П. К. ЯВОРОВ. "ПОДИР СЕНКИТЕ НА ОБЛАЦИТЕ"

Антон Страшимиров

web | П. К. Яворов. Критически силуети

П. Яворов е от генерацията, която четеше Надсона. И е като Надсона заунивен от безсилие: липсва му творческа фантазия. Още в първите си опити той посегна на широк поетически образ (“Калиопа”). С Любен Каравеловски речитативно блед стих той пристъпи към Ботевски волен сюжет. И даде работа, единствена у него като плод на творческа фантазия, а по израз и звучност отстъпваща даже на Вазова (“Но в твърде синя над пустиня - грейне ли луната, бяс умира - не се спира, яхнал на метлата”, с. 9). Сам Яворов цени тоя си опит: той с него открива сега и новия  сборник (трети по ред от едните и същи негови работи, само с няколко нови добавки). С всичко друго, което е дал, Яворов остава само стихотворец повече на съзвучието, отколкото на дълбокото преживяване. Но той е смислен, като любимецът на своята генерация, Надсона: обича народа, страната си, и тъжи, че не е силно жизнеспособен, за да се размахне. (“Главата тегне изнурена - в гърдите нито капка мощ; - мъгла в душата уморена, като в настъпилата нощ”, с. 22). Нежизнеспособността у Надсона, обаче, се придружава от физически недъг. У Яворов е просто безсилие - творческо и мисловно: не го импулсира неговата унила генерация, поставена на мисловен кръстопът - да чувства още народнически, а да е подавена от произходящите из класовата диференциация модерни революционни идеи...Ето изрично туй творческо безсилие от мисловен кръстопът:

Недей ме пита, майко мила,
От що съм люто наранен,
Къде се дяна мъжка сила,
Та крея аз от ден на ден.
Но дай си, майко, дай ръката,
На гръд ранена я сложи,
И нещо спазено в душата
От миналото разкажи...
...
Кажи, от вечно зло гнетими,
На що възлагахте тогаз
Надежди глупави, - кажи ми,
Бих вярвал в глупости и аз.

Форма Ботевска, заунивен тон на народната песен, - и една печална изповед: вчерашните надежди са глупави, а аз не ви нося нови...Това е единствената песен през цяла година на Яворова - период на покрусване (1901 - 1902 г. ). Той беше вече дал “Градушка” и “Една нощ” и не се чувствуваше - открито твърдеше, че не се чувствува - на нищо способен. А негласно редактираше стихотворния отдел на социалистическото списание “Общо дело” . То не можеше, разбира се,  да го вдъхнови: психическото безверие не се заменя с политически убеждения. Ако Пею Яворов не беше само един песник, ако у него имаше творческа фантазия, той би изживял своя психичен кризис с художнишко възмогване: би погребал първия си опит “Калиопа” в нови построения от поетически образи, които да надхвърлят временното и да търсят вечното в живота. Но той не беше толкова силен. А пък и не беше така поетски наивен, да се хвърли във водовъртежа на революционните възродителни идеи и да потърси в тях своето психическо пресъздаване. Той изби в затъпвающе отчаяние. Обиждаше го положението му (телеграфист), та стана редактор на македонски вестник и поведе някаква борба, в която съвсем не вярваше. Ето тази безверна борба го хвърли в четите и го вдъхнови на “хайдушките песни”, които не са продължение на “Градушка” и “Една нощ”, а на “Калиопа”. В тях няма ни сянка от борческа болка, от копнежите на цял народ, нито даже топъл навей от епично кървавите борби. Те са опит на художника да възкреси в себе способността чрез поетическо творчество да реагира на възторзите или покрусите на своето време. Те, такива, каквито са, те биха могли да бъдат написани от кой да е художник, песник и след двадесет години. А в тия опити преди всичко трябва да се търси талант, художническата мощ. Да се отричат хайдушките песни на Яворова може, когато той изцяло се отрича. И безсилието на Яворова именно в тия опити определя неговото място в националната литература. При интензивен литературен живот той би бил една тънка, но топла струя. И би дал малко работи, но интимни, които биха завладявали слуха у младежта поне на няколко поколения. Сега - Яворов е едно недоразумение. Стиховете му говорят за психичен трагизъм, за ужасна самота, критиците го рисуват “фигура, приведена напред, сякаш и физически отвърната от тоя свят”, а всичко туй е заменяне на действителен литературен живот, с изкуствен: Яворов е неразделен от най-заурядни среди; той безпогрешно прави кариера и като писател, и като чиновник е един обикновен житейски лъжливец. Обяснение: слаб оргиналитет, писателят остана на кръстопътя; той като човек се повлече от средата си с временното й настроение - груб ламтеж за нажив, положение; а като писател се преви под модернизма във всемирната литература, и в днешното време на велики съмнения намери с простичък български ум само тичане подир сенките на облаците.

А. С.

© Антон Страшимиров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Наблюдател, 1910, кн. 8, с. 561–563.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, Благоевград: УИ "Неофит Рилски", 2002.