ПРИКАЗКИ ОТ 4-ТИ КИЛОМЕТЪР

Хитър 5ър

web

Приказка за небръснатия фас, който беше непушач

Копчето се казваше Смай.

“Смай ли!” - ще кажеш ти - но аз, бидейки добре възпитан по това време на денонощието, ще подмина снизходително грешката, че въпросът е с удивителна и ще потвърдя: “Да, Смай.”

Е, по-късно, авторът няма да пропусне да подчертае в специален послепис, че въпросът не бил въпрос - ти само си искала да ми кажеш, че копчето се казва Смай Ли, било китайче по баща. Знам го аз него... автора. По всяко време на денонощието е невъзпитан и няма начин да не се заяде.

Впрочем, по-рано тук имаше едно друго копче. Казваше се Smiley. Бяха го вързали два илика по-долу, но то успя да скъса конеца и избяга в Америка. Наскоро ми се обади...

Уф-ф-ф! Ще спра. Нека авторът си сложи послеписа и ми се махне от главата, че не мога да ти разказвам така.

Послепис:

Както е добре видно, в приказката няма никакъв небръснат фас, че и непушач при това, защото небръснати фасове, непушачи НЯМА! Но я си представете, ако имаше...

Авторът

Приказка за нещата, които не са такива, каквито са

Слонът, който живееше в стаята отсреща, въобще не беше слон. Беше жираф. Разбира се, за това никой и не подозираше. Даже самият той, понеже нямаше огледало. А нямаше огледало, защото го счупи още в стъкларския магазин. Това, че беше жираф, го знаехме само аз и шкафчето до прозореца.

На долния етаж пък, според автора, живеел жираф, който въобще не бил жираф. Аз лично никога не съм го виждал. Авторът - също. Значи е вярно. Ако беше жираф като хората, все някога щяхме да го видим.

За сметка на това в мазето имаше стопроцентов хипопотам. Откъдето и да го погледнеш - и оттук, и оттам, все си беше хипопотам. Но имаше проблеми със зъбите. А зъболечението е при нас, на четвъртия етаж. Въобще не е чудно, че хипопотамът имаше проблеми със зъбите - беше там. Хипопотамите винаги са там, а като си там, не може да си тук... на четвъртия...

Приказка за ключодържателя

Искам да ти кажа, че те обичам. И, че... направих едни глупави бели... И после ме беше много страх и направих още повече глупости и съвсем се уплаших... И след това се свих в ъгъла, понеже не можех да вляза при теб, защото нямах ключ... А нямах ключ, защото по-рано нямаше врата...

Приказка за 4^-ти километър

Четвърти километър го преместиха. Сега знам, че ти пак ще кажеш “Как така?”. И ще сбъркаш. Не “как”, а “защо”. Ще ти кажа. Защото... Тая работа я забъркаха другите километри. Не искаха да има приказки от четвърти километър. И не само го преместиха, но го и премахнаха... Затова тази приказка е последната от четвърти километър. Няма други.

Обръщение:

Много моля автора да прочете горното, за да знае, че всички следващи приказки от четвърти километър са предшестващи.

Приказка за небръснатия... Приказка за нещо важно

Копчето се казваше Смай.

Ти веднага ще кажеш “Пак ли Смай Ли?”, но, понеже преди малко си взех хапчетата, дето ни ги дават, за да сме добре възпитани, ще отбележа със задоволство наличието на въпросителна и ще отговоря “Да, пак.” Мисля това да е последното му включване тук (освен ако някой от персонала не го изключи отново), защото имам къде по-важни неща от него.

Важните неща, доколкото си спомням, бяха две:

1. Да видя, дали пак няма да видя жирафа от долния етаж, дето не е жираф

и

2. Да кажа на автора за видяното, особено ако не съм го видял.

Ох, дано не се появят други важни неща, че няма къде да ги сложа.

Всъщност това е и краят на тази приказка, но ти ще откажеш да го приемеш категорично, защото отвсякъде се виждало, че не съм стигнал до там. По тази причина краят ú ще дойде тогава, когато стигна до него.

*** Не край ***

Приказка за “Брей-й!”

Долу в градинката имаше един, дето се правеше на статуя. Доброто ми възпитание в това време на денонощието ме задължава да призная, че го правеше добре. Когато една нощ дойдоха ония... дето са цигани, изобщо не разбраха, че това е един от нас и го нарязаха с оксижен. Обаче аз знам, че той точно това искаше, за да се измъкне оттук. Печен беше.

Само не разбирам, защо не се радваш на тази история. Брей-й, какъв човек си, значи!

Приказка за мен

Всъщност тази приказка не е за мен, а е за мен. Искам да кажа, че не се разказва за мен, а я разказват на мен. По тази причина това дотук не съм го казал аз, а ти. Разбира се, аз нямам нищо против, защото знам как хубаво го правиш и те слушам с интерес. Продължавай сега.

И все пак, приказката, дето ми разказваш, не е ли малко... тра-ла-ла? Като е за мен, значи ли, че и аз трябва да участвам в нея? Нали, когато в столовата кажат “Тази супа е за теб!”, не участваш в супата? Ама продължавай, хубаво разказваш.

Аз си знам, че приказката ще свърши с хубав край, понеже ти все такива ги разказваш. Много е хубаво краят да е хубав. Хайде да сършваме вече, а? Искам хубавия край!

*** Хубав край ***

Ех, че хубаво-о-о! Разкажи ми я пак, моля!

Приказка за нещо важно

(Край)

Уф-ф-ф-ф! Стигнах го.

Приказка, която е неприказка

Знаеш го оня... дето дойде от... някъде... Няма нужда да ми казваш, че всички сме дошли отнякъде. Ние всички сме друга работа, а той дойде от другаде. Веднага си пролича, че е от другаде, защото продължи да включва и изключва копчето Смай, даже след като авторът изрично каза, че Смай няма да бъде включвано повече тук (изключение - само за персонала). “Ами да!” - ще кажеш ти - “Значи, оня е бил от персонала.” Да, ама не. Нали питах шкафчето до прозореца. А то знае всичко. Той оня си личеше, че не е в ред. По какво си личеше? Ами непрекъснато разправяше, че идвал от четвърти километър. Не може да идваш от четвърти километър, когато си на четвърти километър. Даже после, когато четвърти километър ще го махнат и всички ние ще сме никъде, оня пак щял да разправя, че идвал от четвърти километър. Ама как бе? Нали четвърти вече няма да го има? Какво по-ясно доказателство от това, че беше дошъл от другаде?

Но мен повече ме притеснява друго. Защо авторът бута тая приказка тук, след като оня няма нищо общо с нас? Това са приказки от четвърти километър, а не...

“Не се ядосвай!” - ще речеш, защото шкафчето ти било казало, че между автора и оня имало нещо, но спестило подробности, понеже още разследвало случая. Ами добре. Няма да се ядосвам.

Приказка за автора, който е садист

Да-а-а! Не само е не добре възпитан, ами е и садист. Насадил е хипопотама в мазето и не можем да спим нощем, заради зъбобола му. Със слона, дето е жираф, и жирафа, дето не съм го виждал още, казвахме сто пъти на автора да му оправи зъбите, ама той... Абе липсват му първите четири километра. Това му е проблемът. И не ми възразявай, моля те, че авторът не бил зъболекар, а автор. Знаеш ли какво е да ти се разхожда цяла нощ хипопотам в мазето с болки в зъбите? Същото е, както когато тия от персонала не издържат и трябва да ги успокояваме - цялата сграда се тресе. Ами да вземе да го преименува. Кого да преименува ли? Ами хипопотама. Да го кръсти хипопотук. Тогава всичко ще се оправи, защото нали вече ще е тук, а не в мазето. А щом е тук, все ще му дойде ред пред зъболекарския кабинет.

Приказка за небръснатия фас, който беше непушач

(Кавър)

Копчето Smiley, което замина лани за Америка, се подложило на пластична операция. Направили му лифтинг. Вдигнали му усмивката, понеже била увиснала надолу, като въже на простор. Сега било много доволно. Даже снимка ми е пратило. Виж:

Приказка за нещо друго

Ти си нещо друго. С тебе е хубаво и топло, и меко, и светло, и радостно... Ти си онази ягодка, която срещнах някога в планината... Ягодката, дето ме поглеждаше плахо и срамежливо изпод листенцата си, страхувайки се да не я откъсна. Беше толкова красиво! Около тебе имаше здравец. Боровете мълчаха...

Другите ягоди изядох, а тебе... гледах, гледах, гледах... Беше така хубаво... И ти поруменя съвсем, макар по-червена да не можеше да бъдеш.

Приказка пак за оня, от приказката, дето е неприказка

Ох, не ме пипай тук, че ме боли. Боли ме, ти казвам - досега укротявахме тия от персонала, дето са санитари. Ама за всичко е виновен оня... дето дойде отнякъде... другаде.

Отивам аз при шкафчето до прозореца, за да науча последните новини от разследването му и... Ужас! Тия идиоти от персонала, като боядисвали инвентара, извадили чекмеджетата на шкафчетата и после ги разменили. Голяма работа ли? Голяма я! Шкафчето до прозореца беше получило амнезия от това. Ох, моля ти се, не ме гледай така - двете чекмеджета му бяха полукълбата...

И значи, казвам му аз паролата, за да ми предаде каква е връзката между автора и оня, а то - нищо не помни. Нищичко. Представяш ли си? Беше единственото шкафче, което знаеше всичко. Даже знаеше, че нищо не знае... А сега бе заприличало на останалите - най-обикновени талашитени мебели. Те дори да знаеха нещо, не знаеха, че го знаят. Стана ми много мъчно. Стоеше така с едно собствено и едно присадено чекмедже, мигаше на парцали и не помнеше нито автора, нито оня, дето дойде отнякъде, нито слона, който всъщност е жираф.

“Така ли?!” - си рекох и веднага накарах нашите от всички етажи да донесат незабавно де що има чекмеджета за шкафчета, за да оправим бакиите на тия идиоти от персонала. Те пък (тия от персонала), като видяха, че всеки от нас мъкне по две чекмеджета, изпаднаха в истерия и докато ги успокоим... Ох!

Най-лошото обаче стана, когато оня, който явно беше двоен агент, за да не го разконспирирам, взе, че прасна един санитар с чекмеджето, дето държеше, и то стана на трески. Нарочно го направи, аз си знам, защото точно това беше чекмеджето на шкафчето до прозореца. Унищожи уликите срещу себе си, мръсникът. А ужким искал да укроти санитаря...

Сега ще трябва да накарам автора да измисли нещо, за да не се загуби нишката. Ама, че тъпа работа!

Приказка за садиста, който бил автор

Откакто шкафчето осакатя, трябва всеки ден да му правя компания, защото самó не може нищо. И нищо не му се разбира. Само повтаря “Еци, дюшеш, всичко коз...”, като че ли са му правили лоботомия. Добре, че санитарите, дето играят карти и табла на него, не му разбират нищо.

Ама и тоя садист, авторът... Каза да не го занимавам с оня, защото изобщо не му било до това, че се губела нишката.

Обаче, вчера за пръв път шкафчето каза нещо друго. Тъкмо покрай него минаваше оня... и то взе да кряка “Авторът, трети дубъл... Авторът, трети дубъл...” Пълна лудница!

Приказка за монолог

Хайде да си поприказваме, а? Аз знам, че ти ще кажеш “Хайде!”, ама хайде кажи го най-после. Кажи нещо и ти. Иначе все си мисля, че съм сам, пък това тук, на Четвърти километър, е забранено. За да си тук, значи не си сам. Всеки е с някого. Аз уж съм с теб, но понякога на мястото ти изневиделица се набутва авторът и трябва да съм с него... Пък той, знаеш, не е добре възпитан, нищо, че е садист.

Счу при на пе казка

Не ни дадоха да гледаме телевизия. Изключиха го... телевизора. Това е бедата на телевизорите, че могат да ги изключват. Аз обаче те викнах в огледалото. Седнах пред него и ти се радвах, понеже кой може да изключи огледалото? Само дето оня... двойният агент, докато успокояваше санитарите за спрения телевизор, така запрати един от тях в огледалото, че то се счупи. Ама той уж само го посъветвал да гледа тук, понеже не се изключвало. Така разправяше после.

Това е бедата на огледалата, че се чупят. И като се счупи огледалото, ти стана на парченца и всяко твое парченце съдържаше по едно изречение от това, което ти бях казал, и всичко звучеше съвсем неразбираемо. Все пак ги подредих някак, но остана едно изречение, дето не знам къде беше преди това:

“Обичам те!”

Може да е било от друга приказка, дето някой ти е разказвал.

Приказка за небръснатия фас, който беше непушач

(Ремикс)

Копчето се казваше Смай.

Аз знам, че ти няма да ме питаш вече нищо за него, понеже знаеш, че по това време на денонощието съм добре възпитан и ще ти разкажа сам всичко.

Откакто ни изключиха телевизора, авторът разреши да включваме копчето Смай отново. За компенсация.

Сега ще го изключа пак, защото трябва да намина край шкафчето до прозореца - може да има нужда от нещо. После ще ида до жирафа на долния етаж, за да видя дали пък случайно няма да го видя. После... не знам какво.

Приказка за нещата, които не съществуват

Един ден той се появи. Кой се появи ли? Той, разбира се. Всички знаехме, че не съществува. Даже авторът се кълнеше, че е така - нали написа специален послепис по въпроса. От какъв зор му трябваше да казва “Но я си представете, ако имаше...”? Аз взех, че си представих и... той се появи.

Ужас!

Приказка за магазина

Ще ме попиташ ли за кой магазин? Добре. Не ме питай. За стъкларския магазин, в който беше влезнал слона от нашия етаж... Не ме прекъсвай. Знам, че той не беше никакъв слон. Знам и това, че вече само аз го знам, понеже шкафчето до прозореца, откакто остана без чекмедже, знае само “Еци, дюшеш, всичко коз...” Даже мисля, че сега е мой ред да ми “извадят чекмеджето”, защото само аз зная тайната на слона-жираф. Оня, агента, вероятно са го пратили тук с тази мисия: да ни ликвидира - мен и шкафчето.

А може би слонът е бил слон, иначе как ще си счупи огледалото в съкларския магазин? Някой да е виждал жираф да влиза в стъкларски магазин? Обаче, ако е бил слон, защо сега е жираф? Вероятно авторът го е класифицирал за такъв, но не му казва, защото, ако му каже, тогава... Тогава освен мен, още един ще знае, че слонът не е слон и този един ще е самият слон, който всъщност е жираф. При това положение ще трябва да очистят и него. А трима мъртви свидетели - това е много подозрително. Даже тия от персонала ще загреят връзката между шкафчето, мен и слона-жираф.

Охо-о-о, как щях да пропусна?! Ами авторът? Трябва да го питам, той свидетел ли ще играе или организатор. Ако избере да е организатор, ще трябва да го пречукам. Да, това е важно.

Важните неща ми станаха три. Обаче къде да го сложа това третото, като нямам място? Пази ми го ти. Моля те!

Приказка за нещата, които се оказва, че съществуват

Изглеждаше ужасно. Не се беше бръснал или не го бяха бръснали от... не знам кога. Това, че бе непушач, не му помагаше. Беше смачкан... Всички, идващи тук, са смачкани...

Имаше следи от червило по себе си - някой го беше целунал, преди да го прати тук.

Приказка за Пепеляшка

Днеска се разтревожих много за онзи от градинката, дето се правеше на статуя. Беше избягал бос. Тия, дето са цигани, като го рязали с оксижена нея нощ, оставили обувките и те си стърчат там от бетонния постамент. Дано си намери други, че ще настине.

Аз опитах да вляза в тях и да се направя също на статуя, но не ми станаха.

Приказка за дублите

Нали помниш, че последния път шкафчето се развика: “Авторът, трети дубъл... Авторът, трети дубъл...”, когато оня мина наблизо? Знам какво си мислиш, че оня е трети дубъл на автора. Аз също си го помислих, но нещо не е така. Понеже... понеже кой тогава е вторият дубъл?

Какво ме гледаш? Нищо не разбирам... Какво ми кимаш с глава? Да не би да искаш да кажеш... да кажеш, че...

О, не! Не може да бъде. Аз да съм втори дубъл? Откъде накъде? Не може ли той да ми е на мене? И после, ако аз съм вторият му дубъл, кой му е първият, а?

Абе, хайде стига бе! Ти ме взе за връзка репички. Как той ще си е първи дубъл? Нали е дубъл? То така, според теб, излиза, че авторите са двама - авторът и първият му дубъл. Тогава аз кого познавам, дубъла или автора? И друго: Защо са му толкова много дубли? И още: Кой ме е питал мен дали искам да съм му дубъл?

Не не, тая работа не е така. Нещо много си се объркала. Аз съм си аз, оня си е оня, а авторът си е авторът. Не се занимавай повече с тая приказка, като не разбираш нищо от дубли. Ясно? Ясно! Точка по въпроса.

Приказка за пречукване

Ще го пречукам, как няма да го пречукам. И не ми казвай, че съм сложил точка по въпроса. Точката беше за тебе. Аз ще го пречукам тоя...

Ама как няма да го пречукам бе?!... И к'во като е автор?... Не, аз питам "Какво като е автор?"... Е как няма да ги има приказките вече? Да не ги разказва той? Аз ти ги разказвам. Направо си го пречуквам, като едното нищо. Организаторът му с организатор! Такъв не може да е свидетел. Само е организатор. Организатор е и точка по въпроса... Ама какви ми ги говориш? Как така всичко ще изчезне?... Ама не, аз те питам "Как така ще изчезнат и приказките, и аз, и оня, ако го пречукам?"... Ама каква причинно-следствена връзка, моля ти се?!... Искаш да кажеш, че авторът като се махне от пред огледалото и отражението му също изчезва? Ама това са пълни глупости. Той не знае как се включва огледало. Ето, и затова ще го пречукам. Аз как го включвах и те гледах там, преди оня да го счупи? Нищо няма да изчезне, ти не разбираш. Даже ще го пречукам и него, и оня. Да. Точно така ще направя. И автора ще пречукам и оня, агента мръсен. Дубли с дублите! И като ги пречукам, ще остана сам. И като остана сам, ще ме пуснат да си ида оттук, защото вече няма да съм за четвърти километър...

Какво "А аз?"? Ти... Ти нищо... Ама спокойно бе, аз пак ще ти разказвам приказки... Откъде ли? Ами от някой друг километър... Е, вярно, че няма да са от четвърти... Ама недей сега да плачеш де!... Те... Те ще са хубави също... Не ги искаш... Добре де, тогава... Тогава да пречукам само оня, а?... Пак не може... Що?... Бил си пречукан ли?... Ама ти откъде знаеш, че все бил прецакван и пречукван и затова бил тук?... От шкафчето? Ама кога от шкафчето?... А-а-а, от преди да го... Аха. Е... Добре тогава, няма да ги пречуквам, обаче... Обаче нека да пречукам нещо, а? Например... Ами да - eй тая приказка, щом казваш, че не е хубаво да има пречукани... И като я... никой вече няма да знае, че някой някога е бил пречукван.

Приказка за тайната

Е к’во да ги правя сега тия орехи?

Казах му днеска на слона, дето не знае, че е жираф, докато се разхожда долу из градинката, да надзърне в стаята на жирафа от третия етаж, дето не бил жираф, за да видим най-после ще го видим ли.

Вратът му (на слона, дето не знае, че е жираф) стига точно до перваза на третия етаж и си рекох, че сега няма начин да не разберем истината. А той, моля ти се, взел, че набрал орехи... с хобота, дето си мисли, че го има. И като го попитах: “Аз това ли ти наредих да правиш?”, той си замърда виновно слонските уши, дето ги няма, и ми каза, че с хобота не можел да гледа на третия етаж. Можел само да бере орехи.

Много се ядосах. За малко да го открехна, че не е никакъв слон, а най-обикновен жираф. Обаче се усетих навреме, че това е тайна и си замълчах.

Ама к’во да ги правя сега тия орехи?

Приказка за всички, които са вътре

Това се случи, когато още не бях толкова млад. Тебе вече те нямаше тогава... И още също те нямаше.

Бях захванал един проект, ама много голям и се наложи да го разделя на две. Едната част я взех аз, а другата... другата я взе някой, но авторът не ще да ми го каже. Обаче аз знам защо.

Та този някой правеше на времето, а аз...

Какво му е правил на времето ли? Нищо не му е правил. Какво да му прави на времето?... А-а-а-а, искаш да кажеш, какво е правил тогава някога си, навремето... сиреч по онова време? Ами точно по онова време започна да прави на времето...

Какво пак не разбираш? Това беше неговата част от проекта. Аз правех машината.

Сега, аз знам, че ти ще ме попиташ “И какво стана?” и ти отговарям предварително: Разбира се, завършихме проекта - машната на времето тръгна. Тя работи и сега в този момент, но никой не забелязва. И как да забележи, когато всичко и всички са вътре в нея. Цялата вселена. Ние нарочно я направихме така, та никой да не забележи, иначе представяш ли си какво щеше да стане? Някои щяха да почнат да искат да слязат от нея, а после да се качват в движение... Не може така. Щеше да стане една лудница...

Обаче я направихме много хитро, защото, като я спрем, пак никой не забелязва. И като я забързаме или като я забавим или включим на задна скорост, абсолютно никой не му минава и през ум, че всичко това се случва, щото нали всичко и всички са вътре в нея.

Ама как не разбираш? Представи си героите от един филм. Те знаят ли в коя посока и с каква скорост се върти лентата? А разбират ли кога е спряла? Е, на същия принцип направихме и нашата машина на времето. Хитро, нали?

Само че... тоя, дето правеше на времето, се разприказвал веднъж и като се разприказвал... ме прибраха.

Той, авторът, затова не ми казва името му. Обаче нищо не могат да ми направят. Какво ще ми направят? Ще спрат машината ли? Хе-хе!

Логична приказка

Абе, като ти разказвах предната приказка, и се запитах: “Защо тогава прибраха само мен?”. Не може и другия да не са го прибрали, а щом не може, значи са го. А щом са го...

Хм... щом са го, значи е тук... Тука съм ги виждал всичките, освен жирафа от долния етаж, дето не бил жираф...

Чакай, чакай, чакай... Значи затова авторът го пази от мен, защото той е правел на времето...

(Тук вече знам, че няма да ме питаш “Какво е правил на времето?” и както виждаш не ти отговарям.)

Излових го! Хе, че аз го знам него, за какво да продължавам да наблюдавам стаята му на долния етаж? Изобщо няма да го следя. И знаеш ли кое му е хубавото на това откритие? Сега вече местата на двете важни неща ми се освобождават и ще има къде да си слагам новите. Браво!

Обаче трябва да успокоя слона, дето не знае, че е жираф. Ще му кажа да не се притеснява за неизпълнената задача... Абе нали там, дето бра орехи вместо да надникне в прозореца. Мда. Ще му кажа, че всичко е точно, че си е слон, а не жираф, но трябва да върне орехите по местата им.

Приказка за тайното братство

Не съм ти казвал, защото е тайна, че нощно време всички посветени в тайнството на четвърти километър се събираме. Събираме се, но не на едно място, а по стаите. Ние от нашата стая се събираме в нашата стая. Тия от съседната - в тяхната. И така...

Хипопотамът също се събира в неговата стая в мазето. Той се събира сам, но това, че е сам не е важно. Важното е, че се събира. Авторът ми каза вчера, че не може да го извади, защото не ставал за вадене, а само за събиране. Даже и за това вече не ставал, понеже едва се събирал. Ама аз не му вярвам много на автора - има лошо възпитание.

Събираме се, когато хипопотамът ни даде знак. Да. Щом почнат да го болят зъбите. Все пак добре, че не могат да го извадят оттам, за да му оправят зъбите тук, на четвъртия етаж. Иначе как щеше да ни дава знак?

Като се съберем, разбира се, не приказваме, защото е тайна. Само пращаме един да стои до вратата. Той застава там, мушка си сянката под нея и така наблюдава отвън коридора... Какво ме гледаш? Мушка си сянката в пролуката отдолу, защото вратата е заключена. Значи той си е вътре, събран с нас, а сянката му отвън в коридора дебне, да не се появи някой от персонала. Като перископ. Много ефективна система за сигурност - досега никой не е разбрал нищо. Аз затова не ти казвам и на тебе.

Като свършим, се изваждаме. Само хипопотамът си остава неизваден, ама той, щото... нали трябва да има готовност да ни даде знак за следващия път.

Най-весело е сутринта. Тия от персонала се пулят неразбиращо, понеже ние ги гледаме надменно, ехидно и подигравателно. Обаче това е положението. Не може някакви там санитари да бъдат посветени в тайнството. Измет!

Приказка за приятелите

Хипопотамът не беше лош човек. Беше добродушен. Всички го обичаха. Имаше много приятели, които до един се грижеха да е добре... потънал в блатото сам.

Приказка

В градинката е тихо - няма никой. Леко подухва ветрец, тук-там падат листа. Алеите са засипани с тях. Една врана е кацнала на ореха и се оглежда. После ù доскучава и отлита. Обувките на онзи, който се правеше на статуя, са пълни с дъждовна вода. В едната е паднало листо. Изгнило е от мъка по миналото си...

Приказка, а всъщност - не.

ГЛАВНА приказка

Вчера оня, агентът... абе "авторът, трети дубъл", ми каза наум, че един от санитарите бил добър човек. Ако не бяха осакатили шкафчето, щях веднага да проверя информацията, но сега трябваше сам да направя нещо и се наложи да го държа под око. Санитаря де. За моя изненада се оказа истина. Беше добър човек - видях го да припикава стената под прозореца на медсестрите. Всъщност видях го как си го тръскаше, макар че стената беше суха... Доста време си го изтръсквá, гледайки през прозореца и веднага ми стана ясно, че е добър човек. Няма как да не е добър, щом е на наша страна.

Какво ме гледаш пак? На наша страна, защото всички ние, дето сме посветени в тайнството на четвърти километър, за да им покажем какво мислим за тях - другите, им пикаем на стената. От това става много весело и миризливо. Санитарите само хвърчат да слагат хлорна вар и псуват. После трябва да ги успокояваме.

Накрая изпъшка нещо, изтръска си го за последно, огледа се, прибра си го и тръгна към входа. Абе добър човек. Беше опръскал стената, ама малко. Явно не е имал много. Обаче това беше още по-силно доказателство, че е добър, щом беше отишъл да припикава и с толкова малко.

Веднага съобщих новината на нашите и решихме да го посветим и него. Посвещаването е много лесно. Хващаме го и го посвещаваме. Само дето не можахме да го хванем. 

Защо не можахме ли? Ами не знам. Ние тръгнахме, ама той, като видя, и побегна. Ние всички хукнахме след него, а той още повече засили и се развика нещо. И тогава дойдоха и другите санитари. Явно му бяха завидяли, че само него ще го посвещаваме и искаха и те. Ние обаче ги разкарахме и тъкмо да го хванем - надойде целият персонал (явно всички искаха да ги посветим) и стана една дандания. Докато ги успокоим...

И сега ме боли главата. Цялата ми се е подула, понеже някой ме прасна с нещо, докато успокоявахме положението.

Обаче утре ще го посветим човека. Щом е от добрите...

Приказка за провала

Не можахме. На няколко пъти опитвахме, но не стана. Авторът бил чул, че се махнал, но аз не му вярвам. С това негово възпитание... Махнали са го. Не се е махнал сам. Завидяха му, че само той заслужаваше да бъде посветен.

А беше добър човек...

Утре ще отидем да си ги тръскаме всичките там, под прозореца на медсестрите. Да разберат какво мислим за тях.

Приказка за идиотите оттатък

Хубаво е тук. По-рано исках да се махна, ама като поразмислих веднъж, и си рекох: “Абе за какво ми е притрябвало да ходя там, в оная лудница? Нали и тук си ги имаме за мостра такива идиоти - тия от персонала.” То впрочем добре, че са те. Като ги видя само и ми се отщява да се махам. Пък и откакто с жирафа от долния етаж, когото изобщо не бях виждал, направихме новите изобретения, и през ум не ми минава да изчезвам.

За да не ме питаш, ще ти обясня що за изобретения изобретихме. Един ден отидох долу пред вратата му... на жирафа, дето не бил жираф и дето никой не го беше виждал... и му казах наум, че ще трябва да направим нещо отново, за да можем да държим онази лудница оттатък под контрол. Той, разбира се, веднага ме разбра и започнахме.

Как разбрах, че ме разбра ли? Ами много просто - не възрази. Веднага се дочу абсолютна тишина отвътре - значи беше започнал да мисли по въпроса и го оставих да работи по новата идея. Знаех си, че, както се справи с на времето, така ще се справи и сега. Освен това, дори да се разприказваше пак, нямаше къде повече да го приберат.

Та да ти доразкажа за изобретенията. Значи това на колегата се наричаше “Контрол през обувките”. Идеята не беше много оригинална, но действаше. Заставаш в обувките на онзи, дето се правеше на статуя преди да го... и (без да се помръдваш оттам) се озоваваш оттатък. Хем си в обувките, хем си оттатък някъде. Тия идиоти от персонала само се хилеха, когато някой от нас ползваше изобретението. Гледайки го как застава на постамента, се събираха и го замеряха с боклуци, понеже си мислеха, че се прави на статуя. Тъпунгери! Но ние не им обръщахме внимание, защото да контролираме нещата отвън беше отговорна задача. Лошото беше, че на мен обувките ми бяха тесни и трябваше да измисля нещо друго. Обаче колко му е?! Аз на времето направих машина, та с някаква си дреболия за контрол на външната лудница ли да се затрудня? Веднага викнах враната, дето обичаше да каца на ореха, дадох ú очите си и я пуснах да отлети. После седнах на близката пейка и загледах. Разглеждането от птичи поглед е друго нещо, сигурна работа, понеже не ти се налага да влизаш в пряк контакт с лудницата. Гледаш си отгоре, а през това време санитарите си мислят, че си кротък, щом седиш на пейката и не те закачат.

Сега замислям как да спасяваме нашите хора, дето са там, в лудницата. Трябва някак да им помогнем да си дойдат при нас.

Приказка за влюбените

Вече не искам да ходя до тоалетната. Само дето не знам къде да ходя, като ми се приходи. Кажи, моля ти се, на автора да ме премести в друга стая, а? Мене ме е срам, а няма как да остана в тази, защото не мога да ползвам тоалетната...

Ох, срам ме е да ти обясня... Снощи стана една... Ходеше ми се по малка нужда и стисках, стисках, стисках, ама накрая нямаше как - станах и в тъмното, с опипване се домъкнах до тоалетната. Щракнах лампата, влизайки и... Ужас! Целуваха се. Заварих ги да се целуват, ти казвам. Четките ми за зъби се целуваха. Едната, по-голямата, дето е синя на цвят и с огъващо се рамо, беше се надвесила над по-малката, жълтичката, и се целуваха. Като влезнах и запалих лампата, те се стреснаха и се отблъснаха една от друга, но нали бяха в стъклената чаша задрънчаха в нея. Като се спряха, всяка гледаше някъде настрани и все едно нищо не беше се случило. Ама се беше. Щях да умра от срам. Врътнах се и излезнах, ама целият бях пламнал. Даже не ми се ходеше вече по малка нужда.

Ох, дано не са разбрали, че аз точно съм ги видял. И сега как ще си мия зъбите с тях, като тази картина не ми излиза от главата? Моля те, купи ми нова четка за зъби и кажи на автора да ме премести в друга стая, а?

Приказка за съня

Защо се казва "приказни сънища"? Сънищата приказки ли са?

...

Добре, разбрах - сънищата са приказки. А приказките? Те сънища ли са всичките? Защото... Аз тебе само сънувам ли те? Понеже... понеже би било по-хубаво да си само приказка, да не си сън.

А тази приказка сънувам ли я?

Приказка за революцията

Днес ми беше много хубаво. Авторът каза, че не си сън. Аз не му вярвам на него, знаеш, но после си спомних, че ти ми беше казвала, че шкафчето ти казало... Шкафчето до прозореца, дето го осакатиха... Та то ти било казало нещо. Не се сещам какво точно, но това няма значение. Важното е, че ти ми каза, че то е говорило с теб. А щом е говорило и с теб, и това го чувам от теб, значи няма как да си мой сън. И като ми светна, че си приказка, ми стана толкова хубаво, че побързах да кажа на всички от нашите: "Днес ще си направим революция в столовата!" Те само това и чакаха. И на тях им стана много хубаво, понеже веднага разбраха, че от това по-важно и наложително няма.

За съжаление революцията не протече много добре. Според плана, който обявих, трябваше да си изядем яденето до последна троха и лъжица и да поискаме още. Обаче като засърбахме с лъжиците и замляскахме с такова темпо, каквото тия от персонала не бяха виждали през живота си, те онемяха. Ама нали щото сме ги свикнали да си играем с тях, да си въртим главите и да стискаме зъби, та да им доставяме удоволствие да ни хранят. А сега само мигаха на парцали.

Лошото стана, когато всички ревнахме, че искаме още. Тогава те се стреснаха, понеже нямаше да има какво да занесат на прасетата си и хукнаха да завладеят казана. Обаче ние веднага разбрахме, че искат да ни развалят революцията и скочихме да го браним, казана де.

И тогава оня, агентът, пак издъни работата, щото грабна два черпака и започна да налага санитарите с тях, идиотът му с идиот. Разкрещях му се, че ще ни развали революцията - това да не е час по възпитание на персонала, ама къде ти?! Късно! Нещата се изопачиха в обикновени възпитателни действия. Санитарите занадуваха свирките, което пък някои от нашите изтълкуваха погрешно, като "купона - на шест" и разляха казана.

Като стана това, разбрах, че революцията ни е на път да се провали окончателно. За малко да ми стане тъжно отново, но в този момент оня, агентът, както въртеше черпаците, се подхлъзна и се пльосна върху помията. Това много се хареса на слона, който вече и аз не помня жираф ли беше или слон. Та, значи, засили се той и се плъзна по задник връз мръвки, ориз и фиде. Пързалката се оказа доста сполучлива, защото го закара чак в отсрещната стена. Тя пък, във възторг от срещата си с него, така се разтресе, че на пода изпопада цялата наредена по нея посуда. Докато летеше обаче за среща със стената, около слона (или жирафа?)  хвърчаха пръски от бившата супа топчета, което подразни другите, дето все още се надяваха да си довършат революцията. Те, естествено, като честни революционери, зарязаха възпитанието на персонала и почнаха да се хвърлят в супената локва по корем и с отворена уста, за да може да поемат някоя отписана революционна глътка. Това беше насърчително. Хората бяха жадни за революция. Затова влезнах в празния казан и казах на двама от нашите да ме теглят из бойното поле, докато аз разяснявах необходимостта от преразглеждане на стратегията за провеждане на започнатото мероприятие при променените условия. Покрай мен хвърчаха санитари и революционери, блъскаха се в стената и пак се редяха на опашка, за да се засилят и пуснат още веднъж, а аз обяснявах с благ и спокоен тон новата позиция. Предполагам, че ме слушаха с интерес, докато се пързаляха, защото никой не възразяваше. Имаше само крясъци на одобрение. Особено ако някой мой важен постулат съвпаднеше с поредното "Дън-н-н!" в стената.

И тъкмо си мислех, че вече овладявам положението, когато тия, дето теглеха казана, го засилиха през оплескания под и пуснаха, както се пуска топка за боулинг. Само че не изчислиха добре ъгъла - блъснах се в края на печката и рикоширах към сълбището...

О-х-х-х-х! Спрях се чак в мазето при хипопотама. Той не беше чул за никаква революция и ми се наложи да му обяснявам всичко отначало. Докато го убеждавах в правотата на делото, ония горе приключили с възпитателните мерки. Добре, че поне те (мерките) завършиха с успех - персоналът отключи банята, а после ни раздаде и нови дрехи. Само дето казаха, че ще сме на суха храна няколко дни, понеже не могли да намерят казана. Глупаци! Няма да го намерят я - хипопотамът си го хареса за нощно гърне и си го мушна под леглото, докато кимаше одобрително на новата ми теория за провеждане на революция в столова.

Приказка, която започва така:

... и тогава дойде Повелителят на врабците.

...

Казах, че тогава дойде повелителят на врабците!

...

Ама ти защо не изпадаш в потрес? Знаеш ли какво значи да дойде Повелителят на врабците? Това е като... като когато... Това е... Абе, ако това не беше приказка, а филм, тук щеше да прозвучи Деветата симфония на Бетовен! Ето така:

Повелителят на врабците

(сценарий)

Страница ента

Влиза Повелителят на врабците. Дочува се "Та-та-та-та-а-а-а-а-а-а-а-а-м!" Настъпва всеобща тишина, която продължава до края на страницата.

Край на страница ента

Не се шегувам, когато се появи Повелителят на врабците, настана гробна тишина. Впрочем той носеше тишината със себе си - където и да минеше, около него замлъкваше всичко. Спираше дори електрическата машинка, с която медсестрите си бръснеха местата за бръснене. Спираше и зъбоболът на хипопотама. Настъпваше ужасническо злокобие, нарушавано единствено от хъркането на хипопотама, който, вместо да изпада в потрес, заспиваше, сънувайки здрави зъби. Понякога злокобието беше смущавано и от квиченето на някоя медсестра, на която машинката бе захапала шепа косми и не ги пускаше. Това (квиченето) беше доста възмутително и ние се потрисахме допълнително от арогаността ú да квичи по време на всеобщ потрес.

Повелителят беше едър, строен, як повелител. Имаше не по малко от 45 килограма, но умееше да се прави на кльощав. Ние веднага схванахме сериозността на положението - щом можешe да се прави на кльощав, след като всички знаехме, че е здрав 'n' як*, значи положението наистина беше сериозно. Всички свеждахме глави пред него, когато минаваше. Освен това той се появи в събота, четиринайсти. Беше повече от премерен ход от негова страна, защото още не се бяхме оправили от петък тринайсти и това ни довърши окончателно.

Обаче един ден Повелителят на врабците се доближи и ме попита, дали искам да посвирим на тревичка. Аз, разбира се, веднага се съгласих. Имах ли избор? И тогава той много се зарадва. Каза, че само аз съм му приятел, понеже... понеже всички други млъквали и навеждали глави, когато минавал покрай тях.

Макар да ме изненада, това не ме озадачи - авторът все такива ги забъркваше. Но хубавото в тази му поредна каша бе, че само аз се доредих да съм приятел на Повелителя**. Освен това реших отново да си запълня едното място за важна работа с това, да ходя да свиря на тревичка с него, нали съм му приятел.

Извънреден послепис

Какво ще кажеш, да си запълня и другото място за важни работи с това, дето трябва да ходя при шкафчето, да го наглеждам? То аз и така ходя при него... По-добре, хем да го наглеждам, хем да ми е запълнено мястото. Някак си по-завършен ще изглеждам, не мислиш ли?

** Трябва да разбера кои са врабците, но по-натам, защото след малко в извънредния послепис, по-горе, който не би трябвало да си прочела още, двете места за важни работи ще се заемат и врабците ще трябва да чакат ред. Дотогава им давай трошици, а? Няма да ти отнеме много време... предполагам. Пък и само докато разбера дали Повелителят им дава. Знаеш, че няма как да питам шкафчето и ще ми трябва малко време да разузная.

Писмо вместо приказка

Нещо ми омръзна да разказвам, затова ще ти напиша писмо.

Току-що ми се обади камъчето.

Не ме питай откъде се е обадило - това е писмо и няма как да ме прекъсваш, защото не ти разказвам, а ти пиша.

От левия ми бъбрек се обади. Каза, че трябвало да излезе. Чудя се дали да го пусна. Напоследък беше послушно - ще го. Ама това е нищо. Да видиш какво друго стана...

Главният лекар каза, че съм добре и щели да ме пуснат...

Ама не ти говоря вече за камъчето бе, ех, че си! Тия от персонала не знаят за него - кой е луд да им казва къде си държа скъпоценностите?!

Става дума, че вече не съм бил за тука (според тях). Много гадно. Доста се уплаших. Уж нищо ми нямаше и изведнъж - бил съм добре. Ама как така бе? Аз съм добре, но тук, а не там. Изобщо не искам да ходя в оная лудница. Ще им се да ме пенсионират по здраве, защото ги е яд. Яд ги е, че мога да изобретявам каквото си поискам. Ей тъй - хоп, и готово.

И после... после нищо. Не точно нищо де, защото, без да искам, остарях. Отначало не разбрах как точно е станало, но после се сетих. Уж внимавах, като си навивах часовника, но явно съм превъртял датата вместо часовете, без да забележа. Всъщност спомням си, че навивах, навивах, навивах, а той все не се навиваше. Стана време да си лягаме. Всички заспаха, а аз продължавах да навивам. На сутринта видях, че съм остарял. Ама после се оправих де. Взех часовника на главния лекар. Без да ме забележи. Миеше си ръцете на мивката в стола и го бе оставил на близката маса. Просто ги размених. И знаеш ли какво - остаря и го пенсионираха. Наистина ти казвам. Изми си ръцете, взе часовника (моя) и после каза довиждане на всички, пожела ни някакви там неща и си замина. Хак му е! Ще ме плаши, че съм добре. Ще ме пенсионира по здраве! Оставам си тук - нали ти казах, че мога да изобретявам каквото си поискам.

Сега чакаме новия главен лекар.

Омразна приказка за дядо Мраз

Шкафчето проговори. Искам да кажа - проговори смислено. Нали го навестявам редовно и на него това му се отразява добре. Приятно му е. Вече се е възстановило съвсем от осакатяването. Свикна с новото си чекмедже. Даже ми каза, че с него все едно започва на чисто. И знаеш ли какво? Каза, че от сигурен источник знаело - дядо Мраз отначало не се казвал така, но джуджетата го намразили, заради ежегодната лудница в края на декември с подаръците. И хората го намразили - заради разходите. Ама така го намразили всички, та чак им станал омразен и започнали да го викат Дядо О’Мраз. Даже после му взели едното о, щото не заслужавал да има две, толкова го намразили.

Сигурно е така. То никога не лъжеше и аз много се зарадвах на новината, защото от тези му думи разбрах - вече е добре.

Повредена приказка

Копчето Смай се повреди. Когато беше включено, не изключваше, а когато беше изключено - не включваше. Ще кажеш: "Как тогава се озоваваше ту включено, ту изключено?" ВКЛЮЧВАХА ГО И ГО ИЗКЛЮЧВАХА! То самичко не можеше.

Приказка за нещата, които се оказва, че си отиват

Небръснатият фас, който беше непушач си отиде. Беше добре избръснат и още по-смачкан от преди. Изглеждаше ужасно. Пушеше с настървение. Отиде си без следа от червило по себе си - никой не го бе целунал.

Приказка за откачените

Днес казах на автора, че трябва да помогнем на Смай. Той пък взе, че се съгласи. Нещо му става напоследък. Както и да е. Естествено, цялата работа я свърших аз, защото какви идеи може да очакваш от него? Помислих малко и реших, че това може да стане, като го откачим. Така и сторихме - откачихме Смай.

Хубаво е да си откачен. Нито могат да те включват, нито да те изключват. Независим си.

И знаеш ли какво? Смай се разплака. И ни прегърна после, да ни благодари. Авторът се разплака също (нали ти казах, че му има нещо напоследък) и трябваше да го успокоявам, докато ми повтаряше да не плача...

Неочаквана приказка

На другия ден слонът... знаеш кой слон - жирафестия... като видя, че Смай е откачен, също се разрева и подсмърчайки с измисления си хобот, рече: “Аз... аз трябва да ви съобщя нещо, момчета... Аз знам, че не съм слон, а жираф, но не мога да го кажа - страх ме е. Главният ще обяви, че вече съм здрав и ще ме изпише. Затова така се преструвам. Не ме издавайте, моля ви!” - и се затресе. Явно му се бе насъбрало много. Разбира се, че няма да го издадем - ние сме членове на братството, но, казвам ти, тази новина ни дойде и на нас множко. Дотогава мислехме, че не е с всичкия си.

Възпитана приказка

Откакто е откачен, Смай започна да се включва и изключва сам. Първо се включи в братството. Беше доста смела и безразсъдна постъпка, но Смай се справи мъжки. Това го окуражи и той започна да се включва навсякъде. Включваше се във всеки разговор. Вярно, че само мълчейки, но важното бе, че се включва. После се изключваше и отиваше да се включи някъде другаде. Понякога се включваше и с два пръста в контакта на телевизора, за да научи новините...

Абе, нали ти разказах по-рано, че ни изключиха телевизора. Медсестрите си го взеха в тяхната стая...

Та понякога Смай се включваше за новините и ако някой друг искаше да ги чуе, се хващаше за него. Случваше се да се съберем дълга верига, наловили се един за друг, но Смай беше отговорен и безкористно ни препредаваше автоматично. Беше доволен, че изпълнява дълга си. Ние пък, докато още приемахме, се споглеждахме мълчаливо и кимахме одобрително или възмутено в отговор на някоя вест. Само че тия идиоти от персонала пак развалиха нещата. Помислили, че контактът е повреден и взели да го човъркат, без да изключат предпазителите. Сега имаме двама санитари по-малко. Ама така е, те едно огледало не знаеха как се включва, а тръгнали жиците да поправят. Лошото е, че контактът вече наистина не работи.

Е, все пак спечелихме нещо: Докато попълнят бройката с нови санитари, ще ни дават повече хапчета за добро възпитание. Сега ще сме още по-културни през цялото денонощие. Може да е за кратко, но аз съм сигурен, че и за по-натам ще измислим нещо за да ги накараме пак да ни ги увеличат.

Приказка за врабците

Отидохме в градинката. Всички. Не знам как стана. Просто Повелителят на врабците каза “Хайде!” и ние го последвахме. Отначало реших, че поканва само мен, както и друг път, но после дочух от останалите как всеки почувствал, че се отнася за него и тръгнал.

Долу си откъснахме по тревичка, наредихме се пред постамента на онзи, дето се правеше на статуя и засвирихме. Бяхме един голям оркестър. Музиката се растилаше наоколо и там, където минеше, ставаше някак си по-ярко, по-шарено, по-весело... Като че ли дъжд отмиваше сбръчканата смръщеност на всичко заобикалящо ни.

Ти седеше на пейката отсреща и ръкопляскаше.

После постояхме, да отзвучи и последната дъждовна капка от концерта ни, и се прибрахме доволни по усмихатата алея. Тия от персонала нещо се хилеха по прозорците, но никой не им обърна внимание. След такъв полет, да се занимаваш с тях...

Обикновен послепис

Като си прибирах тревичката в хербария за музикални инструменти, който държа в едното чекмедже на шкафчето до прозореца, го попитах (шкафчето) кои са врабците и дали Повелителят им дава трошици. То само се усмихна (нещо му става и на него). Ти случайно да си разбрала?

Размисъл вместо приказка

Дойде новият главен. Сигурно трябва да си луд за да работиш тук, не мислиш ли? Не му личи обаче. И на предния не личеше - явно добре се прикриват. И другите лекари, и сестрите, и санитарите... Не знам защо трябва да се преструват. Страх ли ги е, срам ли ги е? За жирафа знам - страх го е от тях, ама тях от кого ги е страх? Трябва да разбера.

Приказка в заглавие: Обичам те!

Изследователска приказка

Днес минах по стаите и казах на всички, че трябва да изследваме персонала. До един се съгласиха, защото си спомниха, че винаги сме пропускали да го направим. Хипопотамът само попита няма ли да има още една революция, преди да ги изследваме, понеже беше пропуснал първата. Казах му да не се излага - за някаква революция да го прави на въпрос. Сега не е време за революции, а за сериозна изследователска дейност.

Хипопотамът е добър. Веднага се съгласи и каза, че е готов дори да си отложи зъбобола, но да изпълним задачата. Прегърнах го и се заловихме за работа.

Наредихме се от двете страни на коридорите и започнахме изследването. Стояхме си така и изследвахме. Персоналът, разбира се, и понятие си нямаше какво става. Мислеха си, че ние просто така си стърчим там. Минаваха покрай нас, връщаха се, даже не ни поглеждаха.

За съжаление точно тогава главната сестра реши да раздава хапчетата за добро възпитание. Беше ù удобно, така както се бяхме наредили... Това щеше да провали изследването. Мигновено погледнах Смай, пред когото главната тъкмо заставаше, и той веднага ме разбра - изключи я. Изключи главната сестра. Нали ти казах, че бе станал цар на тия неща.

Това обаче доведе до усложнения, понеже дотърчаха другите от персонала и започнаха да викат: “Сестра, какво ви стана? Сестра!!!”

Какво да ù стане? Нищо ù нямаше. Просто беше изключена. Обаче тия идиоти се развикаха за лекар и... нямаше как - трябваше да ги изключим и тях. Смай веднага ме разбра и им дръпна шалтера. В този момент главният лекар, чул суматохата, отвори вратата на кабинета си и остана зяпнал. После взе да си търка очите. Сигурно мислеше, че сънува. Смай обаче не го забеляза и оня офейка. Явно искаше да се събуди на друго място. Само че не стигана далеч - кимнах на Смай, той хвърли поглед през прозореца и дистанционно - щрак. Главният остана без захранване.

До преди малко стоеше изключен долу в градинката. Оттук приличаше на онзи, дето се правеше на статуя. Ама нека да ти доразкажа какво стана преди това.

Та, значи, тъкмо Смай изключваше и последните нашественици от персонала и в този критичен момент някои от нашите издъниха работата, защото, като видяха главната изключена, започнаха да грабят хапчетата за добро възпитание - кой колкото докачи. Да речеш, че са пълни простаци и искат да станат колкото се може по-скоро културни - не. Просто - аванта. Останалите зарязаха изследването и се нахвърляха и те, да не закъснеят - имаха горчив опит от революцията. Ситуацията взе да излиза от контрол, но се сетих за хипопотама и хукнах надолу да му кажа да си пусне зъбобола. Той се поинтересува дали това ще помогне на изследователския процес и след категоричното ми потвърждение, че няма начин да не помогне, го пусна на шест.

Подейства. Нашите решиха, че има извънредно събиране на братството и хукнаха по стаите да се събират. Само авторът се позагледа в деколтето на главната, защото, казваше после, когато крачела насам-натам включена, това вътре все се друсало и не можело да се види дали е закрепено здраво или ще падне някой ден изпод престилката ù. Явно се държеше здраво, защото се ухили доволно и последва останалите.

Положението изглеждаше овладяно. Изследването обаче се провали. Така и не можахме да разберем луди ли са тия от персонала. Малко ми се развали настроението и отидох да викна Повелителя на врабците. Казах му, че искам да посвирим пак и той с охота тръгна. Откъснахме си по стръкче трева и сами, на спокойствие засвирихме. Скоро забравих за провала. Главният лекар, хванат в крачка, слушаше изключен... Те тия от персонала могат да слушат само изключени. Включени за нищо не стават.

Като свършихме, отидох да кажа на хипопотама, че изследването е завършило, резултатите са успешни и може да спре зъбобола. Не исках да го разочаровам. Той се почувства много горд с участието си и каза, че вече не му трябват никакви революции след това изследване, но да не го забравим за следващото. Как ще го забравим бе?!

Като спря зъбобола, нашите взеха да се изваждат. Веднага ги накарах да разнесем персонала по местата му. После отидохме в столовата. Смай ги включи всичките и ние зачакахме да ни хранят. Все пак трябваше да им доставим малко удоволствие.

© Хитър 5ър
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.09.2004, № 9 (58)