"ВИ ЯКО ЗВЕЗДИ ПРИСНО СИЯЮЩИ"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Тридесет години преди Паисий да обрисува и на практика за дълго време да "канонизира" непривлекателните образи на сръбски крале в своя "евангелски текст"¹, в който - между другото - българо-сръбските династически сродявания се представят едва ли не като основен повод за подигането на "ненавист между сърби и българи", се случва нещо друго. Силистренецът Партений Павлович прави точно обратното на Паисий - възвисява сръбските крале. Отправил се на поклоническо пътешествие из българските земи като доверено лице на ипекския патриарх Арсений IV, той посещава манастира "Св. Никола Чудотворец" в Искърския пролом², където на 24 май 1733 г. написва стихотворна "Прослава на сръбските крале". В нея бъдещият сръбски епископ призовава канонизираните сръбски владетели, "вечносияещи на църковната твърд":

Но както на земята към всички милосърдни бяхте,
така и от висините нам бранители бъдете
от нападенията и злините на народите
и от многоезичията на лъжливите еретици.
Защото макар и често да съгрешаваме,
но от вас се никога не отказваме.

"Прославата" на П. Парчевич е важна съставна част от сръбската средновековна и предвъзрожденска стратегия за създаване на мощен култ "към собствената държавност и управляваща династия" чрез "съчетаване и взаимоусилване на народни, фолклорни форми с целенасочената литературна и канонизаторска роля на техните църкви": "В държави, където тази сакрализация на държавността се комбинира и усилва от традиционните местни, локални културни особености (сакрализация на определена управляваща династия чрез основополагащ мит - например в Русия и Сърбия), биват създадени уникални социокултурни условия за инерционност и превъплъщения на култа към държавния глава дори и в секуларизираната култура на ХХ век"³. В своята"Автобиография" П. Павлович посочва посетените от него свети места, приютили "изцеляващите" и "великолепните" мощи на сръбски канонизирани владетели и доказващи "ревността им към православието":

В българския Средец или София лежат в кивот мощите на бащата на споменатия Стефан Дечански, крал Милутин, избол поради клевета очите на сина си, но те били излекувани от свети Николай. Който иска да узнае за това, нека прочете внимателно житието му.

Според П. Бояджиев П. Павлович "е познавал Житието на Стефан Дечански от Григорий Цамблак, вероятно чрез текста, поместен в Рилския панегирик на Владислав Граматик"⁴. Позната му е била следователно поне част от стратегията на окултяване и сакрализиране на сръбските крале, която за Паисий е или само натъкмяване и "празни речи", или като че ли присъства само с отсъствието си, както личи от безпочвения му упрек към софиянци:

Не са чели родослова на сръбските крале и не разбират кой от тях е в житието. В София лежи Драгутин, а не Милутин.

Не чете или отказва да чете каквото не му трябва и Паисий, въпреки че има възможност да прочете агиографски текстове в прослава на сръбската владетелска традиция на Неманичите, грижливо пазена в Хилендарския манастир⁵ и съхранена в специфичен житийно-панегиричен канон, в чиято основа са биографичните реалии? Не забелязва, или не иска да забележи той, че в гореспоменатата стратегия на славославене по забележителен начин участват двама именити български книжовници - Григорий Цамблак и Константин Костенечки. Едва ли това е случайно, механично пропускане?! Преди да откроим приносите на гореспоменатите книжовници за разпознаване и назоваване на съставни части от Златната легенда⁶ ще си позволим да се спрем накратко върху "Пророческо сказание" (1259) от Пандех, в което - за разлика от Слово за Сивила - сърбите не само са споменати, има ги, но пророчеството за тях е и по различно от другите, както уточнява Е. Георгиев: "То започва с миньорен тон, за да завърши мажорно-възвеличаващо. "Сърбинът" отначало е "маломерен", търпи поражение. Но след това го очаква възход. Най-напред ще се смири с великия цар и после ще подигне оръжие против него и ще го победи като Исус Навин, победил Амалика (амаликитяните) и Гаваонит (гаваоните). [...] Името на сърбина ще се възнесе сред живеещите около него - завършва Пандех."⁷

Старобългарският книжовник Пандех се оказва донякъде пророк: първо, защото "докато при повечето случаи "гаданията" на прорицателя вещаят ужас и несполуки, в предричанията му за сърби и българи се крие оптимизъм"⁸; и второ, защото предвиждането му за сръбския развой от маломерност към значителност съвпада с обобщението на историка П. Мутафчиев за спецификата на сръбската държавотворност⁹:

И при все това цели векове сърбите живееха с най-примитивни държавнополитически форми - разпокъсани на племена, изтощавани от съперничествата на племенните си водачи и поради това принудени да търпят игото на чужденците. Вътрешни антагонизми осуетяваха или обричаха на нетрайност всички техни опити за държавно обединение. Но постепенно и с цената на тежки мъки това състояние бива преодоляно, самосъзнанието у сърбите нараства, а заедно с това у тях се формира и закрепва идеята за единна държава. С дълги усилия, едва в края на XII в. тя бива създадена. [...] Картина, подобна на тая, която представя външнополитическата история на сърбите, ни рисуват явленията и в техния вътрешен живот. И тук наблюдаваме едно развитие, бавно и лишено от блясък, но затова пък - постепенно и здраво. Удивителни постижения, каквито имахме ние, тук липсваха, но липсваха също тъй и противоречията, кризите и пълният застой, с каквито бе изпъстрен историческият живот на средновековна България. Тук всичко започва скромно и безшумно, но винаги със същата постепенност се разраства до значителни размери. Затова е и трайно. Характерен пример при тоя случай ни дава литературният живот на някогашните сърби. Първоначално те се задоволяват с трохите от книжовното богатство, което ние българите бяхме създали. Началото на тяхната книжовност идва доста късно, едва от първите десетилетия на XIII в. Но от тоя момент литературното развитие у сърбите не спира дори до последните години преди турското завоевание.

Сякаш в противовес на Паисиевата непрозрачно оскъдна схема на сръбските крале, имаща прекалено дълъг живот в нашата историография и заела влиятелно място в нашето публичното пространство спрямо сръбскостта изобщо, П. Мутафчиев пръв дръзва да посочи в положителна светлина сръбската история "като пример за бавно, но прогресивно развитие" в отличие от внезапността на възвисяванията и паденията в нашата история. В "Книга за българите" той прави своеобразна присъда над своето и своите, тъй като отдава и дължимото на Косовския цикъл. Прави и двете неща съзнателно и - като че ли - за наша сметка, в ущърб на философията на българската история. Най-малкото, за да я проблематизира чрез сръбския коректив:

Тъй организираният живот на сърбите всъщност започва едва тогава, когато ние имахме зад гърба си цялата история на Първото ни царство и вече полагахме началото на Второто. Животът на тая сръбска държава и дълго време след това не блестеше с никакви особени постижения. С ясно съзнание за ограничените й сили и възможности нейните представители се приспособяваха към условията й, използвайки всякакво благоприятно стечение на външни обстоятелства. Те знаеха да се примиряват с необходимостта и не считаха за несъвместимо на достойнството си да дирят покровителство и опора на един или друг измежду по-силните си съседи. Така бавно, но сигурно и безшумно, средновековната сръбска държава закрепва вътрешно, започва след това да се разширява и външно, докато най-сетне, към края на XIII в., става най-силната държава в полуострова. Наистина половин век по-късно тя се разпада. Но нейното разложение е само механическо. Поради различия от културен и етнически характер редица нейни области се откъсват и заживяват засебно, но всяка една от тия малки държавици представя организъм, вътрешно стегнат и пълен с жизнени сили.

На мястото на използваното от Паисий чернило от вида reservatio mentalis или пък от типа lapsus memoriae (грешка на паметта) П. Мутафчиев на свой ред проблематизира българското тълкуване- полутълкуване- нетълкуване на сръбската държавотворна традиция. Това негово проблематизиране от типа studiorum causa (заради науката) е своеобразно вторично очерняне, което обаче - за жалост - не успява да разруши напълно Паисиевата образотворна схема на сръбската история, тъй като недовършената (писана в изключително напрегнатото време за българо-сръбския официален диалог в периода 1928-1936) "Книга за българите" е издадена едва през 1987 г. Петър-Мутафчиевата концепция за историографския акт, разбрана и като опит за систематично обясняване на сръбскостта, недвусмислено се противопоставя на Паисиевата описателна сърбофобска доктрина и изобщо на българска игра на непознаване или минимално познаване на Сърбия и сърбите. Едно парадоксално, разбира се, обстоятелство в българо-сръбския диалог: "Историята очерня онова, което по-късно "Книгата" представя в розово, за да проблематизира на свой ред българския исторически развой, заигравайки се с познанието. Парадоксално е и едно друго обстоятелство, пак с оглед сдвояването на разглежданите съчинения: първият текст, колкото и популярност да набира, остава си само една схема, която не само не се спазва, но както ще видим след малко, даже и активно се нарушава; вторият текст, колкото и да му е било писано да остане непопулярен, дава много големи възможности и за потвърждаване на тезата за историографската интуиция, и за нейната емпирична проверяемост, и за коренна промяна на Паисиевите образотворни "правила". Съвсем друг е въпросът, че поради редица причини и имаготворните маркери на П. Мутафчиев не се използват в повечето български случаи на тълкуване на сръбскостта, особено през последното десетилетие на ХХ в. Ето защо - с риск да бъдем обвинени в злоупотреба с цитатите, тук бихме искали да представим за по-голяма нагледност случая "Петър Мутафчиев versus Паисий Хилендарски":

Но и когато в своите увлечения излагаше на трусове държавата, то ("вироглавото болярство" - бел. В. Т.) изобщо си оставаше проникнато от съзнанието за нейната ценност. И ако жертви на неговото недоволство ставаха няколко владетели, това най-често биваха такива, чиято политика зле пазеше държавните интереси. В самата маса на народа пък у сърбите никога не назряха отрицания, подобни на тия, с които бе тъй богата нашата история. Ние вече знаем, че богомилството в Сърбия никога не пусна корен. При все че средновековната съсловност там бе тъй силна, както почти навсякъде другаде, моралното единство у сръбския народ не бе разстроено от нея. Заедно с това обществената дисциплина и чувството за йерархия оставаха тук винаги особено силни. [...]

Естествено е, че в тъй стегнатото сръбско общество привързаността към държавата трябваше да бъде особено крепка. Също тъй националното съзнание у сърбите бе развито още тогава до степента на истинска държавно- и народноохранителна сила. Поради това сръбският народ през течение на вековете не само че не даваше жертви на чуждата асимилация, но претапяше маси другонародно население в земите, из които се разпространяваше.

Същите характерни особености, както старата, съдържа и новата сръбска история. Изграждането на новата им държава струваше на сърбите многогодишни тежки усилия. [...] И въпреки това в тъмнините на своето невзрачно битие и всред хиляди несгоди те се готвеха за великия час, когато щеше да се решава съдбата на народите. Тоя час дойде и замина. И в него те, слабите и презрените, на които бяхме свикнали да гледаме с пренебрежение, се оказаха не само по-крепки, но и много по-зрели от нас, които живеехме с илюзията за своята сила и превъзходство (подч. - В. Т.).

Но да се върнем към Пространно житие на Стефан Дечански, написано от Г. Цамблак в края на XIV в. или в периода 1404 -1408 г., както и към Пространно житие на Стефан Лазаревич (1431) от Константин Костенечки. И двете творби са признати за агиографски образци. И двете спадат към една група текстове, даващи основание за твърдението, че след падането на България под турско робство "Сърбия, която остава още известно време на свобода, има възможност да дирижира общия българо-сръбски литературен живот": "Нейните книжовни средища налагат чувствително своите книжовни особености на българските писатели, количеството на сръбските "изводи" нараства."¹⁰ В медиевистичната литература отдавна е изяснено съотношението между изобразителния изказ на Търновската книжовна школа и властващия в тези произведения дискурс на сръбските владетелски жития¹¹ Според Д. Петканова идеализацията при Цамблак (култът към сръбския владетел, светец, чудотворец и ктитор се проявява и в службата за Стефан Дечански, написана от българския книжовник) се дължи както на класическия житиеписен жанр, така и с оглед прославата на известната Дечанска обител, чийто игумен е той: "Най-сетне показването на един владетел като добродетелен и благочестив е било необходимо за времето, за да се посочи пример за съвременниците и им се вдъхне самочувствие, тъй както бе нужно и за българите в навечерието на падането на Търново под османска власт."¹²

Идеализирането Стефан Урош III, представянето на великолепния манастир в Дечани, пластичното описание на заобикалящите го природни забележителности, изобщо представянето на сръбската действителност, акцентирането върху сръбския народностен облик не би трябвало да се възприемат като сръбски изводи, тъй като са своеобразни, сръбски отклонения от агиографския канон. "Както е известно - уместно напомня К. Иванова, - сръбските жития на владетели акцентират върху подробното повествование за живота на героя и идеализацията в тях се осъществява повече чрез действия, отколкото чрез топоси и библейски цитати. [...] Такава интерпретация изисква тенденциозно тълкуване на фактите, съотнасянето им с извечния героичен подвиг от библейската история, допуска и съзнателни анахронизми. Така Григорий Цамблак поставя своя герой в центъра на идейните борби между исихастите и варлаамитите, които се развихрят след смъртта на Стефан Дечански."¹³ Подобно "сръбско" отклонение (успоредно с разкриването на постбиографични реалии и вникването в заобикалящата героя среда) наблюдаваме и при фиксирането на българското поражение при Велбъжд на 28 юли 1330 г., след което - според Иречек - "главната роля на полуострова играли сърбите"¹⁴: "Авторът разработва сблъсъка между сърби и българи повече в етичен план - сблъсък между два морала на двама владетели, а не между две народности - констатира Д. Петканова, след като вече е отбелязала задълбочения психологизъм и подчертаното внимание на Цамблак към средата, към природата. - Михаил е войнолюбец, "горделив насилник", самонадеян. Стефан не желае война; не защото неговата войска е по-малолюдна, но защото не иска да се пролива кръв. Той смята, че един владетел не бива да пожелава чуждото, а да бъде доволен от това, което има, защото "които се стремят да заграбят чуждото, с това ще изгубят и туй, което мислят, че сигурно държат..." Гибелта на Михаил е победа на справедливостта. От събитието писателят прави философски извод в духа на една прастара сентенция - "Това, което готвеше другиму, справедливо сам изпита." А българите, засрамени, че са изгубили много войска, вземат мъртвото тяло на своя цар и се завръщат в страната си. Така Григорий Цамблак представя историческото събитие в една нова философска и нравствена осмислена редакция, в която българската страна е изобразена по приемлив за един българин начин."¹⁵:

35. 1. Прочее, най-християнският Стефан се обърна към царя на българите да сключат мир, казвайки: 2. "Защо се мъчиш да погубиш българските и сръбските родове, нали имаш в ръцете си дела от своето наследство, което бог ти е дарил? 3. Бъди доволен от своето, за да изпиташ благодатта, а не пожелавай чуждото, което бог на друг е дарил, защото на бога се противопоставяш, както оня, който смущава и се бори срещу онова, що е от него добре разпределено. 4. Ако ли пък си толкова войнолюбив, насочи оръжието против варварите, а не срещу Христовите люде, на които аз съм пастир по божия благодат и които освен това с нищо не са те обидили. 5. Помисли колко кръв ще се пролее, колко майки ще останат без деца, колко трупове от двете страни ще бъдат поднесени за храна на птиците и зверовете! 6. И какъв отговор ще дава за тях оня, който ги е погубил безразсъдно?

За това, доколко приемливи от българска гледна точка могат да бъдат образите на българо-сръбските засваждания, водещи до войни между двете съседни държави, ще продължим да говорим във втора глава от настоящото проучване. Сега ще насочим вниманието си към една друга творба на Г. Цамблак, която косвено поддържа сръбската Златна легенда и идеята за богоизбраността на сръбските владетели и изобщо на сръбския народ, прочул се с пословичната си набожност - Разказ за пренасяне на мощите на Петка Търновска във Видин и Белград. Тази творба пряко участва в прославата на канонизаторската роля на сръбската църква, но не - както това обикновено става в старата сръбска книжнина - чрез усилване на култа към св. Сава, чрез мита за сръбското родоначалие¹⁶.

Споменатият "разказ" продължава възхвалата на преподобната Петка - "търновската слава и закрила" в новите исторически условия, когато всички книжовници са разтърсени от гибелта на отечеството"¹⁷. Антитурската патетика на това повествование за пренасяне на мощите на светицата покровителка на християнските владетели се проявява най-отчетливо чрез панегиричното слово за сръбските владетели и за Сърбия, приютила измолените от княгиня Милица, нейните синове и вдовицата на Углеш Евтимия нетленни мощи на "достохвалната майка", която след това става сръбска слава и закрила:

В кои страни, кажи ми, има толкова манастири, така големи и славни? В кои градове? Къде - толкова неизброимо иноческо множество, живеещо ангелски и безбрачен живот. И едни прочее са в манастирите - едно съзерцаващи, за едно мислещи, за едно дишащи и чрез общението един спрямо друг са за себе си образец и поръчителство за добродетел [...]. Къде има толкова архиереи? Къде - [такова] усърдие към бога и към божественото? Къде - [такова] благоприличие на народа колкото сред управниците, толкова и сред подчинените? Никъде освен тук, където, преподобната благоволи да пребивава, където пожела в покой да бъде! Отне Владиката българската слава от нея, а й дарува сръбската, понеже онази [българската] не остана никак!

По повод на направеното от Цамблак очевидно преобразуване на "търновската слава и закрила" в сръбска Д. Петканова заключава: "Той концентрира вниманието си върху благочестието на сърбите, издействуването на мощите и пренасянето им. [...] Успешно изпълнената задача дава основание на писателя да възхвали двете сръбски княгини и Сърбия, която става ново убежище на светицата. Като оценява високо заслугите на двете жени, той ги нарича мъже и веднага дава философско обяснение за това[...]. Похвалата на Сърбия е възторжена, благочестието там е хиперболизирано. Сръбската земя е "украсена с всякакви неща и превъзхожда всички царства". Много царства наоколо са напълно покорени от измаилтяните, но "боговенчаните" сръбски царе, макар и много пъти "нападани от тях и макар че бяха оплячкосвани като виноград", "живеят закриляни от бога", царуват и "умножават благочестието". [...] Така той много умело по литературен път изпълнява две задачи - религиозната и обществено-политическата."¹⁸

Подобна сдвоена изобразително-стилистична "плетеница" с още по-акцентирано сдвояване на емоционалната и смисловата ангажираност със сръбската Златна легенда откриваме в Пространно житие на деспот Стефан Лазаревич от К. Костенечки: "Така възниква разказът за живота и подвизите на деспот Стефан, разказ, в който под формата на агиографско повествование ще намерим повече сведения, отколкото в редица исторически съчинения, а също и географски описания, достойни да влязат в средновековните "космографии"; повествование, включващо и родослов на сръбските владетели[...]."¹⁹ За "космографските" достойнства на тази творба ще отворим дума в трета глава на нашето изследване. На това място наново ще цитираме Д. Петканова: "Сръбската земя е населена и с много добър народ. Авторът преминава към характеристиката на населението. Описанието се движи по същата линия на идеализация, проникнато е със същото чувство на възхищение. Така то е в съгласие с описанието на страната и с изображението на героя, който като житиен герой несъмнено също е изобразен в положителна светлина. Жителите на Сърбия са "мъжествени", най-честни между людете. Те са храбри, знаят как да боравят с оръжието, но в същото време и много добри "в послушанието, та по цялата земя няма по-добри от тях". Те са чистоплътни, милостиви, дружелюбни, помагат си взаимно, синовете почитат родителите си, никога не се е чуло някой от тях "да огорчи баща си или майка си". Населението още е благочестиво. Малки и големи се молят по два пъти на ден. В Сърбия има цветущи манастири, църкви и добродетелни монаси, които водели ангелски живот. Тук Контантин явно си противоречи с казаното в Сказание за буквите. Ясно е, че изображението се определя от литературните задачи и цели на автора. В Сказанието той изобличава, привежда покварата в правописа и книжнината в унисон с покварата в обществото, за да предизвика реформиране на книжовния живот. При втория случай той увековечава владетеля на Сърбия, възхвалява го, затова тук не може да има критика, задължителна е идеализацията. [...] Красивата природа ражда красив народ, а такъв народ ражда добри синове. Това Константин е изразил и чрез една сентенция: "Добрата земя ражда най-добрия пшеничен клас." Така в творбата природа - население - главен герой са взаимно свързани. По-отношение на характеристиката на един народ като цяло - независимо дали в реалистичен или идеализиран план - Константин няма предходници в старите южнославянски литератури. В това отношение той внася нещо ново в литературата."²⁰

Наричат обикновено това "ново" по различен начин, но все с оглед отклоняването от житийния канон - "модерен биографски труд", "първа по рода си модерна светска биография", "исторически трактат", "биография в нов, почти съвременен смисъл"²¹. (Тук само в скоби ще отбележим скромния опит на Данко Димитров да разкрие сръбското битие на К. Костенечки в историческия роман "Съдбовно време" (1979), където - успоредно с разказа за личността и деянията на деспот Стефан - се повествува и за "раждането" на Разяснено изложение за буквите, като се прославя и Ресавският манастир.) За нашия изследователски сюжет новостта В Пространното житие се състои и в блестящата образотворна конкретизация на сръбскостта, в персонификацията на сръбската Златна легенда чрез "тезоименития деспот" - "еднакъв с името си", "венценосен", "увенчан". "Стефанос" на гръцки език - уточнява П. Бояджиев - означава венец и оттук съпоставянето на името с гръцкото му значение, тъй като сред канонизираните сръбски владетели преобладават лица с името Стефан: Стефан Милутин, Стефан Дечански, Стефан Драгутин."²²

И никак не е случайно вниманието, което П. Мутафчиев отделя във вече споменатата "похвала" на сръбската история тъкмо върху данните за сръбскостта, подадени от К. Костенечки²³:

В това отношение твърде забележително е свидетелството (подч. - В. Т.) на Константина Костенечки [...]. След смъртта на тоя последния (Стефан Лазаревич - бел. В. Т.) той му написал биография. В това свое съчинение Константин между другото отбелязва почитта, която сърбите хранели към своите първенци, дисциплината и послушанието у народа спроти неговите водачи. Изгнаникът, който наблюдавал тия черти в живота на обществото, гдето намерил сетно убежище, навярно си спомнял тъкмо противоположните тем явления, които бяха ускорили гибелта на неговата собствена родина..

Не е случайно и това, че в романа "Последните Шишмановци" (1982) Вера Мутафчиева обрисува Стефан Лазаревич като "мъж, хубав, гъвкав държавник, приятел на книжниците, а за управляваното от него кралство констатира:

Сръбската държава, която преди малко от век бе извоювала твърде шумни успехи, бе се напрегнала да измести българската, що се касае до второто място на полуострова; сърбите, които след българите бяха завладявали, законодателствували, строили манастири и огласявали патриарси - сега продължаваха из същия път: презряваха.

Има в Пространно житие на деспот Стефан Лазаревич и едно кратко описание на другата съставна част на сръбската Златна легенда - Косовския етос²⁴, което - както ще видим след малко - също привлича вниманието на П. Мутафчиев. В този откъс К. Костенечки акцентира върху мъченическата смърт:

И боят, който се отвори на мястото, наречено Косово, стана тъй: войниците се нареждаха пред знамената, а имаше някой си много благороден мъж, Милош, когото от завист бяха наклеветили и представили пред господаря за изменник. И той, за да покаже вярност и мъжество, като намери удобен момент, упъти се право към най-големия военачалник, и уж като че бяга, дадоха му път да мине. Когато наближи, тутакси се спусна и заби меча си в самия този горд и страшен самодържец, но още там и той падна убит [от турците]. Изпърво надвиват тия, които бяха с Лазара и удържат победа. Но още не бе дошло време за окончателна победа. Поради това синът на оня цар се засилва в същия бой и надвива, защото бог тъй допусна, щото и великият тоя [княз] заедно с тия, които бяха с него, да се увенчаят с мъченически венец. Що става след това? Настава краят на блажения Лазар чрез отсичане на главата, но неговите любими другари го преварват с твърде умилна молба: да умрат те преди него, за да не видят неговата смърт.

БЕЛЕЖКИ

1. Конев, И. Утопиите на Балканите... - : Предци и предтечи..., с. 11. [обратно]

2. Вж. по този въпрос подробно у П. Бояджиев. Партений Павлович. С., 1988, с. 19. [обратно]

3. Богомилова., Н. Религия и културни архетипове. - В: Идентичности. С., 1995, с. 76. [обратно]

4. Бояджиев, П. Цит. съч., с. 79. [обратно]

5. Вж. подробно по този въпрос у Е. Георгиев. Литературата на Втората българска държава. Първа част. Литературата на XIII в. С., 1977, с. 186. [обратно]

6. Определението "Златна легенда" е на Жак льо Гоф, автор на "Цивилизацията на средновековния Запад (1964). Цит. по И. Божилов. Предговор. - В: Манчев, К. История на Сърбия. С., 1999, с. 5. [обратно]

7.Георгиев, Е. Литературата на Втората...., с. 250. [обратно]

8. Ангелов, Д. Общество и обществена мисъл в средновековна България (IX-XIV в.). С., 1979, с. 277. [обратно]

9. Мутафчиев, П. Книга за българите..., 153-154. [обратно]

10. Георгиев, Е. Общо и сравнително литературознание..., с. 250. [обратно]

11. Вж. подробно по този въпрос в Старобългарска литература. Енциклопедически речник. Съст. Д. Петканова. С. ,1992, 165-167. [обратно]

12. Петканова, Д. Старобългарска литература. Част II (XIII-XVIII век). С., 1987, с. 113. [обратно]

13. Цит. по Стара българска литература. Т. IV. Житиеписни творби. Съст. и ред. К. Иванова.С. 1986, с.590. [обратно]

14. Иречек, К. История на българите. С., 1978, с. 344. [обратно]

15. Петканова, Д. Цит. съч., с. 114. [обратно]

16. Богомилова, Н. Цит. съч., с. 94. По въпроса за сърдечните отношения между Иван Асен II и св. Сава Сръбски, архиепископ от рода на Неманичите, чиито мощи известно време престояват в Търново вж. подробно у К. Църнушанов. Добрите сръбско-български взаимоотношения в миналото..., 1947, 24-28. [обратно]

17. Цит. по Стара българска литература. Т. IV..., с. 624.[обратно]

18. Петканова, Д. Цит. съч., 115-116. [обратно]

19. Цит. по Стара българска литература. Т. IV..., с. 597. [обратно]

20. Петканова, Д. Цит. съч., 144-145. За Разяснено изложение за буквите (познато е и като Сказание за буквите) от К. Костенечки Д. Петканова на друго място констатира: "Авторът установява поквара в нравствения и обществения живот в Сърбия и особено в правописа. Той предлага път за спасение - да се изработят правила, за да се въведе както при Евтимий в България ред в правописа. С творбата си дава надежди за спасение на сръбската книга от хаоса, за издигането й, за нов живот след падението." - В: Петканова, Д. Приемственост и развитие. Студии по старобългарска литература. С., 1992, с. 256.[обратно]

21. Петканова, Д. Цит. съч., с. 145. [обратно]

22. Бояджиев, П. Партений Павлович..., с. 60. [обратно]

23. Мутафчиев, П. Цит. съч., 153-154. [обратно]

24. Богомилова, Н. Цит. съч., с. 94. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.