Едно джудже разказва

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ИСТОРИЯ, В КОЯТО ШИШАРКО УСТАНОВЯВА, ЧЕ НЯКОЙ ГО Е ОТКРАДНАЛ... МАЙ

Хитър 5ър

web

Ох, леле-е-е-е-е! Ох!Това било много лошо да откриеш, че те няма бе. Направо всички Цветко-Петко взети заедно. Даже са малко, ама като няма други... Аз като открих и... Трябва да има повече Цветко-Петко. Ама не да има повече страшности бе. Повече Цветко-Петко да има за страшностите. Ох, още не може да ми мине. То с крем карамел минава най-бързо, обаче ей го на, цели две тавички изядох, а още не ми минава. Толкова е лошо. Ще трябва да кажа на лапачарковата фея да ми направи една тавичка допълнително. Още едно тавичка само... най-много... три. Ама щото да ми мине бе, знаете ли колко е лошо, хем да няма достатъчно Цветко-Петко, хем да няма достатъчно крем карамел? Много е лошо.

Събудих се аз тая сутрин и така, както си бях в леглото, почнах да си мисля, какво да направя днес, та да порасна малко. Ама малко бе, не много. Съвсем малко, колкото за една магия... Само колкото две странички да отлепя от книгата с магиите, да ги видя тия магии смотани. Ми то иначе книгата ще умре от любопитство, дали ще порасна, та да я прочета бе. Само да видя и ако не ми хареса - няма да пораствам повече. Верно ви казвам.

И, какво какво, рекох си я да занеса книгата при Маджунката. Ама ще си сложа шапката невидимка. Значи слагам си шапката невидимка и занасям книгата пред къщата на маджункавица. Джанката излиза и: “Я, книга с магии! Чакай да я разгледам, че нещо позната ми се струва.” Точно така ще си каже и нали понеже е любопитна, ще я отвори и ще почне да я раглежда-а-а-а. И обаче, аз през това време, както съм си с шапката невидимка - хоп, надзър иззад нея и ще видя магиите-е-е. Браво! Точно така ще стане. Даже няма да пораствам. Идеално!

Станах аз и... А така! Няма ми я шапката невидимка. Ама къде ми е шапката бе? Вчера беше тука... някъде... май. И почнах да я търся - на рафта със сладкото от ягоди, на масата под чинията с лапачинките, в чекмеджето при вилиците и лъжиците. Навсякъде я търсих. Даже в раклата за дрехи проверих, нищо, че не я ползвам. Аз дрешките си ги оставям, където е най-удобно - на пода, на стълбите... може и под леглото. Ахъм. Само Мърморацията ги слага в раклата. Абе - женка. Ама нея я нямаше тая сутрин, значи... Леле-е-е-е, някой ми е откраднал невидимката! И като си казах това, ми стана лошо. Колкото за... колкото за пет лапачинки ми стана лошо. Обаче тъкмо се пресегнах да си взема една и... Айде-е-е-е и мене ме няма! Нямаше ме бе, верно ви казвам. Нали видях в огледалото - масата и чинията с лапачинките се виждаха, а мене ме нямаше. И като видях, че ме няма и значи - край. Веднага разбрах, че няма да ми мине с лапачинки, понеже как да ми мине, като ме няма? Как?

Ама кой ме е откраднал бе? Уф, да му се не види значи! Ама добре де, щом като ме няма, аз кой съм тогава, дето си търся шапката и мене си дето търся? Кой съм? Леле-е-е-е, някой ме е откраднал и ме е сменил с друго джудже май. Ох, дано само не ме е откраднал Дядо Мраз, щото ако е той, сега сигурно ме кара да работя нещо. Ужас!

Ама толкова ужас, че си казах всичките Цветко-Петко, дето имах и даже още няколко, дето не ми достигаха. Ахъм. И като си ги казах... Ама аз си знам бе - като си ги кажеш и после се сещаш какво трябва да се направи. И сега така. Веднага се сетих да отида при моя пирятел да му кажа, че това не съм аз и ако стане някоя важна работа в гората - не отговарям. Ами да. Лапнах още две лапачинки, за всеки случай, и хукнах.

Ама тичам значи... И не щеш ли, насреща ми Гьорчо. Прави се, че не ме познава и даже се преструва, че не ме вижда. И това ми било пирятел. Ама винаги е такъв значи. Ами дори да са ме сменили, аз как го познавам? Значи са ме сменили с някой, който познава Гьорчо. Тогава и той трябва да ме познае. И му викам, че съм тука, ей тука точно пред него, а той се върти и пули наоколо. Абе - Гьорчо. Кьорчо. Много ме нервира понякога, повече от Мърморацията даже. Тука бе, къде гледаш натам?! Не виждаш ли, че са ме откраднали и затова не ме виждаш. Толкова е просто. А той продължава да се пули и вика: “Тц, не виждам.” Уф-ф-ф-ф! Трябва да му обясня по-подробно. Казвам: “Гледай сега...” А той вика: “Ама аз и досега гледах.” Абе Гьорчо бе-е-е-е-е-е! Исках да кажа друго... А той: “Аха, ясно - да не гледам.” - и си затвори очите. Ама направо ви казвам, за малко да... не знам какво. Толкова се ядосах, че чак не знам какво. И пак му обяснявам, че някой ме е откраднал и затова сега не ме вижда. Разбра ли? А Гьорчо се пули и вика, че бил разбрал. Видя ли, казвам, колко е просто? Той: “Аха. Видях.” И тогава ми олекна малко, като каза, че е видял. Значи ме позна. Ама ще ме познае бе, явно са ме сменили с някой, точно като мене.

Добре, ама после си рекох, че ако са ме сменили с някой като мене, щях да се виждам. А сега на мое място са оставили само някакво нищо... само следа от мен. Точно така. Откраднали са ме и вместо мен са оставили следа от мен. Аз сега съм следата. Мда-а-ам. Как се сетих само?! Ама аз съм си умен бе. И затова и следата ми е умна. Ахъм.

Веднага го обясних на Гьорчо. Той такова... Тоя път не издържа, взеха да му се въртят очите и - бам, падна по гръб. Явно го претоварих. Не трябваше да му обяснявам всичко. Ама нищо бе, нали ми е пирятел, потупах го по рамото и му казах, че няма страшно, сега да ме отнесе при горския вещиц, щото... щото искам да съм си аз, а не някаква следа от мен и да види там как да оправим тая работа. Гьорчо, като чу, че трябва да ме носи чак до къщичката на горския вещиц, пак му се завъртяха очите и: Е-е-ео бам! - по гръб повторно. Ама като му обясних, че няма страшно - нали съм само следа, не съм тежък и той се съгласи.

Яхнах го и потеглихме. Гьорчо през цялото време се опитваше да ми каже нещо, ама не му стигаше дъх. Обаче аз му пеех песни, за да му е по-леко. Даже си тактувах. На всяко тактуване Гьорчо пропадаше надолу, което беше много неприятно, понеже лапачинките, дето си хапнах, тръгваха да ми излязат през устата. Казах му да кара по внимателно, аз затова ли му пея песни?! Нали, за да го разведрявам. Той нещо се опита да отговори, ама се отказа, щото щяхме да се бутнем в един бор. Докато хвърчахме така на зиг-заг, нагоре-надолу през гората, всички Гьорчови роднини се трупаха по дърветата, и крякаха уплашено и възмутено, понеже за пръв път го виждаха да хвърчи като пиян и даже песни да пее с моя глас.

Криво-ляво стигнахме. Като се стоварихме пред къщата на моя пирятел, Гьорчо се опъна по гръб на тревата с разперени криле, навири нагоре крака и заиздава някакви жални звуци. Като се поосвести, каза, че тия, дето са ме откраднали, сигурно нещо са сбъркали, понеже са ме били сменили с много тежка следа. Даже каза, че предпочитал да носи мен, но никога повече следата ми. И после пак заиздава тъжни звуци, защо ме бил послушал, ама в това време излезна моят пирятел и...

Уф-ф-ф-ф! Излезна и рече: “О-о, Шишарко! Здравей! Защо си с шапката невидимка?” Ама каква шапка невидимка бе? Нали ми я откраднаха и аз затова такова... Пипнах се за главата - верно. На главата ми беше. Ама как така бе? Аз нали я търсих навсякъде? Само някой я е откраднал и после я е скрил на главата ми. Да-а-а, точно така е станало. Гьорчо, разбра ли? Някой гадняр я е откраднал и после...

Гьорчо обаче, като чу и заиздава още по-тъжни звуци, оплаквайки съдбата си, че си бил загубил авторитета пред роднините заради мен... А на мен... на мен взе да ми става все по... все по-такова... като когато всички гледат в тебе, понеже не си направил нищо... И ми стана даже много такова и... И тогава моят приятел ме гушна и каза: “Ех, мило, сладко, поспаливо, сънено джудженце!” И аз... абе разплаках се малко, ама съвсем малко. Нали сме мъже.

Обаче лапачарката най-добре да направи още четитири тавички с крем карамел, за всеки случай. Да, така ще й кажа.

© Хитър 5ър
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.06.2007, № 6 (91)