УВОД

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

А интелектуалната недостатъчност - резултат именно на ограничената роля на българите в световния исторически процес - се заключава просто в незнание, волно или неволно, ние не желаем да опознаем миналото на други народи, ние упорито отбягваме съпоставки по вертикала и по хоризонтала в историята, за да опазим самочувствието си. [...] Ние сякаш винаги доказваме нещо на себе си, поради което не сме в състояние да докажем другиму - не другия сме имали предвид.
Вера Мутафчиева

В опита да разгадае баща си Петър Мутафчиев, първия български историк, който дръзва да посочи сръбската история "като пример за бавно, но прогресивно развитие" за разлика от внезапността на паденията и издиганията в нашата история,¹, Вера Мутафчиева на практика очертава и една от особеностите на съотношението "ние и другите" - (зло)употребите на знания, полузнания, псевдознания и незнания от типа на "не другия сме имали предвид"². Тези (зло)употреби най-често предопределят непоследователността на познавателните еталони, както и застоя на разпознаващите техники. Бай-Ганьовата констатация "Знам ги аз тях!", в случая СЪРБИТЕ, е точно една от тези (зло)употреби:

- Е, че какво като влизам в Сърбия! Ще ме уплашат ли? Ами Сливница? Ами "натрак брача"? - и из устата на бай Ганя изхвръкна една псувня като бомба.

Че смеещият се на гарата в Цариброд сръбски чиновник няма вина, че не светят лампите в българския трен, отправил се към изложението в Прага, е повече от ясно, колкото и на Алековият герой да не му се иска да ставаме "резил пред сърбите". Но по силата на императива "винаги да доказваме нещо на себе си", преминавайки през Сърбия, бай Ганьо като че ли се чувства длъжен да продължи да злоупотребява с познанията си за сръбскостта³, без да е в състояние да докаже другиму и, разбира се, изцяло дискредитиращ идеята за взаимни компромиси между съседите на Балканите:

Но да не мислите, че току-тъй тихичко, скромничко я минахме. Охо! Българинът не е прост! Дето имаше възможност, бай Ганьо не пропущаше случай да уязви сърбите, да им напомни Сливница. В Ниш и в Белград даже той питаше всички служащи и хамали: "Ти не си ли българин, право кажи? Вий всички сте българи, ама се сърбеете.

Прицелване в уязвимите места, в етническите антагонизми и в сблъсъка на различни териториални претенции. Нещо, което напълно оправдава недоумението на В. Мутафчиева защо търсим опора за самочувствие "все в отминали времена":

"Забравяме, ах как забравяме, че историята не е никакъв аргумент."⁴, Прицелване, което навремето, та и до ден днешен, както ще се разбере от по-нататъшния изследователски разказ, обаче има и своите поддръжници, ако съдим макар и само по твърдението на Гаврил Занетов от брошурата "В Сръбско и Хърватско" (1898):

Нещастний Бай Ганьо го подиграха, че е намерил българи на нишката гара. Нашата интелигенция му се смя за това и ликува! За оплаквание са тия нещастни! Не да се подиграваме, а трябва да се покланяме пред тия чувства. Трябва да благодарим на Бога, че се намират още между нас Бай Ганьовци.

Трудно прикриваната лека форма на сърбофобия у бай Ганьо обикновено се тълкува било като "присъщото му пренебрежително отношение към другите съседни народи", било като "склонност към постоянно "дразнене" чрез безотговорно тълкуване на отделни събития в близкото и по-далечното минало на българи и сърби". С други думи - тълкува се като един вид изконна ментална нагласа, която сякаш предопределя радушния прием на Алековата творба в Сърбия⁵, . В опита си да преведе на имагинистичен език "рецептата" на бай Ганьо "Знам ги аз тях!", И. Конев без никакво колебание идеологизира неговата "безпогрешна характеристика" на сърбите⁶,

В тези и други подобни случаи Алеко Константинов твърде умело изобличава напластяваните от тогавашния буржоазен печат настроения на постоянно недоверие, вражда и някакво безсмислено чувство за "превъзходство", издава своя възглед за нуждата от близки отношения между двата съседни народи.

Струва ни се обаче, че констатацията "Знам ги аз тях!", появила се в "най-великото и най-скандално българско канонично произведение"⁷, , е и нещо повече, нещо извън "обичайните за ония години буржоазно-националистични подмятания на българската и сръбската жълта преса"⁸, . Тази констатация според нас има ранга на своеобразна "доктринална нетърпимост" (казано с думите на Умберто Еко), която е закономерна последица от по-рано оформилата се и задействала сръбска "доктринална нетърпимост" към България и българите.

Първото красноречиво доказателство за причинно-следствената обвързаност между българските геополитически и идеологически построения спрямо Сърбия и сърбите, от една страна, и българските имаготворни нагласи спрямо сръбскостта, от друга страна, е Паисиевата схема на сръбските крале, която всъщност първа изрича "Знам ги аз тях!" и сигнализира за дефицита на близост и за наситеното с корист общуване между българи и сърби:

Това се каза накратко, читателю, за сърбите и българите, за Стефана и Шишмана. Затова сърбите и досега укоряват българите. От безумие им се струва, че отначало са били по-славни от българите с кралство и войска, и земя. Но не е така. [...] За сърбите няма никъде никакво писание, нито свидетелство в латинските и гръцките истории. [...] Колкото техни книги има за кралете им, във всяка писали различно и несъгласно. Кой както искал и както е слушал от простите хора, така и писал. Затова не може да се разбере и онова, което е право и истина от несъгласните техни известия. И досега някои от тях вадят нови неща и натъкмяват истории и празни речи, но нямат от началото никакво свидетелство за своя род, както имат българите от гръцки и латински истории.

Паисиевата "История славяноболгарская" (тук и по-нататък цитираме изданието под редакцията на П. Динеков от 1963 г.) - "първата успешна книга на Българското възраждане"⁹, - създава една от двете български СЪРБОГЕМИ, които са в основата на българския сърбофобски мит, на българския сърбофилски мит и на митологемата за общия ментален универсум на българи и сърби. Паисиевата сърбогема е ранна форма на сърбофобия, изразяваща се в българското отричане на сръбското "високоумие", самонадеяно писане и самохвалене, както и в протеста срещу сръбските укори към българите:

Така написали за цар Константин Шишман щампа и укоряват него и сина му Михаил. Нарекли Михаил син на всезлобния Шишман. Тоя Константин и неговият син Михаил имали жени от дома на сръбските крале и после ги изгонили от себе си. Затова се подигнала ненавист между сърби и българи. И цар Михаил, Константиновият син, бил убит на война от дечанския крал. Затова сърбите се гордеят и укоряват Шишмановия дом и българите. За толкова години сърбите са победили и убили на война един цар и се хвалят, и са написали разкази. Българите толкова години са царували и толкова царе са убивали и са покорявали кесари - много пъти техни данъкоплатци, и сърбите не са им написали никакъв разказ, нито похвала, нито обръщат внимание, но досега всички хулят Шишмана и неговия български дом, а хвалят своя Насилни Стефан и скриват неговото отцеубийство.

Паисиевата сърбогема, изразяваща се най-напред в това да се пише срещу писането "по тяхна угода", включва и още нещо - извисяване на българското чрез снизяване на сръбскостта:

Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и бедни от българите, а които са в немската държава, те са малко по-изкусни да четат и пишат, защото имат черковна свобода.

Следователно тази сърбогема е двусъставна: веднъж съдържа критика срещу писането "по тяхна угода", втори път - одобрение на писането "по наша угода". Склонни сме да определим забелязаната двусъставност като част от "необузданата многосмисленост"¹⁰, на "История славяноболгарская", която успоредно с многократното клиширане на гърците¹¹, изпробва и един от първите български имаготворни механизми за моделиране на сръбскостта. Това е механизмът на съизмерването, на състезателността, на йерархичната подредба, който се оказва крайъгълен камък в основите на многовековния българо-сръбски диалог. В случая под "диалог" следва да се разбира съвкупността от всички полета на общуване между българи и сърби, от всички видове допирни точки в битността им на съседи, православни славяни, близки етноси в езиков, културен и антропологичен план.

Действието на този механизъм, на този инстинктивен стремеж към доминация, било вербално, или чрез оръжие, подклажда представите и поражда образите на враждебната съседност, както и питателната почва за несинхронното загнездване на "мисълта за демиург на Балканите"¹², . Това действие е толкова силно, че нерядко потиска представите и изкривява образите на добросъседството, предопределени от етнокултурната презумпция "братя", а в немалко случаи пречи не само на тяхното изтъкване на преден план, но и изобщо на известяването им. Българо-сръбското съизмерване под формата на състезание с оръжие е в основата на нашия сърбофобски мит, на Кирил-Христовата сърбогема "Българино не бъди светия!", която е остра форма на сърбофобия и чието съдържание анализираме в главата "Сърби я Сърбия, сърби я". По-напред обаче се спираме върху един друг имаготворен механизъм, този на пожелаването на сръбскостта като пример за подражание. Българското пожелаване е също вид доктрина, включваща и едно особено търсене на сръбска благосклонност в определени исторически моменти. Доктриналното пожелаване е в основата на българския сърбофилски мит, чието съдържание тълкуваме в главата "Славний самозаконний народ сербский". Там разкриваме мястото и ролята на Бачо-Кировата сърбогема "Тя се казва свободна Сърбия". Накрая се опитваме да разясним появата и действието на митологемата за общия ментален универсум между българи и сърби. Тя няма доктринална основа и се формира под въздействието на един трети имаготворен механизъм, основаващ се на отказа от услугите (употребите) на първите два мита за сметка на визирането и открояването на реалните участници в диалога и на неговите реалии. Съдържанието й и последиците от действието на недоктриналния механизъм на разпознаване и назоваване на сръбскостта разкриваме в "Извлечение от картината на засважданията и свижданията" , където тълкуваме и последиците от действието на филската и фобската сърбогема върху уникалния характер на българо-сръбския ежедневен, битово-културен, неофициален, неформален диалог.

На това място се налага да направим, няколко уговорки. Трите митологически построения, трите имаготворни механизма и произтичащите от тях конкретни имагинации (преобразуването на публичните представи в художествени образи) много често съсъществуват в рамките на едни и същи текстове, поради което въпросното разтрояване на българските опити за разпознаване и назоваване на сръбскостта в немалка степен е условно. Ексцерпцията на материала не преследва изчерпателност, не само поради обстоятелството, че тук съзнателно се анализират само образите на "чистата" сръбскост и съзнателно не се тълкува българската представимост за Босна и Херцеговина като "етническа сръбска земя"¹³, , както и сдвоеният образ на Сърбия и Черна гора¹⁴, . Настоящото изследване е съставна част от поредица имагинистични проучвания¹⁵, и не би следвало да се причислява към просръбския или към пронатовския български изказ от последните десетина години! И то, както другите наши имаигинистични опити, държи сметка за това, че конкретните образотворни механизми представят една вторична система, която проработва под натиска на системата от първични фактори - реалните лица, случки, събития, конфликти, сближавания в хода на фактическото общуване между българи и сърби. Държи сметка обаче и за друго: за това, че тази вторична система на свой ред има не една и не две възможности да обработи и префункционализира реалиите на този диалог, като по този начин наслоява върху неговата фактична обвивка нови значения, имащи характера на първични смисли в рамките на художествени текстове. Следователно, не максималното фиксиране на фактите, свидетелстващи за интереса на български писатели към Сърбия и сърбите изобщо, а анализирането на характерни от гледна точка на имагинистичното проучване факти е в центъра на настоящия текст, чиято цел е да докаже в каква мяра, къде и защо точно там образите и наративите на сръбскостта допринасят за обогатяване възможностите и стремежите на българската литература да разшири художествените си познания за човека и окръжаващия го свят. И това наше проучване, разбира се, няма амбицията да прави "чиста" имагинистика...

В диалога помежду си българи и сърби често пъти играят на непознаване, заиграват се с познанията и проиграват интереса от взаимоопознаване. Често пъти този диалог се води чрез предразсъдъци и това българо-сръбско предразсъждаване води до появата на временни и постоянни обсесии, характерни и за двете страни на общуването. В този смисъл изследваният от нас диалог е един класически образец на т. нар. имаготворна обвивка. Тя в конкретния случай се осъществява чрез многопластови стереотипи, чрез множествени, разслоени, преувеличени и схематизирани, неточни, плуващи и търсещи някаква обща опора образи, както би казал Н. Георгиев, които в различните си пластове остават разнородни: "Образът на другия е ценностно двузначен, той много лесно се поддава на преобръщане. Ние градим образа на другия и за да го опознаем, и за да опознаем себе си, и за да се защитим, и - нека си признаем, - за да нападнем някого. Агресията, съдържаща се в образа на другия, е винаги налице."¹⁶

Надиплената стереотипизация е процес, в хода на който - покрай всичко останало - очернянето на другостта, негативизирането на другия и другите вместо да води до някакъв вид имаготворно пренасищане, до проглеждане през черното, в немалко случаи отвежда до друга образотворна ненасита - до употребата на очернената другост като повод за самоочерняне, респективно до негативизиране на своето и своите или най-малкото до тяхното скрито или открито проблематизиране. Вторичното, третичното и пр. очерняне (снизяване, подценяване, усложняване, коригиране) е специфична форма на имаготворна обвивка, която, колкото и парадоксално да изглежда, е съставна част дори и на българския сърбофилски мит, макар че за разлика от възможността за многократно очерняне, положителните (розовите, идиличните и идеализиращите) представи и образи не се поддават на мултипликация. Имаготворната обвивка на свой ред предизвиква и процеса на т. нар. образотворен мораториум, на отлагане на познанието и назоваването или - най-малкото - до поместването им в своеобразни "черни кутии" на българо-сръбския диалог, които се намират, или не се намират в пряка зависимост от официалното дефиниране на общуването между българи и сърби в черно, както и от редефинирането на същото общуване в розово.

Казвайки всичко това, изкушаваме се още тук да изразим предположението, че сръбският изказ в българската литература е един от красноречивите примери за конкретизиране на своето и своите. Достатъчно е да припомним политическите излияния на американизирания банатски сърбин Неделкович от " До Чикаго и назад", за когото ектнокултурната презумпция "братя" е чиста монета¹⁷:

Све едно, ща су сърби, ща су бугари - брача словени!

Бай Неделкович не само ни прави комплимент:

[...] очете да ви дадем Клевеленда, па да узмем вашег Стамбулова, па он да додже овде, па да увати за руке ове американи?...

След като успява да се разпознае като славянин при срещата с българите и да установи в разговора с тях, че не е забравил сръбския език и обичаи, след като България, Сърбия, Бавария и Саксония си подават ръце и с общи сили отразяват и побеждават "американския егоизъм и студенина", бай Неделкович казва нещо твърде важно за българското опознаване на Америка и американците и това познание също е в основата на опознавателната стратегия на цялото произведение. Неговото "Знам ги аз американците!" е особен вид провокация към нашите собствени представи за Америка и американците и обогатява българската образотворност спрямо другите изобщо:

Аз почнах да изказвам своето възхищение от американската свобода, равноправие, от държавното им устройство, от общинското им самоуправление, от всичко туй, което ме е възхищавало при четенето на книжки за Америка; но бай Неделкович ме обля със студена водица, като захвана пък той да ми разправя, че "овде е таква велика корупциjа, що jе нигде нема; у вас, у Европи, лjуди су императори, овде е злато император; коj има наj-више силе. Парица е царица, како кажу у нас". Тази е най-благодатната тема за американците, както за устното, така и за печатното слово. "Велика корупциjа - повтаряше бай Неделкович, като ни сочеше раните, които раздира в обществения организъм на Съединените щати жаждата за злато.

В този смисъл можем да обобщим, парафразирайки един извод на Л. Липчева-Пранджева, че знанието на бай Неделкович поддържа убедеността си "от рациото или от самочувствието на някаква степен на неговата просветеност" - "С злато можеш купити и самог президента." Докато знаенето на бай Ганьо е от друг тип: "То идва от напълно освободеното следване на инстинктивната природа, която е приемана за неизменчива и универсална. "Знам ги аз тях" е равносилно семантически на "познавам себе си", но и на "познавам човека въобще". Тъкмо тоталното заличаване на границите "аз" и "другите", "ние и другите" превръща културните традиции в излишно бреме, в манипулативно прикриващ истината инструмент, с който "знаенето" на бай Ганьо непрекъснато трябва да се преборва."¹⁸

Но нека сега се насочим към по-подробно разкриване на онова, с което непрекъснато трябва да се бори имагинистичният подход спрямо разпознаването на Сърбия и сърбите в българската литература, за да не остане собственият ни изследователски наратив един "манипулативно прикриващ истината инструмент". Така, както и образотворният изказ на "Разговор с Ддо" от Джендема не иска да бъде подобен инструмент¹⁹:

Ддо ми разказва за първата си рана
Получилъ я въ сръбската война
Край Сливница въ гръбъ братъ го нападналъ
намушкалъ го съ кинжалъ но ддо не умрлъ

Не врвалъ до братъ да е убиецъ
но скаш че ухапалъ го комаръ
Обърналъ се и само го изглeдалъ
дори не зашлевилъ на брата си шамар.

 

БЕЛЕЖКИ

1. Мутафчиева, В. Разгадавайки баща си (Из "Опит за биография на Петър Мутафчиев"). - Летописи, 1993, кн. 3-4, с. 37. [обратно]

2. Мутафчиев, П. Книга за българите. Отг. ред. проф. В. Гюзелев. С., 1987, 152-135. [обратно]

3. С немного удачно скования неологизъм "сръбскост" в цялото изследване се обозначава сръбския "Космо-Психо-Логос" (казано с терминологията на Г. Гачев). Предпочитанията ни към не съвсем изискания от гледна точка на българското словообразуване неологизъм "сръбскост" се дължат не само на вече създадената традиция на използването на неологизми като "чешкост", словашкост" и "полскост". Много по-голяма основателност употребата на понятието "сръбскост" има с оглед оразличаването на неговото съдържание от смисъла на шовинистично конотирания през 1844 г. термин на Илия Гарашанин "сръбство" и на претоварения с асоциации за субкултура епитет "сръбско". [обратно]

4. Мутафчиева, В. Цит. съч., 37. [обратно]

5. Конев, И. Из българо-сръбските литературни взаимоотношения. От Освобождението на България до Балканската война. С., 1968, с. 91. [обратно]

6. Пак там, с. 93.  [обратно]

7. Кьосев, А. Следговор. АНТИ-КАМБУРОВ или "Гръбнакът на българската литература е политически". - В: Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст. А. Кьосев. С., 1999, с. 257.  [обратно]

8. Конев, И. Цит. съч., с. 93.  [обратно]

9. Станева, К. Паисиевата история днес - проблематизации и употреби. В памет на проф. П. Динеков. - Литературен вестник, бр. 41, 16-22. XII. 1998, с. 8.  [обратно]

10. Протохристова, К. Над предела на епохите. - Старобългарска литература 18. С., 1985, с. 208.  [обратно]

11. Вж. подробно по този въпрос у Н. Данова. Представата за "другия" на Балканите: образът на гърка в българската книжнина през XV- средата на XIX век. - Исторически преглед, 1993, кн. 6, с. 17. [обратно]

12. Конев, И. Утопиите на Балканите като идеал на перспективата. - В: Предци и предтечи - митове и утопии на Балканите. Благоевград, 1997, с. 10. [обратно]

13. Вж. по този въпрос подробно у М. Йовевска. Българската представа за Босна и Херцеговина под австро-унгарска окупация. - В: Представата за "другия" на Балканите. С., 1995, 242-247. [обратно]

14. Вж. по този въпрос у Д. Перович. Черна гора като мотив в поезията на Вазов. - В: Колоквиум "Проблеми на българската литература". ИВАН ВАЗОВ. С., 1987,107-113; Христо Ботев, Черна гора и черногорците. - В. Христо Ботев. Нови изследвания. С., 1990, 382-389. [обратно]

15. Тодоров, В. Чешкият сюжет. Чехия и чехите в българската литература. С., 1992; И свой своя (не)позна... Етюди по славянска имагинистика. Част първа. Славянска библиотека, 1/1996. С., 1996; Част втора. Голяма чешка библиотека, 2/1997. С., 1997; Част трета. Голяма чешка библиотека, 1/1998. С., 1998; Общуване с церемонии или български образи на Полша и поляците. Имагинистична студия. С., 1999. [обратно]

16. Георгиев, Н. Как да разбираме образът на другия? - В: Алманах Бохемия - 96. С., 1996, с. 197. [обратно]

17. Вж. подробно по този въпрос у В. Трайков. За някои балкански особености в проблема за "образа на другия". - В. Представата за "другия" на Балканите..., 261-262. [обратно]

18. Л. Липчева-Пранджева. Бързият сън на митовете. Пловдив, 1999, с. 72. [обратно]

19. Ангелов, А. Песни от ДЖЕНДЕМА. С., 1994, с. 73. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.