Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИСЛИ ВЪРХУ ДОМАШНАТА НИ ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Антон Страшимиров

web | Култура и критика. Ч. I

Периодът Каравелов - Ботев в нашата домашна художествена литература беше едно отърсване на българския обществен дух от многовековен мухъл. То не беше период с определено литературно течение, наопаки, в него граници между художествената и публицистическа литература почти нямаше.

Тоя период нахвърли една грамада от суров материал, над която в последующе време би могли да се издигнат или само таланти, не по-слаби от предишните, или пък дейци, не по-леко въодушевени от измрелите.

Дали ни липсваха такива?

Буйният живот туку след освобождението ни, прегледан най-бегло, налага и на най-песимистичната мисъл, да дири в него не отсъствието на таланти, а една жестока логика на нещата, която само е в състояние да хвърли светлик върху еволюцията - отразена в литературата ни еволюция - на обществения ни дух. Не от любов към парадоксите ще кажем: из училищата и университетите, между учителството и чиновничеството ни незабелязано отминаха, а отминават и до днес редица високо талантливи людие, между които се намират, може би, не само един даровит разказвач, като Любена, и не само един пламенен лирик, като Ботева. И ако все пак нашата литература до неотдавна не можеше да си повърне оня кипеж, който тя имаше в Каравелов - Ботева период, то не отсъствието на таланти беше причината на това.

Нагледното отсъствие на писателски таланти търси своето обяснение: то е следствие, не е причина, ако не искаме да мерим живота само с цифри.

Едно ясно критическо око, ако иска да премери поне относителната мощ на българския обществен дух, ще трябва да проучи всестранно всичките ония дълбини и празднини в обществения ни живот, които поглъщаха през две десетолетия и умове, и сърдца, и крупни даровитости, та като изсмукваха наличните сили, крепяха шаткавия исторически живот на нацията в ущърб на индивидуалната закръгленост и възмъжалост на дейците. (Един несъмнен талант, като Захарий Стоянов, умря като най-презрян вестникар! Един друг несъмнен талант, като Китанчева, мина само като метеор едничко над политическия мрак в живота ни!) Едно трезво критическо око ще трябва да проучи още влиянието на светлата оная сфера, пълна с вековечни стимули на добро, хубаво и истина, - сфера, която се откри за българските умове и сърдца в руската литература, станала след освобождението своя за интелигенцията ни. Ще трябва най-после да се имат предвид всичките ония литературни брожения на запад, които се отразяваха у нас на първа ръка посредством безотборната ни, но трескава преводна литература, а после и от многобройните ни възпитаници по европейските университети.

Нашите таланти и нашето въодушевление туку след освобождението ни можаха още да се издигнат над струпаната от предишния период грамада суров материал, но те –

1) не тъй лесно можаха да отминват открилите се празднини във възродения народен живот;

2) не така лесно можаха да се ориентират в изведнаж разширените покрай руската литература хоризонти на мисълта и чувствата, - и

3) не тъй изведнаж можаха да съвладеят нахлулите в обществения ни живот нови и нови брожения в общечовешкия дух.

Боим се да се не вземе за нов парадокс допущанието ни, че Любен и Ботев днес, в свободна България, биха занемарили писателството. Но нека не се забравя, колко кръв и нерви има в техното перо; нека не се забравя изобщо, колко те са писатели изцяло на съдържанието и то на новото, належащето, исканото от съвременността съдържание. Дядо Славейков не беше ли и не остава ли в литературата ни по непосредствен поет от Ив. Вазова? А все пак той умре не като поет! Не, тия хора никога не биха дигали очи към Парнас; те само като сурови вандалци хващаха за ухо музите и ги топеха в кипящия български живот. Когато това би станало невъзможно, т.е. когато музите биха изискали по-голямо прислужване, то те - тия вандалци - сигур биха ги натирили по всичките ветрове. А такова време беше настъпило с освобождението ни.

Защото откритите богатства на чуждите литератури ни даваха вече съдържание не от музи, топени в кипящия живот, а от парнасци, които общат с музите във вишини, а сами живеят сред кипящия живот. Откритите богатства на чуждите литератури ни даваха вече съдържание в съвършено художество.

Поет, който не може да се задоволи с повърхностното в живота, който е в самия му кипеж, - такъв поет, за да може да даде съдържание в съвършено художество, не е достатъчно да съвладее само суровия материал на своята среда, когото владееха писателите ни от Каравелов-Ботева период, - не: той трябва да се ориентира в широките сфери, които ни открива общечовешката културна мисъл и трябва - по индивидуалните си особености и по условията на своя частен живот - съзнателно или несъзнателно да потръгне по някое течение в общечовешката литература. Значи, трябва да има 1) спокойно развита мисъл; 2) систематични знания и 3) пълно литературно образование.

Кой ще смее да твърди, че някой от писателите ни из Каравелов-Ботева период е притежавал тия качества?

Какво думам: и днешните ни писатели не ги притежават!

А трескаво развивающият се български живот под непосредственото всестранно влияние на руската литература вече изискваше това от своите литератори; външните образци го налагаха.

При такива качества и пред такъв културен блясък, на българския поет се изпречваше дилемата - или да обърне гърба на музите и да се хвърли в празднините на народния си живот или пък наопаки да обърне гръб на тоя живот и да се хвърли в прегръдките на грациозните богини. Не бе по силите им да съединят тия две неща!

Само в тази проблема на нашият литературен живот след освобождението ни се крие обяснението на факта, че през две десетилетия нито се явяваха силни нови писатели, нито пък се задържаха появилите се слаби.

Да вникнем по-добре в характера на тия, които бяха останали от Каравелов-Ботева период и еднички се задържаха през двете въпросни десетилетия. Думата ни е за Вазова и Величкова.

Нима на техния по-силен талант се дължи ролята им в литературата ни? - Това, мислим, никой не ще твърди. Дори фамозният А. Тодоров намира искрица в забутаната си душа, за да изтъкне грамадната разлика и н.пр. между Ботева и Вазова. Да земем най-характерният факт: когато Ботев сипе огън и жупел върху българската мащеха съдба, то Вазов е далеч на Парнас и от там беседва кое с либето си, кое с полските цветя. Това туку речи в надвечерието на Батак и Перущица!

Очевидно, тук имаме поет, който се задоволява с повърхностното в живота, дори с повърхностното в такъв живот, какъвто е бил нашият в надвечерието на Средногорското въстание.

Не говорим за поетите, като човеци, а като писатели. Като човеци - и за Вазова България е била вече невъзможна; а за Величкова - той е бил с народа и в катастрофата се е озовал в първия синджир “комити”. Говорим за тех като писатели: живота бяга изпод перата им; те или само охкат без сълзи, или се екзалтират от веселото, красивото, пленителното.

Това са художници по темперамент, поети - по младост, а патриоти - по рождение, просто по впечатления от родните си пепелища. Друг лост за тях няма, освен индивидуалната нежна впечатлителност. Мощен дух, гърди на борци - това тям липсва. Без систематично развитие, ученост или пълно литературно образование такива таланти остават локални поети или най-многото, което постигат, е да станат Фетовци, т.е. виртиози на ритмата и фразата. И нищо повече.

А Вазов и Величков у нас станаха нещо повече: не само епоха създадоха те, а избавиха домашната ни литература от оная ужасна вулгарност, която н.пр. в Сърбия е подвела мало и голямо до класическо тъпоумие, до легендарно филистерство и едва ли не до възторг даже от Милановци...

Но за това допъти.

Н. Н.

* * *

Освобождението ни дойде като победа на интелигенцията, на просветата (която кое направо, кое между редовете предвещаваше отдавна политическа свобода) над неверващия или съмневащия си работен народ. А с тази победа интелигенцията спечели такова надмощие над другите водители на народа (имотните и родовити първенци), че през ред години беше изключителен фактор в живота на страната. Книжовността стана единствен пътеводен лъч. (Книжарите ни и до днес разправят, с какъв жар се е разграбвала всяка нова книга в първите години от освобождението ни...)

При такова щастливо стечение на обстоятелствата не бе чудно, че поникнаха Станчевци и Гребенаровци. - Нуждата да се поясни, опише, оживи пред народа миналото му, за което нему през тъмнините на робството се беше само пришепнало; необходимостта да се внушат на народа нуждните качества и стремления за постигане на посоченото от спечелената политическа свобода широко бъдеще: всичко туй се диреше, то трябваше да се направи и неизвестно беше само, в каква степен то ще се извърши т.е. до колко народният гений ще задоволи зиналата историческа и културна нужда с по-бляскави таланти.

Наличните или очаквани сили и даровитости се редяха от Станчевци до Ботевци.

За щастие, народният ни гений в това критическо време не бе тъй убог, не спря на Станчевщината, наопаки то намери сили, които с първа още стъпка задушиха в зародиш плоското и вулгарното в литературата ни.

Тия сили бяха Иван Вазов и Константин Величков.

Ний разполагахме с една политическа история от хилядолетие, а пред себе си имахме разкрито едно бъдище с трудна, но пленителна проблема: - обединението на племето ни в едно културно цяло.

Едно поле за работа, един възел за развързване, вгнездени в сърдцата, умовете и догадките на ред генерации.

И в тази непобутната нива заораха неопитни орачи. А и най-плитката оран би дала богата жетва.

Колкото и необичани днес Ив. Вазов и К. Величков, за поколенията те ще бъдат първите зрели даровитости, които прокараха правилна бразда в тази нива.

Различни по темперамент и по сила на духа, те, по едно щастливо съвпадение на обстоятелствата, работиха през четвърт столетие рамо до рамо и, като разграничаваха един другиго, създадоха - при всичките свои относителни дарби - не едно литературно течение, но непременно една школа за националната ни литература, през която минават и ще минават генерациите поне още на половин век.

* * *

Един безстрастен, но непоколебим поклонник на доброто и хубавото, един едър планински здравеняк, любител на полята и горите, - това е Вазов. Когато живота наоколо му се превърне на вулкан, той, като Гете, се мръщи, задушва се и отскача настрани, за да наблюдава строг или настръхнал.

Един ентусиаст, болничав, нежен и винаги толкова доверчив, колкото и готов да даде инициатива за всичко добро, желано от околните, - това е Величков. Когато около му закипят общи стремежи, той се озърта екзалтиран и - не бяга, а поглъща общата вяра и я прави дотолкова своя кръв и своя плът, че когато другите изменят, той почти се удивлява и вече с религиозно покорство се превива под понесения кръст.

Единът е мъртво на глед око, но което много види и много обгръща със своята творческа мощ, - много, било то и дребно, незначително, повърхностно. Другият е живо засмено око, което всичко гледа, но отскача, не спира поотделно на всичко, а чувствува смисъл някакъв в общото и за това нередко дига очи от земята, дири Бога над нея, дири твореца, смисъла на общото.

Единът е суров, жизнеспособен, но за туй не прелетващ, не жизнерадостен в широката смисъл на думата. Другият - с нежна и тепла впечатлителност - е далеч по-културен, е прелетващ, навремени има сякаш замах да дъха не само с дъха на своята среда, не даже и с дъха на човечеството, а с тоя на битието въобще, на миротворението. Нека се взрем: за Величкова повечето от творенията на Вазова са дребни, плитки, той никога не спира на тях. И не защото се не възхищава от Вазова, наопаки, винаги го поставя пред себе си, никога не забравя, че при него сам е половина величина. Величков се наслаждава от Вазова и само в творчеството си страни от него. Той види, че плитките, примитивните сюжети у Вазова излизат във форма тъй пълна, почти класическа, щото са за гордост на народа, на България, нещо, от което Величков и до край ще се ентусиазира с най-чиста платоничност. Сам той обаче в полята и горите, в отечеството и в народните движения, в миналото и в бъдещето иска да види не обекти за описване, а такива, от които човек трябва да се въодушевлява, като съдържащи онова вечно и безсмъртно в битието, което вред и винаги е будило у човешките сърдца възторг, благоговение и излияния.

Вазов по култ ни на косъм не се е издигнал от предишния калибър български дейци - било черковници, било революционери. Те - и едните, и другите - бяха изцяло погълнати от българските преходни, но тесни мъки и стремежи. Ботеву не помогнаха неговите идеи и широка душа, че да се почувствува поне за минутка само човек сред човечеството: силна натура - по-силна от всичките си съвременници - той, естествено, ги представляваше в най-висша степен. С освобождението обаче обтегнатостта се заличи; идеше време България да се почувствува въобще като част от човечеството, а не само като мъченишка част. Самочувствието у Вазова или никак, или твърде слабо се промени от това: той си остана син на народ, който още не е част от человечеството въобще, ами е такъва само част, която е останала много назад и не цени полята и горите, миналото и бъдещето, любовта и геройствата.

Величков по самочувствие стои вече педя по-горе от всички дотогава дейци. Докогато Вазов, щом опознава Виктор Хюга, прави го свой ментор, като виртуоз на бляскавата възбудителна картинност и фраза, то Величков с години се лута и рови в старите и нови класици на перото и четката, в техните изящна простота и философски ентусиазъм, та остава и до край без ментор, т.е. остава и с перо, и с четка един разпилян дилетант на сюжети, в които сякаш трябва да се дирят нюанси от вълненията в живота и на природата, и на човечеството, а не само достолепни или ползотворни издънки в живота на нацията.

Вазов, като по-крупен талант и като такава сила, която е улучила най-добро поле за приспособление на своите или (защото наистина народа още не бе друго, освен само една останала назад част от културното човечество) изведнаж се разкриля в неизчерпимо творчество. За него грандиозното в битието остава да е обект, който трябва да се съзерцава, да се има пред очи от всеки българин, защото това ще буди и него и ще го издига към грандиозното. Той и в Италия, и по Алпите, и в Россия живее или само със своите примитивни български чувства или пък само с преходните български грижи: във фриволната италианска цветопродавачка той въплощава най-идиличните патриархални чувства на българската девойка; по Алпите живее почти с българските планини, а в Россия пише “Под игото”.

Величков, като по-слаб талант и като душа, която стои по-горе от катадневните нужди на живота, не може да се ориентира, пише дори драми на общечовешки струни, които се изгубват в зиналите преходни нужди на страната като недоносчета. За него грандиозното, което ний намираме вън от себе си (в природата или в живота на хората) не е нищо друго, освен една издънка, която се корени в душата и на най-слабия човек и, значи, от която и ний, българите, трябва да се възхищаваме като от нещо свое. Той и в Рим, и в Цариград гледа, мисли и чувствува с душа, която обектира чуждото, обича го като чуждо, възхищава се от него, гали го и милва, но с неусипното съзнание, че и у нас, сред суровите българи, има всичко туй в зародиш, за това и ний не можем да го не обичаме, не можем да се не възхищаваме от него. Вазов в изгнание не пише ни един плачлив ред, защото той и на луната да е, стига да може да наблюдава родината си, би бил доволен, тъй като ще може да продължи своята бестрастна, но непоколебима денонощна работа за доброто и хубавото в нея. С Величков не е тъй, той се ръководи от най-добрите предполагани или съществующи настроения в родната му среда и вън от нея той е печален и без криле. Една велика ентусиастка душа, като Шатобрияна, стана във Франция бляскав певец на реакцията, защото тя беше желана и миляна от всички благовъзпитани хора след ужасите на революцията. Мнозина се изказваха, че бляскавият талант на Шатобрияна заслужавала е по-добра кауза. Същото би могло да се каже и за Величкова у нас. Но... животът дири своите изразители, а народният гений определя само размерът им по талант.

Ето какви, съвсем чужди един на друг, таланти се бяха съюзили още при първите несмели стъпки на духовния ни живот след освобождението. Историческата нужда диреше труженици, които да са тесногръдо, просто животински вживени със своите родни крайове, със своя народец, с пороя на българския живот. А народният гений в лицето на Вазова и Величкова ни даде безспорно такива, но в най-висок калибър даровитости. Нека се взрем в тях, в характерите и в самочувствието им веднага след освобождението ни, за да установим тяхната тясна локална вживеност с нашия живот. Оригиналните творения на авторите ни даже и до днес се мотивират обикновено от чужди образци. Затова едва ли не е по-характерно да се проследи кой какво е подбирал да преведе в ония времена. Да вземем три преводни стихотвора от една и съща сфера, а от различни наши поети. Славейков превежда “Два гренадера” от Хайне, Вазов - самостоятелното възпроизвеждане на Байронова “Умирающ гладиатор” от Лермонтова, а Величков - Псалома на Язикова за плача на заточените израилтяни. (И трите превода са направени още преди Съединението). Славейков е пленен от духа на Наполеоновите гренадери: царят и Франция! Той е пребродил цялата българска земя, гонен, ритан, затварян ту като неуморим учител, ту като смел народен пратеник, ту пък като най-духовит жрец на грядущето. Това грядуше става настояще. А през своите боравения колко пъти Славейков се е осъмнявал във възможността да се постигне постигнатото сега! И - той е доволен, та дири сега да внуши на съгражданите си само суровите дух и преданност на Наполеоновите гренадери. - Вазова помамва съвсем друго: той е възхитен, че славянинът роб още преди хилядолетия в Рим е хранел в своите гърди същата оная сляпа привързаност към родните брегове на Дунава, която Вазов е наблюдавал и у жалките за него хъшове в Ромъния при надвечерието на освободителната война. Той не е участвувал в борбите, той не види у роба калената и вече даже култивирана любов към родината, та щом престава за минутка да им описва с бащинска снизходителност примитивните патриотически боравения, то възхищава се от тяхната животинска привързаност към родната земя и им я възпроизвежда с челичените стихове на Лермонтова. - А Величков намира една поразителна импровизация, която би екзалтирала и паралитиците: край Вавилонските води плачат заточените синове на израила след разорението на Ерусалим: - тям не им е до песни, нека и Бог чуе: - “Блажен кой мечът славен на дедите победоносно развърти и за плачът израилев на вразите стократно отмъсти”. Величков е участвувал в борбите само като увлечен и екзалтиран от общото течение; той не е преживял колебанията на дългогодишния борец, та сега още не е уталожен, още носи мъченишкия кръст.

Това е приблизително самочувствието у завещаните от доосвободителната епоха таланти. Какви биха биле те, ако политическите условия биха си останали същи още за десетина години? Не ще съмнение, Славейков би си доживел века неизменчив - добър ръководител на народа си: не трагичен герой, а учител, просветител, духовит тръбач над дремящите глави. За Вазова и Величкова обаче не би могло да се каже нещо категорично. Безстрастният Вазов, който се смущава от възбуял живот, би бил поставен в най-лоша алтернатива: той, ако не изпаднеше до плоско възпяване на българското предишно величие, за да буди съществующето ничтожество, навярно отишъл би до друга крайност - подирил би мощ и вяра за в бъдещето у спокойните елементи на страната, у доволните, както го направи и сега. Той е, ако можем да се изразим, епична душа: живота го интересува в своя външен блясък, а не в съдържанието си и в частите си. Напъването на отделната личност за Вазов просто не значи нищо, докато това напъване не се увенчае с бляскав или трагичен край. Личните страсти той не разбира; резултата е за него важен, важно е туй, което ще блесне и ще се набие на очи. Боравенията на хъшовете щяха скоро да омръзнат Вазову, като безличните боравения на мравуняк, щом не се увенчееха с успех. Защото в сами него липсва пламък на борец; той вярва в бъдещето на живота само по силата на съществующа сляпа привързаност към земята, към живота. Вазов щеше да възпява миналото за бъдещите цели на нацията. Безстрастните натури закъсняват в съвременните си събития, защото наблюдателността им и при най-голям дар за ясновидение предполага живота за много по-бавен, отколкото е той. Такива таланти, според силата си, биват или хроникери, т.е. вървят след събитията или пък отиват даже векове напред само с кабинетна съзерцателност. Вазов по всичко доказва, че е от първите. А хроникерството в една възбуяла епоха без резултати е най-убога участ. Най-слабото творение на Ботев е епитафията му за Левски. Ако песента за Хаджи Димитра е бляскава, това се дължи изключително на обстоятелството, че авторовът гений го е опазил от чувството на хроникер, той третира сюжета с духа на вековете и за във вековете, а не само за преходните български нужди. Вазов, като хроникер на българските минали величия и трагизъм в онова време, би бил осмян като излишен, слаб, плосък, както и действително са осмени от Ботев съвременните му патриотически хроникерства. Така би било това при предположението, че Вазов е пречислен към емиграцията. Прочие, той би бил излишен в редовете й. Ако емигранството би било наложено Вазову, то при тия условия творчеството му би се подкосило и той би се изравнил с Войниковци, ако не паднеше и по-долу. Доброволното пък емигрантство Вазов не би издържал по простата причина, че за неговия темперамент то би било излишно: той би могъл да се помири и с най-тежките условия на живота в родната земя, какъвто е случая и после, при доброволното му изгнание през изключителния режим след безкняжието. А помирен с турският ярем в България, Вазов би проявил своите дарования в завладяното от дядо Славейкова поле. Пък нам се чини, че неуморимият старец не би си дал байрака даже и на един Ботев. Така Вазов би реагирал пък до молитвите си, ухапани вече от Ботева, и би бил най-после просто погребан, като мухлясал и безсилен веер против бъдещето. - При същите условия и Величковата участ като писател, не би била по-добра, щом и при благоприятните условия след освобождението тя не бе добра. Наистина ентусиазистът, макар и с по-слаба творческа мощ, би изпредил Вазова, по общо течение той би блеснал в живота с песни, може би, по-екзалтирани от Чинтуловите и могъл би даже да свърши нечаяно и на бесилката. Но само туй и нищо повече. Защото и той, като Вазова, има за лост на боравенията си преди всичко влиянието на родният край, на родната среда и на родните веяния. Нека си ги представим и двамата в принудително изгнание. Те не биха се втурнали в земята си на нелегална и за това дръзка, неестетична, авантюристична, дори и нахална борба. (Един дребничък талантец (Св. Миларов) от тоя калибър, принуден по-после да направи нещо подобно, умря омотан в жалки собствени лъжи, като до самата бесилка моли да му се пощади живота...). Защото тия хора не са носили и не са могле да носят нищо ново и свое индивидуално за средата и времето си!

Те са издигнати, като таланти, да задоволят временните очебиющи нужди на средата и са приспособени на тези нужди само за това, че те им остават верни, не отскачат нито на страни, нито на горе, че са тесноградо, почти животински вживени със своята среда, със своята родна земица и с веянията на своето преходно временце.

Цената им е само в това, до колко талантливо са извършили възложената им от нацията задача.

И силата на националния ни гений може да се мери с техните таланти, без да накърни ни една илюзия за бъдещето на националната ни литература.

До пъти ще продължим мислите си.

* * *

Ний през ред векове бяхме почти център на Турската империя и се прикосновавахме с културния запад само посредством чужди колонии или (по-после) посредством наша емиграция. И възражданието у нас дойде изключително от горе на долу, та закрепи вярата в учителите, в интелигенцията, в чуждото по-съвършенно, като силно дискредитира всичко доморасло. Ако ний при тия печални условия бихме представлявали и едно резнебитено племе, даже ако представлявахме само една такава смесица, каквато представлява н.пр. новогърцизма във възраждането си, то това наше неусетно подчинение под чуждото би представлявало сигур много по-голяма пречка за самостойното ни бъдеще, отколкото е такъва за новогръцката нация подчинеността й под староелинското обаяние и под византийската схоластика. Защото, не ще съмнение, при подавляющи чужди или почти чужди влияния, па били те и най-благотворни, трябва да се разполага със свое здраво зърно, та с време да се присади чуждото за оплодотворяване на своето.

Ето, в това отношение една вярна преценка на духовния ни живот въобще и на представителите му в частности ще е най-добрата гаранция за измерване силата на народния ни гений - оная сила, която ще предстои тепърва да се разкрили. Защото безспорно е, че до днес във всичките страни на общественото ни развитие, а най-вече в литературата ни, може да се констатира само едно: тъмна борба на нашето с чуждото - борба на самостойния изблик с налаганото отвън подражателство.

Днес е ясно за всекиго, че настъпилата току пред освобождението и след него у нас епоха беше оная на бурни стремежи, когато изведнаж бликват на яве всичките жизнени копнежи и пориви на нацията въобще и на тъмните народни маси в частност. Възвеждането в култ народния бит от една страна и на националното “свое” - от друга: ето кое трябваше да се очаква и в нашата художествена литература. Но за да се съвладее по ширина открилия се творчески хоризонт с пълна самобитност (не подражателство), изискваше се от една страна или гениална натура, която да може от своя висота да обгърне историческите, традиционните и настоящи проблески на духовен живот в народа ни, а с творческа фантазия да облече в образи тъмното и мистично в народния бит и психика, или, казваме, такива гениалности се изискваха и тогаз бихме имали един период на самостоен романтизъм, или пък се изискваше работата на плодовити спокойни таланти с неусипно художнишко чутие (да се незатрънват в непосилни или некристализирани още от времето образи) и тогаз бихме имали широка битописна литература с лек хумор, мелодрамност, поучителство.

Така би било туй, ако художествената ни литература би датирала от по-длъжко време, та в надвечерието на освобождението и след него би се поело едно що от що самостойно развитие.

Ний сега, 25 години след освобождението си, видим с какво сме разполагали: лекото битопиство на Любена Каравелов се затъмняше от мощния романтизъм на Ботева, а тоя изгасна още при блясването си, па настъпиха Вазов и Величков, които през две десетолетия са все и вся: - лирици и епици, романтици и натуралисти, шовинисти и хуманитари, сатирици и просветители.

При такъво труженичество, почти повторение на П. Р. Славейковото - и дума не може да става за индивидуалната физиономия на писателите, в които да дирим и самобитното, “своите” съмнения и колебания на обществения ни дух: физиономиите на писателите ни се губят в стремлението да се задоволят всестранните нужди на далеч назадналия народ.

За това не е и досущ не е важно за бъдещето на българската литература от една страна и за цената на писателите ни - от друга, едно проследване на толкоз диреното инак самобитно, свое в домашната ни художествена литература. Това навярно го и няма. Мимо рекламните венцехваления в странство и у нас, вече е твърде ясно, че скоро не ще има човек с що от що литературно образование, който да вижда н.пр. във Вазова наистина нещо повече от крупен талант, но който все пак остава и докрай школник на западните литератури.

За критическата мисъл у нас е важно да се проследи, доколко Вазов, като запълня цяла епоха в литературата ни, вдъхва вяра в жизнеспособността на националния ни гений, т.е. доколко в неговото творчество се гради онова, което ще надвие на налаганото отвън през цял един възродителен век подражателство и ще гарантира в бъдеще една що от що самобитност в художествената ни литература, за което ний можем и трябва да претендираме, ако наистина вярваме във възможността на своя културна история.

(Нека сега се повърнем на мислите си от от предишната глава).

Вазов, на чиито плещи единствено легна на времето нуждата да задоволи както широко открилите се ламтежи за развитие у обществ. дух, тъй и българското национално самоупойване след освобождението, беше (освен онова, което очъртахме като особености на индивидуума и творческия талант, а именно безстрастен и хроникер) още син - уроженец на същата оная Стремска долина, която бе театър на злополучното българско въстание. Вън от ужаса на кланетата, които се последваха от превъзнасяната после свобода, той, Вазов, знаеше за народа си и нещо още по-грозно, по-съкрушаващо - той знаеше и небивалото морално падение на българина, всеобщото почти предателство спроти причинителите на въстанието. От Вазов след освобождението преди всичко се изискваше една пламенна епопея на народни геройства, която да насити националното самоупойване. А действителността в своята цялост, значи и в онова, което осигурява на поета художествена правда в творческите чувства и фантазия, - тази действителност диктуваше друго. Какво именно, то беше неизвество; известното, което едничко се набиваше на очи, бе общото самоупойване от постигнатия резултат - освобождението.

Така поетическото творчество у нас се поставяше веднага след освобождението на кръстопът между плиткото временно общо настроение и неизвестната правда и истина на българската действителност. Вазов - по особеностите на своята индивидуалност, талант и произхождение - се озовава дваж по-чувствително на тоя кръстопът. Един по-слаб дух можеше да се надвие от общото настроение и да създаде за възвеличение на нацията фалшива епопея на геройства в песни, поеми, романи и драми. Всички апетити тогаз бяха тъкмо готови да възприемат такъв фалш. А при туй освобождението беше докарало пак държава по образец на другите - с казармите и казармените му идеали: мечти за непобедимост. Мъчно ли беше да се вмъкне и в училищата ни станчевщината, която - нека се не забравя - вирее и до днес в казармите ни? Вазов се изпрече като колос срещу това зло. Той едничко в “Епопеята на забравените” въздигна извършените сред народа ни геройства до ореола на славата: ний се подавяме ведно с поета от тия колоси Раковски, Левски, Бенковски и с трепетна душа съобразяваме, че те са българи. Но към тях Вазов не добавя ода на българския народ! Само на едно място той упорито твърди, срещу грандиозното старинно гръцко величие, че “все пак Македония е наша”. Очевидно Вазов цени възпяваните си герои и проявява после упоритост само вследствие дълбокото чувствувание на високо обнадежающи някакви правда и истина: народ, който издига из своята среда такива колоси като Раковски, Левски, Бенковски, е народ, който ще може да помери силите си по всички посоки... Тези някакви правда и истина, криещи се в тъмната логика на българската действителност, поетът, естествено, долавя само чувствено, а пък това негово чувствувание после се превръща, и то само от време на време, в суетна вяра, вече толкова от личната енергия на силния физически планинец, колкото и от общото ликувание на избавения от робството народ. Обаче подхлъзванието на художника се ограничава само в няколко незначущи работи: ето го, той пише “Под игото”, рисува народа си в пелени - тъкмо какъвто е: прост, дебелак, но детски чист и детски способен на екзалтация и страх, на геройство и падение. Вазов се не бои, че позори народа: сам той, Вазов, с цялата своя грамадна фигура и с непоколебимата вяра в душата си не е ли българин? Героите - върволицата герои - колоси не са ли българи? Ето същото пак чувствувание на някакви високо обнадеждающи правда и истина в българската действителност...

Че се намери талант да възприеме тези правда и истина - ето проблясъкът на жизнеспособност в националния ни гений. Тук е и величието на Вазова.

Постигнал това, той вече можеше безстрастно да се облегне на своето художнишко чутие. Страсти, плам - упоение въобще трябваше за народа, колкото да прояви той живот и да се самообнадежди. Туй беше постигнато в периода Каравелов - Ботев. Сега беше вече време на неуморно труженичество: народът, и писателите му с него или даже по него, можаха, обнадеждени, труженически да закрачат към насочените вече блещукания на замамливото бъдеще: обединението на народа в едно културно цяло, продължаванието на една история от хилядолетие и пр., както това отбелязахме в по-първите си страници.

В подетото веднага след освобождението такъво труженичество от Вазова и Величкова, със значение би било да се проследи взаимното ограничавание и надпреварване между тия два таланта, тъй чужди един на друг и пак тъй неразделни почти през цели две десетолетия. Безпорно, взаимното влияние тук не може да се отрече: творческото величие на Вазова не е могло да не остепенява сантиментализма на Величкова и обратно - последния, като по-възприемчив и по-висок интелект не е могъл да не умекчава суровия национализъм на Вазова. Но проследването на това нито е още възможно, нито пък е съществено за беглите ни тия мисли.

Вазов и Величков - ако не като допълват един другиго, то поне като се взаимно респектират - подемат всестранно труженичество в неочертаната още канава на националната ни художествена литература, - подемат това, спокойни за себе си и за бъдещето на народа си, и колкото по работят, толкоз по виждат празднини, па неусетно възвеждат в задача на своя живот не ровенето в собствените си души, не диренето разгадки на вечните тъмни загадки в човешкия дух и бит сред мировия живот, а просто, ясно и непретенциозно: признават за задача на своя живот нуждата да набавят народу си в своята сфера - литературата - онова, което напредналите народи имат, а нам липсва, та ни грози да се озовем в историята на човечеството като бездушен труп.

Това самочувствие в самата си основа вече подкосява всяка самобитност у тия писатели: - те творят не в себе си и за собствените си съмнения и колебания, а - за народа си... те учителствуват почти съзнателно. Разбира се, това съзнание е в тяхното самочувствие, - не в разсъжденията им. Ако народният ни гений в същото това време беше проявил един самобитен творчески дух, който да се издигне над временните нужди на средата си и затворен в себе, да досегне съмненията и колебанията въобще на человешкия дух сред миротворението, то туй щеше да смути Вазова и Величкова в тяхното спокойно труженичество, щеше да влее друг импулс в тяхното самочувствие и те поне с разсъждение щяха да доловят същността на своята работа, а именно, че ще имат в подраствающата генерация не обожатели, а само благодарно поколение. Но такъво явление няма; без време покосеното творчество на такъв самобитен гений като Ботева не бе достатъчно в своята едностранчивост за такъво въздействие, а с нищо друго ги не подсещаше на това обществото, което със своята назадналост ги надъхваше на труд, на творчество. И за Вазова и Величкова думата никога не е да оригиналничат за сметка на лично безсмъртие, а думата е - да запълнят страшна празднина в духовния живот на народа си и да го изравнят с изпредилите го културни народи. И те се не свенят: изучават чуждите литератури и школничат в тях отначало докрай...

И - без сами дори да съзнават - още в начало те успяват да затворят вратите на училищата за станчевщината!

И - без сами добре да съзнават - в скоро време те усъвършенствуват една пластика в стила, една картинност в изложението и една завършеност в композицията, които не отстъпват почти в нищо на образците от западните литератури, постигането на които образци им е потайна мечта.

И - без сами да очакват най-после - техните творения, преведени, се озовават в реда на образците, от съвършенството на които те са се главно ръководили.

Мигар едно епохално дело би могло да се увенчае с по-бляскав успех?

Не подражателството победи у нас, а с подражателството се победи.

Безспорно, тази епоха на учителство чрез школничество имa и своите отрицателни страни: тя породи от една страна тесногръдото домогване да се омаловажи значението на художествената литература чрез изисквания от нея буквоядско учителство (тендениция), което поради лишен спор за тенденциозна и нетенденциозна литература, - това от една страна, а от друга - породи домогването чрез филистерско изучвание народния говор, да се направи литературният ни язик по-популярен в ущърб на звучното (пластичното) сложение на речта и лекото (а не бавното, като в народа) обектиране мисълта с нея. Туй бе двояка реакция срещу спокойното и недълбоко творчество у Вазова, ограничавано от школничеството му, и срещу чуждиците в речника и в пластиката у Вазова и Величкова, обуславвано от техното подражателство.

Но за да можаха да бъдат що от що вредни тия отрицателни страни в тази епоха на учителство чрез школничество, трябваше учителите да не броят в своя ред такъв художнишки колос като Вазова... Плеядата от нови писатели начело с Алеко Константинов показват, че победата на народния ни гений над подражателството в периода Вазов - Величков е пълна и че близкото бъдеще ни обещава една поне относително самобитна литература.

 

 

© Антон Страшимиров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.08.2002
Култура и критика. Ч. I: Културни зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Наш живот, 1901, кн. 1, кн. 2, кн. 4-5.