САЛОННА КРИТИКА

Боян Пенев

web | Култура и критика. Ч. II

Думата ми е за статията на г. М. Арнаудов „Българска критика”, поместена в „Мир” от 16 февруари тая година. Тия, които са я прочели, спомнят си, че той осъжда нашата критика, задето била винаги отрицателна, убийствена за българския писател. Българският критик, казва Арнаудов, отрича всичко, защото се отличава с низост на характера. Като представители на тази унищожаваща критика Арнаудов сочи главно Владимир Василев, д-р Кръстев и мен. И за да покаже, че е привърженик на една съвсем друга критика - п р о д у к т и в н а, а не ялова като нашата - една критика, която се вдъхновява от благородството на характера, той казва за мен, че моята критика на Балабановия превод на „Фауста” съдържала „нападки, интриги, охулване”; целта ми била „да оскандаля” превода; ние тримата - Вл. Василиев, д-р Кръстев и аз - въплъщаваме всичките противни качества на древния критик Зоила, който отрекъл Омира; ние сме подобни на онзи „злобен критик, който нищо не харесва, всичко осмива и систематически вижда само лошото. Неспособен от низост на характера за възторг, той събаря немилостиво кумирите и не позволява да има ни една неопетнена слава, за да не изпъкне и собствената му дребнавост, собствената му неспособност за положителни дела”; ние сме „ялови критици”; нашите оценки „прикриват лични сметки, ако не е просто безсилие за нещо по-добро”...

Може би г. Арнаудов, увлечен във фразата, не схваща ясно съдържанието й или пък е поискал да изглежда наивен пред обидата, която се крие в тая фраза. Той е пожелал да бъде и язвителен. Знае, че Василев е юрист, който се занимава с литературна критика - Василев няма диплома за литературно образование - кое му дава право да съди за художествени дела? Нека си гледа съдебните протоколи. Литературата, иска да каже Арнаудов, не е за профани като Василева. „Въображението на поета не е логиката на един учебник по правото и творчеството не е обвързано в обективността на един съдебен протокол, който разкрива навред грубата истина” - така поучава Арнаудов Василева. На какъв ли род читатели е разчитал с тоя си довод? Това вече не е престорена наивност, то е нещо повече от недостолепно подмятане.

С тона на един опитен наставник и изобличител Арнаудов изтъква непростимите грешки на нашата критика, нейните тежки престъпления. Тя е отрекла превода на „Илиадата”, извършен от Пърличева, и с това е „убила морално един непризнат талант”. След моята критика на българския „Фауст” Балабанов, отчаян, насмалко щял да свърши със себе си - „ако нямаше вяра в себе си, не щеше да оцелее”... По-нататък, като загатва за критиката ми върху първата драма на Яворова, Арнаудов ме посочва като един от виновниците за самоубийството на поета. Другите грехове на нашата критика са, че не се е възхитила от разказите на Вазова „Утро в Банкя” и от „Ръченица” на К. Христов. Арнаудов не може да разбере как тъй българската критика може да се възхищава от един Пенчо Славейков, а да отрича дела с несъмнена литературна стойност, като превода на „Илиадата” от Пърличева и поменатата комедия на Христова. Арнаудов е фанатичен привърженик на оная критика, която покрай отрицателното трябва да изтъкне и доброто в едно произведение - но у Пенча Славейков той не вижда нищо добро. За Арнаудова Славейков е въплъщение на най-голяма бездарност. Той не може да прости на Кръстева, че като „законодател на българския Парнас издигна на трона на музите един свой добър приятел (Пенчо Славейков) и превърна така светлите ония висини в някакъв пуст връх, гдето може да се умре от ж а ж д а за поезия”. Т. е. може да се умре от жажда за поезия там, дето е Пенчо Славейков, тоя невъзможен бездарник. Ето, това е човекът, който дири не само лошото, но и хубавото - дири хубавото с микроскоп, - който е готов да се възхити от българската „Илиада” на Пърличева, от „Ръченица” на Кирил Христов и да отрече Пенча Славейкова изцяло. Той не е пристрастен и злобен като Зоила, той не е от категорията на тия, които „нищо не харесват", чужда му е оная низост на характера, която отличава нас, отрицателните критици, и поради това той знае да се възхищава от хубавото. Нешо Бончев е бил сляп за художествените богатства на Пърличевия превод. Ето ги тия богатства, които днес вижда г. Арнаудов:

Пей ми музо ярост Ахилеева
Тя ми беди устрои Еллином.
Тя испрати в адови тъмницы
Неброимы души юначескы.
Тя насити со меса юначкы
Псы-не гладни и хищны-не птицы.
Се вършеше воля Зевесова
По что ради раздор да ми двигнат...

Това е началото само. Пърличев пише, че с превода си се опитал да надмине оригинала: „Ще се потрудя, по възможности, да отбягна недостатъците му. Ще бъда строг на все, що е излишно. Не ще напиша ни един стих излишен или студен.” За същия тоя превод Ботев писа:

Защо не съм и Пърличев,
да преведа „Илиада”;
Но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада.

Отпосле и сам Пърличев е видял недостатъците на своя превод - само г. Арнаудов не ги е видял още - в автобиографията си той казва: „Когато превеждах „Илиада", бях, както и днес още съм, слаб в българския език. Превеждах на български не както щях, но както можех. Критикът можеше да каже само туй: „Пърличев не знае български", и тогава аз наистина бих бил поражен."

За превода на Балабанова нямам какво да кажа: всичко, каквото можеше да се каже, читателят, ако се интересува, ще намери в статията ми „Българските преводи на „Фауста” („Мисъл", XVII, 1907) и в студията ми „Гьоте у нас” („Училищен преглед", 1908, кн. IX, с. 758 - 770, и Период, спис., 1908, св. 7 - 8), която студия е писана след отговора на Балабанова на моята критика в „Мисъл”. Като допълнение на цялата история около превода може да послужи признанието на Балабанова „Как преведох „Фауста", печатано на немски в Berliner Tageblat (Wochenausgabe, 17. 4. 1917), дето преводачът чистосърдечно разказва как бил изпратен от София в Пловдив, затворен в една стая и заставен в течение на няколко седмици да преведе Гьотевото творение - предписали му дори да превежда дневно около 200 стиха. Интересното е, че в отбелязаната статия Балабанов се изразява за своя превод много по-безпощадно и сурово, отколкото се изразих аз в критиката си. Той казва буквално, че в превода му имало грубости, грешки, дори същински глупости; много работи погрешно разбрал, защото тогава само той можел да разбира; той не знаел дали възрастта или тогавашните му недостатъчни познания са причина за това. Ето и самите негови думи: "Nicht alles - ja vieles ist mir nicht gelungen. Es sind Grobheiten, es sind Fehler, es sind direkte Dummheiten in meiner Übersetzung. Manches hatte ich sogar falsch verstanden, weil ich damals nur so verstehen konnte. Waren es die Jahre, waren es meine ungenungenden Kenntnisse damals, ich weiss es nicht."

Също и за пиесата на Яворова е излишно да говоря тук. Преди мен я разгледа Арнаудов - най-напред във в. „Утро", сетне в „Съвременна мисъл” и постави Яворова, бог знае защо, между Ибсена и Шекспира. След мен писаха други - Михаил Кремен, Михаил Тихов. Против моята критика Кремен изписа съчинение, голямо колкото самата драма. Бях с Яворова до последния момент на живота му и слушах последните му признания. Моята критика не попречи да останем докрай близки приятели, каквито бяхме в продължение на осем години. Само че през последните дни на живота му, когато имаше най-голяма нужда от морална подкрепа, аз не видях около него тъкмо тия, които сега обвиняват другите в убийствено равнодушие към поета и не чух Яворова да си спомни за тях с добра дума.

За Кръстева Арнаудов казва, че „някога ще минува за куриоз”. Може и да съдържат много прекалености неговите критики, много преувеличения - но един факт ще остане неоспорим: ако има днес сериозна критика, за която българският писател не може да не държи сметка, за която мисли, когато пише и чувствува нейния контрол дори в мълчанието й, това се дължи преди всичко на Пенча Славейков, на Кръстева, на списанието „Мисъл", което цели 17 години усилено се бори за създаване не само на по-сносни литературни условия у нас, но и на една по-висока духовна култура. И струва ми се, че дори най-несправедливите и заслепени врагове на Кръстева не ще посмеят да отрекат грамадната заслуга, която принесе той със списанието си; друго литературно списание, което да стои наравно с „Мисъл", ние не сме имали и кой знае кога ще имаме.

Особено е възмутен Арнаудов от Вл. Василев, който изцяло отрича комедията на Христова. А в тая комедия, казва Арнаудов, имало „хумор и старание да се създадат типове от съвременната война, които се стилизуват с оглед към изискванията на сцената”. И тук считам за излишно да споря, защото безсмислието е неоспоримо. Който е прочел „Ръченица” и има колко-годе литературен вкус, бездруго ще се съгласи с оценката на Василева, ще признае, че той е прав отначало докрай. Едно само ме учудва: Арнаудов не се опита дори да изтъкне някакви положителни качества на „Ръченица” пред комисията, в която и той взе участие и която бе натоварена да оцени освен „Ръченица” още 59 български пиеси. Сега, за да оправдае автора на тая злополучна пиеса, той пише между другото, че Христов приличал на Гоголя и Шекспира - не с предимствата си, а с грешките си, - „слабостите му не са им тъй чужди”. Според Арнаудова българският озлобен критик (тоя образ навред го преследва) може да отрече и Гоголя, и Шекспира. Само че дали ще му повярва някой, ако отрече Гоголевия „Ревизор"? А когато отрича „Ръченица", кой безпристрастен не ще се съгласи с него, след като е прочел пиесата? Кой не ще признае, че тая пиеса е баласт за българската литература и изразява очевиден упадък в творчеството на един даровит някога поет?

Не мисля, че критикът, когато е разглеждал „Ръченица”, е „плувал в самодоволство”, както се изразява Арнаудов. Със своето лекомислено отношение към литературата ни, Арнаудов никога няма да почувствува искрения гняв и справедливото възмущение на човека, когото наистина боли за тая литература, който не може спокойно да понася безвкусието и безсмислието особено когато то изпъква с всичката си наглост и намира фанатични защитници.

Кого иска да убеди г. Арнаудов, като казва в статията си, че днес трябва да бъдем снизходителни към слабото произведение на един писател, който вчера е създал нещо ценно? Вчера К. Христов бе гордост за литературата ни, а днес пише „Ръченица", „Бурни години", „Огнен път", „Старият войн”... И тъкмо за това заслужава безпощадна критика. Арнаудов се обръща към Василева: Ако си видял толкова много недостатъци в комедията, защо се занимаваш с нея? Затова именно, защото е произведение на писател, който някога е бил гордост за литературата ни - един писател, от когото бяхме навикнали да искаме самокритика и вкус - а не едно нищожество, на което никой и не трябва да обръща внимание. Защото е Кирил Христов, а не друг някой, затова критиката е строга и взискателна към него. Защо е написал Василев тая критика? - пита Арнаудов. Докато има не читатели, но критици като Арнаудова, нашата критика все ще се намира в това печално положение - „да си дава труд да прави дълги разбори” на произведения като поменатото. Това е то най-тъжното: че все още са потребни подобни критики - може би в дадения момент всички други критики са безполезни. Има ли основание Арнаудов да твърди, че нашата критика била изобщо отрицателна, жестока, сурова, отбелязвала само недостатъци, а за доброто мълчала? Всеки, който е следил, макар и повърхностно развитието на българската литературна критика, знае че това не е вярно. Тия, които имат известна заслуга за създаването на нашата критика, не са отричали само. Посочил бих за пример Вл. Василев, срещу когото Арнаудов отправя стрелите си. Още с първата си статия, печатана в „Българска сбирка", той се противопоставя на ония, които отричаха Вазова. Прочетете неговата статия „Японски силуети” в сб. „Мисъл", II (1910) - едва ли друг някой се е опитвал да разкрие с такова тънко наблюдение и схващане художествените елементи в известни произведения на Вазова. Със същата безпристрастност, със същото проникване Василев разгледа произведенията на Пенча Славейков, Яворова, К. Христов, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин, Стаматов и се опита да установи тяхната художествена стойност. Арнаудов пита: „Какво пречеше на нашия критик, като сочеше недостатъците, да се обмълви с една дума и за доброто, което дължим на оня писател?” Може би той не знае или не си спомня - Василев не само се е „обмълвял за доброто", но го е и посочил тъй, както никой български критик. В 1914 г. К. Христов събра в една книжка, озаглавена „Поет и критици", всички благоприятни за него отзиви и оценки. Там на стр. 164 ще намерите препечатана статията на Василева „Тихи песни", дето се разглежда поетическото изображение на природата в лириката на Христова и се изтъква художествената ценност на това изображение. В студията „Мотиви из нашата любовна лирика” (сб. „Мисъл", I) в отделна глава „Трепети” той анализира любовните мотиви в неговата поезия. Ако е отричал нещо, с основание го е отричал - то са или бездарни писатели, или безсъдържателни произведения. Бих казал, че той е най-безпристрастният и най-даровит наш критик, създател на една образцова художествена критика, която също така е резултат на творчество, както и самата поезия. Днес Арнаудов се обръща към него с недостойни подмятания, отрича го не за друго, а за това, че бил юрист. А бъдещият историк на нашата литература ще се учудва - а може и да не се учудва, - че един български юрист в литературните си оценки е проявил повече вкус и разбиране, отколкото един дипломиран литератор.

Към края Арнаудов поучава своя читател: „Критиката, читателю, е едно велико изкуство...” Тя трябва да разкрива не само отрицателното, но и положителното; ако няма положително, трябва да го измисли. А според нас пряката задача на критиката е да разкрие онова, което преобладава в едно творение и определя неговата художествена стойност или незначителност. Ако в цял океан от нелепости има една капка поезия, нима с нея трябва да утеша българския читател и да зарадвам българската литература! Има ли значение да говоря за случайните недостатъци на едно ценно поетическо произведение? Ще въздигна ли едно безсмислено литературно дело, ако с голямо усилие съзра в него един случаен поетически образ, нещо подобно на поетически образ? Статията на г. Арнаудов блести с множество чужди имена. Сигурно един аргумент за профаните е и звучността на тия имена, нанизани едно след друго. Като образец на критици, които не отричали като нас, Арнаудов сочи „един Белински, един Сент-Бьов, един Жул-Льометр”. Против критиците били Балзак, Шели, Колридж, Волтер, Балмонт, Елисавета Браунинг... „И Сент-Бьов е на същото мнение.” Арнаудов смело заявява, че в чужбина няма такава отрицателна критика, каквато има у нас. Дали той, който познава толкова много литератури, и древни, и нови, не е искал да си спомни за най-обикновените факти на западноевропейската и славянската критика? Къде не е имало и няма отрицателни и безпощадни критики - във Франция или в Германия? За щастие глупостта навред има врагове, защото е всемирна. Нима българската литература трябва да стане нейно отечество? Като критик, който не отрича сурово, Арнаудов сочи Белински. Навярно го е забравил. Та нали за своята ожесточена борба с литературните филистери в Русия той бе наречен „неистови Виссарион”! Да беше прочел Арнаудов неговите статии против двамата „братя разбойници” Греч и Булгарин, не щеше да го сочи за пример.

„Великото изкуство” на Арнаудов се свежда в края на краищата към една салонна критика - галантна, разположена към всекиго (само не към Пенча Славейков), - критика, която за всекиго има една благосклонна усмивка и щедри комплименти. Своето призвание тя вижда в „откриване и поощрение на талантите” и всеки ден ни изненадва с някой новооткрит талант. У нас тя има доста привърженици - без тях бездарността мъчно може да вирее. Едно време откриваше таланти покойният К. Величков - изброил ги бе всичките в „Летописи": Тошкин на първо място, Ст. М. Попов, Венко, Нешо Баиров, Илия Венов... След като откри Тошкин, Величков го насърчи: „Рядко у нас са се появявали лирически стихотворения, вътрешното съдържание на които да стои в такава близка и тясна хармония с душевното състояние и чувства на певеца. Тошкин има език чист, гладък, плавен, гъвкав, който се споява с крехка, пленителна хармония в стиха, с увлекателен порив в мислите, с меки и любвеобилни чувства. За колцина наши лирически поети може да се каже подобно нещо?” След това Величков сравнява Тошкина с Хайне... „Венко има звучни и хубави стихове... Ст. М. Попов има музикални стихове. Една фея е ръководила пръстите на поета, когато е тъкал тия мили и звучни стихове.” Понеже е насърчил самодоволната бездарност, Величков чувствува съвестта си успокоена - по-нататък той пише: „Като свършвам отзива си, чувствувам да ми е станало на гърдите някакво облекчение, както това се случва, кога човек е изпълнил един неминуем дълг” („Български писатели", 1914, с. 244). Вие виждате: с една неизчерпаема благосклонност и възторженост критикът открива навред „чисти, плавни, гъвкави, мили, гладки и звучни стихове”.

Един български филолог, който отдавна се подвизава и в областта на критиката, не иска нищо друго от нашите писатели освен „гладък и сладък език”. Той упорито се придържа о естетическите схващания на Христакя Павлович-Дупничанин, изразени в 1836 в неговата граматика: „И ты мила юносте, да списваш гладко и сладко”... Сега тоя принцип минава и в критиката. За всички тя трябва да се изразява гладко и сладко, за да „бъде плодоносна за автора и да не отравя духа му”, както казва г. Арнаудов. Така всички са доволни: и критикът, и авторът, и читателите. Защо да не продължим традицията на Величкова?

Особено днес трябва да се култивира благосклонната за всички критика, оная критика, която е сляпа не само за недостатъци, която не вижда не само бездарностите, но и онова жалко състояние, в което се намира днес българската литература. Никога нашата литература не е падала тъй ниско, както днес, никога безвкусието не е царувало тъй властно и безогледно. Сбирките на най-посредствени стихоплети се издават по 3-4 пъти, откупуват се големи количества от най-безполезни книги - днес всичко се харчи на едро: и глупостта, и безсрамието. Тая глупост и това безсрамие спорят днес за първенство - в литературата, в изкуството и върху сцената на Народния театър. Нека това зло тегне върху съвестта не на ония, които в слепотата си го насърчават, а на тези, които го виждат и чувствуват, но нямат кураж н охота да му се противопоставят.

Неотдавна имах нещастието да бъда член в една комисия, която бе натоварена с тежката задача да намери и награди една нова българска драма... На конкурса бяха представени 60, словом шестдесет пиеси - и всяка една от тях претендираше за награда. Мисълта за обещаната награда - за една сума от няколко хиляди лева - подействува тъй благотворно върху продуктивността на пишущите братя, че някои от тях представиха по няколко драми. Нито една за пред хора. Един ден идва при мен един господин, оплаква ми се, че цял ден е зает с работа като милитаризиран - и веднага след това с гордост ми открива, че е представил на конкурса три драми: в едната героят е дете, в другата - жена, в третата - воин, и недоволен ме пита, защо нито една от тях не е наградена. Вместо да му отговоря, попитах го кога е сварил да ги напише, щом цял ден е бил зает. „Оставаше ми всякога време привечер” - и за два-три месеца написал три драми. Тоя онеправдан и тъй продуктивен български драматург, който сигурно е изпитал безкрайна радост, като е прочел статията на Арнаудова, чака насърчение. Не му остава нищо друго, освен да напечата произведенията си, или пък да ги представи в Народния театър. Добриянов, насърчен вече от Арнаудова, ще насърчи тоя драматург - пак ще пише, както писа оня ден: „Той е написал нещо сносно, нещо относително добро... Да го насърчим! Това е задачата на българската критика” („Мир” от 20. II. т. г.). Бедната българска критика, която от ръцете на професора минава в ръцете на Добриянова!

Арнаудов свършва с напомняне за тежката отговорност на критика. Дали съзнава тая отговорност? Съмнявам се. Съзнава я не той, който съзира своя дълг и своето призвание в лекомислието на една повърхностна фразеология, за когото е тъмен смисълът на очевидни факти и който е готов да поощрява безсмислиците - съзнава я, който дири само здравото и ценното в литературата, за да посочи в него висотата, до която се е издигнала тя, и негодува, и страда, когато вижда други да я тласкат към израждане.

23.II.1918 г.

© Боян Пенев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.12.2002
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Пряпорец, г. III., бр. 54, 1918.