АТЛАНТИДА: ДЕЯНИЯ

(откъс)

Христо Карастоянов

web

Дж. Д. Селинджър, "Сиймор: запознаване"

I. КНИГА ФРАГМЕНТИ

1.

Платон, "Критий"

[...] ...и никога не сънуваха. Бяха спокойни, красиви, много богати, разбира се (дотолкоз богати, че вече дори не обръщаха внимание на завистта, която лумваше в очите на пристигащите от всички страни моряци и търговци в мига, в който кракът им за първи път стъпнеше на Острова), но не сънуваха. Оня кратък като далечна светкавица миг между заспиването вечер и събуждането в сребърното утро на следващия ден се стапяше още преди да стъпят на добре затопления под и да измърморят надве-натри първата клетва против изгрева и залеза на слънцето: животът им се беше превърнал в един безкраен ден, в който нямаше нито обезкуражаващи спомени, нито стъписващи и обезсърчителни предчувствия, дошли от сънищата, а затова и светът им изглеждаше вечен и неразрушим. Всичко наоколо беше едно непоклатимо доказателство, че Онзи <който се спусна от небето> е сътворил страната им в миг на щедрост и най-добри намерения и че както е било във вековете преди тях, тъй ще е и завинаги.

[...] ...и не записваха нищо. Струваше им се глупаво и напразно усилие. А и от народите, които живееха отвъд морето на изток, или от ония на юг в земите на Ливия и Египет, знаеха, че [всеки път, когато някой народ смогне да създаде писменост, отново и отново в посоченото от демуирга време от небесата се изливат порои, подобни на мор, който пощадява живота единствено на неграмотните и неучените. И там всичко започва пак от началото, сякаш нещата току-що са се сътворили, и никой не знаеше нищо за случилото се в предишните времена], макар че инак [...в древността са се вършили велики и достойни за удивление дела, които след това са били забравени по причина на стремителния бяг на времето и гибелта на хората...].

И защо им беше тогава да записват, щом след тях нямаше да има кой да разчете написаното?

Ако ли пък трябваше нещо все пак да се запише, за да бъде бързо и незабавно отнесено на другия край на Острова, то царят и велможните му братя държаха и хранеха писари, на които да издиктуват, каквото имат за казване, и четци, които на свой ред да им прочетат важната вест.

А инак не четяха: не им беше никак интересно. Веднаж при царя дойде пратеник от Ашур и покрай другото му рече:

"Ужасни времена настъпиха, сияйни господарю, направо ужасни, ти казвам!"

"Защо мислиш така, приятелю?" - попита Атлант.

А онзи отвърна убедено:

"А, защо, защо... Защото - каза - всички пишат, никой не чете, а децата не слушат старите!..."

"И ти си прав - разсмя се Атлант и го тупна приятелски по гърба. - Стига глупости!"

Три пъти по трийсет години по-късно при по-следващия Атлант дойде някой си Присциан Граматик от Египет. Та тоя Присциан каза същото.

"За нещастие - каза - сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано."

"Защо мислиш така, приятелю?" - попита удивено по-следващият Атлант.

"Ами всеки иска да пише книги!" - рече Присциан с отвращение.

Дори и той не знаеше, че и по-рано е било същото.

[...]

Бяха неотстъпчиви противници на всякаква забава в науките и философията, тъй че, от една страна, изслушваха дружелюбно онези разкази на чужденците за богове и капризни (ревниви като оси и страшно отмъстителни) богини, но от друга, веднага ги забравяха. Заинтригуваха ги само валкириите от тежките дъбови гори и тъмните дебри от елха и бор на севера: бяха служителки на някой си Вотан, обикаляха бойните полета, избираха там най-храбрите ратници и ги отвеждаха на конете си във Валхала - рая на загиналите в бой герои.

Стори им се любопитна историята за тия огнени моми, но дълго време не виждаха за какво би им била полезна.

Или гарамантите... Чуваха да се говори за могъщата им империя отвъд ужасната ливийска пустиня. Били достойни мъже с бронзови лица и нямали никакви врагове, защото държавата им била тъй могъща, че нямало такъв вожд, стратег или генерал, който да реши да я нападне.

Ако има поне малко ум в главата си, разбира се.

Не знаеха има ли я, няма ли я Гарамантида. Все пак според приказките тия гараманти твърде много приличаха на тях самите, та да е вярно, че ги има...

[...]

Не понасяха провидците и гадателите, всякаквите там магове, оракули и звездобройци, а пък приказките за знамения и предсказания ги караха само да се подсмихват. В ония времена ахейците на север обожаваха своите сибили и вярваха на всяка тяхна дума, изломотена или изкрещяна сред упойващите пушеци в личните им храмове или в кехлибарените пушални [...където щипка кехлибарен прах се хвърляла в разжарен огън и омайвала всички в стаята...]. За Пития от Делфи казваха, че [седяла върху триножник, дъвчела листа от лаврово дърво и дишала изпарения, идващи от подземен източник, и от тях изпадала в екстаз]. Понякога пристигаха арамейски знахари с жълти очи и билкари от планините отвъд Атика. По италикийските брегове стотици авгури гадаеха бъдещето по полета на птиците и по това, как те пеят, докато египетските жреци - обратно - минаваха за пазители на древни тайни. А в Асирия маговете си бяха направо мошеници: обличаха се в женски дрехи, понеже тъй добивали магическите сили на Ищар, режеха си мъжките членове, та да приличали на някой си бог Атис, а помощниците им кадеши се подлагаха на мръснишки содомитски игри с всички мъже, дошли в храма. И като мъжеложстваха в гнусната си похот, тия твърдяха, че уж развратните им задници и мръсни усти били божествени дарохранителници и като блудствали - събирали в себе си мъжкото семе за възлияние на Ищар, пък то цялата работа беше да измъкнат повече сребро за храма. Всякакви прорицатели се допитваха до какви ли не измислени божества за плодородие, войни, раждания, смърт или предлагаха най-безсрамни омагьосвания, страшни заклинания, навличане на зло за враговете, намиране на имане и получаване на наследство. А по земите на Анатолия, Леванта и още пò на изток из червените голи хълмове и редките маслинови горички на Ханаан и Палестина, Вавилония, Исин, Елам и Урук и царството Мари пророците вече се рояха и бяха станали по-многобройни от нормалните хора. Тия твърдяха, че виждат съкровеното не само в бъдещето, но и в настоящето, и че уж били различни от другите, защото всички останали пророчествували в изстъпление, така че духът затъмнявал човешкия им ум; и твърде често [прекаленото им усърдие превъзмогвало здравия разсъдък]. "Пророк - казваха, - който би дръзнал да говори от себе си или се опитва да изпадне в транс с помощта на опиващи отвари или дим, е лъжепророк." По северните брегове на Ливия пък практикуваха още по-лъжовната геомансия, сиреч гадаеха по разпиляна пръст, а далеч на изток други племена - точно наопаки - се взираха нагоре към звездите, като очакваха да научат от движението им какво им предстои и наричаха това сабеизъм.

А хората посещаваха постоянно светилищата, искаха да знаят предварително бъдещето, та принасяха поради това в жертва хекатомби и даряваха златни тухли и все очакваха да видят [нещо невероятно: я летящ човек, я вкаменен]. Жалка работа въобще. Всичко си беше за пари. Атлант Петнайстият много се смя, когато му разказаха за това, как някой си там грък от квартала при голямото пристанище се самопредлагал нахално: пред къщата му имало табелка, а на табелката пишело: "Тук живея аз, Ринос от Кипър. По милост на боговете съм надарен със способността безпогрешно да тълкувам всякакви сънища". "Какви сънища са го патили тоя кретен? - възкликна - Защо лъже хората?!" Каза тъй и прати хора да изкъртят дъската и да бичуват мошеника.

Инак бяха търпеливи, изслушваха учтиво всичките тези истории, но просто не ги разбираха. Кому беше нужно непременно да знае какво му готви следващият ден и какво значение можеше да има кой най-добре го е предвидил?! Та че магии, та че чудеса и ясновидство... Толкова повече, че онова, което за всички други беше трудно и дори невъзможно - тъй че, ако го видят, то да им изглежда като магия или чудо - за народа от Острова си беше ежедневие. Но не им трябваше. И не го и пробваха. Знаеха, че този свят е изцяло подчинен на великолепната логика, завещана им още от Онзи <който се спусна от небето>, та ако искаха да узнаят дали едно нещо е истина, лесно можеха да го сторят с неговата добронамерена помощ - какво повече?!

Само един-единствен път царят (ще да е бил тогава Атлант Тринайстият - той въобще си беше най-любопитният от всеки дотогавашен или отсетнешен Атлант), помоли кротко Онзи <който се спусна от небето> да му позволи да надникне там някъде напред във времето. Онзи <който се спусна от небето> сякаш хихикна откъм светилището си и се съгласи. "Давай! - каза. - Ама по-бързичко..."

Царят затвори очи, а когато ги отвори след три къси колкото три светкавици мига - дълго се киска смутено. Изглеждаше малко объркан, но после сви рамене.

"Да му се не види и работата - рече на брата си близнак, петнайстия Гадир Богатия на стада. - Тези хора там, дето уж били отвъд вековете, са глупави, ако и да мислят, че знаят всичко. Да ти кажа, имат едни навъсени статуи, с които си крепят балконите. И знаеш ли как са ги нарекли? Атланти, моля ти се!"

"Не думай! - развесели се и брат му. - Верно?"

"Че защо ще те лъжа бе, човек?! - отвърна Атлант. - Е - рече, - атланти - атланти, нека! Обаче са убедени, че това "атланти" е в наша чест! Объркали са ни, представи си, с онзи нещастник, братовчеда Атлас, елинския титан, смотаняка. Дето бил крепял света на раменете си. Атлас, Атлас, та оттам и "атланти"... Само че онези май са превъртели от невежеството на познанието си или нещо такова... - каза. - Хем не вярват, че ни е имало и спорят за това, хем мъжките им кариатиди - "атланти"..."

"Какво, какво? - възкликна Гадир. - Я повтори! Не вярват - каза, - че ни е имало, така ли?!..."

"Да бе - увери го Атлант. - Не вярват, честно! Били сме легенда, мит и мечта... Затуй пък вярват в някаква си Австралия. Тя била континент отвъд Земята, там живеели антиподите, но после потънала в тамошния океан... Спорят, разбираш ли, и я търсят с кораби, които могат да плуват под водата... Австралия, глупости!..."

Помълча и въздъхна.

"И имат ..." - каза.

"?" - учуди се Гадир.

"" - кимна Атлант.

"И какво е ?" - попита Гадир.

"Не знам - изпъшка Атлант. - Но ги имат... А, да, и велосипеди. И пишещи машини. Въобще - рече след туй, - какво да ти кажа... Тамошното време е навъсена работа. Направо не може да се диша, а те я карат някак си. Тровят си въздуха и после мислят как да го очистват. Умрелите си ги заковават в позлатени и украсени с дрънкулки сандъци и тъй ги заравят в земята. Не се смей, друже, истина ти казвам. Решили са, че са направени от пръст и затова и пръст ще станат."

"Хайде бе! - вдигна вежди Гадир. - Е как така? Не ги ли горят?..."

"Горят живите - обясни му Атлант. - А умрелите си ги заравят в земята. Погребват ги. И ги погребват един до друг, един до друг, един до друг... Правят го в едни места, на които викат гробища. И гробищата им са оградени с яки стени."

"Аха - кимна с разбиране Гадир. - Навярно, за да не се сговорят скъпите им покойници и да не им устроят едно масово бягство..."

"И аз така предполагам - сви рамене Атлант. - Ама то си е и за страх: умрелите са повече от живите, все пак... Обаче за едно друго нещо не можах да се начудя. Гледах им атлантите, гледах ги... Всичките държат земята на плещите си - точно като братовчеда Атлас.И те там уж виждат тая работа, уж виждат, че земята, която атлантите крепят, е нещо кръгло, а векове наред са били твърдо убедени, че същата тая земя е плоска... А пак си дялкат атлантите с кълбо на раменете. Не тава, не тепсия, не да речеш щит за бой с мечове, а топка, ама ха де!?... Гледат, а не виждат."

"Не мислят, искаш да кажеш..." - рече Гадир.

"Искам да кажа не виждат - натърти Атлант. - Но и ти си прав: то е същото, прав си. А, да не забравя! - каза - И горят книги!..."

"Хубава работа! - ахна накрая Гадир. - Ама какво е направило това човечество със себе си?!... Че ти както ми го описваш, то може би накрая ще почне да вярва, че човекът е произлязъл от маймуната, а тогава къде остава Онзи <който се спусна от небето>?!..."

А Атлант просто махна с ръка.

"За маймуната не знам - каза, - но мен ако питаш, половината човечество там има мишки в главата си."

...Повече никой от царете не повтори молбата на Атлант Петнайстия, но така или иначе от онуй единствено поглеждане нататък им остана това за мишките в главата. Не го разбираха, но обезателно повтаряха, колчем чуеха някой да говори глупости: "Тоя явно има мишки в главата си!..."

Случката се забрави - думите останаха.

[...]

Нямаха и статуи, макар в леярните или сред каменоломните да можеха да ги майсторят с хиляди. Ваеха само огромни скулптури на Онзи <който се спусна от небето>, стъпил върху тържествената си триера и с жезъла с трите лъча на трите си истини (а трите му истини бяха: вода, земя и нищо друго). Пристигащите отвсякъде чуждоземци не можеха въобще да разберат кой е той и отнасяха със себе си само мисълта и спомена за някакъв си там най-обикновен бог на мощната вода. Елините си го нарекоха по тяхному Посейдон, египтяните - Хапи, бог на морето, реките и рибите, влагата и реколтата... А в Шумер в града Ериду вдигнаха светилище на Енки, владетел на сладководния океан абзу [Енки Разумният, Предвидливият, Енки Съзидателният, който, като разделял кой какво ще покровителства, поверил на син си Енкимду рововете и каналите].

И тъй нататък.

[...]

Не бяха плътоядни, ядяха единствено онова, което раждаше земята на Острова, а каквото не вирееше тук - донасяха го с кораби - но инак отглеждаха огромни стада от всякакъв добитък и всякакъв скот: търгуваха и с месото, и с кожите, и с рогата и копитата, с всичко...

А Гадир - Атлантовият близнак - имаше ферми на север, където хората му бяха изкоренили и най-малкия трън, бодил или драка. Там отглеждаха елени, чиито кожи отсетне бяха най-безупречните на света. Никаква драскотина и нито една дупчица или каквото и да било нараняване нямаше по тях: бяха най-безупречните кожи из всичките достъпни в ония времена земи. Купуваха ги главно префърцунените елини-атиняни - с тия скъпи кожи те си тапицираха седалките на колесниците и паланкините, понеже държаха всички да ги видят колко са богати и какъв живот си живеят.

(Атиняните въобще обичаха да ги харесват; например смятаха [за прилично и красиво възрастните хора да си пускат дълги коси, които да бъдат хванати в плитка със златни щурци].)

Самите те се хранеха със скромно достойнство, но посрещаха гостите си с трапеза, дотолкова отрупана с [чирози от Иберия, вино от Италия, дървено масло - и то от Иберия, мед (...) събиран, без да са опушвани питите, печеното - и то от цял свят, прасета, зайци, разни там пернати, патици от Фасида, пауни от Индия, нумидийски петли], пържени езици от нумидийски жерав и червенокрака яребица, поръсени дискретно с листенца от царската билка босилек, и толкоз други неща, че ония изумяваха при тази гледка.

[...]

Не бяха силни по числата, но не им и трябваше. Науката за всичките тия чертички, кукички, кръгчета и ченгелчета, с които светът и всички идеи можеха да бъдат подредени и обяснени, им дойде наготово от един стар народ (по-стар и от тях дори), чиито земи се бяха проточили по цялото долно крайбрежие на вътрешното море: от края на света при Херкулесовите стълбове на запад - до Анатолия и Ханаанската земя на изток. Въобще не ги интересуваше магията, която другите хора търсеха отвъд цифрите. Просто ги използваха. Инак много харесваха забавата, която им донасяха задачите: да съставят безумни криптограми и ребуси - игри, които изискваха напрегнато внимание, обаче успехът от тях носеше дружелюбно веселие и смешна гордост у сполучилия. Пробутваха ги в книгите на пророците от изтока или върху обелиските на египтяните - предсказания уж... Отначало го правеха само със силата на ума, но после измислиха онези софистицирани сметала, наречени от някого числери, та съчиняването на гатанки и загадки стана още по-лесно и по-забавно. Числерите бяха машини с десетки ръчки, бутони, тайни колелца и вериги, задвижвани с педали и макари в кутиите си от махагон, сантал и абанос. За друго не ставаха, но бяха добри за игра.

2.

Чути думи

Обожаваха обаче къщите си: онзи могъщ ритъм от квадрати, кубове и кръгове в черно, бяло и червено, който беше така различен от хаоса от непроходими лабиринти в градовете на ахейците и вонящите кирпичени дупки в Ханаан и отведнаж смазваше новопристигналите с непоклатимостта си.

Царете всякак поощряваха тази любов - навярно тъкмо заради страхопочитанието и завистта, които задължително лумваха в очите на всеки новодошъл чужденец без изключение. Винаги отпущаха дружина от сто зидари и майстори на всекиго, който реши да си построи дом в града или вила нагоре по зелените склонове откъм страната на южния вятър под Триглавата планина (където нагоре по ливадите редом с дивите коне тарпани, мрачните трагелафуси с ужасните вити рога, лъвовете и туровете, още пасяха снежнобели и алени еднорози с опушените очи на скитници и музиканти, а с малко повече късмет можеха да се видят и последните прелестни грифони) или палат в тихите покрайнини - далеч от пристанищата по първия воден кръг на юг, изток и север.

В полите на Триглавата планина имаше два извора - единият със студена, а другият с топла вода; бяха ги оградили с кръгли стени и още във времената на дедите бяха отвели водите им надолу към къпалните в градовете. Имаха къпални под откритото небе и къпални с топла вода, зимни; отделно за царете, отделно за обикновените хора, отделно за жените и отделно за конете и другите техни животни; и всяка къпалня беше подредена съответно според предназначението си.

Тъй домовете им бяха станали още по-уютни за живеене.

(А водите и от двата извора бяха лековити, спомагаха за дълголетието и се говореше, че имало хора на Острова, доживяли до непостижимите за ума шейсет и три години!... Просто не беше за вярване!)

[...]

Строяха все по-високо, с все по-солидни зидове, в които вграждаха медни, оловни или железни изображения на родовите си символи. Спояваха блокове от пурпурен порфир, черно габро и бял мрамор от италикийските земи с хоросан, приготвен от стрит с най-фините хромели ориз и биволско мляко, като в тая силна смес някога бяха добавяли и кръв от еднорог. Съхнеше бързо, та затуй и светкавично трябваше да се строи, ала пък беше най-здравото нещо на света: камъкът можеше с вековете да се превърне в прах, хоросанът - не. (Царете обаче, като видяха как печално намаляват еднорозите на Острова, бяха забранили избиването им. Зидарите уж смениха кръвта с кръв от хипопотам, но вече не беше съвсем същото.)

Тъй че домовете по целия Остров ставаха все по-големи, само дето не биваше по никой начин да си съперничат с дворците на Атлант и Гадир, нито дори с тия на другите четири двойки сияйни близнаци: архонтите Евемон Пламенният и Амферей Кръглият, Мнесей Мислителят и Автохтон Роденият от земята, Еласип Конникът и Местор Годеникът, Азаес Знойният и Диапреп Великолепният и славният. Всички те бяха потомци на първите близнаци, родени от Клейто Смъртната - пет пъти по двама - чиито деца и децата на децата им от много поколения наред живееха там, владеейки над много други острови. Дворецът пък на Атлант - първият сред равните - се издигаше там, където някога е било най-първото обиталище на Онзи <който се спусна от небето>, а след това, като го приемаха по наследство, един подир друг всеки Атлант го беше украсявал все повече, като се мъчеше да надхвърли предшественика си, докато в края на краищата не бяха досътворили поразяващо с величието и красотата си съоръжение - онова бляскаво сърце на древната метрополия. Дори приказно богатите царе на Крит, наследници на Минос, или надменните фараони в Египет още по-далеч на юг редовно побеляваха от ревнива завист, когато слушаха разказите на съгледвачи, търговци и шпиони за необикновения палат на Атлантите.

А те от своя страна им разказваха упоено за всичко, което бяха видели.

Първо, разбира се, започваха с канала! [Беше] широк три пъти по три плетра и дълбок сто фута. Тъй се получаваше воден път, дълъг петдесет стадия, по който и най-големите кораби лесно стигаха от морето до най-вътрешния воден кръг: този кръг те го бяха превърнали в огромно пристанище. Навсякъде по земните пръстени и по мостовете над водните кръгове царете бяха издигали - всеки в своята епоха - възвиващи околовръст стени с кръгли кули и тежки порти. Стените по външния вал бяха обковани отвсякъде с мед, ония от вътрешния - с олово. Далеч зад тях се виждаха склоновете на Триглавата планина, с лозята в ниското и тъмните гори нагоре, чак до върховете, от които средният беше винаги забулен в облаци, защото от там почваше пътят към небето. (Казваха, че уж от там дошъл някога Онзи <който се спусна от небето>, но кой можеше да знае това със сигурност, след като е нямало никой, който да го види?)

Зад стените пък погледът на чужденеца срещаше домовете и палатите в онези слънчеви квартали на безкрайния град. Смазваше го тази тържествена картина в бяло, черно и червено и го ослепяваха с искрящите си отблясъци нечуваните по другите земи прозорци със стъкла. И чистотата. Чистотата на този град я нямаше никъде другаде по света...

Идващият от далеч минаваше край цялото това смайващо великолепие - по големия канал и под каменните мостове, прехвърлени могъщо над трите водни пръстена; корабът му се плъзгаше сред стотиците лодки, подминаваше доковете, пристаните и корабостроителниците, и навсякъде беше пълно с кораби с изрисувани във всички познати цветове платна, с които прииждаха тук търговци, при това толкова много, че денем и нощем се носеше многоезична гълчава, шум и тропот на стотици и хиляди сандали по великолепния калдъръм на спущащите се към пристанищата улици... Ритъмът на квадратите и пръстените от къщи, стени, кули и площади между кулите, стените и къщите пък беше нагъсто насечен от градини и паркове, където имаше дървета, забити далече горе във винаги синьото небе над Острова, и други, разперени дотолкова нашироко, че в сенките им спокойно можеше да се прислони цяла фила войници, а някои дървета пък растяха толкова близко до къщите, та клоните им влизаха през прозорците. (Но имаше глупаци, които сечаха тези клони. Глупаците са навсякъде.)

Накрая, като беше пътувал два дни и две нощи по канала, чужденецът се плъзваше с кораба си през шлюзовете при вътрешната стена, за да стигне в ранното утро на третия ден най-сетне до самата среда на земята им.

И там отведнаж виждаше двореца.

И като го видеше - онемяваше: стените му бяха украсени с орихалк, та излъчваха огнено сияние...

[...]

Никой обаче не се питаше отде идат зидарите и къде живеят, когато не са по строежите. И оскъдния им език не разбираха, но не им и трябваше: тези хора знаеха какво правят и нямаше защо да бъдат наставлявани. Не питаха и за произхода на многобройните градинари, които се грижеха за дворовете им... Или за онези, които чистеха басейните и къпалните с широките вани и продухваха каналите и бързите улеи на акведуктите, по които идваха водите от Триглавата планина. Никога не заговаряха и нещастниците от отровните работилници, дето в адски казани се забъркваше Пламъка на Онзи <който се спусна от небето> - непобедимо оръжие, което векове по-късно хората щяха да нарекат гръцки огън... (После тайната на приготвянето му, както и изработването на тръбите и мяховете, с помощта на които Пламъкът на Онзи <който се спусна от небето> се изстрелваше с могъщо блъвване срещу кораби и крепости, щеше да се забрави за дълги времена, както щеше да се забрави и гръцкият огън, но още по-насетне, чак в края на необозримото бъдеще, щеше да се появи отново с друго име - напалм.) Думичка не разбираха и от ломотенията на занаятчиите от кварталите между първия и втория кръг, нито пък на съдържателите на страноприемници и техните мазни слуги, а още по-малко пък разбираха нощните миячи на тържищата: просто тъй беше устроил света още в древни времена Онзи <който се спусна от небето> - какво повече?...

Но виждаха, че всичките тия ужасно се подозират и мразят: помежду им припламваха тежки мълнии - понякога чак се налагаше да пристигат градските стражници с тоягите и камшиците или дори стрелци от казармите на западния бряг. Кочияшите, конярите и вътрешните слуги бяха надменни и гледаха презрително градинарите, градинарите обиждаха зидарите, че са почти безсловесни, а те пък на свой ред се подиграваха на секачите, дето им влачеха огромните трупи от безкрайните гори по северните склонове на планината. А най-високомерни сред всички бяха работниците от двете корабостроителници на източния бряг. Случваше се обаче да ги виждат сутрин с насинени очи и подути от бой носове, а по пазарищата и пивниците на града се разчуваше, че през нощта от двореца са били изведени тежките и мрачни копиеносци от личната армия на царя - главорезите от самия акропол - с тоягите, направени така, та да пръснат и скала.

Но всъщност и това не ги интересуваше.

През нощта те просто спяха, без да сънуват.

3.

Аркадий и Борис Стругацки, "Понеделник започва в събота"

[...] По площадите клечаха върху плочниците слепи певци и стържеха по гуслите си или подрънкваха на цимбалите, та нареждаха безкрайни поеми за гибелните подвизи на оплескани с кръв герои, чиито геройства бяха все как някой някого убил, как някой я заклал някоя злобна хидра, я удушил с голи ръце друго свирепо животно, как друг с една прашка претрепал някой си там великан, трети с кокал унищожил другиго, четвърти с голи ръце лично избивал цяла вражеска армия, след което отивал и патетично вдигнал нещо тежко... - въобще неща от сорта.

В пивниците, разбира се, човек можеше да опита вино от Пелопонес, мастика от Кипър или ябълкова ракия от Галия, фиников арак от Месопотамия и оризов от другия край на земята, омайваща медовина от Тракия, както и бира от Египет (онази възмутителна комбинация от ечемик, вода, хмел и мая, от която на сутринта изчезваше всяко главоболие). А ако някой искаше да се напие, без да губи много време в приказки, заръчваше да му донесат делвичка с онова свирепо питие, което моряците-търговци мъкнеха от островите на друидите далеч на север, отвъд Херкулесовите стълбове, в езерните земи на катувеланите и скотите - чак там, където беше другото светилище на Онзи <който се спусна от небето>. (Хилядолетия по-късно щяха да го нарекат Стоунхендж.) Названието на питието беше уиски, понеже според както разправяха, по ония места жените често побеснявали, пиели от него и след туй хуквали стръвно из [брулените хълмове] да изнасилват добродушните едри мъже, и наричали това хуискане - тъй звучали и се носели над баирите и над моравите адските им стонове, додето яздели уловения нещастник. Подлудявала ги гибелната лунна роса, която падала по двора на жена в кръвотечение. [Такава жена по ония места във времето на кръвотечението си можела само с докосването си да погуби лоза, бръшлян, повет и рута, можела да обезцвети пурпурна дреха, да превърне черното на бяло в коритото, можела да развали меда, да накара пчели да избягат от кошера и кобила да пометне. Но можела и да разгони вредителите от полето, ако го обиколи гола преди изгрев слънце, да укроти буря в морето само като си разголи от брега женското лоно и струйките лунна роса, които се стичали измежду русото й руно; можела да изцери на мига цирей, червен вятър, страх от вода и яловост.] И като изнасилели мъжа и като го изцедяли - оставяли го да лежи там с ония потоци женска кръв по корема и бедрата, омаломощен и отнесен, а самите те си тръгвали оплодени и изтрезнели, като оставяли до главата му в дар [яркобоядисани яйца - яйцата на Еостре].

Както и да е, но от това уиски на всекиго в главата му лумваха метежни мисли за улични подвизи и човек се изпълваше с храброст колкото за един хубав бой с тояги. Имаше и такива, на които уискито дотолкова не им понасяше, та накрая викваха, че Онзи <който се спусна от небето> не съществувал и пикаеха на улицата. Обаче идваха стражниците - думваха им по една тояга по пияните глави, замъкваха ги за вратовете и ги затваряха в най-близкия участък. И там ги остригваха отмъстително. Тъй беше.

[...]

Домовете за любов пък никога не затваряха вратите си. Там предлагаха ласки жени от целия познат свят. Имаше изящни като статуетки тракийски робини от земите край Истър и подплашени белозъби нубийки от Горен Куш с лебедови шии и с винаги натегнали от тежка тъга очи на робини. Имаше момичета от севера с коси като блед пламък, уж разсеяни, уж все умислени и отвеяни. Тия изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се прекършат, но хич не беше тъй: в постелите бяха същински вихър. Или онези безумно развратни жрици от Атина, чиито гърди се люлееха дори и когато само кротко си седяха на софите в онзи уют пред горящите огнища... - наистина всякакви. И не само в кварталите около пристанищата, ами и навътре в града, но там, разбира се, един час удоволствие струваше два пъти по-скъпо. То си беше справедливо, защото в тия къщи раздаваха отличен афион от най-добрите макови полета на Предна Азия и отвари от жълт кантарион или от мандрагора (расла под бесилка и посадена там от семето на обесен пройдоха) и свиреха най-добрите китаристки. Там и момчетата бяха истински [хубавци, при това все свободни, духовити и обиграни в приказките си, ухаещи на палестра, пред които дори да поплачеш не е срамно]. Въобще беше къде-къде по-изискано и човек не рискуваше да пипне някоя от градските болести, а и пред шарените врати неизменно пазеха огромни етиопци, които не пущаха пияници и прошляци, та никой да не бъде обезпокояван от шум и разправии...

[...]

Понеже обаче бяха в средата на онова изумрудено море, на Острова постоянно си имаха работа с какви ли не авантюристи, разбойници, пирати, аферисти всякакви и прочути международни мошеници. Така веднаж в главното пристанище, току пред акропола пристигна някакъв окаян кораб. "Арго" се казваше и изглеждаше тъй, та чак не беше за вярване, че изобщо може да се държи над водата. Набута се нахално направо между царските ладии с празничните платна, а бандата от двайсетина шляещи се из моретата пройдохи, които слязоха от нещастното корито, бяха такава забавна сбирщина, такива лъчезарни негодници, че царят направо се развесели и нареди да ги държат под око. Бяха ошетали цяла Егея, но разправяха на всеки срещнат, че били от Йолк - уж де - и че, така и така, били тръгнали за Колхида да дирят някакво си златно руно. Обаче един от тях още с пристигането се заби в първата пивница - "При Изида с шестте котки" - и там така се напи, че събори кръчмата на главата си, крещейки яростно да не го ядосвали, защото той бил Херкулес и бил непобедим. Котките на стопанката Изида се разбягаха с бясно мяучене, наоколо всички се развикаха и взеха да го псуват, но той си вилнееше и рушеше всичко. Хванаха го, разбира се, и го остригаха. Другарите му през това време начаса прекратиха волнодумството си, ометоха се от Острова и отпрашиха подло на север. Накрая лично Кар-рафар, Човекът бръшлян - предводител на най-приближените воини на царя и началник на вътрешните му покои - заповяда да му доведат Херкулес и го попита защо по-точно се мисли за непобедим.

"Как защо! - гневеше се Херкулес и се мяташе в железните ръце на стражите. - Как защо! - викаше. - Защото съм голям!..."

"Виждам, че си голям - му рече Кар-рафар, Човекът бръшлян. - Обаче големите дървета са безплодни. Да си чувал за плод от баобаб? Или от секвоя? Така че - въздъхна - големите дървета са безплодни. И ги секат."

Каза тъй и махна на стражниците.

Стражниците заключиха Херкулес в пристанищния участък, където той бързо изтрезня; седна на нара, хвана се за главата, каза: ["Колхида може би не съществува, но тихо да не чуе екипажът!..."] - и се разплака.

[...]

Скоро след това се домъкна един още по-изпаднал ахеец, който обяви, че се казвал Одисей и че бил цар на Итака. Отмести високомерно стражниците, метна се на врата на Атлант и после му разправи такива небивалици, че Атлант се смя през всичките ония три дни, през които Одисей не спря да яде, да пие и да дрънка.

Разправи му за някаква Кирка, магьосница уж или нещо такова, която била превърнала другарите му в прасета, обаче Одисей, като видял тая работа, ужасно се ядосал. Отишъл, креснал: "И какво правим сега?!" - шибнал й два шамара, после я проснал на масата и тъй я [насилил], че накрая тя се обляла в омаломощени и щастливи сълзи и извикала, че той е нейният бог и че щяла да стори всичко, каквото Одисей поиска. Тук се сети и допълни, че преди да стане цялата тая работа, бил срещнал някой си бог Хермес, и тоя Хермес му дал един чудодеен корен, с който магиите на кучката ставали напълно безвредни за Одисея. И като го каза - намигна безсрамно.

Та, значи, попитала го Кирка какво може да направи за него, а той й казал, оооо, я стига глупости, сестро, ами веднага да оправиш оная пакост с хората ми, че не отговарям... Кирка, разбира се, го направила, но после другарите му така се напили, че един от тях - Елпенор някой си - се качил на покрива, заспал там, та паднал и се пребил, докато долу Одисей продължавал да [насилва] стенещата и пищяща Кирка. (И показваше какво точно е правил с жестовете на нехранимайко и мръсник.) А пък като разбрал какво се е случило с Елпенор, побързал да насмете пияните си другари, да ги подбере с ритници пред себе си и да изчезнат от там, обаче като го направили - попаднали при циклопите. Циклопите били великани - грамадни изроди с по едно-единствено око и като ги видели, викнали: "А така! Ей сега ще ви опечем и ще ви изядем, копелета некадърни!!!" - само че Одисей първо ги напил, после намерил в някакви драки една греда, голяма колкото мачта на триера; одялкал я едно хубаво, подострил я от единия край, обгорил й върха и от там отива, та я забива право в окото на главния циклоп, Полифем някой си.

Тъй се измъкнали от свърталището на циклопите, но нали е казано, че една работа като тръгне на лошо просто не се знае кога ще се обърне, та и с Одисей така: тъкмо се отървали от циклопите - насам, натам - замръкнали при лестригоните. Хайде и те великани! Царят им се казвал Антифат и на тоя Антифат дъщеря му била колкото един хълм, а жена му - колкото планина.

"Чувай бе, ей! - смееше се Атлант. - Те тия острови ще излязат пълни с великани май..."

"Е, нали и аз това казвам! - облещи се Одисей. - Пълно не, ами..."

Та тая, значи, Антифатовата жена, викнала мъжа си, той дотърчал, хванал един от Одисеевите другари, разкъсал го и - дан! - в казана. Пак хукнали да бягат, метнали се на корабите, обаче лестригоните взели да къртят цели скали и да ги замерят от брега. Потрошили им единайсет кораба, та им останал само един, с който най-накрая успели да изчезнат, но пък веднага налетяли на нимфата Калипсо.

"Тая Калипсо - попита Атлант - коя беше? Не беше ли една нимфа?!"

"Каква нимфа, братко! - охна лицемерно Одисей и го ръгна с лакът. - Не те знам какво разбираш под нимфа, ама тя тая си беше чиста нимфоманка, какво да ти разправям!..."

Трябвало сега и нея да [насилва]... [Насилил я], разбира се, ама на Калипсо това така й харесало, че цели осем години не го пуснала да изпълзи от ложето й...

"Да не ти обяснявам какво беше! - жалвал се той все тъй на ужким. - Защото на жената, като й се доебе, вече няма никакво значение какъв ще е мъжът, когото ще награби - арамеец, негър от Нубия или ахеец. От там нататък спасение няма..."

Одисей май смяташе да продължава, само че на Атлант вече му дойде много. Верно, че се беше смял до насита на измишльотините му, само че се беше смял както хората се смеят на опитомените маймуни по панаирите или на приказките на папагалите, които моряците учеха да псуват на шумните езици от всички земни пристанища.

"Ама си те бива, друже! - каза. - Опасен тиквеник си, ще знаеш!..." - а после стана и рече на нахалния ахеец да изчезва по-скоро, защото жена му Пенелопа го чака у дома и ще му даде една Калипсо... Пенелопа се падаше далечна братовчедка на Атлант, тъй че той отлично познаваше скандалджийския й нрав на луда селянка от островите и помнеше колко пъти го беше пердашила с хурката на баба си. Понеже обаче все пак се беше позабавлявал с измишльотините на Одисей, а може би и заради Пенелопа, му подари чисто нов кораб с петдесет и двама гребци. Заръча да заколят два вола, дванайсет овце и осем свине, да ги осолят и да ги натоварят на кораба. Отпрати го, а после се разбра, че онзи му е откраднал три златни гривни и пет много скъпи фиали от орихалк. Отгоре на всичко три дни след това през Острова мина някой си Еней, понесъл на ръце невръстно детенце. Та той именно разказа на Атлант, че Одисей бил международен престъпник и данайски подлец!... Бил построил огромен дървен кон, с който вкарал двайсетина главорези в двора на Приам, царя на Илион, подарък уж, и после те излезли от коня, изклали ония доверчиви нещастници - троянците - а накрая им подпалили хубавия град. "Данайците - каза - са гадни копелета. Много гадни копелета и много проклети."

Атлант познаваше Приам. Зацъка със съжаление, каза: "Хубава работа, хубава работа!..." - и се закле, че ако оня изрод Одисей му се мерне още веднаж пред очите, обезателно ще му изтръгне лъжливия език на тоя кокошкар мръсен...

[...]

А онези с кораба "Арго" най-неочаквано се върнаха. Ходеха из кръчмите и разправяха перипетиите си: как на няколко пъти им се чупели мачтите, как във Витиния се сбили с бебриците, как някъде около Тракия ги подгонили едни гадни харпии и как два-три пъти се набутали сред отвратителни морски чудовища с остри перки, със злобни лица на крайпътни обирджии и с дълги като пипала ръце, които (уж де) се вкопчвали в мачтите, та аргонавтите трябвало да ги секат, псувайки гнусливо на майка.

Както и да е [на седмия ден се озовали при нос Акатамус, после взел, че духнал насреща им зефирът и ги отнесъл чак до Сидон, а от там ги погнала една страшна буря, та едва на десетия ден се добрали до (...) Лястовичите острови]. И там вече станало страшно. Тия, които бяха плавали по тия места, знаеха [какво вълнение се дига] там, [особено когато духне западният вятър и се завари с южняка], та цъкаха с език и ги утешаваха, че все пак са отървали кожите.

Гемията им беше още по-разбита, отколкото преди да отплуват от Острова, сега водата просто шуртеше отвсякъде, но работата беше там, че тия упорити размирници наистина бяха прекосили цели три морета - първо на север покрай съсипания и сринат със земята Илион, а после на изток през Сцила и Харибда, където [скалите са стръмни и остри, като наточени от бурите, вдига се страшно вълнение и грамаден прибой (...), а вълните често са на един бой с канарите от двете страни]. Точно там им излезли някакви сприхави сирени с виснали цицки; тия мръсни кучки се деряли нещо неразбираемо и заядливо подир кораба им, а гласовете им били продрани и злобни... Избягали им някак, прекосили и онова море [борили се с годишните ветрове], а после поели през пролива, където в ония времена все още го нямаше Бизантион, градът на Бизас <Големия тарикат>, дето щеше по-късно да запречи пътя към Евксинския понт, та през век или два все се намираше някой да тръгне да го завладява.

От там пак на север и накрая отново на изток - и там, в края на пътя, сред тъмната красота на една далечна планина, най-сетне открили своята Колхида!

И наистина носеха едно проскубано златно руно!...

Опитаха се да го продадат на лихварите край пристанището, но му искаха толкова малко, че и най-големият наивник веднага разбираше: бяха го откраднали. А на Острова и най-алчният търговец не би си и помислил да купи крадена вещ. Законът беше ясен: за такова нещо сечаха ръце!

(По това време Херкулес отдавна вече беше заминал с някакъв случаен панаир заедно с трикрако джудже-антипод, две изпосталели наяди, които миришеха ужасно и им бяха опадали люспите от рибешките опашки, някаква свадлива вещица от Скития, дето постоянно се оплакваше от метлата си, че била скапана и не летяла, една вечно дрипава химера с тъкана престилка от Корфу, която им метеше, но вечно се караше на Херкулес, че не си изтрива сандалите като влиза в шатрата - беше му взела страха с тия сандали и с туй изтриване на прага - говорещата крава Йо и един крастав, напълно ослепял цербер, реагиращ единствено на името си. Викаха му Аргус. Тия всичките вече не можеха един без друг. Единственото, което се чу оттам нататък за Херкулес беше, че уж отървал някой си Прометей от нещо си, но никой на Острова не знаеше кой е тоя Прометей, нито пък се разбра със сигурност от какво е трябвало да го отървават.)

[...]

А те тачеха верния и велик във всяко отношение начин на мислене, завещан им от Онзи <който се спусна от небето>, и се отнасяха към неизбежните предопределения на съдбата [и един към друг] с разум и търпение. Остаряването тук не беше трагедия, а ред, установен от Онзи <който се спусна от небето>, за да се сменят поколенията и животът на Острова да продължава към добро.

Подминаваха възторзите и завистта на другите, всичкото онова ахкане на чужденците, защото от сърце презираха всичко, освен добродетелта.

Затуй и не трупаха богатства: Онзи <който се спусна от небето> беше сторил тъй, че богатствата им сами да си се множат, а те намираха едва ли не за досадно бреме планините от злато, всичките там съкровища, както и завистливото цъкане на задморските си гости. Не се опияняваха от разкоша, не губеха власт над себе си и над здравия си разсъдък под въздействието на богатството, защото, съхранявайки ума си трезвен, виждаха, че богатството расте, щом има общо съгласие и са живи добродетелите, но че ако то се превърне в предмет на грижи и стане въпрос на чест, се превръща в пепел и едновременно с това умира и добродетелта.

Така над всичко витаеше духът на свободата и спокойният мъдър ред на древността.

* * *

Тъй, прочее, беше до онзи ден от отреденото на Атлант Деветнайстия време, в който звездата на Онзи <който се спусна от небето>, дето египтяните й викаха Сотис, та й бяха отредили и богиня (вечно оплодената с лъчите върху високата корона), а ахейците я знаеха като Кучешката звезда Сириус, се появи на хоризонта в мига на изгрева на Слънцето - сиреч в самото начало на летния месец Месори, когато там някъде на юг в Египет свещената Нил прииждаше и се разливаше широко и мощно - денят, в който Атлант се събуди стреснат, потънал в пот, а под мишниците му се стапяше тръпчив дъх, за който още не знаеше, че е миризмата на страха...

Огледа се недоумяващо и повърна.

Беше сънувал.

© Христо Карастоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.06.2007, № 6 (91)