П. К. ЯВОРОВ. СТИХОТВОРЕНИЯ (1904)

Божан Ангелов

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Едно рядко явление в нашата книжарница: г. Яворов печата във второ издание своята стихотворна сбирка. Този път поетът, който сам си е пробил път, излиза под закрилата или по-добре под препоръката на един вещ художник на словото и изискан ценител на изкуството, г. П. Славейков. Види се, г. Яворов не се радва на своите успехи и то на онази цена, с която те са постигнати. Българският читател знае повече автора на “Градушка”, “На нивата”, “Арменци” и “Калиопа”; самият автор обаче изглежда недоволен от тая слава. Той другаде намира отразени най-тънките и интимни движения на своята душа, другаде той повече познава себе си, отколкото във всички ония произведения, които създадоха славата му и които го представиха пред нашия тесен свят под фигурата на поет на робската тъга и на мъките на неудовлетворената любов. Под този вид той не се познава или по-добре не обича да се гледа; светът, вярва той, не го е познал, не е изпитал прелестите на неговото творчество от друга, по-ценна страна и той прибягва към препоръката и тълкуването на един сроден нему по дух коментатор, който го открива от истинската му и най-висока страна. И така, г. Яворов се оставя да го препоръчат и открият от една нова страна - изисканата, декадентски-изтънчената форма на неговия езиковен стил. Нещо повече, неговият тълкувач го въздига като един от малцината жреци на чистото изкуство у нас, аристократ-поет, който презира успехите си в по-широките кръгове на простаците пред славата и лесната оценка на избраниците...

Такъв се представя г. Яворов на неговия тълкувач и такъв, вероятно, сам поетът сега се самосъзерцава под омаята повече на внушението, отколкото на обоснованото твърдение на неговия тълкувач... Такъв ли е г. Яворов!

Г. Яворов е и тъжен; тонът на неговите песни е печален. Той познава живота не откъм неговата светла страна: малкото радости, които този живот му е дал, са повече измамливи залъгалки, които правят по-силно да се чувствуват мъките на един захвърлен на чужбина сирак, несретник-любовник, безсилен син на робска родна земя.

Поет с песимистичен натюрел той изнася загадката на своята безотрадна съдбина под символичния образ на отбруления от вихрове лист, който се носи от място на място, никому немил, недраг. Неговият поглед, свикнал на мрачни картини, повече се спира на печалните изгледи на тъжната есен и в тях дири отговор за своята бъднина:

Ще грейне слънце от небето,
Ще млъкне хала - и в морето
На длъж и шир по далнини
Що дремнат яростни вълни...... Кога ще грейне и в душата
На примирение лучата?
Съдбата ще ли отреди
Покой за болните гърди?

Злото дебне човека на всяка стъпка; теглото - това е вечният жребий, от който рядко, само някои честити моменти, ще ни разделят и то за малко време. И тогава човек трябва да пей, да се радва и мечтае, за да бъде готов с нови сили и кураж да носи своето бреме:

Но злината няма край
Днес е харно - пей, мечтай...
И следите на бедите
Нека пот ги от чело
Поизбрише; - де ще пише
Инак новото тегло?

Няколко къси, стегнати и чудно прелестни песници, които изглеждат като тънки, ковани от вещ майстор-златар образи, крият ония тъги и мечти, които, бивало е моменти, са завладявали сърцето на поета. Призракът на смъртта смущава за минута неговата душа, понявга твърде хладна към живота, който нищо почти не му е дал, - и тогава в неговото въображение се издига великата безконечна картина на морето, в което никой кораб не е оставил незаличена следа:

Току се корабът затули
И огън-сълза из очи
Полекичка се претъркули... .
Светът - море... И нявга що ли
След мене тук да поличи
От преживените неволи?

Поетът на “Арменци” и “Заточеници” не е чужд за чувствата на политическия роб; същият той, авторът на “Градушка” и “На нивата”, твърде отблизо взема грижите и поплаките на оставения на себе си селянин. В схващането и обработката на тези мотиви обаче няма ни следа от аристократизъм, нещо, за което ни подсеща авторът на предговора на тази сбирка. Г. Яворов се показва твърде отзивчив към болките на тия тъмни, захвърлени и малки откъслеци на един народ, който е направил един мощен напън, за да си извоюва свобода. Техните спомени за дом, за семейство, за село и родна страна, тяхната черна неволя и тяхната отчаяна песен намират жив отзвук в неговата душа и той ги отразява в една изляна, твърда форма:

А зимната буря им сякаш приглася,
Бучи и завива страхотно в нощта
И вихром подема, издига, разнася
Бунтовната песен широко в света...
И все по-зловещо небото тъмнее,
И все по се мръщи студената нощ,
И все по-горещо дружината пее
И буря приглася с нечувана мощ...

Тук се отнасят “Заточеници”, дето се слушат болките на борци, паднали безсилни в ръцете на своите врагове, и осъдени да бъдат отведени далеч от всичко тям мило - изгнаници в една чужда и равнодушна за всички техни пориви земя.

В “Хайдушки песни” тонът се вече мени: от тях вее безгрижната веселост на царя на гората, волният рицар на свободата и любовта, примирен да намери своя гроб всеки момент и на всяко място. В тях има нещо от лъхът на българските народни хайдушки песни, но тяхната спретната, къса и изкована форма, тяхната разнообразна и звучна музика носят оригиналния отпечатък на един своеобразен поетически индивидуалитет.

Тоя индивидуализъм обаче се проявява във всичката своя пълнота в поемата “Калиопа”; тя е chef d’oeuvre’a в творчеството на г. Яворова. Тук той проявява всички качества на едно живо, богато и игриво въображение, което създава такава разкошна, романтична рамка за една начената и несретна любов; тук той тъй пълно проявява това тънко, деликатно чувство, през булото и романтичната призма на което светът добива изглед на една привлекателна картина. Рамките на тая картина са изящни символични образи; в тоя си вид те отразяват своя пресен колорит и своя ароматен дъх върху печалния тон на безнадеждната любов:

Ден и нощ бръшлян посяга
     Към тополина снага,
Вейки страстно той протяга
     С умолителна тъга.
Но потокът с яд го тласка,
     До когато го отбий -
И бръшлян не може с ласка
     Гиздосия да обвий...

В тоя същи стил е и друга една картина: Розата слуша насън омайните песни на славея и в един страстен порив се разбужда и вижда вместо славея чер паяк, надвесен над нея, разперил своите мрежи. Поемата свършва с един меланхоличен финал, в който се слуша толкова тъга и толкова безнадеждна мъка.

Малката сбирка на г. Яворова ни открива малкия мир на един чувствителен, пасивно-сензитивен тип; от там този тъй рязко изявен лирически характер на неговата поезия. Волевите елементи в тоя натюрел са твърде слаби и накърнени от изтънчена чувствителност. Тази последната се изявява и в ред дребни лирически песни, дето личните чувства, преживени посред един не много широк свят, са изказани в чудна форма. Във всеки случай обаче, тия дребни лирически песни, или по-едри епико-лирически песни, нито откъм идеите си, нито откъм чувствата, вложени в тях, па най-после нито откъм стилната си обработка могат да се подведат под определението - аристократическо изкуство.

Въображението на поета се изявява с някои симптоматични черти особено решително и силно в поемата “Калиопа”; това въображение е живо и подвижно като пеперуда; то лети по цветове, по листи и клонове и в тоя си широк полет не пропуска и хубаво, и грозно, що среща в природата. В своя капризен полет посред “тъмнина” и “мъгли”, “пущинаци”, посред бял ден, при ярка утрин, при звездна нощ, то е пълно с образи на хрумнали “бухали”, “птички пъстрокрили”, “малина”, “пеперуда”, “роза”, “чер паяк” и др.

Най-пълно обаче индивидуалитетът на г. Яворова се изявява в стройния, пълен с паузи музикален стих. Фразата в този стих е тъй стегната и проста, че нищо не може да й се отнеме, без да се поквари мисълта; и при все това тя е тъй изискана, обработена - дело на един художник, който има вкус за хубостите на словото и който намира услада в разнообразните форми на словесните резби.

© Божан Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Мисъл, 1904, кн. 8, с. 476–479.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Благоевград: УИ “Неофит Рилски”, 2002.