ГРАД И СЕЛО

Антон Страшимиров

Нашата белетристика все още остава прикована о селото: Т. Г. Влайков, Михалаки Георгиев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев не дадоха - и не дават нито страничка от градския живот.

Роден съм - и расъл - в град, а почнах и аз от българското село. Наистина, засягах още отначало и градския живот, но щом потърсих да творя върху по-голяма концепция, приковах се съвсем о селото: оттука дадох повести, драми н един роман. А когато след това пристъпих да обхвана със също такава концепция града, не успях (“Смутно време” и “Среща”).

Естествено, трябваше да се попитам: защо?

* * *

Развитието на литературата, макар и в най-назаднал народ, се подчинява строго на общите еволюционни закони: “Нищо не пада от небето.” И най-гениалният художник е спектър не само на преживяванията в оная среда, из която излиза, но е продължител и на онова, което е търсено, мислено и творено преди него. Даже той е може би продължител преди всичко на онова, което е заварил като изяснено от по-ранни творчески постижения.

Когато потърсих самоопознаване и почувствувах наивността на Вазова, та дойдох - в самата си душа - да го видя изостанал, аз се убоях от самомнението си и се повърнах по-обстойно върху изминатия път. И намерих, че поне през един момент аз съм бил изцяло във “вазовщината” (трилогия “Ехо”).

И се убедих - поне за себе си, - че върховната задача на художествената мисъл в една страна е правилната (обстойна и всестранна) преценка на сътвореното до днес. Без това няма литературно развитие.

Така аз се вгледах в творческия живот на поколенията преди мене.

И спрях пред една на глед странна истина: преди Освобождението, при оскъдна на брой - съвсем оскъдна! - интелигенция, ние имаме поети, писатели и драматурзи с много по-голям замах, отколкото във времето, когато аз търсех истината (първата половина на 90-те години).

Няма съмнение, в период на възмогване сред един народ душите са окрилени и не може творческите натури да не замахват нашироко. При това, периодът на борби е период на отрицателство към завареното и, естествено, мисълта надхвърля строителските грижи - отърсва се както от практичното, така и от временното, та намира и общочовешки хоризонти.

Тези трябваше да бъдат причините за превъзходството на творческия темп преди Освобождението ни.

Но колкото повече проучвах, толкоз пò се убеждавах, че това превъзходство е тъй голямо, щото не можеше да ме задоволи обяснението само с романтизма на оня период.

Трябваше да има и по-дълбоки причини за това.

Още в ония години аз дойдох до известни изводи по тази теза. И ги изложих - в писанията си, със своите речи в камарата, с реферати (пред Соф. публистическо дружество, 1905 г.), както и с публичните си беседи напоследък.

Нашето народно Възраждане не се мотивира само от общия ренесанс на народите. То не е в началото си даже национален романтизъм, а е частично икономическо преуспяване на планинското ни население, което - със скотовъдство и с ръчни занаяти - намира в един исторически момент обширните пазари на Турската империя почти свободни. Така се създават към средата на миналото столетие нашите еснафски паланки, както и - голямото ядро в Цариград (80000 българи). И в тях се заражда националната ни литература.

Преди Освобождението в общия подем на племето ни селянинът и селото не личат: всичко е съсредоточено в нашето еснафство. Но то е нововременно, чувствува се селашко: вредом нашите паланки се наричат от собствените си жители “село”. И така се рисуват те от Любена Каравелов и Христа Ботев.

Трябва наистина да се запитаме: нима преди Освобождението ние сме били съвсем без градско население, без истинско (традиционно, от векове) градско население? Почти. И не защото сме нямали градове, но защото те са били турцизирани и гърцизирани, т.е. били са чуждици за племето.

Същността на възродителния период е търсене, ловене и даване себе като племе и като народ. В този процес истинското градско население по нас - турцизирано и гърцизирано - е представлявало изключително отрицателен елемент. И само като такъв е отбелязван той от Ботева и Любена Каравелов.

Прочие, нашата художествена литература преди Освобождението търси, лови и дава племето само като селско, и то от известните планински кътове. Другаде племето е още безлично: в полетата то е чифлигарско, а в търговските центрове (в градовете и в по-големите паланки) е турцизирано (по дух и нрави) и гърцизирано (даже по политически тегнения).

Освобождението се последва от дълбоко културно, имуществено и общо стопанско пресъздаване. Затвориха ни се обширните пазари на Турция и нашите еснафски центрове почти изведнаж се разориха: опрося целият слой, от който ние имахме - и още имаме - своята интелигенция. Разориха се няколко от цветущите търговски центрове, приспособени към предишния стопанствен живот (Шумен, Свищов, Търново). Турската поземлена аристокрация прехвърли имотите си предимно на своите чифлигари и се изсели. Изселиха се цели околии турци и изпразнените земи се заеха от безимотни наши колибари.

Най-дълбоко беше преустройството на живота обаче в ръководните големи центрове. Тяхното гърцизирано и турцизирано население, което по-преди държеше предимно с турската власт, сега потърси да играе пак господствующа роля. А то беше останало чуждо на освободителните борби, и, значи, чуждо на племенните импулси. И интелигенцията отрече изцяло тези домогвания: тя се хвърли в широките селски народни маси, привлече ги в политическия живот и издигна в градовете досущ нов слой, като го засили с нови вълни население от разорените еснафски паланки. По този ред трябваше един процес от няколко десетки години за оформянето на новите ни центрове (столицата, Пловдив, Варна, Плевен, Стара Загора, че даже Русе и Сливен, в които турският елемент беше преодолящ).

Ето тези са условията, при които почна културният ни живот след Освобождението.

Българската художествена литература тогава не беше “в своите пелени”, както бе обичайно да се говори у нас през много години. Тя, нашата художествена литература, тепърва трябваше да се види “в пелени”.

Защото завареното нямаше как да се продължи: настъпи период на преустройство.

Романтизмът на Христа Ботев, който настигаше широките хоризонти на общочовешки проблеми, трябваше за момент да секне: тоя романтизъм остана за редица поколения само като умозрителна помамка.

Дадените от Любена Каравелов типизации, психични наслоения и тук-там индивидуализации също трябваше да останат изолирани или поне не можаха да бъдат продължени като продължаващ се живот: те илюстрираха бита и самоопределените образи изключително из еснафските среди, които след Освобождението изведнаж се разстроиха и обезличиха.

Оставаше историческият романтизъм на дяда Климента (Васил Друмев) и на Войникова, от една страна, а, от друга - по-всестранният и по-дълбок племенен романтизъм на големия колос в нашата тогавашна художествена литература: дядо Петко Р. Славейков.

И като продължители на тези последните се явиха Вазов и Величков.

Константин Величков, по-слаба даровитост, не можа и докрай да се освободи от тази насока. И когато тя стана излишна (в началото на настъпилия нов и чисто строителски период), Величков се видя изчерпан и се предаде на спомените си и на преводачество.

Ив. Вазов - по-силен - възпя изживените борби и с художествената горещина на Друмева, и с патриотизма на Войникова. А когато потърси да мине по-непосредствено към преживяната епоха, той прислезе към художествените наченки на Любена Каравелов. Самият този факт показва голямата художествена интуиция у Вазова: той несъзнателно изживява онова, което е наблюдавал и съзерцавал само покрай вече създаденото наслоение в предшествувалата го художествена литература. Вазов иде като продължител на творчеството в своята страна. И затова е несъмнен творец.

Такъв е изворът на Вазовите еснафски повести (“Чичовци” и пр.) и на епохалната му за художествената ни литература работа “Под игото”. Те са пряко продължение на типизираното, психологично наслоеното и що от що индивидуализирано от Любена Каравелов. Вазов няма ширината и борческия замах на Ботева, но той има големия художествен усет да използува богатите - достигащи почти до гениалност - средства на Ботева. И не само да ги използува, а и да ги индивидуализира, т.е. да ги направи свои. Вазов няма ширината (разностранността), яснотата и проникновението на дяда Славейков: той никъде не постига неговия богат речник и епичен стил (който у дядо Славейков манипулира не само с всичките богатства на народната поезия, но и с живия приказен маниер у народа). Вазов не постига дяда Славейкова още в едно съществено. Той не търси, не лови и не дава народа си освен в еснафството (както е това и у Любена Каравелов). А дядо Славейков обхваща изцяло живота на племето си: от селската идилия до хайдушкия романтизъм, както е това само у Христа Ботева. Но Вазов с артистичния усет на роден художник използува много от богатите средства и на дяда Славейков. Тъй се оформи Ив. Вазов.

Но той не можа да се освободи от художествения интерес у Любена Каравелов (не можа да достигне ширината на Ботева и на дяда Славейков), а еснафството, както вече се каза, веднага след Освобождението се разстрои и обезличи (сега не можеше в него да се търси, лови и дава творческия импулс на племето). Вазов трябваше, и се опита - да мине на по-горно стъпало: прехвърли се със своите художествени търсения в големия град. Опитът му беше логичен. От умиращото еснафство се засилваха жителите на новооформените ни големи градове. И пак то, умиращото еснафство, беше създало художествената ни литература. Прочие, тя сега трябваше и можеше да потърси новия град. Така опитът на Вазова беше логичен. Но в тоя си опит той се провали тъй жестоко, както не се е провалял с никое друго свое творение (“Нова Земя”).

Защо?

Градовете ни не бяха още оформени - не бяха битово и обществено психологично циментирани. Нямаха облик: всеки в тях представяше не града, а само своя произход. А той, произходът на новите жители в градовете ни, беше досущ различен. Тук бяха предишните турцизирани и гърцизирани елементи, които дълго още не можеха да застъпят творческия импулс на племето си. Тук бяха вълните от разностранни слоеве из Бесарабия, Македония, Долна Тракия, Моравско, Добруджа, Румъния. Тук бяха най-после и отпръските от селските учители и свещеници в цялата страна. А те идеха с досущ друго чувствуване импулса на племето (бяха по-близо до Ботева и дядо Славейков), отколко имаше Вазов (който произхождаше от чисто еснафския Сопот и, както вече се отбеляза, не успя да се издигне над художествения интерес у Любена Каравелов).

Така Вазов се видя в града не на твърда стъпка като художник и се повърна да продължи делото на другата половина на своите предшественици: повърна се да продължи историческия романтизъм на дядо Климента и на Добри Войников.

А с това се закръгли един строго определен период в новата ни литература. Изчерпи се лебедината песен на оня слой, който ръководеше народното Възраждане, създаде държавата ни и мина в архивата: еснафството. През този период се издигнаха над слоевия творчески кръг - и постигнаха да чувствуват творческия импулс на племето си изцяло - само два големи образа: БОТЕВ И ДЯДО СЛАВЕЙКОВ.

Сега трябваше новият живот да се оформи, да улегне и - при възможност - да импулсира и насочи наново творческите сили на племето към постигнатата вече в един исторически момент висота.

Каква беше духовната същност на тази висота?

Тя се отличава със споменатата вече основна особеност: чувствуване всестранно (изцяло) на натюрела и духа у племето.

Христо Ботев и дядо Славейков се издигаха над еснафската среда. Затова те не прислизаха до трубадурство на патриотизма, което бе политически темп на еснафството ни. Сърцата на двамата колоси във възродителния период не се побираха във временен политически темп: те заграбваха изцяло творческия импулс на племето си и го издигаха до един романтизъм, вълните на който биеха бреговете и на най-далечните ожидання.

Ето кое трябваше да се настигне пак сега - след Освобождението.

И пътят към тази висота бе: откриване човека в ония слоеве, в които новото време не бе покрусило самобитния племенен творчески импулс. А такива слоеве бяха сега само широките народни маси и игнорираното през освободителния период българско село.

И творческите сили на новите поколения дойдоха - по художествен инстинкт (по интуиция) - да прехвърлят в селото.

Това не стана изведнаж, разбира се: имаше преход от предишния, почти индивидуализиран, еснаф към селянина, който предстоеше да се индивидуализира.

Тоя преход у нас застъпва, струва ми се, Т. Г. Влайков.

Първият опит в нашата нова художествена литература се завърши с несполучливия опит на най-силната за времето даровитост - Ив. Вазов - да мине от творческите слоеве на възродителния период - старопланинските еснафски и гурбетчийски паланки, из които произхождаше и сам той - към новия град, който идеше по свой ред да твори.

Този опит на Вазова не успя, защото градът - като въплощение на националния творчески дух - традиционно не съществуваше, а новите градове не бяха още битово и обществено-психологически оформени и циментирани.

Иван Вазов, интуитивно силна даровитост, не можеше да се повърне наново към предишните ръководни за времето слоеве - планинското еснафско и гурбетчийско население, което след откъсването ни от пазарите на Турската империя (че и от голяма част от племето ни) се разори и разби в самите си поселища (обезличи се не само като творческа сила въобще, а и като продължаващ живот на наличен производителен слой).

Ако стопанственият и културен живот на страната продължеше ненарушимо своето развитие отпреди Освобождението, постигнатата от Христа Ботев и дядо Славейков ширина щеше да се закръгли и вглъби - художествената ни литература щеше да обхване всичките импулси на племето - и щяха да се издигнат нови даровитости, които - облегнати върху ненакърнената творческа жизненост и на дотогавашните ръководни слоеве - полугражданското еснафство - щяха постепенно да обхванат и българското село, та така днес вече можеше да имаме една всестранно обособена национална литература.

Това не можа да стане. Националното ни стопанство отпреди Освобождението - занаятите - се разори. И земеделието, което преди беше в ръцете на турските бегове, сега трябваше постепенно да се национализира.

А с отместването на икономическата жизненост в националното стопанство от балкана в полето трябваше да се отместят и общите творчески импулси на племето.

Ето, застъпник на този психичен процес на художествената ни литература беше - през един момент - Т. Г. Влайков (Веселин).

Отпръск на скотовъдско-еснафски център (Пирдоп), Влайков се връща от Русия с навеите на народничеството там. Може смело да се твърди, че само по сила на това (а не поради дълбока творческа интуиция) Влайков потърси като художник “по-малкия брат”, потърси човека от тъмните народни маси.

При идейните навеи, с които идеше, ако Влайков би разполагал и с чувствуване на нашите широки народни маси, той би извършил прехода тъй задоволително, щото художествената ни литература днес би била наистина един мощен лост както за общественото циментиране, така и за издигане на целни ръководни личности във всичките отправления на живота ни.

Защото на Влайкова способствуваше за това всичко друго. Той беше белетрист с гореща искреност, проявяваше писателски индивидуалитет (в стил, маниерии постигане на човека въобще, а не само на българина) и разполагаше с несъмнена творческа фантазия. При това Влайков предшествуваше обрата у Вазова, с популярността на когото се беше почти изравнил.

Но основното злополучие в живота на народа ни се крие навярно в обстоятелството, че в редовете на нашата интелигенция - преди Освобождението и дълго после, почти до наши дни! - ние нямахме (по произход и, значи, по психология) застъпници на широките народни маси: на селото. Явлението е обяснимо, разбира се: селските маси бяха чифлигарски, тънеха в мизерия и невежество, та излезлите - съвсем случайно! - отделни единици из тези среди (обикновено деца на попове) не се връщаха пак към тях, а минаваха в служение на жизнения слой, в който единствено се зараждаше възродителният кипеж (дядо Блъсков е от старозагорските села, но го откъсват малък от селото, правят го доморасъл учител и окото на тоя така създаден интелигент се устремява към съвършенството на учителите, които излизат от по-висшия слой: еснафския. И все пак дядо Блъсков е пръв в нашата народна литература, който дава - макар само битописно - българското село със сватби, оран, жетва).

Всички наши дейци (преди и след освободителния период) произхождат - до един - от еснафските паланки и от търговските центрове. Върху значението на това обстоятелство ще се замисли всеки, когато потърси да си изясни същността на самобитното във всяко творчество.

Влайков потърси “по-малкия брат”, потърси човека от тъмните маси около своето родно градче - Пирдоп. Самият градец беше чисто еснафски, но селцата наоколо са скотовъдско-земеделски. Мизерията в тях обаче се отлекчава от гурбетчийство, което е преход към еснафството.

Най-характерната (а може би и най-сполучена) от белетристичните постижения на Влайкова е разказът му “Леля Гена”. Тя е еснафската жена: вярна на домашния праг, откъсната от патриархалното чувство на психично приливане с род и близки (представителка на индивидуализирана челяд) и така сляпо вплетена в слоевия бит, че се е изработила в характер само под страха от критиките и на последния човек в махалата. Нейният мъж е гурбетчия, разпилей-прах, лош: губи се по света през години, без да се обади. Леля Гена се топи под лихата си орисия. Но е с челичен характер: тя никому нищо не обажда, никъде и пред никого не се оплаква. Какво ще рекат хората! Изчерпателна еснафска психология!

Ето от тоя затворен мир излиза Влайков. А най-трогателната работа, която той даде, е “Дядовата Славчова унука”. И в тази му неголяма повест е неговото значение в развитието на нашата художествена литература.

Сюжетът е пак от старопланинско село. Но се взема къс живот от по-заможни колибари: няма волността на жените, които ходят на “румъни” из бегските чифлици по полето, нито има салмуване у мъжете, които са се губили “по гурбет” из Влашко и Богданско. При това, застъпена е една психична дан към добро и човечност, една класическа мекота на бащи към деца и внуци (въобще на млади към стари) и едно - макар и смътно - благоговене пред житейската идилия: семейно щастие да се устройва по гласа на сърцето. А тези елементи са отричане от еснафската психология: те са присъщи - във всички народи - на патриархалната селска челяд.

Ето с тази си повест Т. Г. Влайков откри новата насока на творческата интуиция у нас: отстъпление от психичните стимули на еснафството (което беше вече обезличено в националния живот, след като изигра епохална историческа роля) и минаване към по-широката база на българската племенна самобитност.

Тези, които боравят с художествена литература, знаят как се постройва индивидуален (присъщ на отделен писател) език и стил. Ако сравните езика и стила в двете горни творения на Т. Г. Влайков (“Леля Гена” и “Дядовата Славчова унука”), ще постигнете може би една художествена истина, която за професора-филолог обикновено е непонятна, а именно: според сюжетите и поетическите идеи, които животът налага на художника, се оформя неговият език и стил. Защото езикът и стилът в художествения писател се подчиняват на темпа и ритъма, които той трябва да намери по силата на сюжета или по силата на поетическата идея, която е погълнала както интуитивните, така и съзнателните творчески стимули у него.

У “Леля Гена” Влайков ангажира - ако мога да се изразя така - само ъглеца на очите си: дава една сляпа уличка от живота. И само дотолкова блика тук езиковното богатство и стиловото чувство у него.

А в “Дядовата Славчова унука” пред писателя се разкрива всестранната канава - наслоена през всичките перипетии на вековете - от живота на широките народни слоеве.

И изведнаж чувствувате темп, досущ по-друг от тоя в “Леля Гена”; несъзнателно следите ще се издържи ли положеният ритъм през всички колебания, а накрай се прониквате от съзнанието, че авторът разполага с такива езиковни богатства и стилово изящество, каквито не сте предполагали у него при четенето на “Леля Гена”.

Пък дебютът на Веселина в литературата е “Дядовата Славчова унука”. “Леля Гена” иде след тоя разказ. Значи, богатството в езика и стила на “Дядовата Славчова унука” не биха могли да се вземат като “закрепване” и “засилване” на таланта, както биха потърсили да си обяснят явлението филистерите. По същия ред лесно би могло да се каже, че “Леля Гена” вече открива “упадък” у Влайкова.

А истината е, че Влайков не можа да направи прехода от еснафската паланка към селото, той даде само насока. И това у него идеше не от слаб талант, а защото българското село за всички беше още едно “тъмно царство”, както го нарече още по онова време - с цял том разкази - един несравнено по-слаб от Влайкова белетрист - Хр. Д. Максимов.

Смело може да се твърди, че тъкмо защото Влайков беше силен талант, той се дръпна от българското село: то му беше непознато (неясно, чуждо на постиженията му), а силният талант не може да съчинителствува.

Ето така Влайков се повърна на познатото за душата му (по-ясното, достъпното за художествените му постижения): повърна се към живота в балканските паланки.

И пак само защото беше силен талант, той се видя отблъснат и оттук: нямаше вече живота в тези поселища - те запустяваха.

На младия даровит белетрист се откриваха само две възможности: или да даде историческия трагизъм на българското еснафство, което наподобяваше съдбата на царицата в пчелника - беше умъртвено, след като оплодотвори кошера, - или това - или по свой ред да се блъсне в онази стена, о която безплодно се удари и Вазов, т.е. да се прехвърли със своите художествени търсения в новия неоформен и нециментиран още български град.

Влайков направи последното. И по свой ред не успя...

.....................................................................................................................................

Твърдението, че нашата белетристика стои прикована о селото, защото нашият писател културно стоял ниско, та не можел да се издигне до гражданина, е твърдение на надути профани. Човешката душа е една и съща сложност у малък и голям, у млад и стар, у прост и учен. (Даже допустимо е, че тя представя по-мъчно уловима сложност у идиота, отколкото у гения.) В руската литература цареше вече Достоевски, а руският селянин проговори напълно само у Тургенева и се откри едвам у Успенски. Нима нашето еснафство отпреди Освобождението не стоеше по просветеност и по психична култура несравнено по-високо от селянина? Е, добре: еснафът бе доволен от Вазова напълно! А във всичките съчинения на същия Вазов няма да откриете нито една реплика на селянин! Стимулите на творчеството не се поддават на дидактични обяснения и не се подчиняват на “просветеност”. И още: кое е това българско гражданство, което по просветеност и психична култура стои тъй високо, че да е недостижимо за българския поет? За бога, не сме ли всички от един дол дренки...

© Антон Страшимиров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 31.12.2002
Култура и критика. Ч. II: Прочити на традицията. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2003.

Други публикации:
Наши дни, I., кн. 7, с. 10-131, кн. 10, с. 1-12, 1921.