ТРИТЕ КАМЪКА

Димитър Мангуров

web

„Тогава Исус излезе с трънения венец и с багреницата. И рече им Пилат: „Ето Човекът!”

Изминаха близо 2000 години от мига, в който прозвучаха тези безсмъртни думи, но днес тяхната абсолютна категоричност кънти със сила, по-голяма от когато и да било. Но дали ги чуваме и разбираме? Защо толкова време след Мистерията на Голгота в 20-ти век Рудолф Щайнер заяви: “Ние се намираме в самото НАЧАЛО на християнското развитие”. А в 1942 година край Рилските езера Учителя Беинса Дуно каза: “Човечеството ЕДВА сега се отправя към КОСМИЧНАТА Любов. Едва сега влиза в РЕАЛНИЯ Живот - в живота на Великата Космична Любов”. Коя е “Космичната Любов” и какво ни липсва, за да влезем в нея? Какво притежаваше Исус, че в 1914 година Бодхисатвата трябваше да ни припомни с ПЪРВАТА си публична беседа думите на Пилат? А по-късно ни предупреди: “Бог сам може да оправи човечеството, да подобри света, за което има свой план, но в тази работа Той оставя дял и за човека. Хората са халки в една обща верига. Ако една от халките не изпълнява службата си, ще ръждяса. Щом ръждяса, ще я извадят навън и вместо нея ще поставят друга. Страшно е положението на онзи, който няма основна идея. Той се излага на пълно разкапване или гниене и в умствено, и в сърдечно, и във физическо отношение. Дошло е време за ликвидация на старото. Сега е ликвидация на века. Ако ХРИСТИЯНИТЕ не се вслушат в гласа на Бога и не изпълняват Неговата Воля, Земята ще се разтърси така, че коренно ще се измени. Ако съвременните хора не се помирят и не си подадат взаимно ръка, очаква ги такава участ, каквато никой не може да си представи.”

Учителя ясно ни казва, че спасението на света ще дойде от християните. Но кой е християнин, след като за толкова много хора думите на Щайнер: “В едно и също време да изповядваш материалистичната наука и да бъдеш християнин - това е вътрешна лъжа”, са истинско определение. Отговорът е в изреченото от Христос: “Ако се не родите изново...”. Учителя добави: “Новораждането подразбира възприемането на Христовия Живот в себе си. В гората човек не може да се посвети. Заблуждение е да мислиш, че вън от живота ще се посветиш и ще служиш на Бога. Служенето на Бога е велика наука, която не се придобива нито в гората, нито в пустинята”. Но как се придобива Христовия, т.е. вечният Живот? В 1935 година пак на Рила Учителя потвърди изнесеното преди това в Антропософията: “Днес човек воюва за СЪРЦЕТО си да го освободи от злото, което се е загнездило в него. За да го освободи, той трябва да мине през големи изпитания и страдания. Ако Христос беше хулен, подиграван, гонен и разпнат, мислят ли съвременните християни, че ще минат по друг път. Казвам, че Любовта ще оправи света”. И тази Любов е отредено да ИЗЛЕЗЕ от България! За да стане, обаче, цялата минала Мъдрост трябва да я новородим в Аз-а си. А как можем да го направим, ако не я познаваме? Ето защо НИКОЙ не може да стане “Човек” и роди Христовата Любов в себе си, ако не ГОРИ в Мъдростта, в София!

Дървената статуя в първия Гьотеанум, изправена под малкия купол и наречена от Щайнер “Представителят на човечеството”, съдържа много тайни, но една е особено важна за нас в това изложение. В лекцията от 06.01.1918 година той казва, че тази статуя е само завеса пред една друга, невидима статуя - новата Изис. И ако над древната забулена Изис маговете разчитаха надписа: “Аз съм Всемирът, аз съм миналото, настоящето и бъдещето. Никой смъртен не е повдигал моето було”, днешният надпис гласи: “Аз съм Човекът, аз съм миналото, настоящето и бъдещето. Всеки смъртен ТРЯБВА да повдигне моето було”. Древните магове виждаха в миналото, настоящето и бъдещето покривалото на майя, булото на Атина Палада (Изис), което отразява САМО констелацията на звездите. Но днес човекът е призван да твори НОВОТО битие през себе си - той да СТАНЕ Сътворението, и може да го направи, ако стане безсмъртен, но ВЕЧЕ с непрекъснато будно съзнание. Такъв Човек е станал Антропос-София, той повторно е роден в Духа в смисъла на думите, които Христос отправя към Никодим. ПЪРВИЯТ ЧОВЕК НА ЗЕМЯТА, КОЙТО ЩЕ ПРЕМИНЕ НОВОРАЖДАНЕТО В 21-ВИ ВЕК, ЩЕ БЪДЕ БЪЛГАРИН! Чак тогава от България ще “излезе Любовта”!

Щайнер каза: “Основното зло на нашето време е, че съвременното човечество бяга от Атина Палада - Богинята на Мъдростта”. Колко са тези, които искат да повдигнат булото днес и да намерят ТРИТЕ КАМЪКА в себе си? Нека се опитаме чрез Духовната Наука да тръгнем към тях!

Човешките души се делят на два големи вида: такива, които се включиха в християнството, и другите, които останаха вън от него. Тук ще говорим предимно за първите, които също се делят на две основни групи. Предпоставките за това деление намираме в древни времена, когато душите слизаха от различните планети в различно време и възникнаха първоначалните мистерии, наречени оракули, но само част от тях, благодарение на много стара карма, бяха склонни по-късно да се включат в християнското течение. Първата група християнски души слязоха на Земята в ранните времена на атлантското развитие, а втората - по-късно и имаха по-малко прераждания до Голгота, но всички заедно се подготвяха в Мистериите за идването на Спасителя. Особено важна роля изигра Бодхисатвата Орфей - от “благите” българи, който стои в основата на възникналата по-късно гръцка култура, дала на света Платоновата школа. По това време управляваше Михаил. Навсякъде над мистерийните центрове се беше простряла атмосферата на обезсърчението: при последователите на Питагор в Сицилия, при дъщерите и синовете на египетските мистерии, при тези от мистериите на Диана в Ефес, на остров Самотраки, при последователите на кабирите и т.н. Те всички виждаха, че илюзорното, материалистичното се разпространява върху света и гледайки към Михаил на Слънцето, казваха: “Човекът не може да се издигне по правилен начин до Бога”! Дори Платон бе само един доста воднист екстракт на древните мистерии. Неговият дух бе обърнат първо към света на идеите и затова определението “платоническа любов” днес символизира одухотвореното отдаване на света, на живота, на идеята, на човека, на Бога. Но Платон не е предтеча на християнството - както и всички останали древни мистерии, защото то е свързано с Тайната на Голгота и Любовта, която Спасителя донесе на Земята. То не е учение, а течение на живота.

В Платоновата школа учениците се разделяха на две: едните, свързани основно с идеите, а другите - с индивидуалността. Първите останаха верни на своя учител и затова се наричаха платоници, а вторите последваха Аристотел, който се откъсна от Платон, чийто ученик беше, за да извърши световно-историческата си мисия. Тогава, в първата третина на Разсъдъчната Душа, космическата интелигенция беше на Слънцето, управлявана от Михаил и от там духовното съдържание слизаше към хората като откровение, което носеше техните мисли в себе си. Мислите не бяха самостоятелно изработени, а вдъхновени мисли. Интелигентността не беше станала собствена сила на човека, нещо лично, но Аристотел още оттогава започна да ни подготвя за бъдещето. Той взе най-интелектуалната страна на екстракта от Платоновата школа, като по този начин обхвана и синтезира най-доброто, постигнато в старите култури, в ПОНЯТИЯ, поставяйки по този начин своеобразния им завършек. И тези понятия, като идеи, после дълго време господстваха над западния свят и въобще над цивилизацията. В неговата Логика се крие отделянето на онзи мисловен скелет, който след векове се превърна в човешка интелигентност. И това “най-добро”, синтезирано от Аристотел, трябваше да бъде разпространено над обезсърчените мистерийни центрове. Оръдието стана Александър Велики, а центърът се премести в Александрия. Човекът трябваше да стигне до пан-интелигентността, до схващането й на Земята в БЕЗГРЕШНА форма. Александър тръгна с извънредно голяма сила да разпространява импулса на Аристотел върху голяма част от познатия по това време цивилизован свят - в Азия, в Африка и част от Европа, като през цялото време бе наясно, че това е Словото, Импулса на Михаил. Винаги, когато той управлява, едно космополитно течение минава по света: тогава се разпространиха космополитните сили, натрупани в Гърция.

Но дойде Тайната на Голгота и в света възникна християнството. Душите на Аристотел и Александър бяха горе в духовния свят в тясна връзка с Михаил и наблюдаваха развитието на онова, в което бяха вложили цялата си душа - единият с мисъл, а другият с обширни владетелски сили. С това дело те бяха подготвяли идването на християнството, което сега бе факт и трябваше да се внесе в света по особен начин. Преди изключително важната среща, в която участваха през 869 година, те слязоха само веднъж, незабелязано във “важен за Антропософията ъгъл на Европа” - както се изразява Щайнер, приеха впечатления и импулси от европейската цивилизация и след кратък живот се върнаха горе, без да дадат някакъв техен импулс.

Но какво бе положението за душите от християнския поток долу? За онези, слезли на Земята в по-дълбока древност - да ги наречем платоници, особено важно бе въплъщението им в 3, 4, 5-то столетие, а за другите - да ги наречем аристотелианци, въплъщението в 7, 8-то столетие. И за двата типа обаче бе особено важно какво становище ще заемат спрямо християнството според предпоставките на миналите им земни съществувания, свързани с отношението им към познанието, светогледа и религиите. Първата група бе уморена от езичеството. Още в слънчевия оракул на Атлантида те бяха слънчеви християни, защото гледаха към Христос на Слънцето. И докато в гностическото християнство от 1, 2, 3-ти век Спасителя бе възприеман още като Космическо Същество, в 4, 5-ти век този поглед започна да угасва и затова душите от първата група нямаха вече правилно разбиране за Него като Слънчев Герой. Те го приемаха за Бог, но без да се знае откъде е дошъл и съединил с тялото на Исус. Приемаха написаното в Евангелията, но без да насочват погледа си нагоре и да видят, че Спасителя бе слязъл и станал земно същество. Затова Го възприемаха по един чувствен начин, без космическо разбиране. И когато след смъртта си отидоха в духовния свят и не намериха там Христос, изпаднаха в голяма несигурност относно Него. Затова бяха склонни да се включват на Земята в различните еретически общества, описани в историята на религията в Европа, където все още имаше някакво разбиране, повече или по-малко, за Христос като “великият Бог на Слънцето”. Да си спомним за Юлиян Отстъпник и тайната на “тройното Слънце”! Докато масата от хората все повече имаше само това, което се диктуваше от Рим, еретическите души чак до 7, 8-ми век казваха: “Това, което иде сега като християнство, то не разбира вече Христа”. Те се умориха, така да се каже, от християнството и след 8, 9-ти век преминаха в духовния свят, подготвяйки се за други важни събития. И въпреки че междувременно може да са слизали до 19-ти век на Земята, важно за тях бе въплъщението им от 3, 4-ти век.

Другата група души слезе през 7, 8-ми век на Земята, неизморена от езичеството, защото имаха по-малко въплъщения. В тях езическите импулси продължаваха да действат силно, въпреки че клоняха повече или по-малко към християнството. Бяха гледали отгоре навлизането на Христос в Земната култура и копнееха за Него. Но долу Го приемаха повече с интелекта, отколкото с чувствата. Затова много мислиха върху християнството. То не беше едно учено мислене, защото се намираха в прости условия на живот и те самите бяха относително прости хора, но мислеха много. На тях им предстоеше да станат истински християни и те искаха да донесат в света едно истинско, космическо, духовно християнство. След това се върнаха в духовния свят.

Но и двете групи се различаваха доста от днешните хора. Сегашният човек при събуждането си влиза във физическото си тяло с голяма бързина, без да забелязва етерното тяло, докато тогава онези хора възприемаха първо етерното, а после и физическото тяло. Вследствие на това поетапно навлизане те виждаха навсякъде във външната Природа да царува и тъче нещо духовно: духовно-астралното около растенията, аурата около животните и т.н. И когато някой умираше, той вече познаваше ретроспекцията след смъртта още от земния живот и си казваше: сега аз освобождавам от моя организъм онова аурично естество, което отива при ауричното естество, което съм виждал в Природата. Моето етерно тяло отива в собственото си отечество, което е Бог-Отец.

Ако човек виждаше външната Природа поради охарактеризирания начин на събуждането, той виждаше по един различен начин от днешния също и вътрешността на своето собствено същество, но този път свързано със заспиването. Сега, когато заспиваме, Аз-ът и астралното тяло излизат от физическото и етерното, но Аз-ът много бързо поглъща астралното тяло и, тъй като той е напълно без опора спрямо Космоса, не може да възприема нищо при заспиването. Проникването на сънищата е само нещо изолирано и почти несъзнателно. В онова време Аз-ът не е всмуквал веднага астралното тяло, а то е оставало да съществува до голяма степен самостоятелно през цялата нощ, “звучейки” в спящия Аз и човек е чувал най-различни неща поради това междинно усещане между будността и съня, което престана да съществува в началото на 14 век. Благодарение на това усещане, човекът не се е събуждал както днес - излизайки от тъмнината на съзнанието, а е имал чувството, че е живял в един изпълнен със светлина свят, че е участвал в един духовен разговор в Космоса. А когато няколко дни след смъртта е бил освободен от своето етерно тяло и е живеел само в астралното, той е имал чувството: в това астрално тяло аз изживявам по обратен ред всичко, което съм мислил и вършил на Земята, и това изживяване е ставало всяка нощ по време на съня ми на Земята. И докато при събуждането е донасял все пак нещо неопределено със себе си, сега след смъртта той знаеше, че в неговото астрално тяло живее Христос и така е било всяка нощ, без да го забелязва обаче. Но той беше сигурен, че сега след смъртта, докато изживява в обратен ред земния си живот, Христос няма да напусне астралното му тяло. Така и двете групи, СВЪРЗАНИ с християнството, са изживявали, макар и след смъртта, великото събитие на тайната на Голгота: Христос, по-рано ръководещото Същество на Слънцето, се съедини с хората на Земята. Докато останалите хора не са разбирали какво преживяват след смъртта си.

Но е имало и друго. В будното си състояние човек гледаше Природата и чувстваше, че е областта на Бог-Отец, но тя трябваше да приеме Христовия Принцип в земното вещество, Който тъчеше в Природата чрез Духа. Тъкането на Духа около растенията и животните хората приемаха накратко с думите: това е невинността, девствеността на природното битие. Но вътрешно чувстваха, че от заспиването до събуждането са били в един свят от ясно звучаща духовност, в който може да царува ДОБРОТО и ЗЛОТО, че от глъбините на духовното говорят добри и зли духове: добрите искат да повдигнат по-високо и да запазят невинността на Природата, а злите й предават виновността, греха. Не всички, които се наричаха християни, имаха това устройство на душата, каквото в по-голяма или в по-малка степен притежаваха душите от двата потока. Но в южните и средни области на Европа живееха голям брой хора, които казваха: да, моето вътрешно същество, проявяващо се самостоятелно между заспиването и събуждането, принадлежи на областта на един добър и на областта на един лош свят. И те размишляваха много върху дълбочината на силите, които развързват доброто и злото в човешката душа, чувствайки го като нещо тежко за тях. Тези чувства се развиха особено много в 5-то и 6-то столетие в споменатите области, където по-късно възникна държавата България и затова ВСИЧКИ хора с такова душевно устройство в следващите столетия ги наричаха БЪЛГАРИ!

По-рано, в 350 година, Европа и Азия бяха разделени от духовна завеса, минаваща от Урал към Волга, Черно и Средиземно море, а там бе Старата Велика България и българите виждаха как тъмните фавни и сатири преминават към Азия. За хората с подобно ясновидство през 5-ти и 6-ти век в Южна Европа Рудолф Щайнер казва, че “получаваха вести от Изток по най-разнообразен начин”, т.е. вероятно са били във връзка с живеещите по “завесата” българи. Ето защо всички, които са били засегнати особено силно от противопоставянето на добрите и злите същества, са се наричали българи. И докато на Изток, към Индия, работеха индивидуално-егоистично върху изчистването на астралното си тяло, раждайки шаманизъм, в Европа “българите”, като истински християни, действаха за пречистването на астралното тяло на Земята. Те пренесоха това преживяване след смъртта си горе, което оцвети душите и им позволи да участват в много важните събития през следващите векове. Тези души бяха последните в европейската цивилизация, които възприемаха отделно етерното и астралното тяло в будното и в сънното състояние. Познавайки се по тези особености, те живееха в общности, а другите - присъединени към Римската църква, ги смятаха за еретици. Засега нямаше гонения, но се плашеха от способностите им, които те бяха отдавна изгубили, приближавайки се до онова душевно устройство, което в 14. век стана нещо всеобщо за Европа.

В първите християнски столетия имаше много учители, изпълнени с Духа, които говореха с непознато за днешното време ентусиазирано и горещо сърце към останалите, посочвайки им духовното в Природата, от което произлиза Христос. Тогава Словото беше живо и слушащите живееха с него. Гледайки към одухотворените от Бога учители, те излизаха от физическото тяло и се доближаваха повече до астралното, за да почувстват, да преживеят дълбоко Словото, без да обръщат толкова внимание на самото слушане. Те се доближаваха до духовното не в понятия и идеи, както обикновено днес става, а в дълбоко изживяване. След като в 7, 8, 9-ти век преминаха през вратата на смъртта, насочиха своя поглед към Земята и почувстваха: там долу става заздрачаване на живия Логос. В 9, 10, 11-ти век хората все повече започнаха да слушат, а не да изживяват. И се роди потребността поучението върху духовния свят да бъде дадено в една игра на въпроси и отговори: роди се катехизисът. Литургията също стана екзотерична. Преди в нея присъстваха само тези, които предварително чрез една особена подготовка бяха развили необходимото душевно настроение, за да участват със свещен трепет в транссубстанцията (превръщането на хляба и виното в тяло и кръв Христови) и причастието. Сега тайнството се извършваше пред всички. Душите от двата потока гледаха с болка отгоре как долу, на Земята, хората постепенно изгубват напълно връзката си с духовния свят, как губят Христос. И в тях се роди едно основно настроение: Христос наистина живее на Земята и там трябва да се развие силата, която да даде възможност на човека да Го приеме! За целта трябваше да има едно ново откровение за Него, което се случи по-късно, но засега в 11, 12, 13-ти век все още имаше отделни центрове като продължение на мистерийните центрове от първите християнски столетия до 7-ми - 8-ми век. Такава беше школата в Шартр.

Но преди да говорим за нея, се случиха много събития, оставили своя изключителен отпечатък върху развитието на европейската цивилизация до наши дни. В 632 г. умря Мохамед. В предсмъртния си час той завеща на своите приемници покоряването на света и насаждането на исляма навсякъде. И те тръгнаха с небивал устрем по пътя на войната да изпълнят заръката му, издигайки лозунга: “Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк”, с което монотеизмът на евреите отпреди идването на Христос бе възроден от арабите за нов живот. И докато Яхве все пак е “нощният Лик” на Христос, то Аллах е, според Рудолф Щайнер, само “ариманическо отражение на Елохимите, но взети монотеистично”. Този мощен импулс се разпространи надалече в Азия. Константинопол бе обграждан непрекъснато, но след като в 716 г. КАН ТЕРВЕЛ СМАЗА 100-хилядната им войска край него, те окончателно забравиха пътя за Европа през Босфора. Тогава прегазиха северна Африка и през Гибралтар проникнаха в Испания, която се отърва от тях чак в 15-ти век. 10-15-хилядната им армия бе спряна от Карл Мартел в битката при Поатие в 742 г. и в средновековието той и кан Тервел са славени като СПАСИТЕЛИ на Европа.

В Западна Европа франкският крал Карл Велики, царувал от 766 до 814 г. се учеше по това време да пише, заобиколен от примитивни хора, но все пак разнасяше християнството на доста голяма територия. Оттатък - в Азия, в Багдад, от 766 до 809 г. разцъфтя величествена цивилизация, начело с халифа Харун ал Рашид. В двореца около себе си той бе събрал величия във всички области на човешкото знание и там се втичаше най-доброто от гръцката култура и културата на Изтока. Но в храма на Мъдростта архитектурата, философията, астрономията и т.н. бяха прекарани ПРЕЗ арабското светоусещане. Това, което Мохамед основа с един вид религиозна ярост, се налагаше от Рашид по един дълбок, философски начин, проникващ сред учените, поетите, лекарите и другите в неговия дворец. И ако в Европа от аристотелизма се разпространи повече логиката, диалектиката, преработени от отците на римското християнство и по-късно от схоластиците, в Азия се развиха повече вътрешните, мистично-естественонаучни познания на Аристотел, но и те прекарани през извънредно силната интелигентност на арабизма, дадена като вдъхновение отгоре. Рашид и един негов много мъдър съветник искаха космическата интелигентност, която в 8-9-ти век бе слязла на Земята и се появиха първите слабо-забележимо мислещи хора, да бъде поставена в служба на мохамеданския духовен способ. Те знаеха за християнството, но в сравнение с извънредно големия блясък в техния дворец, то беше считано за нещо първобитно.

На външен план арабизмът бе спрян в Европа и по-късно величието на мохамеданството угасна в турцизма. Обаче импулсът от Багдад по тайнствен начин се разля в европейското християнство и днес търпим ужасните му последици. Какво се случи? След като Рашид и съветникът му си заминаха от този свят, в 869 г. в най-близкия до Земята свръхсетивен свят те се срещнаха с Александър и Аристотел. На тази среща, от която бе повлияно много дълбоко цялото средновековие, се сблъскаха мохамеданския и християнския аристотелизъм. Докато в Азия пренесеният от Александър като естествена наука аристотелизъм бе завладян от арабизма, в християнската култура на Европа той се разпространяваше с много големи трудности. Така че горе срещу Рашид и съветника му “застана” християнизирания в ДУХОВНИЯ свят аристотелизъм. На срещата се обсъждаше по-нататъшния ход на християнизирането на Европа, с поглед към бъдещата епоха на Михаил. Александър и Аристотел настояваха: “Това, което е било основано по-рано, трябва да бъде насочено и влято в най-добрия смисъл на думата в господството на Михаил, което ще започне отново през 19-тото столетие”. Това господство трябваше да донесе не само едно дълбоко основано, но също и ИНТЕНЗИВНО християнство, за което не искаха да чуят Рашид и съветника му, а желаеха импулсите, хванали корени в мохамеданизма, да станат всецаруващи в света. Така възникнаха две течения: едното, протичащо в арабизма, и другото, пренасящо аристотелизма в християнството чрез импулса на Михаил.

Битката в 869 г. бе озарена от едно друго събитие, случило се в СЪЩИЯ духовен свят: срещата на Христос със своя насрещен образ. Още преди Поврата на времената Артур и неговите 12 рицари от замъка Тинтагел в днешна западна Англия приемаха Христовия импулс, съзерцавайки елементарните духове на природата. Рицарите излизаха от мистериите на Хиберния, съществували при предното господство на Михаил и възприемаха в етерните си тела Слънчевия Импулс от Христовия Дух-Живот в обкръжението на Земята. Чрез тях действаше Михаил, както и през Александър, който първи тръгна от Запад - Македония, към Изток - Азия, последван по-късно от рицарите, които изпращаха свои пратеници по цяла Европа да водят борба с дивотията в астралните тела на тогавашното примитивно - особено в средна и северна Европа - население, за да пречистят и цивилизоват тези астрални тела. Но дойде Христос. Постепенно силата на рицарите намаля, но те продължаваха живо да стоят в Неговия Дух-Живот и там да виждат не само елементарните същества, но и Тайната на Голгота като ДУХОВЕН факт. Така беше в 1, 2, 3, 4-тото столетие. Но от Изток - от Палестина, бе тръгнало срещуположното течение на Граала, при което Христос бе носен в сърцата, в кръвта на християните, КЪДЕТО Той съединява чрез Своя Импулс най-духовното естество на Слънцето със земното развитие на хората. Този бе истинският Христос, слязъл в Исус със Своите Аз и Дух Себе. Така вървяха едно срещу друго течението на Артур, носещо Христос, като Космически Образ и Слънчев Герой и насреща му течението на Граала, носещо Спасителя като Брат на човеците. Срещата стана в 869 г. в средна Европа, но преди всичко в духовния свят. Христос се сля със своя собствен езически, “предхристиянски” образ. Разцъфтяха Мистериите на Граала с център замъка в Испания. Пет години преди това - в 864 г., княз Борис I покръсти българите в християнската вяра, а в 869 г. папа Адриан II обяви българската глаголица за четвърти каноничен език в християнството, наред с гръцкия, еврейския и латинския, което бе срещуположния образ на проведения пак в 869 г. осми вселенски събор в Константинопол, на който трихотомията, т.е. възгледа за троичния човек, съставен от дух, душа и тяло, бе обявен за ерес. Отсега нататък за човека щеше да се говори, че се състои от тяло и душа, която има някои духовни качества. Духът бе отречен! Духовното противопоставяне на Рашид и съветника му се отрази долу.

Но не само това. Сега интелигенцията бе долу и Михаил искаше като я намери в бъдещото си управление, отново да я управлява в човешките сърца, прокарвайки пътя на Христос. И бе поставен въпросът: “Как не само един човек като Парсифал, а също и самият Михаил ще намери пътя от своите Артурови покровители, които искат да осигурят неговото космическо господство, към своите Граалови покровители, които искат да му проправят пътя вътре в сърцата, в душите на хората, за да може там да обхване интелигентността”? Трудностите пред човечеството тепърва предстояха!

След срещата горе, Рашид продължи своя път на запад, проследявайки и покровителствайки военните действия на арабите в Африка, Испания и Франция. Приблизително по същото време неговият съветник премина през областите на Черно море и нататък към Европа чак до Холандия и Англия. Двамата подготвяха бъдещото си въплъщение, през което щяха да обхванат Европа с нещо като културна вила. Но дотогава имаше още време. Душите от Михаиловото течение горе виждаха, че на Земята постепенно чисто човешкото, земно християнство, взима надмощие над космическото, особено след константинополският събор. Те знаеха, че трябва да се чака бъдещата епоха на Михаил.

Но винаги е имало учители, които на Земята усещаха, знаеха какво се случва горе и го съобщаваха на онези, имащи уши да го чуят. В 10-ти век тръгнаха мощно богомилите, разпространявайки своята “ерес” в цяла Европа чрез катари, албигойци и т.н. Те бяха по-близо до манихейството и течението на Граала, въпреки че космогоничният елемент също бе силно застъпен в тяхното християнство. Този своеобразен синтез намери своя ОТЗВУК на Запад в школата от Шартр, действала в 11-ти, но особено в 12-ти и чак до 13-ти век. Тя бе поставена по забележителен начин между северния принцип на Артур и южния Христов Принцип на Граала, действайки върху учениците в аудиториите по вълнуващ начин, не толкова чрез съдържанието на учението, колкото с целия тон, с настроението там. Тук се концентрира всичко, което беше разпръснато преди това в малки кръгове. Учителите бяха основно платоници, но се чувстваха свързани с аристотелизма, вдъхновявайки се от действителните Аристотел и Александър. Но те не учеха с интелекта - по аристотелски, а с мощни образи пред аудиторията разгръщаха духовното съдържание на християнството. Те говореха за Помощницата на Христос - Богинята-Природа, за седемте помощнички на човешката душа: граматика, диалектика, реторика, аритметика, геометрия, астрология и музика, но предупреждаваха, че повече няма да се виждат тези богини, защото занапред ще действа Аристотел, който още в древността бе израснал на висотата на понятията, свързани с петата следатлантска епоха. Сега не беше времето на Платоновите идеи, а известно време на Земята ще действа в строги понятия и идеи аристотелски оцветеното познание, защото само така може да бъде подготвена духовността, която ще дойде в по-късни времена. Един от най-великите учители - Аланис аб Инсулис казваше: “Ние гледаме днес света, поставяйки Земята в центъра, но човечеството не може да напредва с този възглед занапред. Ние трябва да сключим съюз с аристотелианците, които внасят в човечеството интелекта, който СЛЕД ТОВА ще бъде одухотворен и в 20-тото столетие трябва да блести в човечеството по нов - духовен начин. Ще дойде един, който ще постави Слънцето пространствено в центъра и възгледът ще опустее. Тогава хората ще говорят за звездното небе само по математическо-механичен начин”. Така беше предречено идването на Коперник, с неговия абстрактен и пуст светоглед, превърнал образа на Вселената в пътеводител за един път с чудесни паметници, но показващ само ПОСОКАТА. “Ще дойде Свети Михаил”, казваше Аланис аб Инсулис, “ще вземе този пътеводител, показващ единствено посоката, за да основе след това, ЗАЕДНО с интелектуализма, новата духовност. За него трябва да бъде освободено полето. Той ще посее пътя с нови семена”.

И след като школата в Шартр престана да съществува, платоническите души заедно с последните велики учители там се пренесоха горе в духовната сфера около Земята, за да участват в началото на 13-ти век в една от най-важните срещи в човешкото развитие - срещата с аристотелианците. Двете групи души обмениха идеи и постигнаха споразумение, платониците да останат горе и помагат оттам, а аристотелианците да слязат долу и изпитат християнството, което не бяха изпитали в първите векове. Така двата вида души щяха да действат в пълно съзвучие и да съединяват действието на слънчевото християнство, както то се изразява в Принципа на Граала и в учението от Шартр с това, което беше аристотелство. Тази съвместна дейност бе особено силна в 13-ти век и само в такава атмосфера можеше да действа възникналото истинско розенкройцерство. Когато аристотелианците слязоха, те се обединиха в ордена на доминиканците и в някои други ордени, докато платониците бяха основно преди това в ордена на цистерцинците. Доминиканците дадоха началото на висшето разцъфтяване на схоластиката и те извършиха поврата в 14-то и 15-то столетие към развитието на съзнателната душа. Те много говореха за личното безсмъртие на човека в християнски смисъл, т.е. че човешката душа има лична интелигентност и тя не се завръща след смъртта в общата интелигентност. Докато платониците от Шартр не държаха толкова строго за това, а казваха: “Когато душата мине през вратата на смъртта, тя се завръща в лоното на Божествеността”, защото в Шартр се преподаваше онова, което идваше към хората, когато интелигентността беше горе. Схоластикът Тома Аквински в 13-ти век знаеше, че схоластиката бе ЗЕМНИЯТ ОТПЕЧАТЪК на управляваната преди това от Михаил интелигентност и цялата борба бе за яснота върху нейното вливане върху човечеството. Доминиканците носеха в своите души един отзвук от Михаиловия импулс от предната му епоха и водеха остра и величествена битка за това: как стои въпросът с интелигентното мислене, какво става с господството на Михаил? Тогава бе и спорът им с францисканците, които казваха, че умът е само сбор от думи и понятията и идеите са само имена, а не нещо действително, т.е. те бяха чисти номиналисти. Докато за доминиканците идеите и понятията бяха нещо действително, което живее в нещата. Зад номинализма стоеше Ариман, който искаше да прогони от Земята всяко господство на Михаил. Такива бяха и арабско-мавърските учени от 10-ти, 11-ти, 12-ти век в Испания - като Аверое или Авицена в средна Азия, които бяха застъпници за пан-интелигентността и срещу възгледа за личното човешко безсмъртие. Това бе арабския аристотелизъм, който казваше, че личната интелигентност на човека е само отражение в неговата глава на онова, което съществува като нещо всеобщо. Срещу тях с бясна ярост воюваха схоластиците, защитавайки духовното християнство. Имало е картини, на които се виждали изобразени доминикански църковни учители, тъпчещи с краката си Аверое, Авицена и други “еретици”. Разбира се, човекът си извоюва личното безсмъртие - т.е. това трайно съзнание за личността и СЛЕД смъртта, едва след началото на епохата на Съзнателната Душа, но доминиканците първи го подчертаха и особено в 14-ти и 15-ти век можеха с пълно право да заявят: сега всеки човек има своя собствен ум, а не както е било при Александър и накъдето ни връщат мохамеданите след-аристотелианци. И след като Земята изпита схоластичното развитие на аристотелизма, тези души се върнаха в 15-ти век горе, за да подготвят, заедно с платониците, бъдещата епоха на духовността. А долу розенкройцерството, което възникна в пълна тайна за външния свят, пое в ръцете си изгрева на Съзнателната Душа. Един такъв учител като Раймундус де Сабунда в 15-ти век учеше за падението на човека, за изгубеното ясновидство, за дървото на Сефиротите, за десетте категории на Аристотел, които бяха ДУХОВНИТЕ БУКВИ, подготвили Александър, и казваше: “Хората вече не могат да четат в “Книгата на Природата” и затова Бог ни даде “Книгата на Откровението” - Библията, за да не се откъснат хората напълно от божествено-духовното. Но хората трябва отново да намерят възможност да четат в “книгата на природата” и това ще стане с помощта на Михаил, но със съдействието на човешката интелигентност”. За да стане, трябваше да се подготвим.

Бяха минали вече няколко столетия откакто Михаил видя в 9-ти век как интелигентността слезе долу и тъчеше в схоластиката. Сега в 15-тото столетие той се намираше в едно особено положение, освободен за следващите 16-ти, 17-ти, 18-ти век от своите предишни задължения в космоса. Какво бе особеното? Когато един Архангел не е управляващ на земните работи, той прави въпреки това неговите импулси да се вливат към работата, която останалите шест вършат. Но сега Михаил не можеше в епохата на Гавраил да съдейства от Слънцето към земните работи, защото не управляваше интелигентността. Тогава каза на своите: “Необходимо е, щото за времето, в което не можем да изпращаме импулси на Земята - за времето, което ще завърши към 1879 г. - да си търсим една особена задача сред СЛЪНЧЕВАТА област”. И Михаил направи нещо, излизащо вън от всички редовно протичащи действия между боговете и човеците - основа Школа, в която събра Ангелите, Архангелите и Архаите от своя отряд, много елементарни същества и всички възможни нюансирани християнски души, намиращи се горе, начело с платоническите и аристотелските учители. Много от тези човешки души бяха изпитали Тайната на Голгота не от аспекта на Земята, а от аспекта на Слънцето. Те, заедно с всички останали, приеха по ИНСПИРАТИВЕН начин Словото на главния Учител в Школата - самият Михаил, който по величествен, на моменти суров начин резюмира пред тях цялата минала Мъдрост, струяла от Слънцето и другите планети към древните мистерийни центрове. “Това е изчезнало вече”, казваше Михаил, “но ние можем да гледаме към тайните, в които някога са били въвеждани посветените. Нека доведем тези тайни до нашето съзнание, до съзнанието на духовните същества около мен, които никога не слизат в земни тела, и до съзнанието на човешките души”. Така бе премината като учебен материал старата мъдрост на посвещението - приемана в древността в разсъдъчната и сетивната душа, но сега в съзнателната душа на душите около него. Михаил преподаваше небесната интелигентност, която в древността се втичаше в мистериите, но той доведе до пълна яснота пред тях факта, че тя е станала ЗЕМНА, лично човешка. Бе обърнато внимание, че в края на 19-ти век ще започне една нова епоха на Михаил и той ще намери интелигентността ариманизирана, откъсната от неговата власт и затова хората трябва да почувстват, че те са длъжни да я спасят от греховността и използват за ПРАВОМЕРНО издигане до духовния свят, освободено от илюзията. Тази беше великата криза от началото на 15-ти век - продължаваща и днес, която се изразява в борбата на Ариман против Михаил за господство над интелигентността. За това Михаил трябваше по-късно да се спусне максимално близо до земната сфера.

Но в първата третина на 15-ти век, когато душите приемаха величествените учения, те участваха в едно събитие, което в нашия космос се повтаря след дълги периоди. Първата тройка - Серафими, Херувими и Престоли, пренесоха от областта на втората тройка - Власти, Сили и Господства, космическата интелигентност, която е нещо като одеждата на Небесната София, в нервно-сетивния организъм, в ГЛАВАТА на човека. Духовното бе пренесено във физическото и стана ТВОРЧЕСКА сила на физическото. Последният път, когато нещо подобно можеше да се види от духовния свят, това се случи в атлантската епоха. Тогава космическата интелигенция бе вложена в човешките сърца, но все пак си остана космическа. А сега тя стана СОБСТВЕНА на човека. Човекът се промени напълно от човек на сърцето в човек на УМА, на главата и това събитие ще се проявява в продължение на хилядолетия. То бе съпроводено с нечувано мощни и величествени ДУХОВНИ светкавици и гръмотевици, но преминаващи за хората на Земята като в сън. Но духовете около Михаил видяха тази мирова буря, която възвестяваше не само споменатото събитие, но и НЕБЕСНАТА АНТРОПОСОФИЯ, предавана от Михаил в неговата школа. Светкавиците и гръмотевиците се отпечатаха в душите на Михаиловите войни, които, вдъхновени, щяха да слязат по-късно на Земята, за да приложат на дело полученото. Това извънредно много обезпокои ариманическите духове в 15-ти, 16-ти, 17-ти и чак до 18-ти век. За тях Ариман основа долу една подземна контра-школа. И тъй като Михаил по това време не разливаше надолу никакви импулси, които да вдъхновят небесно падналата човешка интелигентност, то ариманическите пълчища се постараха да вкарат своите импулси в човешката глава. Те донесоха печатарското изкуство в Европа и се появи “писателството”. Преди това писателите бяха малко и техните съчинения достигаха до ограничен кръг подготвени за това хора, така че Ариман не можеше да похити интелигентността. И ако старите евангелисти написаха своите творения вдъхновени от свръхсетивните същества, днес Ариман “твори” през безброй много хора със замъглено съзнание. Такъв книжен потоп никога не е имало! Но само той да беше! Арабизмът, мохамеданството, се настани трайно в науката и педагогиката на Европа, с всички ужасяващи последици от това. Направиха го Рашид и неговият съветник, които се преродиха почти по едно и също време в европейската култура, носейки вътрешните душевни импулси на арабизма, а точно душевните импулси са важното, което човек пренася от един земен живот в друг, а не външната прилика с някакво духовно състояние. Рашид стана лорд-канцлерът на Англия - Бейкън и външно бе християнин, но пренесе на Запад в науката стария арабски аристотелизъм, но вече в напълно АБСТРАКТНА форма. Ето защо бе обзет от истинска ярост спрямо аристотелството. Неговият съветник се прероди като Амос Комениус и макар че действаше сред моравските братя в средна Европа, внесе в педагогиката външната материална нагледност и цялостното третиране на материала по начин, който няма нищо общо с християнството. Преди тях сред доминиканците бяха слезли Александър и Аристотел, за да подготвят съществуването на течението, наречено християнски аристотелизъм. И така след 17-ти век, в средна и западна Европа можеше вече да се наблюдават течението на Бейкън и Комениус, пронизващо с арабизъм християнска Европа - особено в науката, и течението, излязло от схоластиката, с което бе свързан всеки модерен интелигентен стремеж, подготвящ новата епоха на Михаил. И когато Бейкън си замина, от неговото етерно тяло излизаше цял един свят от демонични идоли, изпълвайки свръхсетивната сфера около Земята. А пък Комениус, със своята материалистична педагогика, бе създал основата - мировата атмосфера за възникването на тези, създадени от Бейкън, идоли. На борбата срещу тях се посветиха аристотелианците на Земята, а тя продължи до Френската революция, като непобедените демони вдъхновиха материализма от 19-ти век чрез душите на онези, които в свръхсетивния свят бяха силно повлияни от Бейкън. Така след 17-ти век земната интелигентност се разпространи по Европа, окупирана от арабизма. Лаплас, Дарвин, Уудроу Уилсън и много други са все преродени мохамедани.

А в това време Михаил подготвяше горе своите за бъдещата си епоха, когато да управлява интелигентността не чрез главите, а чрез техните сърца. След като Школата му приключи, в края на 18-ти и началото на 19-ти век душите в нея, които толкова дълго бяха получавали по инспиративен начин новото Християнство - Небесната Антропософия, можаха ИМАГИНАТИВНО да видят всичко получено като култ, но сега не в Слънчевата, а в най-близката до Земята свръхсетивна сфера. Така Школата и Култа подготвиха течението на Михаил, което след 1879 г. е най-важната духовна ударна сила в новото развитие на човечеството. Ръководителите на платониците и аристотелианците застанаха начело на онези, които по-късно слязоха в Антропософското движение, за да прокарат пътя за земно-небесното действие на Михаил, при което християнството да бъде схванато по един много по-дълбок смисъл. В култа душите бяха видели с духовните си очи Слънчевата Тайна на Христос и в Антропософското движение тази тайна оживя на земен план. Щайнер пределно ясно каза, че “в кармата на Антропософското общество е заложено да възобнови християнството”. В това общество през 1923-24 г. влязоха всякакъв вид личности, но все пак основни бяха две групи. На едната група е особено присърце тяхната принадлежност към християнството и те са в Антропософското движение, защото то признава Христовия Импулс. Другата група е не по-малко християнска, но тя намира удовлетворение първо в антропософската космология - развитието на Земята, на човека и т.н., но не изпитва вътрешната потребност на сърцето, като първата, да постави Христос безусловно в центъра. Първата група е с повечето прераждания, т.е. платониците. Те са онези езичници в първите християнски столетия, които приемаха Христос повече чувствено - без космическо разбиране, и не бяха проникнати по правилен начин от Тайната на Голгота. Култът от 19-ти век ги изведе от задънената улица, откривайки пред духовните им очи Слънчевата Тайна на Христос, но образите от култа бяха в подсъзнанието им, когато слязоха на Земята, и те ги носеха в себе си като мъртъв спомен. Ето защо трудно се ориентираха в антропософския светоглед, защото той разглежда ПЪРВО Космоса и оставя по-назад разглеждането на Христос. А те искаха да разпознаят в Антропософията преди всичко Христовия Импулс и после космологията, въпреки че са “по-уморени” от християнството. И затова са по-пасивните, враствайки се в това, което е повече абстрактно-религиозното.

Докато другите с по-малкото прераждания - аристотелианците, слязоха в края на 19-ти век, след като бяха приели мощните имагинации на култа в своята воля и затова имаха нужда първо от антропософската космология, за да си спомнят за решението, което бяха взели горе: това, което е стояло пред тях в духовния свят, да го пренесат долу в земна форма. Те едва сега се врастваха в християнството, защото носеха много от езическото в себе си и затова клоняха повече към космическото християнство, което намираха в антропософската космология. Те бяха преминали през по-късното християнско развитие, когато не съществуваше онова вътрешно задълбочаване, каквото имаше в сектите и носеха в душите си повече езическата мъдрост на мистериите от предхристиянското време. По-късно и те преминаха през християнството, но то не им направи такова впечатление, както при другите. Сега тези души бяха активните в движението. Разбира се, имаше и много преходни типове, в които двата импулса бяха слабо изразени и те обикновено ругаеха по адрес на антропософите. Но великите учители от Шартр НЕ слязоха в края на 19-ти век, защото не бе дошло тяхното време. Първо аристотелианците трябваше активно да посеят семената на новата Михаилова духовност в 20-ти век. Щайнер каза в 1924 г.: „Антропософът би трябвало да бъде наясно върху това, че е призван още сега да подготви това, което все повече и повече трябва да се разпространи като духовност, докато дойде върховата точка, където истинските антропософи отново ще присъстват, но съединени с другите в края на 20-ти век”. Нарушавайки законите на кармата, тези души изминаха ускорено времето между смъртта и едно ново раждане и отново дойдоха в края на века - сега под ръководството на учителите от Шартр и на аристотелианските учители, за да дадат, както казва Щайнер, “ПОСЛЕДНИЯ, АКО МОГА ДА СЕ ИЗРАЗЯ ТАКА, СВЕЩЕН ИМПУЛС ЗА ПО-НАТАТЪШНОТО РАЗВИТИЕ НА ДУХОВНИЯ ЖИВОТ НА ЗЕМЯТА”. Защото: „Целият културен живот, целият живот на цивилизацията ще навлезе в упадък, ако духовността на Михаиловия импулс не обхване хората. Днес (1924 г.) човечеството е изправено пред една голяма евентуалност: да види как се сгромолясва в пропастта всичко, което е цивилизация, или да повдигне тази цивилизация чрез духовност, да я придвижи напред в смисъла на онова, което е вложено в импулса на Михаил, който стои пред Импулса на Христос. Ние трябва да се проникнем със силата на Михаил, с волята на Михаил, който да посади по правилен начин Силата на Христос в земния живот. Антропософите са длъжни да се грижат ВЯРНО - с мъжествено сърце, за Мъдростта на Михаил и да виждат първото проникване на земната интелигентност с неговия духовен меч в това, че сега мечът ще бъде размахван, манипулиран ОТ СЪРЦАТА, приели Мъдростта му. И второ: трябва непрестанна БУДНОСТ спрямо работата на Ариман. Днес борбата е между двамата - за интелигентността, и космосът се намира в тази борба”.

Михаил иска всичко, което дава като духовно откровение, да бъде прието и разбрано от човечеството под формата на ИДЕИ, под формата на МИСЛИ, които обаче обхващат ДУХОВНОТО, т.е. да мислят и ЕДНОВРЕМЕННО да са духовни човеци. Връзката на човешката интелигентност с духовността става в сърцето, което започва да мисли и се превръща в “разумно, етерно сърце, където действа Духът”. ТАКА можем да отвоюваме от Ариман интелигентността и да увеличаваме господството на Михаил. ЕДИНСТВЕНО разбирането на Михаил ще изведе цивилизацията от упадъка! Но Щайнер предупреди: “Само благодарение на това, че една такава духовност, каквато иска да тече през Антропософското движение, ще се СЪЕДИНИ С ДРУГИ ДУХОВНИ ТЕЧЕНИЯ, Михаил ще намери онези импулси, които отново ще го съединят с интелигентността, станала земна, която всъщност му принадлежи”.

Днес Михаиловия поток на Земята е разделен на две групи, между които засега не съществува съзнателна и плодотворна връзка. Първата група е много по-голяма, но в повечето случаи пътят й към физическата, съзнателна Антропософия е блокиран. Втората, далеч по-малка група, притежава земната форма на антропософското познание и духовна Мъдрост, но не смее да развие по-смела връзка с Михаил, а до голяма степен се придържа само към казаното от Щайнер. Според бен Аарон това разделение е резултат от победата на силите на злото срещу Михаил в 20-ти век. Насочвайки своя поглед към годините 1933-45, той правилно вижда как евреите, носители на МИНАЛОТО, и кръвният поток, създал телесната основа за въплъщаващия се Христос, бяха съзнателно и концентрирано унищожавани от злото; как германският народ - НАСТОЯЩАТА основа за Христовия Импулс и Аз-ово развитие, бе съблазнен, подчинен и изцяло обсебен от злото чрез собствената си духовна капитулация. А руският народ - БЪДЕЩИТЕ носители на Христовия Импулс и символ на Духа Себе, беше подчинен от другата ръка на злото - болшевизма. Ето как трите народа, свързани с миналата, сегашната и бъдещата съдба на Христовия Импулс и Аз-овото развитие на човечеството, бяха дълбоко кармически свързани в най-тежките години на 20-ти век. Но бен Аарон не вижда СЕМЕТО, което СВЪРЗВА тези три народа в Христос - БЪЛГАРСКИЯ НАРОД, който изпълнява БОЖИЯ план вече 5400 г. за ПРИЕМАНЕ, РАЗГРЪЩАНЕ И ПОБЕДА на Христовия Импулс на Земята. Орфей положи семето за разцвета на гръцката култура, която подготви човечеството за бъдещото разбиране на Христос. В първите векове на християнството всички в Европа, които преживяваха тежко противопоставянето на добрите и лошите духове, се наричаха българи. Дадохме бъдещата единна писменост на човечеството - глаголицата, а кирилицата - на руския народ и славянството. Богомилството стои в основата на европейското развитие след 15-ти век, което се символизира от германския народ. Всички сериозни европейски историци са единодушни, че българите са “първите европейци”, а сега искат да ни “приемат” в Европа. Но всичко бе подготовка за 20-ти век: спасихме ЕВРЕИТЕ, въпреки че бяхме СЪЮЗНИЦИ с едната ръка на Сорат - германския народ. После бяхме СЪЮЗНИЦИ с втората му ръка - руския народ. А сега сме СЪЮЗНИЦИ с господстващата нова форма на злото - западната, която с нарастваща мощ се упражнява от американския народ, сред който ще се инкарнира Ариман. Ето защо в лекцията “Българите и шестата култура” бе записано, че мисията на българския народ, като “черния дроб” на Космическия Човек, е да “идентифицира и трансформира злото в добро, раждайки Любов”. Ние трябва да дадем на света СЕМЕТО за трансформирането на тази цивилизация, иначе всичко ще се сгромоляса. Получихме мощна подкрепа от Христос, изпращайки ни Бодхисатвата в 20-ти век, който съвършено ясно каза: “Израил е онзи, който излиза от Рая, из-рая, а пък българин, който влиза в Рая. ПЪРВОНАЧАЛНО сте били Израил, излезли сте от Рая; ПОСЛЕ ще станете БЪЛГАРИ, ще влезете в Рая. ТАКА СЕ ПРИМИРЯВАТ ПРОТИВОРЕЧИЯТА”.

Тук трябва да стане и МОСТЪТ между двете групи души в Михаиловия поток, което е ГЛАВНАТА ни задача през първата половина на 21-ви век. Още Щайнер, в частен разговор, е посочил, че по негово време е имало няколко милиона потенциални антропософи, но те не намирали пътя към Антропософията, защото “не говорим на техния език”. Сега са инкарнирани още повече ученици на Михаил, участвали в неговата свръхсетивна Школа. Но говорим ли на “техния език”? Кой е той? Както след Петдесятница апостолите проговориха истинския сърдечен език на човечеството и всички нации и народи в Ерусалим са ги разбирали, така и ние трябва да говорим Антропософията като универсален език на човечеството, но сърдечно, през “разумното сърце”. Оттам говори Михаил, оттам говори Светия Дух, оттам говори самият Христос. И българският език е най-подходящия ИНСТРУМЕНТ за това, както бе пояснено вече. Затова в България дойде Учителя, главният представител на Христос на Земята, главният КЛЮЧ към Неговото Етерно появяване. Когато слезе, около него се събраха най-различни християнски нюансирани души, но все пак преобладаваха платонически настроените, които, с малки изключения, не достигнаха до антропософската космология. Учителя бе казал, че те пак ще дойдат към края на века - след 1975 г. Ето как аристотелианците от Антропософското общество и платониците край Учителя се инкарнираха пак в края на столетието, но НЕ СЕ ПОЗНАХА. И антропософите се чудят, в какво се изразява обещаният от Щайнер “връх” в Антропософията?! А за какво се преродиха последователите на Учителя? За да се ОБЕДИНЯТ двете групи в Михаиловия поток, което ЗАПОЧНА точно в края на века в България, където и ТРЯБВАШЕ да започне. Тук е НИШКАТА, на която се крепи бъдещето на Михаиловия импулс! Бен Аарон е съвсем точен, когато пише: “Днес новата работа на Михаелическия поток обединява две неща: първо, Антропософията ще обнови себе си само чрез нови ДИРЕКТНИ изследвания на сегашните свръхсетивни светове и събития, и второ: новата работа ще произлезе ИЗЦЯЛО от “периферията”. Михаелическата духовност, чиито семена Духът на Времето е посял в продължение на 20-ти век по цялата планета, и жътвата на 21-ви век ще се окажат съответно: глобални, “периферни”, космополитни и всеобхватни - достойни за втория век на Михаелическата епоха. Това следователно означава, че ще се появят много важни идеи и много личности от всички краища на Земята, но също и от неочаквани културни, социални, политически и икономически формации - ние трябва да сме открити за това. Вместо да се оплакваме, че антропософските институции и антропософското общество отслабват и губят от духовната си сила и ефективност, днес е важно да обединим новите антропософски изследвания на свръхсетивния свят с новите, работещи по целия свят социални импулси. Тогава ще бъдем способни да обединим съживената Антропософия с множеството социални и духовни сили, които понастоящем можем да срещнем навсякъде”. Тези думи са изречени на Рождество 2000 година - годината, когато във Варна започна на ЗЕМЕН план обединението на двете групи в Михаиловия поток. ТОВА БЕ И ВЪРХЪТ НА АНТРОПОСОФИЯТА В КРАЯ НА СТОЛЕТИЕТО! Душите, които ще движат този процес бяха “пресяти” в 1999 година по критерия, упоменат в лекцията “Осмият”: “Идеализмът на Платон, сега възкръснал като Христова Любов”. Това е то “Платоническата Любов” в истинския й Христов смисъл. Само душите с искрена обич към Истината могат да развият в БЪДЕЩЕ ТАЗИ Любов. Да си припомним думите на Учителя: “Човечеството едва сега се отправя към Космичната Любов!” Ако човек иска нея, ще има и “ТРИТЕ КАМЪКА” в себе си. Първият е камъкът на Мъдростта или философският камък на средновековните алхимици, свързан с астралното тяло. Вторият е Основополагащият Камък на Любовта, вложен през 1923 година от Рудолф Щайнер в етерното сърце на Михаиловите последователи. А днес, ако човек СЪЕДИНИ В СЕБЕ СИ импулса на Бодхисатвата с антропософския импулс, може да се докосне и до камъка на Истината, с който да одухотвори дори физическото си тяло. Истината е “най-възвишеният образ на Любовта”, тя е Космичната Любов, за която говори Учителя. Тогава Духът от Петдесятница може чрез нас да изявява Христос на ФИЗИЧЕСКИ план, трансформирайки Злото в Добро. Камъкът на Мъдростта се символизира с хексаграма, камъкът на Любовта - с пентаграма, а седемлъчната звезда на Христос е символ на камъка на Истината. Когато Христос се роди в човешкото сърце, хексаграмата се превръща в пентаграм. Тогава влизаме в Пътя, водещ към Истината, по който превръщаме ЧИСТАТА СИ ВОЛЯ в съд, където се излива Волята на Духа. Волята е свързана с интуицията и в нея, както казва Щайнер, “ние предлагаме себе си като ХРАНА на Боговете и се оставяме да бъдем “ИЗЯДЕНИ ОТ ТЯХ”. А Учителя добавя: ”Когато умовете и сърцата на хората се СЪЕДИНЯТ, тогава ще настъпи Царството Божие НА Земята”.

Днес на Земята са великите учители-платоници от Шартр, ръководителите на аристотелианците от Доминиканския орден, богомилските жреци, начело с Боян Мага и всички онези християнски души, които трябва да ИЗГРАДЯТ бъдещата общност около Михаил, за да се противопоставят на Дракона. Михаил се бори на равнището, което граничи с нашия свят, за етерното ни сърце и от изхода на тази битка зависи етерното пришествие на Христос. Затова и темата на 2005 година, обявена от Дорнах е за “мислещото сърце”. Щайнер казва: ”Михаил търси войнство от помощници, които на ФИЗИЧЕСКИ план да доведат до край битката с онова, което той вече е преодолял върху астралния план. Това е великата задача, която ние трябва да изпълним”. И още: “Чрез преживяване на злото ще бъде предизвикана новата поява на Христос, също както Той се появи през четвъртата следатлантска епоха, благодарение на смъртта”.

Главната особеност на нашето време се крие във факта, че сега за пръв път се пресичат и започват да действат ЕДНОВРЕМЕННО двата потока сили: на смъртта и на злото. Ако съумеем да изгоним страха и егоизма от сърцата си, тези сили не само няма да ни погубят, а можем да ги обръщаме към Светлината, творейки новото битие за Боговете и хората. ТОГАВА ще разберем и великите думи на Спасителя: “АЗ И ОТЕЦ МИ, ЕДНО СМЕ”, защото сме извървели пътя до ключа на еволюцията: “НЕ АЗ, А ХРИСТОС В МЕН”!!!

19.06.2005
гр. Варна

© Димитър Мангуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.02.2006, № 2 (75)