Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАШАТА КРИТИКА
(СТАТИЯ ВТОРА И ПОСЛЕДНА)

Боян Пенев

web | Култура и критика. Ч. II

На статията ми „Салонна критика", поместена в „Пряпорец” преди две седмици, г. М. Арнаудов отговаря в „Мир” (от 16 март). Излизам втори път на това място не за да отговарям на Арнаудова лично, а за да засегна още веднъж един въпрос от литературно и обществено значение - въпроса за българската критика.

Неговият отговор ме интересува, доколкото са изразени в него известни отношения към литературата и известни тенденции в литературната ни критика.

Не искам да се спирам на неговата комична поза - позата на човек, който си въобразява, че „заслужено демаскира", чете важни наставления и снизходително ми препоръчва „повече спокойствие пред призрака на глупостта и безсрамието”. Всъщност той е тъй безпомощен в отговора си, че ме обезоръжава със своята безпомощност.

За съжаление, г. Арнаудов не се спира на главните въпроси, които изпъкнаха в тая полемика, не се опитва да обори твърденията ми и да защити принципите на салонната критика. Аз казах, че истинската българска критика не е отричала само - признавала е, което е заслужавало признание: посочих за пример Вл. Василев, който се е възхищавал и от Вазова, и от К. Христов, и от Яворова, и от Елин Пелина... Тук моят опонент мълчи. Казах му, че Нешо Бончев с право е отрекъл превода на Пърличева. Сега Арнаудов възразява: „Но тоя превод е интересен с езика си!” Аз чаках да посочи, че „Ръченица” заслужава друга, благоприятна критика, не такава, каквато е написал Василев. Ала Арнаудов не желае да се впуща в разбор на пиесата: той ни казва, че тя имала само „някои слаби страни", и призовава на помощ Шатобриана, който казал, че и в хубостите има грешки - както е случаят с „Ръченица”... Надявах се също така да докаже, че посочените от него критици Белински, Жул Льометр и Сент-Бьов не са писали отрицателни критики... Сега той мълчи за тях. Чаках да ме убеди в твърдението си, че в западноевропейските литератури нямало безпощадни критики, че там виреела същата оная критика, която се застъпва у нас не само от Арнаудова. Но и по тоя въпрос нито една дума не чух от него. Също и за превода на Балабанова не ми възразява нищо сериозно. Не обича ли да провери моите заключения в обстойната ми критика, та ако намери основания, да я отхвърли? А сега аз слушам преводача и неговия защитник да говорят на два различни езика. И за драмата на Яворова не ще се разберем с г. Арнаудова. Въпросът за нейната стойност няма да се реши във вестниците. Казах каквото мисля за тая драма, изложих го подробно другаде. Нека се противопостави Арнаудов със сериозни възражения - нека я разгледа, както я разгледах аз. Никога не съм бил на мнение, че Михаил Кремен в статията си е засегнал същността на драмата и на моята критика. И не му отговорих, защото не заслужава отговор.

Не мога да не спомена във връзка с това за обвинението, което ми отправя в първата си статия - там той наистина ме сочи като един от виновниците за самоубийството на поета. В дадения случай той е изопачил не моите, а собствените си мисли. По-рано пишеше едно, а сега друго. За да се оправдае, ето как предава сега предишните си думи, след като загатва за моята критика и за някакъв вестникар, който съветвал Яворова да се обеси: „...Нещастният автор, набеден и подозиран по-късно в какво ли не, не се обеси, а се застреля.” Така свършва сега Арнаудов. А всъщност в първата му статия тоя пасаж гласеше изцяло: „Нещастният автор, набеден и подозиран по-късно в какво ли не, не се обеси, а се разстреля: равнодушието бе му убило всяка охота за живот.” Сега той в усърдието си да „демаскира” - нарочно пропуща подчертания ред - пропуща най-важното, тъкмо онова, на което се основавах, за да му покажа, че най-малко той има право да обвинява другите в убийствено равнодушие към поета, защото... Казах миналия път защо. Нека не ме заставя да повтарям още веднъж и да разкривам по-нататък една жестока за него истина.

Той говори и за Пенча Славейков, специално за „Кървава песен” - тоя случай ще се помни дълго време в литературата ни - говори за „нейните големи дефекти, нейната подражателност и нейната скука”. И след това добавя: „Надали има образован българин, вън от кръжеца на Кръстева, който да е в състояние да я прочете цяла.” Това той казва, като не забравя, че е професор по литература и фанатичен привърженик на безпристрастната и „продуктивна” критика. Може би и г. Арнаудов е от онези образовани българи, които не са прочели „Кървава песен” - понеже не влизат в кръжеца на Кръстева - и които при все това могат да я отричат и самоуверено да говорят за нейните „големи дефекти, подражателност и скука”... Едва ли тоя увлечен отрицател на Славейкова не мисли (а може би и мисли всъщност), че стихотворението на Вазова „Болната змия", което цитира цяло в статията си, стои по-високо от „Кървава песен”. Той казва: Вазов не може да напише такава една поема с толкова много недостатъци, тъй подражателна и скучна - той не е посредственост като Славейкова - и затова е в състояние да напише „Болната змия” - такава една „малка песен с художествен сарказъм”. На читателя може би е известно, че тая песен - с която не зная дали се гордее още г. Вазов, е писана специално за Пенча Славейков. В „Скитнишки песни” (1899) авторът крие, че е имал предвид Славейкова. Ала в пълното събрание на съчиненията му, в третия том, който излезе след смъртта на Славейкова, на стр. 150, песента е озаглавена „Болната змия” (П. С.). В нея Вазов нарича себе си „певец безвреден, тих и брат на слабите", а за Славейкова казва, че е „влечуга болна, озлобена гад, с душа изгризана от злоба”. Не се ли потърсвате от тоя „художествен сарказъм", не чувствувате ли да витае тук жестокият и справедлив дух на Пенча Славейков, суров и безпощаден в присъдите си над българската дребнавост - онзи дух, който все още терзае и ще продължава да терзае душите на тия, които не се задоволиха да го преследват и клеветят само приживе... Те никога не са имали неговата открита доблест и затова предпочитаха да го дебнат в тъмнината. Избягваха да излязат открито н смело срещу него, тъй както той излизаше срещу тях. И отпосле сполучиха да си отмъстят - но и след като си отмъстиха, не спряха. Пенчо Славейков умря, но не умря злобата към него. Тая непобедима злоба все още тръпне, все още се гърчи в писанията и в речите на всички онези, които и след смъртта му не могат да чуят спокойно името му и които мислят, че ние правим като тях политика от литературата, защото не споделяме тяхната сляпа ненавист към Славейкова. След като умря Славейков, С т о я н М и х а й л о в с к и написа стихотворение и господин Стефан Бобчев напечата това стихотворение в „Българска сбирка” (г. XX, с. 174). В него се казва, че поетът „издъхнал в прегръдките на своята държанка”...

Това е то действителността, пред която не мога да имам спокойствието на г. Арнаудова.

В статията си той говори за моята „нескривана симпатия” към Пенча Славейков. Никога не съм крил, че считам Славейкова за един от големите български поети - но и не съм мислил, че той е недостигаемият гений на българската литература, някакъв кумир, пред който трябва да се идолопоклонствува: българската литература още не е създала гении и кумири - и никога не съм съдил за него тъй, както съдят неговите неспокойни и озлобени противници или пък неговите страстни обожатели. Че съм се домогвал до една обективна оценка на неговата личност и творчество, това е забелязал всеки, който е чел работите ми за лирическите му песни, за преводите му от немски и за неговото отношение към Гьоте.

За да ме порази, Арнаудов ме пита: „Защо мълчите упорито за новото, което заслужава насърчение?"

В тоя въпрос той е искал да вложи най-силния си аргумент против нас. За да го заставя да не задава повече подобни въпроси, ще му напомня, че нито Кръстев е мълчал за новото, нито Василев, нито пък аз. Всеки от нас се е изказвал от гледището на своите собствени разбирания и вкусове. Никога не сме се сдружили в „кръжец", за да преследваме едни писатели н да величаем други, както си въобразява Арнаудов. По множество литературни въпроси - невторостепенни - мненията ни са съвсем различни, както са различни и оценките ни на известни произведения. Всеки от нас върви по своя път - и еднакво се интересува от новото. Кръстев се е възхищавал не само от Славейкова и Петка Тодоров, но и от Михайловски, от А. Константинова, от Яворова, от известни особености в творчеството на Елин Пелина, на Вазова, разглеждал е разказите на Стаматова (в „Млади и стари”). Ако той надценява Славейкова, ако се заблуждава, разкрийте заблужденията му, докажете, че не е прав. Той написа не вестникарски статии, а цели книги! Нима с подмятания, с общи фрази по вестниците и с пасквили ще убедите света, че вие сте правите?

Като говоря за Кръстева, не мога да не изтъкна още веднъж очевидните и груби противоречия, в които изпада Арнаудов, без да забележи. От една страна, той ни казва, че критиката трябва да говори и за положителното (дори и когато го няма), не трябва да отрича безогледно, „за да бъде плодоносна за автора и да не отравя духа му”. А, от друга страна, сам той безогледно, с една вестникарска фраза иска да унищожи изцяло един писател като Пенча Славейков, като казва, че там, дето е Славейков, „може да се умре от жажда за поезия” - т.е. Славейков не е никакъв поет. Колкото и да е бивал краен в известни случаи, Кръстев никога не е изпадал в крайностите на Арнаудова: критикувал е, отричал е отделни произведения, но не се е опитвал да унищожи изцяло писатели със заслуги. Ще ми възрази някой, че е отрекъл изцяло Вазова - ще ми възрази онзи, който не знае фактите и бърза да обобщава, или пък ги знае, но иска нарочно да заблуждава другите. Кръстев е посочвал слабостите на множество отделни Вазови произведения, но наред с това е писал - може на читателите да не е известно:

„Иван Вазов е първият български писател след Освобождението, който с по-голям или по-малък успех създаде в миниатюр цяла една литература, който с работливост, с каквато могат се похвали само малцина от неговите събратя, лека-полека обгърна всички по-важни литературни видове...” „За „Под игото” Кръстев казва, покрай недостатъците тоя роман има и „несъмнени достойнства”. Успехът на Вазова е „успех на българската литература и българския народ... Вазов има важно историко-литературно значение... Той прояви в лириката едно богатство, удивително за времето и условията на неговото развитие”... Като говори за прозата му, Кръстев изтъква нейната „естественост, гъвкавост, лекост, краткост, изразителност, подвижност и пластичност” и заключава: „Вазов напълно заслужава името създател на новата българска проза” („Млади и стари”, 1907, с. 1 - 11).

Един от големите и безпощадни врагове на бездарностите и безсмислията в българската литература, Божан Ангелов (не зная защо не е искал да си спомни за него Арнаудов), даде обективни характеристики почти на всички наши по-нови писатели - не забрави и най-новите: Райнова и Траянова.

За Вл. Василев казах вече. Най-много той се е занимавал с младите и не е отричал само. Да говоря ли и за себе си?

Арнаудов знае сигурно, че когато се повдигна в Университета спор преди няколко години кому да се даде премията от фонда „Вазов” - дали на Петка Тодоров за неговите драми, или на Яворова за неговата лирика - като рецензент, избран от съвета на историко-филологическия факултет, аз настоявах с доклад за Яворова, защото бях убеден, както и сега съм убеден, че лириката на Яворова стои по-високо от драмите на Тодорова. Яворов получи премията. Още по-добре ще да си спомни Арнаудов друг един факт: когато бе въпрос преди две години кой да бъде награден от същия фонд, тъкмо аз настоявах най-много да се награди Йовков за неговите първи разкази. Ще призная, че и Арнаудов настояваше. Навярно си спомня още, че написах и четох подробен доклад за тия разкази. Разбира се, когато излязоха в отделна книга, не ги придружих с предговор, както придружи Арнаудов разказите на Калфова, защото мисля, че Йовков не се нуждае от моята - и от ничия - препоръка, и защото никога не съм гледал на критиката като на препоръка или реклама. Без да се стеснява ни най-малко, Арнаудов пише за Яворова, Елин Пелина и Йовкова: „Аз като един от първите писах съчувствено (за тях), за да им спечеля известно внимание от страна на читателите.” Двамата от тях са живи - дали чувствуват до каква степен са обидени от своя благосклонен критик! Тежко и горко на тримата - на Яворова, Елин Пелина и Йовкова, - ако бяха чакали препоръката на г. Арнаудова - или на когото и да е другиго - и ако вниманието, с което се ползуват сред българското общество, се дължеше нему!

Той ни казва още, че спечелил вниманието на българското общество не само за Яворова, но и за Калфова. Яворов и Калфов! (Ницше и Лилиенкрон! - казва г. Арнаудов на едно място.) Когато Яворов се наложи - не с препоръката на някаква критика, а със собствения си талант, - никой не подозираше още, че г. Арнаудов има намерение да се занимава някога с литературна критика. Преди той да пише за пръв път за драмата му в най-разпространения български вестник „Утро", други отдавна преди него се спряха да отбележат най-ценното, което е създал Яворов - неговата лирика: писа и Вл. Василев (цял етюд ), и Протич, и Кръстев. Когато Арнаудов излезе да пише за Елин Пелин в 1912 год., тоя писател отдавна преди това бе вече признат и съвсем не се нуждаеше да бъде представен на българското общество. Ако е въпрос за критиката, още в 1905 г. Василев изтъкна в „Мисъл” художествената цена на разказите му - няколко години преди Арнаудов да помисли да разбива отворена врата. Когато излезе със статия за Йовкова, той вече бе награден от фонда „Вазов” и читателите го познаваха добре. Само за едного може да претендира да го е открил - за Калфова. Не знам дали не ще съжалява за това си откритие. Освен първия разказ в книгата на Калфова не виждам нищо друго, което да заслужава какво-годе внимание.

И това още имам да кажа за себе си, че в отношението си към „новите и старите” не мисля да взема за образец г. Арнаудова - никога не ще се възхитя от „Ръченица", нито от „Болната змия” на Вазова, нито от превода на Балабанова, нито от разказите на Калфова, нито пък ще пиша, както писа Арнаудов в друг един, също разпространен вестник, „Дневник” (1914), че в „Старият воин” на К. Христов имало „масови движения, масова психология, масови настроения... Изцяло драмата улучва целта си”.

...С това завършвам. Зная, че с г. Арнаудов не можахме да се разберем. Не ще се разберем и не ще се срещнем никога, защото вървим по съвсем различни пътища. Но това не е важно. Важното е да се направи невъзможна у нас тая критика, която нарекох салонна и която всъщност е крайно пакостна - да се създаде в тая страна едно сериозно отношение към литературата, да серазбере веднъж завинаги, че критиката не се състои в безразборно поощряване на безсмислици, в препоръчване на тоя или оня писател, изобщо в едно лекомислено отнасяне към фактите на литературния ни живот.

 

 

© Боян Пенев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.12.2002
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Пряпорец, г. ІІІ, бр. 60, 1918.