Едно джудже разказва

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ИСТОРИЯ, В КОЯТО ШИШАРКО СЕ Е ОТДАЛ НА МЪРЗИЛКА, КОГАТО ЗАРАДИ МЪРМОРАЦИЯТА СТАВА ЕДНА...

Хитър 5ър

web

Ама знаете ли колко е хубаво да ти е мързеливо бе? Леле-е-е, направо е най-хубаво. Даже е по-хубаво от да се плезиш на Маджунката. Да-а-а! И също от две панички крем карамел е по-хубаво... даже от по-малко, от една. От една лъжичка... май. Обаче малка лъжичка!

Само дето тая сутрин, Мърморацията му с Мърморация, ми развали мързилката. Аз нали си бех нагласил всичко... Понеже то да не е некоя проста работа тв’а да се мързиш?! А тая Мърморещица дойде рано-рано и замърмори, че било вече късно, а аз не съм бил станал, пък тя идвала да ме викне за следобедна закуска. Ама как е късно ма? Как може да е късно, когато ти се спи? Когато ти се спи, значи е време да се спи, и тогава за всичко друго е рано и трябва да си чака ред да му дойде времето. Ама как може да не разбира тези неща? И не могла да донесе следобедната закуска, ами аз да съм идел при нея... Затова не я обичам тая Мърморация, понеже сега как да си довърша мързилката, като трябва да мисля и за следобедната закуска? А? Ами то това е най-лошото бе. Да имаш некаква важна работа тъкмо когато си се намързеливил. Трябваше да ми я донесе тая следобедна закуска вчера. А сега, какво? Да не мога да се намързя на спокойствие...

Ама нали съм джуджето Шишарко, сетих се, че мързилка може да се отложи, а закуска - не. Ама не, че ми беше много зор, за некаква следобедна закуска бе. Много важно, некаква ми ти закуска. Аз просто заради Мърморацията, да не се обиди, щото нали съм добро джудже. Обаче, за да не си помисли, че е много важна, й казах, че може би щях да мога да дойда, ако не си бях изподрал дрешките на един клек, дето ми се беше поникнал пред вратата. А сега... Ама щом толкова държи да й дойда на гости - може, но... ще трябва да... да вземе да такова... дрешките...

И какво? Нищо, понеже, Мърморацията му с Мърморация, изобщо не разбра. Вика: „Ами добре, ще те изчакам да си ги закърпиш.” Ама как така аз бе? Нали тя иска да й отида на гости? Що аз да ги кърпя? Гледай колко е невъзпитана! Аз най-културнически я подсещам, че щом единият трябва да свърши една такава важна следобедно-закускава работа, и другият ще трябва с нещо да помогне, понеже иначе как? Нали всеки да направи по нещо, за да е честно. Ами то аз така няма да мога да изям закуската. А тя, вместо да се досети, почна да ми разказва как реването, което направила, било много сочно и как го била покрила със сметана, а в сметаната имало лешникови ядки, но само вътре в нея, а отгоре била наредила горски ягодки и всичко това било не в купичка, а в една от големите смокини, ама от по-малките, където тя била изгребала малко от вътрешността и от нея била направила сокче и оставила каничката с него в поточето, за да е изстудено... Гаднярка!!! Трябваше сам да си оправя дрешките. Ама аз не заради закуската бе, а за да види тя, че не е честно. И да види също, че мене изобщо не ме е страх от нея. Обаче й казах да отиде и ми приготви още една смокиня с всичките там секаквости, понеже са ми скъсани и панталонките, и палтенцето. Даже и едно чорапче ми е скъсано. И него ще закърпя, значи да ми приготви три.

И като замина Мърморанцията и аз - беж при Спаска. Щото то нали ако идеш само на гости на един, някой друг може да се разсърди. Затова трябва първо да се ходи на гости на някой друг. Да-а-а.

И отивам аз там, а Спаска най-нехайнически се опнала по гръб на полянката пред пещерата, пече се на слънце и се почесва по корема. Ама - викам - как може да се печеш така нехайнически, когато аз толкова много те обичам и също само ти си ми пирятел, а тука едни дрешки трябва да се закърпят, щото едно реване... три реванета... и ако закъснея - край. А тя какво? „Здрасти!” ми вика. Въобще не се трогна от тва, че край. И тв’а ми било пирятелка. Ама добре бе, здрасти, обаче следобедната закуска... А Спаска се прозява и ми казва, че нямало нищо по-хубаво от безгрижието, което я сполетяло напоследък. Да бил жив и здрав Вълшебникът-храст. Откакто се появил в гората, усетила вкуса на спокойствието. Ама какъв вкус бе? А вкуса на реване със сметана и другите всичкости? Аз тука, направо не знам какво... от притеснение, а тя - спокойно било. Изобщо не беше спокойно. Даже стана още по-безспокойно, като каза, че можела да ми услужи с игла. Ама как ще ми услугва бе? Да не ми е слуга? Нали ми е пирятел, а пирятелите не са слуги. Пирятелите просто вземат иглата и почват... А пък като добави „Обаче моите игли са много големи и няма да станат.” направо съвсем се обезспокои положението.

Ох, да му се не види! Трябваше по-рано да се сетя, че с каквито големи пръсти е... Май ще трябва сам да се закърпя, щото само моите игли стават за моите дрешки и само моите пръсти стават за моите игли. Ама че работа. И на Мърморацията пръстите и иглите стават, нали и тя е джудже, обаче тя каквато е недосетлива... Не разбра, че е най-правилно тя да ми закърпи дупките. Уф-ф-ф значи! Сега какво? Обаче нали съм си умен, сетих се за моя пирятел, дето е вещиц и хукнах при него.

Заварих го легнал по гръб на неговата полянка, разперил ръце - пече ли се, пече на слънцето, а до него се проснала къщата му, разперила кепенците на прозорците си и също се препича. Ама кво става в тая гора бе? Всички са се разболели от спокойствие и безгрижие?

И обаче аз веднага, щото да не му губя времето за препичане, му викам, дали не знае някаква магия за закърпване на дрешки... и едно чорапче, понеже съм чувал, че тия магии били много трудни и не били за всеки. Та да знам дали той е всеки или не е, а не че нещо друго. А той се надигна, поогледа ме, после каза „Хм!”, усмихна се и каза, че знаел, но наистина била много трудна. Но добре че съм бил тука, та да му помогна. Ама как няма да му помогна бе, нали сме мъже. Ама видяхте ли бе, че ако не съм аз да му помогна - няма да стане. И обаче, понеже видял, че моите дрешки са скъсани, можело да опитаме с тях, та да ги сваля, ако искам. Ама как няма да искам бе?! Нали съм му пирятел - веднага съм готов да му помогна. Да не съм некоя Мърморация или Спаска?! Веднага ги свалих набързо, даже не ги оправих, ами му ги подадох, както си бяха обърнати с вътрешното навън. И тогава той ми вика: „Сега Шишарко, докато аз тука правя моята половинка от магията, ти трябва да свършиш твоята.” И като каза така и аз веднага се изпъчих гордо, щото ми стана пак много важно, както когато трябваше да му донеса триъгълни кръгчета. Сега обаче за тая магия трябвало първо да се полее, ама хубаво, един храст. Например ей оня там. Брей-й-й-й, тая магия верно била много трудна бе. Обаче, нали сме мъже, почнах да го поливам храста. Ама той един такъв... абе и той се беше проснал по гръб, като да се пече на слънцето... Ега си безгрижието е налегнало гората! Ама освен че се бе проснал по гръб и разперил две клонки като ръце встрани, беше изплезил език и едва дишаше... Абе едно листо беше изплезил като език, те храстите нямат езици. Ама като го видях отблизо и веднага разбрах, нали съм си досетлив, че тв’а безгрижието и спокойствието са много опасни - тоя храст ще трябва бая да го поливам, докато го оправя, ама карай, щом е за успешна магия.

Почнах да поливам аз храста, ама гледам да не му се пречкам там на моя пирятел по неговата част. Само по едно време, като извика „Ох!”, забелязах, че си бе лапнал палеца и го смучеше. Абе явно наистина беше много трудна тая магия. Обаче по едно време викна, че бил готов. Погледнах. Държеше палтенцето ми с две ръце и го оглеждаше, а от устата му стърчеше игла. Като се убеди, че наистина всичко е наред, извади иглата от устата си, изплю парче конец и каза: „Хайде обличай ги!”. После си погледна палеца и ми подаде дрешките. Леле-е-е-е, ама той бил много печен бе. Ама той и без да се пече на слънчето, си е печен. Обаче тая магия беше сложила кръпки на всички дупки. Браво! Само дето... като тръгнах да си обувам панталонките и... какво да видя - кръпките бяха от вътрешната страна, понеже нали не си бях оправил дрешките, като ги свалих. Погледнах към моя пирятел, но преди да съм го попитал и той забеляза станалото. „А!” - каза изненадано, почеса се по главата, погледна ме, после пак загледа дрешките (и с палтенцето беше станало същото) после пак се почеса по главата, после мълча, мълча, мълча... Обаче накрая каза: „Ами да, всичко е наред.” Обърна панталонките и палтенцето, както трябва, и рече, гледай сега как хубаво съм ги закър... как хубаво съм ги оправил с тая магия: кръпките не се виждат, а в замяна на това имаш цели седемнадесет нови джобчета.” Аз отначало не разбрах, ама той ми показа. Ама верно бе! Леле-е-е-е, каква страхотна магия беше направил! Нали дупчиците отвънка си бяха останали, а кръпките отзад ги направил като джобчета. Браво! Много ми хареса. Сега в тия джобчета има да си слагам каквото си поискам. И като казах, че много ми харесва така и моят пирятел въздъхна с облекчение. Ама как няма да въздъхне бе, такава сложност... Ама нали сме мъже - справихме се. Коя женка може да закърпва дрешките така, с толкова трудна магия? Никоя.

Облякох си аз дешките и се заоглеждах. Еха-а-а, имах си джобчета за всичко. Ето тука мога да си сложа-а-а... наприме-е-ер... ъ-ъ-ъ... Какво да си сложа бе? Абе нещо, например не знам какво. Важното е, че ако ми потрябва, мога да си го сложа. А тук ще си мушна-а... нещо друго. А пък ето тук - нещо още по-друго. А в това... Ох, да му се не види! Ама те много джобчета бе, аз май нямам с какво да ги напълня... Сега ще трябва да измислям разни работи за джобове, щото те нали трябва да са пълни, иначе няма да мога да си нося дрешките. Понеже за какво са джобовете, ако няма нищо в тях? Обаче аз сигурно затова съм бил без джобчета досега, щото... съм нямал с какво да ги пълня. Но сега, щом имам, значи вече са ми се появили неща за слагане. Чудна работа, зашиват ти джобчета на дрешките и веднага отимваш разни неща за пълнене на джобове. Досега са си били некакви си там разни работи, а сега изведнъж стават разни работи за джоб. Хитро! Само дето аз още не съм се сетил кои са те, ама карай. Като ги видя, веднага ще ги позная.

А, сетих се за едно - трябва обезателно да си сложа една лъжичка. Даже повече лъжички трябва да си сложа, понеже с толкова много джобчета, ако спешно ми потрябва лъжица, а аз не помня къде съм я сложил... Ами да, ако трябва да ги проверявам всичките - лоша работа. Ама то щото нали лъжица трябва, когато си гладен, а когато си гладен, не може да си умен, та да помниш такива незначителности в кое джобче ти е лъжичката. Да-а. Даже май е най-добре да си мушна във всеки по една. Така ще е съвсем сигурно: Потрябва ти лъжица - бръкваш, в който джоб ти падне, и вадиш една. Идеално! Точно така ще направя. Ще си оставя само едно джобче за нещо друго. За-а-а... какво, какво? Да, ще си оставя едно джобче за шапката невидимка. Например... ето това. Я да видя... М-м-м-м браво, точно за шапчицата ми. Чудесно!

Обаче, като си сложих шапката невидимка в избраното джобче, си помислих, че май ще е по-добре да си оставя две джобчета за нелъжици: това за шапката и още едно за някоя баничка за всеки случай. Понеже нали понякога трябва да се хапват банички, а те се ядат без лъжица. Така тъкмо ще ми остане една лъжица да си имам вкъщи. Щото представяте ли си да се прибера гладен и да нямам нито една лъжица у дома? Ох, добре че се сетих навреме. Аз като ида на гости някъде, и те веднага ми дават, обаче у дома кой да ми даде, ако аз си нямам? Много правилно, че се сетих. Само дето... Олеле-е-е! Ами аз като имам две къщички? Ще трябва още една лъжица да заделя. Значи ми се освобождава джобче за още нещо. Там може да си държа резервната баничка. Една за всеки случай и една резервна. Точно така...

Не, няма да е баничка. Там ще си събирам боровинки. Да. Боровинки ще си слагам, та да види Мърморацията. Щото тя само ми вика, че не се слагали боровинки по джобовете, понеже цапали и дрешката трябвало да се пере после. Как ще цапат бе, те да не са мръсни?

Обаче, ох, сега се сетих още нещо. Ами аз като имам само една лъжица? Как да ходя с празни джобове? Не може. Брей, да му се не види, то не било никак лесно, да имаш седемнайсе джоба и да ги напълниш. Ама нали съм си умен - веднага измислих: Ще обиколя всичките си пирятели в гората. Понеже те нали всеки път ме черпят с крем карамел, като им ида на гости. Така ще си набавя лъжичките. Ама това е много правилно бе. Нали те ми дават лъжичка? И като ми дадат веднъж, за какво всеки път после да ми дават пак? Аз ще си я нося с мене и като им гостувам, няма да им се налага да мислят за друго, а само за крем карамел да има... за мене. Така е много полезно, да не се разсейват за друго. Да-а. И както бях при моя пирятел, дето е вещиц, му казах да не се притеснява повече за лъжички. Само сега, за последен път, и край. Оттук нататък ще му е много по-лесно - само за крем карамел ще има грижа. Ама така е бе, нали съм добро... най-доброто джудже и помагам на пирятелите си. Обаче той беше много приятно изненадан, леле-е-е-е... Каза: „Така ли???!!!” Абе зарадва се, значи. Ама аз си знаех бе. Така ще зарадвам и останалите.

Като свърших при моя пирятел, дето е вещиц, реших да изтичам първо до Гьорчо. Щото той нали само си командва роднините да спят с пижами и разни други подобности, понеже трябвало да са културни. Значи няма начин, да не ги е снабдил с прибори, та да ги учи да ядат с тях. Те каквато многобройна фамилия са - ще имам лъжици за всички джобчета и няма да се налага да обикалям цялата гора.

Обаче нищо не стана. Като казах на Гьорчо, че оттук нататък няма да мисли за лъжици и той се облещи. И роднините му също се облещиха, понеже решиха, че така е културно. Ама, как може да не се радваш - му викам - че няма да мислиш вече за лъжици бе? А Гьорчо ме пита стреснат: „Ама за лъжици ли е трябвало да мисля? Аз съм забравил.” Абе Гьорчо бе! Ох, значи, никога не разбира какво му казвам. Ама нали ми е пирятел, прегърнах го с една ръка и му казвам: „Нищо, важното е, че оттук нататък ще мислиш само за крем карамел...” Обаче, като чу това, той се опули съвсем. Ей така... заедно с цялата му некултурна рода, като се оцъклиха... Аз им нося добра новина, а те се шашкат. Ококорили се, сякаш някой им е съобщил, че от днес няма да се лети, а ще се плува и дружно, в хор: „Ама и когато хвърчим ли, трябва да мислим за крем карамел?” Ох-х-х-х! „Не когато хвърчите, а когато ви идвам на гости. Ето, вижте сега, аз нали такова... нали е културно, понеже.. нали понеже е хубаво да имаш много джобчета, защото е много културно да... такова...” В тоя момент Гьорчо изстена: „Ама и джобове ли трябва да си слагаме?”, забели очи и припадна. Само дето роднините му не го последваха, ама те щото... припаднаха преди него.

И като стана това и направо ви казвам... Абе отказах се да им обяснявам повече, щото имах събрана само една лъжица, а трябваше да бързам и за реванетата на Мърморацията. Само изчаках Гьорчо да се свести, та да го успокоя, нали ми е пирятел, че не трябва да мисли за нищо - аз ще се оправя сам. Той въздъхна, прегърна ме, помоли да го извиня, че не е мислил за лъжиците и след това горещо благодари, задето съм отменил яденето на крем карамел и слагането на джобове, защото чак такава жертва в името на културата роднините му нямало да понесат. Нищо не разбрах, ама нямаше време за изясняване, понеже, докато събера всички лъжички... То нали не може: „Добър ден! Къде ми е крем карамелът, че ми трябва лъжичката?” Когато се ходи на гости, е културно да се седи дълго, понеже е по-културно. Да-а-а. Отиваш, казваш: „Добър ден!”, излапваш карамела и чак тогава - беж. Това е дълго. Даже е много дълго и може без „Добър ден!”.

Обаче до средата на следобедната почивка събрах всичко. Ама аз нали ви казах, че ще се оправя бе. Само при Мърморацията накрая малко такова... Щото нали като се връщах при нея, да си доям реванетата, си напълних джобчето за боровинки с боровинки. И с малко малини си го напълних де, нищо, че беше само за боровинки, ама повече го напълних с боровинки. Щото да види тя. И като отидох, Мърморацията: „Ау-у-у, Шишарко, виж как си се изцапал. Не се слагат боровинки в джоб!”

Слагат се бе. Ето аз си сложих. И бръкнах в джобчето да извадя малко. Те се бяха разкашкали, ама голяма работа. Важното е, че джобчето ми се бе боядисало. Ама това е много полезно бе, щото като погледна, веднага разбирам кое джобче ми е за боровинки. А Мърморацията кво? Трябвало да се изпере. Абе... нищо не разбира и тя. Добре, че беше направила реваненцата, та си взех и последната лъжичка.

Обаче знаете ли колко е интересно да се разхождаш из гората целият в лъжички бе? Щото ходиш като... като рицар ходиш - сковано, понеже целият си железен: Дрън... дрън... дрън... Да-а-а, много интересно беше... докато не се появи Маджунката де. Ама аз си дрънчах съвсем тихичко бе. Апсолютно! Щото по време на следобедна почивка се дрънчи тихо, като тих рицар, а не като обикновен. А тя като се разкрещя, че от мене не могло да се спи... И вика: „Сега да те питам как ще ми избягаш...”

Ама то било много лошо да си пълен с лъжици бе. Ега си му се работата! Щото изобщо не може да се бяга. И щото... Абе въобще не е хубаво да имаш толкова много джобове. Понеже не можеш да си намериш шапката невидимка, когато случайно стане... хладно. Бръкнеш тука - лъжица, бръкнеш там - пак лъжица. Обаче тая Маджунката е като зима. Верно ви казвам, всеки път като ме срещне и ми става хладно... на главата. Да-а-а, от Маджунката става хладно на главата. Аз затова си нося шапката невидимка с мене. Ама те, моите пирятели, са виновни, понеже аз исках да им е по-леко, а те ме напълниха с лъжици.

Ох! Само като си спомня... Джанката се надвеси над мене и тъкмо да ме хване, взе да ме разглежда. И като взе да ме разглежда, почна да се киска. Много некултурно ви казвам, роднините на Гьорчо са къде по-възпитани. Тая като се запревива от смях, та чак почна да се търкаля на земята, да рита с крака и да вика: „Ох, не мога, ще умра!”. Ама как може да й е смешно значи, когато изобщо... не ми беше смешно? А тя продължава да квичи: „Ох! Обзалагам се... обзалагам се, че знам кой ти е зашил... кой ти е зашил кръпките наопаки.” - и се залива от смях. Маджунеста й работа. Много важно, че била знаела. Намерила с какво да се хвали... Нали си вещица, тв’а ти е работата. Все едно Спаска да се обзалага, че може да киха огън. Абе... Маджунка! Обаче аз, като видях, че се е захласнала, престанах да й обръщам внимание и се съсреточих... съсре... абе захванах се с проверка на джобчетата.

Щом си намерих шапката, я пооправих и си я сложих най-спокойнически на главата. Ама така: Гледам Маджунката, най-презвитерно... презни... презритер... абе най-така... все едно е некаква си никаква... Значи гледам я аз така, отупвам шапчицата внимателно уж е прашна и бавно, невъзму... как беше... невъзмутително си я слагам, все едно Маджункавицата въобще не съществува. Даже й махнах лекичко за довиждане, докато изчезвах. Ама тя, като се усети в последния момент, направо позеленя. Взе да рита пъновете и да вряка от яд, че пак ме била изпуснала. Хи-хи-хи! Обаче, добре, че се сетих за още нещо. Като си сложих шапката, не побегнах, ами първо извадих лъжичките от джобовете си - да не дрънкат. Стиснах ги в ръце и се заотдалечавах полекичка, на пръсти. Ама не за да не ме чуе Маджунката бе. Мене от нея изобщо не ме беше страх... че ще настина - нали бях с шапка! Ами понеже съм добро джудже и такова... Да не смущавам гората - следобед всички почиват и трябва да се ходи на пръсти. Да-а-а.

© Хитър 5ър
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2007, № 8 (93)