Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЕНОНОЩНОТО КАФЕ "ВИЕНА"

Христо С. Христов

web

Приятелката ми Айвалин искаше да празнуваме рождения й ден само двамата, така че към седем часа отидох да я взема от тях и тръгнахме пеша към ресторанта. Не беше далече, така че вървяхме пеша по тъмната улица и когато стигнахме, се настанихме на една маса. Поръчахме си водка, вермут, газирана вода и искахме някакво мезе от пилешко месо. Сервитьорът ни предложи пилешки хапки със сусам или пиле орли. Каза ни приятелски, че пилето орли било страхотно, запържено до златисто червеникаво.

- Страхотно е! - каза.

Стоеше прав между мен и Айвалин и съвсем приятелски ни убеждаваше да си поръчаме пиле орли.

- Добре - казах аз. - И една порция пиле орли, моля.

Той кимна доволно. Записа нещо на кочана с бележки. Беше келнер с опит. Личеше му по жестовете, с които си служеше. Каза ни, че сме направили добър избор.

- Поздравявам ви за избора - каза.

Усмихнах се. Сервитьорът се наведе напред и попита дали ще желаем вино. Айвалин ме погледна.

- Да, може. Една бутилка шампанско, но за малко по-късно, ако обичате.

- Разбира се, шампанско за по-късно - повтори той. - Това е всичко?

- За сега. - Айвалин му се усмихна.

Той кимна, обърна се, пресече ресторанта и отиде към кухнята, която се криеше зад един дървен параван в дъното. Загледах се след него. Помещението на ресторанта беше просторно, с големи маси, подредени край прозорците. Имаше много зеленина. Около нас бяха заети още две-три маси, чуваше се тракането на прибори и бърборенето на хора и чак сега аз станах да сваля якето си. Окачих го на облегалката на стола. Айвалин ми каза, че зад мен имало закачалка. Погледнах назад, но не исках да оставям там якето си, защото в него беше портфейлът ми с всички документи и пари, които имах, и някак си нямаше да съм спокоен. После взех палтото на Айвалин и го отнесох до закачалката. Върнах се до масата тъкмо когато сервитьорът носеше питиетата. Той ги остави. Чашата с вермут сложи пред мене, отново кимна и се върна към кухнята. Опитах се да се отпусна.

- Не се ли радваш, че имам рожден ден? - попита ме Айвалин.

- Радвам се. Разбира се, че се радвам.

Тя се усмихна. Сервитьорът ни донесе кофичка с лед и аз смесих водката с вермута в една чаша. Пуснах и няколко бучки лед.

- Наздраве! - казах.

Айвалин се наведе и ме целуна, пихме, после се заговорихме. Сервитьорът беше донесъл и пилето орли, което беше много вкусно; посипано с не много лют червен пипер, а отстрани в чинията имаше и доматен сос със сребристи парченца лук вътре. Пиехме водка и аз си взимах от панираните пилешки лентички, топвах ги в соса и ги поглъщах на два-три пъти. Айвалин забеляза, че сосът сигурно е готов, а не го приготвят на място. Беше взела с вилицата си от него и разглеждаше парченцата сребрист лук.

- Лук! - каза тя.

Кимах.

- Да.

Тя върна соса в чинията. Аз я наблюдавах. После подхванахме различни теми. Тя ми се усмихваше. Лицето й беше бяло и грейнало като цвете в ранна пролетна утрин и беше много приятно, но след второто питие започнах да се тревожа дали няма да има някой в квартирата ми. Преди известно време си бях взел съквартирант и чак сега почнах да осъзнавам, че това е било напълно излишно. Наемът ми не беше висок и това момче само щеше да ми пречи да водя Айвалин, когато искам там. А в случая това щеше да развали приятното ни прекарване на вечерта по-нататък. Споделих го на масата с приятелката си и тя ми каза, че си го е помислила още щом съм й споменал за съквартиранта, но какво можела да стори...

- Голям си глупчо - ми каза.

Замислих се над това. Бях сгрешил и сега се молех да няма никой в квартирата. Привършвахме с водката. Сервитьорът донесе виното, а после, когато бяхме изпили по няколко чаши и от него, страните на Айвалин пламнаха и тя предложи, ако искам, да ставаме. Извиках келнера, платихме, той ни пожела приятна вечер на излизане от ресторанта и ние се отправихме към квартирата ми. Живеех на улица "Д. Николаев", съвсем близо от мястото, където се намирахме. Пресякохме булеварда и по една тъмна задна уличка стигнахме до блока. И слава Богу, прозорците на стаята ми не светеха. Забързахме щастливи, влязохме вътре и аз побързах да дръпна пердетата, преди да съм пуснал лампата. Айвалин се беше размекнала от алкохола. Свлече се на леглото. Легнах до нея. Опитах се да я целуна, но тя ми каза, че й е лошо от алкохола и че й се гади и тогава за всеки случай аз отидох да взема легена от тоалетната (баня нямаше). Известно време Айвалин лежеше на леглото във видимо неразположение, а после двамата се опитахме да поспим. Бях загасил в стаята и през прозорците се процеждаше зеленикавата светлина от уличните лампи, проникваща през пердетата. Дълго време не можех да заспя в тишината и си мислех за тази вечер, а когато се унесох, вратата на коридорчето се тропна. Стреснах се. Знаех, че това е съквартирантът ми. Отворих очи. Ослушах се още сънен, но стъпките отминаха и се отвори вратата на съседната стая. Айвалин се събуди от шума. Чу се скърцането на подметки по балатума.

- Кой е, миличко?

- Съседът.

Тя ме погледна. Попита ме колко е часът. Като разбра, се стресна и ми каза, че трябвало да си върви, а аз се мъчех да я разубедя. Казвах й, че само веднъж в квартирата ми да няма никой, а тя трябвало да си прибира, но Айвалин настояваше и каза, че техните щели да се притесняват за нея. В същия момент в стаята влязоха съквартирантът ми с някаква негова позната. Без да пускат тока, те се съблякоха и легнаха в съседното легло. Момичето се хилеше. Ние мълчахме. После станахме, облякохме се в тъмното и аз тръгнах да изпратя Айвалин до тях. Вървяхме мълчаливи във февруарската нощ. Пред блока, където живееше, тя ми пожела лека нощ и ми каза да се прибирам бързо. Когато влезе във входа, изчаках да запали осветлението на стълбището, обърнах се и тръгнах по тъмната улица, но си помислих, че няма никакъв смисъл да се прибирам в квартирата, защото щях да смущавам онези двамата. Свърнах наляво по "Д. Николаев", сетне на дясно по булевард Руски и вървях край мръсните огради и къщи с тъмни прозорци до кръстовището на "Гладстон". Булевардът беше пуст и тих, а прахта се беше слегнала след целия днешен ден. И сега нощта бе студена, но все още не беше паднал сняг и беше сухо. Аз вървях бавно и знаех къде отивам. Хванах по булевард "Гладстон", целия окъпан в електрически реклами, и най-сетне влязох в денонощното кафе "Виена". Момчето от персонала ме изгледа недоверчиво. Не бях го виждал преди. Огледах се. Освен мене и това момче нямаше никой друг в малкото помещение. Приближих се към бара и си поръчах мляко с какао. Момчето ме обслужи. Кафемашината изшумя. Отидох и седнах на една маса в ъгъла до прозореца. В кафе "Виена" беше топло, аз пиех горещото какао и ми стана малко мъчно, защото в този град нямах истински дом и сега нямаше къде да отида. Трябваше да чакам утрото тук, в кафенето. Гледах навън през стъклото. По отсрещната сграда блестяха рекламите. В ляво се виждаше част от парка, окъпан от светлината на уличното осветление. Започнах да си спомням как понякога надвечер с Ники Траянов идвахме тук, сядахме за по чаша бира и той започваше да ми разказва увлекателно за своите приятели, които пушели трева и били безделници, но все пак щяло да излезе хора от тях. Гледах навън. По булеварда минаваха таксита, а към пет часа сутринта в кафенето влязоха двама вестникари. Поръчаха си кафе, заговориха се нещо с момчето от персонала и седнаха на една маса над ароматния мирис на кафе от големите чаши. Обгръщаха с ръце чашите, грееха се и се събуждаха. Изглежда негодуваха, че всяка сутрин трябва да стават толкоз рано за работа, но нямаше как и това се четеше в очите им. Момчето от персонала имаше изморен вид. След малко той стана и отиде да избута навън количката със сандвичите. През деня пред кафе "Виена" предлагаха вкусни сандвичи с кюфте, топено сирене и яйце, които не се разпадаха в ръцете ти, когато ги ядеш. Момчето се върна вътре и запали цигара. Вестникарите отново го заговориха нещо. От време на време ме поглеждаха. Правех се, че не ги забелязвам. По булеварда започнаха да минават автобуси с насядали и овесени по дръжките хора. Реших, че трябва да вървя. Излязох навън, закопчах си якето и в студеното утро тръгнах бавно по "Гладстон" към булевард "Руски". Небето постепенно избледняваше и градът започваше да се пробужда. Когато се прибрах, в квартирата ми нямаше никой. Това ме зарадва. Съблякох се и легнах в леглото. Известно време усещах парфюма на Айвалин във възглавницата и омачканите чаршафи, където бе лежала тя. Беше ми приятно да лежа така буден, да усещам стомаха си празен, да си мисля за Айвалин, за рождения ден и за хубавото денонощно кафе "Виена", където дочаках сутринта, но умората неусетно затвори очите ми и аз сладко заспах.

 

 

© Христо С. Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.10.2004, № 10 (59)