Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Едно джудже разказва

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ИСТОРИЯ: ШИШАРКО ОТКРИВА НОВ, МНОГО ПОЛЕЗЕН ПИРЯТЕЛ, ЗА КОГОТО ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ ГРИЖИ. НА ВСИЧКО ОТГОРЕ ТРЯБВА ДА СИ МИЕ И ЗЪБИТЕ! ЕХ...

Хитър 5ър

web

Аз нали съм юнак и три четири... Не, не беше така. Нали съм юнак и... Това не знам как се казва, ама моят пирятел, дето е вещиц, каза, че се пише така: ¾. Ама то е много лесно за запомняне бе, понеже нали прилича на човече, което се пързаля по покрива на къщичката си и хоп, ще скочи от стрехата. Да-а-а.

И такова, аз нали съм си юнак и ¾, най-безстрашнически си се разхождах из гората, щото понеже ми се хапваха малинки. Обаче те, малинките, много гадна работа, понеже... понеже не са като боровинки да си ги береш направо, ами трябва... абе трябва да са се овесили клонките, за да могат да се берат. Иначе... иначе не са хубави. Ама те гаднярските му малини ги мързи да си навеждат клонките. Обаче аз открих как. Д-а-а-а. Ама аз понеже съм умен затова. Значи първо трябва да се намаже стъблото на малиновия храст с малко медец. С много малко, щото нали трябва да има за лапачинки с орехчета и мед... Ох-х-х... Само една капчица капваш. И сядаш най-културнически да чакаш. Чакаш да дойдат мравките. Като дойдат мравките и такова... те нали полазват по стеблото, за да съберат капчицата мед и като се разхожат насам-натам то е много гъделичкаво. Мене веднъж там, когато със смокинята се пльоснах... Нали помните? Леле-е-е-е! Аз оттогава го знам. И значи на малиновия храст му става много гъделичкаво и си навежда клонките да се почеше. Ама нали щото той има бодли бе. Те са затова - да се почесва с тях, когато го полази някое паяче, или мравка. И като се наведе да се чеше, тогава вече може да си береш и да си хапваш. Да-а-а.

Та си се разхождам аз значи и стигам до дерето, от което почва другата гора. Оная, на летящите дървета. Абе нали там, дето за дръжка на Маджункавата метла ходихме с моя пирятел. Дето пазихме тишина, за да не ни усети господаря на гората. Ама той тоя господар... Хм! Аз що не съм го виждал досега? Я чакай - си рекох - да се кача на този камък тука, да видя дали пък няма да го видя. Покачих се аз най-храбро и почнах да гледам към другата гора. Ама то к’во? Нищо. Гледах, гледах... Абе много скучна работа. Чак ме хвана яд. Ега си му се и господаря, дето не се показва. Сигурно го е страх от мене. Иначе що не се показва? Хм, бъжня! И нали щото да му покажа, да види той и рекох да плювна в дерето. Да ама тъпият му камък, като се засилих да плювна, взе, че ме подхлъзна. Подхлъзна ме бе и аз: “Ео-о-о!” - право в дерето. Литвам надолу и си викам: “Леле-е-е-е, сега тоя, господарят, ако ме чака там - лоша работа. Ще види той!”

Обаче нищо не можа да види, щото... Щото храстът ме хвана. Абе имаше там един храст на ръба на дерето, точно до камъка. Верно ви казвам, пресегна се с две клонки и ме хвана. Ей така: Хоп и ме прегърна. После ме сложи на тревата до него и... ме плясна по дупето с едната клонка. Не с клонката де, ами с листото, което растеше на върха на клонката. Все едно с длан - пляс. И после, докато аз още такова... Ама щото т’ва стана много бързо бе и нали аз, докато разбера какво се случва... Иначе щеше да види той... И като ме плясна значи и аз нали нещо без да искам там ми се заподсмърча, пък той, храстът му с храст нахален, размаха заканително една клонка, все едно ми се закани с пръст. А след това си сви двете клонки, все едно си слага ръцете на кръста и ме загледа строго. Верно ви казвам. Не знам с какво ме гледаше, ама беше строго. Ама направо ви казвам ми идеше да му прасна един шут, ама нали щото трябваше да подсмърчам и му се размина.

И заподсмърчах аз така лекичко с наведена глава и от време на време поглеждах с едното око да видя дали още ме гледа строго. Обаче ме гледаше. Ох, да му се не види и храстът такъв... Явно нямаше да мине само с подсмърчане и реших, че трябва да такова... да... Ама не бе, аз не че нали нещо съм се уплашил, ама то понеже като не става с подсмърчане и трябва да... на глас трябва, щото те храстовете са такива, не разбират от подсмърчане. Да-а-а. И тъкмо отварям уста значи и... прас една малинка ми я запуши. Да бе, храстът я хвърли. Гледам го аз ококорено, глътвам малинката и тъкмо да кажа “Ама...”, оня - прас още една! И почна да хихика освен това. Гадняр. Защото той на всичко отгоре отначало не беше малинов храст. Беше си там някакъв друг. Храстов храст си беше, нали видях. Иначе щеше да ме изподере с бодлите си. Ама какъв е тоя храст бе? И тъкмо отварям уста да го питам - прас още една малинка в устата. Да-а-а. И не само това, ами без да съм казал нещо, изшумоли: “Аз съм Вълшебникът-храст.” И като каза така, веднага ми стана ясно... Не знам какво ми стана ясно, щото си помислих колко е полезно тоя вълшебник да ми е пирятел. Особено когато е малинов храст. Когато е мечо грозде може да не ми е пирятел, нека да си почива, обаче когато е малинов, или къпинов, или боровинков - трябва задължително да ми е пирятел. Ахъм, точно така си помислих, а той: “Мечото грозде е много полезно.” Леле-е-е, ама направо щях да се задавя. Ама той не ме чакаше да го питам, ами само да си помислех нещо и - хоп, отговор. Браво. Точно такъв пирятел ми тябва. Мда-а-ам. Само че как можа точно тука да поникне, на края на гората?! Не можа ли някъде другаде? Например - пред някоя от моите къщички? Ами да. Там ще му е най-добре, щото аз нали като съм там и... и ще се грижа за него. Да-а-а. Всеки път като идва Мърморацията ще й казвам да го полива. Точно така. Обаче той, храстът му с храст, поникнал на края на гората. Освен да накарам моя пирятел, дето е вещиц, да ми премести едната къщичка тука. Ама... Тука не е много полезно. Понеже оня, господаря на съседната гора, ако ме забележи... О-х-х-х! Трябва някой да го откопае тоя храст и да ми го засади, където му кажа...

И нали си мисля аз такива важнически работи, а той се подхилква, моля ти се, ама се прави на възпитан - слага си ръката на устата... слага си клонката с листото, дето ме плясна де... Гадняр! И тъкмо да го питам какво толкова смешно има, той ми вика: “Бягай пред старата си къщичка, аз ще те чакам там.” Ама как бе? Как ще ме чака там, като е тук? А той: “Ето така.” - и извади от вътрешния си джоб... абе извади отнякъде от вътре си семенце и го хвърли нагоре, без да поглежда. Обаче то не падна, щото излезе вятър отнякъде и го отнесе. “Сега - каза храстът - ще се поникна пред твоята къщичка. Довиждане!” И като каза така, изведнъж увяхна. Увяхна бе, верно ви казвам. Ей така - хо-о-о-оп и листата му пожълтяха, после съвсем се сбръчкаха... Абе изсъхна бе. Обаче... Щял да се поникне, язък! Не можах да си похапна хубаво малинки. Сега трябва да тичам, да си дояждам пред нас. Ама че работа! Ама няма как, щом трябва да се дояждат малинки... И - беж!

Стигнах пред къщичката си, а там какво? Никакви малини. И това ми било вълшебник. Храст с храстовете, най-обикновен! Никакви малини, никакви къпини, никакви боровинки. Даже една трънка нямаше. Ега си му се! Сигурно нещо така ми се е сторило и никакъв Вълшебник-храст не е имало. Точно така. Аз нали понеже си мечтаех за малинки и съм си го измислил. Ама ха, само се морих напразно.

И какво, какво, рекох да си влезна и да си почина малко от тая измислица, обаче некакъв тъп клек пораснал точно пред вратата ми. Ама тая, Мърморацията, що не внимава да се грижи за тия храсти бе?! Целият се изподрах, докато си влезна. И тъкмо да затворя вратата най-културнически с крак, зад мен някой каза: “Ще трябва да ме полееш.” Ама че работа значи - клекът. Ама аз не съм искал клек да ми никне пред вратата бе. Щото той какво? Нищо. И освен това иска да го поливаш. Това не е никак полезно, понеже не е пирятелско. Пирятелско е да си малинов храст или боровинков и да замеряш пирятелите си с плодове. Да-а-а, това е пирятелско. А то клек некакъв гаднярски. И освен че да съм го поливал, трябвало да е редовно, иначе нямало да може да ме пази. Ама как да ме пази бе? От какво? А той ми вика, че от падане в дерета, и от летене към прозореца на Маджунката и от секакви други такивости. Ама какво летене към прозореца на Маджунката бе? Аз само веднъж, когато тъпата й метла се тресна в едно дърво и тогава... Добре, че некаква трънка ми се изпречи на пътя... Хм, трънка! “Да-а-а, трънка” - каза Вълшебникът-храст. “Ако ме полееш, ще ти разкажа.” И замлъкна. Ох, да му се не види значи, ама как може такива работи?! На най-любопитническото място спират и те карат да поливаш. И тв’а ми било пирятел. Не могло да го полея друг път... например утре, като дойде Мърморацията, ами сега. Ама нали съм доброто джудже - излезнах навън да го полея. И пак се изподрах целият. Не можа ли да се поникнеш по-настрани? - му викам. А той ми разправя, че могъл, ама нарочно, щото иначе съм щял да забравя да го полея, а така нямало как - щял съм да се подсещам. Гадняр.

И почнах да го поливам и поливах, и поливах, и поливах... А той само ми вика - още малко, още малко, още едно ведро. Ега си му се и пирятелството. Така изобщо не е честно, ама само щото нали... не че ми беше любопитно де, ама щото нали каза, че искал да ми разкаже и аз - хайде от мен да мине. Ох-х-х! Уморих се съвсем. А той се поразкърши, да се освежал. После се бръкна за семенце, подхвърли го и се поникна встрани. Ама то много интересно бе. От едното място се пониква, а от другото повяхва. Хм!

И като се поникна, взе да ми се оплаква, че било много изморително да ме пази. Щото той иначе дъждът си го поливал, ама откакто ламята Спаска го помолила да ме пази, едва смогвал да ми ходи по петите и трябвало по-често да бъде поливан. Ама той не да ме пазел от страшности, щото мене не ме е страх от страшности бе, ама така, за всеки случай. Да не станело някоя беля. Така била казала Спаска. Абе - женка. Ама той тогава, когато се бях захвърчал към прозореца на Маджунката, случайно си минавал оттам, още не ме бил пазел. Да-а-а. Щото понеже в неговата гора било зима и той се бил поникнал в нашата временно - нещо не му се спяло зимен сън. Ахъм. Така каза. И после обаче, понеже със Спаска били стари пирятели и тя го помолила... когато там с книгата... абе когато намерих книгата на оная, предишната вещица и казаха, че трябвало да съм бил пораснел, та да съм можел да я разглеждам цялата. Помолила го и той се съгласил. Ама аз как не съм забелязал досега бе? Обаче после разбрах. Той се пониквал всеки път различен, точно за да не съм го забележел. Мда. И каза също друг път да не съм мамел мравки с мед по него, щото било много гъделичкаво. Щял да ми дава малини и къпини и без да съм му водел мравки. Добре бе, нали си ми пирятел - няма.

И обаче аз понеже съм си умен веднага почнах да си мисля как сега да се изфукам на оная гаднярка Мърморацията. Щото как иначе? И нали съм си умен, веднага се сетих - ще й покажа как мога да ям малини, без да ги бера. Ей така, само си отварям устата и те хоп, сами влизат. Да. Точно така ще направя, да види тя. И хукнах към нейната къщичка. Обаче по средата се сетих, че не казах на храста да иде да се поникне там. Ех, как забравих значи! Ама тв’а е от поливането бе, аз иначе съм много умен, ама сега щото се уморих да го поливам, а то нали като се умориш и само ти е почивно, не ти е умно. Да-а-а. Та трябваше да се върна.

Обаче като се върнах... тъпият му вълшебников храст го нямаше. И това ми било пирятел! Само да ме няма за малко и изчезнал. Ами сега? Язък! Не можах да се изфукам на Мърморанцата. Само дето тичах напразно. Съвсем се уморих. И тъкмо да ми докривее, че не мога да разчитам на пирятелите си, чувам някой зад мен да брои. Обръщам се и какво? Храстът се направил на шипков и си брои шипките. Ама така се ядосах... Обаче си викам: “Как да си отворя устата? Веднага ще ми я напълни с шипки.” А той продължава да си брои, моля ти се и даже ми вика да съм видел на задните клонки колко имал, понеже му било трудно да се извърти да ги преброи. Ама това ли е важно сега бе?! Аз на Мърморацията исках да се изфукам, а той си брои шипките. И все едно нищо не е било, каза доволно, че щяло да има за едно бурканче шипков мармелад. Направо значи ми идваше да го ритна, ама... ама ми стана жал за бодлите му.

Ох-х-х, много трудна работа е това с пирятелите. Даже е най-трудната. Апсолютно е най-трудната. Ама нали сме мъже...

И тъкмо почвах да се чудя сега какво, когато той попита, нямало ли да ходя при Мърморацията. Видяхте ли? Нали ви казах, че е най-трудно с пирятелите.

Ама нали аз натам бях тръгнал бе? Обаче ти изчезна. И това ми било пирятел! “Не съм изчезвал - ми вика. - Отидох да се поникна там, когато ти реши да ходиш при нея.”

Ето, нали ви казах. Това е от поливането, щото като се умори човек и умността му също се уморява. Не трябваше да го поливам... толкова много. Повече няма да се излагам така. Иначе като нищо, щях да се сетя, че той и без да му казвам, разбира какво искам да направя. Карай. Махнах с ръка, понеже, нали съм доброто джудже, и... абе няма да го правя на въпрос сега. Пирятел ми е, пък аз знам как трябва да се оправят тия работи с пирятелите, нищо че са най-трудните и му казах, че: “Добре, заминаваме.”

Хукнах аз обратно към Мърморацията, щото то нали когато си изморен е трудно, обаче щом е за да се изфукаш - става. Стигам там криво-ляво, а тя какво? Излезла навън и бере малини. Ама бере и си пее, моля ти се, най-нехайнически, още малко и ще ги свърши. Обаче аз веднага, нали съм си умен... Нали бях умен преди да се уморя бе, значи съм умен. И такова, нали съм си умен веднага й казах, че така и баба знае да бере малини. Ахъм! Обаче може ли така? - и й показвам как. Застанах пред храста и й рекох да ме гледа. Отворих си устата, стоя така зяпнал и чакам Вълшебникът-храст да ми прати малинка, а Мърморацията се обажда, че била видяла. Ама какво си видяла ма? Видяла, че не съм си бил измил зъбките. Много важно! Аз тука й показвам как се берат малини, без да ги пипаш с ръце, а тя за некакви ми ти глупости говори. Ама нищо, ще види тя и зяпвам още повече. Обаче храстът нещо се тутка. Поглеждам го - абе има си малинки още. Не е като да ги е обрала Мърморацията всичките. Хайде бе, викам си на ум, давай, та да види тя. Обаче той - тц. Ама какво става бе? А тя вика: “Ей сега ще ти направя отвара от лайка и смрадлика, да се нажабуркаш хубаво” - и влезе да я приготви.

Ох, значи! Ама все нещо ще се случи, като се налага да й се похваля на Мърморацията. Що се е запънал сега тоя храст, дето уж ми е пирятел? И тъкмо да го питам най-сърдито, чувам зад мен някой да се прозява. Объщам се и гледам - Вълшебника-храст. Поникнал се като леска и се оглежда за рунтавелките, ако са наблизо, да дойдат да си наберат лешници. Ама гадняр такъв, аз мислех, че той е малиновият храст, а то всъщност това си било най-обикновен храст. Е, не е ли най-трудно с пирятелите, а? Ама нали трябваше да си малинов бе? И трябваше да ме спасяваш, а сега с Мърморацията защо не ме? А той, гаднярят му с гадняр: “Ами и ти трябваше да ме поливаш редовно, ама си каза на ум, че повече няма да се излагаш да ме поливаш. А освен това се спасява от падане в дере и от хвърчене към прозореца на Маджунката, а не от фукане.”

Пирятел! За едно поливане да ме излага така пред Мърморацията. Сега трябва да се жабуркам с отвара от лайка и смрадлика. Ама тя какво си мисли бе? Аз ще се нажабуркам, обаче в замяна на това ще я накарам да полее леската. Да-а-а. Точно така ще стане. Ох, добре, че съм си умен. Ама как бе?! Ако не съм аз, да се грижа за Вълшебника-храст...

 

 

© Хитър 5ър
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.07.2007, № 7 (92)