Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪРВАТА ДРАМА НА ЯВОРОВ

Боян Пенев

web

Ако авторът й не бе Яворов, тя не би вдигнала голям шум. Интересът към нея се дължи не толкова на съдържанието и формата й, колкото на името на един даровит лирически поет. Разгледана в художествено отношение, тя има повече недостатъци, отколкото предимства. Ала тоя драматичен опит съдържа ценен материал за изясняване на Яворовото творчество, което винаги е носило крайно субективен характер - не само в лириката, но и в първата му драма. Тя ни убеждава, че Яворов е предимно лирическа натура. Той едва ли е в състояние да възсъздаде с художествена обективност онова, което наблюдава. При това кръгът на наблюденията му е твърде ограничен. Новото му произведение разкрива и друга една особеност на неговото творчество - той като че ли е безсилен да създаде художествено творение, което изисква по-сложна композиция и предполага едно по-широко и по-развито художествено съзнание. Поне досега така е било - Яворов не ни е дал още доказателство, че обладава дарбата на драматически писател. В неговата драма не е проявена творческа съобразителност и планомерност.

Един от главните недостатъци е, че в нея не се чувствува художествен център не се долавя една основна драматическа стихия, която да обгръща всички отделни моменти в развитието на действието, да очертава и мотивира постъпките на лицата.

Първо действие разкрива перспективите на едно външно стълкновение между Драгоданоглу и неговата сестра, Мила, която обича Христофоров. Братът ненавижда Христофоров, противопоставя се на чувствата на сестра си и иска насила да я омъжи за богатия, но глупав доктор Чипиловски. Мила не отстъпва, решена е да се бори докрай - и ние очакваме по-нататъшното развитие на една драма.

Във второ действие, пред казиното, е представен друг момент в това развитие. Сега борбата се води между Христофоров, любовника на Мила, и Драгоданоглу, негов политически противник. Христофоров е решен да се ожени за Мила, прави предложение пред брата й, но той отхвърля предложението. Напразно Христофоров се мъчи да убеди политическия си враг, че намеренията му са сериозни и че нищо не е в състояние да унищожи връзките между него и Мила. Драгоданоглу му заявява, че не е доволен от неговото минало, счита го за авантюрист, който мами едно лековерно момиче, за да се възползува от богатството му. Той е обиден и възмутен, задето Христофоров носи пръстена на сестра му и го нарича публично съблазнител и крадец. Разгорещен, Христофоров удря плесница на Драгоданоглу. Шапката на пострадалия пада, а героят Христофоров "се отместя настрана". Значи, в първо действие се води борба между брата и сестрата, във второ - между любовника и брата. Тая борба взема все по-остър характер - но си остава външна. Може би в трето действие влюбените задружно ще я продължават и решително ще се противопоставят на пречките. Ала развитието на външната драма спира.

Трето действие е начало на съвсем нова, вече не външна, а вътрешна драма. Изобразеното тук с нищо не е загатнато и подготвено по-отрано. А даденото в първите две действия няма никакво вътрешно отношение към драматическото съдържание на трето действие. Христофоров и Мила се срещат на гробищата. Мила е готова да стори всичко за него - да се откаже от брат и родители, да му се отдаде напълно и завинаги. Когато тя забравя целия свят и себе си заради Христофоров и иска да се жертвува за него, той взема трагическа поза. В душата му възниква мъчителен конфликт между желанието да вземе Мила със себе си, да я освободи от непоносим гнет, и съзнанието, че в дадения момент той не е в състояние да стори това. Мила долавя вътрешните колебания у Христофоров, обземат я неспокойни чувства и въпроси - дали той я обича силно или има нещо, което поставя по-високо от любовта си? Тя изнемогва под тежестта на този мъчителен въпрос, който не може да разреши. Ала новата, предимно психологическа драма, чиито контури са набелязани в трето действие и която няма нищо общо с драмата, възпроизведена преди това, е - само загатната - и то твърде смътно. Христофоров и Мила се разделят с неопределени преживявания и неясни планове. Ние се питаме: Какво ще ни донесе четвърто действие? Дали то ще бъде продължение на току-що възникналата вътрешна драма, като разкрие нейните по-дълбоки, по-съществени мотиви, или ще представи по-нататъшното развитие на първата, външната драма? Вниманието ни е раздвоено - то е насочено върху две отделни драми. Ние не виждаме никаква възможност да се слеят те в неразривна цялост. Авторът, след като тръгва отначало по една посока, сетне - по друга, сега в четвърто действие почва съвсем очевидно да се колебае и нерешително тръгва назад. Понеже след раздвоението на мотивите нищо по-нататък не се налага като необходимост в развитието на действието, той произволно се връща на първата драма и продължава конфликта между брата и сестрата. За този конфликт третото действие няма значение. Като не е във връзка с него, то нито го изостря, нито го прави по-съдържателен в драматическо отношение, нито пък допринася нещо за неговото развитие. Наистина Мила в стълкновението с брата си загатва за съмненията си в любовта на Христофоров след срещата на гробищата, ала тия съмнения са изразени в твърде неопределена форма и не дават нова насока на външната драма. Драгоданоглу грубо настоява Мила да изпълни неговото лично желание и желанието на родителите си, като се омъжи за доктор Чипиловски. Мила отново се противопоставя - тоя път по-енергично. Братът я нагрубява и заплашва, че насила ще я омъжи. Тя побягва от къщи с намерение да иде у Христофорова, но случайно пада под минаващия трамвай. - Какво можем да очакваме след тая случайност? Мила е зле ранена, агонизира. На външната драма е турена точка. Борбата между брата и сестрата съвсем ненадейно е прекратена. С това е прекратен и конфликтът между Драгоданоглу и Христофоров. В каква посока може да се развие по-нататък действието? Авторът се спира в пето действие да рисува душевното състояние на своя герой след срещата на гробищата и след като узнава за нещастната случка. Но в преживяванията на Христофоров, възпроизведени в последното действие, ние не съзираме никакъв драматизъм. Той няма вече пред себе си две възможности: или да прибере Мила и да я освободи от грубостите на брата й, или пък да я убеди да потърпи тя още, докато се създадат по-благоприятни външни условия. Мила е на умиране, душевните колебания, що измъчваха по-рано Христофоров и създаваха материал за вътрешна драма, сега, след една съдбоносна случайност, изчезват. Остава само една властна лъжа. Отчаян от злополучния край на любовта си и разочарован от политическата си кариера, Христофоров се самоубива.

В пиесата по-широко място е дадено на външната драма. Тя е възпроизведена в първо, второ и четвърто действие. Вътрешната драма е набелязана твърде слабо и бледо, само в трето действие. В четвърто действие Мила загатва за тая драма, ала не й се отдава напълно. Авторът почти не се спира да изясни вътрешния конфликт у Мила, породен от един гнетителен въпрос. Пето действие изцяло е лишено от драматизъм. - Коя от двете драми е искал Яворов да изтъкне на пръв план? Едната не е подчинена на другата, не я мотивира, не е дадена като фон, върху който да се рисува другата. Както споменахме, те не са в органическа връзка помежду си, не се сливат. Не само че са разединени, но са и неразработени, понеже не е намерен един общ пункт, от който да се влее съдържание и художествена смисъл в тях. Авторът се е колебал и лутал между различни, противоречиви съображения, без да си постави една ясно определена цел. Драмата, що се загатва в трето действие и съдържа ценен психологически материал, сгоден за драматизация, е само почната. Материалът е останал неизползуван. Първата, външната драма е дадена в по-широки размери, но при все това не се отличава с грижлива разработка, със значителност и сглъбяване в драматическите мотиви. Външните пречки, що срещат Мила и Христофоров, не са непреодолими. Братът не може да задържи насила сестра си и да й внуши да не обича Христофорова. Колкото по-грубо се отнася към нея, толкова по-силно се привързва тя към Христофоров. Желанията на брата и родителите нямат за Мила никакво значение и не могат служи за мотив на колебание у нея. Отношенията си към брат и родители тя в никой случай не поставя по-високо от любовта си. В четвърто действие Мила решително напуща братовия си дом с намерение да иде при Христофоров и да остане завинаги там. Братът е безсилен да я възпре. Ясно е, че външните спънки в случая не са особено сериозни и непобедими. Между любовния устрем на младите и външните условия, що се противопоставят на любовта им, не възниква дълбок и сложен драматически конфликт, който в своето развитие да доведе до трагическа развръзка. Сам Христофоров намира и признава, че пречките не са значителни: "Всъщност положението не е толкова трудно - само малко търпение и решителност... (69, също и на стр. 70). Сега (само) наглед е затворен за нас всеки изход от едно нещастие!" (113). До трагическа развръзка не довежда и вътрешната драма, що преживяват Христофоров и Мила в края на трето действие. Мила твърде скоро и лесно - без дори да забележим - решава мъчителния въпрос. Когато напуща дома на брат си, тя е убедена, че "сега Христофоров ще иска... Аз зная сега... Сега ще иска той." (151. Курсив на автора). А самоубийството на Христофоров не е резултат на вътрешна борба, няма в основата си някакъв драматизъм. Христофоров се самоубива, защото не може да преживее Мила.

Като отбелязваме различните посоки, в които се движи действието, без да създаде завършена и издържана драма, ние идваме до още един съществен недостатък, който се съдържа в развръзката. Отбелязахме, че тая развръзка носи характер на случайност - не е подготвена по-отрано. Мила не е имала намерение да се самоубива. С нищо не се загатва, че тя възнамерява да посегне на живота си. Минута само преди да избяга от дома на брата си, заявява: "Аз ще отида в Русия" (150). Пред нея се мярка мисълта да потърси Христофоров (121). Иска от брат си да я остави да помисли един месец или поне една седмица върху постъпката на Христофоров; ако разбере, че Христофоров не я обича, ще се омъжи за най-нищожния - за доктор Чипиловски (148). Вълнуват я множество желания - но между тях ние не виждаме желание да умре. Когато Драгоданоглу и жена му Елисавета я нагрубяват, тя решава да побегне при Христофоров: "Сега ще иска той!" И тръгва. Елисавета я пита: "Къде?" Мила се измъква стремително и отговаря: "У Христофорова." (151). На смъртно легло тя изповядва пред Христофорова "Аз исках да дойда при тебе. Аз идех при тебе, защото не ме пущаха в Русия и ме насилваха за други"... (188). Тя напуща ада, сред който се е намирала, не за да иде на смърт, а за да живее. Съвсем очевидно е, че у нея няма и следа от помисъл да се самоубива. Като не е бил в състояние да постави края на Мила в зависимост от определена драма, да възпроизведе една развръзка, която да се налага като необходимост от самото развитие на действието, като резултат на непоносими душевни страдания, Яворов си послужва със случайности. Развръзката тук не се развива постепенно, не произтича от едно ясно драматическо положение, не е дадена като естествен, неминуем край на развиващи се събития. Каква трагедия би имало, ако трамваят случайно се забавеше малко и Мила стигнеше благополучно до дома на Христофоров? Най-вероятното е, че в такъв случай драмата би взела или щастлив, или комичен - комична фигура щеше да бъде Христофоров, - но не и трагичен край.

Не може да се каже, че авторът никак не се е опитал да изясни душевното състояние на Мила до момента, когато се намира пред трамвая. Тук-там се долавя намерението му да посочи някои мотиви, които да подготвят нейния край. Ала тия едва набелязани мотиви не са достатъчни и, което е още по-важно, не съдържат нищо драматично - при това ясно показват, че Мила не е мислила за смъртта. И при тяхната наличност смъртта й пак остава случайна и лишена от драматизъм. Преди да излезе на улицата, Мила е крайно възбудена, истерична дори. На душата й лежи някаква неопределена, гнетителна мъка. Авторът се спира повече да изобрази проявите на тая нервна възбуденост и душевна мъка, отколкото да разкрие психическото съдържание на едната и другата и да ги драматизира. Той е искал да подчертае, че психиката на Мила е съвсем смутена, болезнена - особено след разговора с доктор Чипиловски, на когото в крайно възбудено състояние заявява, че не може да му бъде жена, и по-късно - след свадата с брата си. Когато се смрачава в стаята, сторва й се, че през прозореца поглежда Христофоров. В уплаха изкрещява. След малко се съвзема: "То беше месеца. (Смее се) О! Аз се уплаших от Христофоров! Такова бледно лице... Месеца беше, а мене се стори, че Христо... че Христофоров прилепи лице на стъклото и погледна бледен като мъртвец" (144). Проявява всички признаци на една объркана психика. Не знае какво прави; няма определени намерения, не може да разбере какво става наоколо й: "Много се измъчих напоследък и вече не съм в състояние ясно да гледам." (148) "Не зная какво правя." (145) "Тя говори ту през смях, ту през сълзи." (143) "Сяда и безмълвно плаче." (145) "Изсмива се внезапно и веднага дига глава смаяно: "Аз ли се изсмях?!" (145).

Развръзката на драмата авторът е искал да постави в зависимост от тия изблици на нервност и болезненост - да загатне чрез тях за мотивите, що довеждат Мила до трагичен край. Но тези мотиви, повтаряме, нито съдържат някакъв драматизъм, нито пък са достатъчни. Както видяхме, тук и дума не може да става за стремеж към смърт, който съзнателно, планомерно се превръща в реален факт - нито пък за душевен процес, който да изразява постоянния преход от намерение към постъпка. Не виждаме присъствие на воля, нито оня ход на мисли и чувства, който води към определено действие и може да се нарече драматичен. В случая ние нямаме пред себе си постъпка, която да се предхожда от усилие на волята, от едно, тъй да се изразим, дееспособно състояние на душата. Всъщност обяснението трябва да дирим в едно афектирано душевно състояние. Когато се намира навън, гонена от брата си, съвсем изплашена, Мила не знае какво върши и какво става с нея. В последния си час изповядва: "Не помня помислих ли... когато трамвая идеше..." (188). У Мила ние съзираме твърдо решение да иде у Христофорова, тя е дълбоко убедена, че сега той не ще има нищо против постъпката й. Това нейно решение предполага голяма съзнателност, а също така и воля. Инак не би дошла до убеждение, че "той ще иска сега" и не би се решила да побегне от дома на брата си. Но когато се намира случайно пред смъртта - един момент, когато трябва да реши съдбоносния въпрос, да живее или не - тя "не помисля", няма и време да помисли, понеже всичко става твърде бързо и неочаквано. Постъпката, която извършва съзнателно, съвсем не я води на смърт; една неочакваност, един непредвиден случай не й дава възможност да осъществи желанието си. А това желание в случая изглежда много по-съществено и вероятно, отколкото желанието да тури край на живота си.

Яворов трябваше да ни разкрие отблизо преживяванията на Мила след срещата й с Христофоров, да изобрази една вътрешна драма, която съвсем очевидно да тласка героинята към гибел. Но той не си поставя подобна задача. Съмненията в любовта на Христофоров престават да я мъчат от момента, когато тя решава да иде у него. Вътрешната драма вече не съществува. От гнета на брата си Мила лесно може да се освободи. Значи, нито вътрешната драма, нито пък външните пречки подготвят края на героинята. Остава само обяснението, което авторът посочва. Ала какъв драматизъм има в сълзите и истеричния смях на Мила и във факта, че тя пада под трамвая, без дори да помисли нещо? По тоя път авторът можеше да доведе героинята до едно анормално, помрачено душевно състояние - без да посочва като резултат на какви вътрешни и външни преживявания се явява то, и да я накара да извърши най-противоположни постъпки. - Смъртта на Мила, тъй както е изобразена, е неуместна в едно драматическо произведение. Нито героинята знае, че трамваят ще мине в момента, когато тя бъде на улицата, нито пък ние сме подготвени да посрещнем смъртта й като нещо, за което тя е мислила по-отрано. Читателят не остава с убеждение, че и да не минеше трамваят, Мила пак щеше да подири смъртта или пък, че нейната гибел е неотвратима. Нейните страдания и пречките, с които има да се бори, не са от такъв размер и характер, че трагичният край да изглежда неминуем. Тук е голямата грешка на автора.

Един от критиците на пиесата съзря дълбок художествен смисъл в посочената случайност. Според него трамваят, който сгазва Мила, е "символ на всичко лошо в живота". Критикът е искал да каже алегория... Може би щяхме да се примирим донейде с тая алегория, колкото и да е груба, ако очаквахме смъртта на Мила, ако тая смърт се чувстваше като неизбежен, естествен край на една значителна вътрешна или външна драма. Смисълът на драматическата връзка не бива да се дири в груби алегории, мястото на които е в басните, а в психологическите мотиви, що движат развитието на действието, и в съвкупността на условията, при които възниква и се развива драмата, пък най-сетне защо да дирим алегории там, дето всичко е тъй ясно!

Щом няма пред себе си строго определена художествена цел, предварително обмислен план, в чиито рамки да бъде спазено единство на действието, Яворов често се впуща в подробности и отклонения там, дето това не е потребно, или пък съвсем слабо и повърхностно засяга ония мотиви, които изискват по-подробна и грижлива разработка. Понякога това, което трябва да бъде изразено като фон поставя се на пръв план, а същественото едва се засяга и загатва. В трето действие авторът е имал намерение да изтъкне вътрешните мотиви на трагедията. Но вместо да стори това, вместо да разкрие интимните преживявания на своите герои и да направи по тоя начин възможни и правдоподобни цялата трагедия, той оставя Христофоров да декламира, да мъдърствува, да се увлича в мъгляви и разхвърляни разсъждения върху жената и любовта си към Мила. Какво значение имат всички тия мъдрувания, щом не са използувани, за да се създаде и изясни една драма? Всъщност те само отвличат нашето внимание и забавят темпа на действието. Едва в края на третия акт е отбелязан, твърде бегло, конфликтът в чувствата на Мила и Христофоров. Това, което трябваше да бъде най-главното и изтъкнато на пръв план, съвсем случайно и слабо е засегнато - и то в края на действието. Доста широко място е дадено на стълкновението между брата и сестрата, изобразено в първо и четвърто действие. Това стълкновение нито е център на драмата, нито пък мотивира развръзката. А като обгръща цели два акта, то нарушава съразмерността между отделните моменти на действието./

При характеризиране на лицата се изтъкват понякога такива черти, особености, изображението на които с нищо не се оправдава, понеже "нямат решаващо значение за драмата". Яворов се спира на няколко места да рисува подробно своя герой като обществен и политически деец, опитва се да изложи неговите социални и културни идеали. В началото на втори акт, на четири страници, Христофоров излага пред група приятели убежденията си. В пети акт, първа сцена, той е обрисуван като адвокат, политик и журналист, който след енергична дейност се отказва от партията, на която е принадлежал, понеже не иска да ограничава убежденията си в тесните рамки на една партийна програма. Христофоров, представен като възторжен идеалист и мечтател, е разочарован не само от партията, но донейде и от народа. Защо е трябвало да се възпроизведе всичко това? Навярно, за да се посочи още един мотив за самоубийството му, мотив, който се крие в разочарованието на политическия деец. Може би намерението на автора е било да изтъкне, че Христофоров се застрелва не само защото любовта му свършва злополучно, но - още и поради това, че не намира удовлетворение в политическата си дейност. Ако Яворов бе съумял да създаде една съдържателна любовна драма, ако вътрешните колебания у Христофоров, загатнати в трето действие, бяха възсъздадени в по-значителна и вероятна форма, не щеше да има нужда да се дирят други мотиви за последното решение на героя. Освен това двата мотива са твърде разнородни - не произлизат от едно основно душевно състояние, не са във взаимна зависимост. Едновременността на тяхното възникване е чисто случайна: разочарованието от политиката възниква случайно в оня момент, когато Христофоров постига нещастие в любовта. Би ли се самоубил той, ако не беше се разочаровал от партията и политиката? Яворов е чувствувал, че драмата на любовта е твърде слабо възпроизведена и че тя само не може да доведе Христофоров до съдбоносно решение и поради това е подирил и други, съвсем случайни мотиви, с които да оправдае самоубийството на героя.

Във връзка с отсъствието на определена цел и съсредоточеност при възпроизвеждане на отделните лица, трябва да отбележим и това обстоятелство: че в пиесата срещаме лица, които са излишни, понеже не засягат, пряко или косвено, драматическото действие, нито пък са засегнати от него. Такива са Амели и нейният мъж Петрович. Може би авторът е искал да ги изобрази като контраст на Драгоданоглу и жена му. Но само едно такова съображение не е достатъчно да оправдае присъствието им в драмата. Настрана от действието стоят донейде Чудомир и Елисавета, които твърде често се явяват на сцената, без да имат някакво съществено значение за самата драма.

Нито епизодите, нито пък лицата създават някакъв център. Както посочихме, тук няма едно определено действие. Освен това няма едно централно лице, което да обединява всички моменти на действието. В полите на Витоша е произведение без стил, без определен характер, бих казал: без основен тон. Тук се преплитат различни тоналности, без да са подчинени на една господствуваща, едностройна художествена идея. От грубите очертания на външната драма ненадейно се минува към интимен любовен диалог, който повече носи характер на лирическо интермецо и при това рязко се отличава както по драматизъм, така и по стил и тон от даденото в първо и второ действие, а също и от онова, що следва по-нататък. Бих сравнил тая трагедия със сграда, при строежа на която не е спазен никакъв план и стил - при това една сграда, започната и недовършена.

Нека видим как са очертани лицата. Характеристиките тук не са сложени на широка психологическа основа. Героите на Яворов не живеят сложен драматически живот, в който да проявяват най-характерните свои особености. Онова, което ги отличава, което трябва да образува тяхната индивидуална особеност, е дадено в много случаи не като естествена проява на живот, а като предвзето набелязана безжизнена черта. - Яворов не е обективен при изобразяване на лицата. На всяка страница долавяме неговите симпатии и антипатии към едни или други действащи лица. Той идеализира до крайност, с увлечение тия, които му са симпатични, а антипатичните превръща в жалки карикатури. В драмата си не се проявява като художник, който се издига високо над действителността, преработва я в своето творческо въображение и свободно я възсъздава; той блуждае в тесния и безизходен кръг на тая действителност с твърде смътни художествени домогвания, безсилен да я преодолее, понеже му липсват волята и свободата на художника. В неговата драма ние повече чувствуваме отношението на реалния човек към една конкретна действителност, отколкото отношението на художника към един творчески мир. Той наднича зад всяко лице ту със своята безкрайна симпатия, ту с явната си неприязън. И ние изнасяме едно определено впечатление: той не застава пред своя сюжет, не се отнася към него обективно и свободно, а сам стои на една равнина с героите си и се лута между тях с помътен поглед.

Лицата не изпъкват като живи, определени фигури и поради друго едно обстоятелство. Вместо да изобрази техните постъпки и да представи непосредствено перипетиите на драматическата борба, Яворов твърде често оставя героите си да разсъждават за тая борба, да декламират и описват риторично своите чувства в даден момент. А знайно е, че не са нужни фрази там, дето трябва да се изрази дълбоко преживяване и да се представят най-характерните прояви на една личност.

В лицето на Христофоров Яворов е искал да нарисува възторжен идеалист: рицар на истината, честен и безкористен, чужд на какви и да е егоистични съображения, готов всякога да се жертвува за осъществяване на бляновете си. За такъв го представят онези лица от драмата, които са симпатични на автора, такъв е искал да го нарисува той сам - това тъй ясно личи! Най-сетне за такъв се представя и сам героят.

При най-неблагоприятни условия е расъл Христофоров и е формирал своя характер. Още ненавършил 16 години, зад него се затваря вратата на бащината му къща и той остава без завет и без залък. Въпреки това не пропада в живота. Той има твърда воля, той говори на Мила - превъзмогва всички трудности и успява да си пробие път. "Аз не пропаднах. Моят път в живота до днес е много кратък и дори прост. Пътят на душата ми, дълъг е той - и ми се струва, че съм изживял няколко живота... Победите ми, победи сякаш над самата съдба, ме направиха горд, самонадеян, непримирим с всичко, което противоречи на моята мисъл и чувство..." (97-98).

В обществената си дейност той се ръководи от най-идеални подбуждения и работи заедно с либералната и надеждна българска интелигенция. Отначало е бил социалдемократ: "Аз минах в ранна младост школата на една партия, чиито икономически доктрини си оставаха неопровержими за мене..." (56). След това разбрал, че "великите световни промени ще станат и с нас, и без нас... По-непосредствено служене изисква животът, който кипи около нас - народа, който се подема, - обществото, което чертица по чертица, добива образ..." (56). За да може да служи по-непосредствено на живота - на българския живот - и да прояви по-широка активност, той напуща редовете на партията, в икономическите доктрини на която всякога е вярвал, и застава под знамето на друга партия, навярно радикалдемократическата. Христофоров е в първите редове на партията, кандидат е за народен представител.

Симпатизират му не само неговите привърженици, но даже и политическите му противници. Един от тях, Петрович, заявява, че опозицията се е готвила "всецяло да гласува за Христофоров, като застави дори местните величия да се откажат от амбициите си..." (43). Когато Драгоданоглу напада Христофоров, Петрович го защитава, макар и да не споделя политическите му възгледи: "Долност не видях (у Христофорова). Видях само един противник, който се е борил с всички законни средства против беззаконията на властниците" (39).

Когато Петрович чува, че Христофоров е говорил против него - това му съобщава Драгоданоглу, който всъщност клевети своя враг, - той не се смущава; опитва се да оправдае не себе си, а Христофоров, като го поставя по-високо от себе си: "За мене? Тогава непременно съм направил нещо, което сега не мога да си спомня. Ако не бъде за мен, то ще бъде за друг; когато Христофоров говори, винаги има нещо..." (40). За да го характеризира като натура с крайно идеалистични устреми, Петрович говори: "Той е един философствуващ романтик в политиката, която сякаш иска да откъсне от действителността..." (41). За дейност Христофоров се вдъхновява от най-високи културни и обществени идеали. Пред приятелите си заявява: "Когато аз работя, господа, не лично за себе си, а за другите, аз се стремя към един идеал, който в своята същност не може да бъде от чисто духовно естество..." (58). Христофоров е за "една определена и широка културна политика". Пак пред свои приятели заявява: "Народното материално подигане не е цел, стремеж към нещо, а стремеж към условия за нещо по-високо. И една материална култура не служи за нищо, щом не е условие за реализирането на духовни цели." (58). "Велика сила на духа ето какво мечтая за България, ето в осъществяването на кое вярвам аз..." (59). Идеалите на Христофоров са много далеч от условията на българската действителност. Той вижда дълбокото противоречие между тях и живота, вижда също така, че партията, на която принадлежи, се опитва да наложи известни ограничения на убежденията му - и разочарован, решава да се оттегли от нея, за да дири друго поприще, в което би могъл напълно да прояви творческите си сили и своята активност, отдаден на свободна мисъл. "Познавам го добре, говори Петрович за него. Той не е от ония, които могат да депозират ума си в централното бюро на някоя партия и да оставят на други грижата да мислят за тях. Такива хора мъчно се водят." (40). И за да избегне унижението да бъде воден и да подчини мисълта си на една партийна програма, той напуща съмишлениците си и с младежки жар декламира пред своя приятел Чудомир: "Аз ще се бронирам с любовта, ще издигна факела на разума и ще тръгна по пътища и кръстопътища да светя". (163). "Нов път ще намеря аз и ще светя с нова светлина..." (164).

Христофоров е и журналист. С вестника, за чието редактиране се грижи, пропагандира политическите си убеждения. И тук се проявява с най-привлекателни черти - борец против реакционерите и своеволията на властниците, привърженик на либералните борчески елементи - народните учители и изобщо цялата прогресивна българска младеж (160).

Все със симпатични качества се проявява Христофоров и като адвокат. Бедните защитава безплатно. Когато вижда, че клиентите му не са прави, отказва се да ги защищава (156). Драгоданоглу, който иска да каже нещо лошо за Христофоров, без да ще, рисува безкористието му: "Той се окадява в съда да защити само някой просек или нехранимайко. Разбира се, те единствено имат време да го търсят по кафенетата, като знаят, че ще ги защищава безплатно... Тоя човек не от друго, а от мързел отказа преди два месеца едно дело, което можеше да му плати дълговете... Защото е потънал в дългове. "Не сте прави, казал, не мога да ви защищавам!" (51).

Христофоров е богато одарена натура, с твърде широки и разнообразни духовни интереси и потребности. Той е не само политически агитатор, не само борец за социални преобразования - той е и литератор - ценител на художествената красота, поклонник на изкуството. "Тоя бивш будилник, тъй го характеризира Чудомир, тоя бивш захародумен оратор на работнически събрания, тоя доброволец в литературната критика..." (13). Нямаме основание да мислим, че Чудомир в дадения случай иронизира. Само към Христофоров той не се отнася иронично - и когато говори шеговито за него, пак разкрива искреното си отношение към него, защото сам той оправдава приятелството си към Христофоров със своеобразното благородство, що от крил у себе си - кучешкия инстинкт (20). Като артистична натура с високи духовни полети Христофоров се рисува сам в своите публицистични декламации пред казиното: "Аз искам наука, литература, всички изкуства..." (59). Той се възмущава, че в България се започва с онова, което трябва да бъде последно. Вместо да се грижат за зоологическата градина, българите трябваше да помислят за своето изкуство: "Запрели сме зверове, които изядат седмично може би повече, отколкото харчим годишно за откупуване картини от наши художници!..." (59).

Какъвто е героят на Яворов сред обществото, в своята широка културна и политическа дейност, такъв е и в интимния си живот - безкористен и идеален във всяко отношение.

Такъв е искал да го представи авторът. В любовта никога не се е водил от практически съображения. Нито миг не помисля за материалните изгоди, които може да му достави оженването за Мила, дъщеря на богати родители. Той сам съветва Мила да се откаже от правото на наследство: "Ти никому нищо не бива да дължиш, от никого нищо не трябва да очакваш." (108). Той е болезнено оскърбен от Драгоданоглу, който предполага, че чрез женитбата иска да осигури материалното си положение, за да може да играе по-широка обществена роля. В гнева си забранява на Драгоданоглу да говори по-нататък (82). Малко преди това Христофоров заявява: "Аз никога не дирих богатство..." (81). Когато Драгоданоглу изказва същото това предположение пред сестра си и подозира, че тя има намерение да плати дълговете на Христофоров, Мила отговаря: "Не бой се. За тия неща той ми е говорил така, както не зная колко мъже са способни да говорят..." (51).

Авторът се опитва да разхубави своя герой, като загатва дори за морала, що проявил Христофоров в отношенията си към жените. Братът, люто разсърден, мъчи се да убеди сестра си, че Христофоров е най-неморален човек - развратник:

Драгоданоглу. Развратник е той (дръпва стол и сяда срещу нея). Знаеш ли ти неговите...

Мила. Ти може би не знаеш всичко. Аз ще изброя имената с подробности, които той ми разказа, без да го питам.

Драгоданоглу (слисан). Е - ?

Мила. Все пак той не е развратник. - За да стигне до мене, той е трябвало да мине през целия този път. И най-накрая ще има с какво да се гордея аз (48-49).

В друга една твърде бурна сцена Мила заявява на тия, които искат да насилят нейната воля и чувствата й: "Той (Христофоров) е мъж, възрастен, направил е, както брат ми говори, няколко жени нещастни и не се досещаше, че трябва да ме целуне. Аз нямах 17 години и го целунах първа, чуете ли, първа - аз!" (140). - За да покаже, че в глъбините на душата си Драгоданоглу уважава противника си колкото и да злослови по негов адрес, авторът заставя Мила да каже на брата си: "Сам знаеш, че Христофоров не е кой да е. Вътрешно ти го уважаваш." (50). Но и героят умее да се защитава. Пред казиното Драгоданоглу споменава за миналото му, като иска да осъди неговия морал:

Драгоданоглу. Еднъж вие бяхте дори годеник!

Христофоров. Сгодиха ме хорските езици, за да обяснят горещината, с която бях подел толкова своеобразния процес на оная жена. Делото заслужаваше моята страст - показаха го принципиалните спорове, които поникнаха около него в нашия юридически печат.

Христофоров не позволява на другите да се гаврят с неговата чест. Когато Драгоданоглу го оскърбява, той се защищава енергично и като вижда, че убежденията и доводите не помагат, завършва спора с един ефектен жест - удря плесница на оскърбителя. Той не знае що е страх. Не се бои от дуел: за да защити докрай честта си, готов е да се дуелира. Той е чакал противника му да го повика на дуел. Но Драгоданоглу само е вдигнал шум в къщи, крещял е, заканвал се е, без да има смелост да стори една кавалерска постъпка. Христофоров е убеден, че противникът му е неспособен за такава постъпка. И с едва уловима ирония се обръща към Мила със следния въпрос: "Брат ти, защо той не ме повика на дуел?" Авторът знае, че такава смелост и благородство не можем да очакваме от една жалка фигура като Драгоданоглу, който изглежда още по-жалък и смешен, като застава редом с героя на драмата. Мила отговаря: "Той крещеше това в първата минута, но после не помена вече... Смешно е да се помисли." Жената вътрешно е възхитена от благородството и героизма на мъжа, когото обича, и в тона на неговата скрита ирония се присмива на брата си: "Смешно е да се помисли." Христофоров, застанал в позата на човек, който ясно вижда колко високо стои над своя противник, готов е да го пощади и да му прости: единият е въплъщение на рицарски добродетели, а другият - нищожество. Де могат се мери те! Но иронията отново звучи предателски в думите на Христофоров: "За България - да. Но аз рекох, като е бил толкова озлобен." И за да покаже всичкото великодушие на своя герой, авторът го кара да прави следното признание пред Мила: "Можеш ли допусна, че бих дигнал ръка да стрелям върху твоя брат!..." (91).

Твърде много поезия и романтичен идеализъм е искал да вложи Яворов в отношенията на Христофоров към Мила. Христофоров всеки момент заявява любовната си нежност, своята готовност да отнесе Мила накрай света и да се жертвува всецяло за нея. Неговата любов - тъй е искал да я представи авторът, няма нищо общо с грубите съображения на егоиста, нито пък с плътските въжделения на една низменна натура: "3а моята любов стига и това, че ти живееш! Аз никога не съм те пожелал още, както се пожелава една жена; никога не съм те видял в своите сънища тъй, както се сънува една жена. Не зная дори защо те обичам. Ако се извърна настрана, не мога да си представя и как изглеждаш. Аз зная само две хубави очи, в чието сияние душата ми потъва и се топи като восък. Зная само една малка прозрачна ръка, която трепне в ръката ми с някакъв обезумителен трепет... Аз не познавам това в миналото; напротив, там, в моето печално минало, има нещо задушно, което ме гони и тласка напред, като една съдба..." (105). Любовта му е поетически блян, чието осъществяване е невъзможно тук долу на земята. Една неземна любов - мъчителен копнеж за сияние на душите. За нея съответна обстановка са гробищата, дето не прониква шумът на живота, треската на града, злобата, клеветите, всичко онова, което тъй грубо я докосва. Истинската, духовната любов не бяга от гробовете, те й напомнят тъй живо за оня неземен мир, към който се стреми. "Па гробището иде само любовта" (92). Над всеки гроб стои по един дух и я приветствува. Само онази душа, за която са чужди висшите любовни устреми, се бои от смъртта. Христофоров не се бои от нея. Той иска да вярва - той предчувствува, - че духовното сияние, към което се възмогва неговата любов, ще се реализира зад гроба: "Любовта, истинската любов, много често пристъпва прага на гроба с радост, като праг на брачна стая. Какво знаем ние! Може би онова сияние на душите, към което хората се ровят тъй мъчително, може би то е възможно само там. В предчувствие на туй, когато около нас заглъхне всеки шум... може би в предчувствие на туй човешката душа копнее по друг един свят... Често ние долавяме у себе си някакъв невероятен говор, който е сякаш една молитва за смърт..." (92-93).

Авторът е искал да изобрази Христофоров като човек, който носи в душата си една трагедия, защото ясно вижда вечното противоречие между действителността и бляновете си - дълбоко чувствува, че неговият висш блян, любовта, повяхва сред грубостите и прозата на една жестока действителност. Той дори не се опитва да осъществи тоя блян; за любовта си мисли и говори "само поетически" (106). Христофоров би желал да въведе Мила във вълшебен чертог, да я обсипе с всички съкровища на света, с всички очарования на живота. Като поетическа натура, той живее със своите илюзии и вярва, че над тях стои непостижима божествена тайна и че по някакво чудо те ще се сбъднат някога - в един друг свят. Той би се изразил със стиховете на Яворов:

Но пак те чакам аз. Чакам те,
защото
обичам чудесата...

Ала героинята е истинска жена. Тя обича не бляновете, а Христофорова. Иска да се почувствува напълно подчинена на една мощна мъжка воля. За нея е съвсем чужда любовната романтично-мистична идеология на Христофоров. Вън от него - от реалния човек - тя не обича никого и нищо. Душата й не вълнуват призраци и духове. Два противоположни мира се сблъскват. Мъжът с идеалните си неземни въжделения и жената със своята реална любов. Два мира, враждебни и чужди един на друг. Двамата страдат. Той би казал:

Защото сме чедата, може би,
на две враждуващи съдби...

Мила иска земно щастие. За Христофоров то не съществува. Да изпълни желанието на Мила, то значи да погребе бляновете си, да се отрече от тях, и от себе си. Мила е решена да побегне при него. Той се чувствува крайно нещастен, когато тя му съобщава това си решение. Той страда, тъй да се изразим, от много идеализъм, от безгранична любов, духовна в същността си, от един поетически мир, който има за него по-голяма реална стойност, отколкото околната действителност.

Тъй е искал да изрази авторът Христофоров. Един мъченик, вдъхновен от идеални пориви, които никой наоколо не може да постигне и разбере - дори и Мила. Изобщо желанието на автора да идеализира докрай своя герой, личи на всяка страница, във всеки момент. Христофоров, като нравствена личност, е поставен над всички други лица. Драгоданоглу, макар и да го ненавижда, чувствува неговата морална мощ. Пред Христофоров той е нищожество. С отрицателните си качества, със своята дребнавост, властолюбие, с умствената си тъпота той е пълна противоположност на Христофоров. Справедливият и безкористен Петрович открито признава, че Христофоров е въплъщение на идеален характер. Чудомир, възторжен идеалист, боготвори Христофоров. Пред тая богато одарена натура се прекланят всички - някои открито, някои мълчаливо. Както се изразява Петрович, Христофоров е "човек с обаяние сред интелигенцията" (43). Видяхме, че той е примерен адвокат, идеален политически и обществен деец, отличен оратор, артист по душа, ценител на изкуството, романтичен мечтател в любовта - една личност, съвсем чужда на грубостите и материализма на околната среда. Накрая авторът оставя своя герой да се самоубие, за да не преживее тая, която е възлюбил завинаги и без която животът му няма смисъл. С този последен жест Яворов е искал да довърши идеалния облик на героя и да го окръжи със сиянието на трагичната красота.

Стремежът на автора да възвеличи Христофоров - нещо повече: да го окичи с поетическите си блянове - се дължи както в съдържанието на онова, що говори Христофоров, тъй и с тона, с който изразява възгледите и чувствата си - например пред казиното и на гробищата. На много места героят изразява същите идеи и схващания, които срещаме в стиховете на Яворов. Често речта на Христофоров звучи като лична, лирическа изповед на автора. Христофоров, изглежда, твърде много е чел Безсъници и Подир сенките на облаците. Той знае стиховете за две хубави очи, пред които душата изнемогва в жажда и притома. Той живее с всички онези чарове на любовта, за които загатва поезията на Яворов. Позната му е мъката на две души, които копнеят за сияние и вечно единение - които се опознават в един миг само и се загръщат в обща мъчителна тайна. Като поета, той изповядва култа на любовта и жената. И за него любовта е едновременно източник на пантеистична жизнерадост и велико страдание. Цялото трето действие ни пренася в сферата на образите, настроенията и рефлексите, що характеризират лириката в Безсъници и Прозрения. В множество моменти ние виждаме автора да се превъплъщава в своя герой - да го изобразява с чертите, които са присъщи на неговата поетическа натура. Чрез неговите уста твърде често той изразява своя опит и мироглед; приписва му поетическите си сънища. А това, не ще и дума, е най-сигурен белег за преголямата му симпатия към Христофоров и за желанието му да въплъти в него идеалните си пориви.

Яворов е искал да нарисува своя герой тъкмо такъв, за какъвто го считат критиците, възхитени от драмата му. Един от тях нарича Христофоров "прекрасна душа", а друг възторжено го зове "благородна душа" и го характеризира ето как: "Христофоров е една поетическа натура, чужда в душата си на всякакви практически домогвания... Големият му грях пред живота е тъкмо тая кристална чистота на помислите, тая съвест, неспособна на компромиси... Христофоров е носен от високите идеали на прогреса и правдата... Неговата благородна душа не може да търпи опеката на партията и низостта на типове като Драгоданоглу..." И единият, и другият критик вярно са налучкали страданията на автора. Защото той най-съзнателно е искал да изобрази една "благородна и прекрасна душа с кристална чистота на помислите". Но докато авторът с увлечение е разхубавявал любимия си герой, без да забележи, помрачил е идеалния му облик с няколко тъмни краски. Което е искал да стори съзнателно, нарушил го е несъзнателно, незабелязано. Важното е, че чертите в характера на героя, които са прокарани съзнателно, отблъскват със своя фалш, с преднамереността си, а черните краски сякаш разкриват истинската му природа. Идеализмът на Христофоров е поза. Проявеното неволно носи печата на естественост, то е отрицателното у него; преднамереното, предвзетото в обрисовката му се отличава с отблъскваща изкуственост.

У тоя идеалист, който се представя за велика жертва на противоречието между небесните блянове и грубата действителност, в жестовете и постъпките на тоя нов рицар, на тая "благородна и прекрасна душа", има нещо, което отблъсква, защото е крайно несимпатично. Той позира, той декламира - зад гръмки фрази и трагически пози се старае да прикрие същинската си природа. Опитайте се да проникнете зад маската, да доловите една характерна черта у него - и вие ще видите как почват да потъмняват една след друга светлите краски - както върху портрета на Дориан Грея.

Това, което отблъсква у Христофоров, то е неговата голяма неискреност и неговият дребен егоизъм. Той проявява едното и другото, без да го съзнава, без да забележи това и авторът. Спомнете си срещата на Христофоров и Мила в гробищата. Колкото и да се е старал авторът да оправдае постъпките на своя герой, да ги представи като проява на благородство и идеализъм, все пак чувствуваме голям фалш в неговите декламации и жестове - неискреност дори в неговата кроткост и готовност да се жертвува за Мила. Той й говори, че я обича, но в отношенията му към нея се чувствува студенина и фалш. Неговото лицемерие проличава още в първите думи, които разменя с Мила по повод спречкването с Драгоданоглу. Както отбелязахме преди малко, Христофоров .знае добре, че противникът му е страхливец и няма да се реши на дуел. Без да смъква маската на кроткостта и благодушието, с една скрита, ехидна ирония той се подиграва със слабостите на своя жалък противник.

Несимпатичните черти на Христофоров проличават преди всичко в неговото самохвалство. Когато другите престават да го величаят, той сам се изстъпва пред нас и ни уверява, че се води от най-чисти побуждения и че носи в душата си една голяма трагедия. Ала вън от всички негови уверения и признания, в неговите трагични гримаси, в мрачния израз на лицето му, ние не чувствуваме дълбока истина. Всичко това е поза и самохвалство. Вместо да остави постъпките му да говорят за неговия идеализъм, той прибързва да се препоръча за честен и неопетнен. Пред Мила изповядва: "Аз не предадох нищо от себе си, за да бъда богат. Аз не посегнах да взема от случая или живота дори онова, което той сам ми предлагаше като заслужен дял." (107). На Драгоданоглу говори: "В моето минало няма нищо, което не би могло да бъде известно на цял свяг, нищо, за което би трябвало да се срамувам..." (77). Аз никога не дирех богатство, благодарение не само на вярата в себе си, на безкрайната вяра в себе си, но и на нещо по-друго..." (81). Пред приятелите си декламира: "Аз минах в ранна младост школата на една партия, чиито икономически доктрини си останаха неопровержими за мене..." (56). "Когато аз работя, господа, не лично за себе си, а за другите, аз се стремя към един идеал, който в своята същност не може да не бъде от чисто духовно естество..." (58). "Аз искам наука, литература, всички изкуства..." (59).

Вслушайте се в това гръмко Аз! То доминира в речта на Христофоров, нейният смисъл постепенно се губи, избледнява и накрая остава само едно голямо всепоглъщане. Аз.

У тоя човек няма едно определено решение. Той не е изяснил отношенията си към Мила. В постъпките и мислите му няма никаква последователност. Не се ръководи от някаква определена нравствена цел. Защото не е искрен. Той само се суети, ръкомаха, афектира се, дето трябва и дето не трябва, винаги намира за това повод, и се старае да запази докрай позата на страдалец и идеалист. Не забелязва, че си противоречи. Не престава да декламира, че се горещи дори и тогава, когато трябва да млъкне, да се замисли, да си спомни какво е говорил по-рано. Мисълта му не иде от дълбок източник. Тя се формира в момента, когато той говори. И като че ли сам не знае в каква посока ще се развие тя по-нататък. Може би ще вземе една съвсем неочаквана, противоположна посока, за да се превърне в парадокс. Обикновено той действува под напора на тъмна емоция, а не на една избистрена мисъл - емоция, която напълно разкрива неговата егоистична природа и неговия стремеж да се самовъзвеличи.

Къде и по какъв начин се проявява всичко това?

Христофоров уверява Мила, че я обича силно, че би сторил всичко за нея - би се жертвувал до последна частица. Той чувствува, че е красиво да се каже всичко това. И само затова го казва. Не би го казал, ако трябваше да се докаже. Би постъпил иначе. Той избира пътя на оная решителност, която не му коствува нищо. Явява се пред брата на Мила и прави предложение. Намерението му е, както сам признава, да стори "една решителна стъпка", да се ожени за Мила. Но ние знаем по-отрано, пък и Христофоров знае това, че братът ще отхвърли предложението му. На Драгоданоглу той заявява: "Мене днес интересува само една дума, която - и да говорим, и да не говорим по-дълго - зная, че е готова отнапред" (78). Тогава защо прави това предложение? След няколко време Мила и Христофоров се срещат на гробищата. Тук той продължава да се рисува пред нас с твърде несимпатични черти.

Зад привидния и престорен идеализъм се долавя практичност и егоизъм. Героят, който неотдавна говореше пред Драгоданоглу за "решителна стъпка" по отношение на Мила, сега, пред нея, се изразява твърде неопределено, с тон на нерешителност и колебание: "Положението е убийствено и за двама ни. Ние трябва да решим главния въпрос, и то още днес... Тъй или инак." Думите на Христофоров изненадват Мила: преди тя друго е слушала от него. "Тъй или инак? - пита учудено тя. - Нима може да се реши нашият въпрос по два начина?... Аз мисля, че има само един изход: да не се връщам в къщи..." (102). В първия момент Мила размисля - нейната постъпка би била непоносим, дори смъртоносен удар за родителите й. Тя се колебае. Но любовта към Христофоров надвива твърде скоро. Мила е решена да жертвува всичко за него: "Ако ти ме дръпнеш за ръката и заповядаш да те следвам, аз ще тръгна покорно. Ако би ме вързал и отнесъл, ще чуеш може би хули от моя език, но сърцето ми ще те благославя." (104). По-късно тя говори на брата си: "Ако искаше той, аз щях да му пристана..." (148). Как отговаря Христофоров на нейната готовност да го следва навсякъде, при всички условия? Сега той е поставен пред необходимостта да действува - за декламации и политически излияния няма място. В момента, когато трябва да прояви решителност и готовност, да стори всичко за Мила, да я освободи от непоносим гнет, в тоя момент той се чувствува нещастен: "Как нещастен съм аз в тая минута..." Вероятно същите думи Христофоров би казал на Драгоданоглу, ако той приемеше предложението и се съгласеше да му даде сестра си. Разбира се, той иска да убеди Мила, че в случая се ръководи от благородни намерения, че желае твърде много да я направи щастлива. Ала в думите му не долавяме искреност и дълбоко убеждение. Учудването на Мила все повече расте: "Нещастен? Ти? Защо?" Вместо с определен отговор, който да свидетелствува за дълбока и трайна любов, Христофоров се обръща към Мила с няколко мъгливи изрази: "Дете, аз се чувствувам слаб. Силата, моята мъжка сила - гордостта ми, самонадеяността ми, волята ми, самата моя безгранична любов към тебе, - ето моята слабост в тая минута." Мила нищо не разбира: "Аз - аз не те разбирам." Характерно е, че на това Христофоров отговаря: "Нима аз се разбирам? Нима аз зная защо става всичко това в мене?" (104). Но постепенно той се съвзема: "Чакай да събера мислите си..." И намира опора не в любовта си, а във фразите. Маската на идеализма незабелязано пада и пред нас застава един практичен егоист. Напразно се мъчи той да прикрие себелюбието си и своята практичност с поетически тиради и неопределени фрази: "Да, Мила. И аз ще те отвлека. Искам да кажа ще те взема от самата тебе. И то тогава, когато го позволи изискването на моята любов." (105). Той пояснява на Мила, че те двамата досега поетически са гледали на работите: "Един въпрос, който сме засягали досега, тъй да се каже, само поетически и твърде повърхностно - сякаш днес за първи път изпъква в душата ми в своя материално-житейски смисъл..." (106). Като стана дума за брак, предишният идеалист най-практично съобразява: "Но аз не съм богат, Мила..." (107). "Аз съм беден..." (108). Когато Мила казва: "Дай ми по-малко от онуй, на което съм привикнала, за да бъда напълно доволна", Христофоров отговаря с тона на човек, който разполага с богат жизнен опит и практичност: "Друго са мечтите, друго е действителността..." (109) "Какво удобство мога да ти предложа аз веднага..." (111).

Нека се спрем на тия негови думи и ги съпоставим с онова, което той по-рано е говорил. С бедността си иска да оправдае нежеланието си да се свърже с Мила в дадения момент. Но когато изповядва, че бедността не му позволява да осъществи мечтите си, един идеалист поставя бляновете си в зависимост от най-практични съображения! Христофоров, а заедно с него и авторът, изпада в грубо противоречие. Защо по-рано материалното му положение не го спираше, а сега го спира? Защо Христофоров, който сега не иска да се жени, по-рано искаше? Защо сега говори пред Мила, че не може да я направи щастлива и да я въведе във вълшебни чертози, а по-рано, пред Драгоданоглу, без да отваря дума за средствата, с които разполага, заявяваше, че е готов да се жени за сестра му? Във второто действие за Христофоров не съществува въпрос за удобства и материално състояние. Дори когато Драгоданоглу му напомня, че при едно несигурно материално положение не трябва да мисли за женитба, той гордо отговаря, че за това вече е мислил:

Драгоданоглу. А че какво е вашето положение най-напред.

Христофоров. Моето положение... Аз трябва да мисля за него, при една тъй решителна стъпка (71).

За нас е неясно кога е Христофоров искрен - пред Драгоданоглу, когато прави предложение, пред Мила, когато й заявява, че защото е беден, не може да я ощастливи. Или той е неискрен и в двата случая? Материалното му положение е все същото. От минутата, когато удря плесница на Драгоданоглу, до срещата си с Мила на гробищата, той не е станал ни по-богат, ни по-беден и не е променил с нищо отношението си към Мила. Условията, при които живее тя в дома на брата си, са влошени. Значи, един мотив повече, да остане той на първото си решение. Тогава какво го разколебава? Авторът не се спира пред тоя въпрос, за него такъв въпрос сякаш не съществува. Той не изяснява защо Христофоров в трето действие върши тъкмо противното на онова, което е говорил пред Драгоданоглу във второ действие. На всеки случай промяната в решенията на Христофоров не може да се обясни с интригите на Драгоданоглу, който му съобщава пред казиното, че Мила имала уж намерение да му плати дълговете и че е говорила вече за това на брата си (81). На гробищата Мила разсейва тази интрига и Христофоров разбира, че противникът му си е служил с лъжи и клевети, за да го обиди. Отбелязаната промяна в решенията на героя не се мотивира и от обстоятелството, че Мила, като не е навършила още 20 години, не може "да заяви по всички формални пътища отречение от бащини и майчини стежания" (112). За възможността на такова едно отречение, Христофоров споменува съвсем случайно, в края на разговора с Мила, след като вече е изтъкнал пред нея, че не е богат и че поради това именно не може да приеме с готовност и радост предложението й - тя да му пристане. Промяната, значи, е немотивирана. И ние идваме до заключение, че не само Христофоров не държи сметка за постъпките и изявленията си в различни моменти; за тях не държи сметка и сам авторът, когато ги оставя съвсем немотивирани.

В разговора на гробищата Христофоров все повече и повече разкрива егоистичните си склонности. Когато размисля върху предложението на Мила, когато оправдава постъпката си, когато съди за бъдещето, той се грижи повече за себе си, отколкото за нея: "Искаш ли да страдам аз?... Днес, ако те хвана за ръка и те отведа дома си, аз ще страдам, жестоко ще страдам... Какво ще стане с мене?" Христофоров мисли първо за себе си: "...какво ще стане с мене, с тебе - с двама ни! Да кажем, че ще бъдеш доволна, ще бъда ли доволен аз!..." (110 - 111). Това Аз, което и тук звучи тъй неприятно, свидетелствува за грубо егоистична мисъл.

След като се мъчи да убеди Мила с фрази, че не може да приеме предложението й в дадения момент, понеже цени високо чувствата си към нея и иска да спаси любовта си - нещо, което съвсем не изглежда вероятно, Христофоров се обръща към избраницата си със следните думи, които всъщност издават една неясна мисъл и показват, че той сам не е дълбоко убеден в онова, що говори: "Мила, нали има нещо истина в думите ми? Има нещо истина..." (112). Когато той казва, че иска да спаси любовта си, Мила, обзета от дълбоко, истинско страдание, възкликва: "Спаси мене, спаси мене: аз съм изгубена в пъкъла, сред който живея..." (112). Христофоров придава наивен тон на речта си и пита: "От какво се боиш ти?..." (112). Той знае при какви условия живее Мила, какви са отношенията между нея и брат й и за какво спасение говори тя. Знае също тъй, че не трябва да се бави и отлага. Ала вместо да помисли за спасението й, Христофоров, верен на своята егоистична натура, поставя суетната си амбиция по-високо от любовта си и от желанието си да помогне на Мила: "Аз ще спася гордостта си, самовнушенията си.. " (112).

Като не изхожда в речта и постъпките си от дълбоко и непосредствено чувство, от една действителна любов, способна за жертви, Христофоров се колебае между резки противоречия, избягва да бъде искрен - и накрая остава верен на болезненото си самолюбие. Преди малко той признаваше, че му е невъзможно да изпълни желанието на Мила, че след година ще може да се ожени: "Иди при брата си в Москва и ме чакай там. След година и половина - не, след година аз ще бъда там... И ние ще бъдем щастливи, затворили вход за всичко, което би могло да нарани нашето гордо щастие..." (112-113). Защо след година ще се жени, а не сега? Той с нищо не загатва, че в бъдеще положението му ще се промени и че ще има възможност, както сам се изразява, да създаде удобства на Мила. Сега той изтъква друг мотив за отказ - много по-вероятен за неговата психика. - мотив, който ясно разкрива суетното му честолюбие. Христофоров си спомня за обидата, що му нанесе Драгоданоглу пред казиното, като го подозре, че иска сестра му, воден от користни побуждения. За да докаже на противника си, че намеренията му са били най-чисти и че той не е ламтял да добие чуждо богатство, забраня страданията на Мила и я съветва да замине за Москва, да остане там година и половина, докато стане пълнолетна и "заяви по всички формални пътища отречение от бащини и майчини стежания...". Това той иска, за да не бъде накърнено честолюбието му в случая, че Мила вземе наследство от баща си или пък родителите й се опитат да наложат воля върху нея. И характерно за чувствата му към Мила е, че иска една такава жертва от нея в момента, когато трябва да се жертвува за нея, понеже тя е безсилна вече да понася своето страдание. Вместо да стори това, той мисли не за друго, а за едно, както се изразява "излишно нещо"... Без да се смущава от себе си и от Мила, Христофоров нарича желанието си "суета и лудост". Но то трябва да бъде удовлетворено, за да не пострада честолюбието му. "Най-после едно малко отлагане...". "Ти ще направиш това, макар инак излишно нещо, заради моята...", той се забърква и не може да намери израз, неловко му е да каже истината, "заради моята малка суета - или лудост?" (112-113). Егоистично и суетно желание занимава Христофоров, когато Мила, обзета от дълбоко страдание, говори: "Господи, ти ли ме наказваш, господи!... Аз съм изгубена в пъкъла, сред който живея... Нещастието е само мое... Струва ми се, че днес за пръв път те видях, залюбих и изгубих!... Аз нямам родители (много горчиво). Аз нямам нигде никого!... Остави ме - защо не си отидеш? (Пада на колене.) Остави ме. Тая камбана, тя бие за мене." (111-113)

След всичко това, което разкрива несимпатични, отрицателни черти у Христофоров, неговите любовни признания звучат твърде фалшиво. Ние виждаме, че героят на Яворовата трагедия не е способен да извърши подвизите, за които говори - с нищо не ни убеждава, че е в състояние да постави любовта си по-високо от болезнените си амбиции. След като сме вникнали в особеностите на неговата интимна психика, ние съзираме всичката неискреност, що се таи в неговите декламации: "Бих желал да те намеря на улицата сама изгубена, много нещастна - и да ти дам всичко, за да бъдеш щастлива; - да ти дам себе си до последна частица, за да бъда напълно щастлив..." (99). "Чувствувам желание да те отнеса накрай света и да бдя над тебе... ревнувайки те от слънцето, което те грее... пазейки те от вятъра, който те докосва." (101).

Иде ни наум известното възклицание на Хамлет пред Полония: "Думи, думи, думи..." Чудомир много добре е схванал една характерна особеност у своя приятел, който по-малко обича, а повече декламира и умува върху любовта си. Чудомир се изразява за Христофоров: "Изобщо тоя човек (е) създаден сякаш само да приказва, вечно да приказва..." (13). Или по-точно: да декламира, да превръща в декламация една истинска - чужда трагедия, която той не вижда и не разбира, понеже твърде много е зает със себе си.

Ще повторим: Яворов се е домогвал да представи един идеалист, ала, без да забележи, нарисувал е образ, в който долавяме най-несимпатични черти. Как е станало това, ще обясним друг път. Противоречието между домогванията на автора и онова, що ни е дал, е твърде рязко; в това противоречие ние долавяме всичкия фалш, що се съдържа в предвзетата идеализация на героя.

Може би ще ни се възрази, че авторът е имал за цел да нарисува един характер с положителни и отрицателни черти, взет направо от живота. Това възражение няма за нас никаква убедителност. Намерението на автора да възвеличи своя герой ясно се долавя, ала никъде той не се опитва нарочно, съзнателно, преднамерено да разкрие отрицателни черти у него. Той е влюбен в героя на драмата. Често говори чрез него. Има моменти, когато той го поставя наравно със себе си - и влага в устата му своите лирически изповеди. У Яворов не забелязваме обективно отношение към Христофоров или пък намерение - да изобрази една сложна психика със светли и тъмни страни. Ако той имаше подобно намерение, то щеше да проличи.

В такъв случай психологическият център в характеристиката на Христофоров щеше да бъде другаде - не в неговата тенденциозна идеализация. Авторът би подчинил положителното и отрицателното на една основна душевна особеност и да мотивира постъпките на героя, като излиза от нея - с една дума, би сложил психологическия анализ на по-широка основа. Цялата драма в такъв случай щеше да добие съвсем друга физиономия като изпъкне Христофоров на пръв план, а Мила остане във фона на драмата. Ако Яворов имаше за цел да създаде от Христофоров драматическо лице, щеше да постави в конфликт двете крайности, между които се лута героят. По тоя начин би създал една трагедия на вътрешното раздвоение. Но той е бил съвсем далеч от всичко това. Оставя героя си да глаголствува, да върши най-противоположни постъпки, да си противоречи на всяка стъпка, без да изяснява тия противоречия или пък да го поставя в зависимост от някоя определена индивидуална черта. Къде е онзи фокус, в който се сливат идеалните устреми на Христофоров, неговите висши блянове и неговият егоизъм, неговата неискреност - всички отрицателни особености, които тъй релефно са проявени? При какви психически условия идеализмът се превръща и груб егоизъм, по какъв начин се спуща героят от шеметната висина на мечтите си в мрачната бездна на груби чувства и инстинкти? Къде е психологическата вероятност на прехода от благородството на поривите към егоизма на една груба и болна душа? Яворов не си е задавал подобни въпроси и не е мислил за решението им. Не ще сгрешим, ако кажем, че той не си е поставил една сложна и в същото време определена психологическа задача - не се е домогвал да осмисли наблюдаваното в живота.

Ако всичко вложено в образа на Христофоров е резултат на непосредствени наблюдения над живота, тъй ли безобразно трябваше да се използуват тия наблюдения? Душата на художника не е фотографически апарат. За недостатъците в характеристиката на героя Яворов не трябва да обвинява българската действителност. Изкуството изяснява в художествени образи неясното в живота. И положителното, и отрицателното у Христофоров може да е наблюдавано - и в едното, и в другото, да предположим, авторът е долавял психическата формация на един нов тип, който след време ще добие ясен облик. Но от материала па своите наблюдения и на личния опит той трябваше да създаде целен и осмислен художествен образ. Суровият материал сам по себе си няма никаква художествена стойност. Той трябва да се превъзмогне и пресъздаде в творческата душа на художника, която подчинява на определена художествена мисъл най-сложната концепция и интуитивно налучква оня пункт, в който се пресичат противоположни наглед влечения и страсти. Ала Яворов, вместо да изясни задачата, която трябва да преследва като художник и психолог, вместо да обобщи, наблюденията си и създаде един цялостен н жив художествен образ, увлича се в празно глаголствуване и в антихудожествена идеализация на героя. Христо Христофоров е неясна фигура. В неговата обрисовка долавяме черти най-противоположни, нахвърлени безразборно и неподчинени на някоя основна душевна особеност и на една ясна художествена идея.

Сравнително по-определен образ е Мила. Но нейната характеристика не е завършена и закръглена. Като рисува портрета й, авторът ту се впуща в излишни подробности, ту пък забравя да отбележи някои главни черти, що я характеризират. Но на всеки случай в нейните постъпки, в отношенията й към Христофоров и другите, що я заобикалят, има доста психологическа правдоподобност. Това е девойка, която обича силно и е готова да се жертвува не за любовта си, а за човека, когото люби. Любовта си към Христофорова тя поставя по-високо от обичта и длъжността си към родители и брат. Любовта я окриля и й вдъхва смелост да се противопостави на братовата си воля. Тя презира брата си, когато той се опитва да я отдели от Христофоров. Защото обича Христофоров повече от себе си и не може да мисли за себе си, преди да е помислила за него. Мирът на безплътните сенки, в който се носят бляновете на Христофоров, не я увлича. Тя обича само Христофорова. Обича го много реално. Обича не мисълта за него, а самия него. Тя се опива не от съдържанието, а от тона на речта му - от неговия глас, не от неговата мисъл: "Говори ми още... Говори. Твоят глас е тъй особен днес..." (98 -100). Една от героините на Якобсен фру Бойе би казала: виното на нейната любов не се нуждае от подправките на фантазията. За нея е по-голяма наслада да усеща дима от цигарата на своя любим, нежели да се носи в призрачния мир на неговите фантазии и блянове: "Чакай, запали си една цигара и тогава говори." (100). Ако Мила, чужда на безкръвните мечти, имаше опита на фру Бойе и можете да разбере всичкия фалш, що се крие в поетическите тиради на Христофорова, в неговите книжни декламации за любовта, мъжа и жената, за вълшебните чертози, в които иска да я въведе, би му отвърнала с думите на поменатата Якобсенова героиня: "Колко често, оня, когото обичаме, ни украсява и окичва със своята фантазия, окръжава ни със сияние, туря ни криле на раменете, намята ни звездна одежда и само тогава ни намира достойни за любовта си, когато ни види да шествуваме гордо в маскараден костюм, в който не можем да се проявим такива, каквито сме всъщност, понеже сме твърде много окичени, измъчва ни, хвърля се пред нас в праха и ни обожава, вместо да ни вземе такива, каквито сме, и да ни обича просто."

На Христофоров Мила заявява: "Аз обичам само теб." (93). А Христофоров обича много неща най-много себе си. Мила не с за него единствената връзка с живота, а "почти единствена връзка с живота" (98). Увлечен във фрази, той заявява, че обича даже и смъртта, като се надява, че зад гроба ще се слеят сродните души. "Ти обичаш ли смъртта?" пита я той. "Аз обичам само тебе - отговаря Мила. - Аз мразя смъртта и се боя от нея. Как например бих отишла там и да те оставя - тебе! - тук..." (93). В молитвите си тя се обръща не към бога, а към Христофоров (97). "Няма мигновение, през което да не мисля за тебе..." (95). Нейният живот няма смисъл без него и без любовта й към него. Той има своите широки мъжки интереси. А тя... "Аз - аз имам само тебе... Аз те чакам просто като съдържание на моя живот..." (94). Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоя дух, предопределен да се въплъти в него." (96). Тя е щастлива, като знае, че обича и че е обичана, нищо повече не й трябва. Тя не разбира Христофоров, който изповядва, че не може да й създаде удобства. Ще бъде напълно доволна дори и тогава, когато той й даде по-малко от онова, на което тя е привикнала (108). За нея то не е важно и не може да я възпре. Като жена Мила се проявява и с друга една особеност на любовта си. Тя иска да почувствува изцяло мъжа, когото обича, не само в ласките, но и в грубостите му. И като че по-добре ще го почувствува в грубостите. Дори го моли да бъде груб към нея, да й причини физическа болка, за да може да го почувствува по-реално. Една чисто спиритуална любов, която се носи в сферата на безплътни сенки и ефирни нежности, не е достатъчна, за да почувствува тя напълно човека, когото обича: "Вие, мъжете, сте груби, когато мразите. Бъдете груби, когато любите." (100). "Стискай ми ръката, стисни я силно - додето извикам. (Подава малкия пръст на дясната си ръка.) Ето... не, на лявата, по-близо до сърцето, като в самото сърце... Остави ми един белег..." (99). "Сладка ми е всяка болка, причинена от теб..." (101). "Аз бях щастлива, спомня си тя по-късно, когато чувствувах диха на Христофоров в лицето си и зъбите му върху пръста си!" (140).

Христофоров добре я характеризира: "Ти си жена, Мила истинска жена, вярна на своята природа..." (96)

Не навсякъде изпъква тя като ясен, пластичен образ. Има някаква абстрактност в нейната обрисопка. На места тя се превръща в схематична, безжизнена фигура, в идея за жена. Авторът влага в устата й признания, които трябва да разкрият някоя характерна особеност в нейната женска психика, без да забелязва, че в известни случаи тия признания са неестествени за нея, било за състоянието й в даден момент, било пък изобщо за нейната индивидуалност - неестествени не само със съдържанието си, но и с формата, в която са изразени. Често фразите на Христофоров я увличат и тя почва заедно с него да декламира в тона на неговата фалшива реч. В такива моменти - като не разкрива просто и естествено своите характерни черти, а реторично излага някоя обща мисъл, с която авторът е искал да я обрисува като истинска жена - тя губи индивидуалността си и контурите на пластичен образ (напр. стр. 95 - 96 ). Ако авторът я оставяше да се изразява по-просто, по-естествено, с повече индивидуални нюанси в мисълта и речта - не тъй риторично, - тя би изпъкнала по-релефно и като драматична фигура, и като образ.

Мила би била по-живо лице, ако Яворов засегнеше отблизо драмата, що се заражда у нея след срещата й с Христофоров на гробищата. Когато вижда, че той не иска да жертвува за спасението й своята "малка суета", тя захваща да се съмнява в силата и глъбината на неговата любов. Опитва се да си обясни и да оправдае постъпката му, но не може. Не го идеализира, както преди, с пълна самоувереност. Пред брата си говори: "Не е чудно ти да си прав за много работи... Той (Христофоров)... може... може и да не е какъвто го мисля... И ако искаше той, аз щях да му пристана, защото тук съм много притеснена... Но той не иска... Защо той не иска?... Не мога да разбера..." (148). От това съмнение почва истинската трагедия на Мила. Безспорно, във вътрешния конфликт между съмнението и любовта Мила би се очертала като драматическо лице. Обаче авторът, като не е излизал от един централен драматически мотив, едва се е докоснал до тоя конфликт - и то, както се вижда, съвсем случайно. При това съмнението на Мила не е доведено до степен на вътрешен трагизъм. Има моменти, когато то престава да я тревожи: "Аз обичам господин Христофоров... и той ме обича" (138) "...Аз съм негова годеница. Аз съм негова жена..." (141). Ти си по-малко жена на брат ми - обръща се тя към Елисавета - отколкото аз на Христофорова - заклевам се" (141). А в последния момент тя разрешава мъчителния въпрос и почти без вътрешно усилие се освобождава от гнета на съмнението.

Понякога авторът я заставя да каже онова, което той иска, а не което тя може да каже. В тоя и в други подобни случаи той сам говори вместо действуващите лица, като изоставя самите тях на заден план. Вместо да се вживее в душите на своите герои и да забрави себе си, той забравя тях, техните характерни особености и ги заставя те да оживеят в него. Когато Драгоданоглу вдига ръка да удари Мила, тя оттласва ръката му и възклицава: "Остави ме. Иди направи още един избор с тоя юмрук - и се върни два пъти депутат!" (52). Това звучи фалшиво в устата на Мила. Тук-там в думите й долавяме една, тъй да се изразим, невинна циничност, съвсем неестествена за нея. Елисавета се изразява пред Мила за доктор Чипиловски: "Остави богатството му... Но погледни само какъв мъж е: набит, запазен, силен... Когато се омъжиш, ще разбереш... Мм, гледаш го такъв мълчалив, кротък, но ходи и дебне като бик!... Да бях на твое място..." Елисавета не довършва циничната си мисъл. Важното е, че Мила остава спокойна. Чистотата на ценните чувства, помисли и намерения не я заставя да се възмути. Тя се старае да бъде духовита и съвсем спокойна, донякъде в циничния тон на Елисаветината реч, отвръща: "Кажи го на брат ми" (133-134). Мила, тъй както иска да я представи авторът, не би казала това. Преди всичко тя не би разбрала тъй добре смисъла на Елисаветините думи.

За да бъде ясна и закръглена нейната характеристика, не е потребно да й се даде по-широко място в пиесата. Нейното положение в дома на брата й и отношенията й към Христофоров съдържат доста материал за сбита и релефна характеристика и за създаване на по-завършен драматически образ. В нейната обрисовка има множество вярно доловени черти и, струва ни се, при едно по-голямо усилие авторът би могъл да очертае интересен женски тип.

Драгоданоглу, жена му и доктор Чипиловски, които се противопоставят на влюбените, са невъзможни карикатури. Авторът се отнася с крайна неприязън към тях и охотно влага невероятни глупости в устата им, гледа да ги представи колкото е възможно по-жалки и противни и да ги превърне в посмешища. В една фарсова комедия това би било уместно, но в стила на трагедията съвсем не хармонира. Неприязненото отношение па автора към тия лица се долавя най-добре в иронията и подигравките на Чудомир, отправени към тях.

На Чудомир, посредник между Мила и Христофоров, е възложено да изразява не само ненавистта на автора към поменатите лица, но и неговата духовитост. Възложена му е още една мисия. В някои случаи той трябва да оправдава Христофоров, да се застъпва за него, за да спаси привидния му идеализъм. Което Христофоров не би имал смелост да каже на Мила, за да не бъде обвинен в себелюбие, казва го Чудомир. В неговата от нищо нестеснявана реч се долавя понякога интимната мисъл на Христофоров.

Дирените духовитости на Чудомир свидетелствуват, че авторът не е духовит по природа - а е искал да бъде такъв. Остроумията на Христофоровия приятел са твърде изкуствени и пресилени - на места доста банални. И понеже се сипят в изобилие, скоро почват да досаждат. Като че ли авторът прибягва до тия, лишени от оригиналност и непосредственост, остроумия, за да разсмива широката публика. От какъв род са духовитостите в пиесата, може да се види от следните примери:

Чудомир (говори по адрес на Драгоданоглу). Нека стане министър на полицията, да направи всички избори в България.

Елисавета. Плоско.

Чудомир. И керемидата е плоска, но като падне на главата - боли (29).

За доктор Чипиловски Чудомир се изразява пред Христофорова: "Мой първи братовчед, негов и неин - втори, твой съперник, а в собствената си кожа ибрик." (67).

Елисавета и Мила разговарят за тоя доктор:

Елисавета. Но погледни само какъв мъж е: набит, запазен, силен, камък да хване...

Мила. Камък да хване, каменар да стане, да прави каквото ще!

Елисавета. Мм, гледаш го такъв мълчалив, кротък... но ходи и дебне като бик!

Мила. И гледа като теле. (133).

Тия диалози с претенция на остроумие ясно разкриват не само отсъствието на духовитост у автора, но и отсъствие на вкус за духовитости. Това се вижда много добре и от пътните бележки на Яворов: "От обсерваторията до гарата", що съдържат отначало докрай дирени остроумия, в които има и цинизъм, и книжност, но не и непосредствена жива духовитост.

Две думи за стила.

Бихме казали, че неговият стил е безукорен, ако не беше тъй реторичен на места. Яворов внимателно подбира изразите, умее точно да се изказва, има чувство за ритъма на речта, но често се увлича в реторични фигури и проявява особена слабост към журнализъм. Реториката и журнализмът в неговия стил твърде често се долавят и в лириката му. В някои от стихотворенията му виждаме живия патос да се превръща постепенно в безсъдържателна реторика, която не свидетелствува за непосредствена лирическа емоция. Без съмнение, като лирически поет, Яворов с право заема едно от първите места в художествената ни литература и неговата лирика щеше да е за нас още по-ценна, ако липсваше тоя журнализъм

Лицата в драмата не говорят просто и естествено. Тяхната реч в много случаи не разкрива някое естествено драматическо положение, а една постоянна склонност у автора към красиви фрази и декламации, в които лицата приравняват своя изказ. Реториката се долавя особено в речта на Мила и Христофоров - в досадното повторение на едни и същи изрази, в честото започване на изреченията със съюз и, във въпросите и възклицанията, в особената интонация, която на места не произтича от дълбоко чувство, а от чисто външно реторично съчетание на думите. Христофоров напомня на Мила как са се срещнали и опознали: "Аз ти стиснах ръката..." Мила го прекъсва, дозема декламаторския тон на речта му и продължава: "И ние се загърнахме в една обща тайна. Тайната на нашата любов. И аз останах едно незначително момиче - едно съвсем незначително и затворено момиче. Какво съм аз? Моят дух покрива само няколко нищожни частици от тебе..." (95). "Но имам ли аз душа? Струва ми се, че съм едно бездушно тяло, само тяло, което чака твоя дух предопределен да се въплъти в него" (96). "Сякаш нищо не е било допреди час, сякаш нищо няма да бъде подир час. Но струва ми се, че съм се пробудила между два кошмара, за да изживея в няколко мигновения цял живот..." (113).

Ето по какъв реторичен начин изразява Христофоров мисълта си: "Поета, философа, учения, политика, воина - ако стане чудо и им се каже, макар и в най-високия момент на творчество или дело: "Изчезна жената от света!" - те биха попитали: "Ще ни откаже ли гробове земята?" (98). Позата и декламацията тук са неуместни в един интимен разговор, сред мъртва гробищна обстановка. На приятелите си говори: "Казвам и подчертавам: има една област, дето юмрука е гавра, дето количеството е лошо качество и дето нашият народ може да разгърне всичката си амбиция..." (58). И Христофоров като Мила има една голяма слабост към повторенията: "Да ти дам всичко, за да бъдеш щастлива; - Да ти дам себе си до последни частица, за да бъда напълно щастлив..." (99). "Да те отвлека - на това хората могат да погледнат, както щат... Да те отвлека, то е желязната логика на обстоятелствата..." (105). "Силата, моята мъжка сила... На вярата в себе си, на безкрайната вяра в себе си..." (82). - Тая фалшива реторика, със сантиментален колорит, се чувствува също тъй в честото повторение на местоименията аз и ти, съпроводено с повторение на глаголната форма. Христофоров говори: "Нима дотогава аз бях мислил, нима дотогава ти беше мислила..." (95). Как те наказах аз - и как ме наказа ти!... Къде ще отидеш ти без мене? Къде ще остана аз без тебе?... Казах ли ти аз нещо, когато те срещнах, каза ли ми ти нещо?... За кого ще работя аз, за кого ще мисля аз... Ти никога няма да бъдеш майка, нито аз баща..." (189-190).

Реторичността придава неестественост на диалога, която най-силно се чувствува в трето действие. Но на много места диалогът се отличава с непринуденост и вътрешно движение - особено в четвърто действие, което не е лишено от драматизъм. Недостатъците в развитието на действието се отразяват и в диалога, който не може и не трябва да се разглежда независимо от същността на самото действие. Понеже липсва основен, обединяващ мотив, диалогът на много места е лишен от сила и драматическа изразителност. Заедно с действието той се отклонява в различни посоки и не създава напрегнато драматическо настроение, което постепенно да се изяснява и разраства.

Ще отбележим на края, че авторът по-добре щеше да стори, ако наречеше произведението си не трагедия, а драма. Случайната смърт на Мила и театралното самоубийство на Христофоров не създават настроение на безизходен трагизъм. Мила и Христофоров са доста безволни натури, не са в състояние да изнесат докрай една външна или вътрешна борба с всичките й трагически последствия. Те падат в момента, когато започва същинската трагедия. Освен това външните пречки, що спират за момент любовта им, както видяхме, са лесно преодолими. В конфликта между влюбените и Драгоданоглу - тъй както е изобразен - няма материал за трагедия. Душевните страдания не довеждат Мила до трагичен край. Мотивите на Христофоровото самоубийство не са изяснени в драматична форма, поради което то изглежда театрално-сценичен ефект, а не завършек на дълбока душевна трагедия. Изобщо, колкото по-внимателно вникнем в пиесата на Яворов, толкова повече недостатъци откриваме в нея, и то не случайни и незначителни, а твърде крупни. Първият му драматически опит не ни дава основание да твърдим, че в бъдеще той ще се появи като талантлив драматург. За това се изискват множество вътрешни данни, най-съществените от които Яворов не е проявил при написването на разгледаната пиеса - за едно лирическо стихотворение понякога са достатъчни ритъм и настроение. Но една драма изисква нещо повече от поетически фрази и сценични ефекти. В драмата авторът се самопроявява изцяло: със своите идеи, със своя мироглед, с волята и наблюденията си над живота. Неговото произведение ще бъде толкова по-завършено и съдържателно, колкото са те но значителни и колкото по-мощен, по-разностранен и широк е той не като поет на първо място, а като художник.

Такава мощ и широта не виждаме в пиесата на Яворов. Както посочихме, тя е без художествен център и определен драматизъм. Не е спазено органическо единство в действието. В основата на това произведение не виждаме определен план и ясна драматическа концепция. Освен това Яворов не се е отнесъл като художник към действителността, от която е черпал сюжета на произведението си. Той не превъзмогва тая действителност, не успява да я пресъздаде изцяло. При характеризиране на лицата не се проявява като обективен, безпристрастен наблюдател, който разполага с богат художествен опит. Светът се разкрива пред него през призмата на твърде реални чувства, а не в широките рамки на спокойно художествено съзерцание. Само образът на Мила ни кара донякъде да предполагаме, че той ще разшири кръга на наблюденията си.

Ще отбележим и това, че лирикът е попречил на драматурга: драмата страда още и от излишък на лиризъм. Христофоров, като автора, е предимно лирическа натура. Твърде широко място е дадено на лирически излияния и рефлекси - на онова, което трябва да има тук второстепенно значение. Съвсем слабо са засегнати мотивите, вътрешните конфликти, които трябва да образуват същността на драмата. В моментите на действието Яворов повече се чувствува, а по-малко се вмисля. Всеки отделен момент има за него самостойна емоционална ценност, преживяван е предимно като настроение. Това не бива да се забравя, когато се обясняват противоречията в постъпките на Христофоров, липсата на органическа връзка между различните епизоди и моменти, раздвоението на мотивите и неиздържаната характеристика на лицата.

В нашата досегашна, тъй бедна драматическа литература В полите на Витоша заема едно от първите места. Но там тя се издига не над художествените ценности, а над бездушни творения, които едва издържат снизходителна критика. В сравнение с тях Яворовата драма има множество предимства. Преди всичко в нея има повече реализъм и повече живот, отколкото в другите наши драми. Никой не ще оспорва историко-литературното й значение. Ала стойността й значително спада, ако я разглеждаме не като факт в развитието на българската драма, а сама по себе си, като художествено произведение.

В полите на Витоша има значение още и поради това, че съдържа важен материал, за да се характеризират личността и творчеството на Яворов. Който иска да установи връзката между произведенията и личността му, трябва да започне своите анализи от разгледаната драма. Неговата крайна субективност и ограничена наблюдателност са напълно проявени тук. При това ние срещаме в пиесата признания, които характеризират мисълта на автора и неговия жизнен опит.

За драматическите дарби на Яворов остава да говорят неговите бъдещи драматически произведения. Ние сме взискателни и строги спрямо него, защото е Яворов. За него може да се каже, че е един от малцината наши писатели, които имат право да бъдат строго критикувани - и пак ценени. Защото вън от произведенията им остава нещо, което не може да се отрече - то е тяхната дарба. А към нея те не бива да се отнасят нехайно. Много се иска от онзи, на когото много е дадено. Ние чакаме от него най-хубавото, което може да ни даде. Ако той беше посредствен, бездарен писател, щеше да даде големи надежди с драмата си. Ала несполучливото произведение на един даровит писател носи само разочарования. Той показва, че той не винаги с строг и взискателен по отношение на себе си, избягва самокритиката и обича повече да вярва в себе си, отколкото да вниква в способностите, с които разполага, и да се самопознава като художник.

 

 

© Боян Пенев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.04.2003, № 4 (41)

Други публикации:
Съвременна мисъл, 1912, кн. 2.