Евелина Стоянова

web

В задължителното учебно съдържание за 8. клас след темата „Родът и голямата човешка общност“ следва друго тематично ядро – „Изпитанията на универсалните ценности“. Тук е обхванат най-широк диапазон от автори с разнопосочни стилове и търсения – Христо Смирненски, Светослав Минков, Никола Вапцаров, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Валери Петров, Блага Димитрова, Павел Вежинов.

Универсалните ценности се интерпретират и в първата тема. В тази възрастова група учениците могат спокойно да възприемат като читатели текстовете, като учителят се стреми да създава конкретни умения за анализ. Липсата на литературен и житейски опит може да бъде преодоляна от следните компенсаторни моменти: добро читателско възприятие, подчертано изразена склонност към диалогичен прочит и силно асоциативно мислене.

За да не бъде профанизирана сложната проблематика в разказа на Радичков, трябва да бъдат добре изяснени основните нравствено-етични акценти, свързани с човека и живота като висша ценност. Човекът трябва да бъде осъзнат като една вселена, дори легенда, с особена сензитивност на душата. Разказът „Нежната спирала“ е достатъчно богат на смислови равнища, които в никакъв случай не могат да бъдат схванати в цялост без задълбочен прочит на текста. Културологичната, нравствено-етическата характеристика на разказа, както и митологическото мислене трябва да бъдат основна цел на преподавателя при изграждане на уменията за анализ на разказ. Преди изучаването на „Нежната спирала“ осмокласниците вече са работили по темата „Природата и човекът“, анализирайки стихотворенията на Николай Лилиев „Тихият пролетен дъжд“, „Кръгозори надвесени“ и „Пеперуди“. От тихата нежност на стихотворенията трябва да се осъществи преход към острата характерологичност на Радичковия повествователен стил. В привидно безсюжетния разказ се „случват“ твърде много неща. Смислотворческата и композиционна функция на шипковия храст е особено значима в текста. Този образ насочва повествованието към две от основните теми на текста – насилието спрямо Природата от хората въобще и благоговението пред нея от човека на Изкуството. Случващият се в момента лов и – паралелно с него – възкръсването на мъртвия приятел в спомена на разказвача създават особен модел на света.

Текстът е благодатен за анализ, защото подсказва връзката фолклорно – митологично. В структурата на разказа особено място и функция има образът на шипковия храст. Връзката природа – култура – цивилизация се осмисля на няколко равнища. Мъртвият приятел на разказвача е назован конкретно с личното му име и фамилия – Методи Андонов. Образът на мъртвия режисьор е равноположен на едно смислово равнище с образа на храста. Равнопоставеността на човека и храста и еднаквата им динамика на участие в разказа създават особената „двойственост“ на текста.

Образът на шипковия храст е твърде интересен за учениците, затова правя вариант за диалогичен прочит с ИЗХОД от БИТИЕ на Матей.

Предлагам на вниманието им няколко цитата: „Горящата къпина“ от Изход – глава 3: „И яви му се Ангел Господен в огнен пламък изсред една къпина. И видя той, че къпината гори в огън, но не изгаря.“¹ „Господ видя, че той отива да гледа, и извика към него Бог изсред къпината и рече: Мойсее, Мойсее! Той отговори: ето ме, Господи!² „И рече Бог: Не се приближавай насам; събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя света.“³ И рече [Бог]: „Аз ще бъда с тебе и ето ти знак, че Аз съм те пратил; кога изведеш моя народ от Египет, вие ще извършите служба Богу на тая планина.“⁴

Според Нортръп Фрай Бог казва на Моисей, че се готви да му създаде име и да го въведе в историята, като Бог вземе страната на потиснатите евреи против установения от египтяните ред⁵. Библейското значение на фрагмента се изяснява, за да поведе по-конкретно към метафориката на образа. Образът на шипковия храст е карнавално променящ се в зависимост от гледната точка към него и едновременно един и същ. Аналогията, която учениците веднага забелязват, е в значещата, символна роля на двете личности – Моисей и героят от разказа. Те са призовани не за да разгадаят енигмата за горящия, но неизгарящ храст, а за да удвоят първичното значение на природата с човешката одухотворяваща функция. Храстът и човекът са топлината и светлината на Живота, човекът и Природата са присъщи един на друг, съответни, призвани да обитават една и съща територия – тази на Творчеството. „ИЗБРАНИЯТ“ и „ПРИЗВАНИЯТ“ е обединяващият смисъл на образите на МОЙСЕЙ и героя от разказа. С шестия завет – с Моисей – започва Изход. В разказа на Радичков библейското мислене се проявява чрез образа на необятната пустиня на зимата, където човешките фигури са обезличени от студа и обединени от функцията на пътуващия човек. Мотивът за пътя е оразличен от традиционното му звучене чрез една особена цветова организация – горящите червени очи на шипковия храст, признак не само на другост в мъртвия природен свят и на болка от удара с камшик, а и на живост, дори очовеченост. Въпреки особеното движение и бяг на храста той е единственият, приковаващ вниманието с желанието природата да бъде раз-позната, о-ценена и тя наистина е видяна и проумяна от единствения герой, назован в разказа с името си. Тя е във фанатичния поглед на човека, оживял в спомените на разказвача. Ударът с камшик ранява храста, причинява му болка, а другият – невидимият – камшик на магичното поражда магическа реалност, изграждаща други представи.

Във фанатичния поглед на човека се крие не само любопитството към живота, а и удивлението от уникалността на природата. Мисията на човека и режисьора Методи Андонов е да види и да разпознае невидимото и непонятното за другите и учениците веднага правят извода, че мисията му е божествена, определена и възложена, както тази на Моисей, и те – и двамата – я изпълняват.

Ролята на учителя е да обясни уникалността на природата, както и фикционалността на изкуството, ролята на твореца, превръщащ природния знак в художествен. За да не се плъзнат учениците по атрактивността на текста, е нужно да бъдат оразличени отделните стилови равнища и множествеността на възприятията. Уеднаквяването на гледните точки чрез диалога, фиксирането на един обект на възприятие са постигнати чрез типичния радичковски диалог. Въпросите трябва да изискват конкретни наблюдения върху текста, цитати от него. Поставям задачата да бъдат открити тези реплики на героите, които „наслагват“ гледните точки върху един и същ обект на възприятие. Учениците веднага се спират на конкретните примери: „Конярят рече: „Я гледай ти!“, завъртя камшика във въздуха и перна храста през лицето... / „Туй ще е някой вампир“ – рече ми ловецът. „Кое?“ – попита сипкав глас от предницата на шейната. „Оня храст“ – рече човекът с изгасналата цигара и обърна глава назад през рамото си, за да покаже шипковия храст.“⁶

Хаотичните, разноречиви възприятия на героите насочват вниманието към храста и той придобива особена значимост, предполагаща смисловата му натовареност по-нататък в разказа.

Очевидно е, че текстът се превръща в една митологема на авторовото съзнание. Моделът на света не е същият преобърнат модел на Ивайло Петров, а типично радичковски. Важен е различният подход на авторите към действителността. При Ивайло Петров гротеската се изгражда, както твърди Ю. Ман, „без помощта на фантастиката, по пътя на смелото сближаване на различни планове, чрез развитието и аргументацията на парадоксалната авторова гледна точка“⁷. При Ивайло Петров авторовият поглед е от зрелостта към раждането и детството, светът е първичен, груб, но съвсем реалистичен, докато при Радичков учениците забелязват пораждането на магическа реалност, свикват да възприемат митологичното като специфика на авторовия начин на разказване, като странно смешение на земно, реално и космическо. Тленното и вечното, живото и неживото, рационалното и ирационалното в своята общност изграждат целостта на този модел, особено място в който заема Изкуството. Цивилизацията и изкуството, Природата като социално пространство и мястото на човека в него е трудно да бъдат осмислени теоретично, но чрез текста понятията се изграждат вербално и „визуално“. Тъй като работата с текста е в центъра на вниманието и е цел на преподавателя, на учениците могат да бъдат зададени конкретни задачи да открият думи, семиотични знаци за дивия природен свят, знаци за култура и цивилизация. Учениците посочват следните примери от текста: „Ето го театъра! – викаше ми той – Чудо! Чудо!... Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове“ (с. 141). Или: „...никой от нас не подозираше, че докато кръжи, птицата изстисква бавно кръвта от себе си, за да допише с неясни кръгове и спирали своето последно четмо и писмо върху бялата равнина...“⁸

Умирането и възкресението са особено значимите послания на текста, но за автора най-важно са възкръсването на човека и неговият опит да направи вечна красотата на храста, пренасяйки го на сцената не като декор, а като реалност. Желанието на учителя е да се различат символните равнища на текста. Смисловите цялости могат да бъдат лесно разчленени от учениците, тъй като интелектуалното равнище на осмокласниците вече им позволява да определят значимите моменти в който и да е текст, а „Нежната спирала“ на Радичков – да приемат като послание за духовността на неумиращия човек. Смъртта на човека и смъртта на птицата са две паралелни, макар и случващи се в обратен ред събития. Дивият гълъб е жив и умира, Методи Антонов оживява чрез своя бяг в неизбродното пространство на надбитийното. Подходящо е да се разясни библейското мислене и виждане на автора с обяснение на понятието притча, както и на понятието мит, тъй като текстът е наситен с културологични значения. Както в разказа на Радичков, така и в притчата се съдържа поука, но тя не е изразена в присъщия за притчата висок стил, а е в авторовото послание, в логиката на поведение на персонажите. Разяснявам, че в мита събитията не се разгръщат линейно, а само се повтарят в определен ред. В Радичковия модел поуката е в последователното случване на веригата лов – раняване – смърт – ново възкресение. Учениците сами стигат до извода, че митологичното е присъщо на авторовия начин на разказване. Ако най-съществената „празнота“ е тази между природата и културата, тя може да бъде запълнена единствено от човешкото присъствие⁹. Поведението на човека и на храста води към света на недоизказаното, недоизреченото, към живота в отвъдното. За автора е важно и значимо възкръсването на човека.

Странната асоциативност на текста, гледната точка на наблюдаващите и случващото се в неговата невероятност определят възприятието на текста като атрактивен за учениците. В тяхната представа разказът е невероятен, причудлив, фантастичен. Необходимо е преподавателят да изиска информация за първоначалното читателско възприятие и да го съпостави с представата, получена след цялостния анализ на разказа. По този начин осмокласниците постепенно възприемат разказа като реквием за Човека, неумиращ в спомените на разказвача и обречен на вечност чрез мисионерския му опит да бъде О-ЖИВЕН, ЗА-ПОМНЕН, ЗА-БЕЛЯЗАН шипковият храст, да бъде превърнат в ИЗКУСТВО.

Съвсем подходящ е въпросът в какво според учениците се състои универсалността на библейския текст и как е постигната конкретиката на предметния свят в Радичковия разказ. Така се създава интересна читателска позиция и възможност за друг прочит на текста.

Къпината от Изход гори, но не изгаря. Огънят на живота гори в душата на живите и възкресява мъртвите.

Универсалността на Радичковото митологично мислене може да бъде открита и в мотива за пътя.

Много е динамичен моделът на пътищата – спираловидният път на птицата, бягът на храста и човека по хоризонталния земен път, плъзгащата се шейна с ловците в нея. Това е типичната динамичност на Радичковия текст – движение на хора, природа, животни. Фолклорно-митологичното е част от неговия образен свят.

Виещият се спираловиден път на простреляната птица създава у читателя асоциация за стълба. Преподавателят може да разясни, че в Битие в Библията също става дума за стълба, по която слизат и се качват ангелите. Нежната спирала придобива символното значение на стълба между земното и свръхестественото, между Човека и Бога. Това не е просто светът на Природата и този на Човека.

Канадският литературовед Нортръп Фрай в книгата си „Великият код“ свързва Светия дух с корпуси от образи – с птиците, с вятъра и с огнените езици. Според автора духовната или ангелската категория се възприема индивидуално чрез Духа като пламък или чрез духа като Гълъб¹⁰.

Територията около неизгарящия храст е свята, а тази около Методи Андонов – духовна. Човекът с острата си сетивност, с оригиналното си възприятие „вижда“ храста като образ със значима стойност в сценичното пространство.

Тук връзката Природа–Живот–Изкуство може да бъде подсказана на учениците чрез един от най-силните епизоди в текста: „В този момент той приличаше на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Методи Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, нещо извънредно съществено и важно, иначе как мога да си обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?“¹¹

Особената важност и значимост на всичко привидно неважно е също типична особеност на Радичковата проза, която учениците забелязват.

Уместно е да бъде припомнено що е разказ в разказа, както и по подходящ начин да бъде обяснена ролята на повторенията в текстовете. Според Лотман неомитологизмът в изкуството на 20. век е изработил вече новаторска поетика. На учениците може да бъде обяснено, че в основата й лежи цикличната концепция за света. Може да бъде и цитирана мисълта на Лотман: „В света на вечните завръщания във всяко явление на настоящето проблясват негови минали и бъдещи инкарнации.“¹²  Световното единство е въплътено в Мита. По този начин се загатва за ролята на поетиката на лайтмотивите и неомитологичното изкуство. Както твърди авторът, функцията на митове се изпълнява от художествени текстове, най-често наративни, а ролята на митологеми – от цитати и перифрази от тези текстове. В Радичковия текст няма директно цитиране и позоваване на старо- и новозаветна митология, но препратки могат да бъдат направени.

Лайтмотивите в случая са повтарящи се изречения във вариативен вид. Частичната промяна в смисъла води до нови смисли. Например жестокият удар върху шипковия храст от пътуващия в шейната човек и „невидимият“, вече божествен, камшик, чрез който храстът придобива в очите на Методи Андонов облика на съвършено природно творение.

Учениците без затруднение откриват друг подобен лайтмотив, превръщащ се в семиотичен знак за нараняването на природата от човека – ударът върху храста и убийството на гълъба като факти са равнозначни. Различните гледни точки – на пътуващите ловци в шейната, на разказвача, на „синеокия“, на Методи Андонов и отново на автора в епизода с простреляната птица в своята общност са контрапунктите на човешкото отношение към природата въобще. От една страна, възторг и благоговение, а от друга – грубо, консумативно отношение. В текста директно е посочено, че природата е девствена и неопетнена, неосквернена от нищо, което да наруши безупречната й чистота и излъчващата се светлина от мига, в който птицата е простреляна. Необходимо е да се обърне специално внимание на смисловата наситеност и скритата символика на лайтмотива за нежната спирала. Кръговете по небето се „проектират“ по земята чрез капките кръв на птицата – жертва. Човекът – насилник спрямо природата получава своето наказание от нея. За осмокласниците не е трудно да открият аналогията между любопитството към живота от „брадатото момче“ Методи Андонов в ретроспекцията и посланието на гълъба в края на разказа. Човекът и птицата са олицетворение на Живота, прекъснат от Смъртта.

Взаимното проникване на човека в природата и на природата в човека може да бъде по този начин намерено не само на философско, а и на нравствено-етично равнище. Привличане и отблъскване, болка и любов са полюсните отношения на човека към природата. Тези контрапункти имат своите текстуални образи. Красивият полет, прекъснат от смъртта, превръща „Духа“ (гълъба) в сива дрипа в мига на падането на земята. Удареният от камшика храст трепва като живо същество от болка и втренчва червените си очи в хората. Човекът и природата завинаги остават загадка един за друг, обречена да остане непроумяна и неразбрана докрай.

Особено важно е в края на анализа да бъде отбелязана обединяващата функция на дивата шипка като образ. Тя гори като в епизода от ИЗХОД, но не като огън, а като тлееща жарава, а после карнавално се преобръща в образа на вампир – съдник на занемелите в неловко мълчание хора. В емоционалните пространства на вината Радичков включва и спиралите на гълъба.

По този начин всички събития, живите хора и мъртвият приятел от спомена, дивият прострелян гълъб, храстът, подобен на онзи от ретроспекцията, се обединяват в края на разказа и създават типичното радичковско стълпотворение от Тук и Сега, Някога, Някъде другаде, но пак като Сега и почти СЪЩОТО.

Особено важен е финалът на разказа. Разказвачът съхранява цялата информация в себе си, той вече не е нараторът, всичко дотук значимо е разказано. Светът е приет вътре в душата не за да бъде видян и опознат, а вече за да бъде почувстван.

Учениците в тази възраст обичат „цветните“ характеристики и учителят може да ги насочи към цветовата организация на текста – двата основни цвята са бялото и червеното, силно отчетливи, контрастиращи си. Те носят своите конкретни, предметни характеристики и постепенно придобиват универсални стойности и значения. По този път на трансформация цветовете на случващото се Тук и Сега се събират в душата на разказвача и тя чертае своята неясна и невидима за другите и за самия човек спирала. Смъртта на птицата и споменът за мъртвия приятел на разказвача създават особен пространствен модел на света, който не може да бъде мислен по традиционен начин.

Целите на преподавателя са две главни – да се извлекат основните смисли на текста, като се въведат необходимите литературнотеоретични и културологични понятия. При добра организация на анализационния процес работата обхваща поне четири основни теми: „Човешкото и природното пространство – различно или общо“, „Насилието и възторгът към природния свят“, „Природата, Изкуството и Човекът“, „Пространственият модел на света в Радичковия свят“. Първата и втората тема са близки по смисъл и могат да бъдат обединени в едно смислово ядро.

След завършването на анализа върху разказа може да бъде възложено писане на есе. Учениците по принцип имат предпочитания към есето и темите трябва да бъдат подбрани спрямо читателските им интереси и възрастовите им особености. Самият разказ на автора е есеистичен и затова заглавията трябва да бъдат много внимателно подбрани.

Интересът към приключенското четиво може да провокира предпочитащите да напишат есе със заглавие „Дивото зове“ или „Небето плаче за нас“. Творческите личности сред учениците могат да намерят своята собствена оригинална позиция, предизвикана от разказа „Нежната спирала“. В този смисъл заглавие на есе „Природата – ранена птица“ е подходящо за по-склонните към писане на импресия.

Естетическите категории все още не се назовават и не се познават от учениците достатъчно добре, но красотата може да има основополагаща функция в подобен вид есета или литературноинтерпретативни съчинения с по-конкретни изисквания към анализа на авторовия текст. „Почувствай красотата на света в теб и около теб“ може да допадне на немалка част от учениците в тази възраст като заглавие за есе.

Една голяма група от ученици биха предпочели литературноинтерпретативно съчинение по разказа, даващо възможности за по-детайлно вглеждане в него. За тази група задавам тема от типа на „Пътуването на човека към себе си и към природата“ – размисъл върху разказа „Нежната спирала“.

В случай, че преподавателят желае и това съвпада с творческата организация на учебния процес, работата върху „Нежната спирала“ би могла да бъде продължена, като се възложи на учениците да прочетат останалите разкази от едноименната книга. Преподавателят може да насочи по-конкретно вниманието към разказите „Всеки ден в гората“ и „Шипков храст“. Интертекстуалната връзка между тях и изучавания разказ е очевидна. Образът на шипковия храст е интерпретиран по различен, не по-малко оригинален начин. Отново става дума за насилието над природата, но духовните измерения на човека на Изкуството от „Нежната спирала“ тук са изместени от грубото консумативно отношение на човека хищник, смятащ, че има правото да унищожава природата, прибирайки плодовете й. За учениците е вече много по-лесно да открият, че храстът е превърнат отново във важен знак с особено значение в Радичковия природен свят. Тук шипковият храст обединява несъвпадащи във времето и пространството функции. В разказа са равноположени две противоположни твърдения – храстът убива човека, заклещвайки го в бодливите си клони, човекът убива храста, унищожавайки божествената му красота, създавана дълго от природата. По този начин се творят две равнопоставени реалности – случило се, неслучило се. Създаденият от прочита на „Нежната спирала“ литературен опит да се търсят съвпадения в текстовете облекчава диалогичния прочит на двата разказа. Отново храстът е антропоморфизиран, преобърнат е в демонично същество, наказващо грубия човек, дошъл да обере плодовете му. Тук функцията на храста е по-действена, отколкото в „Нежната спирала“, но по-значимото съвпадение е в особения знак за божественост. Учителят може да подчертае лайтмотива – един път, споменат като факт, а втория път припомнен, като че ли за да подсети  читателя, че става дума за същия оня храст, в чиито бодли се е закачило даже парче от дрехата на Бога. Идеята за бога е вложена и в образите на страданието и разпятието ту на храста, ту на човека – берач. Човекът и храстът сменят ролите си на жертва и палач. И двата храста изглеждат съвършени в своята цялост. Може да бъде предложен следният фрагмент от „Шипков храст“: „...мисля, че този храст изгражда и поддържа себе си като постоянна крепост, обърната едновременно към всичките посоки на света, и това той е започнал да прави още от самото сътворение.“¹³  Този мотив има своето звучене и в „Нежната спирала“, изразен чрез детското удивление на режисьора от това, че храстът е еднакъв от всички страни.

Символиката на червения цвят в първия разказ е вече предметизирана във втория разказ като жертвени капки кръв, избили по лицето на храста и на човека. Взаимното разпятие на човека и природата доизяснява идеята, заложена в разказа „Нежната спирала“, като едновременно с това засилва импресионостичното му звучене. Агресията във втория разказ е по-безцеремонна, по-груба. Чрез съпоставката между двата разказа се добива по-цялостна представа за Поетиката на Радичковия разказ, за трансформацията на образи и мотиви.

Детското удивление от красотата и съвършенството на природата, подобно на това на човека и режисьора Методи Андонов, се съдържа в авторовото удивление пред красотата на шипката в „Шипков храст“ и в искрения възторг на Григор Вачков пред природното съвършенство и желанието на човека да приобщи този природен свят към своята същност. „Ръкопляскането“ пред всичко красиво е осъществяването на мечтата на режисьора Природата да бъде превърната в Изкуство. („Всеки ден в гората“)

Тези наблюдения са достатъчни, за да предизвикат читателския интерес на учениците към целия сборник разкази „Нежната спирала“, както и да се формира първоначално умение да се търси мястото на творбата в по-широк контекст от произведения на автора.

Целта на този цикъл от уроци върху разказа „Нежната спирала“ безспорно е да запознае учениците с творчеството на един автор с модерно и едновременно с това митологично мислене, създаващ чрез творбите си особен модел на света, в който човекът търси мястото си.

Разказът „Нежната спирала“ е особено благодатен да насочи мисленето на осмокласниците към формиране на философско разбиране на природния и човешкия свят. Очевидно е, че посланията на Йордан Радичков водят към доброто и съзидателното в сложната взаимозависимост Природа – Култура – Цивилизация. Обобщителната тема върху Йордан Радичков може да бъде формулирана например „Мъдростта на човека и изненадите на Живота“, за да бъдат обобщени не само авторовите идеи – въз основа на разгледаните текстове, а и за да се формират умения за правене на по-глобални изводи, отнасящи се до повече от едно произведение.

В настоящата разработка е предложен вариант за прочит на разказа в езикова гимназия, където по принцип подобна идея е осъществима. Основното изискване на преподавателя при разнородните задачи върху текста трябва да бъде насочено към работа с текста, умение, което е основата за формиране на итерпретаторски умения и навици. В така изградения модел на литературно общуване намират място литературнотеоретични и културологични понятия, съответните културни универсалии, адаптивни към текста и анализиращи го. Важното е учениците да разберат митологичното мислене като специфична авторова особеност и едновременно с това като философски поглед към тайните на Битието. В системата от новоизградени понятия намират мястото си термини като митологема, мит, притча. Трудно такъв тип философско виждане може да бъде осъзнато от осмокласници, още повече, че те не могат да припознаят белезите на поетиката на Радичков чрез други негови произведения освен чрез разказа „Горещо пладне“, изучаван от тях. Именно този факт мотивира задаването на по-широк кръг произведения за самостоятелен прочит и излизането вън от сборника с разкази „Нежната спирала“ съобразно с избора на преподавателя и читателските интереси на учениците. По този начин ще бъде формирана една вече мотивирана и избирателна читателска позиция, като моделът може да бъде последователно прилаган и разширяван при следващите автори и произведения.

БЕЛЕЖКИ:

1. Библия : Изход, 3:2. [обратно]

2. Пак там, 3:4. [обратно]

3. Пак там, 3:5. [обратно]

4. Пак там, 3:12. [обратно]

 5. Фрай, Нортръп. Великият код. С., 1993, с. 147. [обратно]

 6. Радичков, Йордан. Нежната спирала. С., 1983, с. 139, 140. [обратно]

 7. Манн, Ю. О гротеске в литературе. М., 1966, с. 24. [обратно]

 8. Радичков, Йордан. Нежната спирала, с. 141, 144. [обратно]

 9. Фаулър, Роджър. Речник на съвременните литературни термини. С., 1993, с. 139. [обратно]

10. Фрай, Нортръп. Великият код. С., 1993, с. 204. [обратно]

 11. Радичков, Йордан. Нежната спирала..., с. 142. [обратно]

 12. Лотман, Юрий. Поетика. Типология на културата. С., 1990, с. 533. [обратно]

 13. Радичков, Йордан. Нежната спирала..., с. 12. [обратно]