Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ГРАДЪТ Е СЪЩИЯТ"

Анна Каменова

web | Жената - грешната и святата

XIX.

Какво би направил читателят, ако авторът почнеше да му разказва за всеки ден из живота на своите герои? Ще затвори книгата на 222 страница и не ще помисли вече нито за директора Гаврилов, нито за зеленооката Минка. Или поне ще прехвърли набързо страниците, за да стигне по-скоро до края. За читателя са интересни само тези дни, които са изпълнени с тревога, с безумна радост или с борба. Само тези дни, в които се случва нещо.

Какво може да се случи в живота на Минка? Какво може да се случи в живота на обикновения човек? Нищо, което да възбуди любопитството на читателя, което да го накара с притаен дъх да следи всяка негова стъпка. Хиляди лютичета цъфват наведнъж всяка нощ, всеки пролетен ден по всички ливади. Виктория Регия цъфва веднъж в годината и то само в най-богатите ботанически градини. Когато пъпката се разпуква, разнася се такъв трясък, че всичките стъкла на прозорците се разклащат. На другия ден вестниците съобщават:

Виктория Региа.

...В Жарден де Плант е цъфнала Виктория Региа, пренесена във Франция в 1853 година. Този рядък цвят, произходящ от водите на Гвиана и Бразилия се намира до един басейн, дълъг 13 метра, широк 7 метра и дълбок 1 метър. Температурата на водата в басейна...

В живота на Минка няма нищо изключително.

Дори когато дните ѝ се разнообразиха, когато душата ѝ се разпуква макар и без трясъка на пъпката на Виктория Региа, за да даде най-хубавия ѝ плод, нито едно стъкло не отекна. Защото никой не иска да знае кога и как цъфтят лютичетата. Те покриват ливадите, когато пролетта настъпи. За другите е все едно, но за Минка не е. Нейните дни не са вече тъй еднообразни, като предишните. Сегашните ѝ дни приличат на модерните огърлици, покачени на светла витрина. Има огърлици само с бели и черни зърна. Спокойствие и тревога се редуват. В други има алени и жълти камъни, сини и зелени. Не, това не са символи на радост, сладострастие и надежда - това са прости стъклени камъни, обагрени с различни бои.

Това са дните на всеки един живот - огърлици, нанизани с разноцветни камъни. Минка не е носила никога пъстра огърлица. Но е залепила чело на витрината, а очите ѝ се търкалят по огърлиците - две откъснати зърна от зеления наниз.

- Минке, ела да влезем. Искам да ти подаря този зелен гердан. Същият цвят е като очите ти. Казах ти вече, искам да ти дам един малък спомен, щом вече ни напущаш. Какво да правя? Не ти се стои повече у нас - добре, не те задържам. Но поне герданът ще вземеш, или не искаш да си спомняш за времето, което си прекарала у дома?

- Срамувам се дори, дето останах толкова време у вас. Кой гостува толкова дълго? Срам ме е от г-н Гаврилов. Но сега нали вече ще постъпя на работа. Не зная как да му се отплатя, за дето ми даде препоръка за тази кантора.

- Трябва да дойда да ти видя стаята. Ще ти дам каквото ти е необходимо на първо време. Добре, временно само. Ще ми върнеш всичко после.

- Къде ще идвате, Ленче, по онези краища. Знам, че с автомобил, но къде ще се качвате: сто двайсет и четири стъпала.

- Че ти кога успя да ги преброиш?

- До моята стая е и стаята на моята приятелка Надка. Тя ми каза веднъж.

Елена погледна малкия часовник на ръката си.

- Не ми се сърди, Минке, че не ще те изпратя. Ще закъсня за чая. Да е само чай, може и да закъснея, но съм обещала да играя бридж с един мой обожател, един блестящ запасен генерал.

Минка замига:

- Ленче, не се ли сърди, г-н Гаврилов?

- За какво да се сърди?

- Ами вий често казвате: видях се с моя приятел, играхме тенис с моя обожател.

- Ох, Мино. Да те чуеше баща ти, не би те наричал вече Минерва. Докато едно приятелство може да се признава публично и със смях да се говори за него, то не е опасно. Виж, когато взема да премълчавам някои срещи, тогава може да стане опасно. Но досега спокойно разправям за моите приятелства. Засега нямам опасно приятелство.

Елена не се усмихваше вече. Наистина ли тя можеше да разправя спокойно за всичко?

Тя дори не смее да произнесе гласно името на инженер Калчев. Бои се, да не пламне лицето ѝ, да не трепне гласът ѝ. От онази вечер в кинематографа, тя не е вече същата.

Щом се позвъни на телефона, тя бърза да се обади. Може да е той и тя ще чуе гласа му. Щом раздавачът донесе пощата, тя бърза да я прегледа. Може да има писмо от него до мъжа ѝ, и тя ще знае, че когато го е писал, той сигурно е мислел и за нея. Когато излезе, тя непременно ще мине покрай бюрото, дето те сега държат само една стая за счетоводството. Може той да е дошъл и да се е отбил там.

Макар че Елена не произнесе името му, лицето ѝ пламна. Но то пламна от гняв. Днес и ученичките не са толкова сантиментални.

- Минке, аз ще те оставя сега. Ти дали ще можеш да се оправиш по улиците?

- Ще питам, то срамота, но нищо. Знаете ли, Ленче, наистина ме е срам. Става вече три месеца от като съм в София и още не мога да се оправям по всичките улици. Срам ме е от хората и стражарите, като все ги питам.

Елена се засмя:

- Че какво ще те е срам? Никой не знае от кога си в София. Може да мислят, че току-що си пристигнала. Питай, колкото си щеш. Довиждане. Да не отидеш пак на проповедите на Павел Котев?

Не, този път Минка не е тръгнала за там. Но не смее да каже на Елена. Ще ѝ се смее. От кога е намислила Минка да отиде в тази черкова. Тя още от години беше чувала за нея. Но от като Надкината баба, акушерката, бе ѝ разправила такива чудеса за нея, тя бе решила непременно да отиде.

Каква жена беше тази акушерка! Как ли ѝ се бе доверила Надка? Но тя се бе съгласила да извърши всичко за петдесет лева. А ако ѝ плати още толкова, ще идва да ѝ къпе бебето до двайсетия ден. Не стана нужда да идва толкова дълго, защото Елена помогна да приемат детето в яслите още преди двайсетия ден.

Когато Минка видя бабата за пръв път, тя се уплаши. Лицето ѝ бе сбръчкано и беззъбо както на много стари жени, но цветът на лицето ѝ бе същия като на суха пръст. Ниска и слаба, тя не изглеждаше да тежи повече от трийсет килограма. Ръцете ѝ, слаби и костеливи, приличаха на сухи вейки. Но тя приказваше непрекъснато и на всека дума вдигаше ръцете си нагоре. Оръфаните ѝ ръкави се дръпваха надолу и ръцете ѝ се оголваха почти до лакътя. Минка гледаше на тези ръце като на два изсъхнали клона, които вятърът люлее нагоре и надолу. С тези ли ръце на мъртвец ще извади нов живот на бял свят?

- Ти, баба, си сбъркала, дето не си отишла да запалиш една свещ на свети Мина. Ти не знаеш, че той помага на всички. Щеше да ти помогне да го намериш. Право ти казвам.

- Аз никого не търся - бе отвърнала гневно Надка.

- Ти няма да ходиш да го търсиш. Като запалиш свещ и си прочетеш една молитва пред иконата, свети Мина сам ще ти го върне. Право ти казвам. Ти не вярваш, ама аз ти казвам, че зная. За всяко загубено нещо помага. Ако имаш нещо от него за спомен: кърпичка или нещо друго подарък - вземи го със себе си, като си четеш.

Надка не я слушаше. Но Минка я разпитваше и вярваше.

Утре е храмът на църквата. За какво ли не се молели там? И за всичко сполучвали.

За какво ли ще се моли Минка? Сама върви по улицата, а потъва в срам. От мислите си се срамува. Не, за нищо. Тъй само, ще се помоли дано се случи нещо хубаво в нейния живот.

Ето улицата и сводовете, под които се минава. Черковният двор е пълен с хора. Приказват, блъскат се. В единия ъгъл се трупат хора и гребат вода. Минка се приближи до тях да види какво става.

- В черкова се вика че са, а виж как се блъскат - каза една жена с креп на Минка.

- Аз бях чувала, че аязмото е долу, вътре в черковата - каза тихо Минка.

- Пак е вътре. Но една част от водата изкарват навън с чешма, да улеснят хората, а те виж ги, пак се блъскат.

- Аз ще вляза в черковата, от там ще пия вода.

Минка слезе по стъпалата и се спря на входа. Лъхна я топъл и задушен въздух. Едно младо момиче със състарено лице си влачеше бавно единия крак. Като приближи Минка, се спря. Отсреща идеше възрастна жена, наполовина превита.

- Не може, Миче, не иска попът.

- Че как може да не иска, мамо?

- Не иска да чете отделно. Казва: за страх има и други. Ще ѝ чета заедно с другите.

- Нека тогава, мамо, заедно с другите.

Двете жени тръгнаха към олтара: младата влачеше единия си крак, старата прегъната на две, вървеше по-бързо от нея.

Минка тръгна с двете жени, но се спре пак в преддверието. Един висок свещеник с червеникава брада е хвърлил една златоткана одежда върху десетина женски глави. Всяка има своя мъка, всяка има своя болка, но всичките са събрали наведените си глави под общата благословия. Свещеникът повдига единия край на патрахила, пита имената на всичките и повтаря след всека една: Тинка, Марийка, Донка - отваряй си устата - Стефа, Рада...

- Защо - мисли си Минка - и на мен да не прочете молитва? Ето, толкова хора се молят. Всеки има своя мъка, своя болка.

Тя влезе във вътрешността на черковата.

Друг свещеник, дребен, с черни игриви очи се е изправил пред самите двери на олтара. Капки пот лъщят по челото му. Патрахилът му покрива няколко глави. Свещеникът привърши молитвата и вдигна патрахила. Една по една си вдигат жените наведените глави и на лицата им свети успокоението. Свещеникът протяга ръка към една, към друга и сръчно пуща парите в широкия джеб на расото.

Една жена и до нея младо момиче се изправят до свещеника:

- Дядо попе...

- Няма дядо, няма попе. Свършвам вече.

Свещеникът извади една смачкана кърпа и почна да бърше потното си чело.

- Дядо попе, ами да четеш на моето момиче.

- Е, добре, хайде, нека дойде. За какво?

- За късмет, дядо попе. Каква молитва се чете за късмет?

- Каква молитва? Ще ѝ чета пред свети Мина.

- Че на свети Мина се чете за загубено?

Свещеникът нетърпеливо отвърна:

- То е все едно. За загубено, загубен късмет. Ела тук под патрахила.

За загубен късмет. Нали и Минка иска да си чете молитва за своя загубен късмет. Тогава ѝ тя да отиде, да се наведе до момичето. Минка цяла изтръпна. На причестяване е бивала по-спокойна. За късмета си ще се моли. Още не беше се доближила, тя чу гласът на свещеника:

- Ти за какво?

Минка се приближи и подвижи устни:

- За късмет.

Свещеникът не чу. Той питаше другата жена.

- Дядо попе, нали ти казах, за момичето, за страх. Нека отделно.

- Не може отделно, казах вече. За страх, за главоболие, за болест, то е все едно. Няма отделна молитва за страх. - Свещеникът се огледа и извика по-високо:

- Други има ли? Хайде, идвайте, че като си съблека одеждите, няма вече да чета. Навеждай се.

Минка се наведе, скри главата си под патрахила. Тя не чуваше думите на свещеника, защото молитвата в душата ѝ звънтеше по-силно и заглушаваше дрезгавия глас на свещеника. Нейната молитва беше чиста, като цветето, което ангелът-благовестник е държал в ръката си. От нейната молитва и свещеник, и църква се преобразяваха. Минка нищо не виждаше, защото беше притворила очи, но ѝ се струва, че храмът е украсен с бял крин и благоухае.

Като си вдигна главата и отвори очи, Минка видя, че до нея се бяха изправили две селянки, който чакаха ред. На земята бяха сложили две отворени торбички с трици. Друг свещеник влезе в олтара и излезе с шише в ръка. После поля няколко капки върху триците и почна.

- Да бъде благословен... как се казва стопанинът? - попита свещеникът.

Жената, вперила очи в пролетите капки светена вода върху триците, не чуваше нищо. Втори път попита свещеникът и тя като на сън извика:

- Бивол.

- Не те питам за добитъка - отвърна гневно свещеникът, а за стопанина.

- Никола - каза едната жена.

- Вълко - каза втората.

Минка не слушаше. Тя тръгна като замаяна към изхода. Бодра и радостна мина край извора и не се сети да се спре, да ороси челото си. Образът на свети Мина се беше огледал в очите ѝ. Във всеки срещнат мъж виждаше образа на светията. И тя се усмихваше всекиму.

Улиците не бяха вече същите. Не върви по тях като по плъзгав паркет, а смело пресича кръстопътищата, върви по средата на тротоарите със същата увереност, с която минаваше по калните улици на Драгомирци. Не върви вече като сянка, като безплътна. Нов жизнен сок изпълва жилите ѝ - така трябва да се усещат фиданките пролетно време. Минка е намерила нещо загубено - намерила е загубената си вяра.

Но като тръгна по познатата улица, като наближи Гавриловата къща, усети, че предишната ѝ свенливост се връща. Мъжки стъпки вървят пред нея, отминават познатия дом, връщат се пак назад. Божичко! Чии са тези стъпки?

Минка забави хода си, спря се пред стъпалото на Гавриловата къща и не се сеща да повдигне ръка, да дръпне металическата халка на звънеца.

Той ще да е, той е. Дошъл е... Молитвата пред иконата на свети Мина... загубеният ѝ късмет. Минка затваря очи и стои неподвижно.

- Минке!

Минка отваря очи. Сякаш е сънувала.

- Аз съм, Таската.

- От къде идеш, Таска? Колко време не съм те виждала.

Сякаш иде от много далеч Минкиният глас!

- Имам да ти говоря, Минке. Ела малко с мен.

Но Минка усеща, че краката ѝ са подкосени.

- Нека влезем, Таска. Къде ще ходим? Уморена съм,

- Значи, не искаш да ми услужиш. Аз ида чак от онзи край. Видях Надка в клуба. Тя ми каза адреса ти. Но не знаеше номера.

- Коя Надка?

- Надка, твойта приятелка. Надка Троянова.

- Надка ли? Че ти от де се познаваш с нея?

- Познаваме се от клуба. Ний от по-рано се знаем. Но не бяхме се виждали много време. Сега тя дохожда в клуба, та се виждаме често.

Какво я интересува сега Надка? Нима молитвата пред свети Мина ще отиде напразно? Минка уморено каза:

- Защо не искаш да влезеш, Таска?

- Какво ще влизам при тези чорбаджии.

- Защо говориш така, Таска. Колко са добри и двамата. Сигурно няма още никого вкъщи. Ела, да влезем.

- Няма да влизам. Ако искаш, слушай ме.

- Добре, Таска, казвай.

- Минке, виж ме - каза Таската, като се наведе. - С нови обуща съм. Тази сутрин ги обух. Отидох да занеса старите, моите обуща, на поправка. Обущарят - колко пъти ги е кърпил - насам ги въртя, нататък ги разглежда, казва: не може повече. Не ще държат ни конци, ни клечки. Какво ще държат. Онези дни, като валя дъждът, аз плувах вътре, като в лодка. Вързал бях подметката с канап. Каза ми обущарят: ето едни обуща като за теб, горе-долу твойта мярка. Ако ти стават - вземи ги. Поръчка бяха, ще ти ги дам много евтино, колкото ми струва материала.

Гледам ги - жълти, здрави, нови. Рекох да ги премеря. Уж малко големи, а като стъпих на тях, сякаш изведнъж се залепиха, сраснаха се с краката ми. Гледам ги и не мога да ги събуя. Но откъде да взема пари? Цел ден съм тичал да търся пари. Който има, не дава. Обещах на обущаря тази вечер или да му върна обущата, или да му занеса парите. Тази вечер.

Таската не гледа по улицата, не гледа Минка. Очите му са впити в новите жълти обуща, сраснали с краката му.

- Ще ти върна парите, Минке, щом намеря от някъде. Ти сега си на гости. Нямаш нужда толкова от пари.

- Утре се местя на квартира, Таска. Надка може да ти е казала, но ще ти услужа, почакай ме.

Минка се връща, носи парите и му ги подава някак си несръчно.

Момъкът не преброи парите, мушна ги в джеба си и тръгна веднага:

- Не искам, да ме заварят тука. Директорът може да ме помни от мината.

Таската се отдръпна да стори път на една висока дама, която мина съвсем близо до него. Елена Гаврилова се прибираше вкъщи.

Усмихна се, каза "добър вечер" и влезе навътре. Минка тръгна след нея. Не знае какво да ѝ каже:

- Един наш съгражданин, Ленче.

- Не го познах. Ами видя ли му обущата? Защо ли си е купил такива светли обуща за есента? Светложълти, като минзухар.

 

XX

- Кой там?

Един човешки глас може да смути, да трогне, да изплаши. Може да не чуваш думите дори и пак да тръпнеш очарован от този глас. Може да не виждаш лицето, очите, устата, която се движи, и пак да се подчиниш всецяло на гласа. Може никой да не е в стаята. На масичката, до стената е сложен само малък, черен апарат.

Какво има под боядисаната с черна боя огъната тенекия? Не е скрит човек - само мъртъв механизъм е скрит под черната тенекия. Но чувате ли? - звъни се. Механизмът се раздвижва, апаратът оживява, човешкият глас е наблизо - ето го минава по жицата, спира се до ухото и шепне:

- Вий ли сте, госпожо?

Елена Гаврилова бързо сложи слушалката на апарата и я натисна с ръка - сякаш искаше да спре гласа, да затвори устата, която се готвеше да заговори. После бързо излезе от стаята и се върна в обкования с тъмен орех отвод, дето я чакаше почнатото ръкоделие. Пак надвеси глава над него и почна бързо да шие. Толкова ли е бързо ръкоделието, или се бои да не би мислите да ѝ изменят. Сега няма да се помръдне от стола, докато не свърши левия ъгъл. А утре ще замина за Чамкория.

Нов звън. Пръв път ли звъни телефонът? Колко пъти е чувала същия този звън - продължителен, нетърпелив - и никога не е трепвала. Но сега изпусна бялата покривчица, макарата се търколи по лъснатия паркет, а напръстникът се впи в дланта ѝ. Един звън, като всеки друг, който се чува по десетки пъти на ден. Но този се превръща в човешки глас, който кънти по цялата стая:

- Ще Ви кажа само две думи - две думи - две думи.

Слугинята мина през отвода, обади се на телефона в кабинета и пак се върна през отвода.

Елена е все още наведена, търси иглата и макарата все на същото място и привидно спокойна, пита:

- Кой беше на телефона?

- Търсеха г-на директора. Г-н инженерът го търсеше.

Тънките Еленини пръсти не държат вече иглата. Запалена цигара е в ръката ѝ. Веднага я изгаси, запали друга, а мислите ѝ настойчиво повтарят:

- Ако се обади пак, какво ще направиш?

Това ли е същата Елена, която винаги знаеше какво да каже, защото на истината отговаряше с шега? Сега тя стои, като омагьосана от един телефонен звън, очаква го и се бои от него. Пак изтръпна, защото телефонът наново звъни, все по-дръзко и по-продължително.

Елена се приближи до телефона и бавно вдигна слушалката:

- Кой там?

Да можеше да сложи слушалката и да избяга. Но ръката ѝ изведнъж се залепи за слушалката, срасна се с нея. Толкова ли сила има в един мъжки глас, дори когато този глас е неуверен и смутен?

- Да, аз съм - отговори Елена, - ако искате елате, но за какво? Утре ще замина за... за Чамкория, разбира се... да не помислихте, че за мината?... И Вий ли ще заминете утре... само че пътищата ни са различни... но Вий във всяка дума търсите дълбок смисъл... шегувам се... не отдавайте никакво значение на моите думи... не, всичко не е шега за мен... само за това ли дойдохте... оставете ме да си помисля... добре, обадете се по-късно... довиждане.

Елена бързо отпусна слушалката. Боеше се да остане близо до телефона. Боеше се от телефона, като че ли не мъртъв апарат, а самият той - Славе Калчев - стоеше пред нея и ѝ шепнеше в ухото:

- Дойдох само за вас. Довечера ще си замина пак за моята самота. Не бива ли да Ви видя, поне за две минути?

Тя не може нищо да му отговори, а няма волята да му каже:

- Идете си. Всичко беше шега. Една лекомислена шега.

Защото не е шега. Тези горещи, кафяви очи можеха да стопят стъклото на роговите очила. Тя чувстваше техния пламък, дори изправена пред черния металически апарат. Тя чувстваше този пламък, когато оставаше по цял ден сама вкъщи. Но тя го чувстваше по-силно, когато Славе Калчев беше далеч, на мината. Тогава този мъж израстваше във въображението ѝ по-висок, по-хубав, с повече воля и дързост в погледа и в гласа. Тогава тя протягаше ръце към него, водеше мислени разговори с него, казваше му неща, които, когато той бе пред нея - тя никога нямаше смелостта, дори желанието да му каже. Самотните ѝ часове имаха своята прелест: едно танго след друго се въртяха на грамофона, мембраната пееше и нейната душа пееше. Тя създаваше приказка след приказка, повтаряше ги, създаваше нови...

Пак телефонът. Елена уморено вдига слушалката:

- Ало?

Тя чува гласа му, задушевния баритон:

- Аз съм... чакам... Вас чакам... Трябва непременно да Ви видя, да говоря с Вас... кажете... ало... кажете... Защо ще отивате в Чамкория... елате на мината...

Елена подло спуща слушалката. Пак се звъни. Но тя няма вече да се обажда. Изтича в другата стая, а телефонът звъни, преследва я, вика я. Не, тя няма да се обади. Запушва ушите си, отива в кухнята. Връща се, и пак този звън, телефонът звъни, звъни. Слугинята влиза тичешком:

- Госпожо, телефонът звъни. Да се обадя ли?

- Не, аз ще се обадя. Ти си гледай работата. Грешка е. Погрешно са ни свързали.

Телефонът пак звъни. Тя не знае кой звъни сега, но не смее да се обади. Може би друг се обажда, може би някакъв важен, търговски разговор. Може би Стефан е на телефона и я търси. Защо ще я търси? Нима той може да напусне работата си за нея, да отдели две минути за телефонен разговор с нея?

Еленините очи са налени със сълзи. Толкова хубаво беше по-рано. Стефан беше по-весел, по-разговорлив. Имаше време и за работата си, и за нея. Може би от като детето се помина, той да я обича по-малко?

Телефонът пак звъни. Не, тя не смее да се обади. Ако е инженер Калчев, тя може да се зашемети и да му каже: ще дойда с Вас. Ще дойда с Вас на мината. Как да спре този оглушителен звън. Той я вика да отиде при него и в същото време крещи като съвестта ѝ. Тя трябва да заглуши този звън, да не го чува вече. Елена откачи плетената си дрешка, загъна телефона и избяга в съседната стая. Слава Богу! Сега по-малко се чува. Но така не може да остане; ще влезе слугинята или Стефан ще се върне. По-добре да се махне от къщи.

Елена отгъва телефона, слага си шапката и излиза.

Накъде? Струва ѝ се, че всички хора я гледат укорително, че я следят, че забелязват, че тя не знае къде отива.

Изведнъж ѝ хрумна: при Минка.

Стана ѝ по леко. Тръгна по-бодро, защото има определена цел.

Минкината стая е заключена. Но съседната врата се отваря: едно слабо, чернооко момиче се показва:

- Кого търсите? Минка ли? Не се е върнала още от работа. Но вече наближава дванайсет часа. Сигурно скоро ще се върне. За какво я търсите?

- Така само. Да видя как се е наредила.

- Да не би да сте Елена Гаврилова?

- Да - усмихна се Елена. - Вий откъде знаете? Я, значи вий сте Надка. Драго ми е.

Надка не се усмихна, не подаде ръка. Само каза:

- Ако искате, може да влезете в нейната стая, да я почакате. Тя ми остави ключа. Ей сега ще Ви го дам.

Надка отваря вратата на своята стая и Елена любопитно надниква вътре. Но веднага се дръпна, защото видя един момък, седнал на стола. Елена се усмихна, като забеляза светложълтите му обувки:

"Да не е този Минкиният приятел - помисли тя. - Също такива светло-жълти обувки, като на онзи, с минзухарите."

Надка отключи Минкината стая и се дръпна. Елена влиза и няма смелостта да каже на Надка: "останете да я почакаме заедно, искала бих да поговоря с Вас". Срамува се от тази, на която бе помогнала. Да не би Надка да помисли, че за това я вика, да ѝ благодари. Надка излиза от стаята, без да се обърне, без да ѝ се усмихне. Може би бърза за момъка, който я чака в стаята ѝ.

Елена разсеяно разглежда Минкината стая. Видя на масата, на която нямаше покривка, рози, натопени в чаша. Куп книги стояха до розите, а други бяха наредени ниско на един сандък. Русата жена се усмихна и почна да разглежда книгите.

До Толстой са наредени книгите на Григорий Петров. Ето и "Страната на белите лилии". Страна на белите лилии няма, но бели лилии има. Минка е една бяла лилия. Тънка и крехка, ала лицето ѝ няма свежестта на лилия. Само в очите ѝ е отразена душата на бяла лилия.

Кой ще забележи очите и отражението на Минкината душа? Кой се опива още от нежни цветове, от безплътни сенки? Животът е карнавал. Боядисаните коси прелъстяват като злато, начервените устни крещят повече от разголена плът, тъмните нарисувани вежди са по-красноречиви от погледа. Мен вижте! Нима ще остана да вехна като диво горско цвете, без някой да се опие от аромата ми? Животът е въртяща се сцена. Само който е костюмиран, ще се завърти с веселата тълпа. Другите ще бъдат изхвърлени настрана - не се опитвайте да се качвате на въртящото се колело.

Всички съвременни театри имат въртяща се сцена. Който иска да участва, нека се преоблече. Обикновената дреха не прави впечатление на сцената. Облечете сценичен костюм. И нарисувайте весела гримаса на лицето.

Минка отдавна е изхвърлена от движещата се сцена на живота. По павираните улици летят автомобили. Пешеходците да бягат по плочниците. Минка знае безопасния път на плочника.

Елена се наведе над сандъка и разглежда книгите. Тя събори една кутия на пода и от нея изпаднаха три плика. На всеки плик е написана една дата. Друго нищо няма написано на плика. Само една дата.

Елена разглежда с любопитство тези странни, незапечатани пликове. Едната дата е 20.XI. миналата година. Двайсети ноември. На този ден, миналата година, те бяха на мината. Елена си спомня много добре. Този ден е годишнината от сватбата им. Тя си спомни, че пътуваха на този ден. Тогава се видяха с Минка за пръв път в Драгомирци. На двайсети ноември.

Елена не мисли, че върши нещо недостойно, като изважда сгънатото листче от плика. Другите пликове не би разгънала. Но на този лист сигурно Минка е описала тяхната среща и Елена иска да узнае как Минка се е зарадвала на тази неочаквана среща.

Срещата наистина е неочаквана. Но за Елена няма нито дума в това листче. Има нещо друго в живота на Минка, което е по-важно от Елена. То е записано със ситните Минкини букви.

Мила Минке,

Не мисли, че Чеховата героиня е измислица. Ти си също като нея, защото ти няма кому да изпратиш това писмо и няма дори кой да ти го прочете. Аз ти пиша, аз пиша сама на себе си, защото няма с кого да споделя мъката и радостта на този ден. След време ще отварям това писмо, ще го препрочитам и ще разговарям сама със себе си.

Вчера бе най-скръбният и най-радостният ден в живота ти: виждала ли си по-хубав човек? По-умен, по-способен? Той седна до теб, дълго разговаря като със свой близък другар, разкриваше ти спомени от своя живот.

Минке, не се оплаквай вече никога. Ти си най-щастливата жена.

Твоята Минка.

Елена прочете два пъти Минкиното писмо. След това бавно и внимателно сгъна листчето и го сложи в плика. После тури и трите плика в кутията и стана, изправи се до прозореца и загледа навън.

От прозореца се виждаха само покриви, редица прозорци и един заден двор. На едно тънко въже между два прозореца бяха прострени захабени бели дрехи. На един прозорец бе цъфнала една хилава молоха. На един малък балкон две деца плачеха. На друг прозорец едно бледо момиче, което никога не е обувало копринени чорапи, се взираше в разплетените брънки на копринен чорап. Сигурно долу на входа имаше надпис: "Тук се изплитат брънки на копринен чорап." Или на някоя светла витрина на "Леге" в ъгъла е сложен този надпис.

Животът е сцена. Който шества по широките друмища, да надене пъстър костюм и да си нарисува весела гримаса. Другите ще бъдат изхвърлени по плочника и с плахи стъпки ще вървят опрени до самите къщи. Минка върви по плочника и дори се срамува, че заема мястото на другите хора. С леки стъпки се изкачва по многобройните стъпала и се спира изумена на прага на стаята си:

- Ленче, колко труд сте си направила! Да дойдете чак в моята ненаредена стая.

- Никакъв труд. Право да ти кажа, тръгнала бях да се разходя и рекох да ти се обадя. Утре заминавам за Чамкория. Може би ще остана една-две седмици. Ако се нуждаеш от нещо, пиши ми. Но от какво ли ще имаш нужда! Ти си щастлив човек.

- Че наистина, Ленче, какво мога да се оплача сега. И работа ми намерихте. Много съм доволна. Четири момичета работим в една стая. Ще се уча на пишеща машина. Идущата седмица може да почна.

- Ти вече свикна със София. Не ти ли е мъчно понякога за Драгомирци? - каза Елена изпитателно.

Нещо студено има в Елениния поглед. И гласът ѝ не е игрив, като друг път. Може би бърза да се приготви за заминаването. Или е нещо обезпокоена? Нима може нещо да обезпокои Елена? Не, тя сигурно бърза, за това е разсеяна. Може ли Минка да я занимава със своите сънища? Тя само кротко отвръща:

- Аз напоследък бях свикнала с Драгомирци. Мило ми е, като си помисля за там.

Минка изпраща Елена до последното стъпало, чак долу до улицата я изпраща и все ѝ благодари. Но Елена не чува нищо. Казаните по-рано думи кънтят в ушите ѝ:

- Мило ми е, като си помисля за там.

 

 

© Анна Каменова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.12.2019
Жената - грешната и святата. Сборник с текстове на български писателки от първата половина на ХХ век. Съст. Албена Вачева. Второ допълнено издание. Варна: LiterNet, 2018-2019

Други публикации:
Анна Каменова. Градът е същият. София: Придворна печатница, 1933
.