Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА КАТО УЧЕБЕН ПРЕДМЕТ

Божан Ангелов

web | Историография и критика

Историята на българската литература е предмет за обучение в последния клас на нашите средни училища. Тя завършва реда от учебни предмети като всички съгласно гонят да осъществят общата задача на литературното образование; тя е последната брънка в тази верига, която започва с граматиката и литературния български език, протяга се и закача теорията на слога, граматиката на старобългарския език и теорията на словесните произведения.

В последната задача на литературното образование, покрай естетическото и нравствено възпитание на учениците, както е имало случай вече да говорим другаде, влиза и този практически дезидерат, ученикът да умее логически и граматически правилно да излага, устно или писмено, своите мисли върху зададена тема. Покрай тия общи задачи обаче, история на литературата гони и една специална цел: тя излага в последователен, хронологически ред фактите на книжовната деятелност на един народ, като се стреми чрез анализ на тия факти, във връзка с особените умствено и обществено-политически условия, да представи картината на духовния живот у този народ през време на неговия исторически живот.

Нашата задача тук, на тия страници, ще бъде да разгледаме и оценим до каква степен историята на българската литература, в зависимост от характера на нейните факти и идеи и учебните пособия, що съществуват у нас по този предмет, постига тия цели.

Според този ред, на първо място ще трябва да определим до каква степен българската литература, като учебен предмет, съдействува за естетическото, морално и умствено развитие на нашите възпитаници, и то в свръзка с това условие, доколко наличните пособия в нашата книжнина спомагат да изпълни тоя предмет своята специална задача.

Преди да пристъпим към същината на въпроса, ще направим един бегъл преглед на учебните пособия по този предмет в нашата педагогическа и научна литература, които еднички са достъпни за нашите ученици. Ние нямаме намерение да даваме пълна библиография на изследванията по този предмет, та нека не ни се иска повече от това, което произтича от длъжностите ни при тази скромна работа.

Българската литература в древния и новия период е достъпна за нашите ученици по учебните пособия по този предмет, и с редки изключения, по редките изследвания в нашата книжнина върху отделни литературни факти и писатели. Тези, последните, пръснати по различните стари и нови периодически издания, не могат да бъдат полезни за неориентувани читатели. Ето защо ние особено взимаме пред очи в този случай учебните пособия. Такива у нас не надминуват числото четири: един превод на Пипиновото изложение за българската литература, една книга под същото име от Д. Маринов, друга от М. Москов и най-после една от д-р А. Тодоров.

Книгата на Пипин, която излезе в превод през 1884 г. в Кюстендил, представя едно изложение на нашата литературна история, при което авторът е имал предвид не пълнотата на едно научно изследване, а повече интересите, преимуществата и достойнствата на един преглед за общото изложение на литературната история у всички словенски народи. Освен това, тя е излязла на свят, има вече доста време, в една епоха, когато се правеха най-големите усилия, предприемаха се най грижливи изследвания, за да се открият и установят самите факти. От тук тази непълнота, тези блезни в изложението, които авторът умее да заместя с общи характеристики. Историята на Д. Маринов излезе през 1887 г. и от тогава до последно време бе едничкото пълно и систематическо пособие. Общият план на тази книга действително се доближава до съвременните схващания на история на литературата, но никой не ще откаже, че тя, от една страна, е непълна, остаряла и чужда за новите изследвания на литературните факти у нас, а, от друга страна, е претрупана с много лишни параграфи, като тия: животът, нравите, обичаите и културата на древните словени, биографически бележки за словенски и чуждестранни писатели, които случайно са казали или написали нещо за българите, история на училищата и други. Но тя изпълнява доста време своите задачи с изглед и надежди, за които авторът й я написа и пусна на книжовния пазар, и това признание е достатъчна награда. Книгата на г. М. Москов е труд на усърдието, ревността и усилията не на елин изследовач, а на един учител. В тази книга силно се хвърля в очи, от една страна, сухото и непривлекателно изложение на старата наша литература, която добива изглед на един списък или книжарски опис, от друга страна, примамливото, прибрано изложение на новата литература, където авторът иска да си служи с биографическия метод. От тук този изглед у г. М. Московата книга на една история на литературата в биографии, без да има право обаче тя да носи това име, защото, ако иска това, авторът й трябва последователно да прокара този метод и в старата, и в новата литература и да се постарае да ни даде по-пълни биографически очерки на писателите. Тогава тази книга би станала добра за прочит и самообразование. Тази метода обаче съвсем е непригодна за интересите на едно пълно и систематично изложение на литературните факти, в което особено се следи да се улови нишката на духовното развитие, на вътрешния идеен живот у един народ. Остава да се помене нещо за книгата на г. Тодоров. Тази, последната, по пълнотата на изложението, по богатството на фактите, които изважда на лице, както и по оценките, при които авторът е имал предвид всички нови изследвания на отделни литературни явления, далеч надминува всички излезли трудове по история на българската литература. При всичко че голяма част от фактите на нашата литературна история - стара и нова, се явяват разпокъсани, изолирани, авторът е сполучил да ги свърже практически, да разкрие тяхното сродство и единство и да ги подведе под определени идеи. След този общ и повърхностен преглед на учебните помагала по този предмет ние ще минем вече на въпроса, що ни занимава.

Историята на българската литература, като учебен предмет, трябва да осъществява общите задачи на литературното образование, от една страна, и, от друга, трябва да постига своя специална задача. Може ли да постигне тя тия задачи, като се има предвид нейния дух и идеите, на които тя служи? Както се знае, българската литература възникна и се създаде при особени условия: изнамерителите на българската азбука създадоха писмени белези, които да служат при превода на книгите на св. писание.

Нуждите на нововъведената религия бяха онзи непосредствен подтик, под силата на който се създадоха българските писмена.

Така възниква и продължава да се развива новата писменост в служба на новоуведената християнска вяра. Първите познавачи на българската азбука, излязла от ръката на един проповедник на тая вяра, естествено бяха хора, които с всичката си душа бяха предадени на интересите на делото, на което се бяха заели да служат. Естествено е, че те никога не щяха да “осквернят” това “боговдъхновено” изобретение в служба на поганските песни, приказки и вярвания. И така, с ревност и изключителност, свойствена на всички неофити, те почнаха да преследват всички словесни творения, всички стари обичаи, всички стари вярвания - елементи на една самобитна езическа култура. Колко грозен трябва да се е представял грехът на един новообърнат да употреби боговдъхновените писмена за средство да увековечи спомена на тия творения, жигосани от официалната църква с белега на поганщина и запратени със страха на едно проклятие! Това обстоятелство, че българската книжнина се поражда и развива съвместно с една нововъведена вяра, па освен това нейните писмени белези се развиват за служба на това верско дело, обяснява напълно религиозния, черковно-догматичен характер на старата ни литература. Християнството се въвежда у нас от една чужда държава, която чрез него мисли да закрепи своето политическо влияние, чрез него мисли да се предпази от нашествията на един неспокоен съсед, каквито бяха българите. Ние възприехме кръщението от византийски проповедници; те бяха първите ни учители, та е напълно естествено да се мисли, че всички наши опити да си усвоим новата вяра с целия неин апарат от исторически предания, догматически тънкости и обредни форми имаха за основа съответни книжовни произведения от византийската литература. Ето сега и влиянието на една чужда литература, пропита със схоластически и догматически дух. Тия два фактора съвкупно обясняват основния характер на старата българска литература. В тази литература не са редки обаче и произведения със светски характер. Тук се нареждат произведения с исторически характер - летописни късове, хроника, жития на народни светци, повести и апокрифни сказания, като всички изникват, за да удовлетворят нуждата от храна за въображението и светския интерес. Ето на тия идеи служи нашата стара литература; както се вижда, от идейна страна тя е бедна и едностранчива, а от към форма съвсем немари за естетическите потреби на духа. Лесно е тогава да си извадим заключение за това доколко паметниците на тази литература ще съдействуват за развитие на естетически вкус у читателите. Па това е излишно да се поменува, тъй като нашата литература в повечето свои факти отрича тази потреба от името на християнската простота и чистота, а само в редки случаи представя произведения на свободния творчески дух и въображение. Към това се прибавя и грубата култура на времето, отсъствие на изтънчени нрави, развито въображение и вкус - условия, под които само може да се мисли за по-съвършени откъм форма и композиция произведения.

Това е един аргумент против тази литература, но той не е достатъчен още, за да разклати напълно нейното значение като учебен предмет.

Който иска да си служи с този аргумент, ако иска да бъде последователен, ще трябва да не отстъпя и когато се касае за литературата от ново време. Може ли макар тук, да се посочат произведения, в които да се изображава нашият духовен и обществен живот в една по-съвършена художествена форма? Къде са и тука творенията на едно непосредствено въодушевление и творческа сила? И тук нашата литература не е едно самобитно, художествено отражение на нашия живот във всичкото разнообразие на неговите прояви и интереси, а редица от книжовни трудове, създадени за нуждата от просвета - педагогическа книжнина, и паралелно с тях такива, що служат на идеята за черковна и политическа свобода - публицистическа книжнина. Но при съвременното схващане на история на литературата тия възражения нямат значение. Естетическата критика пренебрегваше произведенията, що се пораждат в началото на една литература, отхвърляше ги в областта не неинтересните и нехудожествени произведения. Но това време мина вече отдавна. Днес господствува историческата критика в литературата. “Сега, както казва професор Владимиров, паметниците на литературата се разглеждат в тясна връзка с всичките техни отношения към историческия живот, към литературните предания и посоки, към личната съдба и творчеството на писателя, към неговия живот и обстановка, изобщо в свръзка с условията на народния, обществения и частния живот” (Владимиров 1896: 5). По-нататък същият автор продължава: “Историкът на литературата има работа с обширен материал, който се заключава в словесни, устни произведения на народа, и с писмеността и първите нейни зародиши у народа” (Владимиров 1896: 5). При такова широко схващане границите и задачите на този предмет, възразите срещу история на българската литература като историческа наука и учебен предмет не могат вече да имат сериозно значение. Вънкашната форма на произведенията, или по-добре на литературните факти, колкото и да е недостатъчна, суха, лишена от всяка художествена обработка, не се признава от съвременната историческа критика за достатъчен и пълновластен критерий, според който може да се определи областта и границите на тази дисциплина. Този същият критерий не може, струва ми се, да има решително значение и кога е въпрос да се определи онова място, което този предмет държи в реда на другите учебни дисциплини. Естетическото и морално развитие на учещите е непосредствена задача на теорията на литературните видове, то е и нейното оправдание като учебен предмет. Не ще съмнение, че и историята на една литература, каквато е французката, немската, английската, когато се преподава по един метод, при който учениците непрестанно се обръщат да изучват непосредствено по-важните и гениални творения, ще съдействува значително за естетическото им развитие. Във всеки случай, непосредствената задача при обучението на този предмет не се съвпада напълно с тази цел: история на литературата има за задача да ни запознае с духовния живот на един народ. Ето тази непосредствена и специална задача на тази дисциплина съдържа оправдание за българската литература като учебен предмет.

Остава да видим сега доколко идеите, които са намерили отглас у нея, могат да послужат за елементи на едно напредничаво развитие у учениците. Както старата, така и новата литература, видяхме, не могат да се похвалят с произведения на художественото творчество. Колкото се касае за идейното съдържание на нашата стара литература, трябва да съдим трезво от чисто историческо гледище: нека имаме предвид, че оценяваме една средновековна литература (X-XIV ст.). Старата литература служи преимуществено на идеите на християнското учение и нравственост: проповеди, похвални слова, беседи, жития, апокрифни и канонически книги - всички се надпреварят да служат на идеите за християнска мъдрост, смирение, самоотрицание, аскетизъм, или се стараят да утвърдят основите на християнското учение.

Както се вижда, тия идеи са съвсем недостатъчни и не могат да удовлетворят всички потреби на духа у един съвременен човек. Той има нужда и от по-други морални идеи, той е съвременник и участник в един много сложен политически, социален и нравствен живот и от литературата той иска да служи на тия идеи; той показва изтънчен вкус и потреба от по-висока естетическа наслада, която настоятелно иска удовлетворение. Старата литература на много народи е далеч да отговори ни тия потреби. Но пита се: имаме ли ние право да искаме от нея това? Без съмнение не, щом се поставим върху гледището на историческата критика: литературните произведения на една историческа епоха отразяват в общодостъпна и художествена форма вътрешния живот на даден народ заедно с целия склад нравствени, философски, религиозни и политически идеи, които са намерили почва в духа на този народ. Имаме ли право да искаме ние нещо повече от паметниците на една средновековна литература, каквато е и нашата стара писменост до края на XIV столетие?

Без съмнение не, защото тя служеше на духовните интереси на българите от средните векове. Между тия интереси широко и всеобемливо място заемаше религията. Нейното значение в частния, обществения и политическия живот бе универсално, затова и всички културни паметници от тази епоха носят нейния отпечатък. Естествено е, че и литературата, като елемент на тази култура и средство за изказ вътрешния живот и мироглед на средновековните хора, носи отпечатъка на този живот. Старата българска литература е била предмет на твърде своеобразна, повърхностна и безогледна критика от тази страна: често се слушат критики по беседи, разговори, па се явяват и в книжнината - навсъде с упрек, че тя незаслужено заема онова място, което й се отстъпя в нашите програми. За да оценим колко справедливи са тия критики, ние ще си позволим да направим едно сравнение на старата наша литература със средновековните литератури на западна Европа. Какви произведения представя старата французка литература до края на XIV столетие? Колко е бедна откъм факти, колко е безсъдържателна откъм идеи, колко е недостатъчна откъм форма - всичко това релефно се показва, кога четецът погледне върху синоптически някои таблици, които представят в хронологичен ред литературните факти от началото.

Що е произвел французкият гений от X до края на XIV столетие? - Животът на св. Алексий, животът на св. Тома, хроники и вилхардуиза Roman de Troie, Александър, няколко лирически късове, няколко драматически късове - Les vierges folles (безумните девици), La drame d’Adam, животът на св. Лудвик от Жуанвил, Roman de la Rose - ето това е цялото богатство на французката литература до края на XIII столетие. Едва през XIV столетие на литературното поприще се явяват произведения с истински поетически характер и форма; но при все това, накрай хрониките на Troissart, Commynes, лирическите произведения на Вилон и др., фарсовете, сотитата, моралитетата на Grenogore и др., литературата в повечето свои паметници носи религиозен отпечатък. И немската литература, макар немският гений да се показва по-самобитен, като представя добре запазени предания, песни и приказки от езическата древност, сглобени някои от тях във форма на епопеи - песен за Нибелунгите, песен за куруните - и немската литература, казвам, в началото носи отпечатъка на нововъведеното християнство. Един от най-бележитите паметници на тази епоха, Хелианд (Heliand - Heiland), представя поетически разказ на четиритях евангелиста; поемата Krist излага в поетическа форма живота на Исус Христос. От XII столетие нататък заема тя едно по-високо място, благодарение на това, че върху нейното поприще се явяват даровити поети: Волфрам Ешенбах, Валтер фон Фотелвайде и др. Ако хвърлим един поглед върху старата английска литература, ще забележим същите явления. Покрай редките паметници на една самобитна поезия, каквито са песните на бардите, срещаме повече паметници на една религиозна литература: царят Алфред превежда на англосаксонски De consolatione, някой си Geofroy пише чудесата на св. Катерина; по-късно се явяват и хроникьори, а нататък къде XIII, XIV столетия идат Ormalum - сборник от поучения в стихове, Ancren Kiwle - трактат за длъжностите на монасите и цял ред още произведения с алегорическо и дидактическо съдържание. На тази епоха пак принадлежи със своята литературна деятелност предшественикът на реформацията в западна Европа, Виклеф. Едва от XV столетие нататък английската литература се засиля и обогатява с произведения, в които се има предвид естетическата потреба на духа. Но както видяхме, литературата у най-напредналите народи през тази епоха носи религиозен отпечатък, като следа от оня вътрешен духовен живот, който прекарваха тогава народите. Ето защо ние не можем, па и не трябва да искаме повече от нашата средновековна литература, която напълно изказва какви са били духовните потреби на нашия народ, или по-добре на онази класа, която стоеше начело на този народ и беше се нагърбила с една религиозна и културна задача. Тези съпостави, струва ми се, напълно отбиват всички прибързани и безогледни критики, които имат за цел да малоценят историята на българската литература като учебен предмет.

Новата литература, макар да не ни дава истински художествени произведения, все пак може да помогне с идеите, на които служи, за умственото и моралното развитие на учещата младеж. Политическата свобода и черковна автономия, за които нашите съотечественици от по-рано време са водили една упорита и самоотвержена борба, които са вдъхновили мнозина писатели, обществени дейци и революционери-борци, имат още цена на един политически идеал, който има да се осъществява, та не е излишно да се крепят и развиват тия идеи и чувства чрез изучаване нашата национална литература. Не ще съмнение, че това е малко, че това е недостатъчно, защото ние, като хора на нашета време, трябва да усвоим и по-други идеи, ние трябва да живеем и с по-други чувства. Но какво да сторим, това предлага нашата литература, това е нашият национален гений могъл да произведе, а елементите за едно по-високо развитие в това отношение, ще почерпим от чужди източници. За да не се отстранявам от своя предмет, аз ще кажа, че програмата за нашите средни училища дава достатъчно материал и простор за такова едно по-високо и прогресивно развитие.

Макар бедна от идеи, макар лишена от произведения на художественото творчество нашата литература в своите паметници отразява вътрешния, духовния живот, ако не на народа във всичките негови слоеве, поне на най-горния слой, на най-развитата и образована класа - духовенството, на умствената аристокрация, ако това може да се рече. А историята на българската литература, както казах, покрай общите цели на литературното образование, гони и една друга, не по-малко важна задача, да представи и запознае читателите с историческото развитие на мисълта и духа у един народ, доколкото то се е отразило в специфичните литературни форми и отделни произведения. Тази задача се възлага и на историята на българската литература като учебен предмет в нашите програми. Старата българска литература, както споменахме другаде, далеч пълно не отражава целокупния духовен живот на българите; като всяка литература, която служи на една пропаганда, тя е едностранчива; националният елемент у нея слабо или никак не е застъпен: редки и спорядъчни са помените, загадките за обществените, умствените и морални интереси на времето; новата литература в това отношение, макар откъм форма да остава в същото положение, откъм идеите си е истинско отражение на обществено-политическите интереси на българите и служи явно, открито и специално на тия интереси. Каквато и да е обаче българската литература, ние трябва да се стараем да я изучим във всичките й паметници, за да имаме едно пълно и ясно представление за духа, съдържанието и посоката й, а от тук и за идейния живот на нашия народ.

Въпросът, на който трябва да се отговори сега, е този: дали учебните пособия, които имаме в нашата педагогическа литература могат да послужат и изпълнят тази задача. В началото на тази статия ние посочихме изобщо несгодите и недостатъците на учебните пособия. Книгата на А. Тодоров видяхме, че покрай някои недостатъци на учебно помагало, отговаря на повечето искания за едно пълно и систематическо изложение на българската литература. Но тука има един друг недостатък, една несгода, която произтича от характера на самите литературни факти.

Паметниците на нашата стара писменост, пръснати по разни научни издания в чужди литератури, се явяват в повече случаи в откъслечна форма и изолирани от условията, при които са възникнали: рядко са произведения, които могат да се обяснят с биографически данни за автора и обстановката, при която са създадени, литературните традиции на времето и интересите на обществото. В повечето случаи минават хронологически, исторически и биографически известия. Ето защо всички изследвачи на българската литература не са могли да избегнат един недостатък в своите изложения, който произтича от самия характер на литературните факти: думата е за това, че всички изложения имат изглед на описи, на библиографически списъци, но не и на литературна история. Казахме, че това не е грях на изследвачите, а недостатък на фактите.

Но обучението по история на българската литература има и друго неудобство за учещите. Както е знайно, паметниците на нашата литература са пръснати в различни научни издания из чужбина, които в повечето случаи са недостъпни не само за учениците, но и за самите учители. А какво значение има това, ще попита някой? Тук пред нас се изпречва един принципиален, методически въпрос, на който ще посветим няколко думи. Колкото пълно и систематическо да е изложението на една история на литературата, все пак знанията, които ще се усвоят за нея от този източник са недостатъчни. Ето какво говори за това нещо в. G. Lanson: “И наистина, какво значение има изучаването историята на една литература, ако нашата работа се ограничеше да научим някои биографически известия; да усвоим някои формули за оценка на произведения, когато ние нито сме чели произведенията, нито пък ще ги четем? Ползата за ума е съвсем ничтожна, или, по-добре, вредата е явна; пò си струва да не познаваме в тази форма тия произведения: тогава поне любопитството остава живо” (Лансон 1896а: 19).

Още по-крайни са думите му другаде. “Ако прочитът на оригиналните текстове не се взема за постоянна илюстрация и последна цел в литературната история; тази последната дава безплодни и без всяка стойност познания” (Лансон 1896б: 7).

Такива изрични и ясни са думите и на професора Буслаев: “Литературата упражнява благотворно действие в педагогическо отношение, като развива ума и облагородява сърцето и въображението, но само при едно подробно запознанство с най-добрите й произведения”. По-нататък той продължава: “затова и всяко сбито изложение с проста бройка на писателите, произведенията на които учениците непосредствено не познават, ще им принесе само вреда и ще оправдае в техните очи всяко неоснователно и повърхностно мнение”. Ние не ще идем толкова далеч, да поддържаме крайностите на това мнение, но ще признаем, че в това отношение обучението по история на българската литература страда от един важен недостатък (Буслаев 1890: 8). Ние поддържаме, че именно защото нашата литература е толкова суха, бедна и безсъдържателна, трябва да я изучаваме по самите й факти. Сега както е поставено обучението по този предмет, вярвам ще се съгласят мнозина преподаватели, резултатите от него са твърде неудовлетворителни: учениците твърде слабо помнят фактите, а още по-малко ясно представление могат да добият за истинското съдържание на тази литература, за нейните форми и похвати, за нейния дух изобщо. Трябва, следователно, да се направи нещо, за да станат по-важните и оригинални факти достъпни на учениците, та да могат техните знания, техните заключения за общия характер на нашата литература, да се опират на фактическа почва.

Другите отдавна вече са съзнали тази несгода и са направили вече опити, съгласно с особените условия на всяка страна и характера на съответната национална литература, направили са опити да я премахнат. У Франция ние имаме безброй школски издания на писатели от старата и нова литература, издания на едни Bibliotheque nationale, Bibliotheque populaire, Bibliotheque choisie, издания на избрани откъси от писатели - Pages choisies и много други издания, някои от които са снабдени [с] исторически, литературни и граматически обяснения. Всички те имат за задача да изпълнят една усетна празнина при обучение по история на литературата. Познати са подобни издания и у немската литература, та няма защо да ги поменуваме. Такива опити съществуват и у словенските литератури, дето тази нужда се сподвива чрез издания на отделни произведения на писатели и то повече от ново време, а повече и по-обикновено - чрез сборници и исторически христоматии, дето се прибират откъслеци или цели произведения на писатели от начало на литературата до ново време. Руската и сръбската литератури, които, както е знайно, в старата си епоха имат много общи факти с ония от старата българска книжнина, вече имат такива пособия, предназначени за помагала при изучаване историята на националната литература. Такава е книгата на професора Ф. Буслаев, “Русская христоматiя, памятники древней русской литератури и народной словесности”, такъв е и сборникът на Ст. Новаковиһ, “Примери книжевности и jезика старога и српско-словенскога” и още други на тия прилични издания. И едната, и другата е снабдена с богати историко-литературни, граматически, лексикални обяснения, които значително улесняват учениците в техните занятия.

За да се постави и обучението по история на българската литература на приличната висота, за да може тоя предмет да осъществява по-главните постулати на един учебен предмет, необходима е в нашата педагогическа книжнина подобна историческа христоматия. Тук ще се приберат по-главните и по-важни паметници на народната словесност, на старата литература, па не е излишно да се прибавят откъси из трудовете на писатели от ново време, които, както е знайно, са станали библиографическа рядкост, па и по своето идейно съдържание не могат да възбудят у учещите и дилетантите любопитство и интерес, които еднички могат да надвикат трудностите на едно откритие на тия писатели. Така ние гледаме на историята на българската литература като учебен предмет и мислим, че не е неуместно, ако напомним на изследвачите на българската литература, че те не са свършили своята задача, докато не ни дадат и с една христоматия необходима и интегрална част от едно изложение на нашата литературна история. Снабдена тази христоматия с потребните исторически, литературни и граматически обяснения, снабдена и с един речник, ще помогне, за да се постигнат по-плодотворни резултати при обучението по този предмет: тя ще даде възможност на учениците сами, непосредствено да се запознаят с фактите на тази книжовност, да си направят заключения за нейния дух, да схванат нейните идеи. Това ще уякчи, ще разшири и конкретизира познанията на нашите възпитаници, ще помогне да си образуват те сами свои мнения за въпросите, които са свързани с обучението по този предмет, и ще ги избави от низостното положение на папагали, които повтарят формулите на чуждите мнения.

В свръзка с тия наши аргументи, ние не можем да се откажем да приведем думите на професора G. Lanson, които твърде подхождат за този случай. В предговора на своята история на френската литература, кога е дума за средновековната литература, толкова сходна по дух, по идеи и по форма на нашата стара литература, той изказва мисли, които напълно подхождат за нашата цел. Неговите думи се отнасят за средновековната французка литература, но те без ограничения могат да се отнесат и за нашата стара литература.

“Аз вярвам (Lanson 1896b: 11), казва той, че ако се извадят издания на произведения от старата писменост, не искам да кажа школски, но общодостъпни за широката публика, ако някой специалист се погрижи да ги представи с правопис среден и установен, който да определи формата на думите отначало докрай във всяко произведение или пък в цяла, широка група писатели, вярвам, че като се улесни прочита на оригиналните текстове, ще се помогне значително да влязат в общодостъпната област на литературата най-добрите произведения на средновековната литература”. Тия думи на професора Лансона чудно прилягат за нашата стара, па и нова литература, та затова ние си позволихме да ги приведем изцяло и да си послужим с тях като с нов аргумент за в полза на мисълта, която защищаваме в предните редове. Тези са надеждите, които ние възлагаме на обучението по история на българската литература, когато то се постави на желаната основа.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Буслаев 1890: Буслаев, И. Общiй план и программы обученiя языкам и литератур. Санкт-Петербург, 1890.

Владимиров 1896: Владимиров, П. В. Введенiе в исторiю руской словесности. Кiев, 1896.

Лансон 1896а: Lanson, G. Conseils sur l'art d'ecrire. Paris, 1896.

Лансон 1896б: Lanson, G. Histoire de la literature francaise. Paris, 1896.

 

 

© Божан Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.12.2005
Историография и критика. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2005

Други публикации:
Училищен преглед, 1898, № 2, с. 163-174.