П. К. ЯВОРОВ. СТИХОТВОРЕНИЯ (1901)

В. Миролюбов (д-р Кръстьо Кръстев)

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Дохожда час, уречен за човека,
Последен час - и, както свещ, полека
Топи се клет, догарят сетни сили.
Пред зинал гроб, настръхнал той застава
И страшен глас, съдейски глас, тогава
Обажда се: “Ти взе..., но заплати ли?”...
И горко е тогава ономува,
Над себе си присъда който чува:
“На чуждий пир, излишний, се намери”
Престъпник същ, изправен под бесило,
Проклина той в живота драго-мило,
А пред смъртта бледнее и трепери.

Нещо преди година един малко известен поет, поместил дотогава двадесетина “нещица” в едно трето или петостепенно наше литературно списание, бе помислил, че е дошъл часът да събере наедно всичките творения на своята муза-скъперница и да ги представи във вид на книга пред “жадния” за поезия и емоции български четец. Така, когато “синът на долините” потегли за дълъг път - а попрището на поета е най-дългият път - той чувствува неодолима потребност, при първата усетена умора, да се озърне да види изминатия път. И като взима своите пъхтящи гръди за признак на вече извършен велик подвиг, той сеща, как тръпки от умиление полазват по неговите морни стави и как тия стави се свиват за сладка отмора. Но за нашия поет се случи едно странно нещо: омайни песно-пения се донесоха до негова слух, и склони глава унесен той и... заспа. Там спи и до ден днешен и слуша през сън омайните песно-пения. Далеч в сини шемедни висини се губи желаният връх, но схванати стави не се помръдват и обезкрилен перперка всуе духът в долни низини, безсилен да облети висините...

Смисълът на тая проста Лафонтеновска басня е, вярваме, повече от ясен за читателя и ний можем без бавене да отминем нататък. Ний сме далеч от мисъл да виним именно критиката зарад получения след нея (а не непременно от нея) ефект. Тежко на поета, когото една капризна и зловолна критика би могла да отклони от начертан път; но дважди по-тежко на онзи поет, който би бил способен да отпочива цял живот на лаврите, които една благодушна критика му поднася. И единът, и другият не са и достойни за по-завидна участ. Нещо повече. Съчувствието, с което посрещнаха “Стихотворенията” на младия поет, беше за нас съвършено понятно, макар сами ний да не го споделяхме ни в тая степен, ни в тая форма. То беше в нашите очи явление естествено: след 25-годишно стихотворствувание - с поезия и без поезия - в свободна България, явил се бе един певец на ралото, на кървавия пот, на безмилостната градушка - черна хала и на целия сонм мъки и грижи на селяка, на трудящия се и на плачущия, от никого нечут и невиден син-мъченик на майка земя. Нито крайно “изкуствената”, искаме да кажем, доведена до съвършенството на една декадентска литературна форма, нито измъченият за индивидуален израз стих - нищо сякаш не бе отнело на чувствата на поета оная искреност, през която слушаш още въздишките и болките, в които е заченато всяко слово, всяко чувство. А и дъхът на народната поезия така сгъстен лъхнеше от тия стихове, въпреки безкрайното формално различие, което ги делеше от нея. Можеше ли една критика като нашата, критика “къса”, непохабена от никакви принципни капризи за “безтелесно” и “абсолютно” изкуство, непокварена от никакви декадентски въжделения за “чисто” творчество - можеше ли такава критика да не посрещне с радост книжлето, - вече от угризение, че две-три години е слепяла и немяла пред тия същите красоти!? Но фалшивите тонове (“Забравена”) никой не видя и не чу, както никой не съзря теснотата на хоризонта на поета, - както никой не продума за цялата оная вселена от чувства и идеи, които липсуваха в тоя мъничък мир!...

И поетът харно се отплати: той млъкна. Може ли някой да го вини за това? Има ли който и да бил правото да диктува комуто и да било как да изживее или как да изпрозява тоя сладък живот? Никой! Но и да би имал, ний - всички ний, за които животът заслужава да се живее, само защото е поволно понесен за една нова Голгота кръст - и запратили поврага и него, и правото му. Няма право по-свещено от това, да изживееш посвоему тая капчица живот, която ти се е паднала в дял от един необятен вихрен жизнепроцес на миробитието. Но -

Дохожда час, уречен за човека
...
И страшен глас, съдейски глас, тогава
Обажда се: “Ти взе..., но заплати ли?”

© Д-р Кръстьо Кръстев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002

П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Мисъл, 1902, кн. 9, с. 623–624.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ Неофит Рилски, 2002.