Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЪНИЩАТА НА Г. П. СЛАВЕЙКОВ И БЕЗСЪНИЦИТЕ НА Г. П. ЯВОРОВ

Божан Ангелов

web | П. К. Яворов. Критически силуети

“Сънищата” на г. Славейков са тихи и спокойни. В тях има само тиха тъга и копнежи; те нямат нищо от онези конвулсии, от онази треска, която изпълва безсъниците на г. Яворова. Една успокоена, уравновесена натура, г. П. Славейков преживява своите тъги, своите копнежи и своите поетически замисли в една уравновесена, гладка и стройна форма. Това спокойно, мерно, плавно движение на неговите преживявания естествено се изразява в една гладка, равна, изискана класическа форма, каквато виждаме в песните му.

Г-н П. Славейков бе се препоръчал повече като епически поет, с вкус повече за подробности, отколкото за обработка на една сложна епическа композиция. Той се бе показал повече един изящен, издръжлив и търпелив резбар, отколкото един архитект с широки и сложни концепции. “Сънища за щастие” идат да го осветлят от една почти нова страна: те откриват лирическата страна на неговия темперамент, сравнително спокоен, без онзи жар, без онази сила и без онова брио, които считаме неразделни признаци на всеки лирически темперамент.

В тези песни на своите сънища и копнежи за щастие г. Славейков е приложил своя вкус за изящна резба и ни е дал редица песни, някои от които по яснота и пълнота на чувството, по завършената си форма са истински бисери и образци за своя род.

Ето един летен пейзаж; от него вее задушливият лъх на лятната задуха и жега. Чувствува се своеобразният дъх на праха, който се е наслал по листата на дърветата, а посред гъстежа на листата блещи и блазни с тънките си шарове и нежния си мъх увиснал зрял плод:

Летен ден едвам се влачи,
Дълъг път макар да гони,
И под мудните му стъпки
Морно виснат прашни клони.

Друг момент:

Над безкрайните полета
Тишина е и покой,
Глухо дремят класовете
Морни от пладнешки зной.

Трети момент:

Задухата в знойний въздух
С огнени крила трепти -
И за близка жътва тихом
Тя на нивите шепти.

Мъката от тази задуха се подслажда от прохладата на някое тихо изворче, подслонено под тъмнолисто, гъсто някое дърво. Картината, нарисувана с такива свежи, сочни шарове, като картина на един модерен художник, сладостно дразни мириса и деликатните нерви на осезанието и вкуса:

Отсреща, дето стръмно се извива
Пътеката надолу по баира,
Под сянката на тъмнолиста слива
Прохладно, тихо изворче извира...

Друга една картина, все тъй прясна, пълна с прохладата и нежната, мека светлина на ранната зора, блазни освен с пластиката и пълния, свеж цвят, още и с грациите на две стройни фигури, денят и нощта - нощта, влюбена в деня, а денят нехаен към нежните нейни чувства. Строгите и сурови форми на природата се оживяват и смекчават, когато в тях се вложат страстите, копнежите и грациите на живите хора:

Плакала е горчиво нощта,
Плакала мълком сирота, -
Че за нея белий ден не хае,
Че не иска той дори да знае,
Що измъчва нейното сърце,
И защо е тъмно ней лице!...

Гърмът и трясъкът на бурята, яростният кипеж и шум на разбеснялото море с един дълбок, изтръгнат из гърдите шепот. Бурята, трясъкът се обезсилват, отслабват, успокояват се като минават през тази спокойна душа и се превръщат в тъжен шепот, в който се долавят тихите звукове на тъмни легенди, на неотгатливи гатанки на природата:

Само будните вълни
В тъмното море немирно
Се премятат беззапирно.
И унесени в захлас
Нещо шепнат с таен глас
Дали сага съкровенна?...
И заспалата вселена
Като че ли в трепет плах,
Слуша, дано схване в тях
Нейде някой рев далечен -
Ек от хаоса предвечен.

Посред този кипеж на разбеснелите вълни, посред този шум и блясък понякогаш се мярва тъмният образ на самотна чайка и на разбит чълн. И тогава в този мрачен пейзаж, оживян от писъците на тази сиротна чайка, поетът вижда живия симбол на своите блянове и сънища за щастие:

Гонят се, мятат се, пляскат, реват
Тъмните морски вълни
Тласкат и люшкат разбитий ми челн
Те към незнайни страни

Чайка сиротна над него лети -
Блян на щастливите дни...
Гонят се, мятат се, пляскат, реват
Тъмните морски вълни.

Друг път поетът се вслушва в бурята и ясно слуша в нея звуковете на цял оркестър. Той е такъв изтънчен музикант, че ясно долавя тембри на различните инструменти: басът бумти, тъпанът тътне, флаутата точи трели, реват тръбите, точат гладки нежни струни виолините [...]

Тъжният тон на есенния пейзаж най-добре предава истинския тон на целия вътрешен живот на поета - неговата тъга за пропаднали мечти, неговите сънища и блянове за изгубени, заминати нехайно радости и наслади. Този пейзаж е потънал в мъгла, та едва личат силуетите на дървета и къщи. Тъжният негов тон се засиля от грака на враните и печалния писък на жеравите, що отлетяват. В този момент в душата на поета се мярка тъмен спомен за изгубено щастие, за невкусени наслади. Печалното настроение от мрачните стихии на природата и пустотата в живота се просветлява и изясня пред веселите, ясни и светли лъчи на пролетта и избива във възторг и любовно досещане. Най-дълбоките задушевни тонове в тези песни излизат от неудовлетвореното чувство и блянове за щастие. Тези сънища и неутолени блянове са основният мотив на всички песни и на тия, които на пръв поглед изглеждат дела на просто, непосредствено без всякаква лична омисъл естетическо съзерцание на природата.

Това тихо печално настроение, това горчиво примирение, тази тиха тъга се излива в твърде спокойни, пластични елегантни форми, които някак отнемат нещо от непосредствеността и живата болезненост на онова чувство, което обзема човека при мисълта за близък край. Няма плач, няма пориви, няма късане и скърцане. Тихо, спокойно поетът пее лебедната песен на своя живот:

Веч на годините кервана превали
Над цветний хълм на младостта,
И моя бодър дух приневоли
Застигнала ме в път скръбта...

В общата хармония на тоновете и формите на тези тъжни песни има само един дисхармоничен, който разваля нейния акорд: то е неугледният, нестроен и нескопосан вънкашен вид на книгата.

 

* * *

Г. Яворов поднася своите “Безсъници” с един външен апарат, нагласен да отговори на вътрешната страна на неговата нова поезия. Но мене ми се струва, че той не особено е сполучил в избора на тези средства: форматът на сбирката, това тежко, неудобно, неухватно folio in quarto, е твърде архаичен, някак неразделно свързан в ума с формата на тези мухлясали букини, пълни със схоластични мъдрости, а винетките му, в този чисто академичен стил и геометрически рамки не се сгаждат с духа на тази поезия на впечатленията, свободно комбинираните образи и смътните настроения. В тях има много класична простота, хармония на движенията и симетрия на формите, които не хармонират с нервните тръпки, с неспокойните и неравномерни движения, с прищевките на въображението и конвулсиите на нервите.

Сбирката се открива с една “Песен на песента ми”, по дух и стил на чужда библейската “Песен на песните”, която бихме си припомнили при това име. Неговата “Песен на песента ми” е един манифест за новото му поприще, за новите форми и за новите мотиви на поезията му. Тук г. Яворов прогласява новата си поезия: новите си чувства, новите си усещания и идеи, новите си похвати. Досега той е бил тръба, през която широкият живот е говорил, поезията му е била отзив на чужди болки: сега той се прибира у себе си, след като дълго е блуждал, след като е бил при голака, когото е залъгвал с обещания за бедни блага, при селянина, когото е залисвал с мечти, при поборниците за свобода, които е насърчавал и над чиито гробове е плакал. След толкова скитаници, след толкова “лъжливи” увлечения, толкова усилия и опити да намери обекта на своите копнежи, да намери онова, което би изпълнило душата му, би удовлетворило страстите и тъмните пориви на душата му, след всичко това той се прибира на “върха на самотата”. Защото всичко, за което той досега е пял, всичко това са:

Безплътни призраци, едвам
Съзирани през тишината
На спомена мъглив.

От този момент за него започва нов живот. То е животът на усамотената, обзета от себе си, затворена в себе си душа. Той не иска да знае вече други интереси, други грижи, други копнежи освен ония на неговата душа. Той започва да живее със свои истини, свои интереси, свои грижи и копнежи:

Да, няма зло, страдание, живот
Вън от сърцето ми - кивот,
Където пепелта лежи
На всички истини - лъжи.
Да, няма дух и няма вещ
Вън от гърдите мои - пещ
На живия вселенен плам,
На цялата вселена храм.

И той започва дневник, в който отбелязва събитията на този нов живот. Дневникът е посветен на неговата едничка, неразделна и ненаситна другарка - волната мисъл. Той е влюбен в своя безстрастен дух, в тази хладна и жестока като желязо мисъл, защото чрез нея той изпитва всичката наслада на един безучастен съзерцател на тайните на света. Но мен ми се струва, че г. Яворов се лъже в себе си: защото, тъкмо напротив, у него няма нищо хладно, нищо спокойно; той е тъкмо чужд за това безстрастие, за тази хладна мисъл; той е само жар, само чувство, само пориви. Посвещението тогава е едно увлечение от фурията на хубавите думи, то е безпредметно.

Още първите страници на дневника отбелязват една буря, един кипеж, който измъчва и пали душата му: поетът гори в огъня на една страст и страда от отровата на изменилата му любов. И в тази част вместо предишната гореща страст той отбелязва няколко момента на истински пристъпи на омраза. Болезнени, нервни конвулсии, причинени от страстна омраза към онази, която преди му е вдъхвала само страстна любов. И ако тази омраза се изказва чрез образи, които не могат да се похвалят с особна грация, причината на това трябва да дирим в повишената температура на тази страст.

Все пак обаче това чувство не се шири толкова из дневника на г. Яворова. Изглежда, че то не е траяло дълго време, като е отстъпило на нови чувства и настроения, все тъй горещи, страстни, дълбоки и конвулсивни. Такъв си е темпераментът на поета: “Насаме”, “Въздишка”, “Сенки”, “Вълшебница”, “Ела”, “Среща” са цветовете на тази страст, из които лъха този тежък, гъст, благовонен и отровен дъх.

“Насаме” е пълно с жарта на тази блажена притома, която гори и топи душата. Този блажен жар е примесен със страстна мъка поради онази далечина, която разделя две души, жадни да се слеят.

“Въздишката” на г. Яворова е дълбока, богата с тънки отсенки на чувствата и с чудати асоциации: в тази игра на образите, които тя извиква, личат признаците на една модернистична чувствителност, която не може пряко и просто да се изрази, та се прибягва към средствата на симболизма. И ето г. Яворов въздиша, а въздишката му буди цяла редица образи, чудати, далечни един от други, събрани само по каприза на неговата фантазия:

На гаснещия ден прощалните зари
И аромат от рози покъсани без жал;
На лебед песента, все болен от зори, -
Душата ми самотна - и нейната печал...

Ах, тихата печал на скорошната нощ
И в храсти оголели въздишка на зефир;
Широките криле, отпуснати без мощ -
Душата помрътвяла и гробния й мир.

“Сенки” е израз не толкова на непосредствено чувство, а на размисли върху това чувство. Копнежът избива във видения и призраци, в две сенки, които се топят в притома и сладостни конвулсии. Сенките се превиват, гърчат се и протягат ръце, викат се, дават си знакове, но не могат да се разберат, не могат да се познаят:

Те шепнат, може би, но може би и викат,
Но може би крещят; - те няма да се чуят,
Две сенки от нощта, през толкоз светила...
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат...

“Теменугите” посред бодил, тръне и храсти, закрити за лъчите на слънцето и лъха на зефира, са хубав симбол на пасивния, безсилен и безнадежден копнеж на жената. “Две хубави очи” във формата си има нещо от грацията в движението на две хубави очи, които търсят и намират един фокус. Една ловка, изящна игра от две строфи, обърнати една срещу друга, тази песен е отзив на леките и повърхни пориви при една случайна среща. Елеганция е грация, не толкова родна на г. Яворов. Стрихии блещят в новия “Сън”. То е море от рози, аромати и слънчеви лъчи:

Ще бъде слънце любовта ми - и зари
Над тебе ще пилей, за тебе ще гори.
След зноен ден
На теменужна вечер хладната роса
И теб и мен
Пред вечен сън ще ороси...
И тихо ангел тих ще угаси
Звездите в тихи небеса.

Тези любовни епизоди, в които бляскат искрите на една лека, моментална страст, съставят прелюдията на една дълбока вътрешна драма, която се разкрива в “Демон”, “Затмение и възход”, “Среднощни видения” и “Предчувствие”. “Демон е поема на един горд, възвишен дух, който лети над низостите, посредствеността, ограничението и тъпотата. Това е една поема в името на Лермонтова и с епиграфа на неговия “Демон”, съблазнителя на Тамара. Обзет от една свръхчовешка страст, той се стреми да увлече и издигне на шеметни върхове онази, която е била силна да пробуди тази страст у него. И той я блазни с обещания, съблазнителни и пълни с прелест. Нещо като царството, което Солнес обещава на Хилда. И тези обещания не могат да не съблазнят една висока, пламенна, силна и способна за върховни пориви душа:

Далеко ще те отнеса -
Отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса -
На горда самота.
В призвездния предел
Духът ми е орел,
И аз живея там,
Но аз съм сам...

Тази огнена страст, тези върховни пориви в един момент избиват в болезнени конвулсии и разкриват пред нас картината на една чувствителност, която се изразява в най-чудати, невъзможни, парадоксални и фантастични образи. И изразът на тези страстни конвулсии, къс, пресечен, конвулсивен, често губи нишката на ясната, логична мисъл при този апокалиптичен, пророчески тон, в който поетът говори:

Желания вулкан и адски жар
Ще пламнат в твоите гърди:
Гърдите ти ще бъдат ад...
А отвращение ще поледи
Душата ти... Ни копчица роса
Не ще те прохлади...

Но поемата на тази висока, върховна страст скоро се прекъсва и рязко, с трясък настъпва драмата като катастрофа на тази умряла, пропаднала любов: тази, която при пръв поглед е пробудила тези буйни чувства, е неспособна да се отзове с оная сила, дълбочина и богатство на душата, каквото той очаква. И тъй открито, жестоко й казва:

Не си виновна ти - от други свят съм аз,
Не зная прах и дим в приоблачния мраз;
От други свят съм аз: що можеш стори ти
За моя снежен сън и ледени мечти,
Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна,
За тайната в тъма ридаеща сама...

Някогаш той е бил близо до тая душа, изпълнял е със съдържанието и богатството на своята душа празния, ненаписания лист на нейната бедна душа. Но този момент е траел малко: една бърза буря е помела всичко нейно, което се е съхранявало у неговата душа. При все това дохождат моменти, когато тъмните спомени за тези силни връзки избухват с голяма сила, завладяват душата и я карат да страда. Това са светли моменти, моменти на възход... Отзиви от тях слушаме в песента на “Възход”:

Посред вълните морски в шемет мудно
Проглеждам аз. Вълшебно грей
Зора след бурна нощ. В душата чудно
Прониква утрен лъч. Немей
И бездната; - море се плиска мудно.
Това се ти, това си ти, огряла
На туй сърце, на тез гърди
Изкъпани в кръвта.

Нощните видения на г. Яворова са твърде смътни и неуловими; това са странни, загадъчни образи, които нямат контури и почти нямат име. Понякогаж и копнежите му са тъй смътни и неуловими, почти безпредметни, както са тези негови “може би”. Странни, загадъчни, тези видения и тези копнежи се разпадват и се губят в мъглата на неуловимото. Остава само нежната, цветиста пяна на едно меко, топло настроение, което не може да се определи и назове. Рекорд на тази потънала в мъгла и тъма поезия е достигнат в песента “Може би”. Поетът очаква, копнее, топи се за:

Слънцето и слънчев блясък
С очи покрити веч от прах и пясък -
И сляп отдавна.

Поза и жест почти трагични... Той се изправя пред нас като символ на човека от всички времена и всички страни, човек, който очаква успокоение на вътрешни бури, освобождение от мъките на вътрешни противоречия, и чака онова загадъчно, мистично, пълно с примамки щастие от постигане на върховната истина. Но неговата вяра не отива по-далеч от това съмнение, което при всеки отделен случай не казва нищо повече от едно “може би”. “Смъртта” е една поема на ужасите и хладните тръпки. Поетът среща на всяка стъпка хладния и кухия призрак на смъртта и ето ужасът му расте, усилва се, прониква в най-тънките нишки на нервите му. Където и да погледне, в живота, в пустинята, в светлината, в мрака, във вековете - навсякъде той среща дълбокия, тъмния, бездънния поглед на този безформен, величествен, безначален и безконечен призрак:

Тя беше светлина
На пролетното утро, отвеки съчетана
С мъглата подранила на есенната вечер.
Тя беше само поглед, чиято дълбина,
Загадъчно бездънна, сияе отразена
Над нази в небосвода. Тя бе едно велико
Мълчание сред всичко...

В някои копнежи и видения на безсъница или на просъница има нещо болезнено. Ето поетът гори от страст към едно чудовищно “дете на престъплението и позора” и дири топлота и милувки при него. Друг път острите болки и парливата тъга измъчват душата му и изпълват въображението му със странните образи на чудовища и гнъсоти:

И виждам своя образ там. Изпод водите
Държат подводни храсти в кървави бодли
Челото изранено. Съскащи и зли
През моите уста на хаоса змиите
Подават сноп езици. Камък там лежи
И камък остър на гърдите ми тежи.

Тези чудати и неуловими образи, тези смътни, болезнени чувства и настроения понякогаж почти не могат да се подведат под обикновените форми на най-свободната логика и нормално чувствуване. При това се прибавя един стил, който стига върха на апокалиптическия маниеризъм (“Ледена стена”, “Една дума”). И “Предчувствията” на г. Яворова имат всички тези признаци. В този ред песни само “Ще дойдеш ти” е колкото ясна, толкова и богата, пълна с полетите на едно крилато, пламенно въображение и жара на едно силно, дълбоко чувство. Тя е песента на тези песни на тъгата, мъката, неудовлетворението и странните онези копнежи, които животът с нищо не е могъл да задоволи. Тя е песен на отчаян песимизъм, който е свършил с всички надежди за това, което животът може да даде. Едничка надежда - и тя е последня надежда - надеждата на последния ден, към който поетът обръща поглед, пълен с такава жар:

Ще дойдеш ти, очакван ден
С вестително протежен звън,
По-тих от песен в утрен сън,
Ще дойдеш ти спасител - ден.
И в умиление тогаз -
Безплътен дух - ще плача аз
Самси над своя труп студен...

И ако в този копнеж за последния ден и в ужасите и студените тръпки от призрака на смъртта (“Смъртта”) има някакво противоречене, то е един парадокс в човешката природа, в човешките чувства.

Трагизмът на човешкия живот, на човешкия дух се изразява с особна сила в песента “Към върха”. Тя е една песен на човешкия живот, или по-добре на човешкия дух, който не знае мир, не знае предел на своите копнежи за висотите и върховете. И когато той е на върха, настъпва трагическият момент: той дохажда лице срещу лице със загадката за началото и края на нещата и вижда, че тази загадка е по-горе от силите му. Тогава вярата му, куражът му, амбицита му за върховете се оказват една горчива илюзия, една самоизмама, един смъртен удар: на това отгоре той е изгубил смисъла и чувството за прелестите и щастието на всекидневния живот:

А ето и върха. Надоле окото
Напразно през облак ще дири простор;
Отгоре еднакво далеч е небото -
Загадка бездънна пред слабия взор...
Пустиня без ехо и зима всевечна,
И нощ без начало, и нощ безконечна.

Само веднъж г. Яворов излиза из себе си, напуща своите копнежи и настроения, вглежда се в живота наоколо и става отзив на чужди болки. Това виждаме в “Бежанци” и “Евреи”. Те са брънката, която свързва сегашното с миналото в творчеството на поета; те са отзвуци на едно вдъхновение, което поне от вътрешна страна носи признаците на първите стъпки на г. Яворова в полето на поезията. Г. Яворов става тръба на болките на тези жалки изгнаници из Македония, жъртва на неправди, насилие и жестокост на една жестока, безчовечна, безредна и убийствена управия. И жалното е, че поетът не може да им даде утехата на едно светло бъдеще, защото е изгубил надеждата в опората на техните свободни сънародници, защото е изгубил вяра в помощта на една върховна промисъл.

“Евреи” е друга, пълна с такъв също жар и въображение, песен на такива също изгнаници, немили-недраги чеда на съдбата. Животът на тези презрени чеда е една безконечна верига от мъки и тегла. Втренчил поглед в миналото, поетът съзерцава мрачната картина на един живот през дълги векове, протекъл посред ужаси, страдания, борби, изгнаничество, презрение и омраза. Вдъхновението, пламенно, страстно се изказва във форми, в които трепти живо чувство и вее лъхът на едно разкрилено въображение. Оттам този страстен тон, този импресионистичен стил.

Новите моменти във вътрешната страна на творчеството на г. Яворова естествено се отразяват и във външната форма на делата му. Впрочем промяната от тази страна не е нещо съвсем ново: зародишите на новото съдържание и новите форми ние намираме вече в първата сбирка на поета. “Нощ” крие всички елементи, и вътрешни, и външни, за онова развитие, последния етап на което намираме в “Безсъници”. И то е плод на безсъница. И тук, и там дисхармониите на една разпъната душа не могат да се поберат в стройните, измерени форми на традиционния стих. Те имат нужда от свобода и простор, каквито може да даде само свободният стих. И г. Яворов непосредствено налучва тези форми и изхвръква из клетката и шаблоните на симетричните форми на обикнатия стих. Неговият горещ, страстен темперамент, тази потисната под товара на традицията бурна стихия, сега избухва в свободни форми. Тази стихия естествено се проявява и в строя на фразата. Предишната закръглена, логично построена фраза не се сгажда с неизмерените свободни пориви, задавените въздишки, конвулсиите и нестройните движения на мисълта и чувството. Оттам тази капризна, разкъсана, откъслечна импресионистична фраза, която най-добре предава играта на образите, впечатленията и поривите на чувствата. И ако този импресионизъм достига крайностите на илогизма (“Ледена стена”), причината за това трябва да дирим, от една страна, в крайностите на натюреля на поета, от друга - в естественото проявление на всяка новота в нейната последня крайност. Само времето и опитът ще поправят нарушеното равновесие и ще уравновесят крайностите в едно средно, нормално положение.

София, 15 ноемврий 1907 год.

 

 

© Божан Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Демократически преглед, 1908, кн. 1, с. 21-33.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ “Неофит Рилски”, 2002.