Едно джудже разказва

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ИСТОРИЯ: ДЖУДЖЕТО НАМИРА КНИГАТА С МАГИИТЕ НА ПРЕДИШНАТА ВЕЩИЦА. УЖАС!

Хитър 5ър

web

Обаче аз нали съм си доброто джудже... Ама това е понеже съм много добър, затова... Ахъм. И такова... Хм, забравих какво. Ама карай...

Пък тая сутрин Гьорчо нещо се беше успал и го нямаше. Ама нали му бяха казали да не ме изпуска от очи, понеже било важно, обаче къде ти разбира Гьорчо от важни работи. И аз цяла сутрин - самичък. Ама то много скучно така бе. Като няма никой и ти е едно такова... само... самостойно... не, не това... самостойническо... Абе и това не беше. Онова беше по-кратко... Самотано! Да, точно това беше. Самотано ти е едно такова... Абе и това май не беше. Това много прилича на смотано. Ама как беше бе? Нали, когато си сам и няма с кого да си говориш и да си играеш, и ти е едно такова само... Абе карай. Само самО ще му викам. И като ми беше самО и си викам: Абе що не взема аз да ида пак до къщата на оная, предишната вещица, докато Гьорчо си спи, а Спаска я няма? Ми то миналия път като казах така и Спаска си изкара акъла. Абе женка. Пък Гьорчо, к’вато е бъжня, хептен ще се насмете. Ама аз нали затова съм добър бе, няма да си притеснявам пирятелите. Апсолютно! И като си казах така и - беж към къщата, докато не се е появил некой бъжльо да оплеска работата.

Стигам там значи и лееееекичко надзъртам да няма някой такова... Абе нали все пак ако някой там има, дето го е страх, да не го уплаша. Ама нямаше и аз: “Уфффф!” И после взех да се оглеждам наоколо, ама то нищо. Само парчетата от строшените паници, гърнета и грънци...

Абе все забравям да я питам Спаска дали грънците и гърнетата са едно и също.

Ех, кво хубаво беше миналия път. Взимаш камък и - праааас! Хвърчат парчета от вещичките й паници. Ама няма повече. Всичко изпоначупих тогава. Пък и нищо друго не беше останало в къщата. Язък! Пак огледах, ама нищичко. И си викам отново: Язък! Нищо интересно.

И тъкмо взе да ми става пак самО, стана течение. Ама аз нали си се бях размечтал за миналия път и като се затръшна вратата значи, ама направо - Цветко - Петко. Щото то, нали, когато си смел, си казваш така: Цветко - Петко. Ама то не е никак хубаво, даже хич, ама нали съм си смелчак и трябва да го казвам... Не е хубаво изобщо, понеже от Цветко - Петко ти се разтреперват краката. Ахъм, от него, а не от нещо друго, ама няма как. Не е лесно да си юнак. Ама представяш ли си бе, аз, дето съм толкова смел и още не мога да се оправям с Цветко - Петко, та камо ли някой друг да е на мое място. Добре, че ги няма Гьорчо и Спаска.

И тъкмо значи вече ми се оправяха коленете и както се бях обърнал към вратата, изведнъж зад мене ново “Тряяяяяяяс!”. Ама направо ви казвам не Цветко - Петко, а Ц-ц-ц-ц-вет-т-т-т-ко - П-п-п-п-ет-т-т-т-ко! Добре, че съм юнак и 3/4, иначе не знам как щях да издържа на двама Цветко - Петковци... Поглеждам аз натам и... Хм! От това, дето се тресна вратата, се срутили скапаните лавици, дето оная си държеше паниците и... и другите съдове с “г”. Абе знаех си аз, че няма страшно, ама нали трябва да се казва Цветко - Петко...

Обаче като ми попреминаха тия двамата през коленете и - гледам аз от лавиците се изтърсила и една книга. Ама аз отначало се зачудих откъде се взе па тя, ама после се сетих, че си е била там горе, полегнала, обаче аз оттук как да видя, че имало било книга... Аз тогава целех по паниците и “г”-тата, щото само те се виждаха щръкнали. Пък и сега нищо не се виждаше. Добре, че направих течение така да се каже. Абе нали съм си умен...

И поглеждам аз значи книгата и какво да видя - магиите на оная смотаната вещица. Ама толкова смотана беше, че и книгата си забравила. Абе вещица. И си викам: Такааааа Шишарко. Сега какво? Сега взимаш тая книга и беж вкъщи. Ама по най-бързия начин, че ако те види някой... Обаче как да я нося тая книга до нас бе? Тая смотаната не я направила по-малка, та да мога да я нося, ами... Ама няма как - ще я влача. Обаче добре, че си взех шапката невидимка. Щото, нали, като си я сложа, и ако някой види, че по тревата се носи някаква книга, откъде ще се сети, че аз я нося? Ами да. Никой няма да се сети. Щото те нали веднага ще си помислят, че сигурно горският вещиц се е направил невидим и си лази из гората с книга понеже сигурно така му харесва. Дааа, точно така ще си помислят. Абе добре, че съм си умен, та се сещам.

Ох, ама докато я домъкна до нас... Обаче никой не ме видя. И като си починах малко (добре, че имах няколко лапачинки с орехчета, филийки с фастъчено масълце, паничка с пържени гъбки, купичка с ягодки и... там още няколко не толкова важни неща... а, да - и малко боровинки също, та се подкрепих малко) и сега, викам си, ще видят те кой е Шишарко. Отворих книгата и взех да си избираааааам. Ама то толкова много неща имаше, направо да се чудиш с кое да започнеш. Абе я, да карам наред.

И почнах: Магия за... за... безпътност. Хм! Т'ва пък к'во ще рече? Безпътност... Ама к'во значи това бе? Да няма пътища ли? Ми що не е тогава "Магия за безпътища"? И к'во ако няма пътища? Ааааа, тая магия трябва да се провери. Иначе как? Нали трябва да се знае за какво е.

Дан тутУп гаджАнг бърсАма,
тун мърдЕка шас истАма.
Всичко що е фауна, флора -
туй растения и хора,
плодове и животинки
(едри, средни и мънинки)
считано от този път
сме един за друг без плът
(аз за тях и те за мен)
чак до следващия ден.
ТОди гУла вълаЯ,
персекУта патаЯ!

Огледах се лекичко - нищо. Всичко си беше като преди. Хм, тая магия нещо е повредена сигурно. Я да видя навън дали нещо с пътищата не е станало. Излизам... А! Ама как излязох бе? Ми аз... аз такова... аз минах през вратата. Я да видя... Ами да, преминавам си през вратата, без да я отварям. Пипам се - абе нищо ми няма. Искам да кажа, че съм си аз, съвсем непреминаваем. Обаче вратата не я пипам. Хм... Отидох до книгата и рекох да я взема - тц, не става. Ръцете ми минават през нея. После рекох да седна на столчето, щото ми се зави свят чак от интересност и... прас на земята. Айдеееее... Ми аз преминавам през всичко бе. Ееееее! Сигурно това значи безпътна магия - минавам си без път. Ама после чак видях, че то не била магия за безпътност, а за безпЛътност. Ама аз нали от Цветко - Петко не се бях оправил и затова не бях забелязал. Друг път няма да си казвам Цветко - Петко преди четене. И излизам значи навънка, гледам - минавам си през цветята, без да оставям следи. Рекох да откъсна едно - не мога да го хвана. Направо ви казвам страхотническо. Ама толкова страхотническо, че ми се зави съвсем свят и като рекох да се подпра на смокинята, и - прас на земята. Даже, както бях се изтърсил, и гледам една върволица мравки си минава през мене ама изобщо, без да ме заобикаля и гъделичка също. Ама аз даже отначало се уплаших, че ще ме полазят и рекох да се изтръскам, да не вземе някоя да остане в мене и да ме гъделичка вътрешно. Обаче как да ги изтръскам, те не се катереха по мене. Пък като се опитах да хвана една - тц, все едно беше от въздух. Еееее, браво! Ама това е страхотническо бе. Това е най-хубавата магия дето знам. Сега ще ида при Джанката да видя как ще ме хване.

Стигам там за нула време, щото си минавах през храсти, дървета и треви като през въздух, заставам с гръб към врата й и започвам да си пея на висок глас за "Лапачинки с боровинки...". Ама пея, та чак къщичката й си запуши прозорците да не чува. Толкова хубаво пеех. Ама тя, щото я е яд, че не може. Обаче по едно време чувам как Маджунката излиза тихичко... И изведнъж: "Ааааа, пипнах ли те сега джудже проклето!" - и скочи върху мене да ме сграбчи, ама нъц. Така си плясна ръцете една в друга, като преминаха през мен, че заподскача от болка. Ама нали си е глупава, без да разбере какво беше станало, се засили пак да ме хване. Пък аз, уж уплашен "побегнах" към къщичката й, ама така, че тя да ме настигне. И тъкмо да ме "хване" аз потънах през дървената стена, а зад мене се чува едно: "Туп! Оуууууууууу!" А аз: "Хи-хи-хи-хи!" Ама значи така се беше праснала в къщичката, че имаше цицина по-дълга от носа. После се опита да ме налага с метлата си. А аз само: "Хи-хи-хи!" - понеже нищо не ставаше. Горката метла - щеше да се строши от удряне в земята. Обаче по едно време взе да ми омръзва и казах на Джанката, че сега бързам и я зарязах така облещена да се чуди к'во беше това чудо, па отпраших към Гьорчо да му се изфукам и на него.

Заставам под гнездото му и викам: "Я накарай всичките си роднини да кацнат на тоя клон, та да видят какво може Шишарко." Като чуха това, нали са клюкари до един, без да ги кара Гьорчо, сами накацаха и зачакаха. А аз му викам: "Сега вземи там нещо - клонка ли шишарка ли, жълъд ли, абе квото намериш и ме удари". Добре ама на него му се видя много подозрителна тая работа и взе да се почесва с клюна, па като не измисли нищо, рече: "Що?". Абе щото си ми пирятел - викам - затова. Ама това съвсем го обърка и взе да се суети там. Обаче, като го стреснах с едно: "Айде бе!", и той, моля ти се, взе нещо с клюна си, не видях какво, качи се на клона и отгоре по мен: Еооооооо... Докато разбера какво става... Охххх! Ама ОХ ви казвам. Излезе ми по-голяма цицина от на Джанката. И както си стоях - еооо прас назад в тревата като дъска. А гадните му роднини щяха да се напикаят от смях. Изобщо стана една... Взеха да крякат: "Ейй, това ли го можеш бе? Браво! Никой не го може това" - и се хилеха, та клона щяха да скършат.

Едва се освестих значи. Надигам се, а Гьорчо чака указания дали да продължава. Абе - викам му - нали ти казах с шишарка или с жълъд... с нещо там такова. А той: "Ами с нещо там каквото намеря каза и аз намерих камък." Ама, че е глупав значи. Ами магията не е за камъни. Заради него не можах да им покажа какво мога. Оххххх! А той: "Искаш ли пак?" Ама така ме хвана яд значи. И си викам - аз сега ще ви покажа и скочих да разтръскам дървото, та да попадат от клоните гаднярските му роднини, ама забравих, че си минавам през дървото като през въздух и те отначало аха да се разхвърчат, ама като видяха как преминах през дървото, съвсем онемяха. И аз тогава си вдигнах главата гордо, да видят те, че с камъни може всеки да може, ама през дърво само Шишарко...

Обаче така ме болеше главата от тъпия му камък, че рекох да се прибера, да си почина малко, че и бях огладнял вече. Речено сторено. Обаче тогава дойде най-лошото. Тръгвам си аз, оставяйки ги шашнати всички Гьорчови роднини и него самия, и спирам в храстите да се подкрепя с вкусни малинки. Обаче - тц, не става. Не мога да ги откъсна. Ужас! Минават ми ръцете през тях и - нищо. Опитах с гъбки - същото. Ами сега? Беж обратно вкъщи през стената да видя как се отменя тъпата й магия. Добре, че бях оставил книгата отворена иначе кой знае как щях да я разлистя, ама и там нищо не пишеше. Ама направо ми призля. Ама това е най-гаднярската магия на света значи. Сега трябва да чакам до утре гладен, докато отмине сама. Ама как така бе? Кога е било това аз да си легна, без нищо да похапна? Скапана магия. Ама знаех си аз. Какво може да се очаква от оная смотаната вещица? Еееех... Утре само да се оправя, ще изям по сто кила от всичко. Ама ха!

Шишаркови тревоги

Така, както бях си полегнал в леглото
и леко задремвах (но само с едното)
си казах: "Шишарко, не ще се намери
юнак във гората, що с теб да се мери."
Обаче се сепнах. Ами ако има?
Окото задрямало чак ококорих.
Че то ако двама сме, значи и трима
възможно е също да станем. Затворих
при тази възможност от ужас очите.
Ега си му се, ако вече сме трите
най-смели и най-най-добрички джуджета,
направо ще сме като "Трите прасета"...
И всички сладкиши на три да делим?
Не може! Аз трябва да съм несравним!
Сега ще наслагам в гората обява:
"Сравняването с мене се забранява!
Проверки ще се правят ежеминутно,
защото понеже така. Апсолютно!"

© Хитър 5ър
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2002, № 9 (34)