Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

III.

ПОЛИТИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ УСЛОВИЯ НА НАШЕТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Боян Пенев

web | История на новата българска литература

Отношения на турците към българския духовен живот. - Турско влияние върху него. - Характер на турското влияние. - Значение за запазване на народността

Ще разгледаме политическите и обществени условия на нашето Възраждане - на първо място отношенията на турците към нашия духовен живот и след това политическите и икономически условия през времето на националното пробуждане - това ние бездруго трябва да сторим, за да си обясним както причините на Възраждането, тъй и условията, при които се заражда и развива нашата нова литература.

България пада през една епоха, когато общият духовен живот на народа не с бил още оформен - не е определил още посоките на едно нормално развитие. Българската държава през време на своята самостойност не е могла да се обособи напълно в политическо и духовно отношение. Тя се е намирала всецяло под влиянието на Византия и все още не е имала вътрешна възможност да създаде своя самобитна национална култура. Това влияние е било тъй широко и тъй дълготрайно, че нашата стара литература в продължение на толкоз векове не е могла да отрази някакви по-значителни национални елементи и да застане в контакт с българската действителност. През него време нашата литература се е развивала независимо от тази действителност. Само апокрифите и средновековните български повести, макар работени по чужди образци, отразяват до известна степен един оригинален, самобитен дух; обаче те са едно изключение в старата литература, откъсната от живота и проникната изцяло от догматичен и черковно-религиозен дух. Също така, независимо от националните особености и потребности, са се определили и формите на управлението и изобщо на държавния строй. И тук ние забелязваме една широка струя на византийско влияние. Представителите на политическия и духовния живот са пренебрегвали народния бит, народните потребности и са усвоявали под чуждо влияние такива форми на държавно управление и обществени организации, които са парализирали всяка проява на творчество и развитие. Постепенно между управлението и народния живот - между централната власт и широките народни маси - се е извършвало едно все по-голямо раздвоение и разединение, тия два фактора се развиват в две противни посоки и неизбежно идват до конфликт. Този конфликт отначало е бил слаб, обаче не е преставал, напротив, с течение на времето все повече се е разширявал и изострял.

През времето, което непосредно предшествува турското владичество, в българския живот се забелязват симптоми на вътрешно брожение, забелязва се един стремеж към обществени и политически реформи. Важно е, че този стремеж иде отдолу, от широките народни маси, които са били недоволни както от формите на държавната организация, тъй и от обществения строй. Той се изразява в редица въстания, които наглед носят религиозен характер и изглеждат като религиозни движения, а всъщност се разрастват върху една основа повече социална, отколкото религиозна. За жалост, религиозните движения през XIV век, които са оказали тъй силно влияние върху народния живот, не са още напълно проучени от културно-историческа страна. Множеството религиозни секти, разпространени между народа през тогавашната епоха, са всъщност израз на едно силно брожение сред народните маси, на едно недоволство както от непоносимите своеволия на българските владетели, тъй и от суровия формализъм на тогавашното християнство. Като се основаваме на най-новите издирвания в тази област, можем да кажем, че тия брожения носят повече обществен характер. Че обществените противоречия в България през него време са били твърде изострени, се вижда от този факт: на много места народът, за да се отърве от своите гнетители-еднородци, не само не се е противил на турците, но дори им е помагал. Народните движения в епохата преди падането на България не са признак на нравствен упадък в общия национален живот, както се мислеше по-рано, а, напротив, като свидетелствуват за упадъка на държавната власт, съдържат всички признаци да се избистрят постепенно в една дълбока и определена национална мисъл, която би могла да даде ново съдържание на обществения живот, да сближи писмеността с живота и по този начин да я направи способна за развитие. Разбира се, така би могло да стане, но при други условия - не при дадените през него време. Една широка и съдържателна национална култура у нас преди турското нашествие не е могла да се създаде не само поради това, че народът и държавната власт са били разединени и са идвали често в конфликт. До едно нормално културно развитие не е могло да се дойде и поради това, че не е имало изобщо условия за нормален и спокоен живот. Нашият народ е притежавал богати вътрешни сили, одарен е бил с творчески способности - това се вижда от неговите поетически творения, вижда се също така и от онези религиозни и социални идеали, които са давали тласък на народните движения преди падането на България, - обаче липсвали са външни благоприятни условия, за да се проявят по-нашироко, да се развият по-нататък тия вътрешни сили и творчески способности. Не само преди падането на България, но и в по-раншните фази на историческия живот ние забелязваме у нашия народ стремеж към творчество и реформи, ала и по-рано този стремеж е бивал спиран и задушаван от политически и държавни неуредици, изобщо от онази неустановеност, която е била отличителна за целия политически живот на Бъл­гария през него време. Ето защо всяко развитие, което е произлизало от националния дух и е отразявало националните особености, е трябвало да спре в самото си начало и да получи отпечатък на някаква неопределеност, на някаква недовършеност и дори анормалност. Но не трябва да се забравя, че тази анормалност не се дължи на особеностите на нашия национален дух, а на външни неблагоприятни условия. Нещо подобно ние можем да наблюдаваме всеки път, когато един дълбок национален порив срещне външни пречки, на които е безсилен да се противопостави. Безрезултатните борби на националния дух с тия пречки преминават често в една болезненост, която отслабя за известно време колективната и лична енергия. Такава болезненост ние наблюдаваме и през епохата на Възраждането, гдето тя се проявява понякога под формата на един твърде смътен социален романтизъм. Тия обстоятелства - от една страна, силен стремеж към нови форми на живот и култура и, от друга страна, неблагоприятни външни условия, които го спират, - тия обстоятелства при едно повърхностно, едностранчиво наблюдение са накарали някои от изследвателите на нашата история да дойдат до заключение, че в цялото предишно развитие на България има нещо скорозряло, нещо болезнено и неестествено и че болезнеността тук се дължи на национални вътрешни особености.

"Скорозрялости болезненост, пише Хилфердинг, ето най-общата, а може би и най-съществената особеност на българската история!" (А. Гильфердпнг.История Сербов и Болгар Собр. сочинений, Спб., 1868, т. I, с. 137.) Обаче Хилфердинг не се опитва да вникне в причините на това явление.

Твърде естествено е, че при неблагоприятните обществени и политически условия, при непрекъснатите войни и, най-сетне, при една разпокъсаност на живота, чиито социални условия са създавали обилен материал за съсловни борби, народът не е бил в състояние да създаде някакви по-значителни, здрави и трайни вътрешни условия, та благодарение на тях да остане незасегнат от робството. Освен религията и езика едва ли бихме могли да посочим други съществени вътрешни фактори, които са поддържали съществуването на българите като отделна националност. Други по-значителни културни ценности българинът не е можал да създаде през времето на независимостта.

Как се определя историческото развитие на България след турското нашествие? Какви промени настават в България след нахлуването на турците в нашите предели и падането на българското царство? Турското владичество измества развитието на българския живот н книжнина в други посоки. Висшите имотни класи, които преди робството са били носители на политическа сила, след завоеванието на България се потурчват доброволно, както и у другите покорени южни славяни. С това те са запазили предишното си значение, обаче още повече са се отделили от народа; докато по-рано различието е било само съсловно, сега то става и религиозно. Мнозина от потурчените боляри, като са имали съдействието на турската власт, станали са най-жестоки врагове на народа - много по-жестоки и от самите турци. Тия боляри са ставали обикновено спахии и са гнетили селското население, подкрепяни сега не от българската, а от турската власт.

За щастие, турците не са се месили твърде в обществения и духовен живот на подчинените християни. Тяхната цел, особено отначало, е била чисто завоевателна. Като млад и храбър народ, добре въоръжен във военно отношение, турците покоряват целия Балкански полуостров, подчиняват всички балкански народи и спират пред силните крепости на Виена. След като са завладявали някоя страна, те не са въвеждали там някакви нови форми на управление, а са гледали да запазят онова, което са заварили. Нещо повече: не само че не са въвеждали нови форми на общинско управление, но дори са усвоявали сами повечето политически, икономически и административни постановления и положения на покорената страна. Изобщо, те са се задоволявали с политическото завладяване на балканските народи, завземали са всички по-важни търговски центрове и укрепени места, задържали са в свои ръце войската и външната политика, а всичко останало: семеен, общински и племенен живот, религия и просвета - всичко това в повечето случаи не са засягали, предоставяли са на завладените да се грижат за това, както намерят за добре. Тъй например те не са предприемали нищо против общинската система на балканските народи; напротив, усвоили са я напълно, понеже са намерили, че тя отговаря на техните понятия за ред и администрация. Те са запазили не само общинската, но и черковната автономия на християните, а също тъй и множество други стари институти, които са заварили между балканските народи. Щом завладеят някоя страна, тяхната първа грижа не е била - както се мислеше - да унищожат просветата, да посегнат на религията и езика; главната им цел е била да утвърдят в завладяната страна преди всичко своята политическа власт и да подчинят християнското население. Свободата на съвестта те оставят непокътната и дават на цариградския патриарх право на юрисдикция над християните.

Че действително турците изобщо - тук не говорим за изключителни случаи - са били веротърпими, това се вижда не само от отношението им към християните, но и от духа на техния Коран. Изключителните случаи на насилствено потурчване не изменят същността на работата. В повечето случаи турците са се ръководили от онази веротърпимост, която им е предписвал Коранът. На много места в тази книга, гдето е намерила израз религиозната философия на турския народ, се срещат пасажи, в които се изтъква уважението на Мохамеда към основателя на християнството. На едно място е казано: "Съюзът, който сме сключили с пророците Ноя, Аврама, Мойсея и Исуса, сина на Мария, трябва да бъде ненарушим" (гл. 33). На друго място срещаме следната мисъл: "Кажи, ние вярваме в свещените книги, които Моисей, Исус и пророците са получили от небето; ние не правим между тях никаква разлика - ние, мюсюлманите" (гл. 3).


* Религиозни движения преди робството и по време на робството:
1. Д-р Божидар Петрановиh. Богомили, цръква Босоньска и кръстяни. У Задру, 1867.
2. Д-р Franjo Racki. Bogomili i Patareni. Zagreb, 1870. Тоже "Rad" jugoslovenske akademije, VII, VIII и Х кн.
3. Н. А. Осокин. История Альбигойцев и их времени, т. 1, Казань, 1869.
4. Р. Каролев. За богомилството. Период. списание, 1871 г., кн. З, с. 53.
5. Вл. Ал. Левитский. Богомильско-болгарская ерес Х-XIV. "Христианское Чтение", Спб., 1870.
6. а) Сборник за народни умотворения и народопис, кн. 14.
    б) "Български преглед", г. III, кн. 1-2
    в) "Български преглед", г. I, кн. 11 -12.
    г) Сборник за народни умотворения, кн. 19.
7. Д. Маринев. Чипровци или Кипровец. Сборник за народни умотворения, кн, 11, с. 135.
8. Д. Е. Такела. Някогашните павликяни и сегашните католици в Пловдивско, Сборник за народни умотворения, кн. 11, с. 103.
9. Fr. Е. Fcrmendi'n. Ada Bulgariae ecclesiastica ab anno 1565 usgue ad annum 1799. Zagrabiae, 1887 г. (Monum Spect histor. Slavon. meridionalium).

* Отношенията на турската власт към християните. 1514, 1516 г. на Рилския манастир се дават грамоти, които гарантират безопасността на монасите и манастирския имот.
* "In den Augen der kritischeri Philosophie ist dеr Islam eine sehr düirftige (скудна) Religion, welche dem Menschengeschlecht mehr Böses als Gutes gebracht hat". Friedrich Paulsen. Einleitung in die Philosophic, c. 358.

Обикновено турците не са пречили на подвластните да изповядват своята религия - не са имали за цел да им натрапват насила исляма и да ограничават религиозната им съвест. Характерно е, че турците дори предпазват балканските християни от външни религиозни пропаганди - главно от католишка и протестантска пропаганда - и се явяват косвено, макар и по политически съображения, пазители на православието. Тъй например през XVII век, когато йезуитите са вършили между християните в Турция най-жива пропаганда, турското правителство им се е противопоставило енергично Султан Мустафа II издава към края на XVII век един хатишериф, в който се говори следното: "Ние се научихме от нашия велик везир за тайните стремления на французките духовни лица (на йезуитите сиреч) и узнахме, че те не са само агенти на Рим-папа, но се занимават още и с шпионство в империята ни и се стараят да съблазняват нашите поданици, да поколебават тяхната преданост към Портата и тяхната религия. За да турим край на всичко това, ние заповядваме на всичките наши чиновници да осъждат онези наши поданици, които оставят вярата си и стават римо- католици... А пък съблазнителите им да наказват със затвор и да ги глобяват." (Pichler. Geschichte der kirchlichen Trennung, 1864, I. 506; цитувано по М. Дринов, Съчинения, С.,1911, т. II, с. 144-145.) Понеже пропагандата не е преставала, в 1707 е излязъл нов, още по-строг, хатишериф, който забранява проповядването на католичеството в Турция. Турското правителство е преследвало също така и францисканците - например през 1688. Характерно е, че не са били гледани с добро око дори и българите, които са се покатоличвали.Всичко това ясно ни показва, че отначало робството е било само политическо; духовната зависимост е била незначителна. Същинското духовно робство настъпва през XVIII век, когато фанариотите стават пълни господари на българската черква. Ала преди това, пък и след това, духовният живот на българите не е бил спиран, поне систематично, от турската власт. Ето защо можем да кажем, че епохата на робството е от голямо значение за духовното развитие на българския народ - особено като сравним тази епоха с предишната. С турското вла­дичество настъпва една епоха на външно спокойствие - туря се край на предишните постоянни войни. Българите не служат във войската, вършат своята стопанска работа и отначало твърде малко се интересуват от политическите отношения в Турция. Благодарение на това външно спокойствие българският народ почва да закрепва както в духовно, тъй и в материално отношение. При това общата участ е сближавала подчинените християни и е създавала у тях чувство не само на религиозна, но и на национална солидарност. В национално отношение през време на робството българите са се чувствували много повече обединени, отколкото преди.

Епохата на робството е важна и в друго едно отношение - през нея се извършва известна демократизация на българския обществен живот; едрите собственици от времето на българското царство или са се потурчили, или пък са били заменени със същински турци. Не е имало българско висше съсловие; ако и да са се срещали тук-там български привилегировани класи, те са били без особено значение. Изобщо колкото повече изучваме тази епоха, толкоз повече закрепва у нас убеждението, че през нея се извършва една бавна, постепенна, но дълбока промяна в националния живот - не само в културните, но и в обществените и икономически отношения на живота. Един от изследвачите на българската история, като отбелязва този факт, изказва следното заключение: "... Взвешивая результаты трехвекового рабства, приходится сказать, что за это время Болгария достигла в своем внутреннем развитии чрезвычайно важных последствий, которых, может-быть, она не достигла бы при сохранении своей эфемерной и призрачной независимости и при полном культурном подчинении Византии" (А. Л. Погодин. История Болгарии, Спб., 1910, с. 129). До това заключение идват почти всички по-известни историци на българския народ.

За нас е важно да отбележим, че за този процес в общия живот са съдействували не малко турците - разбира се, не пряко, а косвено - със своето индиферентно отношение към духовния живот на българската народност.

Отначало отношенията между победители и победени са носили до известна степен миролюбив характер, дори е имало изключителни случаи на по-дълготрайни духовни общения между турците и поробените славяни. В какво се изразяват тия общения и изобщо турското влияние върху нашия духовен живот? Мнозина християни - особено гърци и сърби, по-малко българи - са заемали държавни служби в Турция. Между тях е имало наистина и ренегати - потурчени християни, - обаче преминаването в мохамеданска вяра не е било необходимо, за да стигне някой християнин до висша власт. Мнозина драгомани на Портата, мнозина влашки и молдавски господари, васали на султана, са оставали християни. Често славяните са заемали твърде видни и високи длъжности. В XVI век Мехмед Соколович, който е произлизал от рода на стари сръбски деспоти, е бил велик везир; половината от членовете на везирския съвет са били славяни-мохамедани. През време на Сулеймана (1520-1566), един от могъщите султани, сърбохърватският и български език е играл важна роля и като административен, и като обикновен разговорен език, с който си е служило на много места в западните краища и турското население. Много стари учреждения от западните провинции са кореспондирали с турското правителство на сърбохърватски език. Една голяма част от турското население на границата между Босна и Хърватско е била славизирана.Според свидетелствата на Paulus Jovius, който е пътувал през България в 1531 г., и според свидетелствата на други съвременници почти всички в еничерския корпус са говорили славянски език. В края на XVIвек най-голямо влияние върху султана са имали трима везири от славянско произхождение, между които единият се е наричал Мехмед-от българско произхождение; дошел в Цариград като бръснар на султана и сполучил постепенно да стигне до везирски чин (К. Иречек, История Болгар, Одеса, 1878, гл. ХХVII). Според разказите на Luigi Bassano, 1574, султан Селим II е говорил не само турски, но и славянски; това му е давало повод да се гордее, понеже този език се е говорил по целия полуостров. От канцеларията на султана са излизали често укази, писани с кирилица. На някои места, населени от славяни, дълго време са се пазили формите на предишното управление. Например в Търново и Смедерево турските управители до началото на XIX век са се наричали войводи. Това са интересни свидетелства за взаимни влияния между турския и славянския елемент. Сръбският историк Ч. Мийатович в своята студия Пре триста године забелязва не без основание, че тогавашна Турция със султаните си, които са говорили сръбски, и със славянските везири, паши и еничери като че ли е била готова да се превърне в мохамеданско-славянско царство. За характеристика на тия славяно-турски отношения можем да посочим още един твърде интересен факт. Когато Hans Freiherr von Ungnad, заедно с Primus Trubarи с други свои сътрудници славяни от Истрия, Далмация и Хърватско, разпоредил в 1561-1564 да се напечатат славянски протестантски книги с латински шрифт, с глаголица и кирилица, надявал се е, че истинската вяра ще проникне не само в славянските земи, между българското, сърбохърватско и босненско население, но и в средата на самите турци, дори и в султанския дворец на Босфора (К. Иречек, п. т., гл. XXVII). Значи, той еразчитал на това обстоятелство, че множество турци могат да си служат със славянски език.

От друга страна пък, и турците са оказали известно влияние върху подвластните славяни. Това влияние се долавя дори и в области, гдето животът е бил твърде патриархален, например в Черна гора и Херцеговина. Следи на това влияние ние виждаме преди всичко в българския и сръбски говорим език, в който изобилствуват турски елементи. Употребата на персийски и арабски изрази в турски език се среща и в народния език на южните славяни. Много турски изрази, без да се има нужда от тях, понеже биха могли да се заместят със съответни народни изрази, са проникнали от говоримия език и в литературата, особено в сръбската. Ние срещаме множество турски думи не само в поетическата, но и в научната литература на сърбите. Това се дължи не само на турско влияние, но и на реформата на Вука Караджича, според която в литературния език трябва да останат всички онези думи и изрази - сръбски и чужди, - които употребява простият народ; поне в този пункт реформата на Караджича не е много умна. Турската фразеология енаводнила сръбския литературен език до такава степен, че днес виждаме мнозина сръбски писатели и учени сериозно да се заемат за пречистване на сръбския език и да посочват отрицателните страни на Буковата реформа. Някои турски думи се предпочитат пред съответни, общоупотребителни европейски думи; например у сърбите, пък на много места и у нас, се казва вересия вместо кредит и според народната етимология тази дума се свързва с думата вяра - съвсем погрешно, разбира се, понеже думата вересия е от турски, а не от славянски произход. Славените, макар и да са се освободили още през 1699 г. от турското иго, и до ден днешен украсяват своя език с турски изрази. Такива изрази в изобилие срещаме в македонските и североизточните български говори - например в названията на занятията и в търговската терминология: абаджия, бояджия, касапин, бакалин, чифчия; еснаф, чирак, ортак; тефтер, мющерия, пазарлък. Множество турски думи срещаме в названията на домашните потреби, на покъщнината, на оръдията в промишлеността и стопанството и изобщо в термините на материалната култура: аршин, бурма, калъп, менгеме, тезгях, оджак, ока, дюкян, аба, колан; килим, казан, тепсия; чешма, чифт, чадър, сандък и мн. други. От народните говори, казахме, тия думи проникват и в литературата. Турско влияние се долавя тук-там и в българската етимология - в окончанията на някои съществителни и прилагателни, а също така и в образуването на някои глаголни форми. Без да говорим за по-старите наши писатели, турски думи срещаме на много места в епическите произведения на Пенча Славейков и Петка Тодоров; в тия произведения те са употребени, за да се придаде известен колорит на художествената реч и художествените образи. Тук, разбира се, нямаме работа с някакво неволно поддаване на турско влияние, а с едно съзнателно служене с фактите на това влияние, за да се постигнат чисто художествени цели. На много места турското влияние се е проявило и в народното облекло. Между българите - особено от североизточните области - ние срещаме множество турски названия на облекло: антерия, калпак, емении, чорап. Някои балкански християни дори са променили привичното си облекло под турско влияние. Тъй например сръбските романтици през XIX век са гледали на феса като на някаква национална светиня и В. Караджич, реформатор на сръбския литературен език и будител на национално съзнание, не само в къщи, но и в черква дори не го е снемал от главата си. Сравнително по-запазено и по-национално е останало женското облекло. Изобщо жените във всяко отношение по-малко са се поддавали на външни влияния, проявявали са повече консерватизъм и по-твърдо са пазили националните традиции. Днес, разбира се, не е така, особено в областта на облеклото.

Турско и изобщо източно влияние бихме могли да проследим и в нашата народна музика - именно: в монотонната и минорна мелодия на народните песни, в бавното tempo, после в неуловимите, извити и сложни модулации на песента, а също така в самия характер и строеж на минорните гами, отличителни за народните ни песни - както за веселите, които са с бързо и игриво tempo, така и за бавните и тъжни песни. (За това влияние загатва Д. Христов в статията си Ритмичните основи на народната ни музика, СбНУН, 1913, кн.27, с. 1-48.)

Обаче въпреки всички тия влияния, които са повече външни, турците не са могли да окажат някакво силно и дълбоко въздействие върху духовния живот на поробените славяни. Външните причини на това трябва да дирим, от една страна, иниската и съвсем чужда на нас култура на турците, от друга, страна, в различието по вяра. Тия две неща главно са ни спасили като народ - некултурността на турците и голямото различен е по вяра между нас и тях.При това и турския език е съвсем, различен от нашия във всяко отношение - за българите не е било твърде лесно да го изучват. Турското писмо пък е още по-мъчно за усвояване. А за литературни сношения между мохамедани и българи и дума не може да става - турската литература не е съществувала за българите. Като подражание на персийската и арабска литература, тя е била чужда не само за поробените славяни, но и за самия турски народ, който не е разбирал своите поети. Донейде само славянската лирика, и топредимно сръбската, носи следите на ориенталска чувственост, великолепие в краските и страстност в тона; но в този случай влиянието се дължи не на изкуствената, а на народната турска песен. Дори тези българи, конто са били принудени насила да се потурчат (например помаците), макар и да са променили вярата си, запазили са езика си непроменен - дори по-чист, отколкото езика на другите българи. Изобщо турското влияние върху нашия духовен живот е незначително; при това зясяга българското население в североизточните краища - и изобщо населението в равнините. Обаче прибалканското население, което не е било в постоянен контакт с турския елемент, запазва непокътнати националните си особености. Българите са били в повечето места изолирани. Това е една от причините да опазят българите своята националност, своя характер и своя език.


* Една от причините да опазят българите своята националност и своя език и характер е, че са били в повечето места изолирани. Там, дето нашето население е било в постоянен контакт с турското, усвоило е множество турски изрази и думи. Във Войво[до?]во българите са говорили само турски; след освобождението почнаха да учат български; обаче пазили са вярата си винаги.

А, разбира се, всичко това е било твърде благоприятно за съществуването на българския народ и език и изобщо за запазването на национално-психическите форми, макар и в едно латентно състояние. Турчинът като владетел се е отличавал коренно от европейските културни владетели. Без съмнение, за живота на една националност вторите са много по-опасни, понеже те денационализират най-често без насилие, със средствата на своята духовна и материална култура, която стои по-високо от културата на подчинените. Ако ние през време на робството се намирахме при същите условия, при които се намират днес чехите или поляците например - ако имахме едни владетели с културата на немците и австрийците,- от българската националност едва ли щеше да остане някакъв помен - щяхме да изчезнем тъй, както са изчезнали някога полабските и балтийски славяни под въздействието на една по-висока култура и на една системна политика на денационализация. И ако поляците и чехите продължават да съществуват и до ден днешен като отделни националности, това се дължи преди всичко на тяхната богата самобитна култура, която им дава възможност да се противопоставят на немското политическо влияние и да отстояват своите интереси. А такава богата култура България не беше създала през времето на своя независим живот. За нашето възраждане ние има да благодарим не само на националните сили и на мощната воля на одарени и деятелни личности и на външни благоприятни влияния, но твърде много и на обстоятелството, че турците са стояли в културно отношение по-долу от победените и не са се отличавали при това със способност за културно развитие. На Балканския полуостров те нито са донесли, нито пък са създали по-късно някаква висока култура. Както е известно, те са живели в затворения кръг на своите вековни традиции, не са се поддавали на никакви реформи и твърде рядко, в изключителни случаи, са се опитвали да натрапват своята вяра и своя език на победените. Турчинът изобщо не е познавал изкуството на културните угнетители, не е умеел да асимилира други народности, не е посягал систематично, по един обмислен план, на религията и езика на покорените християни. Турската власт нито е разполагала с културни средства, за да асимилира, нито пък е съзнавала политическото значение на такава една асимилация. А всичко това, без съмнение, във висша степен е способствувало за запазването и развитието на нашата националност.

Днес, когато Македония е сръбска, ние се боим за нейното съществуване много повече, отколкото когато бе турска, понеже днес между подчинени и владетели няма разлика по вяра, а разликата по език не е тъй голяма; при това сърбите имат една определена цел за денационализиране на българското население в Македония, каквато цел турците не са имали. И най-сетне, в културно отношение сърбите стоят по-високо от турците. По­ради това именно българският елемент в Македония има да прео­долява днес много повече трудности, отколкото през време на турското владичество.

Изобщо, турската власт се е ръководила от принципа да не се меси във вътрешния живот на раята, поради което населението в мъчнодостъпните за външно влияние планински места, например нашето прибалканско население, е могло много по-свободно да се развива, отколкото например населението в средновековните славянски градове. И при тия условия в живота на широките народни среди виждаме да се извършва един твърде интересен процес - настъпва едно възвръщане към онези нрави и привички, на които при свободния политически живот са се противопоставяли средновековното законодателство, държавата и черковната власт. Краденето на моми, кървавото отмъщение, особено в западните краища на полуострова, става нещо обикновено; задругата се усилва и народът постепенно почва да се възвръща към примитивните стопанствени форми или към такива, които са близки до тях. Възвръща се също към предишните езически традиции и спомени, които са били по близки до неговата душа, отколкото християнството, което му е било натрапено по поли­тически съображения, без да е било възприето- поне отначало, като нравствена потребност. Твърдението на сръбския антропогеограф д-р Йов. Цвиич (Српски етнографски зборник), че турското владичество над сърбите е благоприятствувало за една етнографическа рекреация, за едно възвръщане към първоначалните етнически особености, може да се отнесе и до една голяма част от хърватите, също така и до българите.

Като говорихме за отношенията между българи и турци и изобщо между славяни и турци, ние засегнахме и въпроса за турското влияние върху нашия духовен живот. Казахме, че това влияние се долавя преди всичко в езика; както в нашия, тъй и в сърбохърватския език ние срещаме в изобилие турски думи и изрази - и то не само в говоримия, но и в литературния език. Някои турски думи се предпочитат дори пред съответните европейски. Думи: турски изрази ние срещаме в названията на занятията, в търговската терминология, в названията на домашните потреби, на оръдията, в промишлеността и стопанството и изобщо в термините на материалната култура. С турски думи нашият народ си служи често, за да изрази вътрешни и душевни състояния. Турско влияние се долавя тук-там и в българската етимология - в окончанията на някои съществителни, прилагателни и глаголи, в образуването на някои глаголни форми. За влиянието на турския език върху нашия глагол поменава Б. Цонев в своята университетска реч Определени и неопределени форми в български език (Годишник на Соф. у-т, VII, 1910 -1911, С., 1913). Но една изчерпателна студия за турското влияние върху нашия народен и литературен език все още няма.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Иречек, К. - История Болгар. Одесса, 1878. [668 с.].

Милев, П. - Факторите на Българското възраждане. Юбилеен сборник в чест на Ив. Д. Шишманов. София, 1920 [с. 129-157].

Мишев, Д. - България в миналото. София, 1916 (Страници из бълг. културна история) [С., печ. "Искра", 1916, XI, 492 с.].

Миjатовиh, Ч. - Пре триста године. Гласник српског учелог друштва, књ. 36.

Мurkо, М. - Geschichte der älteren südslavischen Literaturen. Leipzig, 1908 (гл. XIII).

Погодин, А. Л. - История Болгарии, Спб., 1910 [Спб., Брокгауз-Эфрон, 1910, IV, 224 с.].

Сакъзов, Я. - Българите в своята история. София, 1917 (второ издание, 1918), [C., Паскалев, 1918, VIII, 464 с.].

Цонев, Б. - Определени и неопределени форми на български език. Годишник на Софийския университет. София, 1911. [Историко-филол. фак., VII, 1910-1911, 1-18 с.].

 


* Бележките на Б. Пенев в края на всяка лекция са включени в рамките на самата лекция, отделени с хоризонална линия и звездичка. Мястото им е съобразено с абзаца, към който се отнасят. (Бел. ред. - Г.Ч.)

 

 

© Боян Пенев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.09.2003

Други публикации:
Боян Пенев. История на новата българска литература. (Под ред. на П. Зарев и Ив. Сарандев). Т. 1, София, 1976.