П. К. ЯВОРОВ. ЛИТЕРАТУРЕН СИЛУЕТ

В. Миролюбов (д-р Кръстьо Кръстев)

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Яворов е истинска психологическа енигма за българския литературен историк. У Вазова може стъпка по стъпка да се проследи, как - под влияние на мощните вълни на един нов живот - талантът бавно се пробужда и новите, изпърво чужди нему, чувства и пориви на народната маса проникват в неговата душа и определят еднаж за всякога темите на неговите вдъхновения. За Пенча Славейкова не е трудно да се посочат и външните влияния и особено онези вътрешни преживявания, които разкриват пред неговия още детски взор бездните на битието и, обгорили духа му в горнилото на безименни страдания, каляват го за певец на най-съкровените чувства на човешката душа. Никаква гатанка не крие в себе си и поезията на Кирила Христова. Темпераментът и болезнената негова впечатлителност, от една страна; от друга - скитанията му по чужбина и ранното познанство с родната нему италианска поезия, правят - при даден талант - лесно понятно и бързото очертаване на собствена индивидуалност и всички по-характерни елементи на юношеската му поезия. И не само “съдържанието”, не само мотивите на тия трима поети, но и художествената форма носи у тях явни следи на постепенно поникване из външните и вътрешни фактори на тяхното развитие, - из създаденото от велики предшественици и учители. Преди да достигнат до свой стил, да проявят свои характерни особености, и тримата са прекарали период на борби и лутания, които у Славейкова - най-мощният художник от тях - траят повече от цяло едно десетилетие. Без съмнение, и в творчеството на Яворова се извършва дълбоко и многозначително развитие; днес, десет години след публикуването на “Калиопа” (“Мисъл”, 1900, кн. 1), с която той зае своето място между художниците на българското слово, и той не е този, който беше. Но как да обясним високите художествени пориви, изискаността на формата или глъбината на поетическите замисли още в най-ранните творения на Яворова - едно тъмно чедо на провинцията, не познало ни дълбока школна наука, ни среда, която би била в състояние да му даде каквито и да било художествени импулси? Едно дете на природата, отрасло на селския мегдан, посред най-плоска действителност, и прекарало най-хубавите години на своята младост над затъпителния телеграфически апарат из най-глухите кътища на България, - ето данните на неговото художническо развитие, факторите, из които е поникнала тая челичена, отсечена форма, и това най-ексклюзивно съдържание. В тая приведена нанапред фигура - сякаш и физически отвърната от външния свят, затворена в себе си - кипи един вътрешен живот, и в своята съдържимост, и в художествените въплощения различен от живота на ония, сред които един върховен случай го е поставил да живее и страда.

Същото отсъствие на континуитет и на видими, уловими връзки отличава целия първи период на неговото творчество. И настроенията му, и мотивите, които разработва, са тъй различни и отдалечени един от друг, че ви се струва - туй не може да е родено из една душа. Започнал с песни на банални социални, дори - публицистични теми, с песни, в които оплакваше убития от черен труд свой брат и редеше оправдания за политическия роб (“Върти лопатите, върти”^*, “На един песимист”), той изведнаж спира и в най-изящно цизелирани природни картини ни сочи мрака на своята душа: в подгонения от вятъра лист - нейната сиротност и бездомност, а в странящия от всяка хорска среща чудак - своя самопортрет. Но не - и това не е той. Неговата душа не само не страни от чуждата, но преживява нейните най-дълбоки, най-чужди нему чувства. Ту неизразимата болка на селяка, който гледа, как, налетяла от невиделица, стихия в един миг унищожава неговата мъка (“Градушка”). Ту отчаянието на обречен на изтребление народ - чиято страховита песен се носи в безмълвието на нощта като тръбен зов на грозна революция (“Арменци”). Но дохожда една мъчителна и пълна с видения “Нощ” - и съмва в душата на поета. И тогава той вижда, че всичко това било само сън на будно съзнание, че поетическата действителност - единствената, която неговата душа познава - ще се вести само когато той отмахне от себе си всичко, що се е мяркало на телесните му очи; когато се пробуди неговата душа и той се отрече от всичко онова, което е било, когато нему се е струвало само, че живее, за да постави на мястото му онова, което нему - и нам - се струва, че е сън...Едничкото чувство, което ще остане от тоя мним живот, от това сънуване наяве, и ще премине в новата, ярка като виденията на екстаза, действителност, ще бъде недомълвеното презрение - или не, потрес от ценностите и идеалите на филистера, на благоразумния, на - “Честития”. И връз това чувство най-ясно долавяме неясния още за самия поет негов положителен идеал: безграничната свобода на индивидуума, - не само да върви по своите пътища, но и да събори всички завещани от старината ценности и идеали, - и ония, които дават смисъл и крепкост на неговото собствено съществуване. Може би, за да създаде нови скрижали за живота. Може би, за да намери своя гроб в неговите развалини.

* * *

Кошмарите на нощта - ето действителността, в която ще се движи от сега нататък творчеството на Яворова. Всичко добива някаква сънна релйефност и изпъкналост: надига се сякаш, настръхва, може би, заживява някакъв свой живот, живот сроден и близък нам, и в същото време чужд, непонятен, непроницаем. Странни някакви звуци се донасят до нашия слух, подема се вихър и в тоя вихър всичко говори - ликува - ридае на език внятен само томува, в чиято душа са вилнели тия същи вихри...лътта се е превърнала в сянка, в неуловими безтелесни символи. Психическото взема формите на плътската действителност и свойствата на пространството. И символите са плод на такава далечна и многократна художествена абстракция, че е напразен всеки труд да проникнем до реалните им първооснови. Конкретностите, земният дъх, с една дума, реалното е изчезнало. Всичко се извършва в някакви свръхземни простори, над душевни бездни. Но поетическите средства са останали почти реалистични - тъй свежи, тъй сочни, осезаеми са те. От там и ослепителният блясък на краските, който заедно с емоционалната мощ и сугжестивността на неговите платна прави рязко да се отделя Яворовата поезия от поезията на инак най-близки негови събратя.

Не достигнал Пенча Славейкова нито в глъбината на концепциите му, нито в тихата и хармонична пластика на неговите изваяния, нито, най-сетне, в чудната цизелировка на вътрешната художествена форма, той го надминува по блясък на външната форма, смелостта на въображението и яркостта на краските, с които напомня Ботйова.

* * *

Прелюдия и начало на тая нова поезия е своеобразната “Песен на песента ми”. Едно енергично и дълбоко опомване във форма на безпощадно самобичуване. Досегашната негова песен е за него “блудница несретна”, споходила небо и земя - но не и неговата душа. И дрипавия труженик, и грубия селяк, и дебрите на тъмните балкани; ридала пред развратница за поглед и усмивка и шепнала без срам думи на съблазън пред невинността - и идяща най-сетне “уморена, наплашена, отвратена - с наведена глава” в неприветната самотност на неговата душа. Фазите на неговата поезия, до пробуждането му, - до откритието, че вън от неговата душа - “кивот на всички истини-лъжи” - няма истина, ни красота, няма грозота, ни грях, ни лъжи, и че от днес нататък на неговата песен ще бъдат чужди и манифестациите на народната душа, и въобще обективното съдържание на живота. Само най-субективните вибрирания на индивидуалната душа ще познава тя. Разкалената атмосфера, в която се извършват преживяванията на поета, и която се създава в голяма степен от егоцентрическия характер на неговото миросъзерцание, се проявява външно в това, че символите му сега най-често са пламъци и дим. Копнежът, смъртта, любовта, самото вдъхновение - за тях Яворов има само един образ: изгаряне сред пламъци и дим. И “Песен на песента ми” свършва с тая картина:

Сред пламъци и адски дим
Ний двама с тебе ще горим
Сред задух нетърпим;
В копнение за мир небесен,
Ний двама тук ще изгорим,
Ний двама с тебе, моя песен!

Следват няколко отделни моменти - за жалост твърде малко - от кошмарно мъчителните боричкания с демоните на душата. С любовта: двоуста пиявица, засмукала неговото сърце. Поетът я е откъснал от себе си и захвърлил надалеч. Но - не оплаква ли то пак нея и кървави не пролива ли сълзи през две зеющи рани? (“Моето сърце”). - С пошлостта и безсмислието на живота: напразни са устремите на душата, втънала в плътски похоти, тя не може да се възмогне към нов живот, животът на идеала. Задавена от гнусотиите на ежедневността, спи тежък сън тя и не може да се пробуди и да стане, ако и копнеяща за въздух и прохлада. Мудно заглъхват стъпки на другари, станали отдавна, излезли из вертепа на плътта и притворили зад себе си вратите. Но той е все там, в изнемощение - и “в пушек от тютюн и винни пари” среща пладнята на живота (“На пладне”). - А ето и една снимка отвън - от чуждата душа. С жал гледа той как животът - “с цинична подигравка” - е ударил на всички своя жалък печат и е дал овча кротост на довчера пламенни другари. Завистливо поглеждат към него те и щастливец го наричат и никой не вижда какво е направил от него тоя същи живот:

“А мене кой оплаква, а мене кой разбира!”

© Д-р Кръстьо Кръстев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002

П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Съвременна мисъл, 1910, кн. 4, с. 265-268
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ Неофит Рилски, 2002.