ВЪЗКРЕСЕНИЕТО И СЪДБАТА НА ЧОВЕКА

Димитър Мангуров

web

Възкресението е централното събитие в Космоса! Следвайки езотерическата християнска традиция, ние честваме Великия Ден всяка година на първата неделя след пълнолунието, непосредствено след пролетното равноденствие. Пасхата е подвижен празник и като отражение на чисто космически съотношения в неговото определяне участват всичките девет йерархии Богове. С фазите на Луната са свързани съществата от третата йерархия, наречени още Духове на Душата. Втората закономерност - неделята, е свързана със сферата на планетите и най-вече на Слънцето, в чиято област твори втората йерархия или Духовете на Светлината. Третата закономерност е във връзка с пролетното равноденствие и сочи света на неподвижните звезди - на Зодиака, в който пребивава първата йерархия или Духовете на Силата. Промяната в ежегодната констелация ни подсказва, че Христос никога не застива в покой, а непрекъснато търпи метаморфози в полза на човечеството.

Като първа степен можем да посочим Неговото пребиваване в космическите извънземни сфери. Предхристиянските религии са пълни с отражения и отблясъци от проникващия през сферите и устремил Се към Земята Христос. Само в Стария завет има около 400 пророчества за идването Му.

Втората степен е човекоставането, започнало с Кръщението в река Йордан и завършило на Голгота.

Смъртта и Възкресението представляват третата степен, в която Спасителят започна да се свързва със Земята.

Възнесението на Небето е четвъртата степен, но тя не означава, че Христос се отделя от Земята, а точно обратното - едно Себеизливане в сферата на земния свят.

Петдесятница е петата степен, въпреки че там не се говори пряко за Него.

Следващата степен се проявява за първи път в онзи обеден час, когато пред Дамаск Възкръсналият се яви на все още преследващия Го Павел.

В края на 19-и век Христос прие в Себе Си тъмната сфера, опасваща Земята, и претърпя нова метаморфоза, благодарение на която бе поставено началото на Второто Пришествие.

Учителя Беинса Дуно изрично съобщава, че 1939 и 1999 г. са най-благоприятните в 20-и век. Йешуа бен Аарон описва своите имагинации за периода около 1939 г., когато Христос извършва нова огромна жертва за човечеството. В 1999 г. мощна любовна вълна премина по Земята и който се свърза с нея, въпреки предизвиканото от тъмните сили слънчево затъмнение, получи зародиша за една УСКОРЕНА еволюция. Точно какво извърши Христос в края на хилядолетието тепърва ще узнаем, за да РАЗБИРАМЕ и бъдещите Му жертви. Но винаги ще се връщаме в Поврата на Времената, където откриваме Единицата Мярка за Жертва!

Първите 30 години на Исусовия живот са само една човешка биография, дори и след като Провидението е втъкало в тях (като чудни нишки и фигури) целия екстракт на дотогавашната еволюция. Аз-ът на Заратустра го превръща в Адепт.

Кратките три години (дори по-малко) от Кръщението до Голгота не са човешка биография, а превръщането за пръв път на един Бог в човек с цената на ужасни страдания, надхвърлящи всяка наша представа за страдание. И то абсолютно невинен - без минала или бъдеща кармическа обремененост. Величието на Христос е в това, че се отказва от Божествената Слава и Мощ, слизайки в онези долини на смъртта, в които хората вървят и страдат. За три години Христовият Аз пронизва и напълно се свързва с трите тела на Исус. ЧОВЕКОСТАВАНЕТО Е ИСТИНСКОТО ЧУДО!

Началото е поставено на река Йордан, когато този макрокосмически Аз нахлува в трите смъртни обвивки на Исус и се сблъсква в тях с такива сили, които се стремят да отдалечат човека от Божествения му произход и да го вкарат в примките на тленността. Оттук идва и тройното изкушение, изправило се ВЪТРЕШНО пред Него. Веднага след Кръщението Той разбира, че притежава толкова огромни възможности за въздействие над материалната земна среда, над собственото същество и над другите хора, че самото Му появяване сред тях би ги повело към КРАЙНАТА цел, но също така и би смазало човека и убило свободата в него. Точно във връхната точка на Своята Мощ, Христос се оттегля и подлага на тройното изкушение в пустинята Юда, за да извърши първия минимум от онова жертвено дело, чрез което да извоюва едно могъщо равновесие между Божественото съдържание и човешкия съсъд, между Своя Аз и тялото и душата на Исус. Христос идва в света не да бъде сензация, а да внесе в него нова ВЪТРЕШНА сила, превръщайки се в истински брат на човека. Чак след 40-те дни в пустинята е могъл вече действително да живее и действа като човек сред човеци. Нито веднъж не е злоупотребил със силите, които владее, дори и при най-големите Си “чудеса”.

Събитията и “чудесата “ в живота Му просто бележат постепенните етапи на човекоставането. Можем да ги разделим на три групи:

• към първата спадат онези, в които духовната сила на Христа упражнява влияние върху ФИЗИЧЕСКИЯ околен свят - “умножаването на хляба”, “превръщането на водата във вино” и т.н.;

• втората група е свързана с особените въздействия върху ХОРАТА - изцеления, пробуждане на мъртви и т.н.;

• третата група включва въздействия над Себе Си - “ходенето по море”, “преображението на планината” и т.н.

Всякакво материалистично разглеждане на “чудесата” е грубо вулгаризиране на тяхната същност. При “изхранването на петте хиляди” имаме вътрешни свръхсетивни процеси, които на сетивно поле имат такава несъмнена реалност, сякаш се извършват на физически план. Но Христос не прибягва до Ариманова магия за да превърне “камъните в хляб”. Когато “изцелява”, той не въздейства психически върху хората, а чрез Него към тях протича силата на всепобеждаващата СЛУЖЕЩА Любов. Когато “ходи по морето”, това не е факирство, а ДУХОВНА среща с учениците и т.н.

Слизайки в тялото на Исус, Христос заварва едно напълно потънало в материята човечество, прекъснало връзката с духовния свят и обзето от демони. Кръщението е началото за възстановяването на моста между Небето и Земята. Пожарът на Духа отново се пренася в Земното битие. След “изкушението в пустинята” тялото на Исус едва удържа Христовия Аз в себе си. Действията Му имат подчертано космически, извънземен характер. Ето защо за около година (до и непосредствено след смъртта на Йоан Кръстител) животът на Исус протича в съзнателна сдържаност и уединение, а учениците бродят по двама из страната. През пролетта на година 32 г. Христовият Аз вече изцяло е проникнал в астралното тяло на Исус, учениците отново са събрани и изживяват “изхранването на петте хиляди”, произтичащо точно от християнизираното душевно тяло на Исус. В образа на “изхранването”, учениците виждат бъдещата си апостолска съдба. Кошът, от който са могли да раздават хляба на живота, без той да се изпразни, е бил вече на Земята, защото едно човешко АСТРАЛНО тяло е проникнато до последната частица от Христос и превърнато в Манас. И веднага е последвало “ходенето по морето”, за да видят учениците това тяло, притежаващо такава интензивност, че да застане пред тях като сетивно възприемано, сякаш виждат физическия Христос.

Третото поред събитие става на планината Тавор. Безподобната милост да присъстват на Преображението Христово имат само Петър, Яков и Йоан. То е предварителен отблясък от Възкресението, защото тялото, в което Възкръсналият ще се яви по-късно на учениците, е не друго, а това изцяло проникнато от Духа ЕТЕРНО тяло. Но за да го видят ВСИЧКИ ученици, то е трябвало да се изпълни от квинтесенцията на християнизираното ФИЗИЧЕСКО тяло, а това е четвъртата степен на проникване, която свършва на Голгота. Там Христос, в най-точния смисъл на думата, встъпва в инкарнация и става ИЗЦЯЛО човек. Естествено, Христовият Аз обитава физическото тяло на Исус още след Кръщението, обаче пълното му завладяване е възможно едва в края на трите години, което е символизирано с влизането му в Йерусалим. Ако “изхранването” и “преображението’ се случват в Галилея, то Кръщението и Голгота са в Юдея. Слънчевата Галилея символизира етерните сили, а градът Йерусалим, намиращ се в центъра на Юдея, е израз на физическия и минерален свят. Разбира се, влизането в Йерусалим е само първото загатване за края. Колкото отива към него, толкова Божествената Сила на Христос намалява, но се увеличава Огнената Му ВОЛЯ.

Ако проследим с дълбоко вникване лечителските въздействия и “възкресенията на мъртвите”, описани в Евангелията, процесът ще бъде илюстриран много красноречиво, но целта на настоящото изложение не е да навлиза във всички детайли, а да се докоснем до основното.

Самото име Исус означава “лечител”, “изцелител”. Има обаче два вида лечителски въздействия: едните произлизат от ЧОВЕШКАТА Исусова душевност, а вторите - от самото Христово същество. Исус упражнява лекуващи въздействия върху душата на заболелите хора и оттам към тялото, но те са само видим израз на Христовите въздействия, които имат КОСМИЧЕСКИ характер и са насочени към самия зародиш на човека, към неговия Аз, свързан със съдбата и прераждането. Ако Спасителят би действал непосредствено върху душата и тялото, то изцеленията биха били моментни благодеяния, но също и сериозно НАКЪРНЯВАНЕ на човешката свобода. Христовият Аз въздейства върху човешкия Аз като ОГЪН ВЪРХУ ОГЪН! Това въздействие не върви срещу свободата, а заедно с нея, при това я изхранва и поддържа. Когато Исус полага ръце към болния, действа не само едно добро, любящо сърце, а прескача искра от космическо-звездния Христов Аз към по-слабия Аз на човека и го УСИЛВА. Христос (Духът) е огненият изхранващ извор на нашия Аз и с Него в бъдеще ще можем да упражняваме такива въздействия, проникващи дори и в телесното, прогонвайки оттам демоните и болестите.

Нарастващата Воля си проличава особено ясно в трите съживявания на мъртви. Христовият Аз спира отлитащия Аз на дъщерята на Яир. Пак Той е огънят, който връща от духовния в телесния свят душевно-духовната същност на “умрелите” - юноша от Наин и Лазар от Витания. Те всъщност са потънали в съдбовно-тайнствения сън, познат от старите Мистерии, и Христос е Йерофанта, който ги събужда. “Възкресението” на Лазар е както преход от старите към новите Мистерии, така и знак за Христовите гонители да Го хванат и убият, защото “прави много знамения”. Най-дълбоко пазената тайна на Мистериите е показана наяве! Това не са могли да Му простят!

В старото посвещение душата на неофита се е извисявала до Слънчевата сфера, където се намирал Христос, и от Него е получавала импулса за възкресението си. В хода на мировото развитие природата на човека се изменя дотолкова, че старият начин става непригоден. Тогава Христос слиза от Слънцето, но хората не го познават. Лазар е знакът, но вместо да се поклонят доземи пред Логоса и да тръгнат след Него, човеците се втурват да Го убиват.

И започва Страстната (тихата) седмица! Всеки ден от нея има огромно значение за човечеството. Знаем от Тайната наука, че дните са свързани със съответните планети. Когато Беинса Дуно подготвя вдъхновената от Христос книга “Заветът на цветните лъчи на светлината”, спазва същия принцип.

• Слънце - неделя;
• Луна - понеделник;
• Марс - вторник;
• Меркурий - сряда;
• Юпитер - четвъртък;
• Венера - петък;
• Сатурн - събота.

Неделята (Връбница) преди Възкресение Христово е денят на Старото ПРИРОДНО Слънце, което за ПОСЛЕДЕН път царствено озарява небето. Напускайки дома на Лазар (Йоан) във Витания и яздейки магаренце (символ на скока - Рака), Христос ВЛИЗА в Йерусалим и тълпите са дотам раздвижени, сякаш самият Бог на Пролетта минава. Сякаш нещо от древния слънчев екстаз на езическото пролетно празнуване връхлита върху хората. Те късат палмови клонки (символ на Слънцето) и викат “Осанна”. Но това въодушевление е чисто ПРИРОДНО и плитко, защото произтича от ТЕЛЕСНИЯ човек, издигнал се за момент към Духа. Христос го знае! Той е устремен към по-дълбоки пластове и иска нещо съвсем друго. При Кръщението само Йоан Предтеча разбира КОЙ е слязъл на Земята. Сега - на Цветница, Божественото, което се саможертва и слиза в човешка плът, се трансформира изцяло в една могъща решителност на волята. В началото Божественото озарява човешкото, сега човешкото гори в Божествения огън. Точно огънят на Волята възпламенява народния екстаз. Но той е повърхностен и скоро ще се превърне в “Разпни го!”. Истинското вдъхновение се формира не отдолу нагоре, а отгоре надолу, когато ДУХОВНОТО ВПЛИТА КОРЕНИ В ЧОВЕШКОТО. Неделята на Възкресението ще се превърне в денят на новото ДУХОВНО Слънце, което е постоянно и не залязва. То е НОВИЯТ Йерусалим!

В понеделник Спасителят пак влиза в Йерусалим, като по пътя проклина смокинята и по-късно “очиства храма”. Христовото Слънце се сблъсква с принципа на Лунните сили на стария свят. Стоенето под смокиновото дърво (в Индия - дървото Боди) е символ на медитативното потапяне, чрез което човекът от предхристиянските епохи се свързва с духовния свят и неговите сили. Но това става възможно поради особените свойства на все още хлабавото физическо тяло. Сега трябва една нова духовност да бъде свалена от Небето и тя става възможна поради свързването на Христовия Аз с човешко тяло. Само в приглушените разговори с учениците Той загатва за Вярата, която “планини премества”. Но за да имаме Вяра, Храмът трябва да бъде очистен. Ние сме Храмът, а Христос ни го демонстрира външно - и то на ДВА пъти, защото има две храмоочиствания. Но между тях съществува голяма разлика. Първото е скоро след Кръщението, когато Христос-Исус е повече Бог, отколкото човек. Самото Му присъствие в Йерусалимския Храм поражда у хората ужасяващи и драматични душевни образи и те панически бягат. В понеделника на Страстната Седмица Христос дотолкова се е свързал с Исус, че като ЧОВЕК съзнателно и УМИШЛЕНО предприема едно войнствено дело. След триумфалното влизане и виковете “Осанна!” (само ден по-късно) всички са обзети от ужас. Христос не е онзи пасивно страдащ мъченик, за когото говори ортодоксалното християнство. Неговата несравнима с нищо друго решителност е всъщност устремената към Бога човечност. В големия, зидан с камъни, Храм на Бога, се отразява малкият човешки храм. Инкарнацията на Христос в Исус е едно очистване на телесния храм, за да вложи в тленните земни тела кълновете на едно ново освещение. По време на първото храмоочистване Спасителят изрича загадъчните и смели думи: “Разрушете този храм и след три дни Аз ще го изградя отново”, които учениците разбират чак две години по-късно - след Голгота.

Вторник сутринта Христос и учениците пак тръгват към Йерусалим. По пътя виждат, че смокинята вече е изсъхнала от “корен”. Сега предстои словесната битка с враговете - първосвещеници и книжници, фарисеи, садукеи и привърженици на Ирод. Въпросите към Него са породени от мрака и страха, че Слънцето изгрява. Той не само отговаря, а “препасва” Меча на Духа. Притчите не са тайнствено-дълбоки, а сурово-войнствени, като най-съкрушителната е за царската сватбена трапеза - една притча с истинско михаелическо величие. За да извика после девет пъти “Горко вам”, като отглас от деветте блаженства “на планината”. А вечерта, на Маслиновия хълм, начертава пред душите на апостолите Си една апокалиптично-пророческа картина на бъдещето и налага своя отпечатък над Марсовия Дух.

“Тихата седмица” започва да става тиха едва в сряда, когато външната борба се трансформира във все по-нарастваща космически драматична притихналост. Христос и учениците са далеч от глъчката във Витания, където за тях е приготвена трапеза в дома на Лазар. Лазар, Марта и Мария-Магдалина са по-скоро едно ДУХОВНО семейство, отколкото кръвно свързана фамилия. И тримата са преживели дълбоко вътрешно преобразяване. Лазар е възкресен, от Мария са прогонени демоните, а Марта е изцелена от кръвотечението. При Лазар е изцелен Духът, при Мария - Душата, а при Марта - тялото. Мария помазва за последно Христос с миро, от което Юда изпада в ярост. Чашата на дълго таеното му нетърпение прелива и той извършва предателството. Мария и Юда в никой случай не са скучни и отегчителни, защото са Меркуриев тип - подвижни и темпераментни. Обаче Мария укротява неспокойствието и го преобразува в молитвена съсредоточеност, любвеобилие и умиротворителност, формиращи нейната вяра, за да може по-късно ПЪРВА от човеците да съзре Възкръсналия. Докато безпокойството при Юда прилича на социална активност, но всъщност е една самоизмама, слабост и страх. Той не може да обича и свършва със самоубийство. Марта е преходът между него и Мария. Тя е неуморима труженичка, предано служеща, но неспособна да се издигне до молитвено-заслушаната Мария. В дома на Лазар ни е показано как Христовото Слънце успява да излекува Бога на Лечението - Меркурий.

Четвъртък е денят на Тайната вечеря. Тя не е в дома на Лазар във Витания, а в култовия дом на евреите, наречен Ценакулум и намиращ се на прадревното свещено място в Йерусалим, наречено Цион. Съвсем наблизо се намира и къщата на Каяфа - седалището на изпълнените с ненавист садукеи.

Апостолите са насядали и ще ядат пасхалния агнец, но агнецът всъщност е Христос. Смисълът на старата жертва се е състоял в това, че прясно струящата кръв на чистото жертвено животно притежавала такава сила, която довеждала душата (несвързана по това време здраво със своето тяло) до екстатични състояния, така че Божествените сили от отвъдния свят да могат да се отразяват и отпечатват вътре в човешките отношения. В Ценакулума на Ционската планина старата кръвна жертва става ИЗЛИШНА за ВСИЧКИ времена! Силата, която преди е прониквала от отвъдния свят чрез нея, сега е тук - самият Христос.

На трапезата освен агнеца има хляб и вино. Те винаги са символизирали в мистериите на древността Слънчевия Бог, когото Богоустремените е трябвало да търсят в други сфери. Мелхиседек също благославя победоносно завръщащия се Авраам с хляб и вино. Но сега самият Слънчев Дух живее в Христос-Исус и може да каже: “Това е моето тяло” и “Това е моята кръв”. Неговата самопожертваща се душа нахлува в хляба и виното. Всички слънчеви мистерии на древността са били само предсказания и в този миг се сбъдват. Лунната кръвна жертва от миналото се превръща в безкръвна душевна слънчева жертва. Християнството (като истинска Слънчева религия) намира в този нощен час своето утринно зазоряване, когато за пръв път се изпълнява тайната на превръщането. Но не само това!

Преди да пристъпи към яденето на пасхалния агнец, Христос извършва и неописуемия любовен акт - измиването на нозете. ДОРИ и на Юда! “Измиването” е последната не просто изговорена, а ИЗВЪРШЕНА притча. Защото целта е “да се любите един другиго, както Аз ви възлюбих”. И когато започва прощалното слово, от Христос се изливат потоци космическа любов, сякаш Юпитер - Богът на Мъдростта, е слязъл сред човеците в един нов образ, сякаш една пълна с обещания Юпитерова светлина нахлува в унилите и натъжени апостолски души. Но те възприемат тези думи като в сън. Само Йоан успява в своето Евангелие да съхрани за човечеството един отблясък от великия миг!

Тайната вечеря в Ценакулума от третата година е предшествана от две подготвителни през предните години. Превръщането на водата във вино при сватбата в Канна Галилейска е още едно природно събитие от висш порядък. Космическият Слънчев Аз на Христа обаче още не е концентриран като азово ядро в Исус. През втората година чудното “умножение на хляба и изхранването на петте хиляди” израства пред душите на участниците като един имагинативен образ и им позволява да усетят даряващата, изхранваща щедрост на една изцяло християнизирана душевност. На същинската Тайна вечеря настъпва едно друго превръщане, което обхваща вътрешните субстанции на хляба и виното. Вече Христовият Аз е проникнал напълно във физическото тяло и в жертвено самоотдаване започва да се освобождава и разпростира над него. Христовата душа- вече напълно човешка, навлиза в по-голямото тяло и отново става божествена. Тя подготвя новата, по-висша степен на инкарнация, чийто смисъл ще бъдат смъртта и Възкресението, защото чрез тях цялата Земя ще стане тяло на Христовия Земен Дух. Хлябът и виното стават тяло и кръв Христови, защото в тях започва превръщането на Земята в Слънце. Сега чудото на превръщането нахлува също и в твърдата мъртва земя на Юдея, но тук (вместо ласкавото спокойствие на Галилея) Тайната вечеря е обгърната от дебнещи и готови на всичко вражески сили. Нито те, нито апостолите разбират какво се случва в Ценакулума. Истината за Тайната вечеря ще стане явна за нас чак след 1500 г., когато човешкото тяло ще бъде годно да премине през мистериите на Небесната София.

Святата трапеза се разтуря по един драматичен начин. Пръв в нощта излиза Юда и среща Ангела на Смъртта, защото Ариман е отнел Аз-а му и го е превърнал в свой ИНСТРУМЕНТ. По-късно става и Христос, повеждайки обърканите си ученици към Гетсимания, за да срещне Ангела Отмъстител, но го среща СВОБОДЕН. И идва ред на най-трагичния ден в историята на човечеството Разпети Петък.

След напускането на Ценакулума, Христос отвежда учениците в Маслиновата планина. Не вътрешна слабост и страх от смъртта има да преодолява Той, а го тревожи САМАТА смърт, която иска да Го надхитри. В продължение на три непълни години, огънят на Аз-а Му почти е изпепелил телесните обвивки - по-точно физическото тяло, а етерното е изтощено до такава степен, че не може повече да го удържа от разпадане (смърт). Съществува огромна опасност смъртта (Ариман) да го отвлече ПРЕДИ Голгота и преди Христос да е вложил изцяло Своя Дух в Земното битие. Като истински герой, Спасителят устоява в борбата и напълно прониква човешкото физическо тяло на Исус, но сега е в агония и “кървавата пот” ясно го показва. Както подчертава Щайнер, живота Му би имал същия край, дори и ако хората не бяха Го приковали на Кръста. В Гетсиманската градина човешкото етерно тяло на Христос се нуждае от приток на свежи, млади сили, след като жертвено се е отказал от своите Макрокосмически етерни сили, от цялото си Божествено величие и от Син Божи е станал Син Човешки. “И яви Му се Ангел от Небето и Го подкрепяше”. Съществото, което е могло да Му ги даде, от една страна е Ангел и може да се приближи най-близо до земния свят, но от друга носи в себе си Архангелската природа - природата на Дух-Живот, имаща родство с целия етерен свят. Но тъй като в Духовния свят смърт няма, то Дух-Живот на Архангела по своята същност е със съвършенно друга природа от етерното тяло на човека. Ето защо Христос-Исус се нуждае не от него, а от човешките етерни сили, запазени от Изкушението. Тях Той получава от Видар - Ангъла на Буда, небесния пазител на тези сили. Видар е Ангелът, който се явява и Го “укрепва”.

А предателят Юда, без да знае, всъщност УСКОРЯВА събитията и Му помага да избегне опасността от преждевременна смърт, докато апостолите спят, а Петър дори се отрича от Него. Самотата - “горчивата чаша” за Христос, е ужасяваща! Единствен Йоан присъства на Голгота!

През целият ден на Разпети Петък изглежда, че Спасителят приема безволево и пасивно съдбата Си и предишната борбеност е изчезнала. Но това е само на пръв поглед. Борбата сега не е с външните врагове, които Го бичуват, плюят, увенчават челото Му с трънен венец, карат Го да носи тежкия кръст, на който накрая е прикован. Той воюва с Ариман в невидимия свят и тази битка е много по-могъща. С безпримерно търпение, смирение и храброст, Христос изпитва болката докрай и постига пълно надмощие на Духа на Материята, така, че смъртта не би могла вече да Му навреди с нищо. Идейно-мистичните страдания на Кръста, за които говори и Беинса Дуно, са вън от всякакво човешко разбиране. Последното от седемте слова: ”Свърши се”, не означава, че мъките са преодолени, а че е постигната пълна победа над смъртта. Спасителят успява да ЗАПАЗИ тялото Си чак до края!

Преди Голгота всеки човек след смъртта е отивал в отвъдните светове. Кръвта е оставала в Земята, а душата е поемала към Духовния свят. При Христос обаче, за пръв път ДУШАТА ТРЪГВА С КРЪВТА! Душата последва тялото и ЗАЕДНО проникват в тялото на Земята. Христос остава и след Голгота СВЪРЗАН със Земята и в това е Неговата ПОБЕДА над смъртта. Когато кръвта потича от раните, Макрокосмическият Му Аз прониква до центъра на Земята и тя се свърза с надйерархическата сфера. Така получава фермента за одухотворяването си и започва превръщането й в ЗВЕЗДА.

Великата космическа жертва на Разпети Петък е от Любов към всяко земно създание. Христос извършва вълшебно-извисеното подобие на това, което някога хората да свързвали с идеята за Богинята на Любовта Венера. Извършва един любовен акт, издигащ се несравнимо над всякакви други прояви на любов. Любовно-жертвената смърт на Голгота е преобразяването на Венериния принцип чрез Слънчевия принцип на Христовото същество.

В събота сме изправени пред гроба на Йосиф от Ариматия, в който е положено тялото на Разпънатия. Оловната сатурнова тежест се носи из въздуха. Смисълът на Сатурновия ден се изпълва. Събота е на всички съботи и цари гробно спокойствие. Но земните трусове от Разпети Петък - още незатихнали, отварят пукнатина в Земята и тялото бива прието от нея, пронизвайки я от край до край. Цялата Земя става гроб на Христос, поемайки в себе си нафората, която й е поднесена. Тук сме поставени в огнения фокус на Провидението. Цялото мироздание непосредствено и лично участва в това, което се извършва на кръста и в гроба. Космическото причестяване на Земята от Петък и Събота чрез кръвта и тялото нараства до гигантски размери. Лекарството е прието! Вече в “хляба и виното” изцяло присъства Христос. Праобразите на “трапезата” и “гроба” се проникват взаимно. Кръвта и тялото на Спасителя са първите съставни части от земната материя, НАПЪЛНО проникнати от Духа. С тях Духовно-Душевната същност на Христос нахлува в Земята. За пръв път отвъдната магия на смъртта се оказва безсилна.

След като издъхва в петък, “завесата на Храма се раздра”. Това не е случайна последица от земетресението, а показва, че взорът в сърцевината на света вече ще бъде свободен. Смъртта, която в древността се възприема само като сестра на съня, в Поврата на Времената се е превърнала в ужас за човека. Този ужас трябваше да бъде преодолян на Великден с Възкресението. Но преди това - в съботата, е последвало раздиране на една втора, духовна завеса. Христос слиза в сатурновия мрак на Ада, в Царството на Мъртвите, където луциферическите и ариманическите същества се готвят да постигнат неограничено господство. Луцифер и Ариман се сблъскват с Христос три години преди това при тройното изкушение в пустинята. Тогава те имат пълна власт над хората. След като Христос става човек, те смятат, че ще постигнат господство и над Него. Но се сблъскват с една непреодолима бариера и много се уплашват, защото Той е навлязъл в техните предели като ПОВЕЛИТЕЛ, а не като жертва. Това е началото на човешкото освобождение от властта им.

В събота Христос вече навлиза и в другата им “територия” - Царството на сенките. “Слизането в Ада” е от изключителна важност, както и всички други действия на Спасителя. Знае се от Тайната наука, че след земната смърт, душите се издигат нагоре и стават поданици на отвъдния свят. Някои го правят лесно и това издигане прилича на величествен орлов полет. Но има други, които трудно се освобождават от материята, остават дълго като сенки около Земята и не стигат до сферите на истинското безсмъртие. Преди Голгота душите са били изгубили подемната си летателна сила и в човечеството е била нахлула мрачната тайна на “втората смърт” - ужасяващата душевна смърт, която поставя непреодолимо препятствие пред устремилото се към Небето човешко същество. НЯМА ПО-ГОЛЯМ СТРАХ СЛЕД СМЪРТТА ОТ ЗАТЪМНЕНИЕТО НА СЪЗНАНИЕТО! ТОГАВА сферата на мъртвите се превръща в Ад! Когато Христос умира на Кръста, в тази сфера влиза едно Същество, което е владетел на истинското безсмъртие. Там нахлуват Светлината и Надеждата и изгрява Неговото Слънце. От Него мъртвите получават СИЛАТА да се откъснат от мрака и да се устремят нагоре. Те ПО-НАПРЕД от живите забелязват Великдена и го празнуват! Затъмняващата мощ на демоните е съкрушена и оттогава всеки, приел в земен план в Аз-а си Христос, ще може след смъртта си да се издига в невидимия свят без загуба на съзнанието. Христос е ВРЪЗКАТА между видимия и невидимия свят! В съботата Той спасява за човека “отвъдния свят”, а по-късно с Възнесението предстои да спаси за Божествеността “тукашния свят”. Но преди това е трябвало да се случи чудото на Възкресението.

Великденската идея е сърцето и същинският извор на Християнската вяра. Християнството е религия на Възкресението и без него то нямаше да съществува. Великденът може да бъде разбран като духовно-телесен, а не материален процес. Възкръсналият трябва да бъде търсен както във външния свят, така и във вътрешния, в Макро- и Микрокосмоса. За целта четирите Евангелия ни говорят по различен, взаимно допълващ се начин.

Единствен Матей ни описва трусовете, разтварящи Земните бездни от петъчния следобед до неделното Великденско утро. На жените се явява Ангел “Господен”, т.е. на Яхве, който е като “светкавица”. Той отваля камъка, събаря стражата и проговаря на жените. Това същество е от йерархията на Елохимите и ни връща към планината Синай и Стария Завет, когато Бог говори на Моисей от земните трусове, от огъня и димния облак, от мълнията и гърма.

При Марко е друго. Жените виждат с изненада, че камъкът е отместен и гробът е отворен. Влизат вътре и съзират Ангел, застанал отдясно на гроба и приличащ на “юноша”, който също им проговаря. Този “юноша” е същество от йерархията на Архаите, най-тясно свързано с Христа. Появява се за втори път след нощта на Страстния четвъртък, когато стражата “улавя само дрехата му”, а той “избягва гол”. В четвъртък, след измиването на нозете и прощалната вечеря, тясното сцепление между Христос и Исус започва да се разпада. Христос вече излиза от Исус и гонителите не могат да Го хванат, а улавят само човешката обвивка - тялото. Юношата ни връща към Стария Завет и Илия, който не намира Бога там, където го е намирал Моисей, а е трябвало да се вслуша в една по-вътрешна сфера. “Веенето на вятъра”, чрез което Бог му говори, съдържа един интимен тон, който нараства в душата му едва тогава, когато върху нея заработват подмладяващите сили на Архаите. “Юношата” символизира младенческите сили, навлизащият в Земното битие Христов Импулс.

При Лука жените виждат гроба отворен, влизат вътре и дълго стоят угрижени, че е празен, докато очите им се отворят за присъствието на двама мъже в ослепително облекло. По-късно тези двама мъже ще се явят на апостолите при Възнесението на Христа. С тях ние навлизаме в сферата на Архангелите и те ни връщат също в Стария Завет и Авраам, когато "тримата мъже, носещи му Божието Послание, бяха Архангелите Михаил, Гавраил и Рафаил".

При Йоан, Мария-Магдалина идва сама на гроба и го намира празен. Връща се, вика Петър и Йоан, които влизат вътре, но виждат само една дълбока пукнатина, откриваща ужасяваща бездна към вътрешността на Земята. Апостолите напускат безпомощни, а Мария остава и плаче от Любов по Онзи, който бе изтръгнат от нея. Тази Любов отключва духовните й очи и вижда два Ангела, седнали там, гдето е лежало Исусовото тяло - “един откъм главата, и друг откъм краката”. Те наистина са Ангели! Питат я: “Жено, защо плачеш?” Преди да отговори, Мария се обръща и вижда една фигура, която я пита същото: “Жено, защо плачеш?” Това е Исус, но тя не Го познава, а мисли за Градинаря. Виждаме как Великденът напредва отгоре надолу, от Космоса към човека, от Елохимите до самия човек - “Градинаря”. Всички духове са край гроба и ЧРЕЗ ТЯХ Възкръсналият се изявява, проговаряйки на човеците, но не с наши думи, а с такива, които се долавят с духовното ухо. В образа на Градинаря Възкръсналият се открива в истинския си облик, като градинаря на една нова градина, сеяча и покровителя на едно ново земно израстване. Мария е ПЪРВИЯТ човек на Земята, която Го вижда! В първия момент не Го познава, но след разменените “думи” протяга ръце за прегръдка, обаче е спряна строго: “Не се допирай до Мене!” Великденската Мистерия още не е изпълнена. Въкръсналият ще бъде изживян в Неговото пълно духовно-телесно откровение едва тогава, когато външните сцени привършат и в кръга на учениците започнат дълбоките вътрешни сцени. Но как можем да си представим “възкресението на плътта”?

Както Тайната вечеря е предшествана от две събития, така и Великденът се предхожда също от две подготвителни събития. Това от първата година съвпада с първото храмоочистване, когато Христос изрича смелите и загадъчни думи: “Разрушете този храм и след три дни Аз ще го изградя отново”. Второто е далеч от хората, когато през втората година, в уединението на нощта, учениците виждат Христос да ходи по водата - одухотвореното астрално тяло на Исус окончателно надраства законите, на които е подхвърлено физическото. Същинското Великденско събитие лежи отвъд Голготския час и показва, че Христовата “биография” не привършва с физическата човешка смърт, а само преминава в нова степен на съществуване. Той се появява сред своите в нов духовно-телесен облик, изтръгнат от смъртта. Разбира се, това не е предишното земно материално тяло, което подлежи (както при всеки човек) на разлагане. Тогава с какво тяло се е явил? Как е “победил “ плътта, т.е. физическото тяло?

След полагането в гроба около човека в продължение на три дни остава етерното (като носител на спомените) и пред душата се разгръща величествената панорама на тоталното спомняне. Едва след това етерното тяло се съединява със световния етер и Прагът е напълно прекрачен. Гола и без никаква обвивка, душата е изправена пред погледа на мировото правосъдие. Никаква светлинка не прониква отвън в дълбокия мрак. Ужасяващата “втора” - душевна - смърт, водеща до безсъзнание, идва като резултат от изгубеното етерно тяло. Това може да бъде преодоляно само ако в земен план станем господари над материята. Така след смъртта си пренасяме и отдаваме в царството на сенките една сияйна сила, с която пробиваме околния мрак и заедно с живите земни човеци участваме в битката на светлината срещу мрака. Чудото на Великдена е, че Христос прекрачва Прага без смъртта да понижи нещо от победната Му духовна власт над материята. За три години Той напълно одухотворява мъртвата материя на физическото си тяло. Много е вероятно трупът, увиснал на кръста, да е ПРОСВЕТНАЛ като знак за предстоящия Великден. Властното величие над смъртта, което Му позволява да възкреси Лазар, с Възкресението се превръща в триумф. Превъзходството на Неговия Дух над материята е така огромно, та апостолите са повярвали, че Го виждат с телесните си сетива. Но това не е тяло, разбираемо в Земен смисъл. На учениците се открива граничната зона, в която духовното може да излъчва себе си, да създава и поражда материя. Възкръсналото тяло е проникнато от силите на мирозданието. Победоносната мощ над материята и смъртта е толкова голяма, че успява да изтръгне ЕТЕРНОТО тяло от разлагащото посегателство на смъртта. Победата на Великден се състои в това, че вместо да бъде отлъчен от смъртта в една далечна и безсилна отвъдност, Христос остава на Земята чрез преобразените етерни сили. Тялото, в което се открива на учениците, е безкрайно повече от едно етерно тяло. Той не би се отскубнал от космически-центробежната тенденция за сливане със световния етер, ако не е бил просмукан с формообразуващата квинтесенция на физическото тяло. “Есенция квинта” е един тайнствен свръхсетивно-духовен пети елемент над останалите четири, които според древния възглед изграждат физическия материален свят. Този елемент ги държи и направлява като един формиращ принцип. Извоюваното от смъртта етерно тяло на Христос е било преизпълнено от активно-излъчваната творческа сила и от една телесно-центрирана тенденция. Духовното тяло на Възкръсналия може да се характеризира като етерно тяло, което разполага със земната форма на едно физическо тяло или също като едно освободено от смърт и тление физическо тяло, извисено до степента на етерното тяло. От гроба възкръсва безсмъртният ФАНТОМ на Христовото тяло, който е същността на физическото тяло. Ето защо се казва, че Христос е възкръснал от гроба с физическото си тяло, т.е. с “плътта”. С този чист, неизкушен фантом на Исус, физическата форма на тялото е върната на човека и е спасена еволюцията ни. Ако от Адам произлизат тленните ни физически тела, то от фантома на Христовото тяло произлизат безсмъртните духовни тела на всички хора. Такова тяло се нарича “СОЛ НА ЗЕМЯТА”. С него ще преминем и на Бъдещия Юпитер. Сияещият фантом на Христовото тяло вижда и Павел пред Дамаск и никакви други доказателства не са му били нужни, че Христос е възкръснал и е жив. Затова Го нарича втория Адам.

Сам Отец е възкресил Христос! Адептите и Посветените преди това достигат посвещение, намирайки се вън от физическите си тела, но те не постигат възкресение на ФИЗИЧЕСКИЯ фантом. При тях умира и възкръсва душата, а при Христос възкръсва ТЯЛОТО! Въплъщението Му във физическо тяло всъщност е най-великата жертва, а въпросът за Възкресението е най-важният, който стои пред човечеството. След като минава през смърт и възкресение, Христос разкрива древните мистерии и ги изважда от интимната прикритост на центровете за Посвещение върху сцената на обикновения човешки живот. Така Посвещението е поставено на Християнска основа. Оттогава “смърт и възкресение” се превраща в ЗАКОН, който е валиден за вътрешната и външна съдба на всеки, без значение дали го разбира.

Накрая, в Неделята, на Небето изгрява самото Христово Слънце, което се е преборило с космическите сили през всички етапи на Страстната Седмица. Така седемте дни от седмицата получават нов смисъл и нова душевно-формираща сила. В своето духовно тяло Христос остава близо до човека, както е обещал: “И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света”. Силата, чрез която Христос е извоювал победа над смъртта, е космическата Любов, която в Него добива човешки облик. Пилат казва: “Ето ЧОВЕКА!” Да, Този, който увисва на Кръста, Този, който преобразява всяко земно създание, Той е всъщност най-истинският и свят образ на човешкото същество.

Телесните срещи, които учениците изживяват в понижено съзнание, са чудо, но не и мираж. Това са свръхсетивни изживявания, изтласкани с толкова експлозивна сила и интензивност в областта на физическото, щото учениците са могли да повярват, че възприемат възкръсналия Христос със своите телесни сетива. Когато Тома протяга ръце към раните Му, възприемащата способност на неговото етерно тяло нараства така мощно, че той разпознава етерното тяло на Христа до самата граница на физическото. А когато учениците изживяват как Възкръсналият Христос седи с тях, това е едно продължение и Великденско усилване на събитията от Страстния четвъртък. Тогава предусещащите им души виждат как Христовата сила прониква в Земната материя като една преобразуваща мощ. Хлябът и виното са проникнати от Неговите жизнени и душевни сили и превърнати в Негово тяло и Негова кръв. Възкръсналият извършва едно Себе-инкорпориране към храната и питието. Чрез силата на одухотвореното спомняне техните етерни сили стават зрящи за етерно-светлинната фигура на Христа. Те възприемат чудото на ТРАНССУБСТАНЦИЯТА като ядене и пиене на Възкръсналия.

През 40-те дни на Възнесението, Спасителят се открива на учениците в духовното си тяло, но същевременно преминава през едно изключително състояние на Духа. След Великденската Победа над смъртта огнената светлина на Христовата воля изригва толкова мощно нагоре, че въпреки нейния духовен характер учениците изживяват Христа външно-сетивно, макар че Той не присъства физически между тях. Духовната воля на Христос напира към ЗЕМНАТА сфера с такова Великденско ликуване, че Той може да бъде възприеман дори физически. Ако това изключително състояние продължеше, Христос щеше да присъства всред изповядващите Го хора по един противоестествен начин. Появявайки се внезапно между тях, би предизвикал ужасяващо пробуждане на душите и хората биха повярвали, че е сред тях в своето физическо тяло, без да могат да прозрат духовният Му облик. Но насилието не е присъщо на Христовата воля и Той е трябвало да преодолее това изключително Великденско състояние, за да навлезе в една нова степен на съществуване. Така 40-те дни след Възкресението могат да бъдат сравнени с 40-те дни в “пустинята”. Когато в деня на Възнесението внезапно се отдалечава от погледите на учениците, това означава затихване на “ особеното състояние”, неговото пожертване за благото на човечеството. Христос не се е отделил от нас, за да отиде на Небето, а още повече прониква Земята с една ВЕЗДЕСЪЩНОСТ. Оттогава диша и живее с душата на цялата Земя. Той става новия Дух на Земята, еднакво близък на всички човеци, за да можем творчески с Него да преобразим земната материя. Разбира се, това проникване, т.е. Възнесението, започна веднага след Великден като себеизливане в материалните земни измерения. Точно затова една седмица по-късно Христос е могъл да каже на Тома: “Допри се до Мен”. Чрез Възнесението Христос сваля силите на етерния свят от Небето на Земята. Той е истинският господар на Небесните сили, представени в земен план, и връзката на Боговете с хората. Ако изчезва на Възнесение от погледа на учениците, то е защото душите им не са били достатъчно силни, за да Го последват в Неговото величествено нахлуване към Земята.

Трябвало е да дойде Петдесятница и да възпламени Огъня на Аз-а в човешката душа, постепенно одухотворявайки я. Това води към най-дълбоката вътрешна продуктивност. На Петдесятница върху апостолите се излива субстанцията на всепобеждаващата Любов и тръгват потоците на Христовата сила. Със смъртта на Голгота в земен план се ражда Любовта, която преди това съществува само в Космоса, а на Петдесятница се излива върху апостолите. Оттогава Христос се намира в човешките души и започва да ДЕЙСТВА на Земята.

Драмата на Страстната Седмица в своето ПЛАНЕТАРНО развитие има значение, простиращо се извън времето. В решителни повратни точки от историята на човечеството тази драма става актуална до най-малките подробности. Ние вървим през една страстна седмица с колосални размери. Външните сътресения са резултат от нахлуването в земното битие на свръхсетивни сили и същества. Второто Пришествие на Христа е като едно космическо грандиозно влизане в Йерусалим. Човечеството смътно долавя приближаващия тътен на духовния свят. Възхваляващите и враждебни възгласи се смесват във викове “Осанна” и “Разпни Го”. И само защото материалистичният възглед е оковал душите, враждебният вик сега тържествува над другия. Тук пред нас ясно се разкрива законът, принципът на Страстния Понеделник. Традиционният духовен живот е в тотална криза и прилича на “изсъхнало дърво”.

Марсовите сили възпламеняват факела на Апокалипсиса. Зад външните борби се водят духовни битки. Само едно малко войнство остава в служба на Духовното Слънце. Нему се дават (както някога на учениците в Маслиновата планина) апокалиптичните перспективи, в които то може да съзре смисъла на своите тежки борби и страдания.

Все по-ясно хората ще бъдат поставени пред необходимостта от вътрешни решения. Те или ще намерят пътя към истинското благочестие, или в бягството си към невротичност ще потъват все по-дълбоко в душевно помрачение. Изборът е между Мария-Магдалина и Юда.

А от тайната на Страстния Четвъртък струи светлина и надежда. Но дали съзнанието ще издържи да бъде будно като при Йоан или ще изпадне в съня на Петър? А може би ще пропадне в демонизма на Юда?

Истинската тайна на нашата епоха се състои в това, че Христос е отново между човеците. Въпреки че пак е хулен, бичуван, разпъван, Той е тук със Своята Космическа Любов и непрекъснато умира за нашето благо.

В събота цялото човечество стои пред един скален гроб, който държи в себе си Христос, а с Него и истинския образ на човека. Към “скалите” принадлежат политиката, индустрията, търговията, църквата. Всичко втвърдено в нас е скален гроб!

Ще има ли Великден? Ще дойде ли Ангел Господен да отмести камъка от гроба? Ще изпълним ли грандиозната задача да превърнем Земята в Космос на Любовта? Та нали затова дойде Христос и се принесе в жертва, ставайки за нас Пример и Спасител?!

Но какво всъщност спаси? Защо един Бог е трябвало да умре в човешко тяло?

Човекът е сроден със смъртта. Умъртвяваме всичко, до което се докосваме - земен, воден и въздушен елемент, топлинен и светлинен етер, за да имаме своето съзнание. Издишваният въздух е смъртоносен (СО2), светлинният етер умира в нашето око, за да виждаме и т.н. Обаче двата висши етера - звуковият и жизненият, не можем да умъртвим. Ако убивахме звуковия етер, то бихме умъртвявали постоянно звученето на Хармонията на Сферите. Затова ни е даден заместител: физическият звук е произведение на въздуха, а не духовен звук. Ако можехме да умъртвяваме жизнения етер, то бихме убивали постоянно струящия към нас Космически Живот. Ето защо достъпът до двата висши етера (Дървото на Живота) ни е отрязан след “Изкушението в Рая” и сме познали “доброто и злото”. Ние не е трябвало да ЧУВАМЕ ДУХА НА МАТЕРИЯТА! Това е възможно само в Мистериите, за което говори Питагор. Христос слиза в Исус от тези затворени за човека области, към които ПРИНАДЛЕЖИ нашата душа, и ни връща “Дървото на Живота”. Но за да заживее в нас и ни изпълни със Себе Си, е трябвало да се сроди с нашата смъртна природа и да умре на Кръста. Едва тогава е било възможно да ДЕЙСТВА чрез човека. А защо Му е било нужно?

Духовната наука ни казва, че растенията превръщат светлината във въздушни Духове, а животните превръщат Духа, който действа, в звуковия етер, във водни Духове. Ние превръщаме онова, което се намира в жизнения етер и прави изобщо възможен човешкия живот (ЗАТОВА сме възпрепятствани да го умъртвим в себе си) в Духове на земята. Това, което живее като ЖИВОТ в нас, непрекъснато го разпростираме около себе си като аура и с нея обогатяваме земно-духовния елемент на Земята. Ние влачим след себе си като опашка на комета излъчваната от нас духовна аура през целия си живот, но едновременно я сглобяваме като нещо подобно на фантом. В него се отразява душевността ни. В древни времена той е бил много по-летлив, но постепенно се е сгъстил и в Поврата на Времената е получил някаква форма. Ние, хората, сме смесвали това фантомно същество със смъртта в нас. Така земните Духове (не гноми!), които сме излъчвали навън, са били едно МЪРТВО родено дете, защото сме им придавали своята смърт. В тях са се отпечатвали ОБЕКТИВНИТЕ ни грехове и дългове.

Знаем, че всеки грях има две страни - субективна, която изплащаме лично по закона на кармата, и обективна, свързана със Земята като живо Същество. Съществата, в които отпечатваме смъртта, са точно обективните ни грехове! Тези гъсти форми, носещи смъртта, в края на земния цикъл трябва да преминат на Бъдещия Юпитер. Но след като сме предали на Земята смъртта, то една мъртва Земя би родила един мъртъв Юпитер. С обективните си грехове ние буквално унищожаваме Земята! Точно тях Спасителят е поел върху Себе Си (те са ни “простени”), за да спасим нашия ДОМ. Иначе щяхме да останем без обиталище, върху което да еволюират душите ни. Наистина страховита "перспектива"!

Само ако се изпълваме с Христос - “не Аз, а Христос в мен” - това, което излъчваме навън, оживява. Само с Него Душата ни става съвършена, каквато трябва да бъде според решението на Боговете-Ръководители. В Христос тя намира своето загубено духовно отечество, Той е нейният Годеник и Дух-Оживител, нейната връзка с Отца!

До края на физическото земно развитие непрекъснато ще слизаме във физически тела, без да чуваме непосредствено музиката на сферите и да изживяваме непосредствено в нас Космическия Живот. Христос е техният ЗАМЕСТИТЕЛ! Ако човек не Го приеме в душата си, то след последната инкарнация (така или иначе) ще е изплатил субективната си карма, но ще бъде заобиколен от всичките фантомообразни същества, които е създал през всичките си минали въплъщения, и ще ги ВИЖДА. Те ще са мъртви и ще бъдат един огромен УПРЕК към техния създател, който е унищожил част от земното битие!

Ако сме приели Христос, то остатъците ни ще бъдат оживени и съединени от Него в едно цяло, в едно духовно ТЯЛО. То ни принадлежи, ние се нуждаем от него, за да се развием на Юпитер. В края на Земното развитие нашата Душа ще трябва да се съедини с това тяло, с тези остатъци и да премине заедно с тях на Юпитер. Ние ще ВЪЗКРЪСНЕМ В ТЯЛОТО, в сгъстеното от отделните инкарнации земно тяло! Така ще повторим - но на друго равнище, Възкресението на Христос!

Ако не приемем Спасителя, Душата ни ще стои накрая земно обвързана с мъртвото в нашите остатъци. Тя ще бъде егоистично освободена в Духа, защото субективният грях ще е платен, но няма да може да се съедини с тленните остатъци. Такива души са плячката на Луцифер, който ги задържа в духовния свят, но пресича изпълнението на земната им цел. Той ще събере разпръснатите земни остатъци и ще ги изпрати като една мъртва луна вътре в Юпитер, която непрекъснато ще ги изтиква нагоре. Те ТРЯБВА да бъдат оживявани от душите, постигнали земната си цел. А другите души ще заемат едно междинно царство между същинското човешко царство на Юпитер и животинското царство на Юпитер. Те ще бъдат изостанали същества и ще пребивават там луциферически, т.е. САМО духовно, а тяхното тяло ще бъде долу като ясен израз на душевната им вътрешност, защото човекът е ОТКРОВЕНИЕ на Духа чрез своето ТЯЛО. Изостаналите ще управляват тялото си само ОТВЪН, защото ще бъдат БЕЗ ТЯЛО!

Така ще имаме две раси - на добрите и лошите човеци! Само ако направим от земното развитие своя СОБСТВЕНА цел, ще сме от добрите. Христос е ключът! Между Него и Душата ни трябва да се изгради една толкова силна и интензивна връзка, че да няма нужда често да обновяване съзнанието си за нея. Тази връзка е “Вярата”, която се роди на Голгота! Целостта и всеотдайността на безкористната сърдечна и Аз-ова сила, Евангелието нарича “Вяра”. Тя е пробуденият в човека Дух-Себе, изпълването на човешкия Аз с Христовия Аз. Когато Любовта (Христос) в Аз-а ни го препълва, започва да се излива в астралното тяло като “Вяра”. Такъв Аз може да “премества планини”, с него сме ЖИВИ! Сърдечната осветяваща сила на Вярата е както семето на духовния човек, така и окото на съзерцанието, с което ще бъде възприеман новопроявяващият се Христос. Но Той се обръща с въпрос към учениците: “Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра по Земята?”

Второто Пришествие няма да бъде поднесено отвън чрез Божествената милост на съдбата, като Първото. Дали ще се изпълни, зависи до голяма степен от самия човек. Навремето Божият Син е дошъл в човешки облик, занапред Човешкият Син ще се открие в Божествен облик. Христос не се нуждае от идване. След Голгота Той е постоянно тук, тъй като се свързва ЗАВИНАГИ със Земята и човечеството. Пришествието Му ще бъде всъщност възстановяването на изгубения ни образ. Човешкият Син, който “седи отдясно на Силата и иде на Небесни облаци”, е новороденият духовен човек чрез родилните мъки на апокалиптични бедствия и страдания. Разделението на “живи и мъртви” ЗАПОЧНА от 20-и век! С огромна сила звучат Христовите думи от пета глава на Евангелието от Йоан: “Понеже, както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява тия, които иска. Защото Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди ВСИЧКИ, за да почитат всички Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, не почита Отца, който Го е пратил. Да, Аз ви говоря: който слуша Моето Слово и вярва в Тоя, който Ме е пратил, има живот, простиращ се НЕ във времето. Него не го засяга великото решение: той ВЕЧЕ Е ПРЕМИНАЛ ОТ СМЪРТТА В ЖИВОТА!!!”

Мистериите на Аз-овото изпълване ще станат светинята на бъдещето и начинът за победа над тъмните сили. Времето на Второто Пришествие съвпада с епохата на Антихриста. Мъртвите от Астралния свят - свързани с Христос, се приобщават към победоносната Му Светлина. Демоните са на Земята, повалени от Михаил и искат да установят господството, което им е изтръгнато в Поврата на Времената. От нас - живите, се иска ВЪТРЕШНА инициатива и активност, за да помогнем на Михаил и Христос. Огромно заблуждение е да се мисли, че човек остава здрав, ако щади себе си. Точно инициативата го прави здрав и щастлив през целия му живот. Когато човек стигне до истинско себепознание и се изпълни с Христос, ще може да извика от дълбините на Душата Си: “Аз съм Пътят, Истината и Животът!” Със Силата на своето въздействие тези думи са способни да отворят вратите към Вечността!

20.04.2003
гр. Варна

СПИСЪК НА ИЗПОЛЗВАНАТА ЛИТЕРАТУРА

Бок, Емил. Трите години. Пр. Димитър Димчев.

Дуно, Беинса. Заветът на цветните лъчи на светлината. С., 1994.

Прокофиев, Сергей. Кръгооборотът на годината като път на Посвещение. Ереван, 1995.

Старият и Новият Завет. С., 1925.

Щайнер, Рудолф. От Изследването на Акаша. Петото Евангелие. Ст. Загора, 1997.

Щайнер, Рудолф. От Исус към Христос. Ст. Загора, 1999.

Щайнер, Рудолф. Христос и човешката Душа. Ст. Загора, 1992.

Щайнер, Рудолф. Евангелието от Матея. Ст. Загора, 1996.

Щайнер, Рудолф. Евангелието от Йоан. Ст. Загора, 1996.

Щайнер, Рудолф. Сказки върху Евангелието на Марко. Превод: Димо Даскалов. Базел, 1912.

Щайнер, Рудолф. Евангелието от Лука. Ст. Загора, 1995.

© Димитър Мангуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2003, № 9 (46)