ВЪВЕДЕНИЕ В КАРТИНАТА НА ЗАСВАЖДАНИЯТА И СВИЖДАНИЯТА

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

- Как бих желал сега да има тук и един сърбин! Да хвана неговата глава и вашата - да ги чукам - и да разбера чрез тоя експеримент коя ще излезе по-корава и по-празна!
Томаш Гарик Масарик

Взаимната братска любов, с която Бог е свързал българи и сърби, никой няма да може да изтръгне от гърдите.
Георги Сава Раковски

Българската глава, която президентът на провъзгласената в края на октомври 1918 г. независима Чехословашка република е имал под ръка, е главата на "консул Балабанко", на Александър Балабанов, който при визитата си в Храдчанския дворец търси подкрепата на влиятелния Масарик за разрешаване на българо-сръбския спор за Македония¹. Предложеният от чешкия философ и политик експеримент има своите основания в пословичните българо-сръбски спорове по териториални въпроси, които предопределят образотворната акцентираност върху засважданията. Такива спорове - както е добре известно - за щастие не се водят с бай Неделкович в "До Чикаго и назад" и съвсем закономерно той се залавя преди всичко да черпи пътеписеца и доктора, засмян до уши от радост, че се срещнал с "брача", пред които и дума не отронва за спорните въпроси между българи и сърби. А срещите и разговорите между тях като че ли по правило протичат в пряка зависимост от това дали са положени в политиката или не. В този смисъл неполитизираното българско изслушване на бай Неделкович не трябва да се мотивира само с носталгичната инерция - "та сега като че искаше да се наприказва за цели 14 години". Това неполитизиране е особен вид даденост, последица от действието на етнокултурната презумпция "братя". Това действие обаче не е постоянно и много често е възпирано, препятствано, измествано и префункционализирано чрез полагането на българо-сръбския диалог в политически контекст или ситуирането му чрез спорове за територии.

Полагането е също особен вид даденост, при това в известна степен по-интензивна, тъй като разчита на стереотипизирането на участниците в диалога като неприятели. А тъкмо този вид отрицателна стерeотипизация е специфична за имаготворните механизми в български публични и текстове. Това особено добре проличава при всяка форма на полагане на диалога между българи и сърби в политическо русло. Достатъчни мотиви за задействането на отрицателната стереотипизация са и най-невинните употреби на думата "политика" и съответните й производни. По-честото полагане на диалога в политически контекст обуславя и общуването между българи и сърби в чужбина, както например свидетелстват два мемоарни образа на горепосочената реалност. Най-напред този на А. Теодоров-Балан в "Книга за мене си" (1988), който си припомня студентския живот в Прага от началото на 80-те години на миналия век:

Като югославени дружахме с хървати и сърби дори и до братски пориви за идеални югославенски манифестации. Срещу една нова година при веселба сърби и българи се бяха толкова умилно сдушили, че решиха да поздравят с телеграми сръбския крал и българския княз. Ала подобно братство между тия два реда млади люде не биваше за дълго, понеже ги огорчаваха често неприятни вести из сръбско-български политически отношения, и те разрушаваха всичко. А лошо е, кога се засвадят братя, или най-близки съседи. Непрекъсвана и непомътнена траеше дружбата ни с хървати.

Или пък образът на А. Балабанов от книгата "И аз на тоя свят" (1979), в която се говори и за "щудирането" му в Лайпциг от началото на ХХ в., и за политизирането на бохемския живот на балканските студенти:

Рядко се карахме, макар че атмосферата между държавите ни да беше много политическа - и между българи и сърби, и между гърци и българи... И нажежена.

Но тоя път не можахме да се стърпим. Беше въпросът за сръбски владика в Скопие, шумният Фирмилиянов въпрос. Преди още да се назначи прочут станалият после Фирмилиян, за когото още малко щеше да има война между България и Сърбия.

Пък и тъкмо тогава белградският "Политика" или "Самоуправа" бе писал дословно тая фраза:

"Върло е жалостно да су бугари не сазрели за побратимство с таким културним народом, каков е српски..."

Почна се една препирня! След препирнята сбиване. [...] Всички се сбихме. Сърби и българи, сърби и ромънци, българи и ромънци, кой кого свари...

Стражарите почти не ни обръщаха внимание, мислеха си, обикновена студентска лудория, те бяха навикнали на такива. Но тая беше много сериозна. Бе политическа, бе балканска, междубалканска. Боят вавилонски беше в разгара си.

"Боят вавилонски"... На това място бихме искали да обясним защо при повторното предговаряне на настоящото проучване използваме в наслова част от заглавието на една пиеса от М. Минков - "Въведение в тяхната картина". Правим това, водени от два мотива: да легитимираме нашето положително отношение към една от най-имагинистично написаните творби в българската литература през последните десетилетия - пиесата "Вавилонската кула" (1982) от същия автор - и да се опитаме да онагледим изследователската ни презумпция, според която българо-сръбският диалог следва като че ли по-дълго време и по-често един определен модел на деконструиране, но в същото време, въпреки споменатата дълготрайност и фреквентност, същият диалог в немалко случаи протича в рамките на един определен модел на конструиране. Или - казано другояче - както в рамките на свадите и пердаха, така и в границите на едно своеобразно признаване на мястото и ролите на съизмеримостта, еднаквостта, близостта, съседността, допирността и пр., т.е. в границите на модел, който сякаш е готов винаги да задейства и при най-малката отстъпка от модела на неразбирателството, на недобросъседството, на враждуването и воюването, на (и)рационалната неотстъпчивост и дебелоглавата пропаганда.

Един от най-красноречивите опити за създаване на българо-сръбска конструкция е изпълнената с типичната за времето славянска бодрост визия на Г. С. Раковски за изконната българо-сръбска обвързаност. Тази визия е разкрита в негова дописка от Цариград, публикувана в пражкия вестник "Народни листи" през октомври 1863 г. и описваща "сегашните условия за раята и по-конкретно за българите"². Много скоро и за самия Раковски обаче става печално ясно, че въпросната визия често и лесно се превръща в илюзия и дезилюзия, водеща до поредно засваждане между българи и сърби. Или пък - до общуване чрез свиждания, като тези в затворите, болниците, по съборите край гранични пунктове, по гарите и пр. места с проблематизирани, ограничени (по обем и съдържание) познавателни възможности. Довежда тази визия в някои случаи и до побратимяване, до публично легитимиране на близостта, сходството, съизмеримостта, но и в тези ситуации познанието заприличва твърде скоро на познанието при свиждане, тъй като за сметка на едни не се доглеждат други неща, а пък трети остават отново незабелязани.

Посочената в увода като специфична отлика на българо-сръбския диалог имаготворна обвивка хем се вписва, хем не се вписва в класическата схема на Херодот от неговата "История", според която "след себе си персите ценели непосредствените си съседи"³. Не потвърждава докрай, но и не отрича тази обвивка тезата на Жан-Пол Сартр за съседската снизходителност, според която "германците са нисши същества, но имат късмета да са наши съседи, ето защо ще ги облагодетелстваме с познанията си"⁴. Определянето на съседството като ценност, като късмет и като възможност за взаимно облагодетелстване в случая с българо-сръбския диалог е крайно затруднено и дълго време остава невъзможно не само поради непреодолимото пристрастяване към т. нар. Македонски въпрос, но поради взаимното изостряне на реалния, териториалния апетит към балканската "ябълка на раздора"⁵:

Докато този спор за Македония между Сърбия и България не се изравни - се посочва в статия на сп. "Задружен труд" от 1902 г. (ред. И. Н. Гюзелев), - не може да се мисли за същинско сближаване, колкото и да си правим илюзии. [...] За да можем да се сближим искрено и окончателно с нашите съседи - сърбите, трябва или да ги убедим да ни оставят съвършено свободни в Македония, като им се задължим да им помагаме в техния стремеж към Стара-Сърбия, а също и към Босна и Херцеговина, или пък да ги убедим да не се противят на една автономия на Македония, па се остави всичко друго засега statu-quo, докато ние, както и те, закрепнем икономически вътрешно. Всичко друго е напразно; нека не си правим никакви илюзии в това отношение.

"ДА ГИ УБЕДИМ" и да не си правим никакви илюзии, ако не сторим първо това. За съжаление нашата убеждаваща енергия нерядко си служи с илюзиите. Същото, разбира се, се отнася и до сръбските доводи и измамни познания за нас. По този път, по пътя на радикалната асиметрия на териториалните претенции, проговаря езикът на българо-сръбските съседски вражди, който спекулативно употребява категориите "право" и "справедливост". Тъкмо борбата за хегемония предопределя доминиращата роля на съперничеството пред сътрудничеството в българо-сръбския диалог. Затова той повечето пъти се случва в пространството на засважданията, по-рядко в пространството на свижданията. Или - другояче казано - по-често се случва чрез изкушенията на съседското взаимоизяждане, по-рядко чрез примамливостта на добросъседството. Водоразделът между тези две пространства, между тези две територии за изява на противодействащи поведенчески модели минава през политическото противоборство и експанзионистичния нагон. Думите "политика" и "територия" по-често отключват стихията на един като че ли извечен спор между сръбската ентелехия, както Г. Гачев нарича целевата причина на един народ, и ентелехията на българите. Отключват, разбира се, и образотворното конкретизиране на нашите и техните шовинизими и експанзионизми. По-рядко тези думи обрисуват ритуалите на сближаването, проявите на братската съизмеримост и добросъседски присвоявания, изобщо ПОНЕ картините на свижданията. По-рядко следователно се задвижва и имаготворният механизъм, чрез който се разкрива и легитимира сродността. В този смисъл българо-сръбският диалог се дирижира от образите на вероломната ситуация "в гръб", която на свой ред предизвиква познавателната маневра "нащрек", имаща водеща роля в цялостния когнитивен процес.

Водеща е тази роля, независимо от това, че сърбите са единствените ни съседи, "неудостоени с нито една българска поговорка"⁶, с нито един български етнофаулизъм ("етнически апелатив", "екзогенен етноним", "ектоетноним") за разлика от тяхното унизяващо прозвище "бугараши". За тях старобългарската литература не изработва даже и цветова представа⁷, означавайки ги пестеливо с общоприетия тотемен символ "вълк"⁸. Има в българския спортен жаргон един ектоним-прозвище - "плави" (югославяни, от сръбското "plav", син), има и ектоним "сърбин" - "хърватин, словенец или представител на някаква националност, който живее в СФРЮ"⁹. А Найден Геров само припомня, че сърбите са славяни и наши западни съседи: "Лаконизмът на речниковата статия за думата "сърбин" - с право уточнява Н. Чернокожев - придобива особен смисъл на фона на обемните статии, посветени на турци и гърци. Споменавам този факт, защото речникът на Найден Геров фиксира едно състояние на езика, не особено различно от Каравеловото време. Обяснението на етнонимите са близки, здраво опиращи се на спецификата на възрожденските менталности."¹⁰ Даже Петко Славейков е донякъде снизходителен към Сърбия, въпреки че визията му за нея определено е продиктувана от нашето СТРАТЕГИЧЕСКО ОБРАЗОТВОРНО СУЕВЕРИЕ спрямо Сърбия и сърбите, което се заражда през 60-те и 70-те години на XIX в. и се стереотипизира след Берлинския конгрес и особено след 1885 г. Става дума за "звездобройското всезнание" на П. Р. Славейков от текста "Ясно видение и прокобение" (1879), което му отваря очите и развързва езика да говори гласно и за Сърбия, при това много показателно с оглед на някои българо-сръбски засваждания, отекнали впоследствие като бомба със сръбски фитил:

Не смейте се, ако видите патка насадена до друг полог, която не гледа как по-скоро да измъти и излупи живо здраво яйцата, над които е насадена, но примъква се към съседния полог да поотмъкне чуждите яйца под себе си, а не усеща, че като се отмъква от своя полог, оставя собствените си яйца да застиват и да станат запъртък! Това е "сестра наша Сърбия" и ний не трябва да се смеем, а трябва да жалеем за пачето мъдрувание на нашата съседка и соплеменица.

Пак през същата 1879 г. в "Прокобения" П. Р. Славейков като че ли предвещава през кой месец "сръбската патка" ще се примъкне към българския полог и сякаш с "пророческа сила и вещинство" визира само с ден-два разлика началото на Сръбско-българската война от 1885 г.:

О к т о м в р и. Облачно. Месечината се не явява напук на поетите и на влюбените. Каят се, и има защо, много моми и жени "останали като Мара с вежди." - Развъжданието на Читалища успева и празникът успение добива за тях по-голямо значение. - Сърбия си точи зъбите за чужд комат напразно (подч. - В. Т.).

Независимо от горепосочената имаготворна умереност и неагресивно образотворно суеверие българо-сръбският диалог обаче си остава тежко обременен от т. нар. съперничещи си парадигми, казано с думите на Томас Кун¹¹. Те именно предопределят и честотата на експанзионистичните доктрини, чрез които България и Сърбия най-често се вживяват в ролята на играчи на сумо, всеки от които гледа да изблъска другия от кръга, наречен Балкани. Казано с други думи - тези парадигми предизвикват българо-сръбските травматизми, диктуващи на свой ред "правилата" и "поетиката" на българския сърбофобски и сърбофилски мит, а частично - и на мита за общия ментален универсум. Те са част от Голямата балканска травма, по повод на която на 3 август 1913 г. Б. Пенев скептично, но не без основание отбелязва в дневника си¹²:

Балканските народи не ще отидат далеч. Те не чувствуват необходимост от култура. Те мислят, че всички въпроси се решават със сила, грабеж и несправедливост, с хитрост и лъжа. [...] Тук, на Балканите, всичко е съвсем грубо и първобитно. Като че ли ни един балкански народ не е в състояние да се издигне в духовно отношение, да прояви самобитен творчески дух. А без такъв дух ни един не ще се съхрани за по-дълго време.

Подобни мисли обезпокояват още "божествения размирник" Стоян Михайловски¹³:

Да се говори за цивилизация на балканските народи е цяла аномалия.

За тая цивилизация няма две мнения между разумните хора: тя е лъжовна.

Тя е повърхностна; тя е едно слабо вънкашно варосване, едно нищожно лустро, едно прозрачно було.

Зад нея личат грубите инстинкти, зверската жестокост, хищността, автолатрията, коварството, вероломството, омразата, мстителността.

Зад нея личат - казано в две думи - робските пороци.

[...]

Те живеят чисто материален живот, сиреч не живеят, а животарят, животинстват. Те ценят само едно достойнство, само една способност у човешкото обшество - хитростта; да се превръща чрез грабеж общото благо в частно благо - ето що минава у тях за върховно изкуство и за най-потребно знание. Това са двуноги вълци.

На друго място С. Михайловски допълва този анализ с една "метаполитическа апофтегма"¹⁴:

Сърби, българи и власи продават своите волности за една паница леща.

Българо-сръбският диалог е особена съставна част от говоренето за Балканите с оглед стремежите към тяхното великосърбизиране или великобългаризиране. Неслучайно след шумния успех на гастрола на Народния театър в Македония през есента на 1908 г. Пенчо Славейков отговаря по следния показателен начин на въпроса от анкета на сп. "Съвременна мисъл" (1910) "Какво е желателно и какво [e] вероятното бъдеще на Балканите?": "Моето желание е - да бъдат Балканите български: и аз да доживея това."¹⁵ Сблъсъкът между българския и сръбския пиемонтизъм многократно намалява коефициента на полезно действие на сътрудничещите си парадигми, включващи единиците на съизмеримостта, проявите на еднаквостта, сродството, съседството, близостта, взаимозаменяемостта, взаимопроницаемостта и взаимопроходимостта. Това отрицателно влияние обаче неведнъж се оказва безрезултатно или слаборезултатно, както личи от смяната на "климата", на артикулациите в българо-сръбския диалог, в който замразяванията също се редуват със затопляния. Затоплянията най-често се конкретизират - както вече казахме - чрез визията за единението между двата народа, т.е. чрез утопията "Югославянска федерация". На тези проекти и проекции не остава чужд дори един Йордан Иванов, по-късно разпознат и като един от основните вдъхновители и източници на великобългаризма. През 1902 г. той мотивира евентуалното съюзяване между българи и сърби - наред с аргументите за духовното и моралното единство - и чрез еднаквите икономически потребности на двата земеделски народа. Прави това в известната статия "Пангерманизмът, панславизмът и югославянският съюз" (1902), от която ще си позволим да приведем един обширен цитат¹⁶, съдържащ в конспективен вид образа на българо-сръбската съизмеримост:

Що се касае до Сърбия и България, еднаквостта между двете държави личи не само в планинското им географическо положение и климат, но главно и в моралното им единство. Сърбия е като Северна България, с един общ наклон от юг към Дунава, накъдето вървят неплавателни и каприциозни реки и рекички. Опитите да се направи Морава плавателна са останали без успех. Немаренето впрочем на българите и сърбите спрямо водата е познато: българският елемент все страни от Черното море, а Белградчане ги мързи да си направят кей на хубавия Дунав, защото и за чужденците трябва да се остави препитание. Континенталният климат, суровите ветрове, алпийската фауна и флора са общи за Сърбия и Северна България. В свръзка с еднаквия климат и почва стои и досъщ еднаквият живот и производства на сърбина и българина, а племенното им родство и една религия са прибавили онзи чуден общ отпечатък, от който мъчно може да се различи единият народ от другия. Това единство в материалната и духовна култура на сърби и българи е и най-ценният залог за здравината на бъдещия съюз. Животът на българина не се различава в нищо от живота на сърбите. Строитбата на къщите, разработването на земята, експлоатирането на горите, развъждането и отхраната на добитъка са съвсем еднакви в двете държавици. Патриархалността на селския живот, задругите, малката разлика между селяне и граждане, трудолюбието, задоволяване с най-необходимото, демократизъм във всичко - всичко това е общо у сърби и българи. Погледнете на двама пътника селяни, облечени и двамата в своите долами, конопени или памучни дебели ризи, с потурите им, с царвулите им и шарените им чорапи или навуи, с пълните им с провизия дисаги и една тояга - единият е сърбин, а другият е българин - и вие не можете ги различи. Те се виждат за пръв път, приказват си всеки на своето наречие и се разбират по-добре, отколкото напр. всеки немец от Тирол разбира долнонемеца в прибалтийските краища, по-добре отколкото един калабрезец проумява един миланец в Италия. Интелигентният българин няма нужда да учи сръбски език, за да чете книжовните му трудове, както и сърбинът в Белград за пръв път улавя български вестник и следи без напрягане събитията в съседната братска страна. Общността в езика е толкова голяма, че току-речи всички народни песни на сърбите и българите са еднакви в строй и думи. Цял ред юнаци и юнакини се възпяват еднакво и у двата народа, с еднакви думи, с еднакво схващане, и преходът от единия към другия се извършва с чудесна лекота. Дори някои от диалектите на двата езика стоят еднакво близко до сръбския или българския литературни езици. Пък не само официалната православна религия и черковният език са общи и на двата народа, но и неофициалните митологически вярвания и обреди чудесно еднакво се повтарят у сърби и българи. Прибавете при това общото някога тегло под турците, когато нямаше граници между сръбско и българско, когато нашите бащи-търговци сновяха из Сърбия и Босна, а сръбските се озоваваха чак в Цариград със стадата си, прибавете задружното някога хайдутуване на югославянските войводи и юнаци - Велко, Дядо Ильо, Раковски и др. - и тогава ще ви се види оправдана тъгата на Шумадинаца, изразена в думите: "Судбоносна jе историска погрешка што Срби и Бугари нису jедан народ. Великоме Самуjилу и Силноме Душану ниjе било дано да таj амалгам начине."

Историческият малшанс обаче сякаш е предопределен от изконните врагове на славянското братство (Византия, Турция) и от изтънчените сеячи на подозрения, вражди, ненавист и кръвопролития между славяните (Великите сили). Разбира се, най-често и най-вече заради бесуването на съперничещите си парадигми и националистичните изкази, които или потулват, или снизяват, или изопачават проявите на близостта и съизмеримостта, случващи се на равнищата на всекидневното общуване, на ежедневните интуиции и в битово-културни терени. Това е въздействието на зловредния съседски език, на дискурса на принципната несводимост, на неразбирането и противостоенето, на ежбите и враждите, на последствията от битуването в "барутния погреб". Това се последици от отлагани, премълчавани, напластявани и взривявани обществени нагласи и настроения, които образуват един набор от познавателни щампи, от идеологически фигури, от интерпретативни стратегии и практики, от злоради митообразотворни концепции. Тази злокачествена плодовитост взема такива размери, че в дадени моменти Сърбия става за българите дори парадоксален повод-страшило за разчистване на сметките със самата България. Такъв например е случаят с чезнещия Яворов, който горко споделя пред А. Златаров¹⁷:

Па струва ли си това племе да се грижи човек за него? Кой ме скъпи? Кой ме обича? Само 5-6 души приятели срещу цяла армия хора, които ме гонят и мразят. Не, не! Целият ни род е такъв! [...] Сега ще направя друго: ще оставя завещание - всичко, което съм писал, трябва да го изгорят на гроба ми. И тоя гроб няма да бъде у нашенско: ще замина с трена, на Цариброд ще си избърша обущата от праха на българската земя и там, в Сърбия, ще си тегля... Нека там ме заровят: това ще ми е отплатата за всичко, което понесох... Това е най-хубавото, което мога да сторя; не искам окалян и гладен да загина като просяк из софийските улици.

На следващия ден Яворов бърза да опровергае пред Златаров тази уникална по своята българофобска промисленост закана:

Ти, братко, прощавай - аз вчера прекалих. Това за Сърбия, за стиховете, за племето ни - не го вярвай. Бях много разстроен и озлобен.

Друга злоупотреба с хоронима "Сърбия" е използването му като брус на нашата шовинистична доктрина, както проличава от признанието, което Борис Йоцов, един от инициаторите на българския месианизъм в междувоенния период, прави в писмо до А. В. Францев от 10 март 1928 г., след като е подложил Сърбия на "безразборно остра критика": "По-скоро бихме приели турско иго, но не и сръбско."¹⁸

Това са два много показателни примера от историята на българо-сръбското противоборство, което в една или друга степен засяга с беснеещите си парадигми повечето представителни участници в междусъседския диалог. Към тях можем да прибавим и друг пример, този на "сърбоядеца" Кирил Христов, който в статията "От нация към раса" (1929) използва една сръбска особеност (мужду другото фиксирана още в Паисиевата сърбогема), за да уязви самите нас¹⁹:

Разликата по съдба между нас българите и останалите народи на полуострова се състои в това: те всички ни надминават по един - макар непочиващ на реални превъзходства - национален ентусиазъм; а то е голямо условие да се закрепи нацията и да се положи началото на друга раса. [...] Сърбите със самовъзторга и самолъжата, че са най-талантливите славяни, с най-хубавия език и най-много държавообразуващи елементи. Само българинът няма никаква голяма и ясна национална гордост и отрича лекомислено всяка своя едра личност, предпочитайки да се покланя често на изроди.

Една година по-късно авторът на твърде симптоматичната за нашия изследователски разказ историографска дилогия "Погромите на България" Петър Тодоров, преобръща забелязаната от К. Христов слабост в достойнство, като косвено мотивира това преобръщане отново със сръбскостта²⁰:

Българският народ не може да се обвини в шовинизъм. Крайностите, които тровят душата на народа, му са чужди. Непрестанното изтъкване, напр., че неговото минало е най-славно, заслугите му пред човешката култура най-големи; че неговият език е най-красив, а бъдещето му най-блестящо; обръщането очевидно чужди земи в негови, претърпяни поражения - в победи - това своеобразно самообожествяване и издигане в кумири, даже на народни слабости и недостатъци, такива погрешни възгледи у нас никой не искал да създава.

В същия дух друг един историк, В. Гюзелев, в наше време коментира "голямата трагедия на нашия народ" - превръщането на българите през ХIII и XIV в. от субект на историята в неин обект, - без и той на свой ред да пропусне косвеното включване на сръбскостта в назидателния изказ²¹:

Тя (трагедията - бел. В. Т) оказва влияние върху психиката ни до наши дни. Ние не сме толкова агресивни по отношение на другите народи и имаме една привидна толерантност. Забелязал съм, че историците и политиците на съседите ни много по-често се опитват да моделират нашето минало и сегашно развитие. [...] Ние пък никога не предявяваме подобни претенции и изпадаме в другата крайност. Само отвреме навреме, обзети от някакъв патриотичен порив, се опитваме да защитим правата на сънародниците ни извън пределите на родината.

В началото на ХХ в. Иван Шишманов определя тази "привидна толерантност" като своеобразен български благороден нихилизъм, който сякаш омаловажава агресивността на другите към нас²². Пак тогава, през 1901 г., по повод 15-годишнината от победата при Сливница, юбилей, преминал по български - "без шум, без ек, непразнуван, глух" - И. Вазов заключава²³:

Ние сме народ трезвен, скромен, даже хладен - но вулкан когато трябва - и шовинизмът е чужд нам. Ние нямаме и паметник при Сливница. По-добре.

Какво е по-добре и кое е по-лошо в нашите възгледи за сръбскостта, какви представи за толерантност и за агресивност диктува българо-сръбският диалог, какви образи на военните и мирните дивиденти на тази диалог битуват в българската литература и как тя самата явява този диалог, на всичко това се опитва да отговори нашето проучване. В него особено внимание се обръща на образите на националистичната налудничавост и манифестациите на взаимния афинитет, на злопаметността и добронамереността, на заслепяванията и проблясъците, на злокобните заблуди и приветливите прозрения. Особено е това внимание не само поради обстоятелството, че проучването изцяло разчита на имагинистичния подход, както вече отбелязахме в увода. Вниманието е особено, защото изследването е амбицирано от малко малко, ако не друго, то поне да потвърди валидността на една теза, изказана от Пол Рикьор: "Докато проблемът за интерсубективността и другия непрекъснато ни връща към неизчерпаемата конкретност: актът на разпознаване на другия непрекъснато ви връща към опита, като го превръща в изпитание."²⁴ Амбицирано е нашето проучване да потвърди и тезата на Габриел Маркес, появила се като съгласие с използвания от Рикьор термин "разпознаване": "За мене най-главното за човека е той да може да разпознава своите грешки и заблуждения.²⁵

В крайна сметка книгата "Знам ги аз тях!" е тъкмо такъв опит да разпознае - себепознавайки - участниците и деянията в българо-сръбския диалог, да анализира последиците от терора на еднозначното опознаване и назоваване, т.е. както байганьовския тип познания, така и припознаванията a лa Ламар: "Сърбите - фудули и голи високомери, се дуят над всичко."²⁶

Този опит в немалка степен е улеснен от предшестващите го литературоведски проучвания на българо-сръбските взаимоотношения. Достатъчно е да споменем само имената на И. Шишманов, Б. Пенев, Е. Георгиев, Б. Ничев, И. Конев, С. Игов, К. Йорданова, Л. Кирова. Улеснен в случая не означава само облагодетелстван емпирично или концептуално, но и своеобразно подпомогнат с характерното за тези изследвания абстрахиране или дистанциране от имагинистичния подход. Десетките равнища на контактност или на типологическа съизмеримост обикновено разкриват само "братската нам Сърбия", с която, "въпреки всички различия, сме насочени едни към други", готови да стиснем "братски ръка", да си гостуваме взаимно в името на "голямата идея за югославянско-българското сближение". Ето защо в болшинството случаи конкретните контактологични проучвания анализират само т. нар. прогресивни традиции в общуването между българи и сърби. Това е особено характерно за времето след Втората световна война до 1990 г. Неслучайно в началото на този период, през август 1947 г., излиза книгата на К. Църнушанов "Добрите сръбско-български взаимоотношения в миналото. Принос към идеята за федерирането на южните славяни". Неслучайно през целия този период дори един системен изследовател на българо-сръбския диалог, какъвто несъмнено е Илия Конев²⁷, не намира подходяща възможност да преустанови тази едностранчива и в крайна сметка порочна ПРЕДИ ВСИЧКО ЗА НАС практика. Това той прави едва през 1997 г., когато след повече от 40-годишна работа в областта на контактологията с право разкрива нещо, което дотогава по една или друга причина се оказва, че не е видял и разбрал, или поне не е описал и разтълкувал, а именно - "трагичната истина", че "изпитанията на взаимността не са укрепвали националната идентичност, самостоятелността и възхода на Балканите": "Вместо това, водили са към втвърдяване на националното, били са и остават източници на напрежение и опасности за взаимността, за разполовяване на цялото."²⁸

Друга една истина, по-скоро тревожна отколкото тъжна, откриват инициаторите на дискусията, която поражда първата контактологична книга на И. Конев - истината за фактологичната обсесия на нашата марксистка литературоведска славистика²⁹. В тази рядко срещана у нас дотогава и след това дискусия, отличаваща се с необходимата академична острота и обем, но по същество оказала се не кой знае колко плодотворна както за привържениците на концептуалното писане (Б. Ничев, В. Смоховска-Петрова), така и за привържениците на фактологичното писане (И. Конев), не се намира място нито за т. нар. - по-точно казано - за така ненаречените, някак от само себе си подразбиращите се реакционни традиции в българо-сръбския диалог, нито пък за образите на Сърбия и сърбите в нашата литература (обратната имагинистична тенденция - образите на България, българите и българската литература в Сърбия - е къде-къде по-силна и разпространена).

Втората доминанта в литературоведския подход към българо-сръбската изследователска сюжетика са типологиите, успоредяването, паралелите, мрежата от съизмеримости с неконтактен произход. За тази мрежа, не по-малко уникална от структурата на допирите, И. Радев по-късно с право ще отбележи: "И друг път съм се изненадвал от поразяващата симетрия в изявата на явления и личности, на цели направления и типове творческо изображение, които ни предлагат българската и сръбската литература на XVIII - XIX в."³⁰ Не ни е работа точно тук да се впускаме в проблематизации на това очевидно преувеличение с ранг на изследователски щперцключ. Затова предпочитаме да посочим кои са връхните точки в досегашната теория и практика на българо-сръбските типологизации. Това преди всичко са монографиите на Б. Ничев³¹, К. Йорданова³², Л. Кирова³³ и А. Балчева³⁴. В тях, както и в редица други компаративни статии³⁵ с безспорен принос за обрисуването на образите на сръбската литература, много рядко обаче се говори имагинистично. Ако изключим опитите за разкриване на зависимостта "Любен Каравелов, "сръбските" му повести и образите на Сърбия и сърбите в тях"³⁶, както и опитите на тема "Вазов и Сърбия"³⁷, те на практика използват имагинистичната гледна точка само спрямо литературната сръбскост. В тази насока много показателни и достойни за подражание са монографиите на Б. Ничев за Бранислав Нушич³⁸ и на С. Игов за Иво Андрич³⁹.

Че има и друго нещо, извън "прогресивните традиции" в българо-сръбския диалог, че все не достига познанието ни за Сърбия и за сърбите - тези догадки неведнъж се констатират като пропуск, даже се отчитат като недостатък, но все някак предпазливо, някак завоалирано, някак косвено, така, както това например прави Е. Георгиев в предговора към антологията "Сръбски поети", издадена през 1946 г.: "Измежду всички свои съседи българите имат морално задължение да опознаят най-добре и най-всестранно своите славянски събратя югославците. [...] Досега е сторено много малко, за да може българският читател да има една относително правдива представа за старата и нова сръбска литература, която и по съдържание и по дух е народна." Трябва да ги опознаем, но - забележете: първо, защото това е някакъв морален дълг?! Що за етична констелация може да бъде това в онова време? И второ - да ги опознаем, но чрез какво - САМО чрез литературата им (народна по дух, т.е. прогресивна) и, подразбира се, чрез нея и самите тях. НО НЕ И ЧРЕЗ ОБРАЗИТЕ НА СЪРБИЯ И НА СЪРБИТЕ В САМАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА... Затова с риск да бъдем обвинени в злоупотреба с въвеждащо-уговарящо-самопоказващото се слово, на два пъти се опитахме да подскажем, че проучването ни е преди всичко изплащане на един сериозен изследователски дълг. Този, който през 1927 г. ни завещава С. Михайловски по отношение на балканските народи в "Ограничете суверенитета на невежите"⁴⁰:

Как да въздействуваме върху подобни люде? Как да подкачиме цивилизаторското дело между човешките твари, тъй дълбоко и покварени и изродени? Как да насадиме нравствено-духовни инстинкти в души, тъй жалостно помрачени?

Едно време, когато хората не знаеха да правят хартия, пергаментите, които я заместяха, биваха употребявани няколко пъти последователно: по-рано написаното се изтриваше грижливо, па се написваха нови работи.

Така трябва да се постъпва с душата на тълпите. Преди да напишем в нея нови работи - трябва да изтрийме това, което е било написано по-рано; трябва да разчистим почвата от буренаци, за да посадим полезни растения.

Ще се опитаме и ние на свой ред да направим своеобразно "разчистване" и "посаждане" с убеждението, че все някой някога трябва да стори тези работи, без обаче да робуваме на "заклинания" като това на Ангел Ангелов - Джендема⁴¹:

от Дунавъ до Бяло море
от Дрина до Черно море
Марица ми каза
че Вардаръ е казал
където е текло
там пак ще тече

 

БЕЛЕЖКИ

1. Балабанов, А. И аз на тоя свят. Спомени от разни времена., С., 1985, с. 345. [обратно]

2. Цит. по Н. Даскалов. Дописката на Г. С. Раковски в чешкия вестник "Народни листи" от 17. Х. 1863 г. - Език и литература, 1979, кн. 5, с. 83. [обратно]

3. Вж. подробно за това у Ц. Тодоров. България във Франция. - Lettre internationale (София), 1995, кн. 5, с. 18. [обратно]

4. Сартр, Ж.-П. Думите. С., 1996, с. 20. [обратно]

5. Задружен труд, 1902, кн. 3, 195-196. [обратно]

6. Дроснева, Е. Българинът и "другите" в българските поговорки. - В: Представата за "другия" на Балканите..., 1995, с. 288. [обратно]

7. Петканова, Д. Приемственост и развитие. Студии по старобългарска литература. С., 1992, 305-307. [обратно]

8. Данова, Н. Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците в българската книжнина. - В: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С., 1995, с. 67. [обратно]

9. Вж. подробно по този въпрос у Г. Армянов. Ектоними-прозвища в българския език. - Български език, 1992, кн. 1, 11-20. [обратно]

10. Чернокожев, Н. Образите на балканските народи в първата белетристична книга на Любен Каравелов. - В: Представата за "другия" на Балканите..., с. 212. [обратно]

11. Цит. по Р. Бърнстийн. Новата констелация. Модерност/Постмодерност: етико-политически хоризонти. С., 1996, с. 63.[обратно]

12. Пенев, Б. Изкуството е нашата памет. Съст. И. Радев. Варна, 1978, 285-286. [обратно]

13. Михайловски, С. Божествен размирник. Философска поезия и проза. Съст. А. Натев. С., 1987, с. 529. [обратно]

14. Пак там, 541-542. [обратно]

15. Цит. по З. Дафинов. Хромият титан. Документална хроника за живота и творчеството на Пенчо Славейков. С., 1988, с. 406. [обратно]

16. Задружен труд, 1902, кн. 7, 692-693. [обратно]

17. Цит. по Спомени за П. К. Яворов. Съст. М. Марковска. С., 1989, с. 274. [обратно]

18. Цит. по Z. Urban. Svedectvi ceskych archivu B. Jocovovi. - In: Les etudes balkaniques tcheques IX. Praha, 1994, s. 63. [обратно]

19. Цит. по Защо сме такива? Съст. И. Еленков, Р. Даскалов. С., 1994, с. 448. [обратно]

20. Тодоров, П. Погромите на България. Част I. С., 1930, с. 35. [обратно]

21. Иванов, М. Размишления за средновековната българска история и още нещо. Разговор с проф. Васил Гюзелев, чл. кор. на БАН. - Демократически преглед, 1996, кн. 1, 342-343. [обратно]

22. Особено внимание на това обръща И. Николов, автор на предговора "Добронамереност срещу какво?" - В: Българите и съседните народи в публицистиката на Раковски, Каравелов, Ботев, Яворов. Съст. И. Николов. С., 1996, с. 5. [обратно]

23. Цит. по С. Дечев. Ролята на предците и предтечите в политическата мобилизация по време на българската криза (1886-1887). - В: Предци и предтечи..., с. 337. [обратно]

24. Вярвам в теб заради нас. Из "Беседите Пол Рикьор - Габриел Маркес". - Култура, бр. 36, 4. IX. 1992, с. 3. [обратно]

25. Пак там. [обратно]

26. Цит. по И. Сарандев. 101 х 31. Сто и един български писатели отговарят на тридесет и един въпроса. Пловдив, 1995, с. 148. [обратно]

27. Конев, И. Българо-сръбски литературни взаимоотношения през XIX в. (До Освобождението). С., 1964; Българо-сръбски и българо-хърватски книжовни отношения (Материали и документи). С., 1966; Из българо-сръбските литературни взаимоотношения (От освобождението до Балканската война). С., 1968; Белетристът Каравелов. С., 1970; Ние сред другите и те сред нас (Балканистични студии). С., 1972; Ние сред другите и те сред нас (Литературни взаимоотношения). С., 1985; Литературни взаимоотношения и литературен процес. С., 1974; Българското възраждане и Просвещението (История, историческо съзнание, взаимодействия). С., 1983; Т. II (Въпроси на българската филологическа култура). С., 1991. [обратно]

28. Конев, И. Утопиите на Балканите... - В: Предци и предтечи..., с. 14. [обратно]

29. Вж. подробно за тази дискусия у Б. Ничев, В. Смоховска-Петрова. За българо-сръбските литературни отношения през XIX век и по някои въпроси на сравнителното литературознание. - Литературна мисъл, 1965, кн. 2, 154-160; също така и отговора на И. Конев. Още веднъж за българо-сръбските литературоведски взаимоотношения през XIX в. - Пак там, 1965, кн. 3, 151-160. [обратно]

30. Радев, И. Боян Пенев и Йован Скерлич. - Литературна мисъл, 1982, кн. 4, с. 28.[обратно]

31. Първото издание на монографията на Б. Ничев е озаглавено "Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия завой на южните славяни през XVIII и XIX в. (С., 1971), а второто издание е със заглавие "От фолклор към литература. Увод в южнославянския реализъм" (С., 1976). [обратно]

32. Йорданова, К. Насоки на българската драматургия през възраждането. Българската възрожденска театрална култура и някои южнославянски извори. С., 1981. [обратно]

33. Кирова, Л. Югоизточноевропейски феномени (Символизмът и критическата мисъл в литературата на балканските славяни). (Под печат). [обратно]

34. Балчева, А. Характер на романтизма на славянския Юг. Автореферат на дисертация. С., 1996. [обратно]

35. Павлов, Т. Христо Ботев, Васил Левски, Светозар Маркович. - В: Речи и статии. 1936-1945. С., 1946; Веселинов, Г. Към въпроса за сръбско-българските литературни връзки и критическия реализъм у нас (Лаза Лазаревич и Михалаки Георгиев). - Славистичен сборник. Т. II. С., 1958, 311-337; За някои сходни явления в българската и сръбската литература в края на XIX и началото на ХХ век. - В: Славянска филология. Т. XI. С., 1968, 105-118; Литературният живот в България в края на XIX и началото на ХХ в. и Йован Дучич. - В: Славянска филология. Т. XVI С., 1978, 102-114; Георгиев, Е. Южнославянската литературна общност. - В: Общо и сравнително литературознание. С., 1965, 75-117; Боева, Л. Софроний Врачански и Досифей Обрадович (Две автобиографические повести в двух славянский литературах. - В: Проблеми на сравнителното литературознание. С., 1978, 118-144; Ничев, Б. Сравнително литературознание и национални литератури. - Пак там, 34-37; Игов, С. Генезис на българския роман в контекста на южнославянския. - В. Грозните патета. Критическо ежедневие (1978-1984). С., 1984, 134-140; Евстатиева, Е. Индивидуализация и типизация в българската и сръбската литература от края на XIX век - Иван Вазов и Лаза Костич. - В: Колоквиум "Проблеми на българската литература". ИВАН ВАЗОВ. С., 1987,259-.264; Сръбската реалистическа проза и литературният процес у нас в края на XIX и началото на ХХ век. - В: Славянските литератури у нас. Проблеми на рецепцията. С., 1988, 295-329; Мутафов, Е. Разказ и есе във взаимно наблюдение (Въпроси на рецепцията на Андрич). - Пак там, 330-351; Кирова, Л. Сходни процеси и явления в литературите на балканските славяни. С., 1988; Михайлов, Д. Нови идейно-естетически насоки в българската и сръбската поезия през 80-те години на XIX в. (Стоян Михайловски и Войслав Илич). - В: Литературно-исторически процеси на Балканите..., 285-305; Тонов, А. Мотивът "Нирвана" в поезията на Пейо Яворов и Владислав Петкович-Дис. - Пак там, 362-375. [обратно]

36. Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. IV. С., 1978, 438-464, 564-576; Конев, И. Белетристът Каравелов..., 59-82; Елевтеров, С. Каравеловите произведения на сърбохърватски език. - В: Любен Каравелов. Сборник по случай 150 години от рождението му. С., 1990, 96-100; Чернокожев, Н. Цит. съч. [обратно]

37. Цанева, М. Българската литература и Сръбско-българската война. - Литературна мисъл, 1985, кн. 10, 6-22; Кръстев, Н., Запрянов, К. - Образът на "другия" на Балканите в стихотворенията на Иван Вазов, посветени на войните за национално обединение (1912-1918). - История, 1997, кн. 1-2, 30-40. [обратно]

38. Ничев, Б. Бранислав Нушич. С., 1962. [обратно]

39. Игов, С. Иво Андрич. Творческо развитие и художествена структура. С., 1992. [обратно]

40. Михайловски, С. Цит. съч., с. 542.[обратно]

41. Ангелов, А. Песни от ДЖЕНДЕМА. С., 1994 [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.