Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОЛИТИЧЕСКИ ДНЕВНИК: ЕДНА ПСИХОЛОГИЯ НА ИЗБОРИТЕ

Д-р Кръстьо Кръстев

web

Психология на българския избирател; съзнава ли той разликата между някога и сега. - Какво са направили нашите обществени дейци за политическото възпитание на народа. - Два тезиса: I. Всяко правителство, като такова, се ползва между народната маса от такова монархическо обаяние, щото и без всяко насилие може да печели изборите. Средствата за усилване на това обаяние: администрацията, партизаните-чиновници, изборните държавни служители. II. На населението не се действува с убеждение и самò то, по тая причина, със своя вот не изказва никакво убеждение: необходимост от програмни, а не лични агитации. Може ли някоя от днешните политически партии да възпита народа в тая посока? - С какво е могла да агитира правителствената партия; каква цена имат трите "победи" на правителството и намалението на десятъка. - Защо не са били избрани опозиционните водители; оборване на безосновните твърдения на официозните органи: Радославов и неговата партия в изборите на 17 ноемврий и на 11 септемврий 94 год.; Цанков и неговият избор за VIII Народно събрание; Каравелов, Греков и князът.

С какви средства е спечелил Стоилов изборите на 17 ноемврий.

Още един "принцип" на българските партии; низката постъпка на "Мир" спрямо г. Ю. Тодоров. "Народни права" и князът. Особата на княза и нравственият дълг на изразителите на общественото мнение.

Две думи за в. "Светлина".

 

За да може справедливо да се оцени значението на избирателната победа, която спечели днешното българско правителство, необходимо е да се опитаме по-напред да си дадем сметка за психологията на българския избирател, необходимо е да си припомним общото интелектуално развитие на масата, която образува грамадното болшинство на населението в градовете, а особено в селата, необходимо е най-сетне да се отбележи политическото възпитание на това население с ония държавно-политически въззрения, които го ръководят, макар и несъзнателно, при изпълнението на неговите политически права и задължения.

За никого, който обича да се замисля върху скритите причини на явленията, не е тайна, че грамадното болшинство от селското и дори от градското население на България е още далеч от едно истинско съзнание на оная пропаст, която дели днешния строй на държавните работи от някогашния; че разликата между наредбите, задълженията и правата, в които той е отрасъл и към които е бил свикнал, и ония наредби, права и задължения, които ни завеща нашето Освобождение, че тая разлика за негова ум или не съществува, или пък се изчерпва - захваща и свършва - главно с разликата между ония думи, които някога е употребявал, и ония, които сега го учат да употребява. Няма следователно да удивим никого, ако утвърдим, че грамадното болшинство на това население, сиреч оная част от него, която винаги решава изборите, не притежава никакво, нито най-тъмното понятие, не само за основите, на които почива днешното управление на България, но и за оная роля, която се възлага нему да играе. Че днес той, последният селянин, сетният сиромах, който зъзне на студа в своите дрипи, е същинският господар и повелител; че неговата воля и волята на подобните нему прости хорица е оная сила, която въздига и проваля вдън земя най-високите държавни служители; че тия, облечени в дрехи, изтъкани от неговия пот, сановници, заедно с княза, пред каруците на когото той се диви, както би се дивил пред колесницата на Перуна, не са друго нищо, освен негови слуги, всичко това е за простия човечец (и не само за него, но и за много учени гарги) една тъй безбожно смела и дръзка мисъл, която едвам би могла да се побере в неговата глава, камо ли да се роди в негова ум. Правителство, княз, министър за него са всъщност и днес тъй богопомазани лица, правото на които нему едва ли би дошло и наум да оспорва, както не му е идело наум да се усъмнява в правата на султана и неговите по милост, по височайше благоволение, въздигани и събаряни везири, паши и валии. Защо го управляват тия хора, а не други, заслужават ли те това, достойни ли са - това той не пита, защото си мисли, че царщината и сега, както и някога, се управлява от някакви хора, които аслъ ще са родени за това, които си имат правото (отде и как? - тия въпроси за него не съществуват) да бъдат господари, да му заповядват и да му събират данъка.

Че за тия хорица, в дъното на тяхната душа, и днес е една непонятна слободия, кога гледат как "голобради момчета" или добре познатият тям от детинство бачо Вълюв унук, са тръгнали да нападат и министри и депутати и да говорят, че те гледали за джоба си, а не за народа; че те не вършили по закон и по право, а по роднинства, по партизанство и по криво, че те прахосвали народната пара за вятъра; че дори князът взимал дип много пари, а можал хубаво и прехубаво да си мине и с по-малко. За бунтовници, които са дошли да размиряват царщината, вече едва ли ги смятат, но сигурно и за добри хора няма да ги мислят, защото, ще си рекат, да бяха добри, тях щяха да турят на мястото на ония. Зер не е изпила кукувица ума на ония, дето турят "там" кой на какво да бъде.

Ний няма да се спираме тука върху тоя много важен въпрос какво са направили досега нашите правителства, и въобще нашите политически дейци, за политическото възпитание на народа. Ще отбележим само, че всяко правителство е мислело, че то ще бъде вечно и в своята слепота (не за народните интереси, за тях де ще му остава време да мисли! - ами за своите собствени интереси) не само не е направило нищо за свестяването на масата, а, напротив, с каквото вече е могло, е съдействувало да става по-гъст политическият мрак, в който тя живее, като е считало за своя първа и най-приятна длъжност да изпрати във всяко село своя вестник, своята фабрика за кал, както хубаво назова д-р Стоилов нашите вестници, под впечатлението, види се, на вестник "Мир", който и най-добре отговаря на тая дефиниция. Колкото за опозициите, те са имали винаги тъй бърза работа: да дойдат час по-скоро на власт, за да спасят България от явна вече погибел, щото кой знае дали бихме могли справедливо да ги упрекваме... И средствата, с които грамадното болшинство, за да не кажем всичките видни членове на нашите партии са си служили и сега още си служат, са такива, че трябва да считаме за особено щастие, дето тия средства не са проникнали навред и не са направили целия народ партизански. Защото, нека признаем, няма нищо по-лошо от партизански град и партизанско село, каквито, за жалост, все има доста тук-там из България. Това не са просветени, а заслепени села и градища, които имат по един бог, по един идол, обикновено много долен или даже безчестен човек; които не щат и да слушат, кога се говори, камо ли да мислят; които не знаят друго, освен да искат Ивана и да крещят до бога против Драгана.

При това състояние на работите и при това умствено и политическо развитие на масата са безспорни две неща:

I. Правителството, а следователно и оная партия, на която то принадлежи, се ползват, в очите на простата маса, с едно обаяние, равно ако не на обаянието, което упражняват правителствата на турския султан и на руския цар, то във всеки случай по-голямо от онова, което имат правителствата на монархии като Австрийската и Германската, които тоже правят - ако и само морални - насилия, но в парламентите на които никога не заседават само по десетина опозиционни депутати.

II. На тая проста маса не се действува с убеждение и следователно сама тя, със своя вот нито действува по убеждение, което и не притежава, нито въобще изказва съзнателно своята воля и дава своето доверие.

Какво следва от тия две условия, от тия два върховни фактора на нашия конституционен живот?

На тоя въпрос няма да бъде трудно да си отговори сам читателят; но при все туй ний сме длъжни ясно и точно да посочим всички последствия, които произтичат от тях, тъй като в тях именно трябва да дирим ключа, както за обяснение резултата на последните избори, така и изобщо за разкриване движущите сили на нашия обществен и политически живот.

I. Обаянието, нравственият авторитет, с който се ползва правителството и естествено, всички негови агенти и частни лица, които агитират от негово име. Това обаяние нам се вижда тъй голямо, щото ний не бихме се подвоумили да предположим, че и само с него всяко правителство, даже да би било то съставено от стамболовисти, би могло да спечели болшинството от депутатските кресла, особено ако разпущането на старото събрание стане все тъй внезапно и ако за изборните агитации се даде толкова малко и толкова лошо време. Ний се надяваме, че ще сполучим да убедим в тая, на пръв поглед смела мисъл, и скептичния читател, ако изброим тук поотделно средствата, с които правителствата, без даже да вършат някакво наказуемо от законите деяние, могат да поддържат и усилват това обаяние. На първо място от тия средства са административните чиновници, които по теорията на днешното правителство навярно се "състоят от граждани", особено пък най-висшите от тях, именно окръжните управители, околийските началници и приставите1. Без заплашвания, без терор, а чисто по приятелски те могат във всяка околия да спечелят за правителствените кандидати двойно повече гласове, нежели най-добрият опозиционен агитатор - за опозиционните. Управителят, началникът и приставът се намират в такива служебни отношения спрямо едно голямо количество граждани и селяни, щото една тяхна дума, едно тяхно загатване са достатъчни, за да знае тоя гражданин какво да прави. Случват се, без съмнение, между административния персонал и хора със симпатии към известна опозиционна партия, и тогава тая партия извлича част2 от оная полза, която обикновено всецяло принадлежи на правителството. Обръщаме вниманието на читателя, че ний тука не говорим нито за насилията, нито за противозаконния натиск, които един окръжен управител може да упражни върху граждани и чиновници, а само за ония съвети, които пред простите хора добиват сила на заповед, и за ония желания, които за всички по-страхливи и по-безхарактерни чиновници (а такова е винаги грамадното болшинство), за всички граждани, които се намират в какви да е връзки спрямо управителя, стават наложителни искания.

На второ място идат всички ония чиновници, които дължат своите места не на своите истински заслуги и на своето образование, а на своето партизанство и своите роднински връзки с видни хора от владеющата партия и които, щом се изплъзне властта из ръцете на техните покровители, рискуват да останат на пътя. Без съмнение, между опозиционните партии има пък много и много такива хора, които вследствие на подобни катастрофи са лишени от своите длъжности и може би се нуждаят от залък хляб, та поради това ще агитират с не по-малка ревност от ония, стимулът на които е страхът от бъдещи неприятности. Но ако ний при все това отбелязваме чиновниците като особен фактор за "морално влияние" върху населението, правим го по отношение към тях не като известни индивидууми, частни лица, а само по отношение към оная важност, оная тежест, която те имат у нас като такива и такива длъжностни лица, чиновници. Излишно е, струва ни се, да напираме изрично върху туй, че това не може да се отнася към всички неадминистративни чиновници, но че между тях има много такива, на които заеманата от тях длъжност дава всичка възможност да упражняват върху известни слоеве на населението влияние, равно на влиянието на окръжния управител. Такива са, освен министрите, училищните и горските инспектори, донейде и главните учители, финансовите чиновници, бирниците, служащите в разни кредитни учреждения, всичките служащи в кметствата и много други. При това тези чиновници не само упражняват непосредствено "морално", т.е. неморално влияние, но си служат със своята власт да карат и подведомствените тям по-малки чиновници да агитират. Така ний случайно узнахме, че един училищен инспектор (севлиевският) е имал тая достойна за един полицейски пристав откровеност да кара един учител, неотдавна свършил в нашето Висше училище, да агитира за правителствените кандидати. За честта на Училището с особено удоволствие ще отбележим, че този учител категорически отказал да направи това. Друг един инспектор (К-кият) е дал на един селски учител съвета да не дохожда в деня на избора в избирателния център. Такива примери трябва да има с хиляди, но тях никой не ги знае, защото нашите хора или подло мълчат за всички беззакония, които виждат и които даже се случват с тях, или, ако ги обаждат, правят това при най-неблагоприятни за истината условия и по образеца на най-лошите вестникарски маниери.

Че самите правителства добре съзнават особената сила, която има чиновникът в очите на масата, доказва най-добре оная ревност, с която всички наши правителства уволняват всеки малко-много немирен опозиционен партизанин. При тия уволнявания действуват наистина и много по-ниски и много по-зверски инстинкти (мъст за това, че той е бил и е техен противник, желание да се сломи негова характер, да се доведе до унижения или до гладуване), но нам се иска да вярваме, че тия зверски инстинкти не са нито единствените, нито най-главните мотиви, а чисто партизанските съображения, особено страхът от по-безпристрастни съдии и желанието да припишат личен мотив на всеки политически противник. Има действително и похвални изключения. Тодор Иванчов, виден радославист, е директор на статистическото бюро, Иван Славейков, виден каравелист, е учител в столичната мъжка гимназия, Н. А. Начов, личен противник на Величкова от Солунската гимназия, си стои директор на женската гимназия във Варна, но това са изключения, които си имат особените причини, но правилото е било и днес си остава: изгонването - изгонване на всички политически противници, които не мълчат, а понякога и на ония, които мълчат3...

Най-сетне на трето и последно място идват изборните чиновници. Наистина тая изборност у нас е станала повече от фиктивна, но, както изглежда, нашите правителства имат голяма нужда от нея: за пъстротата на декорациите, за разнообразието на ролите и за запазване на конституционното приличие. Читателят разбира, че ний говорим за кметовете, техните помощници и целия общински състав, за председателите и членовете на окръжните постоянни комисии. Особено голяма роля играят селските кметове по изборите за народни събрания. Да се напише историята на тая тяхна роля, ще рече да се изпълнят томове. Това би било един много полезен труд и той би направил излишна всяка история на изборите от 17 ноемврий 1896 година, защото в никои други избори, доколкото ни е известно, не са били употребявани тъй виртуозно селските кметове за агитатори на правителствената партия. В това отношение правителството на Стоилова заслужава палмата на първенството; то първо е направило това откритие, че употребяването на кметовете като правителствени агенти за изборите е най-лесното и най-сигурното средство и че в същото време то е единственото средство, при което най-наглото лицемерие ще бъде най-конституционно. На всяко обвинение, че кметовете агитират за правителствената листа, с гордо чело ще се отговаря: "Това прави чест на правителството! Кметовете са изборни лица, правителството няма никаква власт над тях и ако те агитират в негова полза, това именно доказва, какви дълбоки корени има между народа партията, на която то принадлежи". А всъщност работата е твърде проста: общинските избори станаха преди три месеца, в повечето окръзи до 17 ноемврий още те не бяха утвърдени, а утвърждаването, както и разтурянето им, става досущ полицейски и произволно. Освен това селските кметове са обикновено хора, които разбират тайните на нашия конституционализъм толкова, колкото и въобще средният български селянин, които, с други думи, в своята простота едва ли няма да се считат длъжни да държат страна на правителството, т.е. да изпълняват касателните заповеди и дори приятелски съвети на окръжния управител и исканията на партията, на председателите на бюрата.

Ето това са вкратце средствата или по-добре лицата, чрез които едно българско правителство може, без собствено да нарушава, а само като заобикаля законите, да печели изборите. Дали само с тия средства си е послужило днешното правителство, ще видим по-долу, след като разгледаме и втората от двете показани по-горе особености на нашето население.

 

II. На грамадната маса ни прежните, ни днешното правителство не е действувало с убеждение. Следствието на това е, че нейният вот не е бил съзнателен, нито е могъл да бъде израз на някакво убеждение, на някаква присъда от страна на народа. Да действуваш на убеждението на масата ще рече не да искаш от нея да гласува за тогова или оногова, защото бил от еди-коя партия или защото щял да направи еди-какво за селото, не да завладееш волята на селянина, а да просветиш негова ум: да го запознаеш с неговите истински интереси, които са същевременно истинските народни интереси; да му кажеш средствата, чрез които тия интереси могат да се завардят; да му разясниш, че той не трябва по никого сляпо да се води, когато подава своя глас, и че никой, нито околийският началник и окръжният управител, нито кметът, нямат право да му заповядват да гласува за тогова или оногова. С други думи казано, върху масата се действува с убеждение само ако тя се осветлява относително нейните избирателни права и длъжности и ако агитационната борба се води програмно, а не лично. Това властвующата партия не е направила и, както ще изложим, не е и могла да го направи. И ако тя е спечелила победата, това ни най-малко не може, в очите на безпристрастен наблюдател, да означава, че българският народ е дал ней своето доверие или, че е изказал "презрение" спрямо нейните противници. Грамадната част от българския народ нито знае за какво са вашите карания! Тоя народ си гледа хала; той не принадлежи на никаква партия, нито пък в деня на избора "одобрява" делата на една и "осъжда" делата на друга. Това правят мнозина по-интелигентни граждани, но масата сляпо се води от слепи водители. Тя нито разбира, нито се интересува от вашите борби. Тя е лишена от всяко политическо възпитание и всеки шарлатанин може да получи нейното доверие. Тринайсет пъти досега са правени "апели" към народната воля в България; дванайсет пъти тая воля се е оказала съгласна с желанието на ония, които са я "питали". Хвала и чест на дяда Цанкова, че и тринайсетият път не стана тъй. (Обаче и в този единствен случай не може да става дума за съзнателно изказана народна воля; то е било просто победа на по-пъргави и по-деятелни агитатори). И за да може един ден тоя народ действително, не фиктивно, не само в съгласие с волята на ония, които правят "апела", да "дава доверие" и да "изказва презрение", той трябва да се възпита политически. Това възпитание няма да му дадат днешните политически акробати, които сами го нямат. Това възпитание той не може да получи: нито от хора, политическата деятелност на които се състои в интриги, за да дойдат на власт, и в интриги, за да се задържат по-дълго време на нея; нито от хора, ръцете на които са обагрени в кръвта на българските граждани; нито от хора, челата на които са опозорени с насилия, грабежи, с произволи и с държавни престъпления, едно от друго по-страшни и по-възмутителни; нито от хора, които са тъпкали правата на българските граждани и са изтезавали своите политически противници; нито, най-сетне, от хора, които са били предатели спрямо своето отечество, които са викали чужди държави на помощ против своя собствен народ или с тяхна помощ са правили комплоти в своето отечество!...

Че тия укори не се отнасят само до хората, които са днес на власт, е очевидно за всекиго. Но може би правителствените органи ще поискат да ни уверяват, че тяхната партия е действувала с убеждение, с програма. Колкото и да би било дръзко едно такова твърдение, ний сме длъжни със спокойствие да го проверим и оборим. Нека, прочее, допуснем за минута, че правителствените агитатори са действували на убеждението на масата. С какво са могли те да действуват? За програма не може собствено и дума да става: партията не притежава никаква строго определена програма, а колкото програмни речи е държал д-р Стоилов, те противоречат не само на делата на кабинета му, но и една на друга. Ще ни се каже, може би: с делата, с "победите" на правителството. Действително има три такива победи, за които официозните вестници постоянно ни говорят. Това са: 1. Кръщаването на престолонаследника; 2. Помирението с Русия; 3. Припознаването на княза.

Нека видим каква цена имат тия дела, както обективно, така и като агитационни средства.

1. От кръщаването на наследника за селянина не е ни по-топло, ни по-студено, но той има достатъчно религиозен фанатизъм, за да мисли, че нашата вяра е най-добрата, и достатъчно простота, за да може да повярва, че това е извършено за негова полза и за негова угода. Ний по тоя въпрос няма да спорим, не защото спорът не е възможен, а защото е възможен само при две неизпълними условия: или от гледна точка на най-тесен религиозен фанатизъм, който ний не притежаваме, нито пък желаем да се подклажда у други; или от висша философска гледна точка, която едва ли би била понятна за мнозина от читателите ни. Едно нещо има обаче, което не бива никога да се забравя. То е, че ако това кръщаване е заслуга, тя принадлежи не на правителството, а на бащата, на княза. Правителството при тая церемония беше пето колело. Колкото за идеята на това кръщаване, тя принадлежи на дяда Цанкова: той пръв я донесе от Русия и пръв я изказа публично, а Радославовата партия я прегърна по-ревностно и от правителството, и искаше дори да се измени конституцията. Прочее правителствената партия няма никакво основание да си приписва заслуги в тая работа.

2 и 3. За помирението с Русия и признаването на княза, за които навремето още изложихме, че не са следствия, а всъщност причини на кръщаването, трябва почти същото да се каже. Не кабинетът на Стоилова, а едно по-близко и от него по-заинтересувано лице - пак князът - беше турило зарад тях в движение ада и земята; и то не от вчера, а от години, още когато Стамболов беше всесилен негов министър. Днес вече не е за никого тайна, че Стамболовото падане, или по-право изстиването на княжеското благоволение към него, се дължи, на първо място, на обстоятелството, че интересите на княза вече не съвпадаха с неговите, на обстоятелството, че неговата личност беше една пречка за всяко сближение с Русия и че най-малкият аванс, който трябваше да се направи на Русия от страна на княза, беше да се премахне Стамболов от властта4. Друго. Официозите не са ни дали никакви факти, които да доказват, че правителството има някакви заслуги и в тая работа; напротив, то извърши толкова нетактичности, че, ако това помирение не беше тъй нужно за интересите на Русия, ний сигурно щяхме много години да го чакаме. Пък и едно Цанково правителство можеше, даже с по-голямо тържество, да извърши помирението, ако цанковистите чрез едно тъй бързо забравяне на миналото, с каквото се отличиха по-хитрите съединисти, влезеха в кабинета на Стоилова или даже го заместеха след кризата от ноемврий 1894 година. Народното "доверие" нея година, от 18 май нататък, имаха всички партии и всички хора, които не бяха със Стамболова; но министри ставаха и тогава само ония, които бяха по-приятни в Двореца. Прочее, само прост случай е, че помирението се извърши във време на Стоилова кабинет, в който, както е известно, имаше тогава двама страшни русоедци, Начович и Р. Петров, които и надали ще са прекарвали безсънни нощи, надали ще са изтощавали ума си над задачата как по-скоро да се извърши помирението с Русия и които с нищо не са могли да увеличат любовта на Русия към кабинета на д-р Стоилова.

Колкото се касае до агитационната способност на тия два факта, тя е по-голяма, отколкото в първия случай. Самото признание е книжен, дипломатически въпрос, който не вълнува простата маса, но за помирението тя има чувство. Ако някой мисли, че само с такъв, и то отдавна вече извършен, следователно овехтял факт, може да се печелят избори, нека го каже. Ний категорически се отказахме да вярваме в подобно нещо.

 

Освен тия три "победи", официозите често боравят с още две неща: с намалението на десятъка и със съглашението на опозиционните партии за задружно действие по изборите. На опозоряването от това последното "Мир" и "Прогрес" постоянно приписват пропадането на опозиционните шефове и своето тържество. Нека се занимаем, прочее, и с тия две неща.

 

Намаляването на десятъка е едно добро начало. Ний бихме похвалили правителството зарад него, но какво да кажем, когато самò го унищожи, понеже вместо тия 5 милиона, които свали от гърба на населението, натовари това същото население с 11 милиона косвен данък - акцизът. Наистина тия 11 мил. не тежат само на селското население, но най-малкото, което ще се падне нему, не вярваме да бъде под 3-4 милиона, защото г-н Гешов, личният български политиконом, обложи с акциз не само луксозните артикули, но и захарта, и кафето, и кибрита, и - знаете ли още какво? И солта, така щото останаха необложени само водата и въздухът. Ако това направеше Панайот Славков, ний нищо не бихме рекли: трябват му пари да си уравновеси бюджета и той взима от всичко, от каквото може още да се вземат пари. Но когато такава "реформа" ни предлага един научно образован економист, ний не можем да не се удивим и да не се възмутим даже, защото един такъв човек е способен от нас по-добре да оцени моралната и научна страна на подобен данък. Моралната страна, казваме, защото косвеният данък е такъв данък, който тежи винаги на бедния повече, нежели на богатия, който, освен това, се взима крадешката, като се казва на данъкоплатеца: ти не плащаш вече данък. Към такъв данък прибягват само правителства, които нямат нито толкова съвест, да съобразят "държавните" нужди с данъкоплатската способност на населението, нито достатъчно доблест, за да искат явно от народа повече, отколкото той може да носи. Ний можем само да скърбим, че и г. Ив. Ев. Гешов е член - или може би само willenloses Werkzeug?5 - на такова едно правителство и че от две години насам той не ни е казал колко е далеч поголовният данък на българските граждани от поголовния данък в Белгия и Франция...

Остава ни последното, а според официозите, и най-силното оръжие на правителството: съглашението на другите опозиционни партии със стамболовистите. Ний тъй строго осъдихме тоя акт, щото читателят, вярваме, ще ни признае правото да го вземем в тоя случай под своя защита спрямо ония хора, на които отрекохме моралното право даже да говорят за него и които днес, ако имаха и капка съвест, трябваше да потънат в земята от срам, защото не в редовете на "съединената опозиция", а между тях се намират четирима6 бивши Стамболови депутати (Хр. Иванов, Пецов, Манафов и крадецът Йонов), единият от които е даже подпредседател. Но да оставим настрана тия никому непотребни в днешна политическа България дрипи - съвест и срам - и да минем на фактите.

Радославов вече втори път се съединява със Стамболовата партия и самите официози не му приписват никакво опозоряване от туй. Следователно даже от гледна точка на "Мир" Радославов нищо не е изгубил с това съединение. Но и той не се избра. Защо? Защото няма партизани ли? Вий най-добре знаете, че той има два пъти по-много партизани от Стамболова и десет пъти по-много от Т. Тодорова, избран на три места, защото той от две години само с туй се занимава, да печели и да организира партия. По тоя начин той има днес толкова, ако не и повече партизани, нежели от изборите в 94 год., когато само външно, за лице, неговата партия образуваше едно цяло с "народната", а всъщност всяка партия си преследваше свои цели. Но тогава той се избра на 2-3 места и имаше 30-35 съпартизани. Днес, вместо всичко туй, виждаме само трима-четирима негови партизани. Отде тая разлика? Оттогава той и неговата партия не са направили нищо особено компрометирующо. Или не, направиха: издадоха закон за особата, гласуваха за легализиране на незаконните избори, за касиране на правилно станали избори, но всичко туй те вършеха ръка за ръка с "народната" партия. Когато се разделиха от нея, те останаха в опозиция, а всеизвестен факт е, че в България всякога се компрометира само партията, която е на власт, а всички други партии в това време се рехабилитират (от делата на своето властвуване). Следователно не радославистите (не въобще опозиционните партии), а властвующата партия щеше на 17 ноемврий да получи по-малко депутатски кресла, отколкото е имала, ако в тоя ден в България бяха станали избори, свободни от всяко правителствено давление. Само едно би могли да възразят официозните: че по изборите в 94 год. на Радославова е помогнала полицията, която днес е в същите ръце, в които беше тогава. Ако има такова нещо, нека официозите го заявят на всеуслишание и нека го опозорят!

Сега за дяда Цанкова. Той се опозори, твърдят официозите. Но пред кого? Сигурно не пред своята собствена партия, защото, ако беше станало това, то стотини негови партизани щяха да го напуснат, а няколко десетини поне щяха по един или по други начин публично да изкажат това. Какво видяхме обаче? Освен един административен чиновник, освен сливенският окръжен управител П. Станчев, нито един не декларира нищо подобно, а пък сам П. Станчев извърши това при условия, които отнимат всяко значение на неговата почти официална телеграма. Не искаме да кажем, че не е възможно най-безкористни чувства на негодувание да са диктували г-ну Станчеву тая телеграма, но всички условия на постъпката му говорят против това и карат да се вярва, че ако действително са се менили неговите чувства, причината на това е неговото изменено положение. Даже ако г-н Станчев беше по-малко наивен, той нямаше, додето бъде окръжен управител на Стоилова, ни дума да каже за свобода на избори, защото щеше да знае, че никой умен човек няма нито да попита, нито да повярва на пристава, че околийският началник уважава законите.

 

От това следва, че и единствената декларация, направена в тая смисъл, няма никакво действително значение и че актът, извършен от Цанкова, не го е компрометирал в очите на неговата партия. Най-доброто доказателство за това ни дава "Прогрес". Той предизвиква няколко пъти д-ра Данев, Сарафова и др. като най-добри цанковисти да се изкажат по тоя въпрос; той даже си позволи съзнателно да заблуждава читателите си, че те щели да напуснат Цанкова. А когато "най-добрите" цанковисти не са се възмутили от това съединение, нима по-лошите ще го направят? "Мир" и "Прогрес" се възмутиха, да; но тяхното възмущение струва толкова, колкото проповедите на Фалстафа против лъжата и против разврата. Ний го осъдихме, да; но нашето осъждане е, както "Светлина" има любезността да ни го каже, в очите на ръководящите хора от партията, дело на един "неузрял" писач, на един писач, който не е в състояние и да разбере високата политическа мъдрост на тоя държавен акт. Иска ни се да вярваме, че са го осъдили и някои отделни единици, някои скромни хорица от самата партия, но "с една лястовица пролет не става" и скромните, строгите и скрупульозните хора у нас не водят партиите7.

Но защо ли хабим толкова думи да доказваме нещо, в което никой не се съмнява. Да беше напреднало политическото възпитание на българския народ дотам, че не едно осъдително дело, а едно престъпление да опозорява един вожд на партия, то хиляди от нашите обществено-политически недъзи щяха отколе да бъдат изцерени, а редакторите на "Мир" и "Прогрес" щяха да подлагат ръка за милостиня и да си крият лицата от очите на честните хора...

А с какво се "опозори" Каравелов, та пропадна? Органът на неговата партия се държи превъзходно и се списва по един начин, който заслужава всяка похвала. Той не влезе в никакво съглашение със стамболовистите, макар официозите и преди 10-на дена да излязоха с една явна лъжа, че и той бил подписал протокола. Или да не е "опозорен" той с ходенето си в Двореца заедно с Грекова! Ний не одобряваме това, но не вярваме мотивите на официозите да имат нещо общо с нашите... Димитър Греков е човек, за когото са отворени и денем и нощем тежките порти на Двореца, а не е мислимо официозите да кажат, че те се отварят пред опозорени хора. Извинението: "князът е княз за всички граждани" би било неуместно, защото и князът, макар да е княз на конституционна държава, има правото да прави разлика между честни и безчестни граждани и да затваря вратата си пред последните, както това правя аз, Cognitus, последният български гражданин. Грекова, обаче, той не връща; напротив. А щом князът на България може, без да се бои от нищо, да говори с Грекова, да го приема и по тоя начин да го признава за порядъчен човек и шеф на партия, какво може да попречи на един български гражданин, на един виден политически мъж да направи същото? Законите за честта са еднакви за всички хора, по-еднакви даже и от законите на държавата. Не трябва да бъдем несправедливи към никого, нито към българския княз и да му отказваме ония човешки права, които притежават гражданите, защото такава една несправедливост би била достатъчна, за да има един княз всичкото основание да помисли, че и той трябва да притежава права, каквито гражданите на тая държава не притежават.

От гореизложеното е ясно, че няма никакви действителни причини за пропадането на опозицията в последните избори, а още по-малко за неизбирането на нейните шефове. Особено зле бие на очи това последното, защото, както справедливо беше забелязал князът8, присъствието на шефовете в Народното събрание е мерилото за свободата на изборите. Благоразумно и, вярваме, полезно за страната щеше да бъде, ако вместо славния български патриот Гюмюшгердана заседаваше скромният четиридесетгодишен труженик Драган Цанков; вместо сладкодумния граматик Абрашева - Петко Каравелов, и вместо Хасан Ахмед или Мехмед - д-р Радославов или Петър Пешев. Не се съмняваме, че при допълнителните избори д-р Стоилов ще гледа да се поправи тая грешка и ще счете за своя държавна длъжност да "рехабилитира" опозиционните шефове поне толкова, че "народът" да ги предпочете от Йонова. Нека не се забравя, че подир него, за жалост, те ще управляват България.

 

Подир туй нам ни остава да поговорим за начина, по който правителството е действувало на 17 ноемврий. Това ще направим с две думи, едно, защото тоя въпрос е доста осветлен от дневния печат, ако и, за жалост, не без неточности и преувеличения9, второ, защото и на друго място, в тая и следующата книжка на това списание, ще бъде говорено по същия въпрос.

Правителството не дължи всичките, нито болшинството от своите депутатски места на грубата сила, на полицията и войската. Към тях е било прибягвано само в някои градища, дето другите средства са се оказвали недостатъчни. Тия други средства са, освен изброените вече, скритата агитация на административни чиновници и явната, подкрепвана от тия чиновници, агитация на бюрата, агитация с името или най-малко с авторитета на властта. Но тия средства, сами по себе, при апатията на масата и неблагоприятното време, не са щели да гарантират нито "величествените" количества гласове, нито самата победа, та навред са си послужили с най-действителното и най-развращающо средство: докарване на избирателите с тренове и талиги и тяхното гощаване. Притурим ли към тия четири фактора гласуването (под закрила на самите бюра) под чужди имена (което изглежда тоже да е било всеобщо), сетне връщането или сплашването на опозиционните избиратели в някои градове, ний ще имаме едно приблизително вярно понятие за механизма на изборите. Доколко е било практикувано тъпкането на урните със снопчета бюлетини от самото бюро, не можем да кажем, но го считаме за не навред употребявано средство. И като имаме пред очи особеностите на тоя механизъм, ний не трябва да се удивяваме на това, дето има сравнително толкова малко обективни данни за незаконностите и неправилностите на тия избори. Минаха се вече ония времена, когато неправилностите можеше да види и слепият; сега е вече всичко усъвършенствувано, сега вече никой не се задоволява с удоволствието да спечели изборите, но иска да има и удоволствието да "пламти от най-благородно негодувание", когато се говори, че имало насилия. Насилия ли? Де ги? Даже контестации няма!

Ний посветихме тоя път толкова място на въпроса на деня, щото ни остава твърде малко за общи въпроси, за борба с лошите основи и навици на нашите партии и вестници, борба, която ний считаме за по-важна от борбата с дневните злини, защото премахването на последните е най-лесната работа, щом първите се изменят. Един от най-лошите навици на нашите партии, навици, които се коренят в най-яките и най-безнравствени основи на нашия партиен живот, е да се съди за хората не по техните истински, известни даже на самите съдии, достойнства, а по туй, на коя, на нашата ли, или на някоя противна партия те принадлежат в тая минута. Не ни е думата тука за ония съждения върху личности с противоположни нам убеждения, съждения, при които често и най-истинолюбивият ценител не може да избегне от влиянието на своите най-святи и най-задушевни идеи; не ни е думата за присъди, които издаваме относително лични врагове, спрямо които обикновеният човек, и при най-силно желание, не е в състояние да назове бялото бяло. Не, думата ни е за ония присъди, които една партия и един партиен орган издават за едно и също лице, когато то е член на тая партия и когато се прехвърли в лагера на противната партия. Да би си дал някой труда да събере из вестниците всички данни от тоя род, ний би настръхнали пред страшната картина на поруганията с истината и човешката личност. Действително и днес болшинството от писателите и вдъхновителите на партийни органи са тъй низки нравствено и тъй тъпи умствено, щото не само са способни да вършат същото, но дори биха се възчудили много на наивността на оногова, който би им "проповядвал" такова нещо, и би му рекли: "Вий, господине, нямате и елементарните понятия от политиката, ако мислите, че нямаме право да се борим против един противник с всички средства и че сме длъжни да говорим някаква си истина". Но в мнението на обществото има вече значителен прогрес в това отношение и ний главно към това общество отправяме своите думи, а не към ония "кални вестникари", както казваше Любен Каравелов, които са продали и съвестта си, и ума си, и за които истината е станала вестникарско антрефиле.

Най-пресните фактове от тоя род са: отношението на "Светлина" към Поменова и П. Станчева и отношението на "Мир" спрямо еленския гражданин Юрд. П. Тодоров. Трябва обаче да отдадем на "Светлина" тая справедливост, че в тоя случай не си послужи нито с измислици и с адвокатщина, към които има голяма слабост, нито пък с инсинуации спрямо лицата (макар едното от тия лица да е такова, че в. "Знаме" предлага с неговото име да се нарича всяка политическа безхарактерност) и ний я обвиняваме само за това, че за първото от тия лица, истинските достойнства на което са най-добре познати на редакцията ѝ, не е казала досега нищо лошо, а партията даже го бе удостоила с честта да го подпише в едно свое възвание10. Доста вулгарно беше от страна на "Светлина", дето придружи публикуването на П.-Станчевата телеграма до Стоилова с малко уличното възклицание "хляб!", П. Станчев е бил техен най-интимен приятел 10 години; ако той е способен само за "хляб" да мени своите най-заветни чувства, то какво ни гарантира, че неговите сподвижници не са способни на същото и какво ще ни накара да мислим, че и те не се ръководят от същите принципи.

 

Но всичко извършено в тия два случая от "Светлина" е една невинна шега в сравнение с оная подлост, която извърши в. "Мир". Зарад едно оплакване до княза от произволите на властта и нейните партизани в деня на избора, "Мир" обвини г. Ю. Тодоров в най-тежки престъпления. Ний оставаме настрана въпроса какво име би заслужавали вдъхновителите на в. "Мир", ако са вярвали в истинността на своите обвинения и са мълчали досега, и призоваваме читателя само да си представи, ако може, какво партизанско заслепление, какво бездна от безсъвестност трябва да има у един човек, и може би човек, на чиито ръце са поверени най-скъпите държавни интереси, който е бил способен съзнателно да оклевети един невинен човек само за това, че този човек е в тая минута неприятен или даже опасен политически противник. Но постъпката на в. "Мир" става двойно и тройно по-възмутителна, когато се вземат предвид особените условия на работата. Ний ще се поспрем за минута върху тия особени обстоятелства, защото, струва ни се, не е лесно и в България да се намерят много, подобни на тая, подлости.

В. "Знаме", който се яви защитник на г. Ю. Тодоров, загатваше, че му било предлагано да бъде правителствен кандидат и обещавано председателството на Народното събрание. Това обстоятелство правеше в нашите очи постъпката на "Мир" тъй чудовищна, щото ний се счетохме длъжни да поискаме от г. Тодорова точни и пълни сведения по цялата работа. Ето какво ни съобщава г. Тодоров11:

Тукашният клуб на народната партия, по своя собствена инициатива, одобри и прогласи моята кандидатура и тая на Белинова. Като се научиха в София за това, побързаха да установят моята и на П. Горбанова, а Белинова по никой начин не допущаха. Предпочитат... който щете вагабонтин..., но не Белинова, защото бил опасен противник. И така, министър Тодоров, заедно с Горбанова, дойдоха тук. Тодоров много се стара да ме отцепи от Белинова, като ми обеща даже да ми съдействува за председател на камарата; аз останах непреклонен, първо, защото съм дал дума Белинову, второ, защото не приемам да ме кандидатира правителството. Тогава Тодоров реши да кандидатира себе си с Горбанова, само и само да попречи на Белинова, макар и да нямаше намерение да си полага кандидатурата тук. Аз му отговорих: за Вас ще агитира администрацията и полицията, а за нас Белинов. А пък аз бюлетини няма да раздавам, само ще кажа пред гражданите, че, ако ме изберат заедно с Белинова, ще отида. И така стана, аз не агитирах повече, но д-р Моллов и Минко Радославов, като видяха, че за тях няма почва, много агитираха в наша полза, и тъй грамадното болшинство беше наше и на изборите, като употребиха всевъзможни фалшификации и насилия и като видяха, че нищо не помага, чрез стражарите разгонваха избирателите с голи шашки и ги биеха с тъпото на саблите. Повече от 200 души има бити и почти всички стражари, полицейски и градски, са бити от населението, което се самозащищаваше. Гонението с шашки става на 4 пъти, защото избирателите настояваха да си пуснат бюлетините, но все биваха разгонвани.12

 

Един човек, когото сам министърът на правосъдието моли да бъде правителствен кандидат; комуто същият предлага своето съдействие за председател на Камарата; който се отказва от всичко туй, само защото чувствува срам да бъде агитирано за него от стражари; един такъв човек "Мир" на другия ден провъзгласява за предател, за безсъвестен човек и съдия. А истината е, че тоя човек именно е спасявал подсъдимите от въжето, като е излагал на опасност дори себе си за доблестните борци. Един габровски гражданин, един от тия борци, удостовери това с подписа си. Тука в столицата мнозина са слушали същото от устата на г-на Н. Саранова, учител в девическата гимназия, негов другар13. А братовчедът на г. Ю. Тодорова, храбрият Т. Тодоров, министър на правосъдието, без съмнение, ще е знаел това още по-добре; но той не само не е направил нищо, за да възпре тая низка клевета, но може би пръв я е пошушнал...

Ето какъв е нравственият образ на българската партизанска преса и на нейните ръководители!

 

Онова, което ний в ноемврийския си "Дневник" несмело предполагахме и предричахме, дойде по-рано, отколкото можехме да очакваме, и оттам, отдето най-малко го очаквахме. Като говорехме за обещанието, което, по една или друга причина князът се бе счел в правото си даде на опозиционните шефове относително бъдещите избори, ний отбелязахме опасността от туй обещание, като посочихме, че всеки произвол на един преревностен полицейски чиновник и всяко злоупотребление на някой заинтересуван правителствен партизанин, ще излагат княза. За жалост, това наше опасение се оказа по-основателно, отколкото ний можеме да предполагаме. Най-напред с телеграми, извадени из търпение опозиционни граждани-избиратели се обърнаха към княза да го питат такава ли е била свободата, която той обещавал; а други, по-смели и по-непочтителни, даже не се задоволяваха вече с ирония, а преминаваха към сарказми и възклицаваха "царски думи - празни думи!" Но това беше най-малкото и най-безвредното, както затова, че тия думи бяха казани в минута на увлечение и на най-висока партизанска температура, така и затова, че грамадното болшинство от тия отправени вече до княза телеграми бяха тъй раболепни, съдържаха толкова малко от онова достолепие, което трябва да отличава всеки свободен гражданин, щото князът можеше да бъде напълно доволен, и при най-добър послеобеден humeur14 да ги слуша и чете. По-важно беше онова, което настъпи на втория ден след изборите, защото то беше една явна и обмислена атака против княза. Тая атака не се начена ни от "Светлина", ни от "Знаме", "антидинастическите" вестници, а от "Народни права", органът на една от най-верноподаните партии в страната.

Но най-лошото е може би това, че тая атака на "Народни права" е напълно основана, че сам князът, със своите думи, е санкционирал правото му да прави него, княза, отговорен за евентуалните нередовности или произволи. Защото един конституционен княз, който си дава правото да обещава някаква свобода и който счита за нужно да уверява водителите на българските партии, че ще съществува една гарантирана от основния закон на страната свобода15, сам вика врага в крепостта и вълка в кошарата, сам кове оръжието против себе си. Дали "Народни права" ще продължат тъй достойно, както наченаха, дали това ще послужи малко на тая партия да изплати старите си прегрешения и да се понаучи малко на бъдещи добродетели, дали тя веднъж завинаги ще се откаже от желанието си да взима властта в подарък, това ний не знаем, но знаем, че средството, с което правителството си е послужило против тоя вестник, може да принесе полза само на вестника и на цялата партия, но с нищо няма да ползва ни държавата, ни княза, нито пък ще поправи онова зло, против което е насочено. Това средство са, както читателят се досеща, процесите, затварянията на отговорните редактори. Стамболов беше по-велик и много по-смел артист в повдигане на всякакъв вид процеси, обаче те не само не му помогнаха, но, напротив, ускориха неговото струпаляне. Прочее враговете на днешното правителство, което има доста от Стамболовите способности, но никак няма неговата способност да възбужда ни страх, ни респект у противниците си, могат само да се радват, че са го накарали и в тая точка да последва Стамболова. Колкото до княза, той се е показал досега много добър познавач на своите най-близки интереси и ще умее добре да оцени плиткоумието на своите официални защитници. Ни един престол на земята не е бил досега закрепен с процеси, нито пък чрез тях е бил повдигнат престижът на някой владетел. Не вярваме да остане скрито от негова поглед и това обстоятелство, че не са вестниците криви, ако той не си играе добре ролята и ако им се дава причина да предполагат от страна на княза намисания в работи, които не са от негова компетентност. Да стоеше над всички партии, той не щеше да има това двусмислено удоволствие - да чете раболепни или лицемерни похвали, едно време от "Свобода" и "Пловдив", днес от "Мир" и "Прогрес", но затуй пък не щеше да има и това съвсем недвусмислено неудоволствие - да слуша всякога укорите на по-добрите хора.

 

Когато горните бележки бяха вече наредени, видяхме онзи брой от вестник "Знаме", дето в един фейлетон, написан с всичката гореч, с всичкото възмущение, за което е способна една покъртена в своите глъбини благородна душа, се подхваща наченатата от "Народни права" война против княза, все по причина на изборите и на диктуваната от тях Тронна реч. Колкото за "Светлина", орган на една партия, която не особено обича светлината, в нея досега е имало само подмятания, но не е имало нищо определено. Въобще тая партия не може да се укори в преголяма ясност и определеност на своите политически стремления. Напротив, тя или най-видните нейни деятели са способни по две години да се клатушкат в тъмнината, незнающи сами на кое божество да се поклонят. Не е далеч обаче времето, когато и "Светлина" ще почувствува нужда от по-голяма светлина, когато и тя ще начене да говори онова, което всички в България мислят. Нека "Светлина" не се бои от това, че услужливите официози ще я обвинят в антидинастически стремления. В България има още доста благоразумни хора, способни да отличават комплотите от критиката, а изгонването на князе - от осъждането на техните неконституционни действия. Или "Светлина" се бои от процеси! Не вярваме, защото за нея не ще е тайна, че преследването на истината е необходимо условие за нейното по-скорошно тържество. И законът за особата не е страшен, защото никой закон не може да запрети критика и осъждане, докогато има какво да се критикува и осъжда, докогато князът или неговите лоши съветници самѝ дават повод за тях. Конституцията провъзгласява личността на българския княз неприкосновена не за да заварди неговите дела от критика, а за да го освободи от грижите и отговорностите на всяка лична намеса. В минутата, когато органите на общественото мнение съзрат или само подозрат такава намеса, неприкосновеност вече не съществува. Наистина ний, хората, често се лъжем; длъжност на правителството е да ни осветлява и изважда из нашите заблуждения, както правим ний с него. А ако то няма друго средство за това, освен като ни съди и затваря, толкова по-добре за нас и толкова по-зле за него. Прочее, нека заповяда. Нека захване с нас.

 

Не можем да не отбележим тука високата, макар и незаслужена чест, която в. "Светлина" (брой 13) направи на нашите "неустановени или, по-вярно, неузрели политически възгледи"16) и да не изкажем публично своята благодарност, както за съветите, които благосклонно дава на неузрелия младеж, така и за посочване противоречията17 на младия политикан. Не ще е излишно, може би, да добавим, че нашата благодарност нямаше да бъде по-малка, а, напротив, по-голяма, ако вниманието на "Светлина" се простреше и върху ония желания и страхове, които са изказани в критическата бележка "Знаме" и циркулярът на цанковистите", печатана все в VIII книжка на "Мисъл", и на която ний, по всяка вероятност, има, главно, да благодарим за неочакваната чест.

Но има и една точка в бележката на "Светлина", която не можем да минем с мълчание. В съзнание на своята собствена мощ, "Светлина" изглежда да предполага и у нас сили и стремления, които ний нямаме, именно - да уплашим правителството със своето независимо перо. Не, на тая цел са посветени и без туй премного други хора и вестници в България, а нашите сили са за нея твърде слаби, и нашите стремления твърде скромни. Искрено казано, нашите стремления не са насочени към плашене на никого, нито на правителството, а нашите думи нямат претенцията даже да стигат нито до неговите уши, нито до ушите на ония негови еднокръвни братя, които плачат, че не могат те да вършат онова, което то днес върши. Ний отправяме своите думи само до ония тъмни, като нашия, умове, които още не са озарени от държавната мъдрост на ония мъже, които от осемнайсет години сипят своите благодеяния върху главите на българските граждани. Далеч е от нас дръзката мисъл да просветляваме тия светли, тия чисти духове. Ний не смеехме да мечтаем даже за честта да привлечем тяхното внимание и да чуем техните съвети. "Светлина" и тая чест ни направи. Ний сме повече от доволни.

София, 17-й Декемврий, 1896.

Cognitus

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Правим това предположение въз основа на декларацията на довчерашния член на Стоилова кабинет, Рачо Петров, че подполковник Мечконев бил преди всичко гражданин, и следователно имал право да  а г и т и р а. [обратно]

2. Казваме "част", защото в такъв случай административният чиновник е принуден да действува съвсем тайно и само между най-близките нему лица, ограничение, което неопозицонните административни чиновници не считат за нужно да си налагат. [обратно]

3. За моралната страна на тая практика на нашите министри, която е грозна до отвратителност, ний ще поговорим другаде и при друг случай. [обратно]

4. Впрочем развръзката на руско-българския конфликт можеше да стане и по съвсем друг начин, за който Стамболов, след падането си, бе загатвал на неколцина кореспонденти: чрез махването на княза. Стамболов беше тъй свободен от всякакви морални скрупули, щото едва ли е щял да се замисли, ако òвреме бе разбрал, че един от двамата трябва да се принесе в жертва на уязвената гордост на руската дипломация. Той не беше човек с идеалистически и аскетически наклонности и не вярваме да би намерил удоволствие в мисълта да пожертвува себе си, а не другиго. [обратно]

5. Willenloses Werkzeug - неволен инструмент (от нем.) (б.р. Г.Ч.). [обратно]

6. Цифрата, показана от нас, е погрешна. В. "Знаме" в една прекрасна статия (брой 75 от 14 декемврий) изброява повече от 20 бивши Стамболови депутати, които днес заседават като стълпове на "народната" партия. Нека се надяваме, че подир това изобличение официозните ще онемеят и, мълчешката макар, ще признаят истинността на изказаната от "Знаме" мисъл, че се е вдигало врявата, "за да не съгледа народът същинския компромис по изборите, който правителството правеше със стамболовщината". [обратно]

7. Какво ще отговорят официозите и на това обстоятелство. Преди 7-8 месеца същият Цанков се избра с няколко хиляди гласа за народен представител на столицата. И тогава за него гласуваха неговите партизани, а не правителствените. Освен това тогава още не бяха утихнали помирителните тържества и "народът" беше пиян от "победите" на правителството. [обратно]

8. На колективната аудиенция на опозиционните шефове. [обратно]

9. Считаме се длъжни да не премълчим убеждението си, че в някои отделни избирателни центрове, които много са страдали от Стамболова или в които правителствените са умеели да експлоатират съглашението, радославистите и цанковистите, действително, изглежда да са изгубили в мнението на гражданите. Не трябва обаче да се забравя друго едно обстоятелство, че в такива градове, дето омразата против старата стамболовщина е още силна, местните бюра на радославистите и цанковистите не са действували солидарно със стамболовистите. Нека забележим пътем, че правителствената партия, която в много избирателни центрове е работила със стамболовисти (макар и прекръстени), постъпи много по-хитро от опозицията: първата остави местните бюра мълчeшката да извлекат колкото полза могат от опитните "избороправачи", а втората провъзгласи в принцип съглашението, обаче на практика не извлече от него нито толкова полза, колкото очакваше, нито толкова, колкото правителството. [обратно]

10. Логическото заключение от подобен начин на действие може да бъде само това, че в партията се намират още много по-лоши и от Поменова хора, които обаче се търпят и може би даже хвалят, защото са от партията. Че и фактически е тъй във всичките наши партии, това не вярваме да е тайна за нашите читатели. [обратно]

11. Нека отбележим тука, че ний не познаваме г-на Тодорова. Но той ни вдъхна едно рядко доверие с искреността и правдивостта на своите думи. Както чувствата и съжденията му, изказани в неговото писмо до нас, така и в ония, които публикува "Законност", напълно оправдават това доверие. За истинолюбието на г. Тодорова говори и тоя единствен пример, в грамадата от телеграми и оплаквания, които даде той, като оттегли и поправи до най-малки подробности публично ония от своите твърдения, които отсетне намерил неверни или неточни. [обратно]

12. Не са безинтересни и следующите сведения на г. Ю. Тодорова. "Министър Тодоров си бил заръчал книги, нарязани нарочно за бюлетини от Букурещ, те бяха възжълти и тънки, тъй щото всяка минута беше известно на бюрото, колко бюлетини са за нас и колко за тях".

"През деня на избора арестуваха без всякаква вина Минка Радославова и още двама златарчани и вечерта не мe допуснаха да ги видя, под предлог, че не били още разследвани, макар и да молих околийския началник и следователя да дойдат с мене заедно в затвора, който бе окръжен с един взвод войска, но не ме допуснаха. Едвам вечерта късно допуснаха слугата ми да им занесе ястие и кожух за М. да не замръзне; а на утрото следователят взе отпуск и отиде да се жени, като остави арестованите в затвора, които до вечерта пратиха в Търново и оттам ги освободиха под гаранция". [обратно]

13. Трябва да съжалим само, че г-н Саранов не е имал тая доблест публично да стори това и да изкаже своето възмущение от низката клевета. Това е един нравствен дълг. [обратно]

14. И то, уви, с резервата, "както досега!" [обратно]

15. Humeur - настроение (от фр.) (б.р. Г.Ч.) [обратно]

16. Всички печатани с курсив и заградени в кавички думи са думи на "Светлина", казани за нас. [обратно]

17. Впрочем ний не знаем дали "Светлина" не е искала да се пошегува в тая точка от своя отзив. В такъв случай, нека "Светлина" извини нашата наивност. [обратно]

 

 

© Д-р Кръстьо Кръстев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.06.2019, № 6 (235)

Други публикации:
Д-р Кръстьо Кръстев. Злочестините на България. Публицистика. Увод, съст. и подг. за печат Петър Трендафилов. София: Кралица Маб, 2016.