Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИНГВИСТИЧНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ - СЪЩНОСТ И ОСНОВНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Галя Христозова

web

Основна цел на обучението по български език в цялостното училищно обучение е формирането на лингвистични понятия и изграждането на лингвистична компетентност като основен елемент на комуникативната компетентност.

Осъзнаването на езика като система с неговите връзки и подсистеми означава осмисляне на необходимостта от изучаването му също в определена система. Основите се полагат в началните класове, в които обучението по български език има пропедевтичен характер, но същинското формиране на лингвистични понятия се реализира в следващата учебна степен, което предопределя нейната важност и отговорност за всеобщата лингвистична грамотност и култура на всеки българин.

В Държавните образователни изисквания за учебно съдържание (ДОИ) по български език и литература като основна цел на изучаването на български език и литература в средното училище е посочено "постигане на определено равнище на комуникативна компетентност", включваща като задължителни елементи езиковата и литературната компетентност. Основните параметри на езиковата (лингвистичната) компетентност са:

• овладяване на книжовната норма на българския език;

• овладяване на употребата на езиковите средства в различни комуникативни ситуации;

• овладяване на умения за изграждане и възприемане на текстове, функциониращи в комуникативната практика.

Държавните образователни изисквания за учебно съдържание и учебните програми за отделните класове дават възможност за измерване на компетентностите (като условие за поддържане на качеството на образованието); усвояване на базисни и специфични компетентности (като лингвистичната и комуникативната компетентност на родния език).

Лингвистичната компетентност се гарантира от стандартите за учебно съдържание, които регламентират такъв образователен минимум по български език, определен от учебната програма за всеки клас, който осигурява формирането на зададените от целите на обучението компетентности.

В учебните програми по български език за всеки клас (от I до XII) основните ядра на учебното съдържание са социокултурни компетентности, езикови компетентности, социокултурни и езикови компетентности - устно общуване, и социокултурни и езикови компетентности - писмено общуване. Стандартите показват какви са очакваните резултати на ниво учебна програма, допълнително диференцирани по теми. Конкретизират се лингвистичните понятия, които ще се формират, включително и основните дейности.

Комуникативната и лингвистичната компетентност в Държавните образователни изисквания за учебно съдържание по български език, респективно - методиките на ученето, преподаването и оценяването на успешността и адекватността на ползването на езика са в контекста на многоезичието и многокултурността и са в синхрон с Общата европейска езикова рамка (Европейска ... 1998). Учебните програми осигуряват проследяването на формирането и развитието на всяка конкретна компетентност на всяко от различните нива.

Важна предпоставка за изучаването на език и обучението по език има изясняването на основните характеристики на самото понятие "език". Най-класическите определения акцентират върху следните особености: езикът е система от знаци, изпълнява познавателна и комуникативна функция, има своя вътрешна организация, социално явление е и има важна роля за формиране на съзнанието (Философски речник 1968: 158-159). Самото определение на понятието "език" предопределя и основните задачи и функции на методиката за неговото пълноценно усвояване. Най-значимата постановка, с която трябва да се съобразява всяка методика, е, че основната функция на езика е да бъде средство за общуване и когато това не се спази, се стига до т.нар. "граматикуване".

Има различни теории за усвояването на езика. Според една от най-интересните и критикуваните, тази на Н. Чомски, в научаването на езика съществена роля имат вродените механизми. Според него хората се раждат с вродена езикова способност и нервната система (оръдието за придобиване на езика) не само позволява да се разбере структурата на езика, но същевременно и осигурява на всеки стратегии и техники за научаване на основните особености на родния език (Чомски 1980:23). На коренно противоположно мнение са теоретиците на ученето, според които усвояването на езика е най-вече и преди всичко въпрос на обучение. За да се балансират тези интересни, но противоположни позиции, е необходимо изясняването на същността на лингвистичната компетентност, което ще предопредели и приоритетите в методиката на училищното обучение по български език.

1. Лингвистичната компетентност - компонент на комуникативната компетентност

Терминът "компетентност" произлиза от латинската дума competare и означава "способен на (за) нещо". Най-често в методически аспект, когато се говори за учене и обучение, тя се определя като "сложно умение". Компетентността се приема и дефинира като сложно лично образование и готовност на отделния индивид да действа в някакво направление. Понятието "компетентност" включва в себе си знания и умения в дадена област. Целта на всяко обучение и учене, независимо от възраст, продължителност и квалификационна характеристика, е свързано с придобиване на определена компетентност или усъвършенстване, обогатяване на вече отчасти придобита компетентност. Това прави процеса на обучение и учене уникален. Всяка компетентност има свое ниво, ръст, ск€ла и въпрос на желание и възможности е да се достига до горните Ј стойности.

Немският лингвист защитава тезата, че понятието "компетентност" се е утвърдило чрез обобщение като свързващо звено между лингвистиката и методиката на обучението по езика (Свитала 1999:204).

Според Ст. Симеонова под "компетентност" (авторът има предвид свързана с езика, а не въобще) се разбира високо равнище на овладяване на определени знания и на умения за тяхното прилагане в комуникативния акт (Симеонова 2005:2).

Лингвистичната комптентност най-общо се приема и разбира като ниво на владеене на езиковата норма, а комуникативната компетентност като ниво на речева изява. Такава е една от оригиналните формулировки на Н. Чомски, като терминът е употребен стриктно - в абсолютен смисъл.

Комуникативната компетентност е способността да се осъществи речева дейност, да се реализира комуникативно-речево поведение на основата на фонологични, лексикално-граматични и социолингвистични знания и навици в съответствие с различни задачи и ситуации на общуване. Комуникативната компетентност предполага овладяване на всички видове речева дейност и основи на културата на писмената и устната реч, базови умения и навици за използване на езика в жизнено важни за дадената възраст сфери и ситуации на общуване.

Терминът "комуникативна компетентност" е заимстван от арсенала на генеративната теория, за да обозначи знанията за социалните норми и начини за комуникативна обработка на дискурса, които участниците в общуването трябва предварително да владеят, за да могат да се включват и да участват успешно в процеса на речевото общуване (Гъмпърц 1984:280).

Понятието "комуникативна компетентност" е въведено в специализираната литература от американския учен Д. Хаймс във връзка с дискусиите през 60-те години по проблемите на формализираното описание в лингвистиката (Хаймс 1972, 1973). В концепцията си Д. Хаймс изхожда от положението, че за да се обясни ролята на социокултурната и езиковата вариативност в процеса на общуване, то самото речево общуване като целенасочено социално взаимодействие трябва да се разбира като функция на членуването в определена речева общност, а не просто като резултат от граматична компетентност. Тази компетентност, за разлика от езиковата компетентност на Н. Чомски, не е вродена способност. Тя се формира в резултат на взаимодействието на индивида със социалната среда (Хаймс 1972: 277). Разработеното от Д. Хаймс понятие включва четири параметъра:

1. Граматична правилност - този параметър съвпада с понятийното съдържание на термина "лингвистична компетентност", който се използва в генеративната теория.

2. Реализуемост - определя са главно от някои психологически фактори, които оказват влияние върху процеса на речепроизводството.

3. Приемливост - отношението на изказа към контекста или ситуацията.

4. Честота на поява - вероятността да бъде употребена една или друга езикова форма.

По този начин Д. Хаймс разширява понятието "езикова компетентност". Той обогатява идеите на Н. Чомски, като разширява понятието за компетентността от "безмълвни знания за граматиката до говоренето като цяло" (Хаймс 1971: 16). Авторът разглежда лингвистичната компетентност от позициите на структурната антропология и социолингвистиката. От социолингвистична гледна точка в понятийното съдържание на термина "комуникативна компетентност" се включват:

1. Езиковите знания.

2. Уменията за социално-комуникативно въздействие (социолингвистичните правила за социалноприемлива речева дейност, стратегиите за успешно осъществяване на комуникативните цели и др.).

3. Социокултурните знания.

Представеният модел на комуникативна компетентност от Д. Хаймс включва езикови, психофизически и социални характеристики. Този широк обхват на комуникативната компетентност предполага, че трябва да се отчитат не само езиковият код и неговите референциални значения, но също и това, какво може да бъде казано, на кого, как да се построи дискурсът и как да бъде интерпретиран в различни социални ситуации.

Впоследствие схващанията на Д. Хаймс са доразработени и конкретизирани от редица лингвисти, които се занимават с изучаването на втори език. Това са Ян ван Ек, Л. Бачман, А. Палмър, М. Кънали.

Комуникативната компетентност се интерпретира и в по-широк аспект като "работен набор от комуникативни стратегии, присъщи на индивида или на група индивиди". Това по-прагматично определение на Е. В. Клюев всъщност обяснява необходимостта в училище да се изградят определени комуникативни стратегии и тактики, отчитащи комуникативната цел, комуникативния опит и комуникативните намерения (Клюев 1998: 12).

По-конкретно комуникативната компетентност на участника в общуването включва знаенето на правила за:

1. Подходящия избор на езиков вариант или език в даден социален контекст съобразно с определено комуникативно намерение или цел;

2. Превключване между вариантите или езиците (Пачев 1993: 156).

Комуникативната компетентност се интерпретира и като компетентност, съответна на социалния контекст (Ангелов 2008: 145). Това означава, че акцентът е връху нейния социален статус, върху социолингвистичния й аспект.

Най-известен е моделът на Ян ван Ек, в който освен посочените компетентности съществуват още социокултурна и социална (Ван Ек 1985: 374-380).

В обобщен вид комуникативната компетентност и нейните съставни компетентности (по Ян ван Ек) може да представим така:

Ян ван Ек дефинира всяка една от компетентностите (Ван Ек 1985: 374-380). Под лингвистична компетентност се разбира способността да се конструират граматически правилни форми и синтактични конструкции, а също да се разбират смислови отрезки в речта, организирани в съответствие със съществуващите норми в езика, и да се използват в това значение, в което те се употребяват от носителите на езика в изолирани позиции. Лингвистичната компетентност е основен компонент на комуникативната компетентност. Без знанието на думи и правила за образуване на граматически форми и структуриране на смислени фрази не е възможна никаква вербална комуникация.

Социолингвистичната компетентност се заключава в умението да се подбере нужната лингвистична форма в зависимост от условията на комуникативния акт: ситуация, комуникативна цел и намерение на говорещия, социална и функционална роля на участниците в комуникацията.

Под дискурсна компетентност се разбира способността да се използва определена стратегия за конструиране и интерпретация на текста.

Социокултурната компетентност включва запознаване с национално-културната специфика на речевото поведение на носителите на езика.

Социалната компетентност се проявява в желанието и умението да се осъществи комуникативен контакт с други хора. Умението да се встъпи в комуникативен контакт изисква способност да се ориентираш в социалната ситуация и да я управляваш.

Стратегическата компетентност позволява да се компенсират някои недостатъчни познания на езика, а също липсата на речев и социален опит.

Тези шест вида компетентности имат самостоятелни измерения, но са част от едно цяло и то е комуникативната компетентност. Както ги нарича Ян ван Ек, те са "различни аспекти на една и съща концепция". Същевременно всяка една от тях има връзка с останалите.

Комуникативната компетентност същевременно е владеенето на комуникативноречеви умения, необходими и достатъчни за решаване на комуникативни задачи при конкретните ситуации на общуването и в зависимост от речта (Димчев 1993; Кокота 1989). Според Ф. Бойкова обхватът на комуникативната компетентност предполага, че трябва да се отчита не само езиковият код, но и това, какво може да бъде казано; на кого; как да се построи; как да се интерпретира дискурсът според социалните роли и ситуации, знанията и ценностните ориентации в общуването, речта (Бойкова 2005: 93-94).

В методиката на преподаване на чужди езици съществува и понятието "социално-психологическа природа на компетентността". В този аспект Л. В. Шмелкова отбелязва, че терминът "комуникативна компетентност" претърпява преосмисляне и в настоящето включва следните понятия:

1. Вербално-когнитивна компетентност - способността да се обработва, групира, запомня и при необходимост да се припомнят сведения, знания, фактически данни, като се прибягва към езикови обозначения.

2. Лингвистична компетентност - способността да се разбират изреченията с помощта на езиковите знания.

3. Метакомуникативна компетентност - владеене на понятийния апарат, необходим за анализ и оценка на средствата на речевото общуване (Шмелкова 2002: 144).

Лингвистичната компетентност е съставна част на комуникативната компетентност. В училищното обучение нейното изграждане е точно конкретизирано от Учебните програми по български език конкретно за всеки клас.

Според М. Кънали лингвистичната компетентност включва знания за езикови единици от различни равнища, правила за тяхното съчетаване и използване в речеви актове, алгоритми за лингвистичен анализ, езикови и стилови норми на книжовния език (Кънали 1983: 17). Авторът приема като основа на лингвистичната компетентност знанията за езика, а като формиране на умения - развитието на социолингвистичната, стратегийната и дискурсната компетентност.

Б. Свитала определя лингвистичната компетентност като "първоначален набор от правила, с чиято помощ говорещият даден език винаги може да образува нови и нови изречения и да ги разбира. Авторът дори интерпретира езика като компетентност и твърди, че това е "рационалната абстрактна хипотеза за определената закономерност, която описва създаването на изреченията в един език" (Свитала 1999: 204-205).

Противоположно на всички останали е определението за лингвистичната компетентност на създателя на генеративната граматика Н. Чомски. Според него лингвистичната компетентност е "абстрактна система, стояща в основата на поведението, система, изградена от правила, които във взаимодействието си определят формата и присъщото значение на едно потенциално безкрайно множество от изречения", т.е. - това е "вродената способност на човек да произвежда граматически правилни изречения" (Чомски 1980:80). Това определение е изключително изчерпателно, защото, за да се конструира изречение, е наложително овладяването на всички останали компоненти на лингвистиката - фонетика, морфология, лексикология.

Лингвистичната компетентност според автора означава способност да се построяват неограничено число правилни в езиково отношение изречения с помощта на усвоените езикови знания и правила за тяхното съединяване. Впоследствие внася някои допълнения в представата за лингвистичната компетентност, като разграничава граматическа компетентност и прагматическа компетентност. Първата отнася към знанията за формата и смисъла, а втората - към знанията за условията и начините за уместна, подходяща употреба в съответствие с различни цели (Чомски 1980: 224).

Всички автори, анализиращи лингвистичната компетентност, правят разграничение между това понятие, когато става дума за обучение по майчин език (роден) и по втори (чужд) език. Във всички интерпретации обаче съставянето на изречение се смята за най-висше ниво на лингвистичната компетентност. Според Х. Стърн при овладяването на чужд език лингвистичната компетентност има следните характеристики:

1. Интуитивно владеене на формите на езика.

2. Интуитивно владеене на лингвистичния, когнитивния и социокултурния смисъл, изразен чрез езиковите форми.

3. Способност за употреба на езика с максимум внимание по отношение на комуникацията и минимум внимание към формата.

4. Творчество в езиковата употреба (Стърн 1983: 346).

Приемаме и определението на Р. Валетто и Р. Шулц, които свързват лингвистичната компетентност с обема и точността на владеене на лингвистичните компоненти - фонология, граматика и лексика (Валето 1977: 32).

Интересно тълкуване на термина има в руската лингвистична и методическа школа. Според А. П. Василевич лингвистичната компетентност се разкрива като съвкупност от различни умения, необходими на всеки член на езиковото общество за речев контакт с другите членове, от една страна (Василевич 1983: 113-136), от друга Е. Д. Божович приема, че лингвистичната компетентност е психологическа система, включваща два основни компонента:

1. Данни за речев опит, натрупан от детето в процеса на общуване и дейност.

2. Знания за езика, усвоени в хода на специално организирано обучение в училище (Божович 1997: 39).

Л. Рябинина и О. Соколова приемат, че като цяло лингвистичната компетентност не е просто сума от знания и умения, а установяване на връзки между тези знания и конкретните речеви ситуации, а също така и способност да се намери и осъществи действие, което позволява да се реши проблемът (Рябинина и Соколова 2005).

Отскоро в руската методическа литература се използват два термина - езикова и лингвистична (езиковедска) компетентност.

Особено важно значение за определяне на същността, т.е. съдържанието и обема на понятието лингвистична компетентност има Европейската рамка за усвояване и преподаване на езици. Там се дефинират общи компетентности на езиковата личност и езикова комуникативна способност (Европейска ... 1998: 13-14).

Основните компоненти на лингвистичната компетентост, формулирани в теоретичния обзор, може да обобщим така:

1. Знания за езиковите единици и правилата за тяхното съчетаване.

2. Набор от правила за образуване на граматически форми.

3. Обем и точност на владеене на лингвистичните компоненти.

4. Способност за построяване на неограничен брой изречения с помощта на усвоените езикови знания.

2. Лингвистичната компетентност в българската научна литература

Интересът към проблематиката в българската научна практика е както от страна на методици, така и на педагози, психолози и философи.

В българската методика най-пълно изясняване на същността на лингвистичната компетентност прави К. Димчев. Той разглежда лингвистичната компетентност заедно със социолингвистичната, дискурсната и стратегийната компетентност като съставна част от комуникативната компетентност, наречена от автора комуникативноречева (Димчев 1993).

В поредица от статии Я. Мерджанова прави интересна и различна интерпретация на езиковата компетентност, като аргументира своя педагогически интерес към нея. Базирайки се на науката дихотомия и потвърждавайки факта, че езикът става събитие едва в речта, тя споделя мнението, че "езиковата компетентност е ни по-малко, ни повече речева". Това е основание за авторката да използва термина езиково-комуникативна компетентност (Мерджанова 1997: 41). Я. Мерджанова синтезира някои функционални характеристики на езиковата компетентност, които имат отношение към нейното изграждане в дидактическа среда. Като най-важни може да откроим:

1. Езиковата компетентност е неразривно свързана с мисленето и в този смисъл тя е продължение и завършеност на мисловно-духовната и на психо-емоционалната компетентност на ученика.

2. Обучението осигурява овладяването от детето на някои готови стандарти на езиково-комуникативни поведенчески модели, но е и длъжно да развива способностите му самҐ да конструира и изобретява такива модели, използвайки даденостите (сетивни или абстрактни езикови стереотипи).

3. Педагогическото стимулиране на езиково-комуникативната компетентност следва да започва от създаването и надмогването на речевите предразсъдъци - формиране на езикова и мисловна непреднамереност и откритост (Мерджанова 1997: 47).

Я. Мерджанова защитава позицията, че за развитието на езиково-комуникативната компетентност съществено значение имат социалните науки (Мерджанова 1998: 43). Авторката приема, че комуникативната компетентност е не само трансверсална, но и фундаментална за формирането и развитието на всяка друга трансверсална и частна компетентност (Мерджанова 1999: 36).

Проблемът за комуникативната и лингвистичната компетентност, както и за методическите предпоставки за тяхното изграждане в различните училищни степени, обедини усилията на редица специалисти по лингвистика, психология и методика и в резултат на това през 2005 г. се появи обемният труд "Комуникативната компетентност в съвременния научен дискурс" под редакцията и в чест на проф. К. Димчев. Ще се спрем на някои основни мнения. Интересна интерпретация на термина "компетентност" срещаме при Н. Герджикова, която уточнява, че при възприемането на този термин се допуска влияние на обучението, провеждано при специални условия, подчинени на определени правила в училище, както и на науките педагогика и методика. След тези уточнения авторката дефинира лингвистичната компетентност като "социално представителна форма на заложбите на всяко дете да употребява родния си език в практически неограничен брой езикови конструкции" (Герджикова 2005: 44).

Според В. Кръстанова всички изследвания на национални диагностични проучвания досега са насочвани най-вече към установяване на нивото на лингвистичната компетентност на учениците и това е приоритет на диагностиката на езиковото обучение, с което не можем да не се съгласим (Кръстанова 2000: 33). Това е така, защото лингвистичната компетентност може най-лесно да се "измери", тъй като е с ясно изразени критерии и показатели.

Както правилно отбелязват Д. Попов и В. Попова, често терминът "езикова компетентност" се отъждествява директно със способността и умението или се тълкува нееднозначно (Попов и Попова 2000: 107).

Особено внимание към изясняване на понятията "комуникативна и лингвистична компетентност" се отделя в обучението по чужд език. Доказателство за това е трудът на К. Молле, П. Илиева-Балтова и Адр. Ефтимова "Езикова и комуникативна компетентност".

Според П. Балтова лингвистичната компетентност е знаенето на речниковите елементи и владеенето на граматико-структурните правила на езика (Молле и др. 2004: 101).

Т. Шопов определя лингвистичната компетентност като способност да се разбират и съставят смислени изказвания в съответствие с правилата на даден език. Според автора тя предполага наличие на знания за езиковата система, от една страна, и умения за адекватно общуване, от друга. Структурният аспект се отнася до усвояването на знания на фонетичната/ фонологичната система, лексиката, граматиката и дискурса на изучавания език. Функционалният аспект е свързан с езиковата употреба, т.е. с функциите, които езиковите форми изпълняват (Шопов 1998: 26). Авторът, който конкретно коментира изучаването на английски език, т.е. на чужд език, определя по-широки параметри на лингвистичната компетентност, доближавайки определението Ј до това на комуникативната компетентност. Интересно е неговото твърдение, че има разлика между комуникативната компетентност и речевото поведение. Като речево поведение авторът определя всеизвестните компоненти на речевата дейност - слушане, четене, говорене и писане (Шопов 1998: 27).

В научната литература (Мерджанова 1997: 45; Петров 2005: 61) все по-често се отчита и влиянието на лингвистичната и комуникативната компетентност на учителя върху същите компетентности на учениците. Според А. Петров учителят по български език трябва да притежава във висока степен езиково-лингвистична комуникативна компетентност, обхващаща познанието за езиковите факти и познанието за науките, които изследват лингвистичните закономерности; функционалнопрагматична комуникативна компетентност, включваща познанието за социалните контексти, в които употребата на езика е целесъобразна, и уменията за възприемане и за изграждане на пълноценни в комуникативно отношение текстове; и социалноинтегративна комуникативна компетентност, обединяваща познанието за обществените, културните и др. феномени и определяща избора на ефективни стратегии за общуване в конкретни речеви актове (Петров 2005: 61). Тези изисквания същевременно дават представа за класификацията на компетентностите според А. Петров.

Лингвистичната компетентност означава усвояване на знания за езика като обществен феномен и знакова система, за неговото развитие, устройство и функциониране; овладяване на основните книжовни норми на българския език, обогатяване на лексикалния запас и на граматическия строй на езика, формиране на способност за анализ и оценка на езиковите факти, владеене на правописната, правоговорната и пунктуационната норма. В по-широк смисъл лингвистичната компетентност може да включва осмисляне на връзките между различните лингвистични науки, история на книжовния език, правописни реформи, умение за работа с правописни речници и др.

Лингвистичната компетентност включва формиране и развитие на езиковите знания - фонетични, граматични, лексикални, и изграждане на умения и навици да се оперира с тях. Лингвистичната компетентност по своята същност е прагматична, тя дава езиковата рамка на речевите единици словосъчетание, изречение, текст.

Лингвистичната компетентност е способността да се разпознават, назовават и определят лингвистичните понятия, да се борави с лингвистичните факти от фонетиката, морфологията, лексикологията, синтаксиса и стилистиката, да се владеят нормите на правоговора, правописа и пунктуацията. Лингвистичната компетентност всъщност е теоретичната обезпеченост и практическата приложимост на лингвистичните понятия. Лингвистичната компетентност е сборът от правилно, вярно, точно и пълно формулирани лингвистични понятия.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 2008: Ангелов, Б. Медийна и комуникативна компетентност. София.

Божович 1997: Божович, Е. Д. Развитие языковой компетенции школьников: проблемы и подходы. - Вопросы психологии, № 1.

Бойкова 2005: Бойкова, Ф. Прагматични аспекти на комуникативната компетентност. - Комуникативната компетентност в съвременния научен дискурс. София.

Валето 1977: Valette, R. Modern Languade Testing. N.Y.

Ван Ек 1980: A. van Ek. Threshold Level English. Pergamon. Oxford.

Василевич 1983: Василевич, А. П. Проблемы измерения якыковой компетенции. // Лингвистические основы преподавания языка. Москва.

Герджикова 2005: Герджикова, Н. Дидактически аспекти на комуникативната компетентност на учениците в езиковото обучение. // Комуникативната компетентност в съвременния научен дискурс. София.

Гъмпърц 1968: Gumperz, J. J. The speech community. // International Encyclopedia of the Social Sciences. London: Macmillan.

Димчев 1993: Димчев, К. Работа с тестови задачи по български език. // Български език и литература, № 3.

Държавни ... 2000: Държавни образователни изисквания за учебно съдържание по български език. // ДВ, бр. 48.

Европейска ... 1998: Une proposition de Carde Europeen commun de reference pour l’apprentissage et l’enseignement des langues.

Клюев 1998: Клюев, Е. В. Речевая коммуникация. Москва.

Кокота 1989: Коккота, В. А. Лингво-дидактическое тестирование. Москва.

Кръстанова 2000: Кръстанова, В. Теоретико-практически измерения на социолингвистичната компетентност. // Тенденции в обучението по български език. София.

Кънали 1983: Canale, M. From Communicative Competente to Communicative Language Pedagogy. // Language and Communication. Edt. J. C. Richards and R.W. Schmidt, Longman.

Мерджанова 1997: Мерджанова, Я. Педагогическият интерес към езиково-комуникативната компетентност. // Педагогика, № 11-12.

Мерджанова 1998: Мерджанова, Я. Социалните науки в училище за развитието на езиково-комуникативната компетентност. // Стратегии на образователната и научната политика, № 3.

Молле и др. 2004: Молле, К., П. Илиева-Балтова и А. Ефтимова. Езикова и комуникативна компетентност. София.

Пачев 1993: Пачев, А. Малка енциклопедия по социолингвистика. Плевен.

Петров 2005: Петров, А. Комуникативната компетентност на учителя по български език. // Комуникативната компетентност в съвременния научен дискурс. София.

Рябинина и Соколова 2005: Рябинина, Л. А. и О. В. Соколова. Коммуникативно-деятельностный подход к обучение. // http://www.ippd.univers.krasu.ru, 09.02.2006.

Свитала 1999: Switalla, B. Deutschuntericht, Band 1.

Симеонова 2005: Симеонова, Ст. Проблемът за социокултурната компетентност - предизвикателство пред методиката на обучението по български език. // https://liternet.bg. 31.01.2006.

Стърн 1983: Stern, H. H. Fundamental Concepts of Language Teaching. Oxford: Oxford University Press.

Философски речник 1968: Философски речник. София.

Хаймс 1971: Hymes, D. Competence and performance in linguistic theory. - R. Huxley and E. Ingram (eds.): Models and Methods. New Yorg: Akademic Press.

Хаймс 1972: Hymes, D. On communicative competence. - J. B. Pride and J. Holmes (eds.): Sociolinguistics. Harmondsworth: Penguin.

Христозова 1993: Христозова, Г. Съвременна стратегия за развитие на лингвистичната компетентност на учениците от началните класове. // Език и свят. Съвременна филологическа проблематика. Юбилеен сборник. Том I. Езикознание. Пловдив.

Христозова 2001: Христозова, Г. Задачи за формиране на лингвистичната компетентност и развитие на лингвистичното мислене на учениците при изучаване на частите на речта. // Годишник на БСУ. Т. VI. Бургас.

Чомски 1980: Chomsky, N. Rules and Representations. Oхford: Blackwell.

Шмелкова 2002: Шмелькова, Л. В. Технологизация образовательного процесса. Учебно-методическое пособие. Курган: ИПКПРО.

Шопов 1998: Шопов, Т. Вторият език. София.

 

 

© Галя Христозова
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2009, № 3.
© Електронно списание LiterNet, 05.10.2009, № 10 (119)

Други публикации:
Български език и литература, 2009, № 3.