БЕЗСЪНИЦИ НА П. К. ЯВОРОВ

Др. Друмев

web | П. К. Яворов. Критически силуети

В недалечно бъдаще, когато някой любопитен надникне в запрашените томове, завещани от трудолюбивото наше време, той ще бъде навярно учуден от онова пристрастие към изображавания на смъртта, с каквито се украсява всяка книжка, па даже и театралните афиши, от съвременния човек. “Каква любов, ненавист или страх пред смъртта са владели някогашния човек”, ще се учудва той. Но то ще бъде, може би само едно любопитство.

Елегантно издадените “Безсъници” на г. Яворова са изобилно снабдени с всички познати и непознати емблеми на смъртта. “Боже мой, си казваш неволно при вида на всички тия страхотии, - нима бедният поет нищо друго освен мъртъвци в живота си не е виждал и срещал!” - И, като разгърнете сборника, вие навсякъде срещате лед, кръв, скреж, пак кръв, смърт, смърт и... но за другото в свое време. И по-рано в поезията на г. Яворова се долавяха песимистически тъптения, които придаваха типична колоритност на неговото творчество; обаче туй сгъстяване на фона по времена се разведряваше, за да грейне пролетно слънце за нов живот и надежди. Това беше по-скоро тиха, женствена тъга, която се преливаше в хиляди цветове и най-чаровни трели на неизживения блян, сякаш букет от диханието на цялата природа, симфония от резонацията на несретната любов на младия ковач или разбудената от замечтан сън роза. А особеният строй на стиха, всякога мек, грациозен, но спретнат, криеше в себе си поток от живот, готов всяко мигновение да разпука захлупките на формата, за да потопи със своя аромат всеки дих. Но поетът очевидно сам не е могъл да издържи това напрежение, той сам се е подгънал под вихъра на външната стихия, в която за минута непосредственото му поетическо чувство беше подсказало да вижда средство или символ на живота. Неговият песимизъм не се разрешаваше, а само временно се притуляше:

Но злината няма край
Днес е харно - пей, мечтай...

Сега тази прозрачна меланхолия, кристализирана в мечтите на поета, взема мрачен, безотраден колорит; поетът бяга сам в себе си, станал играчка на всички дисонанси на своята опожарена душа, без да може да надмогне призрака, който вледенява от ужас цялото му същество. Да, призракът на смъртта е оня страшен вампир, който души поета, преследва го всъде, като е преобърнал целия му живот в непрекъсната мъка. И даже когато минутен покой му се усмихва, сяйват надеждите за щастие, той недоверчиво, страховито поглежда към него и, като сам прокудник, в чиято душа слънчев лъч вече не грейва, пустиня е цяла, - той се спира при мисълта, че туй щастие и себе си и него ще похаби.

Най-после ето те - и чакаш,
О, щастие без свяст желано...
Ти пред мене ще застанеш
В звезди, сияйно - непонятно,
С цветя, потайно - ароматно...
От блясък аз ще ослепея.
От твоя дух ще се опия...
И навсегда ще да закрея...

Написано в декадентски стил, туй стихотворение, както повечето в сборника, изобличава у поета една пагубна за неговото творчество маниера да афектира състоянията си, което разваля художествената простота на неговите изрази, а самият психологически момент избягва очертанията на съответното настроение. В “Не искай да узнаеш”^*, от което дъха тъй много сърдечна задушевност, повтаря се същото отбягване от щастието.

И, сестро, остави ме измъчен да отмина
Край тебе ден в почивка, край тебе час в покой;
Съвзел се, остави ме тогава да отмина
Към скрития в живота предел в живота мой...
И светъл всевиновник над нази ако бди,
Той нека те в отплата най-щедро награди!

Просто е досадно туй фаталистическо бързане на поета да се укрие от живота. Обаче това е една нова характерна черта за нашия поет, една нова фаза в неговото развитие. По-рано неговата муза съмнение само някакво разяждаше, повечето случайно навято - сега това е съзнано предопределяне към небитието, в което поетът повидимому намира едничката цел на живота. Такъв е тембърът на този вик, на това самотерзание, на този все още не успокоен окончателно дух, който ви обвива от всеки ред. Но този болезнен вик, тази неувереност, които леденеят и свиват сърцето, не е нещо случайно, плод на тази или друга житейска несполука; туй настроение отражава в себе си неудовлетвореност от живота, от несъвършенството на нашия дух, най-сетне в мъчителната гатанка на небитието. Именно в концепцията на световните явления и тъй, както туй схващане се е сложило в неговото творчество, се очертава новата фаза в индивидуализма на г. Яворова, макар още не съвсем определен по форма. В душата на поета най-първо се таили искрици, ако не за щастие, не за голгота, поне земята чужда да му не остане. Но такова родно кътче, опора в живота той не е намерил. А надеждите, по чудо оцелели, в него само усилват трагизма на положението: морен, с кървави нозе, той достига и надминава полета на царствения орел - и наместо прометеева просветляващ огън - окото

Напразно през облак дири простор,
Отгоре еднакво далеч е небото,
Загадка бездънна пред слабия взор; -
Пустиня без ехо и зима всевечна,
И нощ без начало - и нощ безконечна.

(“Нагоре към върха”)

И угнетен от тази безответност на пропастта, поетът се спуща пак долу, където “сред хората заскитан тисящи лица изпити от скръбта навсякъде вижда”, но покой тука не намира - Каква правдивост! Поетът не кокетничи с безконечната си печал, не се хвали, че един сал носи горестта на живота, посрещан с глума и осмиван от тълпата, както се кълчат мнозина наши квази поети. Не, той е срещал хиляди клетници на скръбта като него, но той чужд им е оставал, както и те за него. Зер той ръка им не подал. Но нима скръбта скръбните мълком не сроднява?

Единствен изход остава на глед за поета смъртта, която е единствен отговор на всички питания.

От съзнанието на тази истина поетът овладява едно безпокойство, което граничи с ужаса пред този страшен призрак, от чийто отровен дъх нищо и никой не може да избегне. И в стихотворението “Смъртта” имаме главно описание на този физически ужас, който е овладял всички. Още от най-ранна възраст поетът е проникнат от този страх... - да го заглуши, “викнал песен тъжна на горестна шеметност” - и ехото отвръща:

Из пущинаци стръмни, където все без път
След него се залутах. Но вместо да намеря
Там празник на живота, тържествен и безкраен,
В лице смъртта погледнах.

Същият психологически момент, който намираме у прославения певец на смъртта Голенищев-Кутузов, великолепно отсенчва настроението на нашия поет. Колко много смелост и философско олицетворение трябва, за да се изрази смъртта в такъв образ [...] Нашия поет не приема епикурейското схващане за смъртта; то противоречи на самия темперамент на неговото творчество. Той не може да се помири с мисълта, че някога тази негова сила, която одухотворява и камъните, която го въздига и облича с величието на божество; този дух, който не знае прегради ни във време, ни в пространство и смело подчинява цялата вселена на своите прищевки, ще трябва да се заличи, да загасне, ще бъде гложден от червеите...В неговия ужас пред тази обидна перспектива, в туй съзнание за неизбежното отлитане в мрака на неизвестното, се чува раздирателното пущинско “не хочу, о други, умирать”.

Угасна слънце, - няма я луната,
В небо звезди не ще огреят пак!
И аз лежа безсилен да се дигна
изпод нависналия гробен мрак...

Тук, както почти никъде, поетът простира своите субективни настроения и върху външна природа, която с угасването на поета ще угасне и тя. Такова едно подчинение външната природа на субективните усети на художника обикновено се счита за признак на душевна неуравновесеност. В случая с г. Яворова ние имаме една поетическа фигура в отъждествяването на природата и поета, която действително угасва за поета с неговото унищожаване.

Но тази е най-висшата точка на напрежение, след което би трябвало да последва примирение някакво. И както реката от придошли потоци се бурли и пени дорде преодолее бреговете, за да се разлее свободно и широко - също и нашият поет след дълги лутания в тази мъчителна борба на “захлюпена в стакан муза”, както се изразява Мопасан, той укрепва и в момент на щастливо просветление високо отлитва над “руините на добро и зло” в по-висши сфери, да царува хармонията, от която неговата муза е един откъснат акорд. “Блаженството велико на смъртта” (“Демон”) - ето я тази хармония, оня “тържествен и безкраен празник”, какъвто безумно диреше поетът. Този удивителен епирет, даден на смъртта от г. Яворова, е твърде характерен за неговото поетическо светоразбиране. Той ни показва за настъпилото примирение с небитието, където поетът без страх отива: “...и гина аз без страх”.

Но това не е Нирвана, покой вечен, това е друг, неведом за плътта живот, живот на духа, когато поетът, след настъпилия спасителен за него ден, в умиление духът ще плаче над своя труп студен. Истинското примирение обаче трябва да се търси не в спиритуалистическия аскетизъм, който изненадва в “Ще дойдеш ти, очакван ден” - а в жизнерадостното сливане на плът и дух в майката природа. “Самота”, само-самотен оазис в тази пустиня, разлива галена мекост и ви ласкае като мечта, отдавна, отдавна от пясъци засипана, но тъй близка и позната. Това е спасителната котва за творческо равновесие за една дълбоко чувствуваща поетическа натура. А този мотив не е съвсем нов в поезията на г. Яворова; стига само да си припомним много по-раншни творби, които са проникнати със стремлението към единство с природата. Но когато по-рано това беше повече несъзнателно, стихийно, сега в туй съзвучие и само в туй единство с природата поетът намира истинските родници на истината на живота:

Когато майска нощ покрие тъжно
С косите си разпуснати земята;
И понесат зефири ароматни
Въздишките потайни на земята;
И сълзи като милион брилянти
Избликнат и поръсят небосвода...
...
Тогаз духът в смирение разбира
Тъмата в толкоз светлина;
Тогаз духът в смирение постига
Зарята в толкоз тъмнина...

В туй сладостно замиране поетът не изчезва; напротив, то още по-силно подчертава неговата индивидуалност, която стои наред с природата като равноправно божество. Туй съзнано родство със стихията и старателно отделяне на неговото аз тържествено звучи в завещанието на поета:

Свещен завет свещено да се пази
Чрез огън в прах трупа ми превърнете...
Посред море, на бури и талази -
И само тям праха ми поверете.

Но с какви средства постига това поетът? - Вниманието му е строго съсредоточено в самия него. Той се рови и дълбоко въвира в душата си, съвсем самотна и оскудяла вече от нови впечатления; той старателно кърти всяко пластче от нея с любопитството на археолог, който го интересува не само по себе, а като йерогриф, който може би ще разкрие някоя задкулисна малко интересна история. А в туй тършуване, в това игране с душевните си състояния поетът  сякаш намира някакво непознато за другите удоволствие. Зер, твърде често се повтарят у него едни и същи настроения, които се обезличават. Но такова едно удоволствие, съзнателно или не - може да струва твърде скъпо даже на закрепнали художници. Аналитическата мисъл, която се втурва в живота на чувствата и беснува там безконтролно, упоена в победата си, в резултат дава едно пагубно пресушаване на тези живителни сокове, на самите извори, от които и самата мисъл и въображението получават своята мощ и широта. И г. Яворов, като долови в себе си ново или старо някое чувство, преследва го в най-затаените му кътчета и, докопал се веднъж до тях, той ни ги показва във всичката им голота. А такава маниера несъмнено издребнява впечатлението. От тук и онова именно притъпяване на настроението и онова множество удивително трудолюбиво схванати детайлности, които като странични галерии само заплитат пътя, без да доведат до целта. И няма нищо удивително в туй, че поетът, пребродил цялата си изсушена душа, не намерил нищо трайно в нея, ни една ценност, на която би се поклонил. Истина, лъжа, състрадание, добро и зло - се оказали мечти на неговото въображение, от които впрочем е останала само пепелта в гърдите му. И, залутан в дебрите “на удавения от мъглата лес”, той би вярвал даже в глупостта, ако му я покажеха!

Кажи как плачехте тогава,
Кога излъгана любов
Сърца гореше: до забрава
Така да плача съм готов.
Кажи от вечно зло гнетими,
На що възлагахте тогаз
Надежди глупави - кажи ми,
Бих вярвал в глупости и аз!

(“Недей ме пита”)

В туй мъчително “кажи” има толкова поезия и искреност, щото съвсем се изкупват греховете на поета. Туй “дебнене на чувството по стар навик”, както сам г. Яворов се признава другаде (“Спомен”), несъмнено е една от причините за несъвършенството на формата и ограничеността на фантазията; обстоятелство, което още при пръв поглед се схваща предимно в отделите: “Среднощни видения”, “В тъмнината”, “Затмение и възход”.

Само в “Ний бяхме две деца” има истинско, осмислено поетическо чувство, истинска скръб от несъвършенството на нашия живот, на нашата любов, която, освен че не е вечна, но, което е още по-печално - оставя едно горчиво разочарование. Творчеството на г. Яворова е строго реалистично; неговата фантазия никога не си позволява да прескочи границите на възможната действителност. Даже когато неговата фантазия преминава в царството на приказката (в приписването напр. на неодушевлени предмети човешки чувства и положения), рисунката у него всякога ясно се очертава с тая художествена правдина, от която не оставя никакво съмнение в подобна възможност. И затова именно мистицизмът или по-вярно, мистическата окраска, която поетът иска да придаде на своето творчество, не му се удава. Тази колебливост и желание да се прикрепва към известни мистически-символически направления в съвременното изкуство, което става съзнателно у г. Яворова, противоречи на самото естество на неговото поетическо творчество. И всички онези отдели, които носят на себе си този печат, представляват някакви огромни маси, които се движат бавно, тежко от някаква сила, която във всеки случай не живее в самите тях. Стихът тука не е хубавият, кършният стих на автора на “Калиопа” и “Хайдушки песни”, а образите скучно еднообразни, измъчени, обезцветени, без жив и свеж лъх са разтегнати по угодата на някакви си шамблони. А всички ония хиляди пъти преповтаряни “кървави стихове”, “ледове”, “скрежове”, “почти живи острила” и пр. неизбежни украшения на мистическата декадентска поезия - това е само един непотребен баласт, който положително нищо не принася към творчеството на г. Яворова. За щастие естественото поетическо чувство и тука е надделяло и в “Безсъници” ни са дадени не малко истински поетически творения. Такива са “Теменужки”, “Две хубави очи”, “Вълшебница”, “Ела”, “Сън”, “Среща” и др. Символизацията в поезията е едно от най-законните и висши средства на поетическата реч. Но символът, за да спази своето единство и поетическо очарование, не трябва да ни отдалечава твърде много от премия смисъл, който може да се предполага по настроението.

По своята си музикалност и ефирност в настроението особено се отделят споменатите “Две хубави очи”, “Вълшебница”, “Прохладен лъх от ангелско крило”, “Недей ме пита”, “Въздишка”, което по неопределеност на настроението си може да се тури на ред с романсите на Верлен. - Има в живота страни, които нашият ум не може да постигне, а само се наблюдават и чувствуват. Такава е майчината любов, която със своя трагизъм или героизъм както у човека, също и у животните, възбужда благоговейно удивление. Обаче това не е мистицизъм, в тази непостижимост няма място никакъв страх, какъвто поетът иска да види в това чувство в “Тайната”.

“Демон” е скучен резонер. В неговото беснуване няма и помен от оная мощна фигура, величествена в самотна красота, на която се е паднал жалкият жребий. Пак и по самия темперамент творчеството на г. Яворова е чуждо на всякакъв демонизъм; гордият призив към небесата не е работа на тази съзерцателна и нежна муза.

За отбелязване е фактът, че в целия сборник има само едно стихотворение на граждански мотив. Ние всички знаем причините на това равнодушие в съвременното изкуство, което кой знае защо си е въобразило, че уж “обществеността” не се съгласувала с истинското творчество. Че то е заблуждение, това самите корифеи на тази формула са го съзнали, като ни са дали истински шедьоври на такива мотиви. Нашите поети от мало до голямо считат такъв един индиферентизъм за аристократизъм. Г. Яворов разбира се, не малко се е повлиял от тези нови влияния (впрочем другаде вече остарели), но в същите “Безсъници” срещаме такъв стих, който ни показва, че поетът не би знаял какво да се прави извън обществото. Ето това място:

Че с ураган в гърдите съм посред мъглите,
Кого ще търся аз, кого ще поразя?

(“Предчувствия” II)

“Бежанци” е едничкото стихотворение на обществена тема. То е хубаво заедно с гиздавия образ по средата:

...бесни хали
Зад Рила кършат в този час,
Гори вековен сън отспали
И падат листи между нас.

т.е. македонските бежанци. Не е хубав, съвсем не е поетичен последният жест, с какъвто се завършва пиесата:

... но да знам,
Че някой бог всесилен там
Стои над всичко хладен зрител -
Извикал бих от все гърди
Към тоя тъмен промислител:
“О, господи, проклет бъди!

Съмнението, г. Яворов, е вече безверие, и вашият залп съвсем на вятъра отива. Работата не е в този промислител, когото смешно е да заставяме да се занимава с нашите микроскопически същества и делца, - работата е по-проста, тя е в коварството и алчността на съвременната политика, което всички ние много добре разбираме. Във всеки случай поетът не би трябвало да се афектира не в мярка против всеки поетически такт и вкус.

Нека пак повторя: от г. Яворова може да се чака нещо повече от даденото в “Безсъници”.

© Др. Друмев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Ново общество, 1908, кн. 5, с. 320-330.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ “Неофит Рилски”, 2002.