Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪМ ПСИХОЛОГИЯТА НА ПОЕТА

Асен Прахов

web | Култура и критика. Ч. I

Всяка професия слага своя печат върху тези, които я упражняват, и ги прави в известно отношение подобни едни на други. Общите черти, които са свойствени на хората от една професия, се дължат на това, че упражняват едни и същи функции, имат едни и същи задължения, едни и същи интереси и, изобщо взето, един и същ начин на живот. Това е печатът на съдбата, на условията. Но, когато поставяме въпроса за психологията на поета, ние ще искаме да потърсим общите черти не на всички хора, които наричат себе си поети, които се занимават с писане, а само на онези, които са такива по вътрешно призвание, чиято професия се слива с призванието.

Психологията на поета (употребяваме тая дума в широк смисъл: всеки творец на произведение с художествена стойност) ще бъде една специална, диференциална психология и, естествено, трябва да се съобразява с общата психология, да изхожда от нея и да се основава на нея. Този път ще следвам и аз. Материалът, който ще имам предвид, е взет от изповедите на някои поети, обаче, не от техните автобиографии, а от произведенията им, в които те рисуват герои-поети. Предполагам, че съм в правото си да допускам, че един поет ще включи повече автобиографични черти в един свой герой-поет, ще даде много повече свое и ще го даде много по-правдиво и откровено (често пъти несъзнателно), отколкото ако пише автобиография.

Първата област, с която започва всяка обща психология и с която би трябвало да започне и една специална, диференциална психология, това е, безспорно, сетивната област. Посредством сетивата ние влизаме в контакт с многообразния външен свят; посредством тях ние събираме и трупаме впечатления, усещания, възприятия, образи и представи, които по-нататък събуждат и раздвижват целия регистър на нашата емоционална сфера; сетивата дават основата, онова, което изгражда нашия вътрешен мир. Сетивната област е най-съществена и най-основна. Богатството и пълнотата на душата зависи в голяма степен от нея.

Поетът възприема нещата, външния свят, по един своеобразен начин, не така както се възприема от обикновените хора. Поетът е съзерцателна натура. Той наблюдава света и трупа впечатления. Мопасан, в книгата си “По водата” казва: “Романистът представя големи опасности: той гризе, плячкосва, и експлоатира с умът си всичко, което му се падне пред очите. Неговото око е като помпа, която всичко смуче, като ръката на крадец, която постоянно прибира. Нищо не му избягва. Той къса и събира неспирно; събира движенията, жестовете, намеренията, всичко което минава и се случва пред него; забелязва най-малките думи, най-малките движения, най-дребните неща. Той трупа от сутрин до вечер наблюдения, от които прави книги за продан, разкази, които обикалят света, които ще бъдат четени, разисквани и тълкувани от милиони хора”.

На външните впечатления, които получава от света, поетът реагира с богати многобройни представи. По тази причина, за възприятието на поета, светът е по-пълен, по-интересен, по-богат, по-красив. Затова поетите често пъти ни показват красотата на света там, където ние, простосмъртните, не можем да я видим. Но богатството и живостта на представите у поета се дължат и на разнообразните, често пъти далечни и неочаквани асоциации, които са му свойствени. Един звук, една багра, едно лице, един жест, един незначителен повод могат да възкресят в него едно гъмжило от представи, от образи, спомени, мелодии, стихове. При възприятието на нещата поетът привнася към външните сетивни впечатления много повече психични данни, отколкото всеки обикновен човек. При него възприятието е повече обагрено с чувство.

Ние наблюдаваме нещата с цел да ги опознаем и ги познаваме дотолкова, доколкото това познание ни е необходимо за нашия практически живот. В обикновения си живот ние имаме знание само за тези качества на даден предмет, които ни са достатъчни, за да ни помогнат да си служим с този предмет в своята практика, които са ни достатъчни, за да можем правилно да се ориентираме в света. Не е така при поета. Поетът опознава нещата не за целите на житейската практика. Често пъти неговото внимание е насочено към онези неща и лица, от които никаква полза за ежедневния живот не може да се извлече. Той има непрактическо отношение към света. За поета един предмет е ценен с някаква своя особеност, скрита за погледа на другите, често пъти с онова, което този предмет напомня или събужда в съзнанието. Често пъти той няма достатъчно познания за най-обикновените неща, за онова, което е необходимо за ежедневната практика на всеки човек. Знанията за нещата при поета не се превръщат в правила за действане. Често пъти той постъпва несръчно с най-обикновените работи и прави грешки там, където един практически насочен човек, дори едно дете, биха постъпили правилно и безпогрешно. Това се дължи на обстоятелството, че неговите знания и впечатления остават в сферата на съзерцанието, без да могат да изминат обикновения път към волевата сфера, без да се превърнат в редовни правила за действане.

Но непрактичните хора изобщо имат по-високи духовни интереси. Затова Оскар Уайлд казва, че има нещо велико в това да си непрактичнен и приписва на Христа заслугата, че е научил човечеството на величието на непрактичността, като е съветвал хората да не си губят времето в ежедневните си дребни грижи, а да вземат за пример живота на птичките Божии и цветята. Непрактичността на поета, следователно, не трябва да бъде схваната като резултат на ограниченост в знанията, а на нещо друго. Наблюденията на поета не се отличават от наблюденията при научното познание. Като изучаваме научно нещата, нашите възприятия се отнасят в рационалната област на съзнанието ни. Те се подлагат на обработката на мисълта. Ние се стараем да сханем правилно отделните качества на предмета, да констатираме общите белези, което е резултат на анализа, абстракция и синтеза, да открием каузалните и логически връзки и отношения, законите, които са дейни при даден предмет и т.н. Представите, получени от предметите, се превръщат при научното познание в понятия.

При наблюдението на поета, образите, представите, впечатленията, нямат рационална сила. Те не се превръщат в понятия, в общи идеи, а си остават представи, образи, които впоследствие, чрез работата на въображението, стават все по-живи и по-живи, изменят се и се насищат богато с чувства. Истината, до която се е домогнал един поет, поетическата истина, както можем да я наречем, е само едно емоционално преживяване, едно внезапно, често пъти, необосновано хрумване. Поетическата истина остава в емоционалната сфера на душата; поетът не се старае да я обоснове научно със средствата на логиката, да я доведе до една научна убедителност, да я аргументира изчерпателно.

Но у него е силно развито онова, което се нарича интуиция. Посредством интуицията той понякога безпогрешно схваща зависимостите между нещата. Хрумванията на поетите много често са онези истини, които науката схваща със свои средства много по-късно.

В поетическите творения светът се пресъздава по особен начин. Както твърди Анри Бергсон, в поезията има изобразен един сгъстен живот. Бергсон сочи за пример драмата: в три действия, за два-три часа, пред нас се изнася една житейска драма, която може да се случи в живота, но в живота тя ще бъде изпъстрена с много други събития, случки и явления и ще протече за много по-дълго време. Поетът избира само най-необходимото, най-същественото, най-изразителното. Тъкмо то има най-голяма цена за него. И понеже това най-ценно в поетическо отношение нещо го има в произведенията на изкуството повече отколкото в самия живот, дето то е разхвърлено, смесено с поетически безразличното, скритото, мнозина поети в известни периоди на своя живот са поставяли поезията и въобще изкуствата по-горе от самия живот. Или, с други думи, за поета често пъти са били по-важни и по-ценни преживяванията, внушени от произведения на изкуството, отколкото преживявания, внушени от живота. Тая власт на изкуството пред живота за някои поети достига до своята крайност. Тъй, Оскар Уайлд изказа парадоксалната мисъл, че не изкуството подражава на живота, а животът подражава на изкуството. Същото намираме и в теорията на театъра на руския театрал Евреинов, който изрази чудатата мисъл, че както Христос научил хората, че Бог не е само в храма, а навсякъде, тъй също и той, Евреинов, ги е научил, че театърът не е само в театралната зала, а навсякъде и че всеки човек “играе”, театралничи в ежедневния си живот, че театралният инстинкт е присъщ отвеки на всеки човек; че театърът, поради това, не трябва да подражава на живота, към което се стремеше реалистичния театър и особено Московския Художествен театър на Станиславски, а трябва да следва своя специфичен път, независимо от живота, защото всъщност животът подражава на театъра.

Животът за поета е обект на съзерцание. От нещата поетът отнася често пъти само едно малко, незначително качество, само едно краткотрайно впечатление, което по-нататък той ще доразвие във въображението си, ще пресъздаде, ще допълни, ще обогати, ще украси. В новелата “Тристан” на немския писател Томас Ман, героят Спинел, поетът, разговаря в санаториума с една жена: “При утринната си разходка, казва й той, видях днес една хубава жена. Боже мой, колко красива беше тя!” - “Истина ли, г-н Спинел, възклицава събеседничката му, опишете ми я.” - “Не, не мога, отговаря поетът, не мога, или пък бих дал погрешен образ. Минавайки, аз хвърлих върху жената бегъл поглед, без да я видя в действителност. Но смътната сянка от нея, която остана у мене, беше достатъчна, за да възбуди въображението ми и да ми остави красив образ. Боже мой, колко е красиво!” Може би това звучи малко поетически пресилено. Но ето какво говори и Толстой за себе си в повестта си “Детство, юношество, младост”: “Първият път, пише той, страстно се влюбих в една пълна дама, която видях да язди в манежа Фрайтаг, поради което, всеки вторник и петък - дните в които тя яздеше - идвах в манежа да я гледам; но толкова се страхувах да не ме види, че винаги заставах далеч от нея, бягах от мястото, дето тя трябваше да мине и така небрежно се обръщах настрана, когато тя поглеждаше към мене, че даже не бях разгледал добре лицето й, и досега не зная дали беше хубава или не.”

Тъй като поетът обикновено вижда не онова, което е нужно за практиката, което виждат всички хора, и тъй като светът го интересува от особено гледище, той често пъти е чужд за живота, за обикновения ежедневен живот, странник, липсва му орган и средство, за да се приспособи към обикновеното, към житейското, към нормалното. В новелата си “Тонио Крьогер” Томас Ман рисува поета Тонио Крьогер, който ясно и отчетливо схваща, колко много се е отдалечил от нормалното, от обикновеното. В тази книга на немския писател е дадена болката на поета, задето му е отнета възможността да бъде обикновен човек. Скрит зад стъклената врата на един хотел, Тонио Крьогер наблюдава веселието вътре в залата на обикновените хора. Там той вижда някогашните свои познати, свои добри приятели от детинство. “Забравих ли ви, питаше той. Не, никога. Нито теб, Ханс, нито тебе, русокоса Инге. Вие бяхте тия, за които работех, и когато дочувах похвали, заглеждах се тайно около себе си дали и вие ръкопляскате. Прочете ли “Дон Карлос”, Ханс Хансен, както ми беше обещал пред градинската врата. Не го чети! Не желая вече да го четеш. Какво значение може да има за тебе Краля, който плаче, задето е самотен. Не бива да натъжаваш своите светли очи, нито да ги пълниш с блянове от стихове и меланхолия. Да бъда като тебе!... още веднъж да започна, да израсна като теб правдив, радостен и прост, правилен, порядъчен и в съгласие с Бога и света, да бъда обичан от добродушните и щастливите, да се оженя за тебе, Ингеборг Холм, и да имам син като тебе, Ханс Хансен, да живея свободен от проклятието на познанието и творческата мъка; да любиш и да възхваляваш в блажена повседневност... да започна още веднъж!”

Тези особености на поета често пъти правят от него един самотник. Самотата на поета е нещо обикновено и в реда на нещата: когато живееш със свой собствен мир, ти не можеш да намериш оная общителност, която се дарява на обикновените хора; не можеш да намериш допирни точки с нормалния, обикновения живот на хората. Всеки мечтател е самотник, а поетът е повече мечтател от всеки друг.

В своята изповед “Детство, юношество, младост” Толстой многократно разказва своите мечтания, както през детинството си, така и през юношеството и младостта си. “В периода, който смятам за граница между юношеството и младостта ми, казва той, основа да мечтая ми бяха четири чувства: любов към нея, въображаемата жена, за която мечтаех винаги в един и същ смисъл и която всяка минута очаквах да срещна някъде. Тя беше донякъде Соничка, донякъде Маша - жената на Василий, когато переше над коритото, и донякъде жената с бисерната огърлица на бялата шия, която виждах твърде отдавна в театъра, в ложата до нас. Второто чувство беше любов към обичта. Искаше ми се всички да ме познават и да ме обичат. Искаше ми се да кажа името си и всички да бъдат поразени от тази новина, да ме заобиколят и да ми благодарят за нещо. Третото чувство беше надежда за необикновеното суетно щастие: толкова силно и твърдо, че стигаше до лудост. Бях напълно уверен, че много скоро вследствие на някой необикновен случай, неочаквано ще стана най-богатият и най-знаменитият човек в света, и постоянно се намирах в тревожно очакване на някакво вълшебно щастие. Все чаках, че, ето на, започва се и аз ще достигна всичко, което може да пожелае човек; винаги бързах, като предполагах, че вече се започва там, дето аз не съм. Четвъртото и главно чувство беше, отвращението от самия себе си и разкаяние, но до такава степен слято с надеждата за щастие, че в него нямаше нищо печално.”

Най-добре е обрисуван животът на мечтателя в повестта “Бели нощи” на Достоевски. “О! какво струва за него, мечтателя, нашия действителен живот” - казва героя от "Бели нощи", който описва в трето лице пред своята приятелка своя собствен живот. “Мечтателят не желае нищо, понеже има всичко, понеже той сам е художник на своя живот и си го твори всеки час по свой произвол. А пък тъй лесно, тъй естествено се създава тоя приказен, фантастичен свят. Като че ли това не е един истински призрак. Цели безсънни нощи минават като миг в безкрайно веселие. Ще попитате, може би, за какво мечтае той. Защо ли питате? За всичко. За ролята на поета, отначало непризнат, а после увенчан; за приятелството с Хохмана, за Вартоломеевата нощ, сражението при Березина, Дантон, Клеопатра, за свое кътче и за едно мило създание, което ви слуша в зимна вечер, отворило устица и очи...”

Тези хора постепенно и незабелязано затварят за себе си пътя към действителния живот. Те стават неспособни за дейност, неспособни за нормални изживания на действителността. Мечтата има самозадоволяваща сила. Макар че всяка мечта е насочена към живота, т.е. в мечтата се преживява едно желание да се постигне нещо действително, реално, обаче тя самата създава радост на самотната душа, която радост задоволява напълно, която увлича, която изпълва душата и я привързва към себе си, както употребата на наркотични вещества увлича тези, които ги употребяват. И както хората, които злоупотребяват с алкохол, с хашиш, с кокаин, стават постепенно неспособни да живеят, предпочитат хиляди пъти насладата от употребата на тези отрови пред всички житейски наслади, така се случва и с хората, които злоупотребяват с мечтата.

Наклонността към мечтание е, изобщо взето, следствие на всяко съзерцателно отношение към света, на навика да се наблюдава себе си, на предпочитането на психичното пред телесното и материалното и най-после - на прекомерното увличане в книгите и изкуството.

Всички изтъкнати черти у поета говорят ясно, че в него емоционалната област на чувствата има предимство пред другите душевни области. Затова със своята емоционална природа поетът умее и остро да схваща болното в света, да констатира противоречията в живота. Поетът често пъти чувства най-болезнено недостатъците на своите съвременници и на епохата, в която живее. Той ги изобразява, показва ги на онези, чието предназначение е да живеят, без обаче да могат да гледат нещата в дълбочина. На тая основа поетът може да стане знаме в борбите на една епоха, а не рядко и активен борец. Такива са били Данте, Шилер, Хайне, Петьофи, Ботев и др.

Но, изобщо взето, в изкуствата и в поезията в частност, високоблагородните и възвишени пориви и дела са равноценни на най-ниските помисли и постъпки, тъй като и едните, и другите са материал за едно поетично творение. В поезията, както и въобще в изкуството, две противоположни в нравствено отношение явления имат еднаква художествена стойност. Една и съща естетична наслада се изпитва и от кръвожадния образ на Леди Макбет, и от божествено чистата душа на Корделия, от драмата на Шекспир.

На тази плоскост често става едно трансформиране: тази поетическа равноценност между доброто и злото поетът пренася от изкуството - в живота. Поетическата равноценност се преобразява - в съзнанието на поета, разбира се - в реална равноценност между доброто и злото. Това, което има еднаква цена за поета при неговото творчество, придобива еднаква цена и в неговия живот. На това се дължат, между другото, нравствените падения на много поети. Сигурно, изхождащ от тази поетическа преценка на доброто и злото, Оскар Уайлд говори следните странни думи в изповедта си “De profundis”: “Аз казах вече: пътищата на боговете са удивителни; те ни наказват за това що е добро и човеколюбиво у нас, както и за това що е лошо и извратено. Значи аз трябва да се примиря с факта, че еднакво мога да бъда наказан и за стореното зло, и за стореното добро. И аз не се съмнявам, че това е справедливо. И това помага и трябва да помогне да вършим както добро, така и зло. Че трябва да бъдем щедри както във вършенето на доброто, така и във вършенето на злото.”

Нуждата от пълнота, нуждата да се включи всичко в една душа като в бездна, е нужда на всеки писател. Всичко, което той преживява, било то и най-долното, ще се повтори и ще премине в поетическата сфера, ще бъде пресъздадено в дивни произведения на изкуството и по този начин ще придобие друга цена. Падението, срама, разкаянието и безсилната слабост, които е преживял многократно нашия Димчо Дебелянов в нощите на своя блуден бохемски живот, са се превърнали в чудни стихове, които той ни е оставил.

Американският психолог Уилиам Джеймс, изтъква, че всеки човек има освен индивидуално “аз” още и социално “аз”, социална личност. Според него, един човек има толкова по-голяма социална личност, колкото повече хора имат представа за него. В човека има склонност, стремеж към разширяване своята социална личност. Няма по-дяволско наказание за човека, според Джеймс, от това, да попадне в общество, където никой не ви обръща внимание: никой да не ви забелязва, никой да не ви отговаря на въпросите, никой да не се обръща при влизането ви...

Стремежът към слава има в основата си тази наклонност на хората към увеличаване на собствената социална личност. И действително, не можем да си представим по-замайващо нещо от славата и особено от тая на писателя: да четат произведенията ви по всички меридиани на земното кълбо, милиони хора да преживяват онова, което сте преживели там, във вашата малка бедна стаичка; милиони хора да симпатизират на героите, които вие сте създали, които сте изтръгнали от вашата душа и от вашето сърце; да забравят себе си, да ви се удивляват, да ви обичат. В тази слава, и в представата за нея, има нещо дяволски привлекателно. Тъкмо нея има предвид Толстой, когато в цитирания по-рано пасаж казва: “Искаше ми се всички да ме познават и да ме обичат... Искаше ми се да кажа името си, и всички да бъдат поразени от тази новина, да ме заобикалят и да ми благодарят за нещо.”

В пиесата на Стриндберг “Опиянение” Морис преживява именно такъв един момент, когато в най-големия парижки театър неговата първа пиеса се представя с много голям успех. В своето опиянение той забравя всичко. Жена му и детето му, които той обича честно, в момента на опиянението са чужди и далечни за него. Веднага след представлението той се озовава в един елегантен нощен локал, в компания с млада и красива дама, приятелка на неговия най-добър приятел. Съвкупността от обстоятелствата, преживени от него, го привеждат в едно трескаво, безумно опиянение. И той говори на своята хубава приятелка Хенриета: “Знаеш ли, аз съм тъй щастлив, че бих заплакал при мисълта, че и цялото човечество не е тъй щастливо както аз. Чуваш ли как бучи навън в далечината, като морски вълни срещу скалистия бряг, като вихър в гората, знаеш ли що е туй? Това е Париж, който шепне моето име! Виждаш ли стълбовете дим, които се издигат нагоре към небето, хиляди, десетки хиляди? То са жертвени олтари, възпалени в моя чест, и ако не са - те трябва да бъдат, защото аз го искам. Всички телеграфни апарати на Европа чукат в този час моето име; ориент-експресът отнася вестниците в далечния изток, към възходящото слънце, а океанският параход ги отнася към далечния запад. Моя е земята и затова е хубава!”

В по-малка или в по-голяма степен, всеки поет е преживял подобен екстаз, подобен маниакален пароксизъм. То е щастливата оная минута, за която говори Селма Лагерльоф и с която Господ, според нея, дарява човека само един път през целия му живот. В тази минута се концентрира всичко, всички стремежи, които са теглили личността, се събират тук.

Славата поставя за един ден човека при съвсем нови обстоятелства, сред съвсем нова обстановка и ново общество. С това тя често пъти може да бъде гибелна. Селянчето Артюр Рембо, което от простата селска обстановка изведнъж попада като голям поет сред висшето френско общество, сред най-големия елит на Франция, няма възможност да се приспособи към новото и се проваля нравствено. Същото е станало с мнозина, същото става и с Морис - героят на Стриндберговата драма. В своето опиянение, той не само забравя жена си и детето си, не само се свързва с любимата на първия си приятел, но дори в неговия мозък възниква мисълта да изчезне неговото дете, което го свързва с жена му. По неизвестни пътища на съдбата, детето на Морис умира същата нощ от неизвестна болест. Между това, обаче разговорът между Морис и Ханриета е чут откъслечно от прислугата, и на сутринта след нощта на великото опиянение двамата - Морис и Ханриета - са арестувани като заподозрени в убийство на детето.

Това е един тежък, същевременно естествен и справедлив финал, защото същността на писателската работа не е напълно схваната в своята цялост от писателя Морис. Той е гледал на всичко през призмата на разширяване на социалната си личност, и постигнал това, загубва се в опиянението си, като забравя всички други мотиви и импулси, които са създали поета в него.

Не само стремежът към слава тласка поета към творчество. Ако останем само при славата, ние бихме погледнали на проблема много едностранчиво. Да твори - това е за истинския поет вътрешна необходимост, предопределение. Но има и нещо друго: поетът, този самотник, този непрактичен човек, има в себе си будно съзнание за съпринадлежност към цялото - към народа, към човечеството. Да твориш - значи да даряваш, да даряваш на другите. Социалният елемент е конститутивен белег на всяко творчество. Тъкмо този социален елемент при творчеството импулсира твореца да продължава да създава и след като веднъж е придобил славата.

Всеки поет има или, по-право, би трябвало да има съзнание за своята социална мисия; негов дълг е да работи, да създава, да дарява, да обогатява съкровищницата на културата. Наред с разширение на социалната си личност, всеки поет има стремеж да утвърди и социалната си гордост: все повече и повече може да бъде полезен на обществото, сред което живее и твори. Той умее да схваща същността на нещата, на обществените явления, на отношенията между хората. Великият поет повече от всеки друг би могъл да схване състоянието на епохата, сред която живее, и да я пресъздаде. Затова най-великите поети са изразители на своята епоха. Посредством тази си дейност поетът израства пред нас като един общественик от най-голяма величина. Поетът е човекът, който може да схване болките и копнежите на своя народ и да стане техен изразител; той схваща и недостатъците на времето, през което живее, и чрез това би могъл да създаде един голям идеал, за да го предаде на човечеството. “Аз съм напълно уверен, казва френският философ-поет Гюйо, че всичко хубаво у мене ще ме преживее. Може би нито една от мечтите ми няма да изчезне: други ще ги подземат, отново ще ги мечтаят след мене, докато дойде денят, в който те ще се осъществят.”

Поради туй, поетът чувства своята отговорност не само пред настоящето на своя народ и на човечеството, но и пред бъдещите поколения. В своите произведения често пъти поетът изразява не само своята епоха, но предава и тенденциите, които изразява епохата, посоката към която е насочено развитието й. Затова ние често говорим за писатели, които са изпреварили своята епоха. Това са гениите, които красят човешкия род, които сияят като звезди, които сочат пътя на човечеството. Това са пророците, какъвто е един Шекспир, един Данте, един Гьоте, един Достоевски. Такъв е и трябва да бъде всеки истински поет.

 

 

© Асен Прахов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.05.2002
Култура и критика. Ч. I: Критически зигзаги. Съст., предг. и ред. Албена Вачева. LiterNet, 2002.

Други публикации:
Златорог, 1937, кн. 5.