из СПИСАНИЕ "МИСЪЛ"
(преглед на Година XVI, кн. I - VII.)

Христо Цанев Минев - Борина

web | П. К. Яворов. Критически силуети

[...] Обаче желанието “да се извадят бащи и деца едни срещу други” е останало на страна във втората статия^* - Поезията ни сега (кн. VI и VII). Тук пулсът на “децата” е описан съвсем с друг интерес. Завършил първата си статия с Каравелова, г. П. Славейков във втората с ироническа уговорка майсторски замята цяла “област” в нашата поезия - поезията ни непосредствено след освобождението, която довчера, се казва, владееше със своята епоха, па и днес в училищата възпитава вкуса на четците на днешната и утрешната ни поезия. - Заметнати са Вазов и Величков. И този скок скъсал нишката, подравя първонастъпената почва на “интересите в живота и тяхното отражение” в поезията; - на младите и съвсем младите поети е погледнато от гледището на естетико-философски интерес към литературата ни. - Но все пак отражение на живота ще се дири в техните произведения! Да, но отражение под друг ъгъл на призмата, па ако щете, и през друга призма. Дори тая призма младите тъй свободно я владеят, че май всеки ден са в състояние да ни дадат все нови и различни отражения. Додето Вазов и Величков си замръзнаха в една стадия на развитие от художествено становище, “най-младият от младите”, г. Яворов, има вече ясно оформени две степени, два завоя на развитие; същото може се каза и за г. Славейкова, а съвсем не е изключена възможността на такова извиване и у младия “стар” К. Христов. Така че и поезията ни сегашна, т.е. от освобождението до днес, би могла да бъде разгледана от първото становище. И това един ден трябва да стане, за да намерят всички оценката си. Но, най-после, така искал, така сторил г. Славейков. Оставеното неизвършено затова е работа на критиците-историци. А неговата дума от второто - естетично гледище, е много по-ценна за нас - думата на художника за художествените творби, негови и на неговите съвременници.

[...] “Правият път”, по който приятелски очи благосклонно срещаха (до скоро) г. Яворова, - отдавна е вече напуснат от него. През онази кошмарна “Нощ”, кога са всички мъртво спали, в безмълвието на нощта тръгва безпокойникът поет сам със себе си, извива по свой друм и поема стръмнината “Нагоре към върха”. И него, може би - там долу - някои го още чакат, за да се върне. Нека чакат. А той е вече

...На горда самота
В призвездния предел...

- Там, отдето всичко реално тук долу - губи всекидневния си изглед, еднакъв за всички. Оттам нещата - всички до едно - си имат своя душа, свой дух, свой език, с който тъй много говорят на въззетата душа на поета - разговори тихи, които той ни пее, унесен в себе, с тайнствени и своеобразни мелодии, достъпни само за нежното ухо; рисува ни мъгливите им силуети, видими само за ясното око. Там неговата душа-храм, душата на модерния човек - е мир, много по-широк и много по-богат от всичкия видим и невидим свят тук: защото в нея всичко видимо живее с хиляди сенки и отсенъци, всеки звук - с хиляди отзвуци, всеки зрак - с хиляди отблясъци; а невидимото - само той негли знай. Животът за него е клокочещ извор, който блика дръзки и безмерни желания и копнежи. И неговата песен е отзив тайнствен - издалеч от кристален звън на смръзнал във висините дух - звучащ в притома за светло и безкрайно щастие, далеч под сянката на мечти крилати в безграничните простори на светли пориви. И там живее поетът живот-молитва в пълна хармония с помисли-желания, влагащ във всеки момент всичката пълнота на битието си, в гордо съзнание на безграничната мощ -

Аз съм вихър и мъгла,
Владея царство без предел;
Че имам орлови крила
И ноктете на орел.
Аз съм вихър и мъгла:
Не зная време нито цел
В размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж...
И... няма зло, страдание, живот
Вън от сърцето ми - кивот,
Където пепелта лежи
На всички истини-лъжи...
Да, няма дух и няма вещ
Вън от гърдите мои - пещ
На живия вселенен плам,
На цялата вселена храм...

И нима могат рожбите на този пламенен дух да наметнат онова старо изтъркано и спръскано вече от носене рухо? - Не! - плът от безплътността на този мощен дух, носещи пролет над стария ни парнас - те искат крилете на орела, взора на ястреба, ноктете на змея: за да ви пленят и отнесат в безпределните си царства. И те ги имат - песните на г. Яворова. Всяка от тях си има свой живот със своите конфликти и развитие. Всяка от неговите нови песни, дори и най-малката, е цяла драма. Затуй и такова обилие и разнообразие във формите, изразите, боите и нюансите. Г. Яворов е силен поет на настроението, затуй и недейте търси навсякъде старателния, или по-право, старомодния до вкаменелост търпелив рисувач-художник. Няколко звука, няколко краски - и вие сте обзети от настроението на поета; - имате ли и душа, способна да се разтвори в него - вие сте цял погълнат. И новите му песни (“Мисъл”, г. XV и XVI) имат всички белези на модерния символически стих: конкретни образи и форми за безплътни настроения, дисонанси и усилвания, ефектни съчетания на думи и краски - откриват тяхната красота, пропита с мистичен здрач, което придава особена тайнственост на настроението - “Въздишка”:

     На гаснещия ден прощалните зари -
И аромат от рози, покъсани без жал;
     На лебед песента, все болен от зори -
Душата ми самотна - и нейната печал...

     Ах тихата печал на скорошната нощ
И в храсте оголели въздишка на зефир;
     Широките криле, отпуснати без мощ, -
Душата помрътвяла - и гробния й мир...

Х. Б.

© Христо Цанев Минев - Борина, 1906
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2002
=============================
Публикация в сп. “Демократически преглед”, г. IV, 1906, кн. 9, с. 1010-1012.
Публикация в "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)", съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, LiterNet, 2002.
Публикация в "П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910)", съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, УИ “Неофит Рилски”, Бл., 2002.