II.

ИСТОРИЧЕСКИЯТ ЕПОС КАТО ОТРАЖЕНИЕ НА   НАЦИОНАЛНО ЧУВСТВО И СЪЗНАНИЕ

Боян Пенев

web | История на новата българска литература

Народната песен като отражение на национално съзнание. - Турското владичество и развитието на националния епос. - Място на епоса в развоя на българската книжнина. - Епосът като фактор в Българското възраждане. - Исторически епос: юнашки и хайдушки песни. - Общи заключения.

Може да се каже, че духовното развитие на нашия народ преди епохата на Възраждането най-добре е представено в неговите поетически творения, в многобройните и разнообразни народни песни, легенди, приказки и пословици. От всички тия произведения ние съдим за българския народен език и бит, за отношенията на българина към историческата действителност, сред която е живял, за неговото въображение и чувство, за неговата мисъл и воля, за неговия мироглед и морал. С други думи, в народното творчество се проявява с най-типичните си черти целият духовен облик на народа, цялото негово вътрешно развитие. Българските вековни традиции, непроменени от времето и политическите събития, с всичките си форми най-добре са се спазили в празничните песни, свързани със старинни обречи, в приказките и пословиците, а особено в битовите песни - в разнообразните мотиви па тия песни: любовни, сватбени, семейни, овчарски, жетварски, в тъй наречените тъжачки, в хумористичните песни, а също така в народните битови балади. С по-определен исторически колорит се отличават песните, в които са разработени събития из епохата на робството - такива събития, които рисуват отношенията между роби и владетели. В тях е проявено съзнанието за българската народност, обединена в една духовна цялост посредством езика, нравите и историята.

* Нашият исторически епос и Възраждането. Материали за историята на Българското възраждане. (CбHУHK, кн. 8, 1892, с. 419).

Нашият епос - главно юнашкият и хайдушкият - свидетелствува за едно национално съзнание, което никога не е заглъхвало, напротив: разраствало се е през време на робството и е вземало все поопределени очертания. Турското владичество, макар да е играло твърде отрицателна роля в политическия живот на южните славяни, е било от голямо значение за развитието на техния епос и което е по-важно, в своя епос българинът влага националните си копнежи, отразява оная мисъл, която по-късно, едва към края на XVIII и началото на XIX век, започва по-ясно да се оформява. Всъщност както нашият, тъй и целият южнославянски исторически епос трябва да се разглежда, от една страна, като резултат на национално съзнание, като свидетелство за него, от друга - като фактор, който поддържа и разширява това съзнание и внушава на народа патриотическо чувство.

Не те бъде погрешно, ако целият епос се разглежда главно като белег за духовното състояние на българина през време на робството. Факт е, че формата и съдържанието на народната българска песен са установени в едно твърде късно време; едва ли могат се посочи песни и изобщо народни умотворения, запазени в онзи вид, в който са се разпространявали преди робството - историческата съдба на народа е създавала нови поетически формации, поради което най-старите мотиви на народното творчество са претърпели съществени промени в зависимост от промените в самия живот. В българската песен са отразени възгледите, историческият живот, преживяванията на няколко поколения, които свободно са разработвали първоначалните мотиви, като са изоставяли от предишното съдържание всичко онова, което не е въздействувало или пък е било чуждо на тяхната душа. И важното е, че последната значителна преработка на съдържание и форма е извършена при условията на робството.

По рано, докато процесът на народното творчество не беше още проучен сравнително, изследвачите можеха да твърдят, че между колективните творения на един и друг народ няма съществена разлика и че епосът изобщо носи интернационален характер. Днес, след изследванията на редица учени, предимно руски - на първо място Александър Веселовски, създателят на историческата поетика, после Пипин и Потебня, - възгледът за интернационалния характер на епоса не издържа критика.

Всеки епос е израз на специфични национални черти, на особена национална култура; в областта на народното творчество има твърде много странствуващи, общи мотиви, обаче във всеки национален епос отделно те са обработени според вкуса, възгледите и интересите на самия народ. Тъй например нашият и сръбският Крали Марко се различават твърде много. Ние трябва да сравняваме нашия епос със сръбския не само за да изтъкнем приликите помежду им, но и различията, които се мотивират от особеностите на националните темпераменти.

Разбира се, всички тия различни страни от проучването на историческия епос не влизат в кръга на нашите специални задачи. Той ни интересува дотолкова, доколкото в неговото съдържание, в неговия дух могат да се долавят следите на национално cъзнание. От тая гледна точка нашият епос трябва да се разгледа бездруго в сравнение със сръбския, а не отделно, понеже външните условия на развитие на двата епоса са били общи; от другa страна, много елементи в съдържанието на нашите исторически песни са по-нататъшно развитие на подобни елементи и сръбските песни; също така срещат се мотиви в сръбския епос, които са разработвани най-напред в нашите песни. Тъй че сравнителното проучване на двата епоса би установило взаимните досегания, които са определяли посоките па тяхното развитие - би установило също и разликата помежду им. Но това не значи, че между нашия и сръбския исторически епос няма съществена разлика. Нашият епос изразява преди всичко мисълта на нашия народ.

После народното творчество има значение и поради това още, че въз основа на него може да се обясни по какъв начин се е създавал исторически нàглед (възрение, Anschauung) у народа през робската епоха, оня нàглед, който е основа на всяко национално съзнание.

От каква стойност са историческите и национални елементи в тоя епос.

За да проследим възникването и разрастването на националното съзнание, да установим по-нататък неговото отражение в книжнината, бездруго трябва да се спрем и върху народния исторически епос, защото, от една страна, той е резултат на това съзнание, свидетелствува за него и, от друга страна, оказва мощно въздействие върху патриотическото и национално чувство на поколенията през време на робството. Никой досега не е проучил и установил значението на народните песни за духовното и политическо пробождане на южните славяни, не ги е разгледал във връзка с Възраждането, като негов фактор и белег. Ще се опитаме в най-бегли черти да посочим това значение, без да си поставяме за цел да изчерпим всичкия материал от областта на този епос. От друга страна, ще искаме да избегнем една твърде важна грешка в начина, по който се е разглеждал досега народният исторически епос - независимо от Възраждането - изобщо от епохата, на която е израз. Ние ще го разгледаме именно във връзка с епохата на нашето национално пробуждане.

Преди всичко трябва да определим отношението на историческия епос към литературната история на Възраждането, толкоз повече че този въпрос е твърде неясен за нашите литературни историци, а още повече нa нашите учебникари (как се изучава и в учебната програма). "Историко-литературното значение не само на историческия епос, по изобщо на народната поезия може да бъде твърде различно: то зависи от съдбата на самата литература. Ако литературата се е развивала по естествен път, като е черпила сили от източника на народната култура, на народното творчество, независимо от чуждо влияние и въздействие, в такъв случай народната поезия може да се смята за начало и основен мотив на литературата" (А. Пипин, III, гл. 1 и 2).

Другояче стои въпросът там, гдето литературата черпи съдържание и мотиви не само от народното предание, но се поддава на въздействието на различни външни литературни фактори или пък съвсем игнорира народното поетическо творчество, като се развива предимно в зависимост от външни влияния. Такъв е случаят например със старата наша книжнина, която е възникнала след покръстването и още в самото начало е била в ръцете на черковни служители, които са се отнасяли враждебно към народните предания, понеже в тях са виждали следи от предишното езичество. При това, както е известно, тази литература се е развивала предимно под влиянието на византийската. Със своя религиозно-догматичен характер и със своя твърде условен реторичен стил старата ни книжнина е била съвсем чужда за народа и твърде рядко в нея, например в апокрифите и среднобългарските повести, са прониквали елемент от народния живот. Обаче тези елементи до епохата на Възраждането не са получили някаква значителна поетическа обработка и в старата литература представят нещо твърде случайно, външно и изключително.

Изобщо у нас, както и у сърби и руси, старата писменост и народното творчество рядко са се досягали, и то не толкоз да си влияят взаимно, а за да се противопоставят. Това противопоставяне е отбелязано например в проповедите на презвитер Козма против богомилите. Както е известно, черквата, със съдействието на държавата, е преследвала народните предания, песни и обичаи. Разбира се, при такива условия не може да стана дума за въздействие на народната поезия върху литературата. Дълго време народното творчество и писмеността са черпили материал от два различни източника - писмеността се е развивала под византийско влияние, а творенията на народа са от отразявали самия негов вътрешен и външен живот.

Какво виждаме от това?

Нашето народно творчество, както и руското, както и сръбското, не е било начален пункт на литературното развитие.

В такъв случай как и где трябва да се определи мястото на народната песен в историко-литературното изложение?

В повечето случаи, без да се гледат националните особености на дадена литература, без да се обръща внимание на специфичните условия, при които се е развивала тя, почва се изложението на литературата с творенията на народната словесност, която се разглежда като начало на литературното развитие. Това традиционно изложение ние ще срещнем например във всички ръководства по българска литература (и в учебника на А. Теодорова, у Божан Ангелова, Ст. Костова, и в по-новия учебник на Мирчева). Обаче такова едно разглеждане и изложение на националната литература има смисъл не оправдано само там, гдето литературата последователно се е развивала от народната поезия и се явява нейно естествено продължение. Но у нас процесът на литературното развитие не с вървял по този път. Както споменахме преди малко, литературата и народното творчество са се развивали поотделно, без да си влияят взаимно. От друга страна, факт е, че формата и съдържанието на нашата народна поезия са се установили и едно твърде късно време; ние нямаме песни и изобщо народни умотворения, запазени в онзи вид, и който са се разпространявали преди робството. Историческата съдба на народа е създавала нови поетически формации, поради което най-старите мотиви на народното творчество са претърпели съществени промени в зависимост от промените в самия живот. Множество нови стихии са въздействували върху народната песен, пресъздавали са първоначалните поетически мотиви, и днес в нея бихме могли да доловим отглас не само от старите езически спомени, примесени с елементите на християнството, но и отглас от историческите и битови условия на едно по-късно време. Тия по-късни въздействия са тъй разнообразни, тъй се преплитат, че днес е твърде трудно да се отдели първичната основа от по-късните поетически наслоения. В народната българска песен са отразени възгледите, историческият живот, преживяванията на няколко поколения, които свободно са разработвали първоначалните мотиви, като са изоставяли oт предишното съдържание всичко онова, което не е въздействувало на тяхната душа, което им е било вече чуждо. Това тълкуване може да се подкрепи не само с аналогични примери от епоса на народности, които са живели приблизително присъщите исторически условия, например с епоса на другите южни славяни, но още и с факта, че в нашия, както и в сръбския епос, няма единство и цялост в разработката на отделните мотиви, а също така няма и определени поетически типове. Идно поколение е слагало върху даден образ едни черти в зависимост от историческите условия, при които е живяло, друго поколение по-късно е видоизменяло тия черти, като ги е преработвало или заменяло с други. Обикновено тази преработка е засягала не целия образ, а само някои негови особености. С това се обяснява както противоречието между отделните черти на възпроизведените лица, така също и противоречието в изложението на случките и събитията. Достатъчно е да посочим за пример песните за Крали Марка. Отначало в образа на Марка са вложени всички черти на народните юнаци; по-късно обаче народът почва да развенчава своя фантастичен херой и да влага карикатурни черти в неговия образ, докато най-сетне изразява своята ирония към него с пословицата: "На безюнащина и Марко юнак." И ако искаме да обрисуваме Крали Марка като тип, ние ще трябва да се спрем само върху ограничения кръг на една група песни, в които чертите на Крали Марка се посрещат и сливат в една цялост, и да оставим всички онези песни, в които образът на Марка съдържа други, противни на първите черти. Обаче такова едно отношение би игнорирало връзката между народното творчество и реалните условия, при които то възниква и се развива. И според това твърде едностранчиво и погрешно е твърдението на онези изследвани на нашия епос, според които Крали Марко бил един завършен национален поетически тип.

Така че тази форма, в която е запазена днес нашата народна песен, е резултат на вековни видоизменения и наслоения, които значително са я отдалечавали от старата първооснова. И поради това погрешно е да се поставят тия отпосле обработвани песни начело на историко-литературното построение. Ако приемем традиционната схема на това построение - именно да се разглежда най-напред народната поезия и после писмеността, - бихме дошли до историческо недоразумение, до ненужно разграничение на факти от еднакъв характер и произход, а с това бихме нарушили историческата връзка и последователност между различните етапи на литературното развитие.

В такъв случай где трябва да се постави нашата народна песен и специално историческият епос, който ни интересува тук?

Двете изтъкнати съображения - именно: че нашето народно творчество не е предпоставка на литературното развитие и че съдържанието и духът на това творчество са претърпели разнообразни съществени промени, поради което в тях - в духа и съдържанието - са изразени предимно историческите и битови условия на една по-късна епоха, епохата на робството, когато това творчество е завършвало вече кръга на своето развитие, - тия две съображения решават напълно поставения въпрос.

Нашият епос трябва да се разглежда при уясняването на онзи момент в историко-литературното развитие, когато литературата ни почва да черпи елементи за своето съдържание непосредно от живота, когато тя почва да отразява едно, макар и неопределено още, национално съзнание. С други думи, този епос трябва да се разглежда, когато се изяснява, характеризира епохата, която предхожда непосредно Българското възраждане. Понеже народният епос много по-рано от литературата е отразявал известно национално съдържание, в него ние ще дирим онези елементи от живота, които по-късно са вдъхновявали и обогатявали самата литература. От друга страна, този епос ще ни помогне да открием зародишите на националното съзнание, понеже той в много отношения, както казахме, е белег и резултат на това съзнание. Че същинският исторически епос възниква през време на робството, това е едно твърде характерно свидетелство не само за националния подем, но и за времето, през което се проявява той. Съдържанието и духът на тия песни са резултат на една градация в общото национално чувство и съзнание.

П. П. Славейков в своята съдържателна и богата с непосредни наблюдения статия върху народната песен, като отбелязва, че ние нямаме юнашки песни, пропити с национален дух, които да се отнесат към по-раншно време, обяснява това с липса на национално съзнание у българина преди робството ("Мисъл", г. XIV, 1904, кн. 3, с. 130). Дали е вярно това, с положителност не можем да твърдим: от епохата преди робството не са запазени народни умотворения, въз основа на които да правим едно илидруго заключение за националното съзнание на българина през него време. Но че запазените песни от по-късна дата свидетелствуват за национално съзнание през епохата на робството, в това не може да има никакво съмнение.

Пътем ще спомена, че с казаното дотук не се изчерпва историко-литературното значение на нашия и изобщо южнославянския епос.

Едно внимателно сравнение на южнославянския епос с епоса на други народи, които са живели приблизително при същите исторически условия, би довело до твърде ценни резултати. Епосът на южните славяни е сравнително твърде нов, на много места той дори и до днес живее - обстоятелство, което прави възможно изучването на епическото творчество, на неговите отношения към условията на историческия живот. Едно аналитично съпоставяне на нашия епос със сръбския и с руския през време на татарското иго, дори с испанския и старофренския, които са се развивали в зависимост от борбите срещу арабите, би уяснило много тъмни страни в процеса на колективното епическо творчество. Тъй например при едно подобно съпоставяне ние бихме могли да уясним преходите, които забелязваме в постепенното развитие на народното творчество - например прехода от митически песни към исторически; този преход не само у нас, но и у други народи се дължи на крупни исторически събития, които са оставили дълбоки следи в народната душа и са импулсирали народната фантазия. Изобщо такива събития, като падането на южните славяни под турците, татарското нашествие в Русия, завоеванието на Испания от маврите, насочват чувството и въображението на народа към историческата действителност, създават нови условия и посоки за колективна поетическа дейност и развиват у него исторически нàглед (Anschauung), който е основа на всяко национално самосъзнание. (Исторически нàглед - това е начинът, по който се наблюдава и възприема историческата действителност. Ние нямаме-една дума, която да изрази точно немската дума Anschauung - русите превеждат ту воззрение (възглед), ту созерцание, което е още по-неточно.) При създаването на този епос народът почва да вниква по-дълбоко в историческите условия, да се самонаблюдава, да уяснява за себе си своята историческа съдба и да се домогва до създаване на един колективен, национален идеал - съвсем противоположен на дадената историческа действителност. При това народът започва да се отнася критично към събитията и се мъчи да си обясни причините на своята участ. Освободен от предишните митически схващания, тия причини той престава да свежда към едно висше предопределение, а ги дири в самото историческо развитие на събитията. Предишният фатализъм започва да отстъпва място на едно по-трезво отношение към действителността и постепенно българинът идва до съзнание, че той сам би могъл да създава своята съдба, да противопоставя своята колективна воля на онези сили, които го гнетят и които той по-рано е считал непобедими и се е примирявал с тях. В този процес именно на вътрешна активност, на себепознание и критична оценка на всичко, що засяга общия национален живот, се оформява исторически нàглед, а с него заедно, както казахме, и националното съзнание, етническото обособяване и самоопределяне. Именно в народния епос, създаден на историческа основа, ние можем да доловим възникването на този на­глед и на националното самосъзнание - преди още да се явят представителите на Възраждането.

По-нататък ще видим с какво се характеризират изгледът и съзнанието, отразени в нашия исторически епос, как се определя отношението на българския народ към робството, преди още да настъпи епохата на Възраждането.

Поставихме въпроса, де трябва да се изучава българският исторически епос? Ние видяхме, че народното творчество у нас не е начална точка на литературното развитие, българската стара писменост се е развивала независимо от народната словесност - развивала се е главно под влиянието на византийската литература. От друга страна, нашият исторически епос в тоя вид, в какъвто го имаме днес, се е формирал през време на робството - този епос отразява предимно условията на робския живот. Тия две съображения ни заставят да определим едно по-друго място на българската литература. Казахме, че той, като израз на национална мисъл, трябва да се разгледа, когато се характеризира епохата, която предхожда непосредно литературното ни и национално възраждане. В него са отразени зародишите на националното съзнание, което е отличително за епохата на Възраждането, отразен е историческият нàглед на народа - неговото отношение към историческата действителност, начина, но който той наблюдава, възприема и цени тая действителност - съзнанието, което отразява в отношението си към нея.

Какво разбираме всъщност под исторически епос? Тук спадат юнашките и същинските исторически песни, между които няма значителна разлика. И в двата вида песни основата е историческа; само че в първите, юнашките, образите са от по-общ характер, събитията не са отнесени към едно строго определено време и място, когато във вторите, същинските, исторически песни възпяваните лица се явяват с повече индивидуални и реални черти и възпроизведените в тия песни случки могат да се отнесат към една по-определена историческа епоха. Падането на българското царство под турците е отразено в песни като Гъркиня кралица, Пропадането на цар Асеновото царство, Смъртта на Марко и погинването на царството. Обикновено в тия песни, отглас на важни исторически събития, се възпяват юнаци, исторически и фантастични. Тук срещаме например Крали Марка, Дойчин войвода, болен Дойчин, боледувал девет години и при все това вършил баснословни подвизи. Срещаме също така Момчил войвода, който се е подвизавал в Родопите, отначало като съюзник, после като враг на Йоана Кантакузин. Повечето от тези песни имат в основата си исторически мотиви, преработвани по най-различен начин.Често в тях само имената загатват за исторически събития и всичко друго е плод на народната фантазия. Заслужава да се подчертае, че катастрофите, които са сполетявали южнославянските държави и са решавали за дълго тяхната историческа съдба, не са оставили почти никаква следа в средновековната им литература; затова пък една характерна черта на нашите и сръбски епически песни е, че в тях е запазен жив спомен за падането на южнославянските държави и за страданията и борбите на южните славяни през време на робството. Изобщо в своите песни народът е възпроизвел всичко онова, което непосредно е засягало неговата съдба, или пък онова от околната действителност, което му е правило силно впечатление. В някои от тези песни се рисува потурчването на поробените християни, възпяват се лица, които са устоявали на своята вяра въпреки турските насилия; срещат се и такива песни, в които е описано насилственото вземане на християнски деца в еничерския корпус (Псп., кн. VII-VIII, 1884, М. Дринов). Възпроизведени са дори и събития, които не са се отразили непосредно върху народната съдба, но на които народът е бил свидетел - например сблъскването на турците с Византия, преселението на испанските маври в Солун и Цариград през време на инквизицията (XVI век), а също и войните на турците с Унгария през XV век. Разказва се за пакостите, които са стрували на българите кърджалии, черкези и татари. Изобщо в тия песни е намерило израз всичко онова в историческия живот, което е оставило някаква диря в народната душа. И което е твърде важно, навсякъде, гдето се възпроизвеждат отношения между християни и турци, личи съзнанието за превъзходство пред победителя. Това ние виждаме най-добре в песнитe зa Крали Марка.

* Падането на българското царство под турците според народните песни. Гъркиня кралица; Пропадането на цар Асеновото царство; Смъртта на Марко и погиването на царството.

Ив. П. Церов - Христоматия по българска литература в 2 ч.: устна и писмена бълг. словесност за средните уч. заведения. Състав., Варна, 1901.

Като главна фигура в юнашките песни е обрисуван Крали Марко, син на сръбския деспот Вукашин. Исторически факт е, че през XIV век Крали Марко е бил владетел на една част от Западна Македония с престолен град Прилеп; отначало е бил самостоен владетел, а по-късно е бил принуден да стане васал на Баязида, бил е убит през 1394 г. в ровинските поля като помощник на Баязида против влашкия войвода Мирча. Понеже Крали Марко се е подвизавал в една област, която е била откраи време българска и после, за кратко време, през XIV век завладяна и управлявана от сръбския крал Душан - затова той се явява като любим херой и в нашия, и в сръбския епос От този център песните за Крали Марка са се разпространили по цяла България, Сърбия, та дори и в Албанско. С неговата личност са свързани най-разнообразни събития, различни и по време, и по място и поради това една отличителна черта на нашите и сръбските песни за Крали Марка е, че в тях липсва един определен, ясно очертан поетически тип.

* Херои в българския народен епос. Около Марка се подвизавали ред други юнаци.Войните на Унгария с Турция през XV век и по-късно дават повод за създаването на нови епически песни, в които фигурират и унгарска херои; тъй например срещаме маджарския войвода в Siebenbürgen Ян Хунияди под името Янко Сибинянин; Хунияди е бил разбит на Косово поле през 1448 г. Друг херой е Филип Маджарин, който според народната песен е заробил всички български невести; Марко ги освобождава и убива Филипа. По-нататък се среща като херой Iohann Székély, сестринец на Хунияди, под името Бановић Секула в сръбските песни, а в нашите - Секула детенце. Peter Doczy - Дойчин Петър (народна етимология),-Дойчин войвода, болен Дойчин, който е боледувал девет години и при все това е вършил баснословни подвизи. Като други юнаци се възпяват Крал Латинянин, Гюро Тимишарин (народната етимология - тъмничарин); Рельо Крилати загива за протосеваст Хреля, който се е отделил от Душана и основал независимо кралство с главен град Струмица; умрял като калугер в Рилския манастир през 1343 г. В някои песни се споменава Леген град; според някои изследватели на нашия народен епос това име загатва за поляците (лесите), чийто крал Владислав, който е бил и маджарски владетел, е воювал заедно с Хунияди против турците и на 1444 г. е бил убит във Варна. Възпява се също така и Момчил войвода, съюзник на Йоана Кантакузина, който се е обявил като независим деспот на една родопска област; по-късно Момчил се отделил от Кантакузина и през 1345 г. е бил убит в бой срещу своя предишен съюзник.

Тия противоречиви черти по никой начин не могат да се слеят в един цялостен типичен образ. Заключението на А. Теодоров в Българска литература, че Крали Марко съдържа “разкошните черти на един поетически тип", може да бъде вярно само ако поставим съвкупността от песни, свьрзани с име на Крали Марка, и се oграничим в тесния кръг само на една група песни, в които чертите на Крали Марка се посрещат; но подобно едно отношение би игнорирало връзката между народното творчество и жизнените условия, при които то възниква и се развива. Също така при разнообразието на случки, свързани с личността на Крали Марка, между които липсва вътрешна последователност и причинна връзка, не може да става дума за една цялостна национална епопея. Образът на Крали Марка е твърде неопределен и лишен от фиксирани типични черти. В него колективната фантазия е вложила всички разнообразни черти на народните юнаци, а в същото време му е придала и карикатурните черти на една гротеска. Ала при все това тия песни, в които Крали Марко е идеализиран и изобразен като народен юнак, ни дават възможност да открием вътрешните отношения на поробения народ към неговите владетели. В какво се изразяват национално-патриотическите елементи в историческите и юнашки песни? За патриотизъм може да се говори в твърде условен смисъл. Това, както казах и по-рано, не е политически патриотизъм. Чувството за народността се свързва не толкоз с политическо съзнание, колкото с религиозната общност. Толкоз повече че вярата, религията на поробените се противопоставя на религията на победителите. Общността на народа, на племето се изразява най-напред в общността на религията И по-нататък, с течение на времето съзнанието на религиозната общност се разширява -  създава се по нататък също и общността по език, по нрави, по битови особености, след това иде и политическото съзнание, което по своята същност носи повече или по-малко активен характер. Еволюцията на това съзнание е отразена в народната песен. В много от тези песни се възпроизвеждат борбите на Крали Марка с народите врагове, които не зачитали християнската вяра и унижавали българския народ. Тъй например Марко излиза против "царя Солимана", който: "Золум прави по Стамбула града, Та си турчи моми и невести, Та си турчи и млади момчета " Заедно с Кулевича бана той разбива 90-хилядна турска войска, пратена от Солимана, заробва няколко паши и ги побългарява. Oт Крали Марка трепери и самият султан дори, който му подарява града Прилеп и го оставя волен да върши каквото иска. Други песни ни разказват как Марко отнема жена си, пленена от турците, убива Турчина войвода, не се покорява на заповедта на Мурад бея и излиза против Будимския паша. В множество песни народните врагове са изобразени алегорично - те се явяват обикновено под образа на Черен Арап и Муса Кеседжия. Марко се бие и с двамата и ги поразява; защитава християните от зверствата на турците и от своеволията на Филип Маджарина, погубва троица арапи и освобождава три синджира роби

Не е случайност, че народът е избрал за централна личност на своя епос Крали Марка, който с един замах на сабята си сломява народните врагове, убива Черния Арап, Муса Кеседжия, Турчин войвода, дългогодишни гнетители на поробените християни, и жаден за нови подвизи, минува през планини и гори, чиито листи, както казва песента, са окапали от скръб за робите, които минали през тях. Народът, както вярно бележи Пенчо Славейков в студията си за българската народна песен, при условията на робския живот е дирил един херой, който да въплъти неговите блянове и със своите нечувани подвизи да запази непокътнати националните светини.

* Народното творчество като отражение на националното съзнание

Че народът не е бил духовно мъртъв през вековете на робството, че в средата на народните маси се е оформяла все по-ясно колективната воля и се е насочвала към една определена цел, това ние виждаме най-добре от нашите народни песни и изобщо от цялото наше народно творчество.

Поетическите народни творения, тъй както са съхранени днес, са съз­дадени през вековете на робството. Те не само отразяват основните черти на народния бит, на народния мироглед и език, особеностите на народното въображение и чувство, но и свидетелствуват за отношението на народа към историческата действителност. Особено важен за нас в дадения случай е народният епос, възникнал на историческа основа.

Катастрофите, които са сполетели югославянските държави и са решили за дълго тяхната историческа съдба, не са оставили някаква по-дълбока следа в славянската им култура; затова пък една характерна черта на нашите и сръбските епически песни е, че в тях е запазен жив споменът за падането на южните славяни, за техните страдания и борби през време на робството. Изобщо в песните си народът е възпявал всичко онова, което непосредствено е засякло неговата съдба и му е правело силно впечатление. Песента ни разказва за потурчването на поробените християни, възпява лица, които са пазили твърдо своята вяра въпреки турските насилия; подробно се описват условията на робството.

И важното е, че каквито картини и да рисува, колкото и да са трагични тия картини, тя запазва докрай своя бодър тон. Не само това: навсякъде, дето се възпроизвежда отношението между християни и турци,подчертава се моралното превъзходство на победените над победителите. Певецът сам съзнава и чувствува това превъзходство.

Особено силно е изразено това самочувствие в песните за Крали Марка. Крали Марко е херой еднакво и на нашия, и на сръбския епос. Песента му приписва баснословни подвизи. С един замах на своята сабя той унищожава безброй врагове, неговият исполински образ се изправя върху планините на Македония, със своя вран кон той мигом преминава грамадни пространства и славата му гърми във всички краища на българската и сръбска земя. Крали Марко не признава никаква власт и сила над себе си: разбива многохилядна турска войска, пратена против него, освобождава поробени християни, избавя жена си, пленена от турците, и жаден за нови подвизи, преброжда планини и гори, чиито листи са окапали от скръб за миналите през тях роби.

Не е случайност, че тъкмо него са избрали поробените за централна личност на своя епос. При условията на робския живот (както вярно бележи Пенчо Славейков в статията си за българската народна песен) народът е дирил един херой, който да въплъти неговите блянове и със своите нечу­вани подвизи да запази непокътнати националните светини. Понеже животът не е създал такива херои, народът е вложил бляновете си във фан­тастичния образ на Крали Марка. За творчеството на фантазията няма граница и невъзможност. Колкото повече ограничения поставя животът, толкоз по-свободно твори фантазията.

И това, което суровата действителност отказва на народния творец и на целия народ, той го постига и осъществява в своя вътрешен свят. Тъй е създаден полумитичният образ на Артура в рицарските поеми от бретонския цикъл,образът па старогерманския Беовулф, който е преплувал океана, за да спаси от бедствие своя крал Родгар, тъй е създаден в руския епос исполинският образ на Илья Муромец. Народното въображение малко се е интересувало от историческата обстановка, при която е живял и загинал Крали Марко. То пресъздава историческото лице, докато го превърне най-сетне в една идеална фигура, която въплътява общите желания и копнеж.

По-късно, пак като проява на народното съзнание и народната воля, възникват хайдушките песни. В тях са възпети подвизите на воеводи, които със своите дружини въстават срещу турските насилия и своеволия. Хайдутинът напуща своя дом и своите близки, отказва се от лично щастие, за да се отдаде изцяло на своите нещастни единородци и да се пожертвува за тях. Хайдутинът е поет по душа; самият му живот е една песен. Той чувствува красотата и поезията на природата, обича над всичко свободата, на нищо не прекланя волята си и когато удари последният му час, неговото желание е да умре красиво, тъй както е живял.

Както в песните за Крали Марка, тъй и в хайдушките песни народът дава израз на своя култ към извънредни хероични личности. От всички народни песни хайдушките песни са най-поетични. Характерно е на тях, че са проникнати от духа на волност и жизнерадост. През величествените черти на лицата и пейзажите проглежда народната енергия, несломената сила на здравия народен дух. Скръбта и безнадеждността на робството тук са напълно победени.

Погледът, спокоен и с увереност, е насочен към бъдещето. Има още един елемент, характерен за нашите хайдушки песни. Те не са плод само на патриотическо чувство. В тях е вложено и известно социално съзнание. За народни врагове в тия песни се считат не само турците, но и чорбаджиите. Хайдутите се противопоставят както на турците, тъй и на онези българи, които гнетят и ограбват своите единородци. Тази особена черта на нашите хайдушки песни, техният социален дух много добре е доловил и изразил Христо Ботев в своите две песни "Хайдути" и "На прощаване”, песни по подражание на народната песен:

Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години,
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!

С песента нарочното съзнание създава едно от най-мощните средства, за да закрепи и съхрани себе си. Вдъхновената песен е прониквала в най-затънтените български краища. Между народа са странствували гуслари, подобно на старогръцките рапсоди, и със своите монотонни елегични песни или пък с жизнерадостните тонове на хайдушката песен са славили народните юнаци, рисували са в най-живи сцени турското нашествие, падането на южнославянските царства, проклинали са народните изменници и врагове

Тия песни, които са се пели по тлъки, сборове, седейки, широко са се разпространили и задържали в народната памет спомените за миналото, будят патриотическа гордост и засилват вярата и надеждите на народа.

Може би никъде не е изразена тъй поетично чародейката сила на народната песен, която украсява народите, както в Piésń Wajdeloty на Мицкевича. Народът, макар да му е съдено да преживее най-големи нещастия, не изчезва, не умира; той е безсмъртен, запазва своята душа и своите съкровища в преданията и песните си и никой не е в състояние да му ги отнеме. Песента бди над народа като най-верен страж. Нейният свят не е само сияйното царство на поезията; както казва поетът, тя има архангелски криле и глас на херувим; но понякога този страж издига меча на архангела, песента пробужда заспалите, бунтува духовете им и ги вдъхновява за подвизи. Като самия народ тази песен е безсмъртна; пак по думите на поета, когато злодейци опустошат цялата страна, тя обикаля всички покрайнини и дири сърца, които да възпламени. Ако не ги намери, ако срещне само равнодушие и хлад, побягна в планините и оттам разказва тъмната легенда на отдавнашни времена. Нашият народен певец е бил по-щастлив от Wajdelota: успявал е да влее своя собствен огън в гърдите на своите слушатели и да възкреси образа на мъртвото минало. Превръщал е словата си в стрели и ги е забивал в сърцето на своите събратя. Така те наистина са преживявали един възвишен миг.

Като излизаме от това тълкуване, загатнато за пръв път тук от Славейкова, ние можем да кажем, че Крали Марко, като поетически образ, изразява един важен момент от развитието на националния дух - онзи момент, когато у народа се пробуждат смътни желания за свобода и в душата му се заражда един по-жив протест срещу неправдите на турската власт. Понеже животът не е създавал такъв xepoи, народът е вложил бляновете си във фантастичния образ на Крали Марка. И то един силен импулс, които е твърде важен за поетическото творчество, не само колективното, но и личното. Творецът се стреми да осъществи своя блян и когато животът не създава никакви условия на това осъществяване, той го постига в своя вътрешен свят - създава конкретни образи, в които влага устремите на своята творческа душа. Тъй е създаден например полумитичният обрат на Артура в рицарските поеми от бретонския цикъл, образът на старогерманския Беовулф, който е преплувал океана, за да спаси от бедствие своя крал Rodgar, тъй е създаден в руския епос баснословният образ на Иля Муромец. Те всички са колкото исторически, толкоз и митически лица. Тъй е и с Крали Марка. Народното въображение малко се е интересувало от историческата обстановка, при която е живял и загинал Баязидовият васал. То с пресъздавало историческия образ, докато го е превърнало в една идеална фигура, която въплъщава общите желания и копнежи. Обаче това не трае дълго. По-късно настъпва друго време. Народът определя по-ясно своя идеал, вглежда се по-внимателно в околната действителност и почва да дири опора и надежда не в митични и фантастични образи, а в самата тази действителност. Той вижда как новите, младите поколения пресъздават живота, не считат владетелите за непобедими и дори са готови да се борят с тях. Народното съзнание обогатява с нови елементи своето съдържание, изоставя недовършен образа на Крали Марка, развенчава го и почва да дири други, пони въплъщения на своите идеали и блянове. Преди още да довърши образа на Марка, то пренася своята вяра в децата. Друг един също така важен момент изразяват песните, в които са възпроизведени юнашките подвизи на децата - Секула детенце, Груица детенце, дете Дукатинче и пр. Творческият дух на народа се взира в далечното бъдеще, изпълнен с вяра в идните поколения, в децата, които са по-силни от Крали Марка и го побеждават.

Една друга фаза за развитието на националния дух изразяват хайдушките песни, които спадат в кръга на историческите песни. Те възпяват подвизите на войводи, които със своите дружини въстават срещу турските насилия и своеволия. Името хайдутин произлиза от маджарската дума hajdu - която отначало е означавала войник пешак; по-късно с това име са кръщавали онези, които сa напущали и дом, и близки, за да защищават честта и свободата на своите еднородни. Думата Heiduk се среща в немски език и сега означава висок по ръст лакей в унгарско облекло. Навярно тази дума е от един корен с немската дума die Heide - поле, степ, ливада. Определението на Раковски: горски юнаци, ускоци, горски пътници. Мотивите на този рицарски хероизъм са били твърде различни: или лични бедствия, причинени от турците, или бедствия на близки; а често тия мотиви са били твърде романтични -злополучна любов или пък родителска клетва.

* Нашите   хайдушки   песни.

I. Gustav Meyer. Essays und Studien zur Sprachgeschichte und Volkskunde.

II. Bd. между другите статии съдържа и една Das Rüberwesen auf der Balkanhalbinsel.
(За гръцките хайдушки песни у К. Dieterich.)

2. Хайдушки песни и хайдути. Увод в историята на Възраждането П. Хитов. "Моето пътуване". Особено главата "Старите войводи".

3. Национално съзнание, проявено в хайдушките движения и хайдушките песни (П. Хитов, "Моето пътуване по Стара планина", глава Х и сл.).

Хайдутството, макар и под други форми, води началото си още от последните векове на българското царство. Но същински хайдути срещаме след войните на Австрия с Турция, и то не само у нас, но и у другите южни славяни, а тъй също и у гърците, гдето са наречени клефти (от κλέπτω - открадвам; κλέφτης - крадец, разбойник). И в гръцката народна поезия изобилствуват песни от тоя род. Хайдутите често са вземали участие в походите на Австрия срещу Турция и са били водители на народни въстания; тъй например в Търновското въстание през XVI  век най-живо участие са взели хайдутите. Изобщо те са се ползвали с твърде големи симпатии от страна на народа, чиято фантазия ги е рисувала в ореола на баснословна юнащина. И в хайдушките песни, както и в тия за Крали Марка и други юнаци, народът дава израз на своя култ към извънредните, хероични личности.

* Развитие на националния дух и националното съзнание. Различни фази, през които минава, отразени в народния исторически епос. Най-напред в същински исторически песни, в юнашките - в песните за Крали Марка. По-нататък в песните за децата - тия песни, в които са възпети деца, които побеждават Крали Марка. Постепенно освобождение от предишните фаталистични и митични схващания. Действителността вече не е така безизходна, че певецът да не намира в нея никакви въплъщения на своята мечта. Хайдушките движения, борби (от XVI в. нататък), въстания. Начело на тия движения младите - децата.

Хайдушките песни, много по-конкретни в своите мотиви и образи и в своето съдържание. Тук лицата са дадени с повече исторически черти, загатват по-определено за дадена историческа действителност. Споменах имена - мъже и жени. Хайдушките песни у нас, у сърбите и гърците. Възсъздадени в художествената литература - видяхме у нас; в гръцката литература Пърличев. В сръбската литература романтиците.

Като пръв хайдутин в песните срещаме поменатия Момчил войвода, родоначалник на българските хайдути. Като други известни хайдути в песните се споменават: Страхил страшен хайдутин, с чиито подвизи са свързани най-хубавите ни хайдушки песни; въз основа на тях е написана драмата на Петко Тодорова "Страхил страшен хайдути"; Чавдар войвода - за него ни разказва и недовършената поема на Ботева "Хайдути"; Индже войвода, хайдут Велко, Ненчо войвода, Татунчо, който разбива цяло пълчище сеймени с копралята си; Кузман капитан, който се подвизава в Македония и задава страх на турските разбойници; възпят е в поемата на Гр. Пърличев “Ό Αρματωλόξ “; (арматол, сердар, турски чиновник - навярно това е натоварен от властта човек да защитава поданиците от нападенията на злосторници) - в значение пo-скоро на народен юнак, хайдутин борец зa правата на поробените). В 1860 г. тази поема е била наградена вАтина на конкурса занай-хубави поетически произведения - авторът е бил провъзгласен за увенчан поет. Кузман - историческо лице, българин от Охридско, подвизавал се е в началото на миналия век и се е прославил като враг на народните врагове, войвода на българска дружина. Влиянието на народната песен върху Пърличева; Манол войвода, хайдутин в Сливенския балкан, който с един замах на сабята си разбива всички турци в Котел. Покрай мъжете ние срещаме и жени хайдути в нашите песни моми, които предвождат хайдушки дружини и вършат юнашки подвизи. Сирма войвода, Стояна, която намира смисъла на своя живот не в тихия семеен кът, а в Балкана, като войвода на храбри юнаци, Вида войник; Бояна войвода, която освобождава мъжа си Милча от потерята; Тодора, която грабва сабя колаклия, яхва коня и излиза срещу злосторника Рахман бюлюкбаши. (В нашата литература този образ е обикнат: Ботев: ”Хайдути", "Кавал свири на поляна"; П. Р. Славейков в. "Бойка войвода"; Раковски: "Горски пътник"; Л. Каравелов: в разкази и повест; П. Ю. Тодоров: “Страхил".)

Юнашките и хайдушките песни - особено последните -в целия народен епос са едни oт най-хубавите и в поетично, и в художествено отношение. Коренната разлика между тях и другите песни се състои в това, че хайдушките са проникнати с жизнерадост и волен дух, нещо като че ли изключително за робския живот, когато в другите народни песни, не във всичките, разбира се, а в много oт тях преобладава безизходна гнетителна скръб. Обаче в тази изключителност на хайдушките песни, ако се взрем по-дълбоко, ще открием нещо твърде характерно и симптоматично - в тия песни е вложено чувството на вяра в живота, вяра в бъдещето. Те най-ясно ни загатват за онези здрави и в същото време дълбоки особености на народната душа, върху които се оформява постепенно националното съзнание. Несъмнено е, че хайдушките песни възникват през една епоха, когато народната скръб и безнадеждност започват да прехождат в други душевни състояния, не тъй гнетителни,  не тъй безплодни, както предишните, а, напротив, бодри в основата си - състояния, които подбуждат към дейност. И поради това именно трябва да се подчертае, че със своите най-съществени особености хайдушките песни изразяват онзи етап в развитието на народностния дух, когато колективното съзнание на народа започва да се превръща в дейна сила. В същото време те свидетелствуват зa една спокойна жизнерадост, бодрост и непоколебима вяра в бъдещето - в тях са отразени тъкмо онези белези на националното съзнание, които са тъй отличителни за времето на нашето Възраждане.

Хайдушките песни изразяват, значи, преход към едно по-активно противопоставяне на робството. Те изразяват онзи момент в развитието на националния дух, когато безплодните жалби и пасивни рефлекси на народа почват да се превръщат в други душевни състояния и да преминават към едно още по-активно противопоставяне на робството Този преход се долавя както в бодрия, жизнерадостен тон, който  господствува в хайдушките песни и твърде много ги отличава oт другите народии песни, тъй и във възторженото отношение към мощни и изключителни личности, които жертвуват своя живот за живота на другите, подбудени от едно деятелно, вродено, не само национално, но и социално чувство. Това е твърде важно: тия изключителни личности са подбудени за хероична дейност както от национални, тъй и от социални мотиви. Националното съзнание тук се рисува още по-разширено и по-съдържателно. За народни врагове се считат сега  не само турците, но и чорбаджиите. Както е известно, хайдутите са се противопоставяли не само на турските насилия, но изобщо на всички народни врагове, безразлично от каква националност са те. Тази особена черта на хайдушките песни, техния социален дух много добре е доловил и отразил Ботев в своите две песни Хайдути и На прощаване, които всъщност на много места са поетически рецитации на народни песни:

Водил бе Чавдар дружна
тъкмо до двайсет години,
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за  клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!

Бодрият дух, който прониква хайдушките песни, се дължи донейде и на тяхната поетическа неизчерпаемост. При по-особени условия на литературното развитие ако влиянието на западноевропейския и славянски романтизъм засегнете нашата книжнина - без съмнение тия песни, които възпяват мощни и волни натури, биха оставили значителна следа в нашата художествена поезия, на всеки случай много по-значителна от тази, която намираме днес. Тия песни, както и цялата ни народна поезия, чакат своя талантлив възсъздател, който да се вживее в техния поетичен дух, а не механически да усвои тяхната форма и да ги рецитира, както правят повечето наши поети, които имат претенция да обработват художествено народни поетически мотиви. Едва ли бихме могли да посочим наш поет, който в своята лична душа конгениално да е преживял духа на тия песни и художествено да е възсъздал техните мотиви. У Ботева има само няколко поетически жеста, които свидетелствуват за възможност на едно подобно вживяване, но не и за художествената преработка на интуитивното съдържание. П. Ю. Тодоров се е опитал да възсъздаде в драматическата картина Страхил страшен хайдути и "образа на осъден на бесило юнак, който след един волен живот иска красиво да умре". Обаче у Тодорова мотивът е лишен от своята поетическа обстановка и неизчерпаемост, и то - което е твърде важно - без да бъде доловена дълбоката хармония между живота на мощната хайдушка натура и живота на природата, една цялостна хармония, сле­ди от която намираме в Ботевата песен Хаджи Димитър.

Какви общи заключения ни налага изследването на нашия исторически епос по отношение на националното Възраждане и неговите основни причини? На какво съзнание са израз нашите исторически песни и в какъв смисъл са въздействували върху патриотическото чувство на широката маса? До какво заключение ще дойдем, ако разгледаме отбелязаните песни, нашия исторически епос, във връзка с Възраждането и неговите причини?

1. На първо място в този епос срещаме свидетелство за външни влияния, които са въздействували върху националния живот. Нашите исторически песни засягат, както видяхме, и мотиви из историята на турско-австрийските войни, възпроизвеждат херои от други народности - унгарци, сърби, гърци; в тях намират отзвук дори кръстоносните походи и преследванията на маври и евреи през средните векове. Изобщо в тия песни са отразени, между другото, отношенията па българина към чужди народности, впечатленията, които е изнасял той от наблюдения над техния живот. Ако той в песните си засяга моменти из историята на други, чужди народи, това показва, че тия моменти са оказали известно влияние върху неговата мисъл. Понеже нашият исторически епос съдържа в значителен размер външни елементи, които, без съмнение, са претърпели известна промяна в народната душа, от това можем да съдим изобщо за въздействията, които идат отвън, от други страни, и намират израз в народния епос. Ние виждаме, че външните влияния, които по-късно значително са въздействували върху националната култура, много отдавна, много по-рано са имали вече подготвени пътища.

2. На второ място в тия песни ние намираме едно още по-важно свидетелство: в тях, както се изтъкна вече, са изразени впечатленията на народа от историческите събития, които или сам е преживял, или пък ги е наблюдавал само, без да бъде пряко замесен в тях. В народния епос е дадено онова съзнание, с което, народът е оценявал и тълкувал тия събития, а заедно с това и личностите, които са изпъквали в тях. По този начин народът е разкривал в епоса своето проникване в историческите факти, своето активно отношение към тя.у; ние виждаме как е реагирали по отношение на тия факти не само неговата мисъл, но и неговата воля. Също така в песните са дадени формите и образите, чрез които българинът е осмислял и в които е въплъщавал своите идеали. От нашите исторически песни узнаваме как народът се е приучвал да възприема и схваща историческата действителност, да обобщава нейните явления, да ги свежда до алегорични, синтетични образи и най-сетне да се домогва до известни заключения както за своята съдба, така и за съдбата на съседните нему народи. За всичко това ние можем да съдим не само от песните, но и от народните приказки и пословици, гдето в една твърде духовита форма са дадени отношенията на българина към неговите съседи - както например в приказката за раздаване на късметите. Във връзка с всичко това отбелязахме, че народните песни, историческите на първо място, са особено важни за нас и защото ни дават възможност да проследим възникването и развитието на исторически нàглед у народа. Видяхме в каква форма е даден този исторически нàглед в песните за Крали Марка, какво съзнание е отразено в тях, но какъв начин народът е създавал, преработвал и видоизменял образа па Крали Марко в зависимост от развитието на своята мисъл, своите схващания - в зависимост от различни исторически събития. От песните за Крали Марка той минава към идеализация на децата, идните поколения. По-нататък, по-късно, в зависимост от нови политически събития и обществени условия, народът пренася своята вяра в по-определени, изключителни личности, в хайдутите именно, както отбелязахме. Какво виждаме тук? Националният идеал се изразява най-напред във фантастични образи, невъзможни в действителност. Народът бленува за свобода, но този блян няма в основата си една ясна, определена вяра, една твърда, непоколебима вяра, че действителността може да се пресъздаде - той се губи в мъгливите очертания на един фантастичен образ. След това нашият народ обръща поглед към действителността и дири реализация на бляновете си в самата нея: погледът му се спира върху децата, върху младото поколение. Но и тази форма на национален идеал е още смътна, неясна. По-късно националните блянове се конкретизират в образа на хайдутите, на енергичните борци против всяка власт, съсловна, политическа и духовна, която гнети народните маси.

3. На трето място епосът е не само израз на национално съзнание, но и едно мощно средство, което крепи това съзнание, дава му тласък, като определя все повече и по-ясно общата национално-историческа мисъл. Епосът се явява в известен смисъл фактор, двигател на народното съзнание. От една страна, той е резултат на това съзнание, а, от друга страна, създаден, оформен вече, той става по-нататък негов двигател. В него са изразени най-характерните белези на националността езикът, преданията, възгледите, изобщо душата на народа. При това изразени са тия белези на националността в една концентрирана и типична форма. Българинът, като се вживява в тия песни, като долавя в тях израза на едно общо национално бедствие и на общи битови условия, фиксира в съзнанието си онези вътрешни връзки, като изразяват целостта на националния живот. Тия песни са способствували да се създаде, тъй да се изразим, една обща национална солидарност. Не само чрез съвместен живот, но и чрез народните поетически творения българинът е сливал своя личен живот с колективния живот на средата, в която живее и с която споделя еднакъв език, еднакви радости, страдания и надежди. Това сливане, това чувство на национална солидарност е начало и основа на националното съзнание. По този път тръгва това съзнание, за да излезе по-късно на широката арена на борбите за духовна и политическа свобода - след като се е превърнало вече в деятелна сила. Въздействието на народната песен - като израз именно не само на религиозна, но и на езикова, битова, писмена общност.

Народната песен е поддържала колективното съзнание не само у нас, но и у другите южни славяни - у сърбите много повече, отколкото у нас, понеже техният епос е по-богат с исторически елементи; ни едно историческо събитие, ни един исторически херой не са останали невъзпети у сърбите. Песните са прониквали в най-затънтените краища на страната. Както у нас, тъй и у сърбите са странствували между народа гуслари, подобни на старогръцките рапсоди, и със своите монотонни елегични песни са славили любимите пародии юнаци, рисували са в най-живи сцени турското нашествие, падането на южнославянските царства и са проклевали народите изменници и врагове. Тия песни, конто са се носили от уста в уста сред славянското население на полуострова, които са се пели по тлаки, седенки и сборове, задържали са в народната памет спомените за миналото и са създавали, както казахме, здрави основи за закрепване на националната цялост. Може би нийде не е изразена по-поетично чудодейната сила на народната песен, която възкресява наро­дите, както в поемата на Мицкевича Конрад Валенрод - в онази нейна част, която е озаглавена Piésń Wajdeloty. Старият Вайделота (Wajdelota - народен певец, бард и духовен вожд на своя народ) оплаква своето поробено отечество, опустошено от жестоки врагове. Там, гдето стъпи вражи крак, всичко се превръща в развалини, изчезват села и градове, целият край се превръща в гробище. Вайделота зове онези, конто при всички беди са могли да опазят непокътната своята литовска душа, зове ги да дойдат при него, да седнат при гроба на народа, да размислят там заедно с него, да пеят и да ронят сълзи.

Народът, макар и да му е съдено да преживее най-големи нещастия, не е изчезнал - той е безсмъртен, - запазил е своята душа, своите съкровища в преданията и песните си и никой не е и състояние да му ги отнеме. Народната песен - тя е най-верният страж на народа. С архангелски криле, с гласа на херувим тоя страж държи понякога и меча на архангела. Песента буди заспалия народен дух, укрепява волята на роба и го вдъхновява за подвизи. Когато злодейци опустошат цялата страна, песента обикаля всички покрайнини, дири сърца, които да възпламени, и ако не ги намери, ако срещне само равнодушие и хлад, тя побягна в планините и оттам разправя тъмната легенда на отдавнашни времена. Старият Вайделота има отзивчиво сърце - той живее с песните на народа; когато ги слуша, из развалините се въземат колони и сводове, по езерата се носят множество ладии, виждат се отворени порти на замъци, корони на князе, оръжия на воини, пеят певци и девойки танцуват. Вдъхновеният певец се връща в миналото, унася се в блянове, за да се пробуди след това и да види печалната действителност. Marzyłem cudnie, sroclze mię zbudzono! Изчезват величествените образи на старината. Мисълта, която бе полетяла тъй високо, спуща се надолу, лютията замлъква в сдървената ръка. Риданията на неговите еднородци му пречат да чуе гласа на миналото Но все пак огънят в гърдите му не угасва; той тлее, за да избухне след това и ярък пламък:

"Да можех да прелея своя собствен огън в гърдите на своите слушатели и да възкреся образа на мъртвото минало; да можех да превърна словата си в стрели и да ги забия в сърцето на своите събратя! Може би тогава, в един такъв миг, когато родната песен ги развълнува и вдъхнови, те не почувствуват в себе си някогашното биене на сърцето, някогашното величие на душата - преживели биха един възвишен миг, тъй както техните прадеди са преживявали някога цял живот..."

Нашият народен певец е бил по-щастлив от Вайделота; той е успял да постигне това, за което е мечтал Вайделота - да превърне словата си в стрели и да изпълни душите на своите слушатели с възторжено чувство и с порив към свобода.

Историческите мотиви в нашия народен епос и досега не са напълно уяснени, понеже не са разгледани изцяло у всички южни славяни, във връзка с факторите на тяхното развитие и разпространение. А преди всичко необходимо е да се проследят изворите на тия мотиви, да се определят пътищата, по които са странствували те от един народен епос в друг, и най-сетне да се установи промяната и преработката, която са претърпели при това странствуване в зависимост от отделните национални особености.

Тия съпоставяния, които са сторени досега между нашия и сръбски епос, са твърде повърхностни, изказаните мнения за произхода и развитието на известни мотиви са твърде противоречиви, а често и безосновни. Едно важно обстоятелство, което затруднява съпоставянето на нашите със сръбските песни, е, че нашите са записани доста късно, когато голяма част от тях са били забравени вече, а запомнените са претърпели съществени промени; а пък сръбските са били събирани още в първата половина на миналия век, първен от Вука Караджич, който не само че е умеел да ги събира и записва, но, както предполагат някои, не без основание, и майсторски да ги поправя в художествен смисъл. Може би тия обстоятелства обясняват донейде -защо нашата песен на пръв поглед изглежда по-малко художествена от сръбската и лишена от обилен исторически материал в сравнение с последната. Една съществена разлика е, че изразът в нашите песни е твърд, а в сръбските - по-мек и сантиментален; тая разлика, причините на която трябва да се дирят веч съмнение в националите темпераменти, може да се долови дори и във вътрешния ритъм на самитe песни, а тъй също и във фонетиката на двата езика, и особеностите на нашия консонантизъм и сръбския вокализъм.

Според П. Безсонова (Болгарския песни, М., 1855, с. 101-103), "ако не знаем сръбския епос, не можем разбра българския, защото само в първия срещаме най-стари епически мотиви; в сръбския епос са възсъздадени ясно онези херои, за които у българите в повечето случаи се е спазил само смътен спомен. И поради това със сръбския епос трябва да попълняме българския; като се запознаем добре с лицата и събитията у сърбите, трябва да дирим след това техните черти у българите".

"В песните, казва П. Лавров, които се отнасят до Крали Марка, се проявява пълно взаимодействие между българи и сърби. Най-добрите български песни за Крали Марка принадлежат на Македония, но има такива и в България. Цикълът Крали Марко се явява звено, което съединява българския със сръбския епос. Хайдушкият цикъл у българите е съвсем самостоен."

Пенчо Славейков в Българската народна песен при историческата оценка на песните за Крали Марка, като се противопоставя на едно такова твърдение, изказва възгледа, че Крали Марко и другите юнаци принадлежат на българите, а не на сърбите; понеже в сръбските песни те са идеализирани и накичени с различни добродетели, от това се вижда, че те са гледани отдалеч, когато пък в нашите песни фигурите на юнаците са по-реалистични, по-близки до действителността ("Мисъл", г. XIV, 1904, с. 133).

Мнението на Безсонова не можем да приемем, понеже с нища не е подкрепено. Разликите, които изтъква Славейков в художествената обработка на мотивите, могат да се обяснят и по друг начин, който всъщност е и по-близо до истината - с особеностите на народното поетическо творчество, което не е еднакво у нас и у сърбите. Изобщо нашето народно творчество се отличава с повече реализъм, отколкото сръбското и поради това именно нашите песни за Крали Марка изразяват един по-значителен реализъм, отколкото сръбските. Сам Безсонов не следва докрай изказаната от него мисъл: по-нататък, като отбелязва нежния и мек колорит на сръбските песни и го съпоставя със суровия, енергичен дух и с краткостта на нашите, признава, че в тази суровост на българския епос се слуша понякога отглас от една битова епоха, много по-стара от онази, през която са възникнали най-старите сръбски песни.

Всъщност известни мотиви са еднакво първични у нас и у сърбите. Така трябва да се постави въпросът и за Крали Марка. Мотиви, обработвани в едно и също време у нас и у сърбите. Крали Марко е живял и се е подвизавал в една област, която е била българска, а после сръбска... Хайдутството например у двата народа се е развивало съвсем самостойно, и при това през една и съща историческа епоха, при еднакво отношение на славянското население към турския гнет; от друга страна, има известни мотиви, които са възникнали първен у единия народ, а художествена обработка са получили в песните на другия. Но както споменах, въпросът за първичността на мотивите, за реалното съдържание на песните, а също тъй и за техните художествени и поетични особености, ще се изясни напълно, когато се проследят взаимните влияния, условията на битовия и исторически живот у нас и у сърбите през епохата, когато се е създавал епосът, и, най-сетне, когато се проследи развитието и перегринацията на различните мотиви от техния първоначален източник до последните им най-смътни отражения в народните песни. Без това изследване всички възгледи и заключения за разликата и сродството между нашите и сръбските песни ще бъдат еднакво общи и безосновни.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Арнаудов, М. - Нашите хайдушки песни ("Отечество", II, 2), [сп. "Отечество", г. II, 1915, кн. 2, 33-37 с.].

Йорданов, В. - Крали Марко в българската народна епика (Сборник на Бълг. кн. дружество, София, I, 1901), [С III + 227 с.].

Мисирков, К. П. - Южнословянския эпическия сказания о женитбе короля Волкашина в связи с вопросом о причинах популярности Короля Марка сред южных славян. Одесса, 1909 (гл. бележките на М. Арнаудова за книгата на Мисиркова в Псп., год. XXII, 1911, кн. 1-2), [206-236 с.].

Славейков, П. П. - Българската народна песен ("Мисъл", с. XIV), [сп. "Мисъл", г. XIV, 1904, кн. 1, 1-19 с., кн. 3, 129-144 с.]

Халанский, М. - Южно-славянския сказания о Кралевиче Марке в связи с произведениями русского былевого эпоса. Варшава, т. I-III, 1893-1895, [1893-1894, I, 1893, 180 с.; II, 1894, 181-442, II с.; III, 1895, 473-800, IV с.].

Хитов, П. - Моето пътуване по Стара планина. Букурещ, 1872. [Моето пътуване по Стара планина и животописанието на някои български стари и нови войводи. Написал… (Изд. под ред. на Л. Каравелов. Букурещ, 1872. В печ. "Свобода") 159 с.].

© Боян Пенев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.07.2003

Други публикации:
Боян Пенев. История на новата българска литература. (Под ред. на П. Зарев и Ив. Сарандев). Т. 1, София, 1976.