ПОЛИТИЧЕСКИ ДНЕВНИК: ДУМИТЕ И ДЕЛАТА НА НАШИТЕ ПАРТИИ

Д-р Кръстьо Кръстев

web

Имаме ли ний политическа преса? Средството на нашите официози да парализират независимия печат. - Има ли у нас една опозорена политическа партия и трябва ли другите да се съединяват с нея. Малко печални размишления. - Аудиенцията на опозиционните шефове; може ли князът да дава или да отнима свободата на изборите. - Какво е трябвало да извърши опозицията пред княза. - Има ли смисъл колективната аудиенция, както се извърши.

Съглашението на трите либерални партии за изборите. Недостатъците на протокола от 20 октомврий; една безотрадна перспектива. - Възмущението на официозите от съглашението на опозицията. - Какво говорят фактите. Имат ли официозите моралното право да осъждат съглашението на Цанкова?

Въпросът, който най-много занимава през последните дни общественото мнение и който и ний се считаме длъжни да разгледаме на първо място, е въпросът за съединението на шефовете на четирите опозиционни партии и тяхната колективна постъпка пред княза. Наистина двете враждующи страни писаха вече доста по това съединение; официозната преса даже твърде много. Но ний, при все това, или именно затова, ще разгледаме въпроса тук. Защото да се пише в българските партизански вестници (други вестници ний нямаме) по един въпрос, не ще рече да се осветлява той със светилото на разума, на здравия разум човешки. Не, то ще рече само да се затъмнява, да се въвежда в заблуждение и, ако позволите тая непозволителна дума - да се лъже по най-безцеремонен начин, даже в пълно съзнание на извършваното престъпление. И понеже освен партизани - и то най-заслепени партизани - никой други у нас, нито във вестници, нито в книги не се занимава с обсъждане политически въпроси, то злото става ужасяющо. И всички наши политически привички, и всички "принципи" на грамадното болшинство от нашите политически водители, са от такова естество, че и подир дълги години не можем да се надяваме за никакво подобрение. За никакво - защото в България липсват всички условия за създаване независими публицисти; защото в нея общественото мнение, и колкото го има, е безсилно да произведе в областта на политиката чувствата на съвест, на срам, без които чувства няма добросъвестна деятелност, а без нея законите ще служат само за да узаконяват беззаконията; защото, най-сетне, българските партизански правителства и техните органи са най-съвършените майстори, най-дълбоките психолози, когато се касае да се парализира всеки опит за независима, искаме да кажем, просто непартизанска преса. Като чувствуват, с непогрешимия инстинкт на вълка, че едно и най-слабо обвинение, хвърлено против него, от лице или вестник, непринадлежащи на никаква партия, е хиляди пъти по-горчиво и по-опасно от стотини жестоки осъждания, изходящи от една дишаща враждебност и неприязън против него партия, първата работа на органите на българско правителство - (което никога, откакто в нашата нещастна земя изгря нещастната свобода, не е правило разлика между  с в о и т е  интереси  и  и н т е р е с и т е  на народа), - е била да направи всичко, за да превърне безпристрастния съдия - в партизанин. Каква безпределна развратеност на духа в политическите вожди на един първобитен още народ! Те са готови да жертвуват всички ония добри думи, които се отправят на правителството за неговите добри дела; те не искат  н и к а к в и  похвали от ония дръзки уста, които се осмеляват и да го порицаят за лошите му дела, за грешките и беззаконията му. Във Франция, дето и политическият разврат е тъй "деликатен", и тъй "вежлив", както всичко друго, против неудобните хора си служат с раздаване префектури. В България тая "висша" култура е още в зародиша си и в нея средството е по-грубо наистина, но и много по-сигурно, и много по-опасно: то е -  о з л о б я в а н е т о. На подкупа - в каквато тънка одежда и да се облича - може да противостои всяка честна натура: но против озлобяването, за което има хиляди способи, е безсилна и най-благородната душа. Невъзмутимият душевен покой на един стоик би бил може би в състояние да се бори с него, но, струва ни се, че най-неразумното нещо, което би могъл да направи един такъв дух, би било: - да  с е е  свяст в несвястната българска политика, да  в о п и е  за свобода, за законност в една страна, дето самите думи вече възбуждат смях, да  п р о п о в я д в а  честност - в една политическа среда, в която с думата честен именуват само най-безчестния, най-подлия човек.

... ... ... ...

Но ний се увличаме, ний забравяме собственото си правило... Прочее, на въпроса.

В съглашението на опозиционните партии трябва да различаваме две фази:

I. Съглашението, станало между четиримата шефове: Драган Цанков, П. Каравелов, Д. Греков и В. Радославов, за колективно действие пред княза - за назначаване неутрално, непартизанско министерство, способно да гарантира свободата на изборите;

II. Съглашението, станало само между Цанкова, Грекова и В. Радославова с протокол от 20-ий октомврий, за задружно действие по изборите.

Ний ще разгледаме поотделно и двата тия знаменателни акта, но по-напред трябва да направим една важна принципиална бележка.

Като предлагахме в октомврийския си "Дневник" задружно действие на опозиционните партии, ний, макар и някак неохотно, бяхме прибавили крайно компрометираната и крайно релативна в нашата политика дума -  ч е с т н и  (партии). И ето защо.

Според нашето може би "непрактично", но искрено и дълбоко убеждение, щеше да бъде един-единствен по рода си и достоен за най-висока похвала прецедент, ако и в двете колективни действия се минеше без помощта на шефа на жалките останки от партията на онзи велик човек и велик държавен престъпник, който, ако бе разкъсан сред белия ден от измъчения народ, щеше да представлява възвишающо зрелище на възтържествувала правда, но който със своята мъченическа смърт от ятаганите на едни тъмни и може би наемни личности - изкупи половината от своите държавни злодеяния - от ония злодеяния, на които други, по-малко от него заслужили на своя народ, ала не по-малко от него виновни, мирно спят, несмущавани от никакви сънища за мъст и за правосъдие! Българският народ - тая проста, но честна маса; българската интелигенция - тая рабска и подло-страхлива тълпа - са тъй тъпи във всичките свои понятия за държавна интактност, за политическа морал, - имат за миналото и неговите позори тъй къса памет, щото всеки обществен акт, който би могъл да послужи за тая цел, би бил велико обществено благодеяние. Действително днешните български партии тъй малко се различават по своята същност една от друга, щото една резигнирана душа, една душа, отчаяна в своята вяра за политическа оправа може би намерила би неуместно нашето желание. Има обаче  е д н а  партия окончателно опозорена; може би в недалечно бъдеще да станат две и три, но сега нам се струва, че е една. Това е партията на Стамболова. Наистина всичко извършено от 18 май насам кара да се забравят нейните грехове; наистина един Драган Цанков извърши тая непростима грешка да назове днешното управление по-лошо от Стамболовото. Но дядо Цанков е човек и се увлича от естествената за човека склонност да счита по-голямо настоящето зло. Наистина много от делата на днешното правителство са в принципално отношение по-възмутителни от много беззакония на Стамболова. Но все пак, изцяло взето, така наричаната народна партия все още в нашите очи не е нещо тъй опозорено, тъй опетнено.

На несъгласните ний ще отговорим следующето: ний нищо не утвърждаваме за утрешния ден. Ний даже мислим, че е прибързано да се дава обща, окончателна присъда за днешното българско правителство. Никой преди смъртта си не може да се нарече щастлив, е казал Солон; нито нещастен, бихме прибавили ний. Трябва прочее да се чака негова край. Никой не знае дали то няма с чест и с достойнство поне да умре и чрез това да спечели много в нашето уважение, - както никой не знае, дали съдбата не ни готви това ужасно разочарование: - да доживеем онзи ден, когато един Величков, един Гешов - същите хора, които преди две години бяха за българската младеж най-добрите хора, що е родила България - да станат за тая същата младеж еднокръвни братя на Живкова, на Славкова и на Петкова...

Но както и да бъде - тоя въпрос за нас тука не важи и онова, което ний искахме и искаме, е само:  с р а в н и т е л н о  по-добрите български опозиционни партии в никой случай да не се съединяват с ония хора, от които ги делят осем години, пълни с кърви и страдания. Твърденията: "сегашните управляющи са, а техните наследници ще  б ъ д а т  все тъй лоши, както са били техните предшественици" - нищо не значат и нищо не помагат. Нека бъдат лоши! И против тях ще водим същата борба, защото само борбата със злото може да направи злото невъзможно, а не резигнацията, не мрачният песимизъм с кръстосаните ръце. Резигнацията може да е добродетел, но само  з а  и  п о  о т н о ш е н и е  к ъ м  с а м и т е  н а с, а не по отношение към обществото. Резигнацията не е средството, с което ще може да се извоюва и най-малкото социално подобрение, с което ще може да се изцери и най-малкото политическо зло. Резигнацията и мрачното отчаяние не са и не трябва да бъдат принципи на обществена деятелност - дотогава, докогато в една държава има, макар само един, честен човек! Нито една от нашите партии не е напълно честна и не заслужава да се пожертвува човек за нея. Да! Но да се проповядва поправянето на една разглобена машина с възхваляване на здрави и яки винтове, е най-лесната, но и най-безполезната работа под слънцето. Най-високите принципи на една здрава политика, имеюща да решава не трансцендентни въпроси в абстрактни, далечни от живота висоти, а да насочи на добър път един нов народ, не е принципът на кръстосаните ръце, не е принципът на всеобщото отрицание, а принципът на разумно подкрепване и усилване на малкото вяра, остала още да крее в сърцата. Да захвърлим гнилата машина, когато можем да я заместим с нова, е дело, за което не се иска ни труд, ни вещина; но само най-неразумният обществен деец би се осмелил да препоръчва това захвърляне, когато няма готов ни един здрав винт, който да замести гнилите. Дайте сили, дайте мощ да изковем тия здрави винтове - да създадем гранитни характери и души - и тогава дружно да сгромолим, да унищожим гнилото. Но дотогава възгласът "Долу!" трябва да бъде само кличка, само един зов, да се стекат от Изток и Запад, от Север и Юг изгубените, издребнелите борци, за съзиждане на новото, за възпитаване на младите души в любов към свободата, в омраза против всичко низко и безхарактерно, в надменна, незнающа страх, гражданска доблест. Далеч е още времето, когато тоя зов може да стане сигнал за струпаляне на всичко старо и гнило. Защото всичко, което не умира от своето собствено безсилие, всичко, което не изгнива от своите собствени рани, то не е мъртво, то всяка минута пак ще възкръсне и ще се изправи между нас във всичката своя грозота!...

Прочее, макар последната цел на тая борба да бъде разкапване на всичко онова, което не отговаря на нашите идеали, - на всички досегашни политически партии, но средството за борбата не трябва да бъде прибързаното, изкуственото създаване на нови партии с громки имена и програми, а бавното, постепенното прераждане на онзи материал, който образува партиите. Когато израсне и укрепне онова ново, светло, младо поколение, обилно със сили и с надежди, което по-достойно ще понесе на плещите си тежкото бреме на държавното управление, тогава то от само себе ще се сплоти в една желязна фаланга и тогава ще изникнат мощни сили, които да го поведат и окрилят в борбата!

Подир това предварително обяснение, което ни се видя необходимо, можем да преминем към разглеждане на споменатите по-горе събития.

Подробностите от аудиенцията, думите на шефовете и отговорите на княза са вече отчасти известни на читателите по отчетите на три вестника и ний няма да се спираме върху тях, а ще се занимаем само с тяхното обсъждане. Нека обаче преди всичко отбележим, че шефовете на опозицията не излязоха да изложат в една декларация, с всичката подробност и откритост, които им се налагаха от случая, всичко говорено на тая аудиенция и да възвестят на народа, от чието име са се явили пред княза на 17 октомврий, в ясни и недвусмислени изражения, целите и значението на извършения от тях акт и на достигнатите резултати. По тая причина и ний не сме в положение да определим с желаната точност ядката на преговорите между тях и княза. От отговора на княза обаче, от неговите уверения, че "изборите щели да бъдат свободни, както всякога", ний разбираме, че прямо или косвено е била  и с к а н а  свобода на изборите (гл. особено "Знаме", бр. 53). И само в такъв случай князът е могъл да се почувствува длъжен да ги увери, че  щ е  б ъ д а т  с в о б о д н и. А по нашето мнение не трябваше да се дава абсолютно никакъв повод на княза да поменува даже за свободата на бъдещите избори. Основанията на нашето мнение са, вярваме, ясни: защото в такъв случай всеки произвол и всяко насилие, извършени от един недобросъвестен администратор или от един предобросъвестен изпълнител на "дадени в  н а д л е ж н а  форма заповеди" - за които князът, естествено, не може да бъде виновен - ще излагат личността на княза; защото един конституционен княз въобще не може да  о б е щ а в а, ни да дава никаква свобода. Това могат да искат от него с раболепни телеграми само сервилни провинциални политикани, които не знаят ни своите права, ни законите на страната, но никой, който съзнава, че с подобно искане ipso facto, с една неумолима логика, се приписва на княза и правото да отнема свободата, - една прерогатива, която, както е известно, Основният закон е счел за излишно да даде на Короната. Авторите на нашия Основен закон, хора с висока държавна мъдрост, са се ръководили тогава навярно от мотиви, много сходни с мислите, които бяха вдъхнали Лапласу знаменития негов отговор на Наполеона I¹, т.е. от убеждението, че и  б е з  тая прерогатива е възможно едно добро управление на страната. И като гледаме колко много и полезни за страната прерогативи е дала Конституцията на княза - да разтуря камарата, да я свиква, когато потрябва, да не дава своето съгласие за закони, вредни на страната, да отказва своя подпис на укази, с които министрите преследват лични цели и отмъщения и др., и др. - като гледаме всичко туй, ний не можем да не се съгласим, че това е станало вследствие на причини от висока политическа важност.

Ето прочее защо е било необходимо да се избегне всяко засягане свободата на изборите. Но какво именно е трябвало да бъде предмет на разговор в тоя случай? - ще ни попита може би читателят. - Без да урони опозицията своето достойнство и без да става причина да пораства до заплашителни размери онова зло, против което ний въстанахме в октомврийския си "Дневник" - само за едно от тия две неща.

Или: -

Да осъди княза, дето е дал на министерството своето съгласие за разтуряне тъй без време VIII-то Народно събрание, тъкмо когато то, по изричната заповед на Конституцията, трябваше да заседава (и при един тъй неумело измислен претекст²); да протестира, дето той, князът, който най-добре познава своя народ, остава едно правителство да се подиграва с него - да прави някакъв апел, когато е известно, че с  т и я  средства, с които си е служило досега и при  т о я  избирателен закон, днес всяка властвующа партия може да направи какъвто си ще апел; високо да осъди всички досега констатирани произволи, грешки и противозакония на днешния кабинет, като направи княза отговорен за това, дето той, като се идентифицира с интересите на една партия, позволява на тоя кабинет да хвърли страната в една нова авантюра, само за да избегне от заслужения блам на неговата собствена креатура, на VIII-то Обикновено народно събрание!

Или: -

Само да уведоми княза, че при днешните условия опозиционните партии в България единодушно провъзгласяват проектирания от кабинета на Стоилова "апел" към българския избирател за една фалшификация на волята на тоя избирател и считат за своя свята длъжност, от името на своите привърженици, на българския народ, тържествено  д а  с е  о т к а ж а т  от всяко участие в предстоящите избори - за да не падне върху тях отговорността за тая игра с най-светите установления на Държавата³.

Едва ли ще е нужно да убеждаваме нашите читатели, че и след половин век няма да се намери у нас една политическа партия, която да има доблестта да се яви пред държавния глава с изложения, в първата точка, протест. Прочее, справедливостта ни налага да не осъждаме за това тия - първи по време, а някои и съвсем случайни - обществени водители на българския народ. Но как поне второто не е направено, за нас е много чудно. Без него тая многошумна колективна аудиенция излиза някак кекава, безрезултатна. Съдете сами: иска се с добри, ако и недостатъчни аргументи, неутрално министерство; князът, с аргументи, на които твърде уместно било възразено, отказва⁴ това (или, по едно частно съобщение, за верността на което не гарантираме, казва, че такова министерство можело да бъде само военно (!) - и шефовете си вземат сбогом с една заплашителна, но безсилна дума!

И след това се събират и решават да си опитат щастието на урните. Значи по тацитното признание на самите шефове, можело е и без неутрално министерство! Защо се вдига тогава всичкия тоя шум и защо се излагаха на присмех цели четири партии! Такова нещо има смисъл само като протест, само като демонстрация. Инак, то е най-гибелен и най-развращающ партизански прецедент. Те можеха да си вземат участие в изборите⁵, без да инсценират цялата тая драма. Но инсценираха ли я един път, трябваше да я свършат с достойнство и на отказа да отговорят с още по-силен отказ!

За втория акт на драмата ний ще бъдем кратки. Писменото съглашение на тримата от водителите за задружно действие по изборите е написано тъй невнимателно, щото ний го зехме за обикновено вестникарско антрефиле. Там се говори и за "проектирани стеснения на конституцията", и за "прикрити и умишлени намерения", и за "полицейски кандидати", и за "опасности, на които Министерството на Стоилова е решено да изложи Отечеството" и други подобни. Във вестникарски статии може да е стар обичай да се пише всичко подобно, без да се привеждат никакви данни, но в подобен документ то не е достойно, то не е позволимо.

Друго. Не знаем дали това е станало нарочно или само случайно, но ний не разбираме добре дали това трогателно съгласие се отнася до цялата бъдеща деятелност на трите партии или само до изборите. Немалко печално ще бъде наистина, ако сляпата съдба доведе например такова стечение на обстоятелствата, че партизаните на Цанкова да си дадат гласа, да речем, за симпатичния Мантов или за доблестния някогашен софийски кмет Благоев, или за отличния Илия Вълчев или за идеалния Драмов или за неопетнените Андонов, Свещаров, Самарджиев в Пловдив или за кой да е други от славната плеяда на тия честни. Но това ще бъде все пак само едно любопитно зрелище, зрелище, което може да се съзерцава с божествен хумор. А какво да кажем, ако тия незабравими имена бъдат не случайни спътници на честните хора, а всякогашни техни другари! Право да си кажем, ний би били безсилни да изкажем тогава и най-слабо негодувание. Има зрелища, пред които човешкият дух може само да немее. И може би само някакви ужасни, някакви мъчителни кошмарни чувства - за горката участ на тая бедна изгнаница на небето - правдата, - на тая вечно опозорявана бездомна скитница - честността, - чувства, за които човешкият език още не е създал думи, - ще трепнат в моето изтръпнало в ужас, вцепенено сърце.

И друго нищо, нищо!...

... ... ... ...

Само една утеха, една жалка утеха ще намерим ний. То ще бъдат гръмовните, пълни с "благородно" негодувание думи на официозите. Но колко бихме желали ний да не съществуваше тая жалка утеха! Колко бихме желали да бъдем самѝ, съвсем самѝ в своята скръб.

Но нека оставим езика на чувствата и нека заговорим с езика на фактите.

Безброй са случаите на съединения, станали между стамболовски хора и групи, от едни страни, и патроните на "Мир" и "Прогрес", от друга, така щото всички други, освен тия два вестника, би имали моралното право най-строго да осъждат станалото. "Цанков е под ръка с партията на сопата!" - викат те. Твърде хубаво; но Радославов довчера бе колега на Стоилова, на Величкова и на Гешова и всичко, каквото е вършила неговата партия на сопата, е вършено преди или във време на това другаруване. Прочее, ако за официозите е позорно едно съединение с Радославова, не обичат ли те по-напред да умият от тоя позор челата на своите корифеи! - "Партията на стамболовистите е една шайка от крадци и политически разбойници!" Твърде хубаво; но народната партия брои стотини от тях в своите оредели редове и обича да повтаря много от най-осъдителните ѝ дела. Но да оставим общите думи настрана. Не обичат ли официозите да ни кажат кой е Начович, довчерашният колега на Величкова и може би утрешният председател на Народното събрание? Не беше ли той най-верният другар на Стамболова, неговият най-деятелен, макар и най-скрит, помощник и съучастник? Попитайте достойния редактор на "Прогрес", члена на оная достойна Анкетна комисия, която умя тъй хубаво да запази "доброто име" на Начовича, като остави непубликувани всички ония документи, в които стои името на Начович, редом с името на Стамболова. Но не стигаше това; "Прогрес" имà още и дързостта да нанесе оскърбление на българския народ и на своите собствени партизани - да назове Начовича  п о п у л я р е н  човек! - Начовича, който може да има много амбиции, но който никога не е мечтаял за популярност и който ще има тая рядка добродетел да им се изсмее в лицето за тая лъжа!⁶ "Кървавите обиди, смъртните вражди между партиите са забравени!" - възклицават те патетически, и прибавят "за властта само". Но нека оставим властта настрана! - едно, защото да се стреми за власт една политическа партия не само не е осъдително, но то е и нейна длъжност. Могло би да става дума само за начина, по който прави това; но щом заговорим за тая страна на въпроса, ний няма да премълчим способите и средствата, с които  п р а в и т е л с т в о т о  си служи, за да се  д ъ р ж и  на власт. А тия средства са всякога по-лоши и по-опасни от средствата на опозицията. Прочее, настрана празните обвинения във властолюбие! По-важно е другото - забравата на враждите, на кръвните обиди. И там официозите имат право, но ний не бихме желали за нищо на света да имаме такова право! Имат право, казваме, защото Константин Величков пръв забрави тия кръвни обиди! Начович, Радославов, Тончев седяха редом с него на министерската маса в Народното събрание. Но какво говорим ний! С документ в ръка доказват (да кажем Величкову), че първият чиновник в министерството на Външните дела в битността си на чиновник в българското цариградско агентство е бил официален шпионин на Стамболова - или на Начовича, все едно. Че тоя шпионин в своята похвална ревност да изпълнява най-добросъвестно "д а д е н и  в  н а д л е ж н а  ф о р м а  з а п о в е д и" е отивал дотам да посещава, в негово отсъствие, стаята на тогавашния емигрант, днешния министър на народното просвещение, К. Величкова, и да чете най-интимните му писма. И вий мислите, че кабинетът на Стоилова се потърси от ужас при това разкритие! Че "Прогрес" и "Мир" избухнаха в благородно негодование! Че Константин Величков, преводачът на Данте, се погнуси от едната мисъл да бъде член на един кабинет, който поверява най-високите служби в държавата на такива опозорени личности! Наивни хора! - Константин Величков, наскоро след тия разкрития, спокойно заседаваше - не един път - на една маса с тоя чиновник в Министерския съвет и, кой знае, може би е стискал ръката, която е отваряла писмата му! Вестник "Прогрес" знаеше това, но той мълчеше! Какво благородно мълчание! Но това не стигало. Една година след туй сам Константин Величков назначи - тоя път за възпитател на синовете на българските граждани! - друго подобно лице, едно от най-низките оръдия на Стамболова, един шпионин, един осъден за кражба на държавни имоти човек! Вестник "Прогрес" знаеше това, но той пак мълча! И  с ъ щ и я т "П р о г р е с" два месеца след туй, в гордо съзнание на своята девственост, се явява пред нас представител на обществено мнение и, възпламенен от най-благородно негодувание за "съединението на Цанкова със стамболовисти⁷ и радослависти"⁸, се обръща към Т. Бурмова, д-ра Данева, М. Сарафова и Д. Моллова и с детска невинност пита: "Защо мълчите? Вашата чест изисква да говорите! Вашият шеф прави един престъпен и безчестен съюз!" Отговарят му с презрително мълчание! Но той повтаря въпроса, - с апел към общественото мнение! И чака отговор! Бедният "Прогрес"! Да не беше постъпката му тъй нахална, в своята непоследователност, колко щеше тя да бъде трогателна, в своята наивност!...

4-и ноемврий

Cognitus

БЕЛЕЖКИ

1. Това са думите "Je n’y avais pas besoin de cette hypothèse" (Нямах нужда от подобна - научна - хипотеза), казани в отговор на Наполеоновите удивления, че не срещнал Бога в неговата Mécanique Céleste (Небесна механика). [обратно]

2. Защото е известно, че да прави апел към избирателното тяло е право на княза, а не на заинтересувания кабинет, и че такъв апел е разумно да се направи само ако за това съществуват какви-годе условия; защото, ако самото министерство действително бе се въодушевявало от такива благочестиви желания, ако то се съмняваше в своето право на съществование, първата му грижа щеше да бъде, след като гарантира свободата на изборите чрез един нов избирателен закон, да напусне властта и самò да прегърне идеята за едно неутрално министерство. [обратно]

3. Каква е, за Бога, тая нещастна държава, в която всяко министерство, при първата опасност за своята кожа, за своите частни партийни интереси, може безнаказано да хвърля страната в най-опасни кризиси! В която всеки честолюбец може, по угодата си, да нарушава законите, интересите, спокойствието и мирното развитие на цял народ! В която, най-сетне, едно министерство, което по законите на страната е само изпълнител на волята на българския избирател, въплътена в неговото законодателно тяло, може всяка минута да направи най-отчаяното coup d’etat! И всичко това, без да наруши даже приличието, и всичко това "в съгласие със законите на страната", с помощта на доклади, писани с "най-чиста съвест" и с "най-невинна минà" (фр. - движение на лицето като израз на някакво чувство; гримаса - бел.съст., П.Т.), - като в тая държава да няма ни един здравомислещ човек, способен да разкъса безпощадно дебелата маска. Хубава държава, наистина!!...

Но онова, което отчайва, което убива духа, не е, че Стоиловият кабинет го извършва - той е едно кратковременно, скоропреходящо зло, но че всеки кабинет може да го извърши. Ето къде е злото! [обратно]

4. Един официоз ни угости и с една басня против неутралните кабинети, която не можем да не отбележим тука; той ни каза, че един такъв кабинет щял да бъде неотговорен!

Държавни понятия у един официоз! [обратно]

5. И ако борбата бе възможна, от това не би имало нищо по-добро. Ний обаче твърде се съмняваме в това. И факти като тия, че един Величков и един Маджаров си поставят кандидатурите в Търново и във Видин (дето съединистите са толкова популярни, колкото Начович - в Пловдив), само ни укрепяват в тия съмнения. Но за да не бъдем криво разбрани, нека прибавим, че се страхуваме не толкова от явни насилия, колкото от задкулисните проделки на отчаяните правителствени партизани и от ония, недостъпни за никакъв контрол безчестия, като гласуване под чужди имена, предварително тъпкане урните с бюлетини и много други, които са толкова лесни и толкова "законосъобразни" действия при тоя избирателен закон. [обратно]

6. Трябва обаче да отдадем на "Прогрес" тая справедливост, че той прави това само пред публиката, а intra muros, у дома си, ругае Начовича по-искрено и от "Свобода". [обратно]

7. Трите четвърти от които са отдавна наши партизани, членове на народната партия, на която принадлежи и "Прогрес". [обратно]

8. От които "Прогрес" и неговата партия вчера се отделиха. [обратно]

© Д-р Кръстьо Кръстев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.01.2021, № 1 (254)

Други публикации:
Д-р Кръстьо Кръстев. Злочестините на България. Публицистика. Увод, съст. и подг. за печат Петър Трендафилов. София: Кралица Маб, 2016.