СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

web | Култура и критика. Ч. II

След смъртта на Пенчо Славейков (1912), П. К. Яворов (1914), П. Ю. Тодоров (1916) и литературния критик К. Кръстев (1919) приключва един период в развитието на нашата литература и започва нов. Световната война, в която участвуваше и България, като преживя тежки катастрофи и горчиви разочарования, стои на границата между тези два периода.

По време на войната и по повод на нея нашата литература не създаде нищо ценно. Появиха се много патриотични стихове и разкази, написани в патетичен тон. В тях поезията е убита от политика, журналистика и многошумен патриотизъм. Творения от този вид ще намерим във всички славянски и западни литератури по време на войната. Днес, слава богу, никой не ги чете.

Най-патриотични стихове през последните години написа нашият популярен поет Иван Вазов (поч. 1921 г.). От последните му стихосбирки искам да посоча само една - „Люлякът ми замириса”, съдържаща интимни, тихи, лирични песни. Тук той изпробва друга форма, поддава се на влиянието на младите поети, на техния стил и стих, но не достига творческата им сила. И едното, и другото познание се отразяват в тази старческа лирика. За тази сбирка той самият казва, че е отражение на личните му скрити преживявания на поет и човек, че съдържа „песни за спомени и откровения, страници, изтръгнати от книгата на сърцето”. В предишните си стихове той плати данък на отечеството, в тези изплаща човешки дълг. Това е лирика непосредствена, проста, изразена естествено, на много места по старчески наивна, но винаги искрена и сърдечна. Предишната изкуствена афектираност почти не се среща. Това са стихове, в които се разказват скъпи спомени от детството, родния град, за майката и близките, за някогашните празнични моменти и за безвъзвратно изчезналата радост. В стареца се връща някогашната чиста и наивна детска душа и като последна утеха озарява тихите му есенни дни. Тук има и любовни стихове под заглавие „Триндафилите”. И тях поетът е писал на стари години. И като че ли това е грях от негова страна, та се бои да го признае: към заглавието прибавя забележката „Из старите ми тетрадки” и пише под стиховете си стари дати. Напразно. Последната любов му носи радости, които преди не е вкусил. Едва сега той изпитва истинска любов, тиха и сърдечна преданост, сияйна и спокойна. Сега той се вглежда в себе си, вижда изминатия дълъг път и може да направи със задоволство оценка на завършеното си дело. Като поет той е пял за другите, преживявал е техните стремежи и идеали, сега копнее да остане сам, да посвети последните си дни на самия себе си.

Сред новото поколение поети той се чувствува чужденец - чужденец в родната си страна. Той се вглежда във вечерните светлини на залеза, в падащите златни есенни листа и смирен очаква своя край. Целия си живот е посветил на страната си и на своя народ, бил е свидетел на големи промени в своя народ, живял е споколение, на което е било съдено да понесе тежко бреме, но никога не е изменил на идеалите на измъчения си народ:

Душата ми е цяла разорана
от страшний на неволите му плуг,
на всичките стремежи на Балкана
история съм жива тук!

Той е пожертвувал за отечеството всичко, което с притежавал, заради него е заглушил в себе си личните и интимни чувства:

Българийо, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни.
От теб приети, върнах ти ги в песни.

На старини той чувствува, че е бил роден за тихи песни, за друга лирика, а не за бурни времена и строфи, призоваващи на борба:

За тихи песни бяха нагласени,
о, лиро, твойте струни - да въздишат,
да тръпнат от зефир, кой в листи стене,
да леят звукове, що нега дишат;
за тихи песни бяха твойте струни
изопнати, о, лиро, за копнежи,
за блянове... но ти живя вфъртуни,
но ти трептя под бури и гърмежи.
И заеча и ти в пориви страстни,
превърна се в тръба, що свири в битви...
А бе създадена за песни ясни,
за нежни стонове и за молитви.

Едва в последните дни на живота си той вижда, че неговата песен, неговата собствена песен, е останала недоизпята, недовършена:

Душата си раздадох аз
в трептящи звукове и песни,
раздавам я и този час
с последните й лучи небесни.
Страданията си излях,
възторзите излях си също
и всичко миру аз казах,
що в мен бе болно ил могъщо.
Не лъжа ли се? Някой зов,
друг някой блян в душа не бди ли?
Недоизказана любов?
Мечти недомълвени, мили?
Но, родино, аз тебе пях!
Ти цяла беше в песента ми
и да открия не посмях
светаята светих в душа ми.
Ще отнеса във гроба свой
светът невидим на поета,
жадът неутолени мой
и песнята си недопята.

Особено плодотворно се проявява по време на войната К. Христов, един от нашите най-изтъкнати лирични поети. Във военните му песни и драматургични произведения, написани през последните години, неудържими патриотични излияния често преминават в обикновен шовинизъм, в действителност чужда на българската душа.

По-слабо бе засегнат от военните настроения Стоян Михайловски, представител на сатиричната ни литература, автор на лирични и драматични произведения, в които преобладават острият присмех и размисъл. Негови учители са френските моралисти и сатирици. Михайловски принадлежи към поколението на Вазов и е откъснат от съвременното литературно движение. Представителите на съвременната българска литература, без да отричат ценностите, завещани им от предците, използувайки техните богати поетични форми, се стремят да създадат нещо ново и по-съвършено. Както другаде, така и у нас всеки ден се провъзгласява първенство, победа на някаква нова школа - впрочем твърде стара, но при славяните все още минаваща за нова, модерна. Едни се наричат символисти, други - импресионисти, трети - експресионисти, парнасисти. От време на време избухват остри разгорещени полемики между привържениците на тези школи. И най-често се забравя, че в действителност за развитието на дадена литература имат значение предимно талантът на поета, обхватът на дарованието му, а не теоретическите принципи на школата, към която са го отнесли неговите пристрастни критици. Различието между школите обикновено се дължи на литературни влияния, а не толкова на характера на споровете. Неталантливите биват по-фанатични привърженици на отделните школи. И именно те най-често говорят за литературни революции. За талантите е все едно към коя школа ще бъдат зачислени. Все едно е и на читателите, които се вживяват в техните произведения и търсят в тях предимно поезия и оригиналност, прояви на индивидуалния творчески дух.

Сред младите поети първо място заемат Дебелянов и Лилиев.

Димчо Дебелянов (1887-1916) загина много млад на бойното поле край Солун. След неговата смърт приятелите му издадоха стиховете му в отделна книжка. Всеки негов стих е израз на дълбоко, непосредствено чувство. Той е необикновено звучен. Тази музика ни очарова не толкова чрез своята външна, формална страна, колкото с иманентния си ритъм:

Ти смътно се мяркаш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора -
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.
След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби -
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.
И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп -
аз гасна, аз гасна
с утеха последна -
на спомена в здрача
и плача за теб.

Тук се долавят и все по-често в стиховете му се връщат елегични тонове, рисува се тъжно, незабравимо видение: видението на нерадостна любов, обречена на самота и страдание. И видението на далечния роден дом, в който блудният син никога вече няма да се върне и никога вече няма да преживее най-тихата и най-дълбоката си радост. Тези, които някога са ни очаквали там, тяхната нежност, майчините сълзи и благословии - всичко това днес е само елегичен спомен, мъчителен сън:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор с белоцветните вишни?
Ах, не проблясвайте в моя затвор
жалби далечни и спомени лишни,

.........................................................
.........................................................

сън е бил, сън е бил тихият двор,
сън са били белоцветните вишни!

Николай Лилиев (1885) е най-талантливият от нашите съвременни поети. Досега е издал две сбирки: „Птици в нощта” - 1918 и „Лунни петна” - 1922. Между живите бих посочил него като представител на съвременната българска лирика. Стихът му е безупречен, звучен, чувството и мисълта са предадени в най-изящна форма, каквато не срещаме в нито един от предишните ни поети.

Птици в нощта - ту спомените му, блуждаещи бездомни далеч от света, ту песните му, ридаещи като в тъжна есен. В съдбата си той придобива нещо от трагизма на комичния Пиеро:

В свойта болка и безцелна мъка
ти си оня смешен Пиеро,
който сам, при лунна светлина,
чисти до зори, под лунна стреха,
от сребристобялата си дреха
лунните петна.

Отлетели са виденията на лунната нощ. Цветовете и линиите са едва очертани, рисунъкът е въздушен, съживяван от нашия дъх, от събудените тъжни и скръбни спомени на поета, от далечния вечерен звън:

В глухото поле
мир и тишина,
в глухото поле
бялата луна.

Надалек градът
рони сетен звън,
надалек градът
тъне в летен сън.

В модрата гора
нечий нежен зов,
в модрата гора
младост и любов.

Аз живея пак
своя спомен скъп,
аз живея пак
миналата скръб.

В тези стихове трепти душата на голям поет, обхваната от нежна, неизразима скръб. Може би скърби за забравени светове, които вижда в сънищата си, може би самата тя завинаги е омагьосана в света, от който никога няма да се освободи - в света на самотата, от която не може да избяга. Тя страда заради другите, но не може да се слее с тяхното страдание. Тя е чужда и неразбрана от тях, странна и загадъчна в своята болка. Всякаква земна проява е чужда на тази душа, най-малкият дисонанс й причинява страдание, всеки допир с грубия материален свят е трагедия. Чужди са й дори радостите на любовта, може би прекалено силни, прекалено елементарни за нея:

...но божията безсърдечност
не ме наказа със любов!

За мото на едно от стихотворенията си авторът взема стих от Маларме: J’aime l’horreur d’être vierge...

Той е вкусил мъката още преди да познае греха, и със страданията си е изкупил своята невинност.

Той трудно би могъл да определи какво изразяват неговите стихове. Краските и фигурите тук са непостижими. Всякакво наше определение би било неуместно: безрезултатно би било всякакво ограничаване. Това е дъхът на невидими призраци, който ни лъхва и изчезва. Към кого са обърнати тези обещания, кому жертвоготовно се разтваря тази странна душа?

Тук е пълно с призраци, с нематериалност, изчезваща в лъчене, възвисена до небесни висоти. Земята остава някъде далеч, дори самата тя изглежда непозната, сякаш потънала в сън.

Целият живот на поета е сън. Дори тялото не се пробужда от страстния глас на любовта. Тази самота е негова съдба, предопределение. Ще се примири ли той със съдбата си? Може би е невъзможно. Но още по-невъзможна е борбата с нея. Безпомощен и изгубен, страдащ заради другите, безпомощен да им помогне, той се бори и сам не вижда колко голям дар за него е безсмъртната му песен.

Литературната критика по различен начин оценява Теодор Траянов (род. 1882). Той е издал „Химни и балади” (1912), „Български балади” (1921). Не съм възхитен почитател на поезията му. Интимната, непосредствената, искрената поетичност се губи в отегчителна фразеология, в излишни, мъртви думи и излияния, в образи, натрупани безразборно. Често тук се срещаме със стихове, а дори и с цели стихотворения, чийто смисъл дори самият автор не би могъл да обясни. Това, което повърхностната критика счита за оригиналност в поезията му, често е наподобяване или имитация. Блестящи, ярки стихове, преливащи от вътрешна сила, стоят наред със словесен баласт, с баналности и безсмислици, от които остава очарована навярно безвкусицата на посредствения поет.

Значителен и безспорен талант е Йордан Стубел (псевдоним на Йордан Бакалов, роден през 1897 г.) и още твърде млад. Независимо от търсенето на формата стихът му се отличава с точност и непосредственост на израза и с индивидуално съдържание. Най-хубавите му стихове излязоха в списание “Златорог” (“Пътник на синята вечер”, “Вечерно богослужение”, “Съдба”).

Тук трябва да спомена също и поета Йордан Стратиев (1898), който все още не е издал в стихосбирка стиховете си - отпечатани в “Златорог”.

Сред творците на новата българска поезия има и жени. На първо място Дора Габе (род. 1886), авторка на лирични песни, женствени и непосредствени, необикновено искрени. Особено характерно за лиричното й творчество е следното лирично произведение:

Старинния портрет от таз стена
ме гледа с своите ясно сини
очи, разляли синя светлина.
На черно кадифе,
върху коприна,
ръцете му са сложени една
връх друга.
Сънна тишина
връх неговата плът
тъй близка и далека
се спусна и лежи
недвижима пет века.
Не е ли той в света,
или е само видение на чуден свят и сън?
Светът се движи шеметен отвън,
а той ме гледа нямо...
О, поглед, що прониква,
в мойта кръв се влива,
безсмъртен поглед - силата му жива
гори! - Ела, спаси ме от света,
сложи ръка да сетя топлината
и чистия ти свян
и в твойта чистота
да си стопя до капчица душата!

Мара Белчева (1886) се стреми да върви по стъпките на своя учител и приятел Пенчо Славейков. Е. Багряна (Белчева), най-младата от тях, се интересува от формите на съвременната руска поезия. Може би по-късно ще се очертае нейната индивидуалност и оригиналност.

Значителен напредък в развитието си бележат българският разказ и роман. Понастоящем заедно с по-възрастните белетристи работят и ред млади, внасящи в нашия разказ нови мотиви и форми. Старите вече няма с какво да ни изненадат.

Антон Страшимиров пише, както пишеше по-рано, разкази и новели, в които се опитва да покаже нашия селски и градски живот, вътрешния живот на нашата интелигенция, идейните и политическите й борби. Той поставя многобройни проблеми, при това твърде сложни, и обикновено ги решава повърхностно и лекомислено. Където се стреми към дълбока психология, там се изгубва в схематични, неправдиви описания. Струва ми се, че времето е изпреварило писателя. Неговите образи нямат нищо общо с действителността, с най-характерните черти на съвременното българско поколение. Г. П. Стаматов продължава да създава своите сатирични разкази, в които проявява силния си талант на наблюдател - пристрастен, както при всеки сатирик - и непреодолимата си наклонност към журналистически израз. В сатиричните си образи често стига до крайности, до непоносим натурализъм и цинизъм.

Елин Пелин (Д. Иванов) изобразява българското село в цветисти образи от живота. Най-често той се задоволява с изобразяването на външни изяви, като същевременно предпочита кратката, анекдотична форма. Не бих нарекъл разкази неговите успешни опити. Заслужава да се даде предимство на кратките му новели. Той не притежава достатъчно творческа сила, за да разгадае и долови по-дълбоките вълнения на човешката душа.

Към по-висок художествен реализъм се стремят Йордан Йовков (1884) и Георги Райчев (1882). Първият от тях е събрал разказите си в два тома (1917 и 1918) и след тях издаде по-големия разказ “Жътварят”. С изключителна любов Йовков рисува Южна Добруджа, където е преживял младостта си, описва своеобразната й природа и начина й на живот, широките й поля, станали сцена на горещи боеве. Поезията на този нещастен български край е най-силно отразена в произведенията на Йовков и Дора Габе.

Йовков обича ефектни, цветисти образи и най-често ги разкрива в трагедиите на войната. От литературата, възникнала по време на войната, може би само неговите разкази ще останат като истинско художествено съкровище. Надарен със силната впечатлителност на художник, той успява да създаде както отделни умело индивидуализирани образи, така и широк епически рисунък, напомнящ огромна фреска. Често той се издига до художествен синтез и представя войната с фантастични черти, като някаква митическа легенда. А другаде е прост, лиричен и сърдечен, успява с една дума, с един намек да ни слее с българската земя. И тук не само неговите прости герои, но и ние чувствуваме, че нашият истински живот е само в дъха на тази родна земя.

Георги Райчев иска да бъде предимно психолог. Анализира неуморно душите на героите си, търси в тях най-скритите мисли и разкрива най-характерните черти както в личния им живот, така и във взаимоотношенията им. В сюжетите си е твърде разнообразен. Едновременно с българското село той рисува и отровата на града, потопява се в психиката както на мъже, така и на жени. Обикновено тази психика най-ярко се проявява в преживявания от еротичен характер. И върху основата на тези първични преживявания в разказите на Райчев намират израз и се преливат всички условия и средства, изчезва културният слой и остава голата човешка душа или, по-точно - човекът звяр. Трябва да се признае, че Г. Райчев има достатъчно смелост, за да постави на разглеждане най-тежки психологически проблеми. Нерядко той се опитва да обясни и патологични състояния, за да изобрази сложни афекти и отклонения от нормалното. Материалът не винаги е достатъчно и задоволително разработен, формата не винаги е художествена, но силата на таланта, който упорито търси и се добира до нещо по-висше, по-трайно, винаги личи.

Съвсем особено място в нашата белетристика заема Николай Райнов (1889), разказвач, лирик, художник, художествен критик в едно лице, безспорно - богато надарено, притежаващо широка образованост. Погледът му е обърнат предимно към духа и скрития смисъл на българското минало. Там той намира неизчерпаемите сюжети на своите “Богомилски легенди” (1912), “Видения из древна България” (1918) и “Книга за царете^” (1918). Той се вглъбява в старобългарската култура и история, показва в редица легенди вярата на богомилите, мистицизма на източните религии, образи от националната митология и нашата богата апокрифна литература. Българската история е преплетена с византийската, в лицето на българските царе, монаси и проповедници Райнов ни показва носители на български дух и на държавническата и религиозна мисия на Византия. С очарованието на художествения израз в книгата си той възкресява далечното минало така, както не може да го възкреси никакво обективно историческо изследване. Днес, след тези художествено превъплътени исторически факти, може да се каже, че чувствуваме миналото по-близко и по-родно и стоим пред него като пред неизразимо богат свят, от който тепърва ще черпят нашите поети и художници по примера на Райнов.

Но не само България е предмет на творчеството му. Него го привлича също и религиозният мистицизъм, и историята на другите народи, поезията на безкрайната пустиня, легендите на Арабия и Юдея. Върху този екзотичен фон, върху почва колкото реална, толкова и фантастична той създава образи с най-изящна художествена стилизация, решава загадките на смъртта, живота и любовта. Тук отбелязвам “Очите на Арабия” (1918), “Слънчеви приказки” (1918), “Книга на загадките” (1919). Сложната душа на града, демоничното му въплъщение и упоителните му оргии са хванати в стихотворението “Градът” (1918). Легендите, свързани с живота на Исус, съответствуват на личния мироглед на поета, на религиозно-философските му убеждения и виденията на фантазията му, превъплътени в лирическия роман “Между живота и пустинята” (1919).

Истински представител на българския експресионизъм е Чавдар Мутафов, автор на книгата “Марионетки” (1921) и на редица разкази и художествени критики, публикувани в списание “Златорог” и “Везни”. На Мутафов е присъща духовността, присъща само на високо развит и рафиниран вкус. Неговото капризно, необуздано въображение създава образи, които възмущават българската критика. Речникът му докарва до ужас българските пуристи. Но силата му е над тази пристрастна критика. Това, което ценя у него, е на първо място душевността и изключителната фантазия. И подчертавам: и тази мисъл, способна да се възвиси до най-сложни абстракции, е сведена до геометрични конструкции, като при това без никакво усилие е принудена да създаде съвсем конкретен, пластичен свят.

А какво може да се каже за драмата? Все още се утешаваме с обещания и надежди. Не ми се иска тук да говоря за патриотичните драми на Вазов и К. Христов. След опитите да се създаде драма от живота, психологическа и символична, от страна на А. Страшимиров, Яворов и П. Ю. Тодоров, българската драма не е отбелязала никакъв по-значителеи успех. Драмите на Ст. Михайловски („Когато боговете се смеят”) и на Н. Райнов („Имало едно време...”) са лишени от истински драматизъм. В действителност това са диалогизирани трактати. Авторите развиват идеята си, изразяват отношението си към известни исторически или легендарни личности, естетическите и политическите си възгледи. Драматичният живот е оставен на заден план.

Мисля, че споменах най-важното и най-същественото, което може да се каже за нашата съвременна литература. Признавам, че характеристиката ми е съвсем кратка. Целта ми не беше да навлизам в подробности и анализи, а по отношение на писатели като Лилиев и Райнов - за тях би могло да се пише много, цели монографии.

Постарах се да изложа обективно своята оценка, да посоча и предимствата, и недостатъците на днешната ни поезия. Обстоятелството, че пиша за чуждестранна читателска публика, не е причина да замълчавам недостатъците и да преувеличавам положителните страни. Факт е, че в чужбина имат твърде объркани представи за нашата литература - най-често не знаят нищо за нея. Нищо не би ми попречило да украся статията си, ако исках, с много имена на автори и заглавия на произведенията им. Още повече, че българската литература днес може да се похвали с необичайна продуктивност. И най-западналият край има своите литературни плодове и свои писатели. Бих могъл да възбудя у чуждите читатели впечатлението, че в никоя друга славянска страна няма толкова поети, белетристи и драматици, както в България. Не се и съмнявам, че мнозина от тези писатели, мои сънародници, няма да бъдат доволни, че не съм споменал дори имената им.

Но какво биха казали на неинформирания читател всички тези имена?

И после - а това е мое дълбоко убеждение - най-новата българска поезия крие в себе си такива съкровища, че и най-обективната, и най-строгата критика трябва да ги постави на едно от челните места в съвременните славянски литератури.

Лвов, 10.VI.1924

© Боян Пенев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.12.2002
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Славянски преглед, Прага, 1925.