Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

П. К. ЯВОРОВ. СТИХОТВОРЕНИЯ (1901)

Антон Страшимиров

web | П. К. Яворов. Критически силуети

Време иде, струва ни се, щото самите ни домашни художествени творения да турят край на дълго водения и у нас спор за тенденциозна и нетенденциозна литература. Под ръка имаме сбирка стихотворения, всяко от които дъха с такава жизненост, с такова гребение из живота чувства, мисли и идеи, щото неопитният четец направо би ги счел надъхани от крайната левица в литературата ни. А в действителност най-силните от тия творения се появиха в “Мисъл”. Полето вече не ще се дели, ако, разбира се, няма у критиците вироглавия каприз нарочно да го делят...

Имаме една сбирка лирически стихотворения, в която кипи преди всичко душа на певеца, на художника, на ясновидеца, т.е. творения, породени в душата на автора си тъй, както се пораждат в душата на всеки човек смехът, сълзите, елементарното откровение на истината; както се пораждат в човешката душа въобще радостта и тъгата, възторгът и разочарованието, надеждата и отчаянието.

А при туй с най-различни настроения и сюжети авторът преплита в своите песни мрака и лъчите в своята душа, както правят това и другите ни таланти в лириката, само че у тоя има широко и всестранно прикосновение с мрака и лъчите в съвременния живот на народа ни.

Именно в съвременния. Защото прикосновението въобще с мрака и лъчите в народния ни живот отдавна съществува в поетите ни, макар това шумно да се отрича още. То е изразено дори с такава сила в Ст. Михайловски и К. Христов, че още за дълго време те ще могат се надмина, може би, само по свежина и по непосредственост, не обаче и по замах.

Но да минем на сбирката.

Рядко начинающ писател е могъл да открие пред читателя своята човешка душа тъй ясно и категорично, както ни открива в озаглавената сбирка своята авторът й. Отдавна у нас несмело се чува съжалението, че нашата художествена литература се отклонява от благотворното влияние на най-теплата и отровена такава в света, а именно, че се отклонява от влиянието на Руската литература. И наистина,  само в нея ще намерите един пълководец, който спира пред пленени хиляди французи - опожарители на руската татковина - изглежда ги тъжно, моли войниците си, да ги съжаляват и изведнъж заплаква, па псувнува с непосилна мирова тъга... И само в нея още ще намерите умирающ поет, любовта у когото достига до такава възвишеност, щото прелестите на живота събира с безмерна чувствена сила единствено около образа на страдущия свой човек и в предсмъртния си час отчаяно мълви, че за него - за щастието на своя човек, страдающия брат - и искал той още да поживее... Заразителността на тази висша тъга е желателна вече за нашата литература. Защото малък и относително свободен народ сме ний наистина, но не ще се отрече, мислим, ужасната мъка на нашето пържене в чуждо и в собствено масло. Колкото по се съзнава това, толкоз по ще поглъщо то душите на младите ни генерации, техните чувства, енергия и жизнерадост и ще ги прави мрачни, но и безумно упорити поклонници на народа - мъченик. У поетите ни ще се събира тази тъга в съвършенство. Ето защо те трябва да се надъхат от нея в най-култивирана висота, на каквато се тя намира в руската литература. Начало на тази висока тъга ний намираме в сбирката на Яворова.

Страданието у поета не може да се прояви в по-друга форма от тая, в която се появява тя у всеки наистина страдающ човек, само че тъгата от поетовото сърце откъсва песни, образи, когато от сърцето на обикновения страдалец тя откъсва въздишки, страшни проклятия и сълзи. Само филистерите, бездарностите и самодоволните люде могат с ум да обгръщат страданията, да ги обобщават и да будят в гърдите си рефлексии, които да обличат в ритмувани редове. Истинският мъченик, а ведно с него често пъти и поетът, виждат в общите страдания не самите тях, а неизгодите и патилата лично свои и на своите бащи и майка, братя и сестри, либе и другари. Те често и не подозират дори, че всяка тяхна въздишка е въздишка на милионите.

Тази непосредственост в тъгата и образите е изразена в автобиографичния елегически  етюд “Нощ” (с. 53) от Яворов с такава сила и откровеност, каквито има само в литератури на народи-мъченици, каквито имаше и в нашата през билите страдания при Ботева. Ний ще спрем за сега единствено на тоя етюд, като на пълен израз на авторската преди всичко човешка душа.

Самата форма, в която ни е дал авторът тоя си елегичен етюд, набива на очи неговата пълна безизкуственост: - това са бели стихове, но такива, които играят нервно, болезнено по най-чувствителните струни на човешкото сърце. Те са едничките бели стихове в цялата сбирка и - художникът е на своята висота - почти при всеки завършен нюанс те са окрасени с пълни ритми.

Поетът - млад и усамотен, откъснат от род и близки - лежи болен:

Мозък,
Не мозък - кипнало олово
В разяден череп се разлива.

Душата, страстите, заветите на младостта се борят с навявани от болестта видения на яве и на сън. Очите през прозореца гледат облаци по небе, разгонени от буйни вихри, а изпод небесните широти нему се струва, че долавя сподавен ехтеж на зловеща песен. От това идат студени тръпки и чувство, като че страхотни мъгли са бливнали върху му из ада. Непосредствено едно страшно видение, - че небето се схлупва ведно с избуялите в хаос облаци - докарват в душата му ужас, трепет и ридания.

Не песен някаква! - Зловещо
Ехтят отчаяни въздишки -
И гладни плачове, и диви
Подземни писъци...

След туй в душата на болния младеж остава нещо грозно: тегне му на съвестта, като че някога е ръка вдигнал връх майка си клета, или сестра продал, или безчувствен е отвърнал лице от страден брат. И изведнъж закипява в болника завета на живота му:

Прости, родино трижд злочеста,
Прости разблудния си син!
Ще бъда твой. Кълна се, майко,
Кълна се в хилядите рани
На твоята снага разбита.
Кълна се и в мечтите твои
За бъдъщност честита -
С кръвта си кръст ще начертая
От Дунава до Егея бял
И от албанските пустини
До черноморските води!

Ето какъв младеж се открива пред нас! Много ли патриоти могат грабна тез думи от устата на поета? А при туй същите тия наши патриоти, не биха признали поетовите мисли тъкмо за патриотични, защото той прибавя:

И тоя кръст на дух свободен
Всегдашният да бъде път,
За геният ти все по него
Разкошни лаври да растат...

Свобода и културно бъдеще - стремежите на човечеството цяло - събрани с мощна пламенност в душата на болния български младеж, който си задава за цел на живота “с кръвта си кръст да начертае от Дунава до Егея бял”, ето един светъл представител на новите ни генерации!

“Макар и слаб”, добавя след туй поетът и вече е готов да блесне с клетва на несъкрушима самонадеяност, когато страшният физически недъг му изпречва ужасно видение:

Вериги! Кой ли и защо,
Кога ли ме е оковал?
Помръдна ли се, тъй боли!
Ще ги - , ще станат къс по къс...

Сила е накипяла - в една дума има страшна мощ: - веригите стягат, но - младежът, болен и разбит, избухва с тържествующе ругане и разбива своя - ... мм - ах, на зло видял се

Проклет и безобразен сън!

Сън! Ах, дано е сън... дано е само видение от болест! Но и тук, в стаята си, и вън, по света, поетът е притиснат от страшна тъма. С поразителна яснота ви се хвърля на очи, че и нашият живот е вече тъмница! И описва я поетът, па с еден само израз ви свива и разкъсва сърцето:

С насмешка явна
Дух злобен шепне и повтаря
Мечти продадени отдавна
За късче хляб... чернило черно
Урисници ми предвещаха
И няма никога душа
Криле по воля да размаха...

Утихва младежът съкрушен след тази изповед и - печален само - пожелава да има поне сърце и гърди на другар по всичко, че на тях набраните си сълзи да изплаче па “отлекнало би му тогава”... Но сам е, недъг разяда младия живот: чувства, мисли, добро и зло се мешат в съзнанието и в душата му; през прозореца в облачното небе блясва и угасва звездица... И почват се нови видения! Младежът е имал също своята звездица и също тъй тя е блеснала и угаснала за него. Сега напусто само спомня: нима сред тъмите на бедствията тя ще му се вести втори път? Но навяваните от болестта видения изведнъж подемат най-жестока игра: хлопа се... Влез! Тя е - мечтата на мечтите му! В две почти страници се разстила най-съкрушителната драма в целият елегичен етюд. Тях вече няма кой да раздели –  тя е избягала от онез, а той е решен и сега те двамка ще бягат далеч от тук, далеч от хората, в гори, в морето... Но видението е безпощадно, като самата действителност:

Какво трепериш? Идат ли?
Кои? Че как, нима видях?
Ключалото!... Тегли по-скоро,
Тегли комодите. Натискат,
Трошат... Махнете се!...

И пак, освестен, гори, пот, отрова в устата, а фортуната, която е потропала на вратата и е създала мъчителното видение, продължава да фучи -

Фучи, фучи - усмива сякаш
Нерадата ми самота;
Фучи - проречествува сякаш,
Че тъй ще бъде и докрай...

Съкрушението е пълно и пламенният юноша е близо да пожелае смъртта, но... нима сега и тук, без майка да го види? Майка! - туй е нов блян, нов мир в душата му - не, това е мир на мировете за него, както и сам нарича либето си мечта на своите мечти. Едното спомняне на майката докарва мимолетна дрямка, както в детинството, и при туй придружена, като през детинството, с тиха майчина песен.

... ее... ей ми още!

С безкрайна нега се изтръгва въздишка от гърдите му, но уви, в душата му е залегнала страшната мисъл за близка смърт и в сладкото бълнуване майка му изведнъж извръща очи, крие си сълзите, и той съзнава, че ще умре, па реди:

И ще лежа в земя студена;
Босилек цвете
На гроба ми ще посадиш -
И не роса ще го пои,
А твоите сълзи...

Не, у нас още не знаят, просто не знаят да четат и да се наслаждават на стихове, а то в един патриархален народ, като нашия, почти все и вся е семейството, - не знам кой би могъл да дочете без сълзи на очи тъй силно мотивираните следни редове:

Ще плачеш ти: “От старост вече
Баща ти падна; в зла неволя
Сестри остаха; малки братя
За хлебец петимни... Дигни се,
Ела, погинала надеждо,
Ела ни, сине, утеши!”
И в летен пек, и в зимен мраз
Ще идваш, майко, ще нареждаш;
Ала без полза: прах бездушен -
Ще мога ли да чуя аз?...

През сълзи младият просветен дух, погълнат цял от живота (в който той толкоз е алчил, а нищо не вкусил), взира се сега пред смъртта не в задгробния свой живот - по всичко личи, че той не само го недопуща, ами е отишъл до положение, когато се и не подозира  вече съществуванието на такъв живот - не, а взира се той сега в земния живот след смъртта си. - Ще мине време, гроб, сирашки ще заглъхне в бурен; баща и майка ще заспат покоен сън; братията и сестрите ще се попилеят в света и ще го забравят. Но една душица не ще го забрави.

 ... В лунна нощ,
Когато влюбените зефири
Милуват полските цветя,
И скрито някъде поточе
В самотност тъжно ромоли,
Ще дойде тя - подобно призрак
Сред гробищата ще се лута,
Ще търси гроба ми...

Не, там, гдето картинността се нахвърля тъй ярко, има ясно видение, което може да обгърне ядката и на най-дребния живот, па да открие в нея вечното, великото. Болките на майката, изразени тъй силно, не са изчерпили  с нищо дълбочините на поетското страдално творчество. Той с още по-мощна ненавистност съзерцава сега скръбта на оная, която е любил, която го е любила, но - разделило ги е жестокосърдието в човешкото общежитие. Поетът знае, - ней не ще е мъчно да намери негова гроб, сърцето й ще й го подскаже. Преплелия се бурен над него тя ще раздвои... Той е уверен още, че в тоя момент “сухата кашлица дълбоко гърдите й ще раздере”, защото той не се съмнява, че и тя не ще понесе страданията, на които са ги подложили хората. “Кръв устните й ще обагри” и тя горко ще възридай:

“Пустинен път животът беше -
Изминах го едвам;
Омразно беше тежко бреме...
Желанний, чакаш ли ме там?”

Но... ще ли се откликне той? Това страшно, повторено от поета и тук питане, без сърцето и да подозира дори положителен отговор, - това страшно питане, в което се крие вярата само в земния живот, обезумил би сякаш и Прометея. Но ненаживяния умирающ младеж има още, още стимул на пъклено самоизмъчване. Защото ще мине век, не ще може вече и мястото да се познава на негова гроб, а в ден някой гръм ще потресе земята -

От писъци земя ще кънне -
Родина ще зове:
“Кръвта ми - смукаха я свои,
Месата - ризаха ги чужди, -
Безсилна съм... възстана силний
И черно робство ме очаква.
Елате, живи! Чуйте мъртви,
Дигнете се! Чада обични,
Спасете ме” - ще призовава...
А кой от мъртвите тогаз
Ще чуе нещо майко мила,
А кой от тях ще се откликне -
И ще ли се подигна аз?

Не, когато сред едно общество затрептят струните на такива песни, то преждевременни са съкрушенията от недоверие в бъдещето му! Самият поет обаче предвижда това едничко по силата на синовни чувства. Инак той пее своите песни като песни, които утешават него, а не като отнасящи се към други. И далеч не спира той на най-грозното това последно съзерцание - не: той пее и допява една своя песен - песента на една своя нощ, която му навява на край още едно грозно видение и после настъпва не по-малко  грозната действителност:

... Къде съм аз?
Това е стаята ми, да;
И съмнало се. Скреж нашарил
Стъклата: шипове, игли -
Безчет в гърдите си такива
Усещам аз... Стени,
Привижда ми се, дебнат само
Да юрнат въз глава - от бол
Едвам усещам... Камина,
Все тъй прозината, мълчи -
И сякаш дума й натеква
За клетва, нечовешка клетва!...

Така е преживял една нощ в болест младият човек. Поетът е и тук. Но в сбирката му - в цялата сбирка - там не е само поетът, там са цял сноп струни от живота - новият и стар живот - на нашия народец. Ний ще се повърнем на нея по-обстоятелствено.

 

 

© Антон Страшимиров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.07.2002
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски. Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Мисъл, 1901, кн. 9, с. 579–581.
П. К. Яворов. Критически силуети (1901-1910). Съст. Албена Вачева, Цветан Ракьовски, Благоевград: УИ "Неофит Рилски", 2002.