Едно джудже разказва

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ИСТОРИЯ, В КОЯТО СЕ СЛУЧВАТ ТОЛКОВА МНОГО НЕЩА, ЧЕ НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ИЗБРОЕНИ НАКРАТКО

Хитър 5ър

web

Ох, значи... Не съм спал цяла нощ, заради тая Мърморация... Щото вчера, като дойде да ми донесе една кошничка с лакомства за вечеря и аз гледам, гледам - няма никакви лапачинки. Нито за десерт, нито за... така... за изобщо. И като я попитах, тя, моля ви се, вместо да ми отговори защо няма, най-ненадейнически почна да ми обяснява, че не се казвало лапачинки, а палачинки. Как така не се казват лапачинки, бе? Нали съм ги ял и знам?! Лапачинките се казват лапачинки, защото са много вкусни и ги лапаш като... като крем карамел ги лапаш и като бухтички със сметана... и като сладолед с бадемчета също.

Не се казвали лапачинки! Тра-ла-ла! Ох, как ме разстрои, значи. Направо се разтревожих. Сега ще трябва цяла нощ да чакам да дойде сутринта, та да ида да питам Спаска. Ама няма какво да ходя при Спаска, бе. Ще отида направо при лапачарката, да ми направи няколко, за да проверя дали са лапачинки. Ох, дано да са. Ама няма как да не са, бе! Тя защо е лапачарка? Защото прави лапачинки. Ами нали ако лапачинките не са лапачинки, тогава и лапачарката нямаше да е лапачарка... Пък тя щеше да знае, ако не е. А тя к’во? Прави си лапачинки, а не някакви си там... Бля! ...и изобщо не се притеснява. Значи е лапачарка. Щото ако не беше, аз нямаше да лапам нелапачинките й, бе. Пък аз си ги лапам... не нелапачинките, а лапачинките... Ох, взех да се обърквам. Няма да мога да заспя сега. Дано утре всичко да е наред, щото иначе... направо не знам. Ама няма ли най-сетне да става сутрин, бе?

И обаче на сутринта, ставам аз рано-рано, а то вече обяд. Ега си му се! Отиде ми закуската, заради тая Мърморещица... Съвсем се разстроих. Ама как да не се, бе? Не стига, че не донесе лапачинки, не стига, че уж не се били наричали така, не стига, че цяла нощ чаках да стане сутрин, ами сега и закуската да си пропусна! Ами то като я изтървеш веднъж - край! Пропускаш я безвратно... без... такова. Абе не може да си я вземеш повече. Не може да я изядеш на обяд например, понеже на обяд тя става обяд и тогава какво да го правиш обяда, който си е чакал ред? Пропуснатата закуска е като вчера - не можеш да го върнеш да стане днес, щото днес си е днес. Язък, цяла една закуска изпуснах! Сега остава, и лапачинките да не са лапачинки...

И значи, обличам се аз и си мисля какви ще да са били онези вкусничества, които съм хапвал досега, понеже аз ям само вкусни неща, други не ям. Значи, ако са били нещо друго, е нямало да са вкусни. Пък на мен винаги са ми били вкусни... Абе лапачинки съм ял. Няма начин да не са били лапачинки... Ох, дано да са били лапачинки, щото ако съм ял нещо непознато... Ами аз съм можел да се отровя, бе... Хм, аз май не съм се отравял досега... Знам ли?! Трябва да питам Спаска, дали не съм отровен. Ако съм, ще я накарам да ме ототрови... Как ли се ототравя? То нали отровното трябва да се махне някак... Сигурно трябва да се измиеш... Да! Аз затова не обичам да се мия, щото като не съм отровен, за какво? Точно така... Но ако потрябва да се изкъпя... за всеки случай? Уф-ф-ф! Бр-р-р!... Обаче, леле-е-е, нещо взе да ми се прикъпва... Ще взема да позволя на Спаска да ме изкъпе, но само три пъти... за по-сигурно. И със сапун!... Хм, със сапун... със сапун - два пъти... Абе щом е със сапун, стига и един път. Ох, ама първо да проверя дали Лапачинковата фея е лапачарка. Щото ако е, няма нужда да позволявам на Спаска да ме къпе. Ох, дано да е!

Облякох се, значи, и беж към лапачарката с най-голямата си бързоходност. Обаче то било много лошо да се бърза по важни работи точно когато е време за обяд, бе. Особено ако си пропуснал закуска.

А пък това слънце гаднярско, като е напекло точно отгоре... Ама къде да търся сега подходящо листо, за дъждър? Ох, не за дъждър, бе, за слънчър. Слънчър, дето е за правене на сянка? И тъкмо си викам - карай, гледам насреща Гьорчо. Подхвърква от дърво на дърво край мен и най-любопитнически си трае, не ме пита закъде бързам. А уж ми бил пирятел! Обаче аз, нали съм си умен и досетлив даже и когато не съм закусвал, го попитах дали може да лети така, че сянката му да се е залепила на главата ми? Гьорчо се опули и попита с какво да я залепял. Ох, значи! Май не трябва да съм толкова умен понякога. Не да я лепиш - му викам - ами да летиш над мен и да ми пазиш сянка-а-а-а-а! Гьорчо, като чу това, каза „Аха! Мога.” и опита да ме следва. Обаче нищо не се получи, щото пътечката криволичеше и той, както е свикнал да лети само направо - взе да прави разни странни хвърчилявици - ха насам, ха натам. Не след дълго изпъшка отчаяно и каза, че можел, но му се завивало свят. По-добре да ми кацнел на главата, да ми прави сянка. И докато кажа нещо, се приземи върху ми, избърса с крило потта от челото си и задиша дълбоко, защото му се гадело. Гьорчова работа! Рекох си „От мен да мине!” и продължих, а той на всяка моя крачка махаше с криле, за да пази равновесие и така ми правеше вятър.

Това добре, обаче пак нищо не се получи. Ами то било много трудно да носиш Гьорчо, бе. Аз мога да нося ехе-е-е... даже и Спаска... ако ми помага, ама той изобщо не ми помагаше, гаднярът му с гадняр. Аз му пеех, когато ме пренасяше, за да му е по-леко, а той само ми стои на главата и повтаря, че още му се гадело и имало опасност да повърне. Е, как да го нося? Направих още няколко крачки и пльос на тревата с изплезен език: Отгоре слънце пече, аз не мога да си поема дъх, Гьорчо се опитва да ходи, но се занася на всяка стъпка, а въпросът с лапачинките си остава нерешен. Направо да се разплачеш... ако не си юнак. Обаче аз нали съм юнак и ¾ и също нали съм умен и досетлив - не се, понеже си спомних за шапката-невидимка... Абе май е добре да съм умен постоянно...

Веднага си я сложих и зачаках. Сложих си я, щото си спомних, че с нея изчезвам. А когато изчезна, ме няма и тогава слънцето не може да ме пече, щото нали ме няма? Кого да пече? И значи тогава няма да ми е горещо и няма да имам нужда от Гьорчо да ми прави сянка и вятър. Точно така! Ех, добре, че съм още досетлив... Още, щото ако пропусна и обяда, тогава вече не се знае.

И лежа аз на тревата, значи, и чакам да такова... да изстина. Обаче - тц. Не само не ми става по-прохладно, а обратно - целият се изпотих от жега. Ама как така, бе? Това слънце гаднярско не вижда ли, че ме няма? Сложил съм си невидимката, а то... Хм... Ами ако такова... ако шапката ми се е повредила? Айде-е-е... Ама аз нали виждам, че не се виждам, бе, значи шапката ми уж не е повредена, а пък е. Ужас! Направо изстинах. Ама знаете ли какво е, хем да ти е горещо, хем да изстинеш? Много е... не знам какво. Направо ви казвам... Щото ако на нещо ужким му няма нищо, пък то се е развалило, без някой да знае... Много лоша работа ви казвам. И к’во, к’во - забравих и за лапачинките, и за слънцето, и за Гьорчо и хукнах с шапка в ръка към моя пирятел, дето е вещиц. Той няма начин да не знае как да ми я оправи.

И значи, тичам аз към дома му и оттдалече, още от края на полянката почвам да го осмедовявам... осме... осве... абе казвам му какво стана, за да има време да мисли. Ама най-подробно: „Бързо, щото помощ, ох, такова... лапачинките, понеже Мърморацията без закуска цяла нощ и значи невидимката ми, ох, каква е жега...”.

А той, моят пирятел, както си работеше нещо там пред къщата, се извърна и загледа в мен, ама най-любопитнически и... нищо. Само дето, като свърших, се почеса по главата, после повтори с устни „...ох, каква е жега” и пак се почеса. Ама „Помощ - викам - бе! Бързо, щото - край! Понеже лапачарката такова... май че невидимката не ще, обаче Мърморацията, ох, ако направо цяла нощ ми се е повредила, съм отровен и пропусната закуска, ох, горещо!”. А той продължава да ме гледа, ама в устата, така: присвил очи, мърда с устни... абе уж иска да повтори каквото казвам, ама се прави, че нищо не разбира, щото не спираше да се почесва по главата. И това ми било пирятел! Толкова ясно му обясних най-подробно, а той пак повтори тихо само „...ох, горещо” и пак нищо. И аз тогава направо... за малко да се... ама не се... Щото си избърсах очите с ръкавче... Ама нали понеже се бях изпотил от слънцето, бе... И тъкмо да му заобяснявам трети път, той взе, че...

Леле-е-е-е, ако знаете какво направи... Направо ви казвам... Колко е пече-е-ен... Много! Като промълви „...ох, горещо”, се позамисли, после изведнъж се досети нещо, погледна към небето, посочи едно малко облаче на хоризонта...

Знаете ли какво е хоризонт, бе? Хоризонт е това... Хоризонт е най-далече, това е хоризонт. Нали когато нещо е близо, то е близо, понеже е тук. А когато е далече, не е близо, а далече, понеже е там. А когато е най-далече, е хоризонт. Ахъм, така каза Спаска.

И такова... Посочи едно малко облаче на хоризонта, повика го с пръст и след това показа към мен. И знаете ли какво стана, бе? Облачето дойде и застана да ми прави сянка. Ама аз, отначало, като се приближаваше, изобщо не се уплаших. Само тръгнах да отстъпя малко назад, за да го виждам по-добре. Обаче то хо-о-оп - намести се над мен. Я!!! Направих още една крачка и то плавно хо-о-оп ме последва. Еха-а-а-а! Я пак: тръгнах напред и то след мен. После настрани - и то също. Леле, колко забавно-о-о! Я да потичам... И почнах да обикалям около моя пирятел, а облачето правеше кръгчета отгоре. Иху-у-у! Много страхо... Ох!

Ох, щото се спънах в един камък, понеже нали гледах нагоре, ама нищо - само се търкулнах в тревата. Обаче после се изтегнах по гръб в сянката на облачето и си помислих, че трябва да отида при Гьорчо, да му покажа как се прави сянка... и също си представих как ще ида да се изфукам на Мърморацията...

И като се сетих за нея, си спомних за лапачинките, за ототравянето, за невидимката и за всичко останало... И пак се разтревожих. Ама знаете ли колко е лошо да се разтревожиш, след като тъкмо си се оттревожил, бе? Много! Обаче като отворих уста да продължа за трети път с обясненията, моят пирятел ме спря с ръка и рече този път да съм му кажел само едно нещо, а не всичко наведнъж. Например да съм се опитал да си спомня за какво идвам при него. Ох, значи, за какво идвам... Ами разбира се, че за т’ва... за-а-а... за к’во беше, бе? За лапачинките не беше, понеже те бяха за лапачарката. За ототравянето - също. То беше за Спаска. За сянката? Ох, не бе, не за сянката, за шапката беше - сетих се. Добре, че още съм умен.

„Ами, такова - казвам най-най... ама най-спокойнически - шапката ми невидимка се е повредила... Апсолютно! Ама се е повредила много така... неза... незабележително ми се е повредила, понеже не се забелязва, че е. Обаче е.” И му разказах как разбрах, че е развалена, а той само кимаше с глава и казваше „Аха!”, „Така ли?”, „Брей!”... А, да - и цъкаше с език също. И като свърших, му я подадох, да я види. А той: „Я си я сложи и кажи дали ме виждаш.”. Ох, значи, дали съм го виждал! Ама виждам те, бе, как няма да те виждам?! Ето, виж, виждам те. Нали шапката-невидимка е да не ме виждат мене, като си я сложа, а не да не виждам, когато съм с нея. Ами то, ако искаш да не виждаш, може да си нахлупиш над очите една най-обикновеническа шапка... даже и чорап може, ама да не е скъсан... И готово - не виждаш нищо... Ама нали ми е пирятел - сложих си шапката: „Ето, виждам те - му викам - ама аз за друго...” А той ме прекъсва, че щом го виждам, значи, всичко е наред. Ама как така наред, бе? Леле-е-е, и моят пирятел нещо се е повредил. Днеска всичко се разваля. И се разтревожих още повече, щото ако трябва и него да оправям... Пък той ми се усмихва и казва, че шапката само ме правела невидим, а не ме махала. Нали ако ме махнела, съм щял да се озова на друго място. А аз го виждам, значи оставам и щом оставам - слънцето ме напича. Значи нищо й няма на шапката.

А! Верно, бе! Тя невидимката наистина не ме маха, а само прави другите да не ме виждат. Как не се сетих сам, значи?! Ох, как? Ами така, като си изпуснах закуската... А сега вече и обядът ми отива на изпускане заради тая Мърморация... Ами то аз до довечера може съвсем да отумнея, бе. Трябва бързо да си хапна. Да. Отивам бързо при Месилина и докато проверявам дали е лапачарка, си хапвам. Даже първо си хапвам и после проверявам, защото, както съм заотумнявал, може да не мога да проверя. Точно така ще направя. И тъкмо да отпраша, моят пирятел ми вика: „Ще трябва да направим нещо с тебе за тия горещини в гората.”...

Ох, значи! Защо пак с мене... точно сега? Уж е вещиц, а нищо не може без мене... Ама не му го казах това, де, да не се отчая, понеже нали сме мъже... и ми е пирятел също. Казах: „Добре. Трябва да направим нещо, понеже шапките невидимки не правят.” „Д-а-а - каза моят пирятел - трябва” - и почна да си вее с ръка. Ама аз веднага се сетих какво: погледнах към небето, да му избера облаче. Обаче той каза, че не ставало - нямало облачета за всички в гората. Ех! Тъкмо да предложа нещо, докато още съм умен и... Ама какво друго сега да измисля, бе? Да имаше поне една лапачинка... А моят пирятел, дето е вещиц, продължава да си седи и да не помага. Вее си с ръка и чака аз да оправя положението. Ами да направим всеки да си вее... Хм! Това май не беше много... Ох, не бе, не бе! Да направим нещо да вее. Например - вятър. Да, точно така - вятър. Ама той, такова, да духа, накъдето му покажем, и да спира, когато... когато не знам кога, ама да спира, когато трябва. Обаче как се прави вятър? Поглеждам към моя пирятел, а той - нищо. Абе чака на готово. Апсолютно! И обаче нали още бях досетлив и умен... ама с последни капки умност, се сетих, че нали затова се слагат ветропоказатели, бе?! Такива, на покрива, дето са като петел. Как за малко щях да не се сетя! Да сложим един ветропоказател да показва посоката на вятъра в гората. Ама да е такъв... нали понеже, ако е като петел и щом се завърти нанякъде, вятърът ще духа натам, обаче как ще го спира? М? И пак поглеждам към моя пирятел, а той само ми се усмихва и вика: „Да-а-а, как ще спира?” Ох, и това ще трябва да го измисля сам. Ама той сигурно понеже не е закусвал и обядвал днеска и не е вечерял даже от вчера... Щом разчита за всичко на мене... Само така е станало. Горкият! Ще трябва да му помогна, щото знаете ли колко е лошо да си пропуснал закуска и обяд, бе? А ако се пропусне и вечеря, направи ви казвам - край. И к’во, к’во, продължавам да мисля. И си викам, добре де, той като е петел, нали кукурига, а като кукурига, гледа нагоре, а пък когато е гладен, си кълве нещо там и гледа надолу. И като прави така вятърът накъде ще духа? Ами то нали вятър нагоре и надолу няма? Вятърите са или насам, или натам. Значи, когато петелестият ветропоказател кукурига и си кълве зрънца, ще спира вятъра. Ох, как се сетих. Точно така, браво!

И моят пирятел, също каза „Браво, точно така!” и потри ръце. Верно ви казвам. Даже ми намигна, щото ние нали така, с намигане се разбираме, бе, понеже сме мъже. И после се обърна към къщата си и каза:

Худжýнг тахýн пусáт кембáли,
темпáт семýла ке секáли.
На покрива един петел
да ветропоказателствува.
На вятъра да дава цел:
да спира или да лудува.

И като каза така...

Обаче леле-е-е, от какви сложнически думи си прави магиите-е-е... Направо... Това ветро... на’м си к’во... Много трудно, бе, ега си му се! Ох, разсеях се.

И като направи заклинанието, станаха едни работи... На покрива на къщата му се появи един петел. Ама такъв, като истински, обаче ветропоказател. И като се появи, изкукурига и почна да си кълве нещо там горе. А моят пирятел, дето е вещиц, като го огледа си прочисти гърлото: „Кхм, кхм!” - за да му обърна внимание, де, и попита какво ще кажа. Обаче от прокашлянето, петелът се стресна и повдигна глава. Като повдигна глава пък, вятърът разбра, че трябва да повее и взе да духа. Аз, докато си отворя устата, да продумам нещо, той понесе облачето. А пък то, нали моят пирятел го беше закачил за мен с магия, като заплува по вятъра и айде-е-е - понесе ме след себе си. Ама знаете ли колко страхотническо беше, бе? Вятърът носи облачето, а то ме тегли и аз хвърчилаторствам най-безстрашнически над гората. Их-у-у-у! Щото не се държиш на некаква несигурна връв, която може да се скъса, а на магия. А магиите не се късат. Само се развалят. Ама не се развалят така, да се повреждат, а се развалят... абе спират се. Ох, пак се разсеях.

И си хвърча значи аз след облачето и викам силно „Ипи-и-и-и!” и „Е-о-о-о-о!”, щото нали всички да видят как се лети, без да си Гьорчо... и без да си негов роднина също. Обаче точно Гьорчо и роднините му като ме видяха, и нали не са виждали друг да се разхожда по небето, дойдоха и накацаха на облачето. Уж да ме гледали отблизо как летя. Ама не е за това, бе, нали ги знам. Искаха да се повозят наготово на облачето ми, без да се морят. И като накацаха по него, каквито са некултурни, му натежаха и то се снижи. Малко де, ама след него и аз се снижих и върховете на дърветата почнаха да ме пляскат. Ама много неприятническо е. Щото нали си летиш най-безгрижнически и изведнъж - Фрас! - нещо ти разваля всичкото размечтаване. И аз почнах да им викам „Къш!” на гьорчовците, да си хвърчат с техните си крила, а не с моето облаче, ама къде ти?! Некултурна работа. Седяха си най-нахално на мекичко и клюкарстваха за мене. Даже почнаха да се обзалагат, дали ще се ударя в оная елха, или в другата до нея, или в следващата. И на всяка викаха „Давай, давай, давай!” и крякаха от радост, ако се праснех в някоя. А ако се разминех, се тюхкаха, че не ме била уцелила. Гадняри! А пък те всички боцкави дървета се надпреварваха да ми растат на пътя на облачето. Направо ви казвам... Фрас!... Ох!... Фрас!... Ох! Вече изобщо не беше интересно.

И тъкмо се чудех дали ми е останало още малко досетливост, да измисля какво да правя, вятърът спря... Щото сигурно петелът му ветропоказателен пак бе започнал да си кълве семенца. Облачето също спря и аз само що се приземих, хукнах обратно към къщата на моя пирятел, дето е вещиц. Щото нали да ме откачи от облачето. Ама бързам, понеже ако глупавият му ветропоказател вдигне глава... И пак още от края на полянката почвам да му викам да пусне облачето от мене, понеже сигурно вече му е омръзнало да ми прави сянка, пък и аз имам една тайна работа да свърша при Лапачинковата фея, която не е за облачета.

А моят пирятел каза „При Месилина значи? Добре!”, обърна се към ветропоказателя и попита: „Чу ли? Към къщата на Месилина.” Ветропоказателят изкукурига, да покаже, че е чул, изпляска с криле и се завъртя в тая посока. Като се завъртя - айде-е-е, всичко отначало. Вятърът видя посоката и задуха към лапачарковата къща. Облачето се понесе бавно натам и аз - след него.

О-о-о-о, ама чакай, бе! Нали такова... да го откачим първо тоя глупав облак... Сега като накацат гьорчовци по него... Докато стигна до лапачарката - всички дървета ще ме пердашат. Пък и след това, понеже аз как да сляза точно там? Той тоя вятър, както духа, без много да му мисли, ще ме отнесе кой знае къде.

А моят пирятел се усмихва най-невъзмуни... невъзтумително... ох, най-безгрижно отдолу и ми вика, че вятърът наистина не му мислел много, но ветропоказателят знаел закъде пътувам и щял да го спре, когато стигна. А откачването било лесно - обратно на закачването: трябвало да посоча облачето с пръст и да му махна с ръка да си отива. Той бил направил така, че всички облачета да ме слушат.

Еха-а-а-а, колко хитро! Браво! Ами аз така мога да си летя, когато поискам, бе! Закачвам си едно облаче и пускам вятъра. Само с гьорчовците трябва да се разбера, да не ми накацват облачето. Ама като ги знам какви са некултурни използвачи... Май по-добре да си ходя по земята.

Както и да е, стигнах до лапачарката. Ама знаете ли колко точно, бе? Е-е-е-ео, кац, на полянката пред входа на къщата й! Ахъм! Обаче първо трябваше да си изчистя дрешките от боровите иглички, дето ми се бяха набили в тях, щото знаете ли как ме боцкаха, бе? Направя крачка и - ох! Мръдна с ръка - ох! - отвсякъде боде. Заради тия използвачи, Гьорчовите роднини... Щото пак ми накацаха по облачето и трябваше да се срещам с не знам колко дървета... Фрас! Ох! Фрас! Ох! Ама ще види той, Гьорчо... Само ми се пише за пирятел.

Извадих каквото можах набързо и се мушнах в къщата. Лапачарката беше вътре. Умуваше над някаква нова рецепта. Ама така: запретнала ръкави, чете там на глас от рецептата и се чуди на нещо... Пък то нали когато се чудиш, трябва да се почешаш някъде и тя, като се почеса по носа, той стана бял от брашното... Обаче аз щото съм си добро джудже, с най голямо уважение я оставих да се оправя там с нейните си работи. Понеже нали когато уважаваш някого, не му пречиш. Отиваш веднага при лапачинките и не го разсейваш от правенето на нови лакомничества. Ахъм, така се прави. Аз затова влезнах и - направо при лапачинките. За да не се обиди. Понеже, щом уважаваш някого, трябва първо да покажеш колко харесваш това, което е направил, и чак после може да му кажеш здрасти... ако не забравиш. Да-а-а. А тя като ме видя, само каза: „О-о, Шишарко, заповядай, почерпи се с нещо!”. Видяхте ли, бе, колко много ме уважава и тя? Когато оправяш важните работи в гората, всички те уважават и веднага те оставят да се съсредоточиш върху тях. Не ти губят времето с некакви си там глупости, като Мърморацията: „Добър ден, Шишарко! Как си днес? Наспа ли се добре?”... Бля!

И значи такова... приближих се аз до подноса с лакомствата, избрах си една лапачинка и най-отговорнически я опитах. Хм! Я още малко... М-м-м-м... Я, от другия край... Мда! Знаех си аз - най-обикновеническа лапачинка. Ще ми разправя Мърморацията, че било нещо друго. Лапачинка като лапачинка! И Месилина си е лапачарка, нали я гледам... Щото ако беше друга, нали щеше да е различна, пък тя си е същата. Даже и с бял от брашното нос си е същата. Ама какво разбира Марморация от лапачинки, бе? Женка! Само от подреждане и от измиване и от такива работи...

Обаче като казах измиване и веднага се сетих за...

Ама ега ти, как веднага ми се върна досетливостта! От една лапачинка само... Значи, щом ми се засили поумняването, лапачинката си е била лапачинка. Ох, съвсем се успокоих, понеже щом по два начина става ясно, че не съм ял някакви другости - всичко е наред. Браво! Сега спокойно мога да си хапна още няколко и после да кажа на Месилина здрасти...

Ох, пак се разсеях. Нали като казах измиване и се сетих, че май ще е добре, за всеки случай, Спаска да ме провери да не съм отровен. Нищо, че Лапачинковата фея си се оказа лапачарка. Понеже то може да може да се отровиш и от нещо друго, бе. Откъде да знам дали, докато си спя най-спокойнически и съм забравил да си сложа шапката-невидимка, не ме е нападнала някоя отровност? Щото, ако съм с шапката, тя няма да ме види, ама нали не може да съм все с нея... Те отровностите не може да не правят нищо, понеже нали това им е работата - да отравят. Сигурно само дебнат и щом те видят неотровен - хоп скачат върху тебе, без да ги забележиш. Да, я да ида аз при Спаска. Щото мене изобщо не ме е страх, обаче понеже не знам как се отoтравя, затова. Да ме научи и да си знам, та да не ми се налага като сега, да ходя да ме проверява всеки път.

Обаче, леле-е-е-е, добре че отидох! Щото като й казах, да ме провери и после, ако трябва, да ме изкъпе... ох!... ако е правилно така да се прави за ототравяне, де, тя ме погледна, каза „Хм!” и после добави „Лоша работа! Толкова си мръ... а-а-а... отровен, че като те гледам, ще трябва поне три пъти със сапун...”. Ох, знаех си аз. Добре, че дойдох да я попитам. Ама видяхте ли каква е печена бе, само като ме погледна - откри и каза да скачам бързо в коритото. И аз понеже нали съм юнак, скочих и стиснах очи, щото да видят тия отровности сега като им прасне три сапуна... Ама то понеже иначе сапунът не е много полезен, ако е за обикновено къпане, щото само ми люти на очите, но за ототравяне е друга работа. Трябвало по възможност всеки ден да се ототравям, каза Спаска. Леле-е-е, щом толкова често трябва... те сигурно са много опасни тия отровности, бе. Пък аз досега да не зная...

Обаче като свърши всичко и вечерта си легнах, се сетих, че не питах Спаска какво значи по възможност. И също колко често трябва да ги сапунисвам отровностите по невъзможност. Ама друг път.

© Хитър 5ър
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.02.2011, № 2 (135)