Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

IV

БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР ПРЕЗ РОБСТВОТО И УСЛОВИЯ ЗА НЕГОВОТО ЗАПАЗВАНЕ

Боян Пенев

web | История на новата българска литература

Българинът в своя вътрешен живот. - Отношение на българина към гърци и турци, отразено в приказки и пословици. - Влияние на робството върху българския характер: психологични и морални особености. - Балканът и балканското население. - Значение: културно, политическо и стопанско. - Привилегии на балканското население. - Войнишки села и султански соколници. - Задругата, съхранителни и национални традиции и особености. - Нейни отрицателни влияния. - Населението в равнините към края на XVIII и началото на XIX в. - Крепостна зависимост. - Анормалност в стопанствения живот. - Кърджалиите и материалните бедствия на българите. - Епидемии

Нека видим по-нататък как се е определил националният характер на българина в зависимост от робството и доколко този характер е благоприятствувал за общото национално развитие.

Индиферентното отношение на турците към българския духовен живот, казахме, е било твърде благоприятно, за да се обособи и самоопредели нашият народ в етническо отношение. "Понеже духовният живот на подчинените християни твърде малко е интересувал турците, българите са имали възможност да запазят своя език, своята религия и изобщо всички по-съществени форми на своя бит. Българското население се е прибрало в селата, отначало, както казахме, не се е интересувало твърде от политическите отношения в турската държава, отдавало се е всецяло на стопанска работа и се е държало настрана от всички онези външни влияния, които са могли да нарушат неговите традиции и неговия бит. Българинът не е вземал участие в управлението на страната, във военната организация, слабо участие е вземал отначало и в търговския живот. Българското население се е занимавало главно със земеделие и скотовъдство и е отбягвало градищата и паланките. През 1585 Мелхиор Безолт пише: "Турците живеят повече в градищата и паланките, а незначителните места оставят на българските християни" (Ив. Д Шишманов. Стари пътувания през България в посока на римския военен път от Белград до Цариград. СбНУНК, кн. 4, 1891, с. 439). Робството е прокудило една голяма част от нашия народ в недрата на Балкана, гдето той е могъл да диша по-свободно, рядко засяган от турския и гръцкия гнет. Там той заживява в тесния кръг на своето семейно огнище, затваря се в себе си, приучва се да се самонаблюдава, а заедно с това да наблюдава и онова историческо движение, което е засягало неговата съдба. При тия условия именно се извършва концентрацията на националните нравствени сили, които по-късно преминават в обществена активност. Както отделната личност идва до себепознание и съсредоточаване в себе си, след като е преживяла известни крушения, които обаче не са пресушили извора на нейната духовна мощ, тъй и народът, след една трагическа съдба, постепенно се съвзема и домогва до самоопределение и осмисляне на своите духовни сили. Той се вглъбява в интимния си, вътрешен живот, дирейки сам отговора на онези въпроси, които неразлъчно са свързани с неговата минала и сегашна съдба. Разбира се, той не е могъл да ги разреши ясно и напълно, но все пак при едно подобно самовглъбяване обогатявал е съдържанието на своята душа.

При условията на тоя живот, незасягани значително от външни влияния, постепенно се е създавала една здрава традиция, очертавала се е все по-ясно културната индивидуалност на селското съсловие, главно на онова, което е живяло в прибалканските села и малки градове. Там простата народна маса е живяла един живот, който коренно се е отличавал от живота в градовете не само по своите битови особености, по своите форми на развитие, но и по своята определеност и типичност. В средата на прибалканското население българският елемент се е запазил най- чист: плодородните равнини са били завзети от владетелите и българското население, което е оставало там, силно се е поддавало на турското влияние, например в Североизточна България. И какво виждаме? В затънтеното и глухо село се подготвят и развиват онези нравствени сили, на които се дължи съхранението на българската народност. Там са били запазени най-важните нейни атрибути: езикът, спомените на миналото, народните обичаи; там е бил запазен също свежият, неизчерпаем извор на народното творчество. Докато по-късно населението в градовете незабелязано, постепенно се е поддало на гибелната елинизация и се е отричало от своята народност, в селата, напротив, животът се е развивал неповлиян и незасегнат от елинската образованост. И докато идеите на Възраждането са прониквали направо в средата на простите народни слоеве, без да се противопоставят на някакво заразително външно влияние, каквото е било гръцкото, например сред българското население, в градовете същите тия идеи е трябвало преди всичко да се противопоставят на това гръцко влияние и след това да подготвят почвата за същинско национално възраждане. В средата на простата маса българският елемент не само се е запазил най-чист, но е и определил с течение на времето, във връзка с робството, своите отношения към историческата действителност, а така също определил е своите типични, характерни особености.


* Община и данъци.За щастие,турците не са предприели нищо... Както патриархът е бил отговорен за целия народ, тъй общинските старейшини са били отговорни за всяко село и град. Данъците са били събирани много по-лесно чрез общините. Общинските постановления, особено под турски гнет, са способствували да се разширят семейните връзки върху цялата община - всеки се е чувствувал така по-силен и за понасяне на товара, и за евентуална отбрана. Тя е сторила не само да бъде леко на поданиците да плащат своя данък, но и да се грижат за своите болници, училища, за своята полиция и за развитието на стопанството, като е подготвяла по такъв начин народа за неговата независимост. И когато наставало време за въстание, неговата основа е била в общината, която е била изходна точка и за организуването на новата държава (D. Bikelas. La Grece Byzantine et Moderne. Paris, 1893; Вл. Ђорђевиђ, Грчка и српска просвета. Београд, 1896, с. 78-79).

Дали това може да се каже за сърби и българи?


В какъв смисъл е обогатявал българинът своя вътрешен живот през робството, най-добре може да се види, както вече споменах, от неговите поетически творения. Въобще в тях са намерили израз не само вътрешните, интимни преживявания на народа, не само неговите самонаблюдения, но и наблюденията му над други народи, с които се е срещал. Ние вече видяхме какъв исторически опит и какво национално съзнание отразява нашият исторически епос. Способността на българина да се само-наблюдава и да наблюдава другите - способност, която се е развивала при особените битови и политически условия през робството - е намерила израз също така в приказките и пословиците; те ни показват, че българинът умее не само да наблюдава, но и да изразява в художествена синтетична форма резултатите на своето наблюдение. Нашите пословици, в които народът е изразил крайните заключения на своята мъдрост при наблюдението на историческия и битов живот, със своята духовитост, многосъдържателна краткост и изразителност са най-красноречиво свидетелство за възприемчивостта и наблюдателността у българина. От тези творения - от песните, приказките и пословиците - се вижда как се е отнасял народът към околните чужди народности, от които е зависел, в какъв смисъл е ценял техните дела и ги е характеризирал в нравствено отношение. За българина не са били скрити качествата на гърка и турчина. Той с ирония е наблюдавал гърците, тяхната хитрост и престореност, и в своите хумористични творения е характеризирал гърка по такъв начин, че през ироничното изображение ясно проглежда народната неприязън към всичко гръцко. В приказката, гдето се разправя как господ раздава късметите на различните народности, според както заслужават, е възпроизведен между другите и гъркът, комуто господ подарява лукавството и интригата. Че действително нашият народ е схващал твърде ясно гръцката психология, че е имал едно съвсем определено мнение за всичко, което става наоколо му, свидетелствуват и пословиците, които засягат гърците: "Грък дето стъпи, трева не никне"; "грък като вълк"; "грък, като лъже, и сам си вяра хваща"; "грък, като мре, доде не каже чироз, не издъхва"; "грък, кога се роди, доде не каже чироз, не го кръщават"; "грък лъже за девет цигани"; "грък циганина надлъгва" (П. Р. Славейков. Български притчи. Част I, Пловдив, 1889, с. 106).

Не по-малко характеристични за наблюдателността и възприемчивостта на простия български народ са и пословиците, в които е възпроизведен турчинът и са оценени неговите постъпки. В очите на българина турчинът не е особено умен и хуманен; той се отличава с първични, животински инстинкти, жесток е и обича да се отдава на грабеж: "турците с кола зайци ловят" (п. т., с. 178); "турчин и куче се едно е" (п. т., с. 179); "турчин, като не намери кокошка, и сврака ядва" (п. т., с. 179). Според пословицата турчинът няма особени духовни потребности; той гледа преди всичко своя кеф: "Турчинът гледа три работи: гърбът си, гърлото си и кефът си" (п. т., с. 179). А според приказката за раздаване на късметите турчинът е получил агалъка; той отишел най-напред при бога и бог го дарил най-щедро. След това отишел българинът да пита каква е тази работа: "Как е станала тази работа, че турчинът е получил агалъка?" Господ, като чул това запитване, дал на българина работата. Едно интересно свидетелство за самонаблюдението на българина. По-нататък в нашите пословици турчинът е характеризиран като неспособен за дружба: "Турчин приятел недей има" (п. т., с. 179); "турчину достлука на коляното му" (п. т., с. 179). Турчинът, според както е изобразен в българските пословици, не се отличава с хуманни чувства, не е способен за обществен, задружен живот. Тази характеристика се посреща твърде много с характеристиката, която дава за турците един французки пътешественик от края на XVIII век, Olivier, който нарича турците une nation antisociale (Olhier. Voyage dans l'Empire Othoman, Paris, 1801 - 1807, p. 27; цитирано според статията на Н. И. Милев Известия за състоянието на Турция в края на XVIII век, СпБАН, 1913, кн. 6, с. 10) - една народност, на която са чужди обществени чувства; народ, останал още със своите първични, диви инстинкти - некултурен, свиреп.

Българинът, който е добър домакин, с ирония открива, че турчинът не е стопанин и къщовник, не събира имот и не се грижи за челяд: "Турчин, като забогатее, жена зима, а българин - къща прави" (179); "турчин просо купува, кадъна му хортува: Що ти' й, аго, това просо, малко ли си нямаме, пълно гърне до гърло, няма вътре ни зърно" (179). За грабителските инстинкти на турчина и гърка се загатва в множество пословици; те ясно ни показват, че българинът си е давал сметка за икономическото робство, което го е гнетяло и което е произлизало не само от своеволията на турците, но и от алчността на гръцкото духовенство: "Турски ясак ден до пладне държи" (178); "турчин видиш ли, пари иска; други видиш ли - и той пари" (178); "турчин и калугер са двама върли обирници - един с' сила, други със молитва" (179); "турчин с'сила, поп с' молитва, за нас нищо не остана" (179); "турчину се не показвай, гърку се не подмазвай" (179) (П. Р. Славейков, Български притчи, том II, С., 1897).

Че българинът се е вглеждал и по-далеч от околната действителност и е наблюдавал и други народности, не само тия, които непосредно са го засягали, това се вижда много добре в поменатата приказка за късметите. В нея са характеризирани с най-оскъдни средства, но твърде пластично, различните народности, и то характеризирани са според неповлияните отвън схващания и наблюдения на простия народ. Според тази приказка, както отбелязахме, турците получили агалъка; българите - работата; евреите - есапа, понеже питали: "Какъв есап си направил, господи, та си дал агалъка на други?"; френците попитали бога: "Какоф марифет си направил? Що си дал агалъкот на друзи, господи?", и получили като дар "марифетот"; егюпците са дошли с молба да получат някой бакшиш и се оплакали, че са сиромаси; господ им дал сиромашията: "Айде сиромаси да бидете и се тугио да питате и да си живеете." Ала не сполучили. Сравнително най-подробно са характеризирани в тази приказка гърците: "Дойдоа най-после и гърците при бога. - Що дойдофте вие, гърци? - ий праша госпот. - Дойдофме, господи, да ни дайш нам еден дар от сите най-голем - му рекоа гърците. - Що дар сакате да ви дам? - им рече госпот. - Агалъкот го сакаме - му рекоа гърците. - Е, бре, гърци! Многу доцна дойдофте; сите бакшиши раздадоф; за вас туку-речи не ке има що да ви подарам. Агалъко го зедоа турците, работата - бугарите, есапот - евреите, марифетот - френците, сиромашията - егюпците. Еве, за вас не остана що да ви дам - му рече госпот. - Кой беше що го направи той музеверлък, за ла не разберем ние, за по-бързо да дойдиме, за да вземиме некой бакшиш? - свикаа гърците налутено. - Ейде, ейде, не лутите се - им рече госпот - и вам ке ви даам некой бакшиш; не ви пущам празни да си ойте. Айде, нека йет музеверлъко ваш- му рече госпот" ("Мисъл", г. XIV, 1904, с. 142-143).

Скритият смисъл на тази приказка е, че всъщност всеки е идвал със своите вродени качества пред бога - това се вижда от въпроса, с който всеки пристъпва пред него; и всъщност бог не раздава тия качества, а ги определя, тъй както са изразени във всекиго поотделно.

Отбелязвам тази приказка и народните пословици, за да изтъкна някои основни черти в характера на българина - преди всичко неговата наблюдателност и възприемчивост, а също така неговото обмислено, определено отношение към околната сурова действителност, към народностите, които пряко или косвено са засягали съдбата му. Своята наблюдателност и възприемчивост той е развивал и изострял при условията на робството, което е оставило в душата му един твърде богат жизнен опит - толкоз богат,че в много случаи го ръководи дори и днес. Въобще робството е създало в българския характер както положителни, тъй и отрицателни черти, които и до ден днешен продължават да се проявяват във всички области на нашия живот. Постоянните неприятни изненади от страна на турците, постоянните опасения и несигурността на живота - всичко това е развило у него крайна предпазливост и недоверчивост и е създавало един твърде своеобразен индивидуализъм. Българинът се е приучвал да бъде мълчалив, секретен, затворен в себе си, всеки нов въпрос да разрешава преди всичко сам и всеки нов опит сам да проверява. Той е привиквал да се обляга изключително на себе си, да се отнася с недоверие към другите и да вярва само в себе си. Без съмнение, с това той е калил своята вътрешна мощ и е създал нещо положително в своя характер - положително, като не се вземат пред вид крайностите, разбира се. Върху тази вътрешна мощ и вяра в себе си се развива един твърд, упорит дух, благодарение на който българинът е можал при най-неблагоприятни външни условия да съхрани своята национална индивидуалност и да създаде по-нататък вътрешни условия за нейното развитие. Робството е развило у него също така и критически, аналитичен ум; обстоятелствата са го принудили да предвижда събитията доколкото му е възможно, да ги преценява, след като се извършат, за да може да се ориентира в тях и да запазва себе си и всичко, което му принадлежи. Обаче този критически, аналитичен ум често го е довеждал до скептицизъм и апатия - до негативни качества. Постоянната мнителност и предпазливост, а тъй също и всекидневните опасения са парализирали в много случаи неговата воля и той трудно се е решавал да вземе участие в обществените борби, за които е бил призован по-късно. Пословицата "От мен да бъде два пръста по-далеч" изразява най-добре тази отличителна черта в характера на българина - една негативна черта, развита главно под влиянието на робството. А може би до известна степен и под влиянието на турците, които, както споменах вече, винаги са се отличавали с антисоциален дух. Българинът, изобщо взето, и днес дори не проявява по-развити, по-значителни социални инстинкти - и днес се чувствува, понякога дори се изразява в непоносими крайности тая негова затвореност, това странение, това отбягване от задължения, които носят чисто обществен, социален характер. Тия негови отрицателни качества особено релефно се проявяват в нашите борби за политическо и духовно освобождение - през цялата история на Възраждането, - а също така и в пашите борби след Освобождението. Най-голямото усилие на публицистите от времето на Възраждането е било да изкоренят тази черта в характера на българина - неговата не само скептична, но в много случаи и егоистична апатия, неговата недоверчивост, крайна предпазливост, нежеланието му да рискува с каквото и да е.


* Към психологията на българина (една особена глава). Психология на българина - тъй както е формирана тази психология през време на робството.

Да се използуват за това преди всичко народните творения. Да се прегледа книгата на Т. Панев: "Психология на българина", Д-р Ватев. "Принос към антропологията на българина". Също А. Т. Страшимиров - "Войни и освобождение". Н. Станев, "Психологическа христоматия". Народната психология у П. Р. Славейков, П. П. Славейков и Ал. Константинов.


Като характеризираме вътрешния живот на българина, тъй както се е оформявал през робството, без друго трябва да отбележим и моралната страна на този живот. Друга една характерна черта у българина и в същото време едно твърде благоприятно условие за развитие е неговата здрава традиционна нравственост - не външна, а непосредно свързана с дълбоките особености на националния характер. Тази нравственост ние можем да проследим и наблюдаваме не само в българския бит, но и в песните на народа, най-вече в онези, в които напълно се проявява моралната страна в живота на един народ - в любовните песни. Пенчо Славейков, като разглежда нашата любовна песен (в статията Народните любовни песни, Псп., кн. 62, 1902 г., с. 1-32), опитва се да характеризира нейното съдържание и като основна черта изтъква нейния, както той се изразява, свенлив реализъм. Тази песен е реалистична, обаче в този реализъм няма нищо цинично, нищо покварено; през реалистичното изображение проглежда една особена свенливост, твърде характерна за моралното чувство на българина. В нашите любовни песни - в народните, разбира се - всичко е идеализирано: и образът на девойката, за която копнее влюбеният, неговите чувства и въобще цялата обстановка, сред която се развива и завършва любовта му. В тия песни няма циничен реализъм, какъвто срещаме често в гръцката и сръбска народна лирика; липсува също така и онази еротика, която е отличителна за турските народни песни. "Идеализацията и чистотата на чувството - както сполучливо отбелязва Пенчо Славейков - в голяма степен се обясняват и от обстоятелството, че в любимата девойка българинът е виждал своя бъдеща съпруга." За него любовта не е цел сама за себе си - винаги е прелюдия на нещо по-съществено за него: задомяването, семейния живот. Въобще със своите нравствени особености, тъй ясно определени през вековете на робството, нашият народ се е отличавал твърде много от сръбския през същата епоха: през XVII и XVIII век една голяма част от сръбския народ, особено емигрантите в Унгария, е прекарвала в леност и нравствена развала. Това ние срещаме не само между сръбските емигранти, но и между населението в същинска Сърбия. Тъй например около 1700 г. сърбите в Унгария са имали 173 празника - почти половината година, значи; допущала се е бигамия, дори полигамия; жената се е третирала като вещ, робиня и до 1730 г. не е имала право да ходи на черква (Й. Скерлич. Српска книжевост у XVIII веку. Београд, 1909, с. 59 сл.). Нищо подобно не виждаме в характера и живота на простия български народ през време на робството. Неговата традиционна патриархална нравственост винаги го е държала настрана от онези пагубни и външни влияния, които биха смутили неговия вътрешен, семеен и задружен живот. И тая нравственост без съмнение е била една от твърдите опори на нашата народност - върху нея се развива едно по-широко и по-положително в морално отношение национално съзнание.


* Сведения за българите. Дават ги както пътешественици чужденци, които са минували през България в епохата на робството, тъй също и случайни бележки, приписки, които намираме разхвърляни тук-там по стари ръкописи. Бележки на англичанина А. Дюпои: "Човек съглежда в българите нещо турско и нещо славянско... обаче страданията па вековното робство сякаш са заличили от лицето на българина отличителните черти на първобитното племе... но понякога между тези лица се срещат белези на жива възприемчивост, интелигентност, лица,чиито физиономии са експресивни... Когато стигнете в село, новите ви гостоприемници ви посрещат с недоверие: вие сте непознат, може би и неприятел. Народната душа е била пълна със задушевност, обаче тази задушевност и интимност твърде мъчно се е проявявала... страданията н дългите изпитания са приучили българина роб с недоверие да се отнася към всеки нов човек, към всяко ново събитие. Кехаята или по-добре чорбаджията, зле облечен, както и другите, върти се около вас, без да продума нещо; а другите стоят наоколо. Вие му казвате, че имате турско тезкере: той го взема с мърморене, гледа го, като че разбира нещо, и ви завежда най-после у дома си. Къщите им са от глина и слама; зидовете са високи три крака и от сеното, което служи за покрив, къщата изглежда по-висока. За да минем през вратата, трябва да се превием на две. Светлината иде откъм вратата или откъм комина. В тази тъмнина, на която очите скоро навикват, можеш да съгледаш вътрешността на тази бедна колиба: няколко столчета, малка софра, навити дрехи, които ще развият вечерта, за да спят, няколко грънци, закачени на дървени куки, и пр. Семейството е многочленно, но е мълчаливо.(Можем да предполагаме, че донейде причината за това е новият, непознат гост) Аз прекарах при тях половина ден, без да чуя някоя дума. Тези хора обаче ви приемат на драго сърце, правят всичко, което могат да направят. Ако си болен, техните лица изразяват крайна милост и състрадание. Лесно е да видиш, че са добри, че бащата обича жена си и децата си и че всички го почитат... всичко е чисто и наредено. Няма следа от леност или немарливост."


Изтъкнахме как се е определил вътрешният живот на българина през време на робството - особено вътрешният живот на прибалканското население. Видяхме, че нашият народ се е приучвал да наблюдава не само околната действителност, но и себе си и е изразил резултатите на своите наблюдения както в песните, тъй и в хумористичните приказки и пословиците си.

Робството е създавало в българския характер както положителни, тъй и отрицателни черти - днешният характер на българина е в голяма зависимост от условията на робството. Несигурността на живота и имота, постоянните изненади от страна на турци, кърджалии, разбойници, при това лукавствата и грабежите на гръцкото духовенство - всичко това е развивало у българина една крайна недоверчивост и предпазливост. Българинът е привиквал на мълчаливост и скритност - повече е живял затворен в себе си, - твърде много не се е уповавал на другите, а е вярвал преди всичко на своя опит. Робството го е приучвало да се обляга изключително на себе си, на своите собствени сили, и с това той е развивал в себе си един кален, твърд и упорит дух, с чиято помощ е можел да устоява срещу гръцките и турски домогвания и да пази народността си. Българската пословична упоритост се е затвърдила именно през епохата на робството.

Без да се спираме по-нататък върху психологическите и морални особености на българина, фиксирани през вековете на робството, ние ще обясним по-нататък някои от външните причини или, по-точно - някои местни, локални условия,благодарение на които българинът е успял да опази своето национално чувство и съзнание

Казахме, че главна роля в историята на нашето пробуждане са играли прибалканските села и паланки. Балканът, тъй много възпявай в нашата поезия и в хайдушките песни, а също така в поезията на Раковски, Ботев, Пенча Славейков, има твърде голямо значение за духовното ни пробуждане. В действителност той е бил страж на българската народност. В своята поема Кървава песен П. П. Славейков го рисува като неволен зрител на преходни съдбини - в пролога към втората песен, - ала всъщност той е вземал участие в борбите на българите за освобождение, пазил ги е от чуждо домогване - и там именно, в недрата на Балкана, както видяхме, българският елемент се е запазил най-чист. Между балканското население се запазват почти непокътнати битовите и стопанствени форми на живота. От прибалканските села излизат по-късно най-активните възродители на българската народност, най-видните български обществени дейци и просветители от епохата на Възраждането - Паисий (Самоковско); братя Палаузови, Априлов (Габрово); Фотинов (Самоков); Славейков (Търново); Н. Геров, Яким Груев (Копривщица); д-р Селимински. Д. Чинтулов (Сливен); Войников, Блъсков, Друмев (Шумен); Левски, Богоров (Карлово). Само Котел и околността са дали Софрония, Неофита Бозвели, Раковски, Берона (автор на Рибния буквар), Р. Поповича и Г. Кръстевича - тук ние не споменаваме всички имена, а само по-главните. Също така оттук излизат най-видните български революционери - инициаторите на българското освободително движение: Раковски (Котел); Панайот Хитов и Хаджи Димитър (Сливен); Филип Тотю (Търновско); Каравелов (Копривщица); Ботев (Калофер); Левски (Карлово). Само едното изброяване на тия имена е достатъчно да изтъкне значението на балканското население за възраждането на българския национален дух. На какво се дължи това? Защо именно балканското население играе най-видна роля в историята на нашето духовно и политическо пробуждане?

Преди всичко балканското население не е било изложено на турско влияние. Дори и в случай, когато е било принудено да се среща с турско население и изобщо с чужди народности, то е пазило националните си особености и не се е поддавало на влияния, които биха заличили тия особености. Тъй например жителите на прибалканските войнишки села, макар и да са били задължени да отиват по-често в Цариград и Одрин, да служат на турската войска, връщали са се в отечеството си, без да променят характера си, без да загубят националното си чувство. Освен това повечето прибалкански градове и села са били населени само с българи - турското население е избягвало мъчнодостъпните планински места, предпочитало е равнините и по-големите градове. Самото географско положение тук е благоприятствувало за съхранение на българската националност. Българите са населявали обикновено тия кътове на Балкана, които са били сравнително по-мъчнодостъпни. Известно е, че турците при преминаването си в северните области на България са използували в повечето случаи безопасните балкански проходи: Шуменския и Арабаконашкия (Орханийския). Това обстоятелство обяснява до известна степен гъстотата на турското население в Североизточна България, особено в Делиормана, Тузлука, а също в Плевенско и Никополско. По-мъчни за преминаване са проходите при Трявна, Габрово, Троян и Берковица, поради което българското население в тия места е било сравнително по-запазено. Балканът със своите непристъпни места е образувал естествени крепости и вследствие на това балканските българи са били по-късно завладени от турците - дълго време те са оказвали съпротивление на турските войски и са пазили своята независимост. Тия естествени крепости са давали възможност на българите да се бранят през XVIII век от нападенията на кърджалии и даалии и да ги отблъскват. Изобщо между балканското население най-дълго са се пазил" спомените за предишната независимост и в него най-рано се пробужда желание за политическа свобода. Понеже е расло при по-свободни условия, то проявявало и по-силен отпор срещу всяко домогване да се отнеме свободата му - проявявало повече революционен дух- и това е една от главните причини, загдето оттам излизат най-видните български революционери. Докато населението в равнините, достъпни за турците, е чувствувало най-силно турското владичество, балканското население не е изпитвало всичките жестокости и унижения на робството. То винаги е проявявало волен хайдушки дух, не е бивало тъй честа излагано на турско преследване, както населението от равнините, което винаги е прекарвало в страх и се е отличавало с едно рабско чувство. И най-малкия гнет това население (балканското) е чувствувало твърде силно; тъй например през време на руско-турските войни, когато и то не било пощадено, у него се явява желание да емигрира; и докато населението от равнините се е примирило с нещастията си и търпеливо ги е понасяло, балканските българи са емигрирали след войните отвъд Дунава - в Румъния и Русия.

Балканът е играл важна роля в историята на нашето пробуждане още и поради това, че със своите природни богатства е създавал благоприятни условия за икономическо развитие. Балканското население е могло да опази непокътната своята националност и поради това още, че е било по-заможно, имало е средства да се грижи за своята просвета и е могло отрано да праща децата си да се учат в чужбина. Между населението от северните склонове на Балкана, които са гористи, се е развила земеделска индустрия, чиито произведения са намирали пазар не само във вътрешността на България, но и вън от българските предели. Водната енергия на планинските бързеи и водопади в тия северни склонове отрано още е била използувана от населението за различни занятия. Ние виждаме да се развиват тук и да процъфтяват в късо време кожарство, чехларство, абаджийство, ножарство, мутафчийство и други занятия. Произведенията на балканското население, което е било при това твърде трудолюбиво, са намирали широк пазар както в европейска, тъй и в азийска Турция. По-късно, към началото на XIX век, балканските българи разширили значително своята търговия, тяхната промишленост процъфтява още повече и сравнително твърде късно запада - когато на нея се противопоставя европейската конкуренция. Благодарение на тази промишленост и търговия балканското население е могло да опази своята икономическа свобода; то не само че е произвеждало всичко, от което е имало нужда, но нещо повече: към средата на XIX век е почнало да завладява в икономическо отношение турското население, което не било така трудолюбиво, предприемчиво и заможно. В областта на търговията турчинът и българинът са се срещали не като владетел и роб, а в повечето случаи като производител и консуматор - и естествено е, че по-предприемчивият, по-способният, по-заможният е удържал връх, имал е първенство.

Духовното и икономическо развитие на балканското население, изобщо неговото значение за Възраждането, се определя и от други причини.

Множество балкански села и градчета са се ползували дълго време с известни привилегии от страна на турското правителство - привилегии, с каквито не се е ползувало другото българско население. Тъй например габровци дълго време са се ползували с правото да не позволяват на турци да се заселват в града им. Това право им е било гарантирано със султански ферман. С привилегии са се ползували още в началото на робството: Котел, Панагюрище, Копривщица, Калофер и други места. Тия права са били дадени в повечето случаи срещу известно задължение. След падането на България някои села са били задължени да извършват военна служба и поради това са се ползували със значителни права. Те са се наричали войнишки села. Всъщност това са военни общини, учредени още преди окончателното падане на България (1374 г.). Повечето от тях са били разположени по долините на Балкана, Средна гора н Родопите. Най-значителни са били Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Чепино, Кипровец и др. Панагюрище е било център на войниците от Пловдивско, а Жеравна - център на войниците от източнобалканските краища.

Какви са били задълженията на тил села?

Свободните воини отначало са били длъжни да участвуват в турските войни заедно със султанските войски. В мирно време те са били заставени да прекарват по шест месена в Цариград или Одрин - да се грижат за султанските и везирски коне или пък да косят сено. Жителите на тия села са живели почти независимо, под управлението на свои войводи (войнигар-бейове). Всяко войнишко село се управлявало от отделен войвода (войнигар-бей), който е бил почти пълновластен господар на селото. Жителите на войнишките села са имали право да носят шарени дрехи и при това освободени са били от онези тежки данъци. които са гнетели непривилегированата рая. Както на турските спахии, тъй и на тия свободни воини правителството е отпущало земя за обработване, която се е предавала по наследство. Ето какво разправя пътешественикът Герлах (от втората половина на XVI век) за правата и задълженията на войнишките села: "Турчинът (сиреч султанът) има много хиляди българе, които не плащат никакъв данък, но на всекиго дохажда ред всяка трета година, че е длъжен да варди конете на царя и на пашите (сир. везирите) по пасищата и да им търси храна. Това става на Великден и после. Тогава влизат в Цариград с гайди и играят (танцуват). Също има и други много хиляди, които във време на войната карат храните за войската, също и които секат дърва и ги возят. И всичките не плащат данък. И той ги има неброено число, които нищо не дават, освен че чакат да им дойде ред за работата... В този априлий месец дохаждат тука едни след други няколко хиляди българе, за да женат в течение на четире месеци ичимик за конете на царя и на пашите, за да гледат тие конье на пасбище, за да косят сено и да вършат други такива работи" (Gerlach, р. 54, 22. IV. 1574 и р. 487, апр. 1578; срв. К. Иречек. Стари пътешествия по България от 15-18 столетие, Псп., кн. 6, 1883, с. 41).


* Привилегии на български села "Когато турците покорили Балканския полуостров, те не внесли големи промени в стопанския живот на страната и погрешно е да се мисли, че християнското население е било нивелирано в своето робство, както и не бива, от друга страна, да се преувеличава значението на правдините, дадени ни разните категории привилегировани християни, като войници, доганджии, мартолоси, дервентджии и пр. Тия привилегии са били прости данъчни облекчения.”

Привилегировано съсловие са били и рудничарите или маденджиите. За Кратово например знаем, че през първите векове на турското владичество местните князе запазили старите си правдини като управители на рудници.

Евлия Челеби пише - "Раята рудничари,които се ползуват с пълна свобода и облекчение от всякакви налози, обработват рудите на медта и среброто и ги предават на управителя" (Н. Милев Католишката пропаганда в България през ХVП в., С., 1914, с. 25).


Тия села не само са били освободени от тежки данъци, но и дълго време са били запазени от турско нападение и от разорение. Покровителствувало ги е самото правителство. Тъй например запретено е било да се преселват турци не само в Габрово, но и в Котел. Освен чиновниците, представители на властта, никакви други турци не е имало там. През време на война правителството е назначавало особени чиновници да пазят да не би турски войски да пренощуват в Котел. Също така в Панагюрище турците не са имали право да пренощуват. С по-големи привилегии са се ползували жителите на Копривщица, които са ходили заедно с турската армия до Пеща и Виена. Почти до 1840 год. повечето от тези села са пращали всяка пролет в Цариград коняри. В една от първите си поеми Пенчо Славейков рисува съдбата на такъв един коняр в чужбина (Коняр, Епически песни, Пловдив, 1б9б). Един млад селяк отива в Цариград напролет заедно с други коняри. Майка муи неговата годеница в едно глухо родопско село го очакват да се върне на другата пролет. Обаче минува другата пролет, връщат се другарите му, но той не се връща. Чистите побуждения и блянове на този селяк, неговата първична селска натура се сблъсква със съблазните на големия град, който постепенно отравя душата му. Напразно се мъчи той да се освободи от мрежата на тия съблазни и да се върне в родното си село, гдето продължават да го очакват близките му. И най-сетне, под гнета на една силна душевна борба, той изнемогва, разболява се и умира в чужбина. Една съдба, както виждате, подобна на онази, която описва Пиер Лотù в Roman d'un Spahi. Трябва да се отбележи, че в основната идея на тази поема има нещо типично, което е във връзка с историческите условия на дадената епоха. Тия коняри, изпращани от войнишките села, са напущали Цариград със съвсем нови впечатления, връщали са се в родината си с един по-широк кръг от разнообразни наблюдения и интереси и, естествено, оказвали са известно въздействие върху околната среда, върху нейните традиции и привички.

Правилегировани са били не само войнишките села, но и султанските соколници (доганджии), мнозина от които са били българи. Те са имали право на свободни граждани - освободени са били от тежки данъци, от лична работа (ангария). Получавали са дори парично възнаграждение.

Изобщо войнишките и балкански села имат голямо значение за духовното ни пробуждане. Те са поддържали у народа привичка към военното дело, пазили са своята юридическа независимост и са защищавали енергично своите привилегии. Благодарение на тази система на привилегии, с каквито са се ползували войниганите и соколниците, една голяма част от българското прибалканско население е живеело с правата на свободни граждани и е проявявало винаги дух на самостойност и независимост. Обикновено населението във войнишките села, понеже е имало възможност да се развива по-свободно и да носи оръжие, отличавало се е с храброст, патриотизъм и енергия. Често тия села са били огнища на бунтове, а по-късно - на народни въстания. Тъй например от войнишкото село Кипровец е излязъл Парчевич, който е употребил толкоз много усилия, за да организира едно всенародно въстание. По-късно населението на Кипровец и на други войнишки села е било зле наказано за своите недоволства и бунтове - били са отнети предишните му права и една голяма част от това население е била принудена да забегне във Влашко. Известно е, че най--бележитите народни хайдути са излезли от недрата на източния Балкан - от войнишките села, - от Котел, Сливен, Ямбол, Герлово и Раково. Известно е също каква роля са играли по-късно, през време на въстанията, Копривщица, Панагюрище и изобщо средногорските села. Подобни примери бихме могли да изтъкнем и в историята на гръцките революционни движения: от средата на гръцките марталузи (амартоли, особен род войници) излизат по-късно прочутите сулиоти - гръцки бунтовници. С упадъка на Турция почват да упадат и тия организации - войниците постепенно се превръщат в мирно население. Те оставали в султанските обори, отивали в Цариград на чети, с музика и знамена; тук-там тази традиция е продължавала до средата на XIX век - обаче правата на войнишките села са били вече отнети. Освен това, множество от тези богати войнишки села са били няколко пъти разсипани от кърджалии към края на XVIII и началото на XIX век.


* Кипровец. Старо католишко селище. Рударски център, гдето саксонски колонисти обработвали в средните векове златни, сребърни, железни и други мини. Тия рудничари са се ползували с привилегии - данъчни облекчения. Самоуправление, уединено местоположение, планински кът, далеч от царски друм - запазено от произволите на войската - Кипровец е било богато село, “цветето на България”, както се казва в един стар документ (Н. Милев; п. т., с. 26.). Според две свидетелства от края на XVI век, селото е брояло около 1500 къщи.

През XVII век положението се променя. Влошава се участта на населението, започва да губи привилегиите си, мините не са тъй производителни, изчерпани са вече: произвеждало се само желязо и стомана.

Привилегиите на Кипровец не са били неприкосновени и ферманите, които са гарантирали тия привилегии, не са се спазвали винаги. Поквара в управлението, чиновниците и пр. - грабежи, произволи, подкупи.

Като се изчерпали мините, населението се предало на търговия и занятия, които по-рано са вършили във връзка с рударството. Търгувало с вътрешността на Турция, с Влашко, гдето се ползувало с особени привилегии. Те са били пръснати по цяло Влашко. Със земеделие не са се занимавали.

Половината население католици, другата половина православни Кипровец е имал същото значение през XVII век. каквото са имали балканските градове през XIX век (Н. Милев, п. т., с 33.).

* Саксонци в Кипровец. В Кипровец някога имало саксонци, рудокопи и златари, които при всичко че се побългарили, останали католици (К. Иречек. Княжество България, т. II, 285.).


 

Ние се спряхме да посочим значението на прибалканското население за нашето възраждане. Казахме, че балканските села и малки градове са играли голяма роля в историята на духовното ни пробождане. Като причини на това изтъкнахме:

1. Балканското население не е било изложено на турско влияние, както населението в равнините, понеже турците са избягвали мъчнодостъпните планински места и са населявали повечето равнините.

2. Балканското население по-късно е било завладяно от турците, в неговата среда по-дълго време се е пазил споменът за предишната независимост и у него най-напред възниква желание за освобождение; то винаги е проявявало революционен дух и не се е бояло да се противопостави на турската власт.

3. Балканското население е било сравнително по-състоятелно, по-заможно; със своята предприемчивост и трудолюбие то е използувало природните богатства на Балкана, неговата водна енергия, усъвършенствувало е множество занятия и е намерило широк пазар за произведенията на своята промишленост не само в Турската империя, но и вън от нейните граници.

4. Това население дълги години се е ползувало с привилегии от страна на турското правителство - освободено е било от множество тежки данъци и е живяло дълго време, може да се каже, полунезависимо. С най-големи привилегии са се ползували, както видяхме, войнишките села:. Какви са били задълженията и правата на тия села и какво значение имат те за националното ни възраждане, ние вече говорихме. Войнишките села са поддържали у българите някогашните военни традиции и изобщо привичките към военното дело - проявявали са винаги дух на самостойност - не са били тъй угнетени, тъй наплашени, както населението от равнините. Това се вижда най-добре от факта, че войнишките села често са бивали огнища на бунтове и народни въстания и от тях са излезли най-бележитите народни хайдути. Подобни примери бихме могли да изтъкнем и в историята на гръцките революционни движения: от средата на гръцките марталузи (амартоли) - особен род войници - излизат по-късно прочутите сулиоти - гръцки бунтовници.

Като отбелязваме тук условията, които са благоприятствували да се запази националният характер на селското, особено балканското, население, ние трябва да споменем и една особена форма на стопанствен живот - задругата именно, която също така е съдействувала твърде много да се съхранят националните традиции и особености. Задругата или, както се е наричала в някои области, рада (К. Иречек, Княжество България, т. II, 1899, с. 92), се е развивала там, гдето стопанството е било поставено при по-добри икономически условия. За българската задруга ние срещаме бележки в съчиненията на пътешественици, които са минували през България още преди два века. Тъй например един от тях, Driesch, отбелязва задругите, които е наблюдавал около Пирот в началото на XVIII век, 1719 г. (К. Иречек, п. т., т. II, с. 507). Задругите са били образувани от няколко челеди, които са живели в един дом под управлението на един старей-шина; всички тия челеди са образували едно стопанство, ползували са се с еднакви права, колективна собственост, обработвали са заедно общата земя; по такъв начин те са съставяли едно патриархално общество. Значи, главните особености на задругата са били: 1. колективно владение на известни имоти и колективно ползуване от техния приход; 2. съжителство под началството на семейния старейшина.

Като икономически особености на задругата могат да се изтъкнат следните: прилагал се е един принцип на икономиката - разделение на труда между членовете на задругата; пестило се е време и енергия; обикновено най-способният е ръководел управлението на задругата и от неговото умение са се ползували и другите, които сами може би не биха могли да се уредят добре. Всички членове на задругата са били осигурени материално, дори и в случай на заболяване. Осигурени са били също така и децата.

Emile de Laveleye в La Peninsule des Ваlсаns (Bruxelles, 1886, 2 volumes) изтъква някои морални страни на задругата. Предварително трябва да отбележим, че когато изтъкваме тук известни икономически и нравствени особености на задругата, ние не разбираме въобще някакви предимства в самата тази стопанствена форма. В случая нас ни интересува значението на тази форма в даден исторически момент - интересува ни доколко е влияла тя за запазването на националните традиции. Като нравствени особености на задругата могат да се посочат: строг надзор, после: съзнание да се поддържа една обща челядна чест; развивали са се семейни навици, закрепвали са се връзките между роднините; поддържала се е при това традиционната почит на децата към родителите. От друга страна, задругата е училище на самоуправа, давала е повод за обсъждане на общи въпроси, за изказване на мнения от страна на отделните членове; по-нататък: щом всички са живели заедно, приобщавали са се с еднакви навици и склонности и, което е по-важно за нас в случая, чрез задругата привързаността към старите предания и обичаи се е предавала от едно поколение на друго - на онова, което е унаследявало задругата - и по този начин се е образувал един силен консервативен елемент, който е крепял любовта към старото и се е противопоставял на всяко нововъведение, което би могло да наруши завещаната от бащи и деди традиция. Изобщо задругите са имали твърде важно значение за опазване на националните традиции, спомени, народни умотворения; в тяхната среда се е поддържала народната нравственост, народното обичайно право, изобщо пазили са се всички онези форми на семеен и задружен живот, които непосредноста били свързани с особеностите на самата националност и по такъв начин са я крепели, макар и в латентно състояние.

Но покрай многото положителни страни, които са благоприятствували за запазване на националността, задругата има и някои отрицателни страни, които спирали личните прояви. В много случаи тя е убивала духа на инициатива у отделните членове и ги е превръщала в машини, механизирала е техния труд, като ги е заставяла да се подчиняват на домакина; всеки поотделно се е приучвал на една работа и е бил неспособен за многобройните селски работи. Развивал се е дух на рабска подчиненост, който е тъй характерен за политическия и обществен живот на българина. В средата на задругата животът е бил твърде затворен, неподатлив на външни влияния. Донейде всичко това е било важна външна пречка за развитието на индивидуалността, защото в дадения случай отделната личност е служила на колективното цяло, без да намира простор за лична,специална дейност.

Изобщо животът на нашите задруги и до ден днешен не е напълно и основно изучен, както е изучен например у сърбите, гдето са изнесени богати материали за характеристика на задругата. Особено ценни в тази област са изследванията на сръбския учен Богишич. Още по-малко пък е разгледан и изяснен въпросът за отношението на тази стопанска форма към духовния живот на българина. Тук ние засегнахме, макар и бегло, това отношение, за да дадем по-пълна и по-всестранна характеристика на всички онези фактори във вътрешния и стопанствения живот на българина, които са съдействували за съхранение на народния бит и са създавали благоприятни условия за национално развитие. Но не трябва да се забравя, че при сравнително по-благоприятни духовни и стопанствени условия е живяла само една част от нашия народ, само онази част, която се е ползувала с привилегии от страна на турското правителство и е била запазена по-дълго време от турско нападение и гръцко домогване. При благоприятни условия е било поставено, както видяхме, балканското население (по-заможните, ползуващи се с привилегии, войнишки села). Обаче не винаги. Някои от неговите права по-късно са били отнети, освен това то често е бивало излагано-на кърджалийски разорения и грабежи. Но, разбира се, като е било по-състоятелно, имало е възможност no-скоро да се съвземе след тия грабежи и разорения, да възобнови разрушеното, да върне загубеното свое материално богатство и отново да се грижи за просветата и училищата си.


* Български притеснения, големи данъци. За кипровчани Петър Богдан качва: "Големите притеснения и всекидневните данъци не ги оставят да дишат" (Н. Милев, п т., с. 113).

* Българските села в турско време. Балкански села и села в равнини. "За Горно Лъжани Петър Богдан съобщава една подробност, която заслужава да се изтъкне като общо явление в Турция Селото е било разположено най-напред на брега на р. Осъм, но понеже било на друм (strada publica), теглило много от минувачите; за да се избави от тия насилия, преместило се настрана, под планината" (Н. Митев, п.т, с. 100)

Планинските места са по-заможни, по-мъчнодостъпни, там дири спокойствие и спасение българското население


При най-неблагоприятни духовни и материални условия е било принудено да живее населението от равнините, което се е занимавало предимно със земеделие. То не се е ползувало с привилегиите на балканските българи, не е било освободено от тежки данъци; напротив: заставено е било да плаща различни данъци както на турското правителство, тъй и на гръцкото духовенство. От друга страна, то е било изложено на по-чести грабежи, понеже е било по-беззащитно, и дълго време след тия грабежи не е могло да се съвземе и да мисли за нормален стопанствен живот.

Външните условия, особено политическото положение на Турция, катастрофите, които е преживяла тя в своя политически живот през XVIII век, вътрешните неуредици - всичко това значително се е отразило върху стопанствения живот на българското население. Стопанствените отношения в Турция както в началото на турското владичество, тъй и по-късно не са се развивали при нормални условия. Разбира се, от това е страдало най-много поробеното християнско население - особено онова, което не е разполагало с повече материални средства, за да изплаща големите данъци и да поправи своето разстроено стопанство след кърджалийските и турски опустошения

Нека разгледаме по-отблизо материалното положение на българите до началото на миналия век и след това през първата половина на XIX век; необходимо е да сторим това, за да имаме ясна представа не само за духовните, но и за икономическите условия, при които се е започнало Българското възраждане.


* Българската къща. Какво нещо е представлявала българската къща през XVIII век, може да се съди по сведенията, които дава пътешественикът Бошкович. На 1.VI.1762 г. той минава през с. Канара, над Лозенград; това село е имало 100 сиромашки къщи, градени от дърво и кал, както и във всички други български села. (СбНУНК, VI, с 140 156.)


Една голяма част от селското население, особено в първите векове на робството, е била в крепостна зависимост от крупни земевладелци, които са притежавали цели села заедно с населението. Обаче за живота на тия крепостници твърде малко се знае; повече данни има за стопанствения живот на византийските и сръбските селяни, а икономическото положение на българския селянин в началото на робството все още не е проучено. Знае се само с положителност това, че в много случаи владетелите, едрите собственици, са подарявали цели села заедно с населението на отделни манастири; понякога на манастирите се подаряват "във вечно владение" цели семейства, като се обричат на робство децата и внуците. Дори повечето свещеници отначало са били крепостници и заедно с простия народ са обработвали земята (К. Иречек. История Болгар, гл. XXV). Почти до края на XVIII век българинът е бил предимно селянин, безправен роб на спахията (Ив. Д. Шишманов. Паиси и неговата епоха, СпБАН, 1914, кн. 8). Една голяма част от селското население, както и преди падането на България, е останала във феодална зависимост от потурчените боляри, които са владеели обширни области. Всеки християнин от 14 години нагоре е плащал данък, а земеделците християни са плащали освен другите налози данък на своите господари, спахиите, 1/10 от продуктите на селското стопанство и при това длъжни са били да им работят Земята е била поделена между агите и пашите - ленни владетели, - които са се отклонявали от задълженията си спрямо правителството: вместо да му помагат в критически моменти, в случай на война, те са оставали в своите земи, за да пазят имота си. В тия земи, ленни владения, земеделците са били свободни да засяват части от земята за себе си, без да ги ограничава агата. Но твърде често агата е злоупотребявал с влиянието си, с богатствата си, а най-често с властта, която е имал над беззащитните селяни. С камшик в ръка той ги е принуждавал да му работят даром в частните земи, които е притежавал. Купувал е техните собствени произведения (освен виното) на цената, която той сам е определял; давал е назаем пари за харача и после си ги е събирал с грамадни лихви (Оlivier, Voyage, p. 299; Н. Милев. Известия за състоянието на Турция в края на XVIII век, СпБАН, 1913, кн. 6, с. 30).


* Лен. Немското das Lehn означава това,което се дават назаем; така са се наричали във времето на феодалната система земите и селищата, които са владеели васалите. В случая подразбираме земите, които турското правителство е отстъпило на агите и пашите да управляват те известно време, като длъжностни лица, подчинени на султана.


Заедно с упадъка на Турция се е разраствала все повече тази анормалност в стопанствения живот; агите, понеже никой не е ограничавал произволите им, са добивали все по-голяма власт над селското население. Селянинът е бил съвсем безпомощен и беззащитен спроти агата. А колкото повече се е подобрявало положението на феодала турчин, толкоз повече се е влошавало положението на земеделското население. По-късно владетелите на ленове са придобили наследствени права, каквито по-рано не са имали. Освен това, докато по-рано леновете са се раздавали според военни заслуги, от султан Мохамед III насам те са се раздавали без оглед на тия заслуги. Към края на XVIII век покварата и подкупничеството в турската империя са взели такива широки размери, че длъжностите обикновено са се продавали на търг - който е наддадял повече, той е ставал ага или паша. Материалното положение на българския селянин става още по-непоносимо през втората половина на XVIII век, когато турската държава се разпада на няколко полунезависимн пашалъци. Тогаз у пада до крайна степен не само промишлеността и търговията, но и земеделието. Турция е била разделена на отделни области н всяка област е била управлявана от отделни паши. Пашите постепенно заграбват в свои ръце не само военната, но и административната власт. Те са били и управители, и военни коменданти, и финансови началници на провинциите. Повечето от тях, за да увеличат своите доходи, стават закупвачи на данъците - те изплащат на правителството предварително данъците, които се изискват от една област, и след това ги събират сами от населението в двоен и троен размер. Тяхната власт се разраства до такава степен, че те, като са се считали представители на султана и началници на въоръжените сили в цялата област, присвоявали са си правото да наказват със смърт без формалност, без съд, да поддържат голям военен щаб, който вместо да помага на държавата, започва да служи на личните интереси на патите (Olivier, Voyages; Н. Милев, п. т., с. 26). Когато някой паша е изпаднел в немилост или пък не е контролирал своите делибашии, те са се разпръсвали из околните села, извършвали са най-страшни разбойничества, ограбвали са населението, докато ги повика някой друг паша или пък докато ги прогони и разпръсне войската (Olivier, 305; Н. Милев, п. т., с. 35). Тия делибашии са били винаги готово, страшно оръдие в ръцете на всеки властолюбив и алчен за богатство паша. От тях, разбира се, най-много са страдали християните. Понякога християнското население чрез свои представители се е оплаквало на правителството от произволите на пашите и делибашиите, но то не е било в състояние да помогне, защото и самото то се е чувствувало безпомощно пред силните паши. Понеже пашите са получавали службата си не поради заслуги, а чрез големи откупи, те с всички средства са угнетявали и ограбвали народа, за да могат редовно да заплащат този откуп и по такъв начин да запазят по-дълго време службата си. По силата на един стар обичай, който се дължи без съмнение на недоверие, всяка по-голяма служба в Турция се е давала само за една година; за да се поднови, потребен е бил нов ферман. Пашата, като е знаел, че златото в Турция опрощава и най-големите престъпления, гледал е да трупа богатство по какъвто и да е начин и да запази службата си колкото е възможно по-дълго време (Olivier, 309; Н. Милев, п. т., с. 34). Тъй като централното управление не е било в състояние да се противопостави на тия областни сатрапи, те са разширявали границите на своите пашалъци, увеличавали са приходите си, за да могат да поддържат войска; принуждавали са султана да бъде благосклонен към тях, да ги потвърдява всяка година в длъжност и да се задоволява с привидна власт над тях. Агите, в стремежа си да разширят своите области, често са влизали в конфликти, воювали са помежду си като средновековни феодали и победителят е ограбвал имота на победения. Властта не е била в състояние да накаже тия паши, които са злоупотребявали с правата си, поради което те са продължавали да ограбват безнаказано селата и да трупат грамадни богатства (Beaujour. Tableau du commerce de la Grèce; Н. Милев, п. т., с. 35). В ръкописни сборници от XVII и XVIII век ние срещаме тук-там бележки, които свиделствуват за бедственото материално положение на българите през това време.

В края на един сборник от XVI век (Б. Цонев - Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, С., 1910, т. I, № 309, с. 256-257) има бележка от 1711 год.: "...вь онои врме пръскрьбну хараче тешки. Дца на 12 гудини лувха..." С последните думи писачът загатва за еничерството. В един требник от 1641 год. (Б. Цонев, Опис. . т. I, № 251, с. 161) се споменува, че през него време измрял много добитък, всичко е било неимоверно скъпо "и людїте теглих глад лют". Един триод цветен от XVI век (Б. Цонев, п.т.,№ 225, с. 145-146) съдържа следната бележка от 1689 год., писана от йерей Стоян: "Велика знамен и чудеса. Вь осму тисущу къга млади црь турьски црь (излезе на дрено поле) наста име ему Мурать. Тага наета гладь великь и злина на хрисне защо поиме вое долу на римь та запреше жито и брате захире наиме... (описва се скъпотията на съестните продукти)... тьга не едеху людї по 10 днї хлебь и мреху гладни та се носеше жито по села продаваху пшенїцу (изброява се по колко са продавали житото и месото, виното и ракията)... и тога велико зло беше вь людех."

В една ръкописна бележка от втората половина на XVII век четем следното: "Писа поп Герман от село Бучан коги беше време нужно и глад велик по земли и беше нужда от агарени по Дунав караху тумбаси на войска на лешкая земля та правеху мост на Дунав в то време беше усито скапо.”

Един ръкописен сборник от 1770 год. (Б. Цонев, Опис... т. I, № 337, с. 332) съдържа бележка от Мано Калпакчи, софиянец, който описва лютата зима през 1785 год. и прибавя: "а на селата господь им знаеше мьката за сено и за слама що теглиха". Изобщо, в сборниците от него време ние често срещаме израза: "в ... година велика нужда бше".

Още повече се влошава материалното положение на българите, особено на селяните, към края на XVIII век, когато започват да върлуват из страната кърджалии, които в късо време разоряват цели села и ги превръщат в пепелища. Напразно турските войски са се мъчили да разбият и разпръснат кърджалийските пълчища. Кърджалиите, особено тия, които са били предвождани от видинския паша Пазвантооглу, сполучили да завладеят обширни области и да се разпореждат, както искат, о живота и имота на българското население в тия области. След всяко оттегляне на турските войски, които безуспешно са обсаждали Видиг, кърджалиите са излизали от крепостта и разпръсвали са се по села и градове, за да грабят и убиват. A, от друга страна, самите турски войски, след несполучливи опити да парализират силата на Пазвантооглу, на връщане - на път за Цариград и Мала Азия - спирали са из българските покрайнини, като са разорявали населението не по-малко от кърджалиите. Тъй че българинът е бил изложен през него време на двойно преследване и грабителство - от страна на кърджалиите и редовните турски войски, които са отивали против Пазвантооглу. Из страната са кръстосвали множество пълчища даалии, кърджалии, които са се сблъсквали често с турската войска, а понякога в съгласие с нея са плячкосвали и всичко това се е струпвало, разбира се, върху главата на българското население Вследствие на това земеделието е почнало бързо да упада, плодородните области са се превърнали в пустиня и населението е обеднявало все повече и повече. Броят на кърджалиите се е увеличавал, понеже в техния състав са влизали не само турци и албанци, но дори и българи. Тъй например бележитият, възпетият в нашите народни песни Индже Войвода заедно с турците е нападал и грабил еднакво и християнското, и мохамеданското население. Обикновено кърджалиите ненадейно са нападали по-заможните села и градове, ограбвали са ги и след това са се оттегляли в своите жилища по източния Балкан, Родопите иВидинско. В продължение само на няколко години те заедно с турските войски, които са били пратени да ги преследват, са опустошили сума цъфтещи български градове и села: Панагюрище, Копривщица, Станимака, Арбанаси, Калофер, Раково и др. В течение на седем години - до 1800 год. - Копривщица е била три пъти разграбена и разрешена от кърджалиите; мнозина от нейните жители са се принудили да емигрират във Влашко. През 1802 год. кърджалиите разорили България до такава степен, че множество християни са били принудени да напуснат отечеството си и да дирят спасение в чужди краища -главно във Влашко и в южноруските губернии. На какви бедствия е бил изложен българският елемент през него време, най-добре може да се види от автобиографията на Софрония, гдето са описани спречкванията между отделни аги, а тъй също и кърджалийските злодейства и грабежи. И справедливо отбелязва Н. Милев (Известия за състоянието на Турция в края на XVIII век, СпБАН, 1913, кн. 6, с. 35), че историята на Софрония Врачански и неговите мъченишки страдания по градове и села, манастири и овчарски колиби" и най-после бягството му отвъд Дунава, на чужда земя, е история на една голяма част от българския народ преди едно столетие. В своето незавършено житие Раковски бележи, че чичо му, който е наследил от баща си значително богатство, изразходвал го е цялото през време на кърджалийските смутове и се е разорил съвсем. Това е единичен факт от едно общо явление: "материално разорение на страната" (Н. Милев, п. т., с. 35-36), На едно такова разорение е бил свидетел и австрийският интернунций von Stürmer: "През време на пътуването си оттам (Силистра) до Хавса, първата етапния отсам Одрин, аз имах случай да се убедя със собствените си очи в ужаса на опустошенията, извършени навсякъде от споменатите войски (на Гюрджи Осман паша) в техните походи срещу бедните жители на Румелия до такава степен, щото мога да кажа, че в цялата тази страна, освен пазарищата Шумен и Карнобат, не срещнах нищо друго-освен пустиня, разрушени селища и опожарени сеитби или угари без хора я без добитък" (Н. Милев, п. т., с. 36).

За бедствията, на които е било изложено българското население към края на XVIII век, и за неговото емигриране във Влашко се споменува и в инструкциите на виенското правителство до австрийския представител при Портата (1793 год.), че: "В Румелия владее през 1793 год. силно брожение, много недоволни турци обикалят нагоре-надолу, опустошават съвсем страната между София и Пловдив, пленяват навред села и градове и вършат най-големите свирепства спрямо жителите, което карало бедното селско население от тамошните места и от България надолу от Видин да се изселва и да бяга във Влашко" (Инструкции и до австрийския представител при Портата, Виена, 17. XII. 1793 год., Н. Милев,, п. т., с. 37).

За същата епоха намираме сведения и в турски държавни документи. В един от тях се казва, че през 1796 г. Пазвантооглу "превърна в прах и пепел всичко, що му попадна, и опожари цели 80 села, лежещи в никополските и севлиевски каази... Той си простира ръцете още и към плевенската и към ловешката каази... А всичко това е накарало населението да трепери от неговото име, кански да пищи от неговите дела" (Д. А. Ихчиев Турски държавни документи за Осман Пазвантоглу Видински. СбНУНК. 1908, кн. 24 с. 41).

Интересни са за нас също така бележките за онова размирно време, що срещаме в ръкописни сборници и съчинения на български книжовници, които сами са видели н преживели произволите на кърджалии и турци. Всички тия бележки свидетелствуват, че голяма част от Българския народ през последната декада на миналия век е търпял най-големи лишения и е бил изложен на преследване и грабеж. В своята автобиография Софроний споменува за турските войски, които след несполучливи обсади на Видин са се разпръсквали из села и градове, за да грабят - "врещаха са и бгаха турци делии от оурдиата соблачаха селата и субашите обираха" (изд. Орешков, 65). Между другото, Софроний разправя как е бил гонен от едно място на друго, нийде не се е чувствувал сигурен за живота си, понеже навред са върлували кърджалии и разбойници, и най-сетне се спрял в Карлуковския манастир, обаче не за дълго: "И тамо наченаха да прихождат турци от войската почто като са варнаха от Видин по вси касаби наоколу имаши паши по селата пашалии ходяха повише да са хранят и да соблачат селата..." (Автобиография на Софр. Врачански, изд. П. Н. Орешков, С., 1914, с. 67).

Една ръкописна бележка върху един лист, прилепен отвътре на дъската на копривщенския дамаскин, съдържа следното: "В оная година знаменую велик глат бист по всей земли и много человци биле травное питахуся и замроша множество людеи глада ради, ова гудина много хайдути плениша по всюду села и Станимака изгориша и мор бисть по людей грха ради человческаго 1793 jули" (Копривщенски дамаскин, изд. от Л. Милетич, С., 1908).

Кърджалиите са отбелязани и в историята на йеросхимонаха Спиридона от 1792 год.: "За его время (времето на Султан Селима) воста великое смятение - разбойничество кърцалийское, и начаша плнити и убивати христиан в Болгарии" (изд. В. Н. Златарски, С., 1900, с. 107).

И Раковски споменува за кърджалиите в своята автобиография: "Много упустли български села са виждат и досега по хубавите полета тракийски, изгорени от кърджалиите" (Н. Милев, п. т., с. 37).

В един ръкопис от 1801 год. е отбелязано разоряването на Тетевен от кърджалийските пълчища: "Да се знае куги додоха крџалиете та изгориха село Тетювене изгориха черковата изгубиха чоловеци муже и жени и дца половина от селото..." (Псп., кн. 2, 1882, с. 148).

Нашият народ е запазил живи спомени за кърджалийските върлувания и зверства и в своите песни - особено в хайдушките, гдето между другото са възпети и подвизите на български юнаци, които са бранили еднородците си от кърджалийските нападения.

Войните на Австрия и Русия с Турция през XVIII век също така са влошавали значително материалното положение на българите. Когато е минувала турската войска през някоя област, населението е бивало задължено да приготви припаси за нея, и то в най-късо време. Освен това, след всяка война турците са ставали по-несправедливи в отношенията сикъм християните и още по-немилостиво са ги ограбвали и гнетили. За това свидетелствува и Софроний в автобиографията си: "Въ лто: 1768: начена са войска баталиа турчина сас московица, ами какво да скажими: като повлекоха ония лютий и сверпии агарене, какво ли зло не сториха по христиани, що им наум неприиде това не сториха, колико человци избиша..." (Софроний, изд. на Орешков, с. 50).

За да дадем една още по-пълна картина на всички онези материални бедствия, които са гнетили българското население, ние ще трябва да отбележим тук и опустошенията на чумата, която твърде често е върлувала в Турция. Холерата и чумата обикновено са се разпространявали от Цариград и повече са върлували в европейските, отколкото в азийските области на Турция. В своите пътни бележки Olivier пише, че чумата и турското владичество са били най-голямото нещастие на хубавите земи в Източна Европа и предна Азия. Населението е бивало принуждавано да напуща своите селища, градовете са се обезлюдявали и опустошените места дълго време след епидемията не са можели да се съвземат в икономическо отношение. Какви размери е вземала чумата между мохамеданското и християнското население, може да се съди от факта, че през 1795 год. тя е унищожила три четвърти от населението в Русчук (Olivier, Н. Милев, п. т., с. 23-24). За опустошенията на чумата говори и Софроний в автобиографията си: "... и поидохме в Арбанаси, ала като излязох аз из епархията, божием попущением тое лто удари една чума напрасно и запали ся вся епархия и касабите и селата, не остана чисто едно село грх ради наших..." (Софроний, с. 63, изд. Орешков). Широки размери е вземала епидемията и през време на Руско-турската война от 1769-1774 г.


* Чума. Данъци. Чумата е върлувала много през втората половина на XVII век. Увеличение на данъците през XVII век. Влошаване на икономическото положение (Н. Милев, п. т., с. 104,171 )


Едно щастие за българите е било, че чумата е върлувала повече между турското, отколкото между християнското население. Това е отбелязано както в книгата на С. Robert, Les Slaves de Turquie (Paris, 1844), тъй и в житието на Софроний (с. 63, изд. Орешков)..Този факт се обяснява с това, че турците са били по-невежествени, по-малко са се грижили за своята чистота и освен това живеели са в най-гъсто населените места, гдето заразата е могла да се разпространи по-лесно (Н. Милев п. т., с. 23-24).

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Бобчев, С. С. - История на старобългарското право. София, 1910 [(Лекции и изследвания).С., Печ. "П. М. Бъзантов” 1910.XI, 560 с.]

Гаджанов, Д. Г. - Пътуване[то] на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII век. Псп., 1909, кн. 70 [прев. от тур.. Псп., г. XXI, 1909, кн. 70, 639-724 с.].

Георгиев, Й. П. - Село Арбанаси. Псп., 1904, кн. 64 [(Ист. археол. бел.), Псп., г. 1904, кн. 64, 86-123 с.].

Гешев, Ив. - Задругата в Западна България. Псп , 1887, кн. 21-22 [426-449 с.].

Гюзелев, И. - Значението на Балкана зa историческото развитие на България. Юбилеен сборник на Габровската гимназия. Габрово, 1900.

Emile de Lavеlеуе. La Peniusule des Balcans. Bruxelles, 1886, 2 vol. (на руски: Балканский полуостров. Перевод с французскаго с примечаниями и дополнениями. Н. Е. Васильева. Москва, 1889; на английски: The Balkan Peninsula... translated by Msr. Thcrpe. London, 1887).

Иванов, Йордан - Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност София, издание на Бълг. академия, 1915 [CVII, 238 с.].

Иванов, Йордан - Български старини из Македония. Изд Бълг. книжовно дружество, 1908 [V, 311 с.].

Иванов, Йордан - Северна Македония. Исторически издирения. София, 1906 [VII, 420 с. ил. 2 к.].

Илиев, А. Т. - Телесно и душевно възпитание в средните учебни заведения. София, 1899 [3а учители, родители и интелигентни граждани. Според Петър Дурдик и др. авт. Съст... С., книж. "Д. Голов", 1899.VIII,443 г.]

Иречек, К. - Стари пътешествия по България от XV-XVIII столетие. Псп , кн. 2, З, 4, 6, 7. [1882-1884, кн. З, 1882, кн. 4, 6, 1883, 1884, кн. 7.

Иречек. К. - Пътувания по България. Преведе от чешки Ст. Аргиров. Пловдив, 1899 (Княжество България, част II), [XXIII, 943 с.].

Иширков, А. - Западните краища на българската земя. Бележки и материали. София. 1915 [С., Придвор. печ.. 1915, СХХХ, 104 с., с 9 л. к.].

Иширков, А. - Град София през XVII век. София, 1912 [С., Соф. архесл. д-во, 1912, 96 с., 18 л. ил.].

Lоrgа, N. - Geschichte des osmanischen Reiches. Nach den Quellen dargestellt. Gotha, 1908-1913, 5 Bd.

Kесяков, Х. - Стари пътувания през България. Рико, СбНУНК. кн. 6 [СбНУНК, 1891, кн. 6, III, Рико, 167-176 с.].

Кесяков, Х. - Пътуване през Българско в 1635 год. Псп., 1886, кн. 19-20 [кн. XIX, 63-69 с.].

Кесяков, Х. - Стари пътувания през България Псп , кн. 21-22, 1887 [339-347 с ].

Кесяков, Х. - Стари пътувания през България Псп., кн. 58, 1899, [630-640 с.].

Кънчов, В. - Град Скопие. Бележки за неговото настояще и минало. Псп., 1898, кн. 55-56 [1 - 15 с.].

Макушев, В. - Болгария под турецким владычеством, преимущественно в XV и XVI веках. Журнал Министерства Нар. Просвещения. 1872 год., т. 163.

Маринов, Д. - Чипровци или Кипровец. СбНУНК, кн. 11 [СбНУНК, кн. 11, 1894, 135-144 с.].

Matkovič, В. - Putovanja po Balkanskom poluotoku. Rad. jugosl Akad., 129.

Милев, Н. - Известия зa състоянието на Турция в края на XVIII ек. СпБАН, 1913, кн. Ь [1-71 с.].

Милетич, Л. - Стари пътувания през България, I, II. СбНУНК, кн. 6 [С6НУНК, кн. 6, С., 1894, 113-176 с.].

Михов, Н. В. - Библиография на Турция, България и Македония (Малка бележка). Псп., 1908, кн. 69 [456-477 с.].

Михов, Н. - Библиографски източници за историята на Турция и България. Издава Бълг. акад. на наук., София, т. I-III, 1914 [I, 1914, 119 с.; II, 1924, 133 с.; III, 1928, VII, 166 с.].

Михов, Н. - Населението на Турция н България през XVIII и XIX в. Библиографско-статистични изследвания. Сборник на Бълг. акад. на наук., кн. 4, 1915 [кн. IV, С., Царска придв. печ., 1915, 483 с.].

Мustafa Ben Abdalla Hadschi Chalfa. Rumeli und Bosna gecgra-phisch beschrieben. Aus dem türkischen ubcrserzt von Joseph von Hammer. Wien, 1812.

Попов, Л. - Пътуване от Цариград през България в XVIII век от С. Niebuhr, Псп., 1908, кн. 69 [280-291 с.].

Раковски, Кр. - Страница из историята на Възраждането ни. Сборник "Мисъл", год. I, 1910 [кн. I, 142-172 с.].

Славейков, Р. - Едно старо пътуване през България. Псп., 1899, кн. 60 [943-950 с.].

Сикорский, И. - О психологических основах национализма. Киев, 1910.

Сырку, П. - Описание турецкой империи, составленное русским бывшым в плену у турок XVII веке. Спб., 1890.

Табаков, С. - Град Сливен, том I. История-хорография.София, 1911 [Опит за история на град Сливен, т. I-III. С., к-т Историята на гр. Сливен, 1911 - 1928, т. I, XXIII, 620 с.].

Hammer, J. - Histoire de Fempire ottoman, depuis son origine jusqu'à nos jours.Ouvrage puisè aux sources les plus authentiques et rèdigè sur des documents et de manuscrits la plupart inconnus en Europe. Paris, Londres, Saint-Pètersbourg, 1835-1843, 18 vol.

Zinkeisen, J. W. - Geschichte des osmanischen Reiches in Europa. Hamburg, 1840-1863, 7 T.

Шишманов, Ив. Д. - Паиси и неговата епоха. Мисли върху генезиса на новобългарското възраждане. СпБАН, 1914 год., кн. VIII [18 с.].

Шишманов, Ив. Д. - Стари пътувания през България в посока на римския път от Белград за Цариград. СбНУНК, кн. 4 [l891 г].

Шопов, А. - Евлия Челеби. Псп., 1902 год., кн. 62 [161 - 194 c.].

 


* Бележките на Б. Пенев в края на всяка лекция са включени в рамките на самата лекция, отделени с хоризонална линия и звездичка. Мястото им е съобразено с абзаца, към който се отнасят. (Бел. ред. - Г.Ч.)

 

 

© Боян Пенев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.09.2003

Други публикации:
Боян Пенев. История на новата българска литература. (Под ред. на П. Зарев и Ив. Сарандев). Т. 1, София, 1976.