ИМА ЛИ У НАС ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ?

Д-р Кръстьо Кръстев

web

[Част първа]

Французкото народно събрание, избрано под страшното впечатление на Френско-пруската война, състоеше от едно неоспоримо болшинство монархисти. Последните, като не можеха тозчас да възстановят монархията, ползваха се от една хитра стратегема. Те основаха републиката по такъв начин, щото тя да образува всъщност монархия, с един президент начело, и чакаха първия случай, за да заместят президента с монарх. Но случаят не дойде. Напротив, първите избори за камарата дадоха едно неоспоримо републиканско болшинство. Макмахон¹, след като се опитал да управлява известно време с тая камара, решил се да я разтури и образувал едно консервативно правителство, което да ръководи изборите. Това правителство остана в историята под името: "Правителство на моралния порядък" (Gouvernement de l’ordre moral). То действително е имало претенцията да гарантира моралния ред, заплашван уж от републиканците. И то признавало на чиновниците правото, или по-добре длъжността, да упражняват морално влияние върху избирателите. Само че у него моралното влияние се ограничавало с думи, обещания, заплашвания, с една дума, с такива неща, които за една малко по-широчка съвест може донейде да минават за морални.

При всичко това общественото мнение се раздвижи. То опетни кандидатите на правителството с прозвището официални кандидати, - прозвище, което оттогава се счита на Запад за позорно, и високо протестира против претенциите на един иморален режим да се препоръчва за защитник на морала. Най-ясний резултат беше този, че въпреки нечуваните усилия на правителството, народът изпрати в камарата силно републиканско болшинство. Оттогава всяко подобно поведение от страна на едно правителство, на която партия и да принадлежи то, стана невъзможно. Всяко правителство, което би искало до днес да минава за защитник на "моралния" ред, да разтурва камарата против нейното желание, или само да постави официални кандидатури, би било изметено в един миг от общественото мнение.

А сега нека се върнем на нашия въпрос. Има ли у нас обществено мнение? Често наистина думите обществено мнение ни идват на езика, но всякога само за да пожалим, че самото нещо отсъствува в нашата страна. А тоя въпрос заслужава да бъде изучен по-внимателно и времето е, струва ми се, твърде благоприятно за това изучаване...

Преди всичко, едно елементарно сравнение, за да покажем как се мамим ний обикновено по този въпрос. Най-примитивните, или, ако щете, най-дивите народи, имат обществено мнение, - припомнете си например само за табу, тоя, може би, най-фрапантен символ на обществено мнение. На другия край на лестницата, най-напредналите, или, ако искате, най-цивилизованите народи, тоже имат обществено мнение. Допустимо ли е - само ний, които стоим помежду, да нямаме?

Не! Въпросът е само: какво е това обществено мнение? Защото сравнението, което направихме, ни показва, че не може да има съмнение за самото съществуване на обществено мнение у нас, а единствено за формата, в която се проявява.

Какво е, преди всичко, обществено мнение?

Както самото название показва, обществено мнение всъщност не е друго нищо, освен мнението на обществото. Следователно общественото мнение ще бъде такова, каквото бъде обществото. Но самото общество какво е! Това не е тъй лесно да се каже. Има народи, в които тоя въпрос не съществува: у дивата орда обществото е съвкупност от индивидуумите, които образуват ордата, макар и тук всъщност да би трябвало да различаваме обществото на мъжете от обществото на жените. Но за други народи въпросът крайно се усложнява. Кой е представител на общественото мнение в Германия например: колибите ли, или фабриките, чиновниците ли, или търговците, учителите ли, или офицерите, протестантите ли, или католиците, жителите от бреговете на Елба, или на Рейн? - все въпроси, които голямата публика не си задава, но на които все пак трябва да отговорим. А за тая цел трябва да хвърлим един бегъл поглед върху политическото развитие на человечеството.

В първобитното състояние на обществото, общественото мнение е суверенно и заменява положителните закони. В тях е реализиран мечтаният идеал на анархистите² с тая съществена разлика наистина, че в дивото племе самото обществено мнение е роб на традицията, когато в анархистическата държава то ще почива върху познанието на природните закони. У негъра, у индианеца, у полинеза, няма писан закон. Но това не ще каже, че у тях няма съвсем никакви закони, както мислят обикновено. Именно общественото мнение, представител на традицията, налага пазенето на закона. Главатарят може да тиранизира своите поданици само ако уважава традицията, така, както тя се тълкува от общественото мнение. Той може да върши най-ужасните жестокости, додето общественото мнение ги сматря за законни; но той не може безопасно да върши най-малката неправда, когато общественото мнение я счита за непозволена. В това състояние на обществото общественото мнение е просто в същата степен, както е прост и народът: всички са равни, освен главатаря, с малките ония разлики, които води подире си естественото, физическо или интелектуално, неравенство между хората. И колкото обществото е просто, толкова повече власт имат неговите присъди, тъй като не повдигат спор, нито следователно протести.

Но щом народът се развива, прогресира, неговата обществена наредба се диференцира, а с това и ролята на общественото мнение постепенно си менява характера. Образуват се класи. Най-напред две основни класи: от една страна, народът в тясната смисъл на думата, т.е. оная част от населението, която със своите ръце произвежда всичкото материално богатство на народа, от друга - една аристокрация, една военна класа, която живее на сметка на първата и я брани от неприятели. Всяка една от двете класи си има свое обществено мнение или свой морал и понеже техните интереси са различни, общественото мнение у едната класа значително се различава от другата.

С тия разлики стават възможни непрестанни спорове и конфликти. За да се помогне на туй, образува се трета класа, жреческата, предназначена да съхранява традицията, т.е. закона. Тая класа става следователно същинската представителка на общественото мнение.

Но излизането на сцената на тая нова класа предизвиква една двойна еволюция. От една страна, в жреческата класа, която отначало е била натоварена единствено със запазване и кодифициране на традицията, лека-полека се раждат и развиват собствени инстинкти и интереси, и тъй тая класа естествено се стреми да видоизмени традицията съгласно своите собствени интереси и все повече и повече различава своето обществено мнение от онова на другите две класи. От друга страна, от самия факт, дето запазването на традицията е поверено на грижите на една отделна класа, тая традиция престава вече да бъде нещо живо, което се менява непрестанно, според изменливите нужди на народа. Тя става един абстрактен, изкуствен, често и произволен закон, който отдалеч само следи еволюцията на обществото. Дотогава законът се е смесвал с традицията, с общественото или обществените мнения. Сега се извършва едно разделение. От една страна, има един закон - писан или неписан - който изпърво е произлязъл из самото сърце на народа, но е останал много назад от неговото развитие, и който благоприятствувал на един или други социален слой според историческите съдбини. От друга страна - има разни обществени мнения, съответствующи на различните социални слоеве, лишени от законна санкция, често даже в явно противоречие със закона.

От тая страна се извършва постоянна диференциация било между различните обществени мнения, било между тях и писания закон. Но, от друга страна, се явява едно противоположно течение. Действително социалните класи, колкото и да са различни, все пак са в постоянни - преки или косвени - сношения. Това възбужда и развива все повече и повече, паралелно с успехите на цивилизацията, стремлението да се абстрахира от общественото съзнание, свойствено на всяка класа, онова, което отговаря на подобни чувства у другите класи. По тоя начин се развива, паралелно с моралните правила, свойствени на всяка класа, една обществена морал, обща на цялата нация. Тая морал или обществено мнение има твърде различен характер, според историческото положение на всеки народ: ту е още слабо, стоящо на заден план, ту е могъщо, което все повече се налага във всичките социални отношения.

Самото това съвкупно обществено мнение, щом получи един път известна сила, не се задоволява да смекчава произволите на писания закон. То естествено се стреми да го видоизмени, да го реформира, да го асимилира и ако е възможно, даже съвършено да го замести. Така върви, с малки взаимни отстъпки, додето общественият дух достатъчно се усили, за да може един хубав ден внезапно да съзре, че онова, което е минувало за право, е несправедливо, да го събори и замести с противоположното, и публиката наивно да се учудва, как това тъй абсурдно и несправедливо нещо е могло тъй дълго да трае. Еволюцията станала революция!

Такова е, накъсо, естественото развитие на общественото мнение. Щом това развитие е напреднало един път толкова, щото да обхване цялото население, или поне онзи слой от него, който по своите природни качества представлява цялото население, общественото мнение захваща да упражнява очевидно влияние върху обществения живот на народа. Можем да различим две фази в това влияние.

В първата фаза общественото мнение има чисто морално действие. Това действие не се признава от писания закон и състои само в това, че привлича върху чиновниците или простите граждани похвала или укор, според туй, - дали техните действия заслужават в очите на народа едното или другото. Това действие, ако и да няма никаква легална санкция, не по-малко влияе; то се проявява в две посоки. От една страна, то е превантивно: то предпазва от злоупотребления³. Разбира се, трудно е да се приведат положителни примери за това действие на общественото мнение, тъй като то състои именно в предотвращаване, т.е. в попречване на известно нещо, преди то да се извърши. Но пояснителни примери все могат да се намерят. Аз вече показах, че влиянието на французкото обществено мнение предотврати възстановлението на монархията. Прибавям тук други два примера. Бисмарк, великият, могъщият, немският Бисмарк, не се е осмелил никога нито да екстернира, нито да интернира, нито да спира на границата и най-последния работник-социалист, а камо ли богати и уважавани граждани, и то, бъдете уверени, не от някоя излишна сантименталност, а просто защото не е смеел да предизвика общественото мнение. Друг пример. Преди няколко години пруский министър на народното просвещение внесе в парламента един реакционерен закон за народното образование. Тоя закон, одобряван от всесилния император, беше, както показаха дебатите, осигурен в парламента с твърде голямо болшинство. Но общественото мнение се развълнува и министърът се видя принуден да оттегли закона, даже преди парламентът да го е вотирал, и да си подаде оставката. Удивителен пример от един народ, който, ако и дълбоко монархичен и консервативен, знае при случай с едно просто клюмане глава да възпира своите най-знаменити, най-могъщи и най-популярни министри!

Това е предпазителното действие на общественото мнение. Но то има и репресивно действие: то унищожава злоупотребленията и наказва виновните. Тука много по-лесно може да се цитират примери, защото имаме работа с конкретни факти. Ето набързо един-два примера. Чарлз Дилке⁴, прочутият английски държавен мъж, бляскав, популярен приятел на галския принц, колега на Гладстона в едно от последните негови министерства, се видя внезапно принуден да напусне политическата кариера, защото бе обвинен в прелюбодейство. Парнел⁵, "невенчаният ирландски крал", идолът на своите съграждани, имà същата съдба. Греви⁶, старият и уважаван от всички президент на французката република, трябваше да си даде оставката не защото той сам бил злоупотребявал със своето положение, - никой не го е обвинявал в това, - а просто защото имал един внук, фамозния Вилсон, който се ползувал от това роднинство, за да забогатее. Фрейзине⁷ и Флоке⁸, единият дълги години шеф на правителството, другият председател на Камарата, и двамата кандидати за президентското кресло на републиката, изчезнаха безследно от политическата сцена, защото бяха замесени косвено в панамския скандал. И колко други подобни примери би могли да се цитират!

Ами у нас???

Толкова за моралното действие на общественото мнение. Всеки вижда, че то чудесно действува, много по-силно даже и от писания закон. Да предположим невъзможното, че утре българският народ ще избере едно неподкупно народно събрание и че това народно събрание ще впише в конституцията параграфите: запретено е на министрите да лъжат: наказание - 10 г. затвор; запретено е на министрите да нарушават законите: наказание - затвор доживот. Ще ли възпре това поне една лъжа, поне едно беззаконие? Не! Твърде е за вярване, напротив, че туй ще накара министрите да умножат лъжите и беззаконията, за да скрият извършените. Но да имаше едно обществено мнение, което казва на нашите министри: излъжи само един път, извърши най-малкото беззаконие и всеки ще те сочи с пръст на улицата, и няма един честен човек да ти подаде ръка, а твоите деца ще носят петно на челата си дори до второ и трето коляно, и вий ще видите, какви ангели ще имаме за министри!...

Англия няма писана конституция. Но тя има нещо по-добро: чувство на дълг в сърцата на всичките свои деца, това чувство, което е накарало простия моряк да разбере своя адмирал, когато той пред очите на смъртта е отправял към своята флота тая проста и наглед студена прокламация: Англия очаква от всяко свое чедо да изпълни своята длъжност!

Но общественото мнение, спечелило веднъж известна сила, не се задоволява вече само с това морално влияние, което, макар и да бъде много силно, не може да удовлетвори един напреднал народ. И тогава то влиза във втората фаза, стреми се да добие законна сила, та да може пряко и във всеки отделен случай да влияе върху вървежа на работите. То достига тая цел чрез народно гласоподаване.

Това гласоподаване може да има твърде различен характер. То се среща във всички народи и всички култури. В дивата орда главатарят изхожда обикновено от народно гласоподаване. И в такива деспотически монархии, като Русия или Турция, народното гласоподаване играе още известна роля в местните работи. Аз ще се огранича тука с културните народи и с онова гласоподаване, което има не изключително местен характер.

Аз различавам два вида народни гласоподавания. Най-елементарното различие се отнася до лица, като например "остракизмът" у старите гърци и избирането на депутати или чиновници, както е у много стари и нови народи. Тоя начин за узнаване общественото мнение е станал в наши дни основният камък на всяка демокрация. Обаче тоя вид контрол на общественото мнение може да даде добри плодове само когато следва подир установяването на едно морално обществено мнение. Действително, за да бъде гласоподаването свободно, необходимо е най-напред да има едно обществено мнение, което да гарантира неговата свобода, т.е., което да предпазва или да обуздава всяко опитване да се насили, да се фалшифицира народната воля. Там, дето това първо условие не съществува, народното гласоподаване не само че не служи за проявление на общественото мнение, а е проста карикатура на общественото мнение, не само че не гарантира никакво уважение към законите, но, напротив, кара властите да злоупотребяват с тях. То именно предизвиква сума престъпления, които инак не би се извършили. Ако министърът, окръжний управител, жандармът, па и простият гражданин знае, че изборът важи много за неговата собствена личност и че няма никакво обществено мнение, което да го възпира, той ще пада всяка минута в изкушения да влияе незаконно върху тоя избор.

Разбира се, че това не ще каже, че там, дето липсва едно добро обществено мнение, изборите трябва да се унищожат. Не, защото те могат да имат известни преимущества, които тука би било твърде дълго да изследваме, и с това, че ще помагат, от своя страна, да се развие обществено мнение. Само че не трябва да се мамим и да вярваме, че злоупотребленията произтичат от законите или от лицата. Не, изменявайте колкото щете законите и лицата, ако не създадете в същото време силно обществено мнение, всъщност няма нищо, абсолютно нищо да сте изменили!

Във висококултурните държави общественото мнение успява да спечели сила на същ закон не само върху избора на чиновниците, но и върху самото изработване на законите. Така е било например в Рим с "плебисцита". Но едвам в наши дни това влияние на общественото мнение получи широко развитие.

В Швейцария именно то доби оная висша форма, която засега образува nec plus ultra на демократизма.

То се явява в две форми, едната пасивна, другата активна. Първата е в логическо и историческо отношение най-старата и състои в това, че народът цял решава за приемането или не на законите, вотирани от парламента. Този последният само изработва проектите: той взема решения ad referendum (до одобрението им), а народът решава в последна инстанция, било, че гласува върху всичките закони, както е у някои кантони (задължителен referendum), било че той има само правото да изисква гласуването, както е в други кантони, и за всичките централни закони (незадължителен referendum).

Тая система има, прочее, от една страна, обуздателно действие, тъй като тя дава възможност на народа да унищожи незабавно всеки законопроект, който не му се нрави... Но, от друга страна, тя има предпазително действие, тъй като кара правителствата да не представляват такива закони, за които би могли да подозират, че са противни на общественото мнение, т.е. - рискуват да предизвикат гласуване и да бъдат отхвърлени от народа, нещо, което няма да бъде приятно на никое правителство.

Втората, активната, усъвършенствуваната форма дава на народа правото да си изработва сам законите. Това е тъй нареченото право за предлагане закони (Antragstrecht). Според него всеки гражданин, какъвто и да бъде той, може да представи какъвто иска законопроект. Ако събере известно число подписи в полза на своето предложение, правителството е длъжно да подложи тоя проект, какъвто си е, на народно гласуване. Народът гласува с да или не. Бъде ли приет един проект, той става закон.

Ясно е, че влиянието на общественото мнение под тая форма е възможно само там, дето цялото население, до последния селянин, е достигнало до висока култура и особено до силно съзнание на своите права и длъжности, своята ответственост спрямо страната и потомството. Пренесено в по-малко напреднала страна, това учреждение сигурно би предизвикало безбройни злоупотребления от страна на властите и на самите граждани.

Подобно развитие на общественото мнение предполага, че народът се е развивал правилно цели векове, т.е. без внезапно прекъсване, предизвикано от случайни причини, като чужда победа или просто чуждо влияние, преселвания, природни бедствия и други подобни. Но всъщност ни един от народите, които са достигнали висока култура, не се е наслаждавал от едно съвършено нормално развитие. Неговата история винаги представлява, в известен момент на неговото развитие, внезапен прèврат, който отклонява това развитие от пътя и пречи на нормалното функциониране на общественото мнение. Рим например е претърпял едно след друго твърде бързата агломерация на различни народности, гръцкото влияние, нахлуванията на варварите; Галия е претърпяла романизацията, сетне заселването на германите; Велика Британия - нахлуването на германите, сетне пофранцузените нормани и тъй нататък. Няма ни един съвременен европейски народ, развитието на който да е било съвършено нормално и който следователно да представлява съвършена хармония между общественото чувство и действията на властите, което е целта на всяка демокрация. И една от страните, която е най-далеч от тая цел, е именно нашата. В една втора статия ний ще видим по-подробно какво е общественото мнение у нас.

Част втора

От онова, което казахме в първата си статия, следва, че, ако искаме да разберем какво е и какво може да бъде общественото мнение у нас, трябва да припомним поне вкратце как се е развивал нашият народ.

Естественото развитие на България пръв път е било прекъснато от нахлуването на турците на Балканския полуостров. В продължение на четири дълги столетия целият народ е прекарвал летаргически живот. Но само наглед. Под тая безжизнена външност народът се е метаморфозирал, събирал е сили и бавно се е приготвял за своето пробуждане. Нашият народ е имал, при многото нещастия, поне това щастие, че е живял под игото на един народ, който е уважавал във висока степен неговата индивидуалност. Наистина управлението е било много жестоко и, което е още по-лошо, много произволно. Но не трябва да се забравя, че тия лошавини са тежали само на една много малка част от населението, а масата не е била под турското господаруване по-зле, нежели в коя да е друга европейска страна по онова време. Така щото истинското нещастие е състояло само в отсъствието на национална независимост. Но, най-сетне, и това нещастие не е било всъщност много тежко, защото в оная епоха не е имало национално чувство в тая смисъл, както ний днес го разбираме. Впрочем националното поробване се е чувствувало само в областта на външната политика и на общата администрация. В местното управление независимостта е била голяма, несравнено по-голяма, нежели днес в области като Елзас или Полша.

В тия условия се е развивал, най-напред несъзнателно, а от втората половина на миналия век с растящо съзнание, нов национален характер, а с него и общественото мнение. Това движение, изпърво бавно, бърже се е усилвало и разпространявало. От средата на настоящето столетие нови идеали поникват в населението и бърже се разпространяват навред, дето живеят българи: навред се основават училища и се поверяват на учители, по своите знания, наистина, скромни, но безкористни и ентусиасти. Населението, самò вече съзнало потребността от учители, дава мило и драго за тях. Живот се пробужда във всички области, захваща се едно автономно, национално развитие, което обещава най-добри плодове. Още две, три поколения такова развитие, и народът не само би узрял за национална независимост, но би се и научил, в благоприятни условия, да се ползва разумно от своята независимост.

Но не било писано да се продължава това развитие докрай. Преди да успее населението самò да се еманципира, други го освобождават със сила. Благодеяние ли бе туй за народа, или нещастие? Според гледището, на което се поставя човек, би могло да се говори в полза и на едното, и на другото. Не искам да споря по тоя въпрос. Приемам това като извършен факт и искам само да покажа какво е и какво, при дадените условия, не може да не бъде общественото мнение у нас.

Благодарение на Руско-турската война ний станахме господари на нашите съдбини. Станахме независима държава, която трябваше да се организира и управлява. Но всяко добро управление изисква съществуването на едно просветено обществено мнение. Аз показах в първата си статия, че законите сами по себе, колкото и да бъдат добри, нищо не значат. Законите струват само толкова, колкото струват ония, които са повикани да ги прилагат, и общественото мнение, което бди за тяхното прилагане.

При своето освобождение от турското робство ний имахме само два вида обществено мнение, съответствующи на условията на нашия живот под турците. Първият вид бе в областта на религията. Това обществено мнение е било и е още твърде силно, даже тъй силно, щото никой няма доблестта да влезе в една открита борба с него, и на практика да се освободи от ония форми, в които той отдавна е изгубил всяка вяра, всяко религиозно чувство. За доказателство на туй ще бъде достатъчно да припомним, че никой у нас не се е отказал от религиозния брак или погребение, при всичко че числото на неверующите и отнасящите се индиферентно към религията е грамадно. Но особено характерен пример за силата на нашето религиозно обществено мнение представлява фактът, че една партия е писала на своето знаме и тая точка: покръщаване на престолонаследника! Подобна религиозна нетърпимост - каквито и да бъдат нейните "политически" и "дипломатически" мотиви - е възможна само там, дето религиозните въпроси още имат някогашната почти стихийна мощ!

Вторият вид обществено мнение е националното чувство. Следствие на това обществено мнение са инстинктивното наше недоверие и нашата враждебност спрямо чужденците, били те български поданици, или не.

Но тия два вида обществено мнение, превъзходни, за да ни дадат възможност да запазим нашия национален характер, не са достатъчни да осигурят едно по-благотворно за страната управление. Нам ни липсва обществено мнение тъкмо в оная област, дето именно би било най-полезно за нас да го притежаваме, - в областта на обществения живот. Не е никак трудно да цитираме примери за това. Ний бяхме свидетели как, всред Народното събрание, хора, които тяхното обществено положение и тяхното възпитание трябваше да поставят по-горе от всякакви долнави съображения, си служеха с явни лъжи, за да прикрият някои действия, които тям бе неприятно да признаят. Обществото почти не обърна внимание на туй: поне общественото положение на тия държавни мъже ни най-малко не се разклати. Но представете си един английски политически мъж, който хвърля в очите на обществото една явна лъжа! О, той би изчезнал навеки от политическата арена.

Безброй примери от тоя род бихме могли да приведем, за да докажем тая печална истина. Но те са тъй известни и тъй пресни в паметта на всекиго, щото ний можем да се задоволим само с едно загатване за някои от тях, - за безчеловечните изтезания по участъците, правени често със знанието и даже по диктовка на хора със "западно" образование, за делата в Черната джамия, вършени от офицерин (1886 година), за срамните постъпки на известен литературен кружок, за поведението на българския екзарх при изменението на 38 чл. от Конституцията и поведението на същия при задомяването на княза, безсъвестните лъжи на политическите вестници и техния във висша степен неприличен език, постъпките със студентите преди и след 18 май!

Общественото мнение видя, без да ги прикове на позорния стълб, маса чиновници, които или подло мълчаха, или даже пълзяха пред Стамболова и му пееха хвалби, на другия ден да се превръщат в буйни стоиловисти; утре ще видим същите да се прехвърлят все тъй бърже към партията на един Радославов или един Каравелов. В едно добре познато нам министерство ний бяхме свидетели как най-верните някога партизани на Стамболова се надпреварваха на другия ден след неговото падане да се кълнат във вярност на неговия най-ожесточен противник и да чакат повдигането на трети министър, за да си спечелят скоро-скоро и неговото благоволение. Но най-печалното във всичко това е туй, че тия срамни дела не са редки, отделни случаи, а безбройни, ежедневни явления.

Но защо е така? Много е лесно да се отговори на тоя въпрос. Всеки народ се развива под двойното влияние на наследените от прадедите особености и на средата, в която живее.

До Освобождението нашият народ образуваше, с малки изключения, една бедна и проста маса, която не можеше да има друго обществено мнение, освен онова, което й бе дадено непосредствено от условията, в които вегетираше. Тия обстоятелства имаха едно досущ естествено последствие за обществената морал. Поставено под едно управление като турското, единственото обществено мнение, което можеше да се образува спрямо политиката, не можеше да има друго освен чисто отрицателен характер; именно безполезно и даже опасно бе да се занимава човек с обществените работи и особено да негодува или само да се удивява на безбройните злоупотребления, вършени от чиновниците. Впрочем под турското иго българинът не взимаше никакво участие в общото управление, или, ако взимаше, то обикновено със своите най-лоши елементи. Администрацията беше нещо чуждо за него. Той виждаше в нея страшна развала и естествено се приучи да счита тая развала като неизбежна в политическата администрация. Нему се е втълпила в главата тая идея и днес той гледа на българската администрация така, както е гледал на турската. Оттам произтича това, дето днес общественото мнение спокойно гледа и на най-големите безстидства, вършени от властите, и от друга страна - сматря за глупаво донкихотство всяка доблестна опозиция против правителствените произволи.

Нека към това прибавим, че, по злощастие, така наречената интелигенция не прави нищо, - и за дълго време не ще може нищо да направи - за пречистване на обществените нрави. Па и тя сама всъщност образува най-болната точка на нашия социален живот. Това обаче е съвсем естествено. Нашата държава, създадена на другия ден след Руско-турската война, се нуждаеше от една администрация. По едни или по други причини, които би било твърде дълго да излагам тука, тая администрация скоро стана извънредно сложна и многочислена. Но за тая администрация не съществуваше никакъв подготвен персонал, нито даже някакъв клас от населението, из който да би могло да се рекрутира лесно тоя персонал. Трябваше прочее да се импровизира, както и самата държава. Всички, които знаеха горе-долу да четат и да пишат, се нахвърлиха на чиновничество, като на някоя лесна плячка. Най-жестока борба за места начена да се води наяве, а още повече в тъмнината, по канцелариите.

В народа се извърши едно гибелно разцепление. От една страна стои една така наречена интелигенция, която живее от кървавия пот на простия народ; от друга - грамадната трудолюбива и бедна маса, която почти никак не се наслаждава от благодеянията на националната независимост. Бърже се образуваха две класи, с характер и интереси съвършено различни, от които нито едната, нито другата не може да има едно полезно за страната обществено мнение.

От една страна - работната маса, селяни, дребни занаятчии или търговци, маса трудолюбива, економна, скромна, проста, но и бедна и невежествена. Тая класа има наистина своето обществено мнение. Но това мнение няма никаква важност за целокупния обществен живот на страната. Тая маса биде внезапно повикана за независим национален живот, без да е била ни най-малко приготвена за тая велика и трудна задача. Тя се интересува само за своята черква, донейде и за своето училище и община, - а вий искате от нея да се занимава с интересите на една страна от 100,000 кв. километра и на едно тримилионно население. Това не й е възможно. Тя се губи в нашата прекрасна конституция и в нашите хубави закони и става жертва на една претенциозна администрация и на безсъвестни агитатори.

Срещу тая безпомощна маса стои един административен персонал, ленив, прахоснически, претенциозен и разкошен. Блянът на всеки младеж, който има нужните средства или разполага с достатъчна протекция, е да постъпи на някоя административна служба, да прекарва там приятни дни, без да се труди и без непрекъснати материални грижи. Тая администрация няма сама по себе никаква морална мощ. Самото й рекрутиране е лошо, а вследствие на внезапното изникване на държавата, тя е роб на още по-лоши привички. Никой чиновник, бил той писар или министър, не е гарантиран за утрешния ден. Днеска писар, утре той може да бъде началник на отделение, за да бъде на третия ден изхвърлен на пътя и на четвъртия да се събуди може би като министър. Никакво уважение към спечелените права. Всяка година се правят закони, за да се унищожат на следующата и т.н, и т.н. Неизбежното следствие от туй е, че оная класа, която би могла, със своята сравнително по-голяма интелигентност, да има едно полезно за страната обществено мнение, е осъдена от обстоятелствата да се занимава само със своите най-близки лични интереси. При тия условия, не се колебаем да го изречем, е благодат, дето тя няма обществено мнение.

Злото е, че вън от двете поменати класи, които, по причини наистина различни, но еднакво наложителни, не могат да имат обществено мнение, у нас почти не остават независими и просветени хора, които би могли да образуват един противовес на правителството. Ония класи, които в други страни образуват върха на общественото мнение, рентиерите, лекарите, писателите и прочее, у нас или не съществуват, или, като например лекарите, са сами почти всички колелета в държавната машина, право или косвено чиновници. Прибавете при това, че не съществува никакво действително местно самоуправление. Общинските съвети се назначават и разтурят само по интересите на партията, без никаква грижа да се запазят интересите на населението.

Де би могло, следователно, подир всичко казано, да има у нас едно обществено мнение?

Да се постави тоя въпрос, ще рече да се разреши. У нас няма и за дълго време още не може да има обществено мнение.

Толкова по-свята е за всеки искрен патриот, за всеки честен гражданин, длъжността да не гледа с кръстосани ръце, като пасивен зрител, на вървежа на обществените работи! Ако, за злощастие, у нас няма едно обществено мнение, каквото трябваше да има, наша длъжност е да работим всички, всеки според своите сили, за да го създадем.

Но за да може нашата деятелност в тая посока да има какво-годе полезно последствие, нужно е да се научим да дирим злото там, дето е, и да осветляваме обществото преди всички върху тая точка. Трябва веднъж за всякога да се отучим да търсим злото в законите или в лицата, или ако го търсим там, дето е, - да мислим, че ще можем го поправи пак със закони или с лица. Не, всички стремления от тоя род са детински и не могат да доведат до никакъв практически резултат. Нашите закони са превъзходни. Малко страни имат тъй добри закони. Никаква полза не би имало да се изменяват. Злото е в това, че тези тъй хубави закони в другите страни се прилагат, а у нас с тях се подиграват! Но онова правителство, ония чиновници, които се подиграват със законите, защо вършат това? Защото ли са по-лоши от другите, както мисли "голямата публика" и както говорят всичките наши наивни или же шарлатанствующи вестникари? Ще стига ли да ги заместим с други, по-добри, за да захване да се уважава нашата конституция и да се прилагат нашите закони? Уви! Съвсем не е така! Колко пъти вече бяхме очевидци, от деня на основаването на българското княжество, как хора, безукорни наглед в частния си живот, хора, които в опозиция се продаваха за фанатически защитници на законността, надминуваха, когато са на власт, със своите всевъзможни злоупотребления всичко видяно дотогава! Да не се оплакваме от туй! Оплакването е безполезно, даже нещо повече, то е несправедливо, - защото грешката лежи в самите нас. Ако тия хора, когато са на власт, са такива, то е затова, защото сами ний сме такива. И ако ний искаме да подобрим това състояние на нещата, няма да го направим нито с изменяване на законите, нито със заместване на лицата, а само с изменение духа на законите, т.е. на начина, по който днес се гледа на тях от ония, които са повикани да ги прилагат, и особено от обществото.

Искаме ли прочее да работим искрено за напредването на нашия народ, има само едно-единствено средство за постигане на тая цел: това средство е да работим с всичките си сили за развитието на едно истинско обществено мнение. Общественото мнение е най-добрата от всичките възможни конституции, то е единствената действително добра конституция, защото тя е едничката, която не може да се нарушава. Общественото мнение е всемогъщо. То налага волята си на правителствата, то ги моделира по свой образ и подобие като восък, чупи ги като стъкло, щом се опитат да му се противят.

Да не ни отвръща никой, че и в много други страни, дето има обществено мнение, то пак не премахва злоупотребленията. Да, но само защото общественото мнение в тия страни не е още такова, каквото би трябвало да бъде. Ако в Русия царува деспотизмът и чиновнишкий разврат; ако ний пред един побеснял тиран сме треперали цели 8 години, то е било затова, защото нашият народ, т.е. ний сами сме го искали, т.е. търпели. Дайте на руския цар и на неговите служители, дайте на Стамболова английското обществено мнение и вий ще видите, как ще станат те всички либерални и честни! Пренесете либералната английска кралица с нейните най-добри министри в България и вий ще видите как скоро те ще се научат да управляват по своето вътрешно убеждение и да гасят свещите! Дайте на най-безкористния човек абсолютна власт и той ще я злоупотреби. Поставете един най-користолюбив човек посред едно честно общество, и той или ще постъпва най-честно, или ще изчезне в един ден.

И тъй, само контролът, или по-добре страхът от контрола, може да ни спаси от едно морално съсипване. Но под думата контрол аз не разбирам тука онзи глупав контрол, който ни е тъй добре познат и който състои в контролиране един чиновник от други, сиреч вълка от тигъра! Този контрол трябва да бъде контрол на всички. Тежко и горко на онзи народ, който гледа с кръстосани ръце безсъвестните дела на ония, на които той плаща със своя кървав пот, за да му вардят интересите: той ще бъде тъпкан с крака и той заслужава да бъде тъпкан. Колко е вярна французката поговорка, повторена за наша сметка преди година, от едно високопоставено лице: Chaque peuple n’a que le gouvernement qu’il mérite⁹.

Прочее всички ний, каквито сме си: - големи и малки, богати и бедни, чиновници или частни лица, - които искаме да минуваме за патриоти, честни, независими, - всички ний сме длъжни неуморно да говорим и да правим всичко, което е в състояние да пробуди в нашия народ едно здраво обществено мнение. Никога не бива да казваме, че сами ний не можем нищо да извършим. С такива извинения си служат слабите и страхливите! С такива извинения светът никога не би мръднал. Да, и сами ний можем много да направим. Наглед не е така. Но всяко действие, всяка наша дума остава в сърцата едно семе, което един ден ще поникне. И даже ако няма на наши дни практически последствия, ще бъдем доволни поне в съвестта си и ще можем с гордо чело да минем по жизнения път, без да се срамуваме от хорските погледи, и ще оставим на своите деца безукорно име.

Нека ни служи за пример прочутият английски политик Брадло (Bradlaugh)¹⁰. Отрасъл в мизерни условия, син на един беден писар, той сам работник, успява със своята настойчивост да получи известно образование и да може да действува в полза на своите убеждения - омраза против лицемерието във всичките му форми. Той сполучва да се избере за депутат в парламента и си поставя за задача да премахне онзи колкото стар, толкова и лицемерен обичай да се принуждават депутатите, даже против тяхното убеждение и техните публично изповядвани мнения, да полагат, при своето встъпване в парламента, религиозна клетва, - досущ като у нас. Той отказа прочее да положи тая клетва и поиска да му се позволи да я замести просто с честна дума. Известно е, че Англия е най-консервативната страна, оная страна, в която е най-мъчно да се води борба против стари привички. Парламентът отхвърля предложението на Брадло. Той настоява и се явява в заседателната зала, но го арестуват. Подир разни перипетии негова мандат се касира. Той пак си дава кандидатурата и избирателите повторно го изпращат в парламента. Там същите сцени: Брадло влиза в парламента, парламентът го отхвърга. И това трае години и години. Ни срамът от едно грубо изгонване из заседателната зала, ни затворът, ни страшните глоби, - нищо не може да сломи неговата енергия. Верен на убежденията си, той е неуморим в борбата. Най-напред сам, той лека-полека вижда своите идеи да проникват в обществото и след дълги години трудна борба и всевъзможни оскърбления, най-подир доживява да види своята теория приета от парламента. Благодарение нему сега ония депутати, които се казват свободномислещи, могат да заседават в парламента, без да се подлагат на една комедия, недостойна за един депутат, който се нарича и трябва да бъде представител на обществената морал.

Колцина като този Брадло имаме между нас? Не искам да кажа хора готови да извършат онова, което той е извършил - да не изискваме много от нашите слаби сили, - но просто хора, готови да се борят не за своите интереси, а за своите идеи?

Навярно ще ми се отговори, че който би се одързостил у нас да се бори за някоя идея, той би бил обсипан с клевети, като най-последен бандит, и ако клеветата не го убие, той ще рискува да бъде наречен луд. И с това хубаво извинение всички наши доблестни хора вярват, че са се помирили със своята съвест и със своя "пламенен патриотизъм"! О, лицемерно племе, както би казал Исус Христос, - един от ония, които бидоха опръскани с кал и които минуваха за луди... Да, признавам, първите може да бъдат опръскани с кал и да минат за луди, но вторите ще бъдат считани вече само за оригинали, додето един хубав ден обществото бъде заразено от тях и покрие с цветя ония, с които се е гаврило. Да, ако с онова добро, което искате уж да извършите, вий търсите винаги да запазите вашия личен интерес, никога нищо велико няма да извършите.

Към нашата младеж се обръщам аз, преди всичко, сиреч към всички ония, които са останали млади по душа и, понеже зрялата възраст не е вече способна за никакви безкористни подвизи, за никаква плодотворна инициатива, аз очаквам всичко от ония, които са още млади по години. Нека нашите студенти, тук или в чужбина, дадат първия пример. Нека те в своите събрания, частни или публични, се въодушевяват от тия идеи, че онова, от което се нуждаем, не е тая или оная форма на управление, този или онзи княз, този или онзи министър, а дух на честност и на безкористие. Нека, ако желаят и ако могат, основават дружини, посветени специално на култивиране на този идеал. Такива дружини могат много да направят. Историята на германските и на швейцарските университети доказва това. Но нека избягват мъгляви идеи и празни фрази. Нека най-напред те сами се заловят за работа, нека те се стараят да блещят винаги с една строга честност, едно дълбоко правдолюбие и нека изискват същото от своите приятели, познайници и от всички ония, с които имат работа. Това ще бъде добра политика, хиляди пъти по-полезна от оная, която състои в агитиране за или против тая или оная партия, във викане "да живее" този или "долу" онзи. Аз хубаво зная, че като влязат един ден в живота, мнозина, а може би и повечето от тия младежи, ще изневерят на своите юношески идеи. Но нека бъдем доволни, ако останат поне неколцина. В тая възраст се проявяват великите въодушевления, които влияят върху целия живот. Лека-полека тия идеи ще проникват все в по-широки кръгове и инициаторите на тая нова, по-скромна, но и много по-възвишена политика, ще доживеят да видят своите принципи проникнали все по-дълбоко и по-дълбоко в обществената морал и в партийния живот.

БЕЛЕЖКИ

1. Патрис Макмахон - маршал, втори по ред президент на Третата френска република (1873-79) (б.съст., П.Т.). [обратно]

2. Обществото, по мнението на анархистите (говоря за анархистите, които имат собствено мнение, а не за простите хвъргачи на бомби), трябва да се управлява от взаимното съгласие на индивидуумите, налагано от силата на общественото мнение без писани закони и без никакви официални власти. Това е впрочем идеалът на всеки истинно-просветен човек. Само че между анархиста и истинно-просветения има тая съществена разлика, че за последния това е действително един идеал, т.е. едно състояние на нещата, само по себе, може би, възможно, едно състояние, което от сърце желае, но което може да се осъществи само в едно далечно бъдеще; когато за анархиста това е такова състояние, за което ний сме вече съвършено зрели, и което би се осъществило от само себе, щом една всеобща революция, била тя кървава, или не, направи tabula rasa от всичките наши днешни обществени учреждения. Впрочем между един последователен анархист и един тъп "порядъчен човек", който чака всичко от власттта и за когото диктаторът е последната дума на цивилизацията, има, за щастие, безбройни нюанси. [обратно]

3. Тази е неговата отрицателна роля. То има обаче и съответствующа положителна роля - то предизвиква подвизи от извънредна храброст. Аз говоря тук само за неговата официална роля, която представлява днес за нас най-голям интерес. [обратно]

4. Чарлс Дилке (1843-1911) - известен английски либерален и радикален политик; критикува Британската империя и през 1871 г. предлага републиканска форма на управление (б.съст., П.Т.). [обратно]

5. Чарлс Стюарт Парнел (1846-1891) - ирландски лорд, национален политически лидер, основател на Ирландската парламентарна партия (б.съст., П.Т.). [обратно]

6. Жул Греви (1807-1891) - Трети президент на Третата френска република (1879-1887) (б.съст., П.Т.). [обратно]

7. Йожен Фрейсине (1828-1923) - френски политик и дипломат; военен министър (1888-1892). Провежда активна колонизаторска политика (б.съст., П.Т.). [обратно]

8. Шарл Флоке (1828-1896) - френски учен и политик (б.съст., П.Т.). [обратно]

9. "Всеки народ има такова правителство, каквото заслужава". Р. [обратно]

10. Чарлс Брадлоу (1833-1891) - виден английски политически активист. Защитник на трейдюнионизма, републиканизма и жените, антисоциалист; основател на антирелигиозно общество. Привърженик на либералния индивидуализъм (б.съст., П.Т.). [обратно]

© Д-р Кръстьо Кръстев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.03.2018, № 3 (220)

Други публикации:
Мисъл, 1895, кн. I, с. 3-12, кн. III, с. 265-275.
Д-р Кръстьо Кръстев. Злочестините на България. Публицистика. Увод, съст. и подг. за печат Петър Трендафилов. София: Кралица Маб, 2016.