Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕХОДЪТ

Димитър Мангуров

web

"Всяка душа е едно състояние на Божественото съзнание"
Беинса Дуно

С това краткозвучащо като формула определение Учителя Беинса Дуно по неподражаем начин ни открива истинската възможност за примирение със заобикалящото ни човечество, но същевременно насочва нашия духовен поглед към великата тайна на душата, която може да бъде постепенно разгадавана, ако непрекъснато се въздигаме до смисъла, скрит в едни други негови ключови думи: "Христос е ГРАНИЦАТА, при която човешкото съзнание минава от едно състояние в друго". И още: "Когато Христос слезе на Земята, Той слезе да помогне именно на човешките души. Защото всяка душа, която е слязла на земята, има една съществена задача, която САМА трябва да разреши". Само в душата Бог може да се изяви в своята пълнота. Пълнотата е Любовта, чието върховно проявление намираме в Христос Исус. И затова: "Любовта на човека се определя от това, доколко той почита душата. Ако не зачита Христа и Бога, как ще зачита себе си". За да отсече недвусмислено: "Днес хората не познават душата". И следва предупреждението към тях, че "ако не вложат в съзнанието си идеята, че са живи, разумни души, ако те се съзнават все още като личности, като умове и сърца, като мъже и жени, няма нищо да постигнат. Всички тия форми на съзнанието са ВЕЧЕ ОПИТАНИ".

Защо "блестящата" ни и горда със своите постижения днешна цивилизация капитулира пред великата загадка на душата? Кратко и ясно Учителя ни предупреди: "Гордостта предхожда падението". Защо ли? Защото "влезе ли гордостта в човека, той се излага вече на опасност - ЗАПИЧАНЕ на съзнанието". И на какво основание въобще си въобразяваме, че вървим "нагоре", след убийствено точната оценка на Бодхисатвата: "Изобретения, фабрики, цивилизация - това се дължи не на положителния ум, а на полуинтелигентния човек. То е свързано с егоистичното в света. Прогресът не стои в произвеждането на материални блага. Човечеството си докара толкова болести и нещастия със своята лакомия". "Положителният" ум е изкупената Михаилова интелигенция, с чиято помощ е възможно да християнизираме и трите сфери на живота ни - наука, изкуство и религия. Днес не можем да се похвалим с особен напредък в това отношение. Къде е коренът на безсилието и има ли изход от падението? Отговорът на всички възможни въпроси се намира в Христос и затова ще се насочим отново и отново към Него.

За целта трябва да си припомним едни ключови думи от Учителя, произнесени през 1916 г.: "Ако искате да влезете във висшето положение на живота, ще трябва да намерите Свети Петър - той ще ви даде ключовете, той ще ви даде Христовата книга. Ако искате да слезете в низшите светове, трябва да слезете долу и в ада ще намерите Христа. Единият ключ е у Петър, а другият е у Христа." През есента на 2003 г.* говорихме за Христовият ключ към ада, а сега нека погледнем към Петър, който държи "ключa към Небето" за нашата душа. И нещо повече: "ще ни даде Христовата книга", в която душата ни ще ПРОЧЕТЕ себе си! Защо точно Петър има тази изключителна привилегия и заема спрямо Христос толкова противоположна позиция?

Духовният свят е подобен на една сграда с три големи етажа, издигащи се над земното съществуване: първият е изпълнен с ОБРАЗИ, вторият със СЛОВА, а третият със СЪЩЕСТВА. Думата Евангелие означава буквално "вест от царството на Ангелите" и четирите евангелия са плод на инспирация, т.е. на вдъхновение. Но докато първите три произхождат предимно от едно имагинативно (образно) познание, то Йоановото е резултат от познание, обхващащо едновременно имагинация, инспирация и интуиция. Като най-висок връх, съвсем закономерно "Откровението" се намира в края на Новия завет. У Йоан преобладава ангелското, той е "орелът", получил благодатта да измине ясно и изцяло докрай трите степени на образ, слово и същност, докато Евангелието от Матей описва пътя на човека Петър, който не върви сигурно при издигането си: веднъж се издига до големи висини, а после пада обратно в дълбоки глъбини. И въпреки това ТОЙ държи ключа за духовния свят, а не Йоан - "ученикът, когото Христос любеше".

Петър заема особено място сред 12-те ученици. Наречен е "първият" при изпращането им. На него Христос възложи задачата да стане "скалата" за бъдещото християнство. Три пъти едно велико изживяване на Спасителя се превърна в изпитание за Петър, показвайки собствената му зрялост. Първо той изживя ОБРАЗА на Христовата духовна същност при ходенето по морето; след това чу събуждащото Му СЛОВО пред Цезарея Филипова и накрая изпита раздаващото се СЪЩЕСТВО на пристъпващия в тайната на смъртта Син Божи при Последната Вечеря. Всеки път Петровата душа отговаря с един голям импулсивен полет на волята, който обаче поради това, че се надига от несъзнателните глъбини, не издържа в светлината на съзнанието и потъва обратно. Много по-късно Беинса Дуно ще каже: "В Светлината, която Христос донесе на света, може да се разграничи обикновеното от просветеното съзнание на хората".

При първото изпитание Петър иска да "ходи по морето", т.е. да пристъпи в областта на духа, но душата му не е пречистена, хармонична и затова вълните са високи и безспирни като огледален образ на бурния му характер. Сред 12-те Христови ученици той стои между Йоан и Юда, люшкайки се между двамата. Преломът в душата му настъпва при Цезарея Филипова, когато издигането към Йоановата висота е последвано от падане в дълбочината на Юда. Въпросът на Христос Исус разкъсва изведнъж завесата на сетивния свят, душевните очи на Петър се отварят и през открехнатата цепнатина на вратата към Небето за миг той вижда човешкия образ на Исус обгърнат и изпълнен от светлия образ на Христовото същество - на Сина Божий! Петър е озарен като Йона от Стария завет и затова Христос го нарича "син на Йона". Волевата му натура избухва вулканически към висините на откровението, изричайки: "Ти си Христос, Син на живия Бог". Христос отговори: "Ти си Петър и върху тази скала Аз ще съградя моята общност (църква) и силите (вратите) адови не ще я победят. Ще ти дам ключовете на Царството Небесно". Спасителят не му даде нищо друго освен това, което самият Петър притежаваше в мига на изповядването на Христа - именно КЛЮЧА, който може да отключи вратата на познанието, вратата на виждането. Образът на вратата е подчертан още и с думите: "Вратите (силите) адови не ще я победят". На бъдещата Христова църква й предстоеше да живее между вратата на Царството небесно и вратата на ада. Ключът на първата бе даден на Петър и той не само ПРЪВ прие освещаването и поръчението на бъдещото Християнско СВЕЩЕНИЧЕСТВО, но стана гаранта, че Църквата няма да бъде победена от ада. А след като цепнатината към духовния свят се затвори, това, което Петър видя там от Христовото същество, отсега нататък го носи - а заедно с него и принадлежащото му човечество, като сила на ВЯРАТА в сърцето.

Но веднага след момента на озарението Христос започва да говори за предстоящата си смърт и волята на Петър отново изригва, но сега като борец против смъртта: "Господи, пощади се, да не би да ти се случи това". Той изповядва вярата си в живота на Христа, но не може да изповяда вярата си в Неговата смърт. По-рано Христос казва: "Плът и кръв не ти откриха това, а Отец ми на Небето". А сега следва друго: "Ти не мислиш това, което е божествено, а това, което е човешко." По-рано: "Вратите адови няма да я победят", а сега: "Махни се от мен, Сатана"! Петър вярва, че се бори против една вражеска воля, но всъщност се обръща против самата воля на Христос за СВЕЩЕНАТА смърт, след която има Възкресение. Той още не е зрял за тайната на Лазар-Христос и се проваля. И тук се наблюдава едно първично психологическо явление, което се повтаря в хиляди варианти от самия живот: онези души, които се проявяват като волеви и силни натури, не са най-силните души. Колко от днешните "успели и справили се" с живота хора, биха посрещнали с достойнство една драматична ситуация? Ами смъртта?!

Петър е слаб пред нея, докато Йоан е силен и предан пред нея. Колко ясни стават Христовите думи: "Ако някой иска да Ме следва, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме следва. Защото, който иска да запази живота си, ще го изгуби, а който изгубва живота си заради Мене, той ще го намери". И после Петър наистина го изгуби, докато Йоан отново го намери! Човекът Йоан - след като Лазар се издигна от гроба - може с пречистен и окрилен дух да се издигне във втория кръг на орловия полет - в сферата на Христовото Слово, която прозвучава в чиста и ПЪЛНА инспирация, видно от могъщите прощални думи на Спасителя в Йоановото евангелие.

Докато Петър не прави напълно прехода от образа към Словото и последното запазва образния си характер, както го намираме в седемте притчи между 16-та глава и главите за страданието в Евангелието на Матей. Тези притчи са Христово Слово, но поначало притчите са изказани образи, а не чиста инспирация. Образът е храна за чувството, което е съкровищницата на религиозното наследство на човечеството, докато мисълта, Словото, е храна за АЗ-а, за Духа. На останалите Христос говореше предимно в притчи, докато за кръга на 12-те ученици, полагащи началото на духовната общност около Него, бе предназначено Словото. Но Аз-ът им бе слаб и затова то оставаше често неразбрано. Не виждаме ли същото и сред обкръжението на Учителя? Имаше ли в 20-ти век по-образно Христосоподобно Слово от неговото, но колко бяха онези, които можеха да го възприемат като инспирация?! Да не говорим като интуиция?!! Защо словото му подхранваше основно чувството, а не Аз-а на слушателите? Отговорът е многопосочен, но е концентриран в Поврата на Времената.

Тогава бе и Тайната Вечеря, на която Христос каза: "Един от вас ще ме предаде". Въпросът: "Господи, кой е той?", се поражда най-бурно у Петър, но не го отправя директно към Спасителя, а чрез Йоан, който е като негово огледало, предупреждаващо го за опасността вътре в самия него - образът на предателя Юда. Вечерята, т.е. Христовото причастие, поражда най-голяма криза при Юда. След "натопения залък" в него "влиза Сатана", докато Йоан се издига в най-високия си полет. Матей ни описва: "Те излязоха на Маслиновата планина и Христос им рече: "Тази нощ всички ще се съблазните в Мене (ще изгубите ума си заради Мене)". Пак Петър реагира най-бурно и обещава да отдаде и живота си за Него, но да Го последва в смъртта. Като воля настроението на Лазар-Йоан е будно у Петър, но той заспива - СЪЗНАНИЕТО МУ Е СЛОМЕНО. Там, където започва третият кръг със събитията, които могат да бъдат действително обхванати само с интуицията, той потъва в един вид сън или сънуване, при което оставя да минат пред него великите събития на страданието, умирането и възкресението Христови само като образи, като един вид образи на будно сънуване. Събитията в живота на Христа напредват, но неговата душа се връща ОЩЕ ВЕДНЪЖ в първия кръг на образа и остава там. Спящият в Гетсиманската градина Петър е един от най-дълбоките МИРОВИ СИМВОЛИ на спящата скала, показваща родството му със земното битие. Слънцето на Христовото Същество освети истината за човешката му земна природа и отсега нататък той е като сомнамбул. Отряза ухото на слугата Малхус, което е волеви акт, но извършен без светлината на съзнанието. В древните Египет и Вавилон от епохата на Телеца - образуващ ларинкса, свещениците жреци са използвали магическото слово като меч за убиване и оживяване. Сега - в епохата на Овена и челото (главата), бе дошло времето на мислите, извиращи от челото. Но Петър не се издигна до тях, а пропадна в старото и извади меча от ножницата. Когато на Петдесятница се пробуди, именно той произнесе вдъхновената реч, като с това старото слово на свещеника бе преобразено и поставено в служба на Христос.

След улавянето на Исус, трима ученици следват шествието. Юда е обсебен, неговото душевно съдържание вече не е човешко, защото азът му е изместен от едно демонично същество и той стига до ужасния си край. Душевното съдържание на Йоан също вече не е човешко, защото в неговия Аз започват да се изявяват божествени същества! Лазар-Йоан бе изпитал преди това поразяващата сила на Христовите дела и изпаднал в храмовия сън на смъртта, водещ до възкресение. Духовните събития, които сега се случват, са напълно осветени за него, докато процесите на външния свят на тялото се замъгляват. Той изживява Тайната на Голгота "гностически".

Докато Петър - въпреки че душевното му съдържание е още човешко - е в сомнамбулно състояние, защото на мястото на неговия Аз е настъпила една тъмна, тъпа празнота. Съзнанието на останалите ученици се разполага в трите гранични случая на Юда, Йоан и Петър. Евангелието казва, че всички те са "побягнали". Всички са се "съблазнили", т.е. СПЪНАЛИ в Христос. Това е духовно спъване, един вид шоково изживяване, предизвикано от настъпващата Тайна на Голгота. Душите им са захвърлени по всички посоки на изживяването.

Специално образът на Петър в неговата драматичност бе като истинско пророчество за драмата на цялото бъдещо християнство, което не можеше да премине от образа към Словото и интуицията. Имаше и вяра, и отричане, и предателства дори. Обаче у Петър ние не трябва да виждаме дребни човешки низости, а ВЕЛИКИ ТАЙНИ НА ЧОВЕШКАТА ДУША. Това е трагедията на човешкото същество, събуждащо се за своето себепознание в светлината на Христос. Ето защо няма да е никак случайно, ако точно Петър се появи пред онзи, който наистина иска да нарами кръста си и да следва Христос, както се случи преди десетина години с пишещия тези редове. "Ключът" към Небето се държи от Петър и там не бива да влиза никой, който не е "избелен" напълно. Петър ще ни предупреди ТОЧНО ЗА ТОВА! Ще издържим ли обаче по пътя към Голгота?

След като Христос бе сломен под тежестта на Кръста, Симон-Петър ТРЯБВАШЕ да го поеме, но той не бе буден и затова на негово място се появи Симон от Керена, който е като патрон - покровител и първообраз на "личната религиозност", на душевно-моралния религиозен живот, водещ към смъртта на Аз-а ни в Христос. И точно тук се проявява най-дълбоката и скрита слабост на Петровото християнство, което последва. Симон от Керена не носи доброволно кръста, както иска Христос, а е ПРИНУДЕН от римските войници, както по-късно дори носенето на личния кръст ставаше принудително и под опеката на Църквата. Беинса Дуно ще каже: "Христос никога не е проповядвал християнството. Езичниците създадоха християнството. Християнството е съвкупност, сбор от формули, от правила, които се налагат на хората". Петровото християнство се оказа безсилно при носенето на кръста, защото само привидно намери тайната на причастието. Вместо заспалия трети ученик от Гетсиманската градина - Яков старшия, който ТРЯБВАШЕ да приеме причастието, т.е. да събере в чашата кръвта Му и да снеме от кръста тялото Христово, задачата бе изпълнена от Йосиф Ариматейски. Той е човекът на Тайната Вечеря и патрон-покровител на надличното (космическото) християнство, при което достигаме до свободно от тялото (от кръста) космично съзнание и в това съзнание можем да извършваме свещенодействия в духовния свят: Любовта става РЕАЛНОСТ за нас. С Йосиф Ариматейски започна и историята на Граала. Интересно е, че той не носи както Симон от Керена името на този, когото дойде да замести, а името на Йосиф от Стария Завет, който бе човекът на Причастието тогава, давайки в Египет на своите 11 братя житото и чашата.

Евангелието на Лука поставя до Симон от Керена група плачещи жени. По пътя нагоре към Голгота Христос се обръща към тях с апокалиптични мощни слова, сочейки към великото носене на кръста от човечеството, което предстоеше: "Вие, дъщери Йерусалимови, не плачете над мене, а плачете над самите вас и вашите деца. Защото ето, ще дойде време, когато ще кажат: Блажени безплодните и телата, които не са родили, и гърдите, които не са кърмили! Тогаз ще започнат да казват на планините: паднете върху нас и на хълмовете: затрупайте ни. Защото, ако правят така със зеленото дърво, какво ще стане със сухото?" Когато Христос бе разпнат на Кръста, Дървото на Живота още не бе изсъхнало напълно. Човечеството щеше да бъде приковано на кръста, когато ще е дошло времето на сухото дърво.

Постепенно хора като Йосиф Ариматейски започнаха да стават все по-малко, а микрокосмическото Петрово християнство се вторачи единствено в страдащия и умиращия Христос като плачещите жени и не намери самия кръст действително, да не говорим за царството на макрокосмоса, където се отива след Възкресението и Възнесението и където Грааловата Тайна за хляба и кръвта е жива. Беинса Дуно казва, че поповете още оплакват Разпнатия, носейки черни дрехи, докато "страданието е ВТОРИЧНО явление в живота на Христа, то далеч не е в състояние да определи този важен момент в историята на човечеството". В началото на февруари 2005 г. отново ни бе напомнено: "Трябва да стигнете отвъд страданията на Кръста!" Иначе душата не е свободна! Йосиф Ариматейски се ОСМЕЛИ да иска от Пилат тялото Христово, защото човекът на причастието е свободен от Кръста, т.е. от ВСЯКАКВА несвобода. Евангелието на Йоан поставя до него Никодим, който му помага при свалянето, балсамирането и полагането на Тялото в гроба. Никодим също е на прага към макрокосмоса и човек на Причастието. Не случайно преданието говори, че Тайната Вечеря е била в неговия дом.

А апостол Яков, подражавайки по-късно на тази неразрешена от самия него задача, занесе Евангелието на Запад до днешна Испания в града на Граала и първи от апостолите намери мъченическата си смърт. Гробът му в Сантяго де Компостела столетия наред бе цел на поклонниците на Граала по суша и море.

А какво стана с Петър? На Тайната Вечеря той се обърна с въпрос към Йоан за предстоящото предателство. Под кръста стоеше само Йоан от 12-те, но тъй като неговото съзнание беше в много слаба връзка с тялото, три дни по-късно пред празния гроб точно Петър му помогна да се приземи до земната страна на Голготската тайна и с това до пълното и истинско разбиране на Христовата смърт. Те двамата взаимно си принадлежат. След зова на Христос към Петър: "Следвай Ме!", епохата на Петровото християнство започна. Петър се обръща и виждайки, че Йоан ги следва, пита: "Господи, а този що?" Това изречение може да се измени така: "Йоан само ще помага ли, или и той има собствена задача?" Йоан имаше задача за бъдещето, затова мълчи на Петдесятница. Не че е по-малко в Светия Дух, а защото Петър се пробужда по-силно след дълбокото заспиване в Гетсиманската градина. Сега, изпълнен със Светия Дух, Петър се е издигнал чак до интуицията и произнася голямата проповед, за да намерим в края на 28-ма глава вдъхновяващите думи на Възкръсналия Христос от планината: "Идете в света и учете всички народи и ги кръщавайте в името на Отца, на Сина и на Светия Дух."

Но слабостта на Петър се прояви и по-нататък. Той не можа да изгради положително отношение към съдбата, която бе поставила на престола в Рим цезаря, защото в него виждаше една демонична сила, а срещу смъртта и дявола той воюва във всякаква форма. Христос не воюва срещу злото, а укрепва доброто, в което злото се разбива. В Него живее безграничната воля за жертва и побеждава противниковите сили, като се оставя да бъде разпнат от тях. Така думите: "Не се противете на злото!", се изпълват с дълбок и тържествен смисъл. Колко често можем днес да чуем от някого думите: "Аз съм християнин, но ако ме ударят по едната буза, няма да обърна другата". "Мъдростта" на човеците е толкова смешна пред Мъдростта на Боговете!

Самият Петър трябваше да отдаде данък на цезаря, за да има сила срещу демоните, а не сляпо да воюва с тях. Според легендата той избягал от тъмницата в Рим и тръгнал по Via Appia, оставяйки града след себе си. Внезапно пред него застава Възкръсналия. Изненадан, Петър пита: "Domine, quo vadis?" (Господи, къде отиваш?). Христос му отговаря: "Отивам в Рим, за да се оставя да бъда разпнат втори път". Сега Петър не казва вече: "Господи, да не би да ти се случи това!" Този път той познава, колко е далеч от Христа и Неговата готовност за жертва и се връща в ада на Рим, за да бъде разпнат и умре мъченически на кръста, ПОДПЕЧАТВАЙКИ със смъртта си бъдещето на Християнството. При първото разпятие на Христа Петър не присъстваше. След Голгота той отиде в Рим по поръчение на Христос и основа там център на християнството, на който беше епископ 25 години. Спасителят виждаше какво ще се случи, защото със смъртта на Голгота Нему се откриха ВСИЧКИ тайни до самия свършек на Сътворението. Но Той искаше чрез пакта между приемниците на Петър и цезарите да го има Римското християнство, което е второто Му голямо разпятие. Докато беше още жив, човеците нанесоха на Христос пет посветителски рани: с трънения венец на главата и гвоздеите на двете ръце и двата крака. След Великата Жертва на Аз-а в Отца си Той получи и шеста посветителска рана от пробождащото го копие. Но Христос има и СЕДМА посветителска рана, за която не се говори в Евангелията. Съмняващият се Тома бе като пророчески образ за бъдещото все по-отдалечаващо се от Христос римско християнство, което със своите дела нанесе седмата, сега ДУХОВНА рана на Спасителя. Полумитичните герои от древността имаха само по една посветителска рана - например Ахил и неговата незащитена пета, а Синът Божий получи от нас цели седем!!!

Защо го направихме? Само нашите слабости ли бяха причината? Бяха ли готови душите да чуят огнените предупреждаващи и пророчески думи на Йоан Кръстител за великата промяна в земен и духовен план с идването на Спасителя. До идването на Христос беше времето на митовете и на природната религия. Тогава човечеството търсеше Земята и затова е несправедливо да считаме тези времена за езичество. Но СЛЕД Голгота всеки, който се ВРЪЩА НАЗАД, е езичник! Развитието на християнството, за което ще стане дума по-нататък, напълно потвърждава думите на Учителя: "Езичниците създадоха християнството". Просто душите не бяха готови за промяната и Християнството се превърна в религия, а тя по думите на Учителя е чисто човешко дело. И още: "Христос не донесе религия. Той донесе едно Велико Божествено учение, което може да се приложи на Земята."

При Кръщението в р. Йордан Йоан, потапяйки шоково хората напълно под водата, е предизвиквал у тях процес, подобен на умирането, при който етерното, астралното тяло и душата са излизали от физическото. Душата изживявала триединството на своето битие: тя поглеждала надолу към физическото тяло, което носи силите на Отец; поглеждала нагоре към духовния Аз, който беше съединен с нея в земното съществуване и го съзерцавала като гълъб или огнен език. Така виждала всичките си прегрешения и пропуски в живота, както това винаги става през първите дни след смъртта или при случаи, близки до нея. И след като за известно време е била съединена с плуващия над нея Аз, тя отново е стъпвала на сушата - вече новородена, чувствайки се чрез кръщението като Син, стоящ между Отец и духовния Аз. Йоановото кръщение бе едно съкращаване на целия предхристиянски култов живот и бе практикувано известно време при първичното християнство, но след проникването на Аз-а в телесната и душевна обвивка, тялото се втвърди. Измени се съотношението на различните съставни членове на човешкото същество, въпреки че външно не си личеше някаква особена промяна. Днес би било съвсем противоприродно да се извършва Йоановото кръщение, защото душевно-духовното естество трудно би се отделило от тялото и преди всичко не би могло да се върне отново в тялото и да намери необходимата еластичност на органите. На мястото на водното кръщение извън тялото идваше кръщението със Светия Дух и Огън ВЪТРЕ В ТЯЛОТО ЧРЕЗ ИЗЖИВЯВАНЕТО НА ХРИСТОС! Когато Исус от Назарет влезе в р. Йордан, предхристиянското и християнското кръщение се съединиха: първото бе изпълнено външно - етерно-душевното се излъчи от физическото, но вън в тази жертвена чаша се вля Христовото Същество като Аз, състоящ се от чистия Огън на Любовта. И когато етерно-душевното се върна отново в тялото, Христовият Аз се въплъти - освобождение от тялото и изпълване на тялото се срещнаха заедно. Пътят от несвободата на излъчената душа към изпълването с Духа и свободата бе ПРОКАРАН. На Петдесятница изпълненият от Христа духовен Аз на човека влезе в него и оттогава всеки от нас може да стане човек-Аз в християнски смисъл, ако трансформира низшия си аз (малкия пазач на Прага или Ангела на смъртта) и позволи на Висшия Аз да изгрее в него под знака на думите: "Не аз, а Христос в мен". Това развитие на Аз-а е кръщението в християнски смисъл със Светия Дух като чиста ДУШЕВНОСТ и Огънят на Христовия Аз, които влизат в човека не като заличават съзнанието му, а като го пробуждат в духовния свят, въпреки че живее в земно тяло.

Но правилното намиране на обратния път към духовния свят изискваше да излезем на "сушата". Както Христос слезе от Небето (морето на духа) на земята, така и първите ученици-рибари изоставиха морето, защото на сушата започва личния живот, личната съдба и личното религиозно отношение към Бога, а християнството дава на човека смелост за личност. То му казва: "Докато си още по природа богат на крепящото душевно-духовно съдържание на живота, ти стоиш още в преддверието на християнството. Едва когато "обеднееш" и навлезеш в неволята на едно действително лично ходене по земята, тогава ще минеш през вратата, която води към ставане на християнин". Защо Христос не можеше да използва духовните сили, в които дотогава бяха живели учениците? Това бяха сили на душевния живот и на духовното виждане, които изхождаха от природата, бяха подарени отвън, а пред Христос важи само духовното, което е придобито отвътре, от Аз-а. Между природната и Аз-овата духовност стои "бедността", както между живота и Възкресението стои смъртта. Тази бедност води към умиране, но и към новораждане. Колко от днешните екстрасенси се пържат в огнището на езическата днешна духовност?! Казано е в Евангелието: "Никой не може да служи едновременно на Бога и на Мамона". Мамон е нещо повече от бог на парите. Той е бог на препятствията, на привързаността към старото, а никой не може да служи едновременно на бъдещето (Христос) и на миналото (Мамон). Необходима е смелост за бъдещето, което е бедно. В евангелската притча бедния Лазар е духовният човек, който макар и да се храни от трохите на богатия душевен човек, нему принадлежи бъдещето. След смъртта старото душевно богатство се превръща в жарава на желанията, в която гори богатият, докато духовният - макар и беден, е взет в чистите области на духа. Горко на богатия, защото него го застрашава бедността, слава на бедния, защото той ще стане богат. За всеки, тръгнал да става Христов последовател, звучи отговорът: "Лисиците си имат свои леговища и птиците под небето имат гнезда, но Син Человечески няма где да сложи глава". Без безотечествено Аз-ставане няма истинско християнство. Който по природа има силна религиозна заложба в смисъла, че лесно плува в течението на една общност, той не се е издигнал още до твърдите брегове на християнското следовничество. По принцип такива са всички онези, които се чувстват добре в коя и да е църква, религиозна група, общност и т.н. По правило там проявите на атавистична духовност са особено застъпени, като сред последователите на източните течения си е направо ЦЕЛ! Не случайно още в началото на християнското развитие апостол Павел предупреждава: "В църквите жените трябва да мълчат!" Павел не е срещу жената в свещеничеството, а против природосъобразния сибилски елемент, който вече няма място в новото време и който се е поддавал на жените в миналото с предимство, въпреки че не е бил ограничен само в женския пол. Ако е нямало кой да тълкува посланията от духовния свят, е трябвало да се мълчи за него. Разбирането на езика на духовния свят е далеч по-важно от самото послание, което иначе не може да бъде преценено нито кой го излъчва, нито какво казва.

Хората тръгнаха да търсят личното християнство едва с Лутеровата реформация от преди 500 години, когато започна развитието на Съзнателната душа. По този път има да се преодоляват три опасности: първата застрашава човека от заобикалящата го среда, в която действат силите на миналото; втората идва от настоящето и произхожда от вътрешността на човека; третата го застрашава относно неговото участие в построяването на бъдещето и поставя под съмнение собствения му творчески принос. Трите опасности можем да ги назовем:

  • слабост - минало;

  • болест - настояще;

  • смърт - бъдеще.

Докато човек не се е пробудил за личността, формите и нравите на заобикалящия го свят, създадени от миналите поколения, го крепят в неговата слабост. Лесно е да си морален, позовавайки се на обичаите, но да си морален от лична нравственост е трудно, защото тук човек е оставен напълно на себе си. Той греши и трудно се изправя. Това особено силно се проявява в периода на половото съзряване, когато юношата поглежда към своето бъдеще и околният свят го разочарова със своите обичаи. Днес цялото човечество е подложено на това полово съзряване и вижда пълната слабост и безвкусица на буржоазния и социалистически морал, които уж бяха алтернативи един на друг. Дали ще се нарича либерализъм, социализъм, консерватизъм или друг "-изъм" - всички те искат да основат рая на земята, а Христос е казал: "Моето царство не е от този свят." Тези напъни на човеците водят до големи разочарования и страхотно морално отслабване, водещо до втората опасност на личния живот - болестта. Човекът е тръгнал да стане личност, но Аз-ът му е слаб. В душата му гори - необуздано от слабия аз - горещото желание, грехът и този огън изсушава живите течения на строителните сили, за да доведе до болестта на тялото. Ето го човекът в началото на Аз-овото развитие:

  • Аз-ът - слаб;

  • Душата - горяща;

  • Животът - изсъхващ;

  • Тялото - болно.

Разбира се, има и болести, определени отвън, но болестта като първично явление у човека е причинена от слабостта на вътрешната му душевно-духовна ядка - от греха. И следва третата опасност на личната съдба: смъртта на животворните сили. Човекът работи, но не се ражда никакво "произведение". Първият Гьотеанум - единствената сграда, построена от човеците като Живо Слово, изгоря поради болестта на същото това човечество.

Днес всички говорят, но чрез словото не се посява никакво живо семе в душата на другия и не се създава никакво бъдеще. Можем да кажем, че Вечно-Женственото, девствено-майчиното в хората умира. Ако този свещен принцип на бъдещето в нас е жив, тогава в един разговор от страна на този, който говори, се извършва посяване на семе в душата на слушащия, като чисто НЕПОРОЧНО зачатие. В лоното на душата узрява това семе и от него после израства едно същество, което си е живо ТВОРЧЕСТВО от страна на говорещия. Наскоро, след тричасов ТАКЪВ разговор с една напълно отчаяна жена, стигнала до ръба на самоубийството, семето бе посято и на другия ден тя изумено възкликна: "Беше ми сменен чипът!" Въпреки ужасния живот, който бе водила в последните години, ДЕВАТА в нея бе жива и след като душата-дева бе освободена в течение на разговора от демоните в телата, тя можа да се повдигне към Духа и стана възможно Христос в говорещия и Христос в слушащия да се срещнат. В резултат, Спасителят и Единствен Лечител оживи нейната душа и тя възкръсна за нов живот, т.е. "чипът бе сменен". ТОВА Е ИСТИНСКОТО ХРИСТИЯНСКО ЛЕЧЕНИЕ НА ДУШАТА! Ако девата у човека е мъртва, тогава говоренето е празно и слушането твърдо и затворено. Настъпила е смъртта на душата!

Но личното християнство съвсем не е цялото християнство. То е една степен, след която идва Космическото християнство, което днес ГО НЯМА. Огромна вина да се стигне дотук носи Църквата във всичките й разновидности. Във времената преди идването на Аз-а, свещеникът беше и съдия-изпълнител на душите, "око за око, зъб за зъб". Чрез наказанията той снемаше техните грехове. След идването на Христос тези, които са изпълнени от Него, имаха възможност сами да извършват необходимото изправление на съдбата, използвайки Силата Му, силата на Висшия си Аз. Ето защо Спасителят е категоричен да се "оставят греховете на хората". Христовият свещенослужител трябва да укрепва душите, а не да ги съди. Но Петровото християнство скоро изпадна в старото съдийско отношение, отслабващо Аз-а. Езичеството взе връх, което е най-видно от практикуването на седемте тайнства: кръщение, конфирмация (миропомазване), изповед, причастие, венчаване, освещаване на свещеника и тайнството на умирането. Досега християнството е разгърнало своята действителност само в първите три, които са степените на "личното християнство". Вярно е, че външно са съществували и останалите четири, водещи до надличното, космическото християнство, но те бяха изживявани с понятията и чувствата, подхождащи на първите три и така християнският сакраментален организъм бе задържан там. Принципът на римския католицизъм се чувстваше като езически, не християнски и искаше да предпази човека от постепенното природно-духовно обедняване, което личната съдба носи. Когато типичният католик слуша да се говори за религиозни неща, той бива отнесен в един вид изстъпление на Сетивната душа. Когато това става в рамките на самата католическа църква, той изпада в една набожност от стар тип, в която Аз-ът още не живее. Разсъдъкът на отделния човек замлъква и само умът на църквата, въплътен в догмата, е жив и играе ролята на представител на духовния свят. Ако говоренето върху религиозни неща е извън католическата църква, става същото изстъпление - но на по-високо равнище, на което молитвеното настроение се проявява по-малко. Сега чрез Сетивната душа е отнесено нагоре не чувството, а мисленето и католикът си спомня за това, което "църквата" казва и учи върху съответната точка. Спомнянето му носи спокойствие при слушането на чужди мисли, защото чрез преобладаващата в него Сетивна душа се е издигнал над спора и му е лесно да не "осъжда". Католицизмът е още по "морето", докато протестантството бе началото на "ходенето по сушата". При протестанта чрез Разсъдъчната душа мисленето е станало напълно земно-азово, което най-силно си личи от произнасяните проповеди, но Аз-ът е още слаб да понася други особености, от което се поражда дискусионна нервност. Критичната Разсъдъчна душа лесно изпада в "осъждане". Разбира се, съществуват много степени на отвореност към новото сред различните протестантски направления и проведеният концерт от песни на Учителя Беинса Дуно на 7.1.2006 г. във варненската Методистка църква е показателен. Това е особено важно, защото от Разсъдъчната душа има не само обратен път към Сетивната душа чрез материалистичното елементаризиране на великите Христови тайни, водещо до "простата вяра", но също и път напред към Съзнателната душа. Тясната врата или "иглените уши" е вратата на смъртта, вратата на Аз-а. По тесния път се отива до тази врата, където духовете се разделят, защото вървящата по широкия път душа въобще не стига до нея. Днес широкият път на църквата, на дадено религиозно течение, общност и т.н. е всъщност действие само от отсамния свят и не донася нищо друго освен плодове от дървото на познанието, "тръне и бодили, вместо смокини и грозде (хляб и вино)". Отвъд вратата на Аз-а е Слънцето и в него Дървото на Живота, Дървото на Сина. То "не се отсича и хвърля в огъня", защото там не се говори за Аз-а и за Христа, а ОТ АЗ-А И ОТ ХРИСТА и това дава живи плодове. За огромната опасност от "прилепването" към дадена общност Учителя ни предупреждава с думите: "И тъй, не се заблуждавайте. Пазете се от стари навици, от стари разбирания. В човека има нещо инертно, неподвижно, което го прави ленив. Това не е истинското естество на човека". Тази инертност с пълна сила се проявява и в източно-православната църква, стояща някъде между Сетивната и Разсъдъчната душа, между католицизма и протестантството, но повече клоняща към старото, към унифицирането на мисленето в догмата и смесването със стари култови форми. Да погледнем само към ужасните "курбани" и ще ни стане ясно, че тайната на причастието изобщо не е разбрана днес. Причастието в протестантството дори е свързано с личния страх от греха, вместо чрез него човек да бъде издигнат от личното към космическия смисъл на причастието с хляб и вино, защото иначе природата (хляба) и виното (духът) си остават разделени от дълбока пропаст. То се смята и за лично изцелително средство, вместо да бъде изживявано като един космически процес, преобразуващ света и основаващ духовни общности.

Същото принизяване към третата степен се вижда и при тайнството на петата степен - венчаването. Да си спомним за земното настойничество над брака от католическата църква, за ролята на жената в религиозния живот, за дамгосването на половия живот като "грях" и т.н. В Поврата на Времената, чрез двете Марии от Евангелията на Лука и Матей, Светият Дух направи последното си ПРИРОДНО откровение като майчинска мирова душа, както бе пулсирал през цялото предхристиянско съществуване. Идващият Христос положи основата на християнската ера на Духа Свети. Спасителят стана новия Дух, новата Душа на Земята. И така, в Неговото етерно новоизявление Той стана също носителят на Вечно Женственото. Тази тайна ще бъде една от най-важните тайни на бъдещото християнство. А Светият Дух промени стария си марианистически характер в МИХАЕЛИЧЕСКИ, а Михаил е символ на мъжествеността. Но това е вън от темата на настоящото изложение. За нас е важно, че с отношението си към жената католическата и православната църкви лишиха човечеството от Космическия Христос, който нахранва човека в тайнството на причастието, а чрез опозоряването на половия живот хората се лишиха от "ходещия по морето" и укротяващ бурята Христос, донесъл отново на човечеството Вечно-Женственото.

Шестата степен - ръкополагането на свещеника, се е схващало като власт над ключовете за небесното царство и пълномощия за лично прощаване на греховете. И тук започват големите заблуди. С развитието на Аз-а човек постепенно става изповедник на самия себе си, защото непогрешими хора няма. Вярно е, че Петър бе първи епископ в Рим цели 25 години, но претенцията на папството за непогрешимост е пълна заблуда, защото самите думи "махни се от Мен, Сатана", показват не само пределите на Петровия образ, но и относителността на историческото Петрово християнство. Вярно е, че Петър получи ключовете за Небесното царство пред отворената врата към небето и с това стана носител на едно всеобхващащо сакраментално-свещеническо поръчение. Той получи от Христос това, което беше постигнал в момента. Тук постигане и приемане беше едно и също нещо. Всеки може да стане ТАКЪВ свещеник, ако стане съсъд и оръдие на Христос, за да дава на човека - без да му отнема нищо - само това, което човек постига по силата на своята зрялост. Но веднага след получаването на ключовете, последва затваряне на вратата и "махни се от Мен, Сатана". Ето защо Петър не е човекът на отворените небесни врати, а земната скала.

И веднага възниква въпросът: Защо за първи апостол и носител на поръчението на християнското СВЕЩЕНИЧЕСТВО не бе избран Йоан - първият носител на християнското ПОСВЕЩЕНИЕ, а Петър, и защо отначало християнският посветен и християнският свещеник трябваше да бъдат нещо отделно? Един отговор, най-пряко свързан с нашата епоха, можем да получим от думите: "Вратите адови не ще победят църквата, която е съградена на Петровата скала". От езотеричното християнство е известно, че небесните врати горе не се отварят, без да се отворят и вратите на ада долу като отражение. За този, за когото се отваря Небето, той трябва да извоюва всичко, което изживява с ангелите, от ДЕМОНИТЕ НА БЕЗДНАТА! Откакто пред Йоан се отвори гробът, той застана ОТВЪД вратата - за него небесните врати са отворени. Ако беше станал ръководител на християнството, тогава човечеството би трябвало вече да притежава силата за най-мощните борби с демоните, в противен случай вратите на ада биха победили Църквата. Докато Петър е водач, християнското човечество има срок да събере тази вътрешна сила. Материализмът от последните няколко века преди 20-тото столетие особено здраво зазида за човека достъпа и към духовния свят, и против демоните.

Но в 1879 г. започна Михаиловата епоха, в края на 19-ти век бе Втората Голгота, а в 1899 г. Кали Юга свърши. Започна и Второто Пришествие. С настъпването на 20-ти век мощна духовна вълна започна да се влива в земния ни живот, видно и в трите му области - наука, изкуство и религия. Петър ни преведе през тъмното време, но "хилядогодишното царство", при което Сатана бе вързан зад затворените врати на ада, СВЪРШИ!!! Започна епохата на Йоан и нас не ни очаква "хилядогодишна златна епоха", както някои се заблуждават, а драматични битки с демоните, чрез които битки все повече ще се отварят небесните врати, т.е. Етерният Христос ще става все ПО-ВИДИМ. Петровото християнство бе от ДУШЕВНО естество и при него четвърта, пета и шеста степен от тайнствата имаха тенденцията за падане обратно в третата, степента на душевно-личния религиозен живот, степента на изповедта и прощаването на греховете. Йоановото християнство ще бъде от ДУХОВНО естество, защото има своята котва горе - отвъд прага на седмата степен. Символично, това можем да го изразим по следния начин: Петър достигна до шестото езеро на Рила - "Окото", и погледна за миг към небето, но не можа да стигне до седмото - "Главата" и мине през новораждането като Йоан, за да има пред себе си винаги отворена врата. Само такъв човек е преминал от тайната на личното спасение към разбиране на преобразуването на Вечно-Женственото и тайната на новото духовно свещеничество. Да си спомним думите на Учителя: "В Божието царство се влиза с Мъдрост". И още: "Вече ще ви се говори с Духа на Истината - най-високия връх, който ще бъде видян някога". Обедняването на душевната еднаквост в религиозния живот престава, разнообразието на духовните тайни отваря своя рог на изобилието и ТЕЗИ тайни са ВЪОРЪЖЕНИЕТО в борбата срещу развързаните демони. Християнското свещеничество и християнското посвещение трябва да станат ЕДНО, както пророчески го забелязваме изявено у апостол Павел, който действаше като свещеник на външен план, но създаде и първата езотерична християнска школа, начело с Дионисий Ареопагит.

Готови ли са хората за този огромен ПРЕХОД? Можем с голяма тревога да констатираме, че те нямат защита срещу атавистично-магичното, срещу ада! В 20-ти век самият Сорат се надигна на два пъти от бездната чрез фашизма и комунизма. В края на столетието и азурите излязоха на "сцената", за да се включат в атаката срещу Христос и християнството и в трите сфери на живота, след като със съвсем малки изключения не бяха приети правилно трите импулса на ангелите към астралното ни тяло. Докъде води това, ще посочим само един пример: наскоро в едно свое интервю, академик Вера Мутафчиева съвсем безгрижно каза приблизително следното: "Когато си отида от този свят, искам да попадна в ада и там да намеря Йордан Радичков. В ада има екшън, там не е скука като в рая". С удивително лекомислие най-ценното ни благо - животът, се възприема като забавление! Желанието на Мутафчиева без съмнение ще се сбъдне.

По време на своето управление Архангел Гавраил изработи в мозъка на хората особен орган за разбиране на духовните истини. Ако сега той не се използва, човек попада под влиянието на Мамона, което довежда до ужасни епидемии от нервни болести. "В бъдеще децата ще идват с разрушена нервна система", ни предупреждава Щайнер.

Днес в света е пълно с духовност, но човек не може да я поеме и изпада като Петър в сомнамбулизъм, за да стига толкова често и до предателството на Юда. Беинса Дуно нарича атеиста "безумец", а Щайнер - "болен, органически повреден". Този, който все пак е почувствал Божественото, е направил само първата - но недостатъчна крачка към Духа. Ако в живота си не намерим Христос, душата ни е истински нещастна. Тогава и вратата към Духа е затворена, което я изражда и прави слаба, за да стига до идиотизъм като горепосочения. Тази душевна трагедия е навсякъде около нас, защото дойде времето на СУХОТО дърво и Голгота за човечеството НАСТЪПИ. Сега земният човек, състоящ се от душа и тяло, трябва да бъде съединен с Небесния (Висшия Аз), обаче не чрез пренасяне на земния във висините на небесния по пътя на Сетивната душа, а чрез въплъщение на небесния ДОЛУ в земния ПО ПЪТЯ на Съзнателната душа! Йоановото християнство слиза от ангелския свят към Земята, но правилното му приемане от хората се оказва изключително трудно и сложно. От една страна, са парите, които със своята неимоверно нараснала окултна сила просто смазват човека. Учителя ни предупреди отдавна: "Да се влюби човек в златото (парите), това е особен род престъпление". Мамон тук е в стихията си, обединявайки усилията на Ариман и азурите. Щайнер на едно място казва: "Мамон = Сатана + азурите". Мамонизацията на човечеството доведе до днешната ВОЙНА НА ВСИЧКИ СРЕЩУ ВСИЧКИ, наречена "тероризъм". Беинса Дуно ни съветва: "За да избегнете злото, не се борете с него, но всеки ден внасяйте нещо ново в разбиранията си. Не оставайте дълго време в старите си разбирания".

От друга страна, търсещите духовните истини души не са будни за Йоановото християнство и в огромната си част се сриват в старите си разбирания. Например: вървейки по пътя Камино от Южна Франция през Пиренеите и Северна Испания до Сантяго де Компостела, Шърли Маклейн има много окултни опитности, които обаче не разбира поради незрялост на душата и става проводник на силно изкривени внушения "отгоре". Марияна Везнева, която без съмнение притежава свръхсетивни способности, също не стигна до езотеричното християнство и всичко свързва с Шамбала в "Хималаите". Когато миналата година във Варна говореше надълго и нашироко за "житните фигури" в Англия и други страни, тя ги представи за дело пак на Шамбала. Бе и зададен въпросът: "Къде в цялата тази работа е Христос?" Везнева отговори с повдигане на раменете - без да съзнава какво всъщност казва: "Ами, Христос тук го няма!" Че, ако Него Го няма, тогава кой е там?! Отговорът е ясен! Кубрат Томов преди няколко години, съвсем "между другото", публично заяви, че Христос не бил разпнат, а умрял някъде в Хималаите. Днес пък иска да "спасяваме България", но не в Името Христово, а в името на Тангра и абстрактната духовност. Още много примери могат да се посочат, но всички те налагат извода: очевиден е ПЪЛНИЯТ духовен банкрут на "старите авторитети". Какво да се прави?

От задружното действие на Петър и Йоан трябва да израсне общността на Съзнателната Душа - на Сина Человечески, който чрез новораждането да приеме Сина Божий (Висшия Аз). Това ще го постигне онзи, който носи не само своя кръст към Голгота, а започне постепенно да поема и кръста на цялото човечество, за да влезе смело заедно с Христос в най-тъмното - в смъртта на Кръста. Напред води не състраданието към този или онзи, пък бил той и самият Христос, а състраданието към човечеството, страданието ЗАЕДНО с Христос. Само така християнството - БЕЗ ДА ИЗГУБИ ЛИЧНОТО, ще израсне нагоре в космическото и духовното, за да вижда в събитията на Голгота пророчески образи за бъдещето на човечеството. Учителя е категоричен: "Всеки, който идва в света да носи Божественото учение, трябва да държи в ума си, че това е Христос вътре в нас". Но ни предупреждава: "Само чисти и благородни души могат да възприемат Божествените мисли, без да накърняват тяхната ЧИСТОТА и СИЛА."

Практиката обаче доказа, че колкото повече ставаме интелектуални, толкова повече религиозното наследство се изгубва, религиозното чувство изчезва. Кръстът се е превърнал в едно украшение, а подигравките с Христос стават все по-безумни и чудовищни. С ОГРОМНА СКОРОСТ лудостта става всеобща! В тази обстановка как да разберем думите на Учителя: "Християнството прилича на квас, който заквасва човечеството". Когато чуем за квас, веднага се сещаме за прясното мляко, което заквасено с лактобацилус булгарикус се превръща в носещото ЗДРАВЕ кисело мляко. Оздравяване може да има само с Христос и затова развитието на Християнството през тези 2000 години бе "Петър", бе преди всичко ЧУВСТВО, бе КВАС. Нека да е ясно, че ако човек няма чувството, настроението на Петър към Христос, пътят към Йоан е ЗАТВОРЕН. С идването на Учителя в 20-ти век бе отправен мощен импулс преди всичко към сърцето, към чувството на човека, а Рудолф Щайнер ни откри езотеричното християнство, което е Йоановото християнство. Когато Петър и Йоан се съединят, когато Беинса Дуно и Рудолф Щайнер изпълнят нашето чувство и мисъл, ТОГАВА Съзнателната Душа е изградена и може да приеме Висшия Аз и откровения на Духа. Ето защо можем да кажем, че при съединяването на двата импулса се ражда ПЪЛНОТО ЕЗОТЕРИЧНО ХРИСТИЯНСТВО, подходящо за нашето време, правещо ни Човеци!!! И ако идващото от санскритски название на човека - Ману, е имало в предвид преди всичко духовното - но без Аз-ово - в него; гръцкото антропос - душевното, а латинското хомо - физическото, то името на бъдещия АЗ-ОВ "човек на Духа" ще бъде БЪЛГАРИН! Съзнаваме ли това?!

Какво се случва на дело в България, та да сме достойни пред Архангела на народа и пред самия Михаил за високата чест да се родим тук? На външен план тече процес на невиждана гавра с народа от страна на управници, бизнесмени, културтрегери, религиозни "водачи" и т.н. От друга страна, се засилват националистическите настроения, които, израснали само на основата на Петровото християнство и ОСТАВАЩИ ТАМ, могат да доведат до много лоши последици. Но като имаме в предвид огромната атака от външни сатанински сили към българския народ, тези настроения в момента играят ПОЛОЖИТЕЛНА роля. Те са един от резултатите на синтеза между Петровото и Йоановото християнство, започнал от Варна през 1999 г., когато имаше слънчево затъмнение. Луната (старото) се опита за втори път да спре Слънцето (новото) и на 29.03.2006 г., през която година започна втория седемгодишен етап на този синтез, но НЯМА ДА УСПЕЕ! Следващият такъв "космически опит" ще бъде чак през 2081 г., когато ще се навършат 1400 г. от създаването на Аз-паруховата България. Дали има някаква връзка с едни думи на Учителя: "Определеното число за възкресение между българите, това е числото 1400. Това е то българският народ. Те са силата. Те са тези, в които Духът се е вселил и очаква своето пълно раждане"?

Един човек каза по телевизията: "Аз съм атеист. Национализмът е най-висшата изява на човешкия дух." За мислещият с физически мозък човек, това наистина е така и то е някакво докосване до Архангела на народа. Но такъв човек никога не може да стигне до Михаил и Живия Христос. Той не знае, че с навлизането на Аз-а границите на народите отпадат и вече сродни са не само телата, но чрез Аз-а човекът е добил едно РОДСТВО с човечеството в ДУХА. Сега на границите на държавите стоят не само народи, а отделни човеци. Във времената преди навлизането на Аз-а, войните бяха обяснения на Архангелите помежду си, а не работа на личната етика. Отделният човек ги възприемаше като по-висша съдба - от рода на природните катастрофи например. Днес човек започва да заменя Архангелите, да добива влияние над тяхната съдба, ако се издигне до способността да "люби врага си". Но за целта личният и националният егоизъм трябва да изчезнат. Докато на външен план върви националистичната вълна, трябва да върви и формирането на една нова духовна общност около Христос, в която всеки участник ще е наясно с примера, даден ни от онези 12, събрани около Спасителя в Поврата на Времената. Времето за външна изява на тези братя во Христе наближава. Те ще са извървели своя път към Голгота и ще са стигнали до извора с живата вода, до Дървото на Живота. Учителя ни обещава: "Пред твоя поглед ще се разкрият широки гледки, невиждани дотогава. На тази планина, дето блика живият извор, ти ще чуеш гласа на Бога". Но както Спасителят не се върна след Възнесението Си в Небесното Царство, а се спусна в ада на човечеството, така и новороденият Човек ще се вслуша в Христовото Слово, изречено от Бодхисатвата: "Не пожелавай да останеш там, а слез долу при своите братя. Слез долу и приложи като ученик, като брат и като служител живото Слово на твоя Небесен Баща, Който те е привлякъл с нишките на своята Любов. ТИЯ НИШКИ СА В РЪЦЕТЕ НА ХРИСТА, ИЗЯВЕНИЯТ БОГ НА ЛЮБОВТА"!

16.04.2006
гр. Варна

 


* Мангуров, Д. Втората Голгота и жертвата на Беинса Дуно. // Електронно списание LiterNet, 29.09.2003, № 9 (46) <http://liternet.bg/publish5/dmangurov/golgota.htm> (04.01.2008). [обратно]

 

 

© Димитър Мангуров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.01.2008, № 1 (98)