Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

I.

ОБЩИ БЕЛЕЖКИ ЗА НАЧАЛОТО НА ЛИТЕРАТУРАТА И ВЪЗРАЖДАНЕТО

Боян Пенев

web | История на новата българска литература

Първи мнения за началото на новобългарската литература. - Критика на тия мнения. - Откога започва началото на новобългарската литература. - Периоди в развитието на новата българска литература. - Развитие на отделните литературни видове. - Методи при изучване на новата българска литература.

Един важен въпрос, на който трябва да се спрем, преди да почнем разглеждането на българското литературно възраждане, е въпросът за началото на новобългарската литератора. Трябва преди всичко да изясним кога българската литература преминава в една нова фаза на развитие, кои писатели, кои произведения поставят началото на новата ни литература. Необходимо е да решим този въпрос, от една страна, за да ограничим областта на своите проучвания, от друга, за да проследим по-точно н последователно фазите в развитието на нашата литература.

Първите мнения за началото на новобългарската литература са твърде неопределени и несигурни; самите сведения на тия, които са се занимавали първи с новата ни литература - чужденци, разбира се, - са били твърде оскъдни. Те не са познавали условията на литературното развитие в България, съвсем слабо и случайно са били запознати с отделни печатни произведения, неизвестна и недостъпна е била за тях ръкописната новобългарска литература.

П. Й. Шафарик в Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten (Ofen, 1926) отбелязва като първа новобългарска книга Молитвены крин (Пеща, 1806), но за новобългарската литература той не говори нищо определено и по всичко личи, че сведенията му за нея са съвсем случайни и непълни. В Geschichte der sudslavischen Literatur I - III (Prag, 1864-1865) няма нищо за българската литература. Такива са отначало и сведенията на Ю. Ив. Венелина за новобългарската литература. В "Древние и нынешние Болгаре" (1829) той пише: "О Болгарской литературе нечего и говорить, ибо она еще не возродилась" (с. 16). Като първа книга на новобългарски език тук е споменат букварят на П. Берона (1824). След като влиза по-късно в българска среда, Венелин разширява сведенията си за нашата нова литература. В 1838 г. той издава "О зародыше новой болгарской литературы". От заглавието се вижда, че той е имал намерение да изясни началото, възникването, възраждането на новобългарската литература. Всъщност той засяга тук множество въпроси, говори изобщо за Българското възраждане, за нашите просветители и за училищата, а специално на литературата твърде малко се спира, сведенията, които дава за нея, са незначителни. Освен за Берона Венелин споменува тук за писатели от 30-те години: В. Ненович, В. Е. Априлов, Н. Рилски, Анастас Кипиловски, Х р. Павлович, Р. Попович, К. Огнянович, Н. Хилендарец (Бозвели), Е. Васкидович, Г. Кръстевич. Сведенията, които дава за тия наши книжовници, са повече от библиографски характер. Даден е при това един откъслек из Неделника на Софрония, за да се направи сравнение със Сапуновия превод на Евангелието.

След Венелина за българската литература заговорва Априлов. В 1841 год. излиза неговата Денница новоболгарскаго образования; във втората част авторът разглежда времето на робството, като се спира главно на епохата на Възраждането. Но всичко, което е съобщено тук за литературата, е от твърде общ характер. Априлов не се спира да установи по-точно началото на новата ни литература. Споменува за Българската граматика на Н. Рилски, за Христоитията на Р. Попович, за произведенията на Н. Бозвели и Хр. Павлович, за преводите на Г. Кръстевич.

Преди това и след това откъслечни сведения за новата българска литература намираме в Jahrbucher fur slavische Literatur, Kunst und Wissenschaft, ред. от Йордан и Смолер, а също така и в писмото на Срезневски до Ханка, преведено на чешки - O bolgarske literature (Casopis Ceskeho Museum, 1847, XXI; срв. и моята статия Сведения за българите в по-стари чужди съчинения. Годишник на Софийския университет, XIII-XIV, 1917-1918, С., 1920).

А. Н. Пипин в Обзор истории славянских литератур (Спб., 1865, с. 82-83), като се основава на Шафариковата Geschichte der siavischen Sprache und Literatur nach alien Mundarten, отбелязва като първа новобългарска книга пак Молитвенны крин и веднага след това споменува буквара на Беровича (Берона), преводите на Кипиловски, книжовните трудове на Венелина, Априлова и др. Никакви вести за Паисия и Софрония не срещаме тук.

Значи, преди още да са били намерени преписи от историята на Паисия, преди да се е знаело нещо за самия Паисий, за Софрония и първите новобългарски книжовници от западните ни области, историците на българската литература и изобщо всички, които са се интересували от нея, са били склонни да считат за начало на новата българска литература третата декада на миналия век.

В 1871 г. Дринов напечатал в Периодическо списание на Браилското книжовно дружество (г. I, кн. 4, с. З-26) статия: Отец Паиси, неговото време, неговата история. Тук той пръв се опитва да установи значението на Паисиевата история и да отбележи началото на новобългарската литература. Статията си Дринов завършва със следните думи: "Ние сме обикнале да броим възраждането на народа си от началото на наший век и туряме начело Априлова с Неофита, Венелина и пр. Но дали не ще да е по-право да отнесем възраждането си 60-70 години по-рано и да турим начело отца Паисия?"

Поставеният от Дринова въпрос даде повод да се брои не само националното възраждане, но и специално началото на новобългарската литература от времето и историята на Паисия. Пипин във второто издание на своя Обзор, вече като История славянских литератур (Спб., ч. I, 1879), като че ли все още е склонен да счита за начало на българското литературно и национално възраждане 30-те години на миналия век. "Болгарское возрождение", народное и литературное, начинается лишь с двадцатых и тридцатых годов нышешнего столетия. Но первые подготовления его можно проследить еще за сто лет назад..." (с. 104-105). Но в същото време, като се основава на статията на Дринова, от която се ползува за характеристиката на Паисия и неговото дело, Пипин бележи, че сега историята на Българското възраждане се започва с Паисия: "В половине прошлаго столетия дело болгарского на рода было безнадежно, а именно в зто время мы встречаем замечательное произведение [Паисиевата история], с котораго начинают теперь историк болгарского Возрождения..." (п.т., с. 105).

След Дринова и Пипина всички, които се занимават с историята на литературата ни, поставят Паисия начело на Възраждането. Това ние виждаме например в ръководството по българска литература от А. Теодоров и във всички други ръководства - по-стари и по-нови, - в множество статии и монографии върху историята на Възраждането, писани както от българи, тъй и от чужденци. Можем да споменем тук книгата на L. Leger - La Bulgarie (1885). М. Murko в своя преглед на южнославянските литератури (Die Kultur der Gegenwart, B. I, Abt. IX. Leipzig, 1908, S. 238) поставя Паисиевата история "an die Spitze der neubulgarischeri Literatur".


* Начало на новата литература. Дамаскините не могат да се вземат за начало на новата литература, понеже в тях главно езикът е новобългарски; в тяхното съдържание има твърде малко елементи, повече изключителни, които представят нещо нова в литературата, да разкриват един нов възглед, нови схващания - твърде слаби и поради това не могат да създадат една нова посока в литературното развитие.

А езикът само не може да се вземе за делитбен белег при разпределението на една литература на периоди. От друга страна, дамаскините, като особен род книжовни произведения, не са преобладаващи в тогавашната литература. Литературата все още запазва своя черковно-религиозен поучителен характер. Преобладаващият език е черковнославянски.

И произведенията след историята на Паисия, макар да са писани на черковнославянски език, не ги отнасяме към старата литература, понеже по дух и съдържание те са нови (А. Т.-Балан). Най-важни делитбени белези са духът и съдържанието.

Основното положение, от което излиза Шишманов - литературата встъпва в нова фаза, когато се национализира - стане национална; това може да е вярно за частния случай - действително нашата литература влиза в нова фаза, след като става национална, обаче това положение, като принцип взето, не издържа критика, понеже две епохи в развитието на една и съща литература могат да бъдат еднакво национални в основата си и все пак по съдържание, по дух крайно противоположни помежду си.

Не езикът, а духът на литературата е белег на една нова посока в нея; дух, който предсказва една премяна във възглед, мироглед изобщо в културния живот; защото всяка литература преди всичко е отражение на националната култура, било на преобладаващите идеи в нея, било на онези изключителни още, зараждащи се върху нейна почва идеи. Пределите, периодите в едно проучване на културните условия, сред които се развива дадената литература; ако в тия културни условия забелязваме важни промени, ние ще дирим тяхното наложително отражение в литературата; тия промени ще ги търсим отразени на първо място в духа на литературата (разбирам тук и съдържанието на литературата, което е в пълна зависимост от нейния дух); съотносителността между тези две понятия, култура и дух на литературата, е много по-спонтанна, пълна, отколкото между език и дух

Мнението на Дринова да се захване новата литература от Паисия - да се цитира. Такова е и мнението на А. Теодоров.

За разделяне на литературата ни на епохи трябва да се изтъкне един принцип, критерий, едно начало, което се взема всякога, когато се разграничава една коя да е литература на отделни периоди. Какъв е обикновено делитбеният белег, критерият в такъв случай. Не трябва да се взема един частен критерий, важен изключително за нашата литература, а общ - например периоди в немската литература, в руската: от една страна, имаме общ критерий - отделни периоди - и, от друга страна - отделните белези, характерни за всяка епоха - литературни явления, които свидетелствуват за настаналата промяна.


Това е мнението, което надделява. Тия, които поддържат това мнение, вземат за изходна точка съдържанието и духа на литературата. Понеже историята на Паисия се отличава от предишната черковна писменост не само със светските си елементи, но и с националното съзнание, що отразява, те започват с нея новобългарската литература.

Б. Цонев в статията си Новобългарска писменост преди Паисия ("Български преглед", г. 1, 1894, кн. 8, с. 80-94) се противопоставя на горното мнение. Намира, че е погрешно да се почва новобългарската литература с историята на Паисия. Според него началото на нашата нова литература трябва да се отнесе към една много по-раншна епоха.


* Цонев не забелязва тази еволюция, не забелязва връзката между литературните и културно-историческите явления, които изразяват последователния и непрекъснат ход на нашето Възраждане. Цонев е убеден, че тук имаме работа не с една историческа необходимост, а с едно случайно явление.

В поменатата по-рано реч "Хиляда години български език" - че "тая история е едно съвсем уединено произведение за времето си; тя е само един епизод..." (Летопис на Кн. Д-во, г. 1908, кн. 9, с. 18).

Цонев мисли, че ако вземем Славянобългарската история за начало на новата българска литература, ние с това ще откъснем Паисия от неговите предходници. В университетската си реч между другото той говори) за "голямата уединеност, в която изпада Паисий, щем го отделим от книжовниците след него, понеже освен истoрията му друго негово произведение не можем посочи". ("От коя книжовна школа е произлязъл Паиси Хилендарски", "Слав. глас ", т. Х, 1912, кн. 5-6, с. 170). Всъщност тук няма никакво прекъсване на един започнат процес, който взема все по-широки размери. Преди Паисия новото още не преобладава, то е разпръснато. Паисий го осмисля, обобщава го в своята история и му дава определен израз. След това неговата история се чете, преписва, разпространява по всички български краища. Паисий се среща лично със Софрония и му дава да препише Славянобългарската история, оказва върху него значително влияние и определя посоката на Софрониевата книжовна дейност. Софроний е на прехода от XVIII към XIX в. Неговата дейност образува връзка между Паисия и учениците на Софрония. Тия ученици се вестяват най-напред в Западна България, във втората и трета декада на XIX в. - те са К. Пейчинович, Кърчовски, арх. Теодосий; влиянието на Паисия, Софрония, изобщо на новите национални и просветителни идеи се отразява по-нататък в Рибния буквар на Берона (1824).

Г-н Цонев се учудва: "И как полека е вървяло туй възраждане чрез Паисиевата история..." (п.т., с. 169). А всъщност тук няма нищо чудно - при дадените политически и обществени условия не е могло да бъде инак. Естествено, това възраждане ще се извършва бавно, понеже българската книга се е разпространявала в ръкопис, средствата за съобщение не са били такива, каквито са днес, а пък, от друга страна, нито Турция, нито пък гръцката духовна власт са се отнасяли със симпатия към българския национален подем.

И още една съображение не ни позволява да считаме историята на Паисия за уединено явление, случайност, "епизод", както се изразява Цонев. Преди всичко на подобно едно схващане противоречи фактът, че тази история е била твърде много четена, разпространявана, преписвана, въздействувала е силно върху националното съзнание; щом тя е оставила дълбоки следи в националния живот и е оказала значително влияние върху развитието на книжнината, тя по никой начин не може да се схваща като явление случайно (единично), изключително. Щеше ли да бъде тя тъй много разпространена и четена,ако средата, за която е била предназначена бъдеше лишена от вътрешни условия да усвои и асимилира нейното съдържание?

* Цонев все още мисли, че "дамаскинарите се отхвърлят от новата ни книжнина, понеже не са писали истории" (п.т., с. 168). Той мисли, че Паисий погрешно се отнася към новобългарската литература, зарад това, че е бил "истерик български" (п.т., с 173).

* Цонев казва, че не трябва да се смесва началото на Възраждането с началото на литературата. Именно Възраждането направи литературата нова. Според Цонев литературата става нова, преди още да се вложи ново съдържание в нея.

Да се установи, че началото на новата литература се счита от началото на Възраждането. Там, дето се говори, че литературата е отражение на живота, че трябва да гледаме нейното съдържание...

* Съдържание тук няма никакво значение, важи само езикът! Литературата се превръща тук в обект за наблюдение, от чисто езиков и граматически характер - разглежда се като безжизнен материал за филологически изследвания - такова е схващането на Цонева, който различава литературните епохи според езика само.

* Цонев не е съгласен историята на Паисия да се счита за начало на новобългарската литература. "С това схващане се прави крупна грешка: смесват се две различни понятия: възраждане и начало на епоха от българската книжнина, които понятия няма защо да вървят заедно, както не вървят заедно в много други народи" (п.т., с. 169).

Цонев мисли, че с това Паисий се откъсва от епохата преди и епохата след него, "защото първата наша печатна книга се явява чак на 1806; излиза, че говорим за възраждане и за начало на новобългарска книжнина от 1762 г., а всъщност това става много по-късно от тази дата" (п.т., с. 169). Какво иска да каже с това Цонев? Нали според него новобългарската литература датира от по-рано

* Без да забележи, Цонев се доближава до истината: "Тия книжовници съставят важна подготвителна епоха в нашата новобългарска книжнина" (п.т., с. 173).

* Като отбелязва при Петровия летопис от 1690 и разказа на поп Методия Драгинов за потурчването на помаците, Цонев пише: "И тъй, имайки пред вид такива произведения на чист новобългарски език, дишащи горещ патриотизъм и народно самосъзнание, ние сме длъжни да ги смятаме за произведения на новобългарската книжнина" (п.т., с. 174).

В тях именно ние виждаме еволюцията, постепенното подготвяне, зараждане на новото - но то още не преобладава. И доколкото има ново, дотолкоз те са във връзка с новата литература след Паисия.

* Кое е правилното решение на въпроса. За Царственика и дамаскините.

Сам Цонев не е докрай последователен в гледището, от което излиза. В поменатата статия (Новобългарска писменост преди Паисия. Бълг. пр., г. I, 1894, кн. 8, с. 80-94) той твърди, че историята на Паисия, "българският писмен език литва за един цял век назад, откланя се от природния си път..." В своята реч "Хиляда години български език" ("Летопис на Българското книжовно дружество", 1908) той поддържа изказаната в по-раншната си статия мисъл за началото на новобългарската книжнина и като взема пак езика за критерий, прибавя, че историята на Паисия е "началото на една епоха от новобългарската литература", понеже тя дава повод на писателите след Паисия да пишат не на чист български език, а на черковнославянски (18-19). Какво виждаме от този факт? Книжовният език скъсва връзките си с живата народна реч, а при все това литературата върви напред в своето развитие и отразява все по-ясно духа на новото време. В първата си статия Цонев признава, че "българският народен дух скочи за век напред, благодарение на руско-българския царственик" (Б. Цонев. Новобългарска писменост... с. 92). Авторът на статията не споменува кои са основанията му да твърди, че макар езикът да се връща един век назад, литературата отива цял век напред, но ние подразбираме, че той е принуден да приеме и друг критерий освен книжовния език, именно духа на литературата. Иначе не би било ясно защо той отнася Паисиевата история към новобългарската книжнина, когато езикът й, както приема Цонев, е черковнославянски, значи, едно отклонение от новобългарския език, едно връщане назад. Ако приемем, че литературата трябва да се счита нова оттогаз, откогато и езикът й се подновява, както приема Цонев, в такъв случай въпросът за Паисиевата история остава открит и ако трябва да я отнесем към една нова епоха, ние ще гледаме не нейния език, а нейния дух.

А в дадения случай, когато разглеждаме дамаскините и царствениците откъм език, ние имаме право да говорим не за различни епохи в развитието на новобългарската книжнина, а за различни епохи в развитието на новобългарския книжовен език Първата от тези епохи е изразена в една част от дамаскините, езикът на която е новобългарски, а втората - в царствениците, езикът на които е повлиян от черковнославянския език


"...Кога е въпрос откога да се начева новобългарската писменост, важно е да знаем дали не са се писали книги в България още преди Паисия и дали не можем да по-старо начало на българската нова книжевност. Освен това, имайки пред вид езика на Паисиевата история, ще се попитаме, няма ли преди нея книги, писани на по-чист, по-народен български език? Отговорът и на двата въпроса е положителен: доста години преди Паисия се пишат и превеждат книги по България и езикът в тия книги е по-чист български, отколкото го намираме в преписите на Паисиевата история. Значи, известна литературна дейност имало у българите още преди Паисия ... през една епоха, която не ще е била по-малко"плодотворна от епохата на Паисия" (п.т., с. 81).

Основните положения на Цонева се определят от тия два въпроса: 1. Дали не са се писали книги в България още преди Паисия? 2. Няма ли преди Паисиевата история книги, писани на по-чист, по-народен български език?


* По въпроса за старата и нова литература. И днес намираме в българската литература съчинения не само със стари черковна поука, но и определено религиозно съдържание. Значи ли, че те трябва да се отнесат към старобългарската литература?

* Размер на историческия метод по отношение на Възраждането.

Историческите факти могат да се разглеждат: а) прагматически (по причинност) и б) културно (културна еволюция).

а) По отношение на събитията; б) по отношение на бита.

Един важен недостатък в досегашните обяснения на Възраждането е, че то не е разглеждано от тези две страни: прагматична и културно-еволюционна (изобщо като исторически процес, който си има своя прагматика и изразява известна еволюция).

От друга страна, историческите факти могат да бъдат облепени и индивидуалистично (въздействието на цялото), и по принципа на еволюцията, и по принципа на причинността. Това зависи от характера и духа на историческите факти, от преобладаването в тях на материални или културни елементи.В комплицираното цяло, в общия исторически процес трябва да се изтъкне преобладаващият принцип: колективен или индивидуален (обаче и в двата случая трябва да се изтъкнат, характеризират прагматиката и еволюцията).

Отделни историко-философски теории (икономически материализъм, идеализъм, индивидуализъм, колективизъм и пр.) се отличават по това. че всяка от тях изтъква на пръв план различни страни от историческия процес. За да изтъкнем тази еволюция по-ясно, ние ще трябва да се спрем не само на бележити писатели, творения, литературни епохи, но ще трябва да засегнем и дейността на второстепенни писатели, които свързват две различни литературни течения и образуват преход от една фаза към друга. Това ще ни помогне не само да установим прогресивните тенденции на литературата, но и да схванем нейното развитие като непрекъснат процес.

В зависимост от еволюционното тълкуване на Възраждането ние ще определим и схемата на самото изложение и разглеждане на историческия и литературен материал.

Като увод в литературната история на Възраждането ще бъде разглеждането, оценката на всички онези условия, които подготвят зараждането па новата литература и определят новите посоки в духовния живот


Първото нищо не значи. Фактът, че имало писани книги преди появата на даден писател или дадено произведение, този факт сам по себе си за разрешение на поставения въпрос няма никакво значение. Никой не е мислил да отрича съществуването на литературата преди Паисия. Въпросът е, каква е тази литература всъщност? Важно е да се знае: кои са предходниците на Паисия, какво са писали и как се определя откъм дух и съдържание - не само откъм форма - написаното от тях. Специално за литературната история отговорът на втория въпрос няма особено значение. Фактът, че преди Паисия имало книги, писани на по-чист български език, съвсем не разрешава въпроса за началото на новобългарската литература.

Авторът се спира бегло върху писмеността преди Паисия (това са дамаскините и изобщо ръкописните сборници, за които ще говорим по нататък) и идва до заключение, че "дамаскините са почетъкът на българската нова литература" (п.т., с. 83), защото са писани на новобългарски език. Значи, според Цонева новобългарската литература трябва да започва не с Паисиевата история, а с дамаскините. Същото мнение поддържа Цонев и в други свои трудове. Тъй например в своята университетска реч по повод 150-годишнината от написването на Славянобългарската история (От коя книжовна школа е излязъл Паиси Хилендарски. Сп. "Славянски глас", г. Х, 1912, кн. 5-6, с. 165-174) той отново се спира на въпроса за началото на новата ни литература и отново го решава в същия смисъл, както и преди, като се опитва тук-там да коригира и допълни изложените по-рано аргументи. В речта си между другото той казва буквално: "Новобългарската книжнина трябва да захваща от онуй време, когато нашите книжовници начеват да пишат на новобългарски език" (п.т., с. 170). Тук той с една още по-голяма категоричност настоява, че езикът именно, а не съдържанието на литературата, трябва да се вземе за основа при отбелязването на епохите в българската литература. Според Цонева безразлично е какво е съдържанието на литературата - важно е какъв е нейният език. Ето и самите негови думи:

"Началото на новобългарската книжнина ще тряба неминуемо да се премести за век или даже век и половина преди Паисия и да се смята от онуй време, когато първом се явяват книжовни произведения на новобългарски език, па биле те с каквото и да е съдържание" (п.т., с. 173). Значи, новата литература започва в началото на XVII век или в края на XVI век.

В поменатата реч Цонев изразява своето недоволство, загдето дамаскините са изхвърлени от новата литература; макар съдържанието им да е черковно-религиозно, те поради своя език трябва да се отнесат към новата ни литература. Той е недоволен, че "духовната литература на новобългарски език преди и след Паисия се не признава за новобългарска книжнина... За жалост (дамаскинарите) са били досега се отритвани от нашите литературни историци, понеже продължавали да пишат по стара традиция духовни, а не светски статии" (п.т., с. 170, 173).

Като счита дамаскините, писани век и половина преди Паисия, за новобългарска литература, Цонев се опитва "да обясни положението на Паисия към средата, от която излиза, както и книжовната школа, която се отразява в неговата история" (п.т., с. 166). И в този случай, както и по-рано, като се основава на погрешното схващане, Цонев идва до погрешни заключения. За да бъде докрай последователен, той отнася Паисия и неговата история към черковно-религиозната дамаскинска книжнина, въпреки това, че тя отразява един съвсем друг дух. За да я отнесе към дамаскините, той се основава на две неща: 1. приема зографския текст на славянобългарската история, издадена от Йорд. Иванова, за автограф на Паисия и изтъква, че няма никаква разлика по език между този текст и западнобьлгарските дамаскини; зографският текст "по език и писмо досущ прилича на дамаскините, писани в западните наши краища, на един смесен сръбско-български език, който аз наричам нова сръбско-българска редакция" (п.т., с. 172, 173); 2. предполага, че и Паисий е писал дамаскини, които още не са открити: "Аз предполагам, че и сам Паисий ще е писал такива дамаскини и ще ги е носил по България заедно с историята си..." (п.т., с. 173).

Значи, като изтъква, от една страна, че между зографския текст на Паисиевата история и западнобългарските дамаскини няма разлика по език (за съдържание тук и дума не става), и, от друга страна, като предполага, че Паисий е писал освен историята и дамаскини, Цонев идва до следното заключение: "Паисий не ще може да се дели от дамаскинската епоха, а ще трябвада си върви (sic!) [да върви!] с нея..." (п.т., с. 173). "Нашият славен Паисий, със своята Славенобългарска история, колкото високо и да се издига над своите съвременници, над дамаскинските книжовници, всъщност и той излиза от тяхната среда, излиза от първата дамаскинска школа, от западнобългарската" (п.т., с. 170).

Да оставим въпроса за езика настрана - съдържа ли някаква убедителност предположението на Цонева, че и Паисий е писал дамаскини, и има ли това предположение някаква цена за решението на въпроса, що ни интересува тук. На това си предположение, което с нищо не е подкрепено, Цонев придава твърде голямо значение. Като допуща, че един ден могат да се намерят и Паисиеви дамаскини, той казва по-нататък: "И тогава ония у нас, които са на мнение, че нашата нова книжнина трябва да се начена с Паисиевата история, не зная как ще отделят историка Паисий от Паисий дамаскинаря..." (п.т., с. 173)

Можем да се запитаме тук: когато се цени делото на Паисия и се определя неговото място в историята на българската литература, има ли смисъл да се поставят предполаганите негови дамаскини по-високо от действителната Славянобългарска история? Дори и да е писал дамаскини, това не изменя същността на работата. Когато считаме Паисия за родоначалник на новата литература, ние имаме пред вид най-напред неговото национално самосъзнание, отразено в Славянобългарската история - онова съзнание, което туря начало на новата ни литература. Своята мисъл, своята душа Паисий е вложил не в дамаскините, които може би е писал, според предположението на Цонева, а в своята история, която изразява новата насока на българската национална мисъл и отбелязва началото на една нова епоха в духовния ни и литературен живот.

И да е написал не един, а десет дамаскини - това не изменя същността на работата. За Паисия ще бъдат характерни не тия десет дамаскини, а едната Славянобългарска история, която се отделя от всички произведения на литературата преди Паисия със своите нови идеи. За да бъде още по-ясно това, бих взел един пример от историята на руската литература. В началото на своето творчество Пушкин е писал псевдокласически творения, но това не ни дава ни най-малко право да го считаме за псевдокласик той остава един от крупните родоначалници на художествения реализъм в руската литература. Псевдокласицизмът е случаен в неговото творчество, а художественият реализъм е характерен, преобладаващ; най-важното, което е създал Пушкин, спада към художествено-реалистичната посока в руската литература. Искам да кажа, че характеристиката на всеки писател, всеки поет, всеки книжовник се определя според онези произведения, в които той е проявил най-определено себе си, своята личност, своите нови идеи, нови схващания - произведенията, в които той е дал израз на едно ново обществено движение; заслугите му са в зависимост от новото, което внася той в една литература и с което създава импулси за нейното по-нататъшно развитие, Мястото му в историческото развитие на литературата се определя не според това, което възприема от своите предходници, а според това, по което се отличава oт тях и което се схваща като един плюс, като един нов елемент в дадената национална литература.

Б. Цонев поддържа погрешното си гледище и в последния си научен труд - История на българский език (А. Обща част т. I, С., 1919).

"Дамаскините с разните преписи владеят у българите през XVII, XVIII и през първата половина на XIX век; между тяхното множество се появява през 1765 година (тук се има пред вид преписът на Софрония, първият известен най-стар препис на Паисиевата история), допаднала от далечна Света гора, Славенобългарската история на хилендареца Паисия, която, истина, внася родолюбно чувство у българските четци, ала с нищо не влияе върху езика на българските книжовници, а, наопаки, преписвачите й упражняват върху нея свои влияния: тя бива увлечена в общия вир на дамаскините, без да остави някоя трайна диря в българската книжнина... Паисиевата история не заслужва да се подига чак толкова в литературно отношение, та да се отваря с нея новобългарската книжнина и ней за любов да занемарваме вековна новобългарска книжнина преди нея" (с. 310).

Да се твърди, че историята на Паисия "не е оставила някоя трайна диря в българската книжнина", то значи да се пренебрегват най-главните, най-съществените факти в историята на българското литературно възраждане. Защото няма друга българска книга, която да е оставила такава трайна диря в литературата и в съзнанието на българина към края на XVIII и първата половина на XIX век, както книгата на Паисия.

Да видим по-нататък издържа ли критика мнението на Цонева, според което делението на литературни епохи трябва да се извършва изключително въз основа на езика; може ли да се приложи такъв един чисто филологически мащаб в областта на литературното изследване, което определя границите между различни литературни епохи. В никой случай! Този филологически мащаб може да има цена само в един случай: ако е въпрос да се разграничат периоди в развитието на езика, а не на литературата изобщо. Развитие на литературата е едно, а развитие на езика - друго! Тия две неща могат да съвпадат, но могат и да не съвпадат. В един кратък период от време литературата може да се обогати значително откъм съдържание, а езикът да се развива с едно сравнително по-бавно темпо.

Ако искаме да отбележим фазите в развитието на дадена литература, на българската в случая, ние ще трябва да подирим други критерии, не тия, които посочва Цонев - ще трябва да вземем за изходна точка не езика, а съдържанието, духа, тенденциите на тая литература. Литературата преди всичко е отражение на живота - както на обществения, националния, тъй и на индивидуалния, - на неговите идеали и потребности; нейната оценка не може да се установи независимо от отношенията й към живота. Пределите и периодите в нейното развитие се установяват след едно всестранно проучване на условията, сред които се е развивала тя; ако в тия условия забелязваме важни промени, ние ще дирим тяхното по-слабо или по-силно, па всеки случай наложително, неизбежно отражение в литературата - и то не в нейния език, а на първо място в нейното съдържание. Една литература става нова в зависимост от новия дух на дадено време, на даден исторически момент. Ако духовният живот на един народ не съдържа нищо ново и не се домогва до нови национални, нравствени, социални и изобщо културни идеали и ценности, до нови концепции, било чрез отделни личности, било чрез отделни обществени среди, литературата на този народ запазва старото си съдържание и не намира повод да се отклони от старата си посока. Само един прилив на нови възгледи, схващания и чувства, които са във връзка с нови потребности и стремежи, само един нов и свеж индивидуален или обществен идеал може да вдъхне нов живот на дадена литература, да й даде друга насока. Искам да кажа, че развитието на всяка литература е в тясна връзка с развитието на живота, че съдържанието на литературата се определя от съдържанието на живота- тъй както се представя този живот било от отделни национални, обществени среди или пък от отделни личности, които се явяват представители на своя народ или само на една известна среда, или пък се обособяват сами за себе си. Най-добре виждаме това в българската литература преди Освобождението. Идеите на Възраждането именно, които започват да се определят по-ясно към края на XVIII век, изместват постепенно черковно-религиозната литературна традиция и подновяват българската книжнина.

От друга страна, критерият на Цонева не почива на по-широк литературен опит, на по-просторни литературни наблюдения. Никой литературен историк досега не е взел за делитбен белег езика на литературата, когато разграничава епохите на нейното развитие, защото в такъв случай би сторил крупна грешка. В историята на никоя литература ние не виждаме да се разграничават периодите на нейното развитие според езика. Например в историята на руската литература (тая, която ви е сравнително по-добре позната): през епохата на Петра Велики имаме нови идеи, нови схващания, нови отношения към живота; езикът тук няма решаващо значение. Той наистина е новоруски, но новоруски език в литературата ние срещаме преди епохата на Петра Велики - само че новото съзнание започва през тая епоха... Дори ако излезем от чисто формалистично схващане, пак не можем да се съгласим с мнението, което взема за делитбена основа езика.

Езикът не характеризира същността на литературата: възможно е под влияние на традицията той да спре в своето развитие, да се отдалечава все повече назад от постоянното развитие на народната реч и все пак литературата на този език да отразява едно ново съдържание на живота. Това виждаме у нас през първата половина на XIX век, пък и по-късно - когато се явяват множество съчинения на един своеобразен славянобългарски език; тия съчинения изразяват идеите на Възраждането и реформират живота, макар езикът им да се отклонява значително от живата и проста народна реч. Можем да отбележим тук например произведенията на Неофита Бозвели, Н. Рилски, на книжовниците от славянобългарската школа. Г. С. Раковски в Горски пътник (1857) има изкуствен език, в много отношения съвсем архаичен, но има съдържание с революционни идеи. Подобно явление наблюдаваме и в новогръцката литература. Може и обратното да се случи: литературният език да черпи живителни сили от народните говори, да се развива паралелно с народната реч и все пак в литературата да не се забелязва някаква по-съществена промяна. Един добър пример за това са дамаскините преди Паисия, езикът на които е новобългарски, обаче духът и съдържанието им ги сближава", както казах, повече със старобългарската, отколкото с новата ни книжнина. Само че книжовникът си поставя по-нови цели и съобразно с това пише на новобългарски.

Ако се вземе в дадения случай езикът за делитбена основа и се игнорира духът и съдържанието на литературата, може да се дойде до абсурд. Едно и също произведение, писано по-рано на стар, а после на нов език, ще трябва да се отнесе, според критерия на Цонева, едновременно към две различни епохи. Тъй например голяма част от съдържанието на дамаскините, писани на новобългарски език, е взето от старата литература: в дамаскините срещаме и проповедите на Златоуста, и познатите от старата литература евангелски тълкувания, и чудесата на св. Богородица, множество апокрифни произведения и стари жития. Само че в дамаскините всичко това е писано на новобългарски, а не на черковнославянски език, на старобългарски или среднобългарски. При това не всички дамаскини са писани на новобългарски език. До какъв абсурд би се дошло: писаните на новобългарски се отнасят към новобългарската, а другите - към старобългарската литература, макар че съдържанието им е еднакво.

Значи, имаме случаи, когато езикът е архаичен, когато дори се връща назад в своето развитие, а литературата е нова и продължава да се развива откъм идейно съдържание и по дух. Какво ще излезе, ако се придържаме докрай о възгледа на Цонева? Ако религиозният разказ за чудесата на Богородица е писан на черковнославянски, ще трябва да се отнесе към старата литература, ако пък е писан на новобългарски, ще спада, според схващането на Цонева, към новобългарската литература... Разбира се, ако излезем от духа и тенденциите на литературните произведения, никога не ще дойдем до такъв абсурд.

 

Отбелязахме, че като излизаме от духа и съдържанието на литературните произведения, за началото на новата ни литература трябва да считаме Славянобългарската история на Паисия

С Цонева, който взема за начало на новата литература дамаскините, ние не се съгласихме, понеже по дух и съдържание дамаскините се доближават повече до старата, отколкото до новобългарската литература само за това, че били написани на новобългарски език. Но както видяхме, разграничаването на отделни периоди и епохи в развитието на която и да е литература се извършва преди всичко въз основа на нейното съдържание и нейния дух, на идеите, които изразява, на нейните нови художествени форми, взети в най-широк смисъл. Само въз основа на езика не можем да разграничим периоди и епохи.

Нека отбележа още едно мнение за началото на новобългарската литература: мнението на Ив. Д. Шишманов в статията му Наченки от руско влияние в българската книжнина ("Български преглед"; г. VI, 1899, кн. 9-10, отд. отпеч., с. 39). Целта на Шишманова в тази статия е да разгледа руското влияние върху писателите на Възраждането; на въпроса за началото на новобългарската литература той се спира случайно, мимоходом, без да изказва един по-определен възглед. Ето и самите негови думи: "Кога трябва да се поставят началата на нашата литература, тогава ли, когато се явяват първите наши литературни паметници, писани на новобългарски език (дамаскините), или когато нашата литература и по посока и съдържание става национална? Според мене последният критерий може да служи само за характеристика на една отделна епоха (например Паисиевата), но никак не и за определение началата на една литература, която се появява с първите писмени езикови паметници, независимо от духа, който се отражава в тях..."

Тук има едно съвсем явно противоречие в съжденията на Шишманова: той приема и признава, че с Паисия започва една нова епоха в българската литература - "по посока и съдържание става национална" (нещо подобно у Цонева, в неговите последни статии: да се счита Паисий родоначалник на нова епоха, собствено, това е, което трябва да се признае!), - но в същото време склонен е да приеме и другото мнение, мнението на Цонева - че новата литература трябва да започва с дамаскините, които са писани на новобългарски език. Според, Шишманова Паисиевата история представя една епоха в развитието на новобългарската литература; друга една епоха, пак в развитието на новобългарската литература, представят дамаскините. Но какво излиза от всичко това? Когато отнася дамаскините към новобългарската литература, Шишманов взема за критерий езика; когато пък с името на Паисия отбелязва друга една епоха в новобългарската литература, той взема за критерий духа и съдържанието - естествено, такава една аргументация, на която основите са много колебливи, чийто критерий се мени, не може да бъде убедителна.

После: в случая за нас е важно признанието на Шишманова, че Паисиевата история означава началото на отделна литературна епоха, която се отличава с това, че литературата "по посока и съдържание става национална"; Шишманов казва отделна епоха, нарича литературата национална, а не казва нова епоха - нова в сравнение с онова, което я предшествува, - като разбира същото, именно, че тук имаме работа с отделна епоха, всъщност пак нова, проникната от национален дух. Ако Шишманов беше пристъпил към дамаскините със същия критерий, с който пристъпва към епохата на Паисия, щеше да дойде до едно ясно и правилно понятие за началото на новобългарската литература (А. Теодоров-Балан. Почетък на стара и нова българска книжнина. "Училищен преглед", г. XX, 1921, кн. 1, с. 1 сл.).

Казахме, че за да разрешим въпроса за началото на новобългарската литература, необходимо е преди всичко да установим кога става тя нова по преобладаващите елементи в нейния дух и съдържание. Нова тя става от Паисия.

Въпросът трябва да се постави: откога нашата литература става нова по дух и съдържание? За да дойдем до един съвсем ясен отговор, ще трябва още по-точно да формулираме своя въпрос. В писмеността преди Паисия, в дамаскините главно, срещаме на места елементи, които свидетелствуват за нови духовни интереси, за нови посоки в националното развитие. Обаче тия нови елементи не ни дават право да считаме тази писменост за нова; да я отнесем напълно, изцяло към новата. Защо? Защото те не са особено значителни - срещат се тук-там, - тия нови елементи не преобладават. За тази писменост е отличителен, характерен духът на черковно-религиозната поука, онзи дух, който е отличителен и за старобългарската книжнина. Новото в съдържанието на дамаскините е съвсем незначително, то се губи сред множеството черковно-религиозни проповеди и поучения. Толкоз е незначително, че дори Цонев не обръща на него абсолютно никакво внимание.

От друга страна, в книжнината след Паисия все още намираме елементи от старата черковна поука. Тази поука ние срещаме например в произведенията на Софрония, К. Пейчиновича, Йоакима Кърчовски, дори в Рибния буквар на Берона и в първия дял на Славейковата "Смесна китка" (1852). Дава ли ни това право да отнесем тия писатели към старата литература? Не! Защото в литературата след Паисия черковно-религиозните елементи не са тъй значителни, не са преобладаващи, както в по-раншната писменост. Старата поука тук бледнее пред позивите за просвета, за съхранение на народния език, българската народност, българското отечество. Постепенно в литературата след Паисия религиозното съдържание отслабва, за да стори място на друго схващане, друга поука и друг литературен материал.

За нея - за литературата след Паисия - е отличително едно съвсем ново схващане - в тая литература преобладават национално-просветителни тенденции. И това обстоятелство именно не ни дава право да отнесем Паисия и неговите ученици към старата книжнина. Значи, въпросът се свежда към основния, господствуващия, преобладаващия дух в дадена литература; особеностите на този дух определят и характеризират нейната същност - характеризират я като стара или като нова.

Щом дамаскинската писменост по съдържание е религиозна, а по дух черковно-поучителна, ние нямаме никакво основание да я откъснем изцяло от старата книжнина само заради това, защото езикът й бил нов, и да наченем с нея новобългарската литература.

С историята на Паисия, с нейните твърде разпространени и популярни преписи, наречени Царственици, нашата книжнина взема друг облик; тия Царственици свидетелствуват за един активен стремеж към национално самосъзнание и самоопределение, стремеж, който макар от по-рано да е подготвян постепенно, за пръв път получава ясен, категоричен израз в славянобългарската история. И което е по-важно: духът, който прониква Царствениците, е типичен, отличителен за цяла една епоха - този дух ние ще видим отразен в цялата литература след Паисия.

Тук ние засягаме друг един важен въпрос - въпроса за еволюцията на новобългарската литература, за постепенното прехождане на книжнината от стара към нова.

Литературата става нова не изведнъж, а постепенно - чрез една бавна еволюция. Забележете това именно, че тук имаме работа не с внезапни скокове, а с един еволюционен процес. Като казваме, че с Паисия започва новата литература, че със своя труд той означава епохата на националното и литературно възраждане, ние не разбираме, че до 1762 год., когато Паисий написва Славянобългарската история, всичко в духовния живот и писмеността е било старо, изключително старо, и че след 1762 г. изведнъж съдържанието на литературата и живота става ново. Тук ние имаме работа с постепенност и известна приемственост. Това, което отначало се явява като нещо случайно и незначително, последователно се засилва - при известни условия, разбира се - и най-сетне настъпва момент, когато то се налага, взема надмощие, преобладава, старото отстъпва все повече на заден план и постепенно, не изведнаж, изчезва.


* Еволюция, проследена в дребните наглед факти.

На какво се дължат тия погрешни възгледи?

Главната причина се крие в повърхностното наблюдение на фактите, въз основа на които трябва да се дойде до едно правилно заключение за Възраждането. Обикновено историците на нашата литература се спират на крупните факти в развитието на нашата нова книжнина, като пренебрегват онези, които свързват една епоха или една фаза с друга. А даденият процес се извършва не само от крупни, но и от дребни наглед факти, които действуват бавно, обаче постепенно и сигурно върху народния живот. Тия факти изискват едно по-внимателно и дълбоко наблюдение: изтъкнат ли се те, историческият процес ще се яви вече в друг вид, осветлен и от друга страна, откъм разнообразието на всички онези интересни и всъщност значителни подробности, които разкриват неговия живот и развитие, неговите специфични черти, които го поставят в тясна връзка с онова, което е било по-рано, и онова, което иде. Историко-литературните явления в светлината на тия подробности не се явяват вече като преврат, нанадейна промяна, а преход от една фаза на развитие към друга.

И всъщност всички досегашни заключения и възгледи за нашето национално и литературно възраждане не са нищо друго освен резултат на твърде повърхностни наблюдения и проучвания. Какви са били тия заключения и възгледи? Как се е изучавала досега епохата на Възраждането по отношение на робството? Споменува се с две думи за епохата на робството, като се нарича тази епоха "тъмна". Защо? Защото нямал" данни, по които да се изучи, и, после, нямало, най-сетне, и какво да се изучава през тази епоха, понеже народът е дошъл до едно състояние, близко до животинското. Подобни възгледи са изказани в Българската история на Иречека, в Характеристика на българската литература от Пипина (К. Иречек. История на българите. Търново, 1886 г.). "Епохата от края на XV в. до началото на Възраждането, т.е. до Паисия, е най-тъмният и тъжен период в българската история" (гл. XXVII). "Българският народ през това време не е бил нищо друго освен една принизена рая. Нравственото нищожество, което е било почти равно на нейното числено нищожество" (п.т., гл. XXIX).

А. Н. Пипин: "Вековете на турското господство в България и досега са тъмни за историята" (Ист. на славянските литератури, 2 изд., 1879, с. 99). "Всичко, което се е издигало над ниския уровен на работната сила, се е отказвало от своята народност и е отивало при гърците" (103).


Този въпрос ние не бихме могли да решим, ако не проучим условията и особеностите на Българското възраждане. Смяната на литературните епохи, както отбелязахме вече, е в пряка, тясна зависимост от новото национално съзнание. Развитието на това съзнание означава развитие и на литературата. Само ако се взрем по-внимателно в условията и пътищата на нашето възраждане, за нас ще стане ясно възникването и развитието на новобългарската литература - само в такъв случай ние ще можем да разберем и да обясним правилно генезиса на българската нова литература и да дойдем в същото време до ясна, правилна представа за нейното жизнено и ново съдържание.

Ние споменахме, че в българския живот и в някои писмени паметници преди Паисия забелязваме тук-там нови елементи, които са симптоматични, но които не преобладават още. Тия нови елементи постепенно се развиват и разрастват и едва от Паисия нататък те стават господствуващи и определят по-нататъшното литературно развитие. Какво показва това? Показва, че Паисиевата история не е някакъв неподготвен скок в развитието на нашата национална мисъл и литература; нейната поява - появата на Паисиевата история - е мотивирана от по-раншни условия.

Тук ние ще отбележим още едно погрешно схващане - твърде много разпространено у нас, пък и в чужбина, - едно схващане, което пренебрегва законите на литературната и изобщо културно-историческа еволюция.

У нас е прието Славянобългарската история да се счита за начало и главен - едва ли не изключителен, - единствен фактор на духовното ни пробуждане. Обикновено нашето национално и литературно възраждане се тълкува като ненадеен, внезапен скок, причинен главно от Паисиевата история. Как да си обясним: тъмна епоха, непробуден сън и изведнъж - възраждане! Паисий!

Пръв Дринов в поменатата статия за Паисия и неговата история изказа възгледа, че Българското възраждане трябва да се смята от Паисия. Без съмнение Дринов тук подразбира и началото на новата литература. Той идентифицира началото на Възраждането с началото на новата литература, без да отбелязва постоянното взаимодействие между живота и литературата. Според Дринова Българското възраждане настъпва изведнъж, а с него заедно, в същия момент, се заражда и новата литература - преди Паисия не е имало духовен живот, Паисий пробужда българския народ от дълбок сън и създава литература. Такава тенденция прокарва Дринов в статията си за Паисия. А. Теодоров поддържа мисълта на Дринова; за него Паисий е "първият будител на заспалия български дух" (Българска литература, II изд., Пловдив, 1907, с. 98). Излиза, че преди Паисия не е имало никакви будители на българския дух - пък и самият дух е бил заспал, както се изразява А. Теодоров, т.е. българинът не е проявявал никакво национално съзнание. Този възглед е прокаран и в останалите ръководства по българска литература, а също така и в статиите върху новата ни литература, които са излезли в чужбина. Тъй например у Пипина четем: "Эта книга [Историята на Паисия] произвела большое впечатление между грамотными болгарами еще не потерявшими национального чувства и была первы толчком "возрождения" (Пипин и Спасович - История славянских литератур. Спб., 2 изд., т. I, 1879, с. 106).

Същият погрешен възглед срещаме изказан и у К. Кръстев в статията му Die neue bulgarische Liteгatuг (Internationale Wochenschrift, III, 5):

"Den ersten Impuls ziim Erwachen des bulgarischen National-bewusstseins gab die Geschichte, die von dern frommen Monch vom Athoskloster, Paisii, 1762 in naiver herzgewinnen-der Sprache verfasst, jahrzehntelang in Abschriften verbreitet und gelesen wurde."

Че този възглед са имали и имат мнозина привърженици у нас, се вижда и от едно неотдавнашно признание на Ив. Д. Шишманова:

"За мнозина - и трябва да призная откровено, че в това число влизах преди година и аз... Паисий е един вид Моисей, който с чародейния си жезъл направя да потече животворната национална струя от мъртвата скала" (Ив. Д. Шишманов. Паиси и неговата епоха. СпБАН, 1914, кн. 8, с. 12).

Без съмнение, това тълкуване - както и много други, които засягат литературата и духовния живот през време на Възраждането - е твърде наивно и погрешно. Преди всичко то не обгръща най-съществените условия, при които се е зараждало и разраствало националното самосъзнание у българите; безосновно е да мислим, че тия условия са изключително от индивидуален характер; погрешно е да се мисли, че една личност като Паисия пробужда цял един народ и с това извършва някакво чудо. Наистина личното въздействие на Паисия върху живота не може да се отрече, ала това въздействие нито е първопричина, нито пък първо и единствено условие за национално пробуждане. От друга страна, ние знаем, че Паисий се е проявил не само като носител на нови схващания, но и като син на своето време. Той не е откъснат от епохата, която непосредствено предшествува появата на неговата история: в много отношения и той отразява старите традиции, не е съвсем свободен от схващанията на предишната литература; като книжовник той проявява не само национални, но и черковно-религиозни интереси - тъй например по образеца на стари книжовници в съчинението си той излага най-напред библейски събития и ги свързва с българската история, в тълкуването на историческите факти на много места, пак по примера на старите, той изхожда от християнския фатализъм; при това черпи материал от старата литература, на места преписва от нейните произведения, ползува се от българските жития, но в същото време той изразява съвсем определено и решително едно твърде развито национално съзнание, каквото не срещаме у неговите предходници; дори и когато се ползува от старата литература, когато възпроизвежда в книгата си известни жития на български светци, в това използуване и възпроизвеждане той влага патриотическа тенденция - влага я с умисъл, съвсем съзнателно. Така, без да скъсва решително със старината, с традицията, Паисий се явява като изразител на нови схващания, нови настроения. В неговото дело много добре може да се наблюдава тази постепенност, за която е думата ни.

По какъв начин се подготвя и развива постепенно нашето Възраждане, за да измери най-сетне своя вдъхновен изразител в лицето на Паисия? Кои са фактите, данните, които ни убеждават, че Паисий е всъщност едно звено във веригата на една непрекъсната еволюция, че той едновременно може да се разглежда и като следствие, и като причина, че има една каузална връзка между това, което го предхожда, и това, което иде след него? Ако погледнем исторически на въпроса, ако подирим връзката между отделните факти, които образуват съдържанието на нашата история преди Паисия, ние ще намерим известна генетическа зависимост помежду им, ще се убедим, че появата на Паисия и неговите ученици не е нещо неочаквано и ненадейно, а се подготвя от редица условия и фактори. Тия предходни условия и фактори са от обществен, политически и културен характер.

Българското възраждане се подготвя - преди Паисия още - от политическите събития в Турция, от упадъка на турската държава следствие на вътрешно разложение, следствие на войните на Турция с Австрия и Русия, подготвя се под Западното влияние - идеите на френската революция, просветата, - което прониква у нас отначало през Гърция и Сърбия най-напред в западните български краища и се разпространява оттам към Източна България, подготвя се също така от дейността на монасите. Разбира се, с това не се изчерпват факторите на Българското възраждане до началото на XIX век - те се коренят също така в особените икономически, стопанствени условия, в народния бит, в търговските сношения на българите с чужбина.

Нищо по-погрешно от това, да се мисли, както са мислили и мислят до днес мнозина у нас, че преди Паисия е владеела непроницаема тъмнина и че българският народ не е проявявал никакви признаци на какъв да е духовен живот - дохожда Паисий със своята чудодейна история и мигом разсейва тъмнината. Такова едно тълкуване прилича не на история, а на митология. Мнозина българи и чужденци, които са писали за българското робство и за литературата през него време, са приемали, че преди Паисия не е имало в България никакъв духовен живот, всичко е било мъртво; народът се е намирал в животинско състояние и в душата на българина е загаснала и последната искра на национално съзнание. "Нашият народ е бил мъртъв, до началото на XVIII век" (М. Дринов, Бр. Псп, г. I, 1871, кн. 4). "С турското завоевание всеки умствен живот в България е почнал да заглъхва и най-сетне съвсем заглъхнал под двойния турски и гръцки гнет" (Пипин). А истината е в това, че духовният живот в България никога не е заглъхвал съвсем. Искрата на национално съзнание никога не е преставала да мъждее в манастирите, гдето са се пазили свято традициите на българската книжнина; тия манастири никога не са преставали, да бъдат средища на книжовна дейност.

Искрата на национално съзнание, чието съдържание не е от политически характер, не загасва и в българското село, в средата на простия народ - особено между прибалканското население, което е пазило българската реч, традициите си, съкровището на народното творчество. Едно красноречиво свидетелство за това незагаснало национално съзнание е нашият народен епос - историческите ни и хайдушки песни, в които народът е изразил своите смътни, но дълбоки копнежи, а също така и съзнанието, че той е един обособен народ - със свои традиции, свой характер, свой език; това съзнание за национална обособеност в народната песен отива дотам, че българинът определя в своето творчество отношенията си към другите, съседните народи. Тъй че българският дух не е бил "мъртъв", "умрял", както пишат Пипин, Дринов и мнозина други.

Тук, разбира се, не е дума за политическо и историческо съзнание - българинът още не е имал нито политическо, нито историческо съзнание; обаче неговото национално съзнание, проявено отначало в една съвсем смътна форма, по никой начин не може да се отрече; това национално самосъзнание се развива по-нататък, засилва се, обогатява се с политически и исторически елементи тепърва, благодарение на Паисия и на всички онези, които са работили след него, по неговия пример, благодарение на редица външни влияния, на редица фактори от по-общ характер.

Преди половина век Иречек нарече времето на нашето робуване под турците епоха на тъмното робство. Когато е писал своята българска история, той не е имал на ръка достатъчно данни и материали, за да характеризира тази епоха, да открие в нея по-значителни симптоми на живот. Както Иречек, така и други след него са изучвали робската епоха повече по предания, песни, отколкото по автентични документи. Днес обаче, когато разполагаме с повече материал, когато познаваме по-отблизо политическите и духовни условия през време на турското владичество, особено през XVII и XVIII век - ние нямаме никакво право да наречем това време епоха на тъмното робство. Нови изследвания и новонамерени документи осветлиха доста тази епоха. Ние имаме днес на ръка книжовните богатства на стари черковни и манастирски библиотеки, на турски архиви и библиотеки, притежаваме множество новооткрити ръкописи от XVII и XVIII век, съчинения на пътешественици, които са минавали през България по онова време, доклади на европейски консули в Турско. Във всички тия съчинения, паметници и документи се съдържат ценни материали за проучване на тая толкоз интересна епоха. Днес върху нея хвърлят светлина не само новооткритите материали, но и старите свидетелства, познатите по-отрано документи и паметници, които не са били използувани, както трябва, понеже или не се е вниквало по-внимателно в тяхното съдържание, в техния смисъл, или пък са се изучвали само от езиковна, граматическа страна, без да се дири тяхната културно-историческа стойност. Днес, като се подлагат на проверка изказаните по-рано авторитетни мнения - каквото е мнението, че българският народ преди Паисия е бил духовно мъртъв, - вижда се, че те не издържат критика от гледището на новите изследвания, не се съгласуват с намерените исторически паметници и освен това противоречат на общите закони на историческото развитие: обясняват това развитие като резултат не на бавен, постепенен, еволюционен процес, а като резултат на неочаквани скокове.

Колкото по-отблизо вникваме в тази тъй наречена тъмна епоха - епохата преди Паисия, - толкоз повече се убеждаваме, че тя не е била безрезултатна за нашето духовно развитие, не е била без значение за следващите поколения и епохи. Може да се каже, че през робството се извършва една бавна, но дълбока промяна в националния живот - не само в културните, но и в обществените и икономически отношения на живота,- извършва се преходът от средните векове към новото време. През тази епоха нашата книжнина започва да се влияе от новия дух на времето, да се освобождава постепенно от предишния си черковно-религиозен, догматичен характер, да става светска в основата си, да отразява потребностите и стремежите на реалния живот.

Изобщо, като излизаме от смисъла на старите и нови свидетелства, ние идваме до заключение, че нашето възраждане се извършва постепенно, в пътя на една непрекъсната еволюция - че всъщност то е резултат на ред подготвителни причини, явява се като историческа необходимост, която е в органическа, вътрешна връзка с тия причини и зависи от тях.

Че действително промяната не се извършва рязко и ненадейно, се вижда и от факта, за който загатнах вече: дълго време след Паисия върху литературата и живота продължават да оказват известно влияние много от онези възгледи, навици, традиции, на които се е противопоставил Паисий със своята история; отгласите на старината не заглъхват изведнъж, макар и да нямат вече онова значение, което са имали преди.

За да подкрепим мисълта си, за да подчертаем, че при нашето възраждане нямаме някакъв скок или някаква случайност, ние бихме могли да си послужим и с историческо сравнение - бихме могли да съпоставим нашето възраждане с подобни нему културно-исторически факти в друга страна - например със сръбското възраждане, което се извършва в много отношения при същите условия като нашето. Твърде погрешно би било, ако Доситей Обрадович, който е централна личност в историята на новата сръбска книжнина, се разглеждаше като начало и причина на сръбското възраждане. Причините на това възраждане се крият в ред фактори и условия, които са оказали своето въздействие и върху Обрадовича. Между условията, които са съдействували за сръбското пробуждане, трябва да се отбележат на първо място сръбските преселения в Австрия в края на XVII век и по-късно. Преселенията поставят сърбите в непосредна близост със западноевропейската образованост и разкриват широк простор за немското влияние. В австрийска Сърбия се зараждат нови идеи, които раздвижват целия сръбски духовен и литературен живот. Друга една също така важна причина трябва да дирим в икономическите условия, в развитието на градовете, в търговските сношения на сърбите със Запад, също така в гръцкото и руско влияние; не е без значение в случая и книжовната дейност на писателите от XVIII век - главно дейността на Раича, Жефаровича, после на книжовниците, познати под името Рачани, на Орфелина и много други. Изобщо пътищата на онези влияния и фактори, които са образували нови възгледи у Дос. Обрадовича, са били набелязани отдавна преди него. Само че Доситей, като Паисия, долавя тенденциите в развитието на националния духовен живот, обобщава неговото разпръснато съдържание, осмисля го и му дава ясен израз. Това, което преди него е само загатнато, неясно, добива в неговите произредения определена форма.

Аналогичен пример бихме могли да посочим и в историята на руската литература веднага след реформата на Петра Велики. По-рано реформата на Петра Велики се разглеждаше като скок в руската история, като внезапно преминаване от едни форми на живота към други, съвсем противоположни; заедно с това и литературата след Петра се тълкуваше като явление съвсем ново, което няма нищо общо с предишната литература. А всъщност най-новите изследвания установяват и тук ред подготвителни причини, които обуславят реформите на Петра Велики и новите посоки в литературното развитие. Западното влияние прониква през Полша преди Петровата епоха още и оказва значително въздействие върху руските книжовници от XVII и XVIII век. Прииждането на чужденци в Москва и Петербург също така е от голямо значение за новото движение в Русия през XVIII век. Изследванията на Соловьева в областта на руската история и на Пипина в областта на руската литература установиха, че новите течения в обществения живот и в литературата след Петра не са някакъв внезапен преврат. Промяната започва да се подготвя още от началото на XV век. Преди Петра още ние срещаме книжовници и обществени дейци, които са съзнавали много добре вредата от застарялата традиция и необходимостта от един нов възглед и нови форми. Дълго време преди Петра се почва брожение в литературния и черковен живот и се подготвя смяната на религиозната книжнина със светска. Тъй например книжовниците от киевската школа са били вече литературни класици и латинисти. Най-изразителните предшественици на общественото и литературно възраждане в Русия, Димитрий Ростовски и Григорий Котошихин, са живели през XVII век. Те и други писатели - техни предходници и съвременници - подготвят книжовната дейност на писателите след Петра, в чиито произведения преобладават вече не религиозни, а светски и обществени елементи и които с право се считат за същински създатели на новата руска литература.

 

Казахме,че като излизаме от духа и съдържанието на литературните произведения - от преобладаващите елементи в духа и съдържанието на литературата,- за начало на новата българска литература ще трябва да се счита Славянобългарската история на Паисия. Видяхме как трябва да се схваща нашето възраждане, с какви особености се характеризира то като процес в духовния ни живот. Подчертахме, че възраждането, а с него заедно и литературата не трябва да се схващат като някакъв ненадеен, неочакван скок, като рязък преход от една литературна епоха към друга, от един период към друг период в духовния ни живот.

Както видяхме, българското възраждане се подготвя отдавна, преди Паисия, само че неговите идеи за първи път получиха определен израз в Славянобългарската история;преди това те са били твърде смътни, колебливи, неопределени; Паисий е първата по-крупна личност, в чието съзнание тия идеи напълно се изясняват. Литературата преди Паисий - симптоматичното в нея, което не преобладава, но е важно, за да се установи постепенният преход на литературата от старо към ново. Епохата преди Паисия - епоха на тъмното робство.

Че наистина тук имаме работа с едно бавно и постепенно развитие - аналогии с историята на руската литература и сръбското възраждане.

Всички тия съображения ни заставят да тълкуваме и българското възраждане - литературно и национално - като еволюционен процес. Ако искаме да си уясним неговата същност, да доловим посоките, в които се движи, ние трябва да го разглеждаме откъм прагматическа и еволюционна страна. Възраждането трябва да се обясни преди всичко от прагматическо становище. Какво значи то? Значи, че всеки по-крупен факт на това възраждане трябва да се разглежда, от една страна, във връзка с литературните и културни условия преди и след него - да се изтъкне от какво се мотивира и какво пък предизвиква, създава той от своя страна, - да се разглежда, значи, като следствие и като причина и, от друга страна, същият този факт да се разглежда от еволюционно становище - т.е. като израз на нови форми и ново духовно съдържание, като израз на развитие. Необходимо е не само да изтъкнем причинната връзка между различните исторически моменти, които изразяват националното пробождане като цялостен, непрекъснат процес, но и да уясним по какъв начин националният живот в своето развитие се обогатява с нови жизнени елементи. Прагматическото становище ни заставя да издирим причините за възникване на даден факт - в случая нашето възраждане; еволюционното становище ни поставя като задача да разгледаме всяко по-крупно литературно явление като процес, като по-нататъшно развитие на нещо, дадено по-отрано, и главно да го оценим откъм неговото ново съдържание (срв. моята студия Паиси Хилендарски, II изд., С., 1918, с. 12-19, 44-46). На първо място ние ще трябва да установим в развитието на нашата литература постепенните преходи от една фаза към друга, да определим вътрешните каузални отношения между различните литературни факти. Друга една също тъй главна задача е да доловим такива промени, които подготвят възникването на една по-сложна и по-значителна фаза в литературното развитие.

Грешката в досегашните изучвания е, че те не са се спирали да обяснят нашето минало откъм прагматическа и еволюционна страна; затова са и допуснати толкоз погрешни тълкувания и са поддържани с години наред толкова заблуждения. За жалост, много от тези заблуждения се поддържат и до днес, дори в средата на наши учени.

В зависимост от прагматичното и еволюционно тълкуване на Възраждането се определя и схемата на самото изложение и разглеждане на историческия и литературен материал.

Необходим е преди всичко един увод в литературната история на Възраждането, в който да бъдат изяснени, разгледани най-важните условия и фактори, които подготвят Българското възраждане. Тук трябва да бъде представена на първо място оная историческа действителност, върху почвата на която се разраства новата българска литература. Необходимо е да се посочат най-напред причините на нашето духовно пробуждане.

Тия причини можем да намерим, от една страна, в общите битови, исторически и политически условия и, от друга, в културните и литературни влияния, след това във въздействието, което оказват върху нашия народ отделни активни личности, типични представители на дадена среда. За да обясним тия причини, трябва да видим преди всичко в какво състояние се е намирал българинът през време на робството, кое е поддържало неговото национално съзнание и кое се е противопоставяло на това съзнание. Необходимо е да разгледаме българския бит, духовното и политическо робство, обществените отношения на живота, политическите събития през него време - икономическите, стопанствени условия,- да разгледаме всичко това, доколкото е във връзка със самото Възраждане. За нас в случая е важно да знаем какви са били отношенията на турците и гърците към българския духовен живот; важно е също така да видим доколко народният бит е благоприятствувал за съхранение на езика и националната психика. За да се характеризира националното чувство през време на робството, в увода трябва да бъде отбелязан н историческият епос - особено историческите и юнашки песни, в които българинът разкрива своите неясни още национални идеали, своя копнеж за свобода, - преди още да се яви Паисий с историята си. В този увод трябва да бъде изтъкнато по-нататък значението на западното влияние, което прониква отначало през Дубровник, Гърция и Сърбия, а също така и посредством католишката пропаганда в България, особено през XVII век. Един също така твърде важен въпрос, който трябва да бъде изяснен в у вода, е въпросът за значението на манастирите - на първо място значението на Атон като разсадник на византийска образованост между южните славяни, освен това като посредник на гръцкото, сръбско и руско влияние и най-сетне като център на литературно творчество през време на робството. И за да бъдат в увода изчерпани всички по-съществени фактори на Българското възраждане, накрай трябва да бъде разгледана писмеността преди Паисия - да се анализира нейното съдържание, да се характеризират нейните тенденции, нейните форми - това ще ни помогне да установим постепенния преход на литературата от стара към нова.

 

Остава ни да уясним още един въпрос - въпроса за периодите в развитието на новата българска литература.

Ние изтъкнахме по-рано, че по-големите периоди, както и отделните фази в литературното развитие, различаваме според преобладаващите елементи в духа и съдържанието на литературата. Като излизаме от това становище, в развитието на новата българска литература бихме могли да отбележим три фази:

1. Една фаза, която обгръща времето на Възраждането, на духовното пробуждане; тя се характеризира със стремеж към национално обособяване и духовна свобода - трае приблизително до решаването на черковния въпрос, началото на 70-те години.

Тук спадат Паисий, Софроний и техните ученици, първите книжовници от Западна България - Пейчинович, Кърчовски, архимандрит Теодосий. Спадат също онези наши книжовници, които създават българската школска литература и в същото време работят като просветители в по-широк смисъл, като дидактици - Берон, Н. Рилски, Р, Попович, Ем. Васкидович, Хр. Павлович, К. Огнянович, К. Фотинов, Н. Бозвели (със Славеноболгарское детоводство).

Това са носители на гръцко влияние у нас, възпитаници на гръцки училища, елинисти. Те пресаждат в българската литература и в българския духовен живот новите идеи на гръцката литература и Гръцкото възраждане; когато говорим за западно влияние, което прониква у нас през Гърция, ние имаме пред вид преди всичко дейността на тия наши писатели.

По-нататък идат представителите на руското влияние, което се засилва благодарение на Венелина и Априлова - дейността на Априлова и Венелина може да се схваща отчаст като реакция на гръцкото влияние.

Към тази първа фаза ще отнесем и книжовниците, чиято дейност е в тясна връзка с черковната борба - Н. Бозвели (Мати Болгария), Ив. А. Богоров, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски.

Тяхната цел е да поставят народната просвета на една по-широка основа - да подготвят българския народ за по-сложни обществени, граждански и политически борби, да го превъзпитат не само в морален, но и в обществен смисъл.

2. Другата фаза (втората) обгръща времето на националните борби - борбите за политическа свобода, 70-те години. Тук спада нашата революционна литература, представена главно в произведенията на Каравелова и Ботева. През тази фаза литературата се характеризира с по-сложни политически, обществени и социални идеи. Не трябва да се разбира, че през 70-те години литературата носи изключително революционен характер. Има засилване на революционни мотиви, на мотиви от политически и обществен характер и то в оная наша литература, която се създава във Влашко, в средата на българската емиграция. Обаче чисто просветителната и възпитателна литература продължава да се развива и през 70-те години - дейността на Славейкова. Покрай революционерите през 70-те години има и писатели, които следват повече традициите на просветителното течение. Това виждаме например в някои от нашите поети, които се проявяват за пръв път през 70-те години - Вазов, Михайловски, Величков. Известно революционно съзнание в литературата още преди 70-те години - Раковски, с Горски пътник. И най-сетне:

3. Третата фаза - времето на свободния живот. Духът и съдържанието на литературата получават по-друг отпечатък - в зависимост от новите условия на живота и новите влияния. От Освобождението до Балканската война, със смъртта на Пенча Славейков, Яворова и Петка Тодорова, се завършва един определен период от нашата най-нова литератора. Писатели, които могат да се разгледат като завършени факти в литературната ни история, са Ив. Вазов, Ст. Михайловски, К. Величков, П. П. Славейков, Алеко Константинов, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров.

Тия периоди, тия фази, трябва да се схващат твърде условно, понеже няма строго определени граници помежду им. Литературната еволюция се извършва бавно, постепенно и различните фази в нея не могат да се означат с точни дати. Между една и друга фаза на развитие могат да се наблюдават ред подготвителни условия, които образуват връзка между тях. За нова фаза ние говорим само тогаз, когато промяната получи отчетлив, определен израз - изобщо когато новите, зараждащите се елементи получат преобладаващ характер. Тъй например идеята за политическа свобода не е чужда на литературата от времето на духовното възраждане, обаче тя се изяснява по-определено едва през 70-те години на миналия век. Има писатели, които с дейността си свързват един период с друг, например Раковски, който спада както към групата на просветителите, тъй и към тази на революционерите. Пък и литературата след Освобождението не е съвсем откъсната от предосвободителната епоха. Всъщност тя отразява някои от старите литературни традиции. Известно е, че неколцина от писателите след Освобождението започват писателската си дейност преди Освобождението още; естествено, те не са могли да се освободят напълно от привичките и възгледите на онази епоха, през която са школували. Достатъчно е да споменем тук Вазова, Величкова и Михайловски, чиято литературна дейност датира от 70-те години; тогаз именно тия наши писатели определят литературните си задачи, започват да оформяват литературните си вкусове. Тия техни схващания и вкусове, които са се създавали под влияние на предосвободителната епоха, под влияние на робските условия, продължават да се чувствуват и в произведенията им след Освобождението. Така и тримата образуват преход от литературата на робството към литературата на свободния ни живот.

Тъй че когато делим новата българска литература на периоди, не трябва да разбираме, че между тия периоди има строго определени граници и че всеки период започва от една точно определена дата Тия периоди се определят в постепенното развитие на литературата, в постепенното преобладаване на едни или други мотиви от обществен, политически и художествен характер.

 

Един специален, но извънредно важен въпрос, който трябва да бъде разгледан в историята на новобългарската литература, е въпросът за развитието на отделните литературни видове, поточно: въпросът за еволюцията на българската художествена, поетическа литература - как се развиват у нас поотделно лириката, епосът и драмата и как в тях - взети изцяло - се представя развитието на поетическите мотиви и поетическите форми в новата българска литература.

Набелязвам тук това развитие схематично, конспективно пo-скоро; по-подробно, когато се говори за отделните писатели.

Лирика. Преди Освобождението. Първи стихотворци (първата половина на XIX век).

Защо трябва да бъдат разгледани тук? Те не са поети, обаче тяхната дейност има известно значение за развитието на българските стихотворни форми; чрез творенията им ние можем да обясним развитието на българския стих, а до известна степен и мотивите - просвета, учение, патриотизъм, история.

Одата на Д. Попски (1813), в чест на Софрония. Стиховете на двама монаси, Никифор и Йеротей. Житието на Алексия, преведено в стихове от К. Огняновича (1833). Стихотворната епитафия на Пейчиновича (1835) Опитите на Н. Рилски - 30-те години и след това. Преводът на А. Кипиловски из Христопулос (1836). Стихотворенията на Г. Т. Пешакова (30-те години). След това има цял един дял, тъй наречен даскалска поезия - "Цареградски вестник" (началото на 1848). "Забавник" на Огняновича (1845/6). Начало на същинската лирическа поезия Н. Геров, "Стоян и Рада" (1845) - посвещението. Чинтулов, "Цареградски вестник" (1849). П. Р. Славейков, неговата лирика (първи сбирки 1852 - преди това печата лирически стихотворения в "Цареградски вестник". Грамадно значение - за развитието на мотиви, форми и специални видове). Раковски - обогатява откъм мотиви българската стихотворна литература; за развитието на поетическите форми няма значение. Жинзифов - патриотически мотиви; Македония в нашата поезия; тъгата за родината. Каравелов - революционни и социални мотиви. С формата на произведенията си (стихотворенията) и двамата не допринасят нещо съществено за развитието на българската лирика. Особено значение за развитието на нашата лирическа поезия има Ботев - представител на революционната лирика. Неговата поезия, както и тая на П. Р. Славейков, е еднакво ценна и за развитието па поетическите мотиви, за обогатяването на поетическите форми, поетическия стил в нашата лирика.

След Освобождението. Иван Вазов. Значението, което има за развитието на българската лирика, не се обуславя толкоз от новотата на мотивите, които разработва, колкото от самата им разработка Всъщност у Вазова срещаме твърде малко нови мотиви, в повечето случаи той обработва мотиви, познати на нашата лирика още преди Освобождението - патриотически преди всичко. Само че Иван Вазов се домогва до една сравнително по-художествена форма, служи си с по-музикален стих, по е разнообразен откъм стихотворни и художествени форми. Той иска, стреми се да изрази общонародни, общочовешки чувства, но в неговия стремеж не се долавя, не се чувствува присъствието на една мощна творческа индивидуалност. В повечето случаи в тази лирика преобладава външното, общото oт външен характер. К. Христов по мотиви и форми, както и по характер на своето творчество, повече се доближава до Вазова - например с патриотическите си мотиви, с отношенията си към българската природа и на много места със своя стих. Различия: К Христов повече се спира на личното у себе си, много повече се занимава със своята личност в поезията си. У него срещаме рязко изразен егоизъм, понякога дори грубо изразен. Отличава се със силно развита амбиция на поет, Дори стига до самообожаване, което го поставя в невъзможни, най-неестествени отношения към българската действителност. Неговият индивидуализъм, за жалост, не е осмислен, не е обогатен с по-дълбоки преживявания от поетичен или нравствено-философски характер. Пенчо Славейков. В своите песни в "Сън за щастие" създава нов лирически стил, нови форми, които във висока степен зависят, разбира се, и от новите мотиви в неговата лирическа поезия. И Пенчо Славейков остава предимно индивидуалист в своето творчество, само че неговият индивидуализъм в много отношения е израз на национален индивидуализъм; в своята поезия - дори когато си поставя за цел да предаде своите най-обособени, индивидуални черти, дори когато говори лично със себе си - твърде често Славейков, без сам да ги поставя това като пряка цел, разкрива пред нас тайните на народната душа, въвежда ни в нея, в нейния скрит свят. Като ни открива своята душа, твърде често той ни открива в същото време народната душа тъй както се е обособила тя в народното творчество и изобщо в своите най-съвършени, най-дълбоки прояви. Едно красноречиво доказателство за връзките на тоя поет с народното творчество и народната душа е не само съдържанието на неговата поезия, но и нейната форма - както формата на неговите епически песни, тъй и формата на неговата лирика. На много места той си служи с похвати за изображение, взети от народното творчество; при това често неговата поетическа възприемчивост се проявява тъкмо в духа на това творчество. Народното, битовото, се чувствува особено силно и в образите, с които си служи. Тъй например в неговата лирика изобилствуват образи от битов характер. Лиризмът на тия песни се проявява и развива върху един фон, който носи чисто български колорит - например когато поетът говори за своите преживявания сред природата, ние го виждаме сред един пейзаж, който се отличава с всичките типични белези на българския, родния, пейзаж - белези, които се отнасят не само до природата, но и до българския бит, даден в тази природа.

Художествен стил. Лириката на Славейкова се отличава със своя образен и реалистичен характер. Реализмът се долавя в нейните пластични елементи, в нейната образност, картинност, в обилието на образи от битов характер. Образът - и както казах, битовият образ особено - играе у Славейкова твърде голяма роля. Тук ние нямаме работа с поетически отвлечености, с безпредметни съзерцания - всичко изхожда от една реална основа, от едно действително, конкретно преживяване, от една строга определеност на вътрешния живот, на чувството и на мисълта. И всичко се свързва винаги с един конкретен, ясен, определен образ.

П. К. Яворов. Яворова можем да считаме за създател на една истинска лирика, твърде богата откъм музикалност, емоционална в основата си, психологична по характер - при това една лирика, която съдържа в себе си значителни драматични елементи, - подобна на Ботевата лирика или, ако подирим съответствие в друга литература, подобна, до известна степен - със своя драматизъм - на лириката на Лермонтова. Поетическият образ тук не носи онези определени черти, с каквито се отличава у Славейкова. Тук преобладава не образното, не пластичното, а музикалното начало. Организиращият елемент в неговото творчество е музиката, музиката на словото, а не образът. Затова казваме, че това е една истинска, същинска лирика. И чувството, и мисълта, и съзерцанието, и образът - всичко в лириката на Яворова се ражда в музиката на словото именно. И тъкмо тук е най-голямото му значение за развитието на българската лирична поезия.

После не трябва да се забравя и друго едно важно обстоятелство, когато се изтъква неговото историко-литературно значение. С Яворова се засилва още повече и закрепва индивидуалното начало в българската лирика. Само че има съществена разлика между индивидуализма на Яворова, индивидуализма на К. Христов и индивидуализма на Славейкова. Яворов не отива до ограничения егоизъм на К. Христова, не изпада в онези крайности на самообожаване, на влюбеност в себе си, на един особен нарцизъм, отличителен за цялото творчество на К. Христова. Но, от друга страна, Яворов не се издига до неограничения и осмислен индивидуализъм на Славейкова, не се приобщава с онова индивидуално начало у Славейкова, в което се сливат неразлъчно личното, националното и общочовешкото - едно начало, в което няма граница между тия три стихии. У Яворова - дори когато се домогва към едно по-широко схващане на човешката съдба - дори и в този случай преобладава личното. Наистина, то стои в известно отношение към общочовешкото, но почти никога не се слива напълно с него, не се слива вътрешно с него. Пенчо Славейков, когато говори за своята личност, подчертава в нея - съзнателно или несъзнателно, това е друг въпрос - националното и общочовешкото. Той никога не се откъсва от света, от битието - не се обособява в абсолютен смисъл. Личността, с най-дълбоката си същност, се разкрива в перспективата на човешкото, общочовешкото - най-малко, разкрива се с особеностите на типичното, но типично, което е дадено в един индивидуален образ. Когато се обособява, той се обособява или като човек изобщо, или като поет и художник; обособява се или със своята творческа способност, която той не счита за нещо единствено и изключително, неповторимо, или пък с поетичната страна на своята личност; която страна той не счита за присъща само на него, на неговата индивидуалност. Яворов, в противоположност на Славейкова, все повече се затваря у себе си. Неговият индивидуализъм е повече от емоционален характер и твърде много зависи от личната му съдба. Яворов не побеждава тая съдба, за да се издигне до един по-съдържателен индивидуализъм, не преодолява своята лична вътрешна дисхармония, за да почувствува извън своя субективен свят друга една действителност, от по-висока категория - една действителност, в която всеки момент се преплитат индивидуалното н общочовешкото и която, както казах, не познава граница между едното и другото.

След Славейкова и Яворова не се е явил още един художник или поет от голям стил.

Дебелянов, Лилиев и др. По пътя на Яворова и Славейкова. Фрагментарност. Ограниченост откъм мотиви, дори откъм форми (но затова съвършени форми!). Силното влияние на Русия и Франция; по-слабо на Франция. Нямаме онази индивидуалност и оная оригиналност! Не движат изцяло стихията на българската лирическа поезия; движат я в един момент, в един пункт, в едно отношение, в една посока, не изцяло.

По-нататък нека очертаем развоя на друг литературен род. И тук ще подчертаем главните моменти и факти, както и съществените особености.

Епическа поезия. Поема: в зависимост от народното творчество - мотиви из народната поезия, народни предания, легенди, народния бит. Н. Геров: "Стоян и Рада". Значението за развитието на лириката и поемата. П. Р. Славейков - пo-скоро песни, в които се примесват лирически и епически елементи, отколкото същински поеми: "Изворът на Белоногата", "Бойка войвода". Раковски: "Горски пътник". Ц. Гинчев: "Две тополи". Жинзифов: "Кървава кошуля". Н. Козлев: "Хайдут Сидер". Ботев: "Хайдути" (Козлев и Ботев - примесени с лиризъм). След Освобождението: поемите на Вазова - с много лиризъм. "Епически песни" на Пенча Славейков. Най-крупното произвеведение от този род в нашата литература без съмнение е "Кървава песен". К. Христов - поеми. Балада: баладни елементи в "Жив е той, жив е", баладни елементи в "Изворът на Белоногата". "Две тополи". Баладите на Вазова, П. П. Славейкова, К. Христова.

Бяхме се спрели между другото на въпроса за еволюцията на българската художествена поетическа литература: как се развиват поотделно откъм мотиви и форми лириката, епосът и драмата. Посочихме, както си спомняте, онези автори и произведения, които представят развитието на лирическата поезия. Да отбележим по-нататък също тъй схематично имената на онези писатели, които имат значение за развитието на разказа, повестта и романа,за развитието на белетристиката.

Разказ, повест, роман. Преводни повести. Оригинални: Друмев: "Нещастна фамилия", из живота на българите през робството - страданията им под гнета на еничерите. "Ученик и благодетели" - из съвременния живот; тук са засегнати главно условията на българската просвета, а отчаст и социалните и битови условия. Ил. Р. Блъсков: също така се опитва да възпроизведе оная българска среда, която работи за народната просвета и се бори в същото време за духовна свобода; особената заслуга на Блъскова е, че засяга българския бит от повече страни, като се спира да рисува живота в българското село през време на робството. Каравелов: той разработва по-нататьк дадените преди него мотиви и внася от своя страна нови мотиви в повестта - излиза от становището на нови политически и социални идеи. След Освобождението. Вазов: в повествователните произведения разработва разнообразни мотиви - главно исторически, битови, а също и из съвременния обществен и политически живот на българите. Най-ценни са онези негови произведения, в които е възпроизведен българският бит - "Чичовци", битовото в "Под игото". Т. Г. Влайков (Веселин): има значение с битовите си повести: "За дядовата Славчова унука", "Разказ за леля Гена". Наивност, сантименталност - в зависимост до известна степен от Каравелова. Останалите повествователни произведения на Влайкова са грубо тенденциозни - от рода на тия, които ни е оставил Каравелов. Ал. Константинов. За развитието на българската битова повест особено значение има Антон Страшимиров: главно с повестта "Есенни дни", едно от най-хубавите му произведения, а също и с редица разкази. Във връзка с нашия бит са и разказите на Елин Пелин. От съвсем друг род са разказите на Г. П. Стаматова: него можем да считаме за представител на изобличителната, сатиричната белетристика, чието начало намираме в сатиричните разкази на Каравелова. Главният обект на Стаматовите изобличения е българската бюрокрация, а също така и българската интелигенция.

Йордан Йовков: Трябва да обърнем особено внимание върху три съществени особености на неговото творчество. Преди всичко, какво е отношението му към войните за освобождение и обединение. После, как изобразява Добруджа като среда на хероите и като пейзаж. Как изобразява българския бит.

Пътни бележки. Ив. А. Богоров: "Няколко дена разходка по българските места" (1868). Л. Каравелов: "Из записок Болгара" ("Записки за България и българете"). Ив. Вазов: "Един кът на Стара планина", "Великата Рилска пустиня", "В недрата на Родопите".

А. Константинов: "До Чикаго и назад".

К. Величков: "Писма от Рим".

Отчаст Яворов (нещо средно между мемоари и пътопис): "Хайдушки копнения".

Мемоари, автобиографии, спомени: Бележките в Историята на Паисия (краят).

Софроний: "Житие и страдания".

П. Р. Славейков: Автобиография (предговор към пословиците). С някои свои елементи тук спадат и записките на Каравелова за България и българите; отчаст и неговите записки "Из мртвог дома".

Раковски: Автобиография.

Спомените на Вазова, пръснати из отделните негови книги ("Пъстър свят", "Видено и чуто","Драски и шарки").

Т. Икономов: "Мемоари". Кисимов, Карапетров, Р. Блъсков, Ил. Р. Блъсков, Костенцев, Г р. Пърличев, Еничерев, Ат. Илиев; преди това З. Стоянов ("Записки по българските въстания"); Ст. Заимов ("Миналото"). Яким Груев ("Моите спомени"). Селимински. Пътните бележки и мемоарите са особено ценни за историка на българската литература не само заради данните в тях, но и заради отразения в тях дух на времето.

Проучвания на българската история. Преди Освобождението: Паисий, йеросхимонах Спиридон, Хр. Павлович, Г. С. Раковски, Д. Войников, Г. Кръстевич, М. Дринов. След Освобождението тия проучвания са от друг характер и имат значение за развоя на българската култура изобщо.

Фолклористи. Изучване на българския бит, събиране на българската песен, народното творчество. П. Р. Славейков, Раковски, Каравелов, Богоров, Братя Миладинови, Веркович, Чолаков, Шапкарев, Илиев. (Повече у А. П. Стоилов, Показалец I-II.) На фолклора трябва да се обърне внимание не само като израз на българската научна мисъл, но и на българското национално съзнание.

Драма. Преводна драма. Диалози. Диалогична литература (Н. Бозвели, Раковски, учебници). Начало на българската драма - исторически сюжети (духът на Възраждането) - продължение и след Освобождението. Войников. Друмев ("Иванку"). Каравелов ("Хаджи Димитър"). След Освобождението: историческите драми на Вазова и на К. Христов ("Боян магесникът" и др.). Битовите драми на П. Ю. Тодоров. "Вампир" на А. Страшимиров. Двете психологически драми на Яворова из съвременния български живот ("В полите на Витоша", "Когато гръм удари"). Драматично възпроизвеждане на съвременната българска действителност се опитва да ни даде и Антон Страшимиров в няколко произведения.

Към драматическата литература - комедия - преди Освобождението: Теодоси Икономов: "Ловчанският владика". П. Р. Славейков: "Малаков". Войников: "Поевропейчване на турчина", "'Криворазбраната цивилизация". След Освобождението комедиите на Вазова; опитите на Страшимирова. Други по-значителни опити няма. Българинът изобщо не е твърде разположен към смях и комедии; всъщност неговият личен и обществен живот не е лишен от комични страни, обаче той не обича да възсъздава този комизъм - може би между другото и за това, че не го е съзнал още напълно, не го забелязва, защото е много близо до него - или, по-точно, - той е в него.

Във връзка с комедията трябва да се разгледа и комичното изображение: чрез един по-съществен анализ върху него можем да се доберем до някои изяснения на българската комедия и на българския хумор изобщо.

Хумористична, сатирична и изобщо изобличителна литература. Изобличителни елементи в историята на Паисия - стрелите, отправени към отцеругателите. В старобългарската литература представител на тая изобличителна литература е презвитер Козма. През първата половина на XIX век Н. Бозвели, срещу българските чорбаджии, фанариоти и гръкомани - "Мати Болгария". Сатирите и хумористичните стихотворения на П. Р. Славейков - типичните български недостатъци. Сатирите на Каравелова и Ботева. Богоров - твърде много естествен, непосредствен хумор в неговите пътни бележки - за жалост съвсем непознати на нашата читателска публика. Познат е само като пурист - и то не както трябва.

Хумор и изобличения у Вазова (по-слабо) - "Митрофан", "Чичовци", "Драски и шарки". Най-виден изобличител Ст. Михайловски. А. Константинов. Стаматов. Изобличенията па Пенча Славейков- нашият културен и литературен живот в неговата проза главно: например характеристиките в книгата "На острова на блажените".

Нека кажем няколко думи и за методите, които ще трябва да приложим при изучването на нашата нова литература.

Ние отбелязахме категориите на причинност и еволюция, понеже с тях е свързан един твърде важен метод на литературното изследване - историко-генетичният. Този метод именно ще ни даде възможност да проследим посоките на литературното развитие, да доловим неговата същност и да открием външните индивидуални фактори, при чието въздействие се е извършило то.

Към външните фактори ние ще отнесем влияние то на средата, на социалните условия в даден момент, на обществения и политически живот, а по-нататък - влиянието на чужди литератури; вътрешните фактори, които са повече от психологичен характер, ние ще дирим в личността на писателя, в неговите индивидуални особености. Значи, на първо място ние ще си поставим за задача да характеризираме средата, като разбираме това понятие среда в най-широк смисъл: среда културна и социална - среда.определена както от културни, тъй и от икономически отношения. Втората ни цел ще бъде да характеризираме личността, творческата личност на писателя, поета или художника.

Възниква въпросът: на кой от тези два фактора, личност и среда, трябва да обърнем по-голямо внимание, кой от тях има по-голямо значение за литературното развитие? За всяка отделна литературна епоха този въпрос има различно решение. Има епохи, през които литературното движение е обусловено предимно от влиянието на културно-обществената среда, от политическите и социални условия на даден момент. Подобна обустовеност можем да наблюдаваме в литературата на народи, които по едни или други причини са изостанали назад в културно отношение или пък живеят при изключителни политически условия, народи, у които личността, като е безсилна да се обособи със свои идеали и схващания, отдава се на служене на средата. И в твърде редки случаи в такива литератури ние можем да посочим художници, които значително са надраснали своята среда, служат на свой идеал, а не на духовните потребности и интереси на известен исторически момент. Историята на литературите все по-ясно подчертава факта, че развитието на даден художник е тясно свързано с неговото индивидуално обособяване, с постепенното освобождение от влиянието на традицията и приобщаване към една култура, по-висока от тази на околната среда. Там, гдето духовният живот носи елементи на диференциация и допуща подобно обособяване, отделни крупни художници насочват литературното развитие. Обикновено това са художници, които отразяват в своите творения преди всичко индивидуални, естетични и нравствени проблеми и за които изкуството е самоцел. Те въздействуват не толкоз чрез съдържанието на творенията си, колкото чрез целостта на своята художнишка и нравствена индивидуалност, изразена в тия творения. За проучване на техните литературни дела особеностите на средата, историческите и политически условия през дадена епоха, литературните влияния, традициите допринасят твърде малко. Тук трябва да се вземат пред вид, и на първо място при това, другите обяснителни причини, които ще дирим в личността на художника, в неговия вътрешен мир, в особените индивидуални условия на неговото духовно развитие.

 

Засегнахме въпроса за методите, които трябва да приложим при изучването на новата българска литература. На първо място отбелязахме историко-генетичната метода, която дава възможност да проследим литературното развитие, да видим, от една страна, причините които мотивират това развитие, и, от друга страна, постепенния ход на литературата от една фаза към друга. Една от главните задачи на тази метода е да открие както външните, така и вътрешните индивидуални фактори, които обуславят развитието на литературата. Споменахме вече, че под външни фактори разбираме средата в най-широк смисъл - среда културно-историческа, социална, - такава среда, която е определена както от културни, така и от икономически и политически отношения. Другата също така важна задача на историко-генетичната метода е да се анализира личността на писателя, да се проучат неговите индивидуални особености, които са отразени в литературната му дейност и го характеризират не само като творческа, но и като нравствена личност. Да се изучава личността, то не значи да се изброяват куриозни факти из нейния външен живот и да се събират забавни анекдоти за писателя; важното е да се проникне в душата на тоя, който твори, да се разкрие неговият дълбок вътрешен живот, да се разкрият пътищата на неговото творчество, да се проникне в неговия мироглед; с други думи, да се долови и анализира всичко онова,което в своята съвкупност съставлява индивидуалитета на един писател, художник или поет. (William Stern. Die differentielle Psycholcgie in ihren methodischen Grundlagen, 1911; Müller-Freienfels, Richaid в областта на поетиката.) И само по този начин, като изучваме външните условия и психика на писателите, тяхната индивидуалност, ние ще можем да разберем по-ясно съдържанието и формите на литературата.

Друг един въпрос във връзка с изказаните съображения е, на кой от тези два фактора, личността и средата, трябва да обърнем по-голямо внимание, кой от тях е по-важен за литературното развитие? Както казахме, за всяка отделна епоха този въпрос има различно решение.

Не може да се каже, че безусловно във всички литератури, през всички епохи средата има първенствуеще значение; не може да се каже, че винаги тя насочва развитието на литературата и изобщо на изкуството (не толкоз в зависимост от епохата, колкото като една необходимост при всяко разглеждане; във всяка епоха да се разгледа внимателно средата и личността, като се изтъкне, че в една епоха средата има по-голямо значение, а през друга личността), но не може да се каже и обратното: че всичко зависи от личността на писателите, художниците, поетите.

Има епохи, през които литературното движение се обуславя предимно от влиянието на културната, социална, политическа среда в даден момент. Има други епохи, когато силни творчески личности се обособяват със свои естетически, нравствени и обществени идеали, надрастват своята среда, поставят й по-далечни идеали, които тя трябва да осъществи. През такива епохи личността, обособената, силна и даровита личност, има no-голямо значение за литературното развитие, отколкото средата, която е мъчно подвижна и понякога със своите традиции и застарели вкусове, със своята инертност създава пречки за реформирането на дадена литература.

Тъй че който изучва една литература, трябва добросъвестно да изследва външните и вътрешните условия на нейното развитие, трябва да изучва не само средата, но и личностите - и за всяка отделна епоха, за всяка отделна крупна писателска личност да си дава сметка кое надделява в дадения случай и изразява висшата точка в развитието на литературата; необходимо е точно да се установи значението на средата, от една страна, и, от друга страна, да се види дали личността във всичко е обусловена от тази среда, или, напротив, явява се със своя индивидуална воля, със свои по-значителни индивидуални особености, които противопоставя на вкусовете и идеалите на средата и тъкмо с личните си качества, със своя по-сложен и богат вътрешен живот, с изключителните си творчески дарби довежда литературата до една по-висока степен на развитие.

От това основно положение трябва да излиза винаги оня литературен историк, който иска да даде верен, непредвзет, подсказан от самите данни образ на еволюцията на литературата. А иска ли това, тоя историк не може да не изтъкне какво е участието и значението на личността и средата в литературното развитие.

Мисля, че не е излишно да се изтъкне, че днес, когато се проучва един писател или една литературна епоха, твърде много се злоупотребява с тъй наречения социален фактор, с тъй наречената социологична метода. Една голяма грешка вършат тия, които навред и във всичко искат да прилагат тая метода и да обясняват всичко изключително в зависимост от социални фактори. Преди всичко те твърде много ограничават понятието среда, като разбират под него социални, икономически, стопанствени условия; като излизат главно от материалистични схващания, те искат да обяснят всичко в зависимост от икономическите отношения. В руската литература има един историк на име В. Фриче, който преди няколко години издаде една книга, озаглавена "Очерки по истории западноевропейской литературы". Там той си поставя за цел да проследи развитието на западноевропейската литература, като излиза от формите на икономическия, стопанствен живот, според него развитието на икономическите условия, на стопанствените форми напълно обуславя и изчерпва развитието на литературата. И според това епохите на литературното развитие той определя и характеризира според фазите и особеностите на стопанственото, икономическото развитие. Тъй например първата епоха в западноевропейската литература той нарича епоха на натуралното стопанство, по-нататък иде епохата на търговския капитал, после на индустриалния преврат и най-сетне иде епохата на капитализма, разцветът на капитализма. И на тия схеми са подчинени както най-незначителните, така и най-великите представители на европейската литература. Според Фриче тяхното творчество напълно зависи и се обяснява от търговския капитал, от индустриалния преврат и от разцвета на капитализма... Той е убеден, че като е характеризирал епохата на капитализма, с това е характеризирал същевременно и писатели, художници и мислители като Ницше, Ренан, д' Анунцио, Метерлинк, Верхарн, Хауптман и множество други, поети и философи на индивидуализма и индивидуалната воля. Не ще и дума, че такова едно схващане и тълкуване е твърде наивно, да не кажем смешно - по такъв начин може да разглежда литературата и изкуството само един човек, който няма чувство за едно художествено творение, за неговото индивидуално съдържание и за когото е най-лесно да подведе под един шаблон най-разнообразни литературни явления и личности. Разбира се, както споменах преди малко, не може да се откаже, че има явления в литературата и изобщо в живота, кои.о могат да се обяснят най-добре във връзка със социалните условия - това е вярно. Движението на западноевропейския пролетариат, неговите борби с капитализма са създали множество поети, създали са цяло едно литературно течение, което се обяснява най-добре в зависимост от новите икономически условия. Представителите на това течение живеят с мъките и идеалите на цяло едно съсловие, изравняват се с него, сливат се с неговия живот - и ако искаме да ги характеризираме, ние ще трябва да характеризираме преди всичко средата, към която те принадлежат и на която служат.

Но не трябва да се забравя, че има и такива литературни явления, които са откъснати от социалните условия и се определят предимно от чисто индивидуални фактори. Какво ще ни помогне тая тъй наречена социологична метода например, когато искаме да постигнем творчеството на един голям индивидуалитет като Лермонтова, който е живял извън съвременните му руски кръгове и обществени среди, чужд е бил дори на кръжока на напредничавата руска интелигенция - кръжока на Станкевича и Белински, - чужд е бил на прогресивното обществено движение в Русия, на съсловните борби, и до края на живота си е останал един велик самотник, откъснат от руските обществени и политически условия. Отначало до края на своето субективно творчество Лермонтов се проявява като индивидуалист - и неговите произведения ще бъдат обяснени не като се изучат обществените и икономически условия през неговото време, а като се проникне в особеностите на неговата личност, в организацията на неговата индивидуална психика. И не е никак чудно, че руските литературни историци, които почти винаги изучват своята литература в зависимост от обществения живот и схващат литературата като средство за изучване на руската обществена мисъл, когато кажат литература, винаги прибавят общественост; не е никак чудно, казвам, че историците на руската литература най-малко познават Лермонтова и най-малко за него пишат. Опит в последно време направи Мережковски с Поэт сверхчеловечества. В Лермонтова той вижда един предходник на Ницше, на философа на индивидуализма.

Все тъй безпомощен би бил историкът на литературата, ако поиска да обясни във връзка със социални фактори и творчеството на поети, като напр. Ленау в немската поезия, Верлен във френската, Байрон или Уайлд в английската и много други.

Цяла една литературна епоха - романтизмът.

Необходимо е да се изучат не само социалните, но и чисто индивидуалните мотиви за възникването и развитието на романтизма.

И тъй, не ще погрешим, ако кажем, че всяка литературна епоха, дори всеки отделен писател изисква особена метода на изследване - тая метода се определя от специалния характер, от особеното съдържание на отделните литературни явления. Тук не може да се работи по шаблон. Само един самозван литератор, който, както казах, няма чувство за литература и поезия, може да шаблонизира всичко и да мери все с една и съща мярка най-различни и противоположни литературни факти и явления.

Ако погледнем от такова едно становище на нашата нова литература, до какво заключение ще дойдем?

Литературата ни от Паисия до Освобождението трябва да бъде разгледана преди всичко в зависимост от социалните, политически и исторически условия, при които се е развивала, в зависимост от средата, в широк смисъл. Защо? Защото тук факторите на литературната еволюция са повече от обществен и национален, отколкото от индивидуален характер. Главно с културноисторически съображения ние можем да уясним причините и същността на нашето литературно възраждане и постепенния преход на литературата от стара към нова. По-нататъшното й развитие, до Освобождението, зависи предимно от борбите за духовна и политическа свобода, поради което тя съдържа много повече материал за културноисторическо, отколкото за чисто естетично и индивидуално-психологическо изследване. Нейната естетична стойност се губи пред историческата й стойност. Нейните представители са били преди всичко служители на своето време; духът и нуждите на времето са преодолявали техните стремежи към индивидуално обособяване. Тук личността слива своите идеали с идеалите на средата, от която излиза и между която живее; личността служи на тази среда, не се противопоставя на нея, решава нейните задачи и не се опитва да излезе със свои индивидуални домогвания срещу домогванията на средата, не се опитва да се обособи, да създаде един морален или естетичен идеал, враждебен на схващанията на околната среда. Представителите на тази среда концентрират в себе си нейния дух и му дават израз както чрез своя живот, тъй и чрез произведенията си. Ето защо тия наши писатели, които представят доосвободителната ни литература, трябва да се разгледат на първо място като изразители на общото движение към духовно пробуждане и политическа свобода, след това вече да се установят онези нови елементи, които внасят те в идейното съдържание на живота и в развитието на художествената литература. Тяхната книжовна дейност трябва да се обясни най-напред във връзка с културните и исторически условия и след това да се вземат пред вид като обяснителна причина и техните индивидуални особености (гл. моята статия Посоки и цели при проучването на новата ни литература. Сборник "Мисъл", 1910, кн. II, глава 3-4).

Значи, когато разглеждаме литературата на духовното и политическо възраждане, за нас е по-важно да характеризираме средата - не само социалната среда, а изобщо средата, в широк смисъл, - а след това личностите. Това ни се налага, тъй да се изразим, от самата историческа същност на нашето Възраждане.

Пòинак стои въпросът с най-новата ни литература, със съвременната българска поезия, с нейните най-крупни представители. По-старите писатели, като Вазова например, които започват литературната си дейност преди Освобождението, продължават при новите условия да вървят по същия път, по който са вървели първоначално, и продължават да считат за най-главна своя задача да бъдат изразители на настроенията и схващанията на националната среда в даден момент. Твърде малко са онези творения на Вазова, които изразяват, да не кажем домогване - то е много, - а желание за отстояване на своя, лична, индивидуална воля. В повечето случаи Вазов се слива с околната среда и в това сливане, в прякото служене на момента и неговите потребности, той вижда висшата мисия на своето поетическо призвание. Сам той много пъти е признавал това и в стихове, и в проза. В това отношение пълен контраст на него са Пенчо Славейков и Яворов - най-големите индивидуалитети, които е създала досега българската литература. Спрямо тях, спрямо техните творения ние трябва да приложим друга една метода, ако искаме да постигнем някакъв положителен резултат - трябва да приложим методата на индивидуално-психологичното изследване; ако не ги разберем като личности, ние не можем ги разбра като художници и поети. В дадения случай няма да ни помогне никаква социологична метода; то би било един несериозен и ненаучен опит, в зависимост от социални фактори да искаме да обясним сложното, крайно индивидуално и крайно субективно творчество на Яворова. Какво ще ни помогне, ако знаем, че когато той е писал своите Безсъници, своите Прозрения и Царици на нощта, обществените условия в България са били твърде неблагоприятни, икономическите отношения са се развивали много ненормално, усилвали са се съсловните и политически борби и правителството на стамболистите е било сменено от правителството на демократите. Всичко това е съвсем чуждо за мотивите на Яворовото творчество. Ние можем надълго и широко да изреждаме фактите на политическия и икономически живот и пак да си обясним нищо в неговото творчество - да не намерим никаква връзка, никаква зависимост между тия външни факти и личността на поета. Един факт от вътрешния, интимния живот на Яворова в дадения случай много по-ясно би разкрил мотивите на неговото творчество: и в лириката, и в драмата - субективизъм. И само ако успеем да се домогнем до неговия темперамент, до неговата индивидуална същност, само в такъв случай ние ще разберем и почувствуваме неговата поезия като цялост, като нещо единно и неразложимо.

Като говорим за методи, ние трябва да разграничим историческото и естетическо разглеждане на нашата литература. Всяка литература, както знаем, може и трябва да се разглежда откъм историческа и откъм художествена страна. Съвсем непълно и недостатъчно е онова тълкуване на литературата, което засяга само една нейна страна - само историческата или само художествената. Историята на литературата трябва да даде не само една художествена оценка на произведенията, но и да ги обясни от историческо генетично становище. От художественото съдържание на литературата тя трябва да мине към нейния исторически смисъл. Ние не можем да се задоволим само с едно чисто естетично разглеждане на новата българска литература, понеже то игнорира нейното обществено значение, нейната зависимост от политическите и обществени условия, игнорира също така въздействието й върху живота. Ако си послужим изключително с естетичен критерий, цялата литература ще ни се представи откъсната от всички онези външни фактори, които благоприятствуват за нейното развитие или пък го задържат за известно време; също така за нас ще остане чуждо влиянието на новобългарската литература върху духовния живот на народа. От друга страна пък, една голяма част от произведенията на нашите писатели преди Освобождението има повече историко-литературна, отколкото естетична стойност. Това обстоятелство още повече ни задължава да не се ограничим само с естетическото разглеждане на литературата.

Тъй че ние се виждаме заставени да се спрем не само на художествени произведения, но и на произведения, които нямат особено художествена цена - в някои случаи на такива дори, които са лишени от каква да е художественост и не претендират да бъдат художествени. Епохата на Възраждането, изобщо цялата предосвободителна епоха, ние не бихме могли да характеризираме и да обясним значението й за литературната еволюция, ако не прибегнем и до такива произведения, които излизат от кръга на художествената литература. Ако искаме да установим връзката между средата и писателя, между външните условия и неговата дейност, ще трябва бездруго да си послужим и с литературен материал, който няма художествена стойност, но който пък разкрива, обяснява тази връзка. Разбира се, произведения, които не са художествени, не са и същински, пряк обект на литературното изследване - този обект е художествената литература; и ако в много случаи се виждаме принудени да се спрем и на нехудожествени произведения, ние вършим това, защото виждаме в тях едно средство да се обясни генезисът на литературата, средство да се проследят и изобразят условията, при които възниква същинска художествена литература.

Просветителната литература през първата половина на миналия век няма художествена цена; обаче тя характеризира, от една страна, стремежа към духовна свобода, към национално обособяване, онзи стремеж, който отличава мотивите на поезията през Възраждането; от друга страна, тази просветителна литеpaтуpa съдействува да се създадат благоприятни условия за литературно развитие. Какво виждаме тук? Тази просветителна, нехудожествена литература е в тясна, непосредствена връзка с възникването и развитието на художествената. Поради това ние сме заставени да я отбележим в историята на българската книжнина през Възраждането и да използуваме онези нейни, страни, които характеризират съдържанието и мотивите на новата ни литература.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ангелов, Б. Българска литература, част I-II, София, 1923 и 1924. [печ. "Едисон", 1923, 100 с., 1924, 399 с.].

Андрейчин, Ив. Книгата на живота. Литературно-обществени бележки. София, 1903. [Книгата и животът. Лит.-обществ. бел., С., печ "Чинков", 1903, 160 с.].

Андрейчин, Ив. Сегашната наша литература ("Мисъл", г, XV, 1905). [Преглед мимоходом. "Мисъл", г. XV, кн. Х, 595-605 с.].

Атанасов, Н. Социалният фактор в културно-литературния ни живот до Освобождението [С., печ. "Ден", 1910, 74 с.].

Атанасов, Н. Силуети на български писатели (П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Пенчо Славейков, К. Величков н др.), София, 1916 [П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Конст. Величков. С., "Искра", 1916, 136 с.].

Атанасов, Т. История на българската литературна критика преди Освобождението (Известия на семинара по слав. филология, т. III. София, 1910), [т. III., 1908-1910., С., 1911].

Бабев, Д. Нашите писатели, София, 1916 [С., печ. "С. М. Стайков", 1916, 83 с.].

Балабанов, М. Страница от политическото ни възраждане, София, 1904 [Бълг. книж. д-во, 1904, XXVIII, 483 с.].

Библиотека Д-р Ив. Селимински. Кн 1-6, София, 1904-1907 [С., М-во на нар. просв., 1904-1907].

Библиографически бюлетин за депозираните в Софийската народна библиотека книги, списания и вестници [№ 1-XXXII (1897-1928)].

Бобчев, С. С. Преглед на българския периодически печат от 1844 до 1894 год. (Юбилеен сборник по случай 50-годишнината на българската журналистика), София, 1894 [С., печ. "Вълков", 1894, 235, II с разр. паг.].

Блъсков, Ил. Р. Материали по историята на нашето Възраждане. Град Шумен. Шумен, 1907 [Събрал... Шумен, Шуменско Градско общинско управление, 1907, 255 с.].

Вакарелски, Хр. Съчинения по славянска филология и литерат. история и критика в българския печат от 1910 включ. до 1920 (Известия на семинара по слав. филология, IV, София, 1921).

Василев, Владимир Живот в смъртта ("Мисъл", г. XVI, 1906), [кн. VIII, 468-483].

Василев, Владимир Мотиви из нашата любовна лирика (Сборник "Мисъл", София, I, 1910), [кн. 1, 47-103 с.].

Величков, К. Български писатели. Съчинения. Под редакцията и с предговор на Ив. Вазов, София, т. VIII, 1914 [Пълно събрание на съчиненията. Съчинения. Под ред. и предговор на Ив. Вазов, т. I -IX, С., печ. "Атанасов", 1911. т. VIII. Български писатели, б. г. (1914), 313 с.].

Генов, Д. Библиография на славянската филология и литература в българския печат през 1907, 1908 и 1909 (Известия на слав. семинар, III, София, 1910).

Гечев, А. Библиография на историята на новата българска литература в българския печат до 1900 (Известия на семинара по славянска филология, София, 1905) [т. I, 1904 - 1905].

Груев, И. Моите спомени. Пловдив, 1906 (притурка на Училищен преглед). [Прил. на Учил. прегл., Пл., 1906].

Еничерев, Н. Г. Възпоминания и бележки. София, 1906, C., Държ. печ., 1906, IX, 403 с., с ил. З л. ил. и к.].

Иванов, Ю. Българский период, печат. София, 1893. [Български периодич. печат от възраждането му до днес (1844-1890). Нарежда и издава... т. I. С., Държ. печ., т. I, 1893, 587 с.].

Иречек, Йос. К. Книгопис на новобългарска книжнина (1896- 1870). Виена, 1872. [Събрал... Виена, 1872, 48 с.].

Кисимов, П. Спомени от сегашната епоха в България. Букурещ, 1894. [Букурещ, печ. "Виеганд" и др., т. I, 1894, 104 с.].

Костенцев, Арс. Спомени (Сборник на Бълг. академия на науките. 1916, кн. VI). [1-72 с.].

Кръстев, К. Етюди и критики. София, 1894. {С., книж. "Т. Ф. Чипев", 1894, 280 с.].

Кръстев, К. Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература. Тутракан, 1907 [Рецен.].

Кръстев, К. Литературни и философски студии. София, 1898. [С., печ. "Вълков", 1898, б. паг., Пл., 1898, Книж. "Ив. Игнатов", 1898, б. паг.].

Кръстев, К. Статии върху новата българска литература в Internationale Wochenschrift. München, 1911, и Documente des Fortschritts 1910.

Л е ж е, Л. Литературното възраждане на българите. Превежда от френски М. Москов. Шумен, 1889. [Шумен, типогр. Сп. Попов. 1889, 75 с.].

Lеgеr, L. Serbes, Croites et Bulgares. Paris, 1914.

Маждракова, М. Библиография на славянската филология и литература в българския печат през 1905 и 1906 (Известия на слав. семинар, II).

[Библиография на славянската филология и литература в българския печат през 1906-1907, т. II, 1907.]

Маринов, Д. История на българската литература. Пловдив, 1887. [Пл., Хр. Г. Данов, 1887, 332 с.].

Миларев, С. Н. История на българския народ (679-1877), Пловдив 1885. [Пл., Обл. печ., 1885, VII, 276 с.].

Минчев, Ст. Из историята на българския роман. София, 1908. (Из историята на българския роман. Материали за живота на Василя Друмева (Митрополита Климента). С., печ. "М. Стайков", 1908, 20 с.]

Миролюбюв, В. (К. Кръстев). - Хр. Ботев, П. П. Славейков, Петко Тодоров, П. К.Яворов. София, 1917. [С., "Ал. Паскалев и С-е", 1917, 208 с.].

Мирчев, Д. Кратко ръководство по българска литература. София, 1907. [В. Търново, печ. "Х. Р. С. Фъртунов", 1907, III, 205 с.].

Мiсhоff, N. V. L'histoire et 1'état actuel de la bibliographie bulgare. Rapport présénte au Congres International de Bibliographic et de Documentation.

Москов, М. История на българската литература. Търново, 1895 [Търново, книж. "Т. Джамджиев", 1895, 208 с.].

Начев, Н. Добавки и справки към "Български книгопис за сто години". [(1806-1905), СбНУНК, кн. XXVI, 1-54 с.].

Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877 (Сб. Бълг. ак., кн. XIX, 1925). [1-206 с.].

Николов, М. Хайне и Пенчо Славейков ("Златорог", София, г. I, 1920, кн. 6). [499 с.].

Опис на старите печатни български книги (1802-1877), съставен от В. Погорелов. София, 1923 (издание на Народната библиотека в София). [С., Народ, библ., в София, 1923, 795 с.].

Пенев, Б. Гете у нас. Историко-литературна студия (Училищен преглед. София, 1908, кн. 9; Периодическо списание. София, 1908, кн. 69). [Псп., С., 1908, кн. 69, 583-607 с.].

Пенев, Б. Нашата интелегенция ("Златорог", г. V, 1924, кн. 1) [3 с.]

Пенев, Б. Посоки и цели при проучване на новата ни литература (сб. "Мисъл", София, I, 1910). [кн. 2, 1-33 с.].

Реnеw, В. Polska i Bulgarija (Przegted Warszawski. Warszawa, 1924, 37).

Реnеw, В. Duch literatury bulgarskiej Przegląd wspólczesny, Krakow, 1924, 21).

Пенев, Б. Паиси Хилендарски (Периодическо списание, 1910, кн. 71, встъпителни бележки). [С., Държ. печ., 1910, г. XXII, 645-754 с.].

Попруженко, М. Участие Одессы въ возрождении народа болгарскаго. Одесса, 1912 (Сборник в чест на Э. Р. фон Штерна).

Попруженко, М. Очерки по исторiи возрожденiя болгарскаго народа (ЖМНПр., 1902, ноябрь; 1903, октябрь, апрель). [1903, октябрь, 34 с.].

Протич, А. Студии и критики, София, 1907. [Изкуство, театър, литер. студии и критики. Кюстендил, Я. Якимов, С., печ."П. Глушков и С-ие", 1907, 384 с.].

Пипин, А. Н. и В. Д. Спасович. История славянских литератур. С. Петербург, 1879-1881, 2 тома (История на българската литература, превел от руски Г. Н. Колушки, I издание, Кюстендил 1884). 12 изд. прераб. и допъл. Т. I-II, 1879-1881; I, 1879.V, 447 с. П, 1881, XX, 448-1150 с.].

Пипин, А. Н. Обзор истории славянских литератур. СПб. 1865 [и В. Д. Спасович]. [VI, 536 с.].

Романски, Ст. Библиография на художествената ни Литература от 1901 до 1904 (Известия на семинара по славянска филология, II, София, 1907). [т. П, 1906-1907, С., 1907].

Славейков, П. П. Пушкин в България ("Мисъл", IX, 1899), [кн. VI, 563-572 с.].

Славейков, П. П. Хайне у нас ("Мисъл", XVII, 1907), [кн. 4, 241-254 с.].

Славейков, П. П. Българската поезия преди и сега ("Мисъл", XVI, 1906, кн. 2, 6 и 7).

[Българската поезия, I преди, "Мисъл", XVI, 1906, кн. 2, 73-92. Българската поезия, II сега, кн. VI-VII, 353-375 с.].

Списки болгарских перioдических издави, книг и брошюр. [Спб., 1904 (изд. Имп. акад. наук)].

Стоилов, А. П. Преглед на славянските ръкописи в Зографския манастир (Приложение към Църковен вестник, кн. 7-9).

Стоянов-Берон, В. Археологически и исторически изследвания. Търново, 1887.

Теодоров, А. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив, 1896, второ издание, Пловдив, 1907.

[Хр. Г. Данов, 1907, 4, 201 с.].

Теодоров, А. Към историята на българския език (Псп., VII- 1890, кн. 32-34).

[кн. XXXII, 242-286 с., кн. XXXIV, 511-541 с.].

Теодоров, А. Български книгопис (Приложение към СбНУНК, IX, 1893). [Дял първи. Прил. към СбНУНК, IX, 1893, 3-17 с.]

Теодоров, А. Характерът на литературната дейност в освободеното Българско. Лист към историята на българската литература (из Slovanský Sbornik, 1883, бр. 6; преведено във в. "Марица", IV, бр. 493, 494, 508, 510).

Теодоров-Балан, А. Български книгопис за сто години (1806-1905). София, 1909. [Материали. Събра и нареди... С., Бълг. книжовно д-во, 1809, 1667 с.]

Тодоров, П. Ибсен у нас ("Мисъл", XIV, 1904).

Тодоров, П. Толстой в България ("Мисъл", XVII, 1907). [711-723 с.].

Цонев, Б. Новобългарска писменост преди Паисия (Български преглед, г. I, 1894, кн. 8). [80-94 с.].

Цонев, Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на народната библиотека в София, 1910, т. II, 1923. [Състав... т. I-II. С., Нар. библ., 1910-1923.

Т. II. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, 1923, 552 с.].

Цонев, Б. От коя книжовна школа е излязъл Паисий Хилендарски? ("Славянски глас", год. Х, 1914, кн. 5-6). [С., Х, 1912, кн. V-VI, 165-174 с.].

Цонев, Б. Показалец на женския книжовен труд у нас. София, 1911

[Библиогр. материали събрали студенти. Наредил и с предг. снабдил... С., Дамски к-т за уреждане изложбата "България" в Прага, 1911, 146 с.].

Чилингиров, С. Антон П. Чехов на български. Библиографична студия (Юбилеен сборник - Милетич. София, 1912). [С., Придвор. печ., 1912, XVI, 414 с., 5 л.].

Чилингиров, Ст. Тарас Шевченко на български (Юбилеен сборник - Ив. Д. Шишманов). София, 1920 [22 с.].

Шелудко, Д. Българските преводи на Шевченко (Украинско-български преглед, 15. V. 1920).

Шишманов, Ив. Д. Нови данни за историята на нашето Възраждане Ролята на Америка в българското образование (Български преглед. София, г. IV, 1897, кн. 11) [53-78 д.].

Шишманов, Ив. Д. Студии из областта на Българското възраждане. В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция 1844 -1845) и неговите отношения към българите (Сборник на Бълг. академия на науките, 1911), кн. VI, 1-221 с.).

Шишманов, Ив. Д. Тарас Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българските писатели преди Освобождението. София, 1914. [С., печ. "С. М. Стайков", 1914, 26 с.].

Ягич, И. В. История славянской филологии (Изд. Имп. ак. наук, Спб., 1910, глава XVII.). [437-443 с.]

 


* Бележките на Б. Пенев в края на всяка лекция са включени в рамките на самата лекция, отделени с хоризонална линия и звездичка. Мястото им е съобразено с абзаца, към който се отнасят. (Бел. ред. - Г.Ч.)

 

 

© Боян Пенев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.06.2003

Други публикации:
Боян Пенев. История на новата българска литература. (Под ред. на П. Зарев и Ив. Сарандев). Т. 1, София, 1976.