"ПРИЯТЕЛСКО УПОМЕНАНИЕ"

Величко Тодоров

web | Знам ги аз тях!

Редица причини, по-важните от които се опитахме да разкрием в предходната глава от изследването, принуждават Раковски, въпреки разочарованието си от Сърбия във връзка с неуспеха на Първата българска легия, да не бъде нападателен към "нашите съседи братя сърби", чиято политика към българите в началото на 60-те години той разчита като "мечтаний покрит пансърбизъм". През 1863 г. със своето упоменание той прави опити да склони сърбите да влязят "в правий път съседства и братства", макар и да е омерзен от това, че официална Сърбия започва да тълкува българското народно име "с една отвратност и някаква си отмъстителна помисъл"¹:

Сърбите, ако да се сближават доста тясно по езика си с българите и ако да живеят в непосредствено съседство с тях, обаче всякоги са били смъртни неприятели български и никоги не са престанали да им противодействат, когато им се е появявало и най-малко счастливо и благоприятно обстоятелство.

До Освобождението, респективно до Сръбско-българската война от 1885 г., българските "упоменания" повечето пъти наистина остават в границите, или по-точно казано, на гребена на сърбофилския мит. Дотогава българските негодувания сами по себе си не битуват като сърбофобски знаци, но вкупом изглеждат като последно предупредително построение.

Предоверяването на Сърбия като на реална помощница и вероятна избавителка води до съмнения, подозрения, разочарования и дезилюзии, до нескривано несъгласие със сръбската нелоялност, недобросъвестни извъртания, фалшифициране или подценяване на факти. Това е изначалният вид български негодувания. Първи изгубва доверие в "Сестра Сърбия" Раковски, който пръв забелязва, че в сръбските учебници не се споменава за участието на българи в сръбските националноосвободителни борби². Раковски незабавно реагира и срещу сръбските домогвания към български територии, както и срещу мнението на сръбската интелигенция за това, че "българите били загубили военния си дух, станали са земеделски народ и могли лесно да приемат военно водачество на сръбския елемент"³. Срещу засилващите се сръбски опити за подмяна на географското наименование Македония с условния хороним Стара Сърбия (респективно Голяма стара Сърбия) пръв проговаря Петко Славейков, който разграничава експанзионистичната идеология на сръбското правителство от традиционните нагласи на сръбския народ⁴:

Па имат още и безочлявостта да ни лъстят и да ни заслепяват с онова ипокритическо преструване и вероломните голи уверения, че тям на сърдце им нищо не лежало освен да възстановят съгласието между народите на Балканскийт полуостров? Съгласие? Не, и тысячи пъти не.

През 1869 г. П. Славейков публикува статията "Сърбия и българите", в която заключава⁵:

Във вселенската история ще срещнем твърде малко такива поучителни примери, щото два съседни, сродни народи, да могат и двата да са струполят в гробът на пропастта по причина на тяхното несъгласие, на взаимното недоверие или от кривото разбирание на своето междуособно положение; колкото за тази тъжна истина можем ся убеди като разгърнем историята на българите и сърбите.

Не пропуска той да се възпротиви и срещу фантасмагорията на сръбски дипломати, според които Сърбия има "виртуално" право на Македония⁶.

Вторият тип негодувания се свързват с българското несъгласие за доминация на Сърбия в бъдеща Дунавска, Южнославянска или Балканска федерация. За отношението на нашите възрожденски водачи към модела за федериране върху основата на славянското единство вече говорихме в предходната глава на проучването. Тук ни се иска обаче да подчертаем, че т. нар. федератизми имат доста продължителен живот в рамките на българо-сръбския диалог независимо от предосвобожденските предупреждения и протести. Още през 1885 г. например, в "Македонски глас" Димитър Благоев призовава към Балканска федерация с оглед освобождаването на Македония: "Само във федерацията е прогресът, щастието и силата на народите, които населяват Балканския полуостров".⁷ "Идеята за балканска федерация - констатира много по-късно Д. Казасов, - развита с особена убедителност и настойчивост след погромите в 1913 и 1918 години от социалистическите деятели, не остана чужда на старите революционери от бившата Вътрешна македонска организация. Те прегърнаха тая идея и я направиха знаме на борбата за освобождение на Македония".⁸ В предговора към книгата си "Българите в Моравско и Тимошко..." (1931) Тихомир Павлов определя нашите отношения към войнствената реторика на сръбските национализми като "престъпна немарливост и сляпа доброта", "непростима податливост на коварния сръбски план", обобщавайки: "У нас често се заговорва за Балканска конфедерация или за включването ни в Югославия. Но при сръбската неискреност и задкулисност и едното и другото се обръща на залъгалка и примка. [...] Ние винаги сме бивали готови на подвизи и жертви за бъдещето на славянския полуостров, на почвата на равноправието и самоопределянето, а сърбите се готвели за завладяване и за хегемония. Ние сме се стремили да вървим "с духа на новото време", когато сърбите са замислювали да денационализирват и асимилирват. [...] За западните български земи ние сме толкова търпеливи и сигурни, колкото са гузни и жестоки управляващите набързо сглобената Югославия".⁹

Третият тип негодувания произтичат от българското омерзение спрямо произволните сръбски подмени на историческото право с правото на територии, но тъй като за тези злоупотреби на Миналото отворихме дума в предходната част на изследването, тук само ще припомним категоричните думи на Каравелов¹⁰:

Да, нашата история трябва да се започне сега и от нас зависи нейният увод да бъде светъл и велик.

Своеобразно тъмен и дребнав на пръв поглед, а в действителност - най-малкото - силно проблематизиран е уводът към българския сърбофобски мит. Става дума за четвъртия вид предосвобожденски негодувания, този път възникнали при съизмерването на българската и сръбската юначност и по-точно - при сръбските опити за подценяване на българското участие в Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г., както и при българските усилия да се надцени това участие. За усложненията на българо-сръбския диалог в този момент, за българското люшкане между възторга и унинието можем да съдим по мемоарното свидетелство на Константин Величков от книгата "В тъмница" (1899):

Тук ни завари и Сръбската война, но мъчно ми е да определя сега какви чувства възбуди у нас. Ние симпатизирахме горещо на сърбите, вярвахме в тяхното юначество, желаехме им успех, но скептически се отнасяхме към изхода на войната.

Българското емигрантско опиянение от обявяването на войната, от първата сръбска победа при Бабина Глава, което име "този час придоби чудна прелест и изразителност", лумването на патриотичната страст живописно са представени в повестта "Немили-недраги" (1883) от Иван Вазов:

При известието за войната всичките се обхванаха от един вид безумие. Продадоха, оставиха, подариха, унищожиха всичко, що съставляваше имота им, за да не милеят освен за България, както направиха едно време - ако можем да приведем това сравнение - македонците на Александър Велики, като запалиха корабите си на азиатския бряг, за да не мислят вече за връщане назад. [...] Весело време беше тогава.

Младият Говедаров, търговец от Букурещ , конкретизира горепосоченото "безумие" по следния начин в драмата "Хъшове" (1894):

Днес тръгва друга дружина доброволци, около двайсет души... Не може да си въобразите какво въодушевение. Войната ги възроди. Трогателни работи стават... Има троица братя, които тръгват заедно. Караха се няколко дни кого да оставят да варди дюкяна... Най-после го затвориха: продадоха, каквото можаха, па и тримата в Сърбия. То чудо, госпожице. На сватба отиват - не на бой! Днешната дружина има за цел от Сърбия да мине в България и да подигне народа.

Още в Кладово обаче между идващите български доброволци и сръбските гранични власти, респективно сръбските военни, отговарящи за разпределение на четите, възниква привидно немаловажният спор - дали да се развява и българското знаме в хода на военните действия: "Не бих припомнял това печално недоразумение между двата братски народа - посочва М. Димитров, - ако мълвата за него не проникнеше в преувеличен вид (подч. - В. Т.) най-напред сред българската емиграция в Румъния, а след това и отсам Дунава, подготвяйки сред българската буржоазия, а така също и сред част от българската интелигенция изводи, крайно неблагоприятни за съвместни действия със сърбите. Това от своя страна хвърляло сянка не само върху делото, но и върху личността на Каравелов като един от последователните и смели защитници на идеята да се върви заедно със сърбите".¹¹ Сблъсъкът на двете патриотични еманации, на двете националистични доктрини според М. Димитров водят до взаимно преекспониране и на дребни, и на сериозни проблеми, вследствие на което сърбите обявяват българите за подли, страхливи и неспособни от 6 милиона "да дадат един милион здрави мъже".¹² Срещу наново прозвучалата сръбска "ария на клеветата" Иван Вазов написва стихотворението "Подъл ли е българският народ?", обговорено под линия по следния показателен за изострянето на българо-сръбски диалог начин:

Написано по повод крайно оскърбителния език на сръбските вестници към нашите доброволци в Сърбия и към българите изобщо през Сръбско-турската война от 1876 г. Това раздражание, извикано от неуспехите на сръбското оръжие и от шовинизма на известни сръбски кръгове, се почувствува много тежко от емиграцията ни в Румъния и събуди скръб и силно негодувание, отзвук на които са тия стихове. Искрен привърженик на идеята за сръбско-българско братство, аз ги считам като израз на едно преходно възбуждение и ги поместих тука като характерни за настроенията в оня исторически момент.

Следват изброяване на сръбските упреци (деславянизиране, покорност, обезхрабряване), тяхното нулифициране и защитата на своето и своите чрез аргументи от Миналото и Сегашното:

Да! Братя същи, да, братя родни,
от нас по-силни и по-свободни,
с вода възвряла ни днес поляха.
Вий сте род долен - ни те казаха, -
вий сте род долен и низко племе,
за смърт решено от много време;
от робство дълго сте веч изгнили
и кръв нечиста ври в ваште жили!
Не сте славяне, а стадо хора,
що в робство трае и мре в позора.
[...]
Но аз ви питам - на що роптайте?
Със кой народ се днес вий ругайте?
От кой народ се срамите вие,
та сте решили да се убие?
Не от тогоз ли, кой в път ви вкара,
кому дължите писмо и вяра?
От тоз народ ли, кой в старо време
бе слава, гордост на славско племе?
[...]
И пак, когато от зла робия
да се избави скокна Сърбия,
какви юнаци от нашта рода
паднаха тамо зарад свобода!

Следват, разбира се, "Боят при Гредетин", "При Морава", "Завърналий се доброволец от Сърбия". Гредетин е първият сръбски топоним, който се асоциира в новобългарската литература със значение на българско лобно място. Прав е С. Игов, когато твърди, че чрез смъртта на Бръчков се реализира по компенсативно-художествен път Вазовият комплекс за вина, "така плодотворен за творчеството му".¹³ В епилога на "Немили-недраги" Вазов представя този "злополучен и героически бой", наблюдаван хладнокръвно и пасивно от сръбската резерва, като неопровержим аргумент срещу сръбската поетика на мълвата, съдържаща българо-фобски референции:

Но българите умиха лицето си. Героизмът им гръмна навсякъде и запуши устата на клеветата. Генерал Черняев, трогнат от подвига им, ги обсипа с похвали и награди...

Нещо повече. Сакрализацията на оронима Гредетин поражда и други асоциации. Боят при "негостоприемни височини", където загиват почти всички български юнаци, е представен (в епилога на драмата "Хъшове" той е и онагледен с една "Жива картина") от Вазов и катосръбски топос на героизма, който навлиза в българската идеологемна ономастика и с превръщането си в нарицателно име за нашата следосвбожденска немара към поборниците за свободата:

Остана жив само Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха, и дясната ръка изсъхна.

Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията..., и тоя лев на Стара планина, и тоя герой на Гредетин, малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар...

Една дълга агония!...

Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?...

Срещу сръбските българофобски инсинуации в хода на войната се опълчва и сп. "Славянско братство" на Р. И. Блъсков: "Далеч сме да укоряваме целия сръбски народ. Ние ще споменем тук мимоходом нещо върху сегашните им работи, особено враждебните обноски на техните дипломати и държавници към българите. [...] В заключение ние ще кажем, какво нашето намерение не е тук, за да нападаме сърбите, подбудени от някаква си завист и злоба, но да им наумим, че с тези си постъпки те не правят нищо друго, освен да посяват вечна омраза между двата братски и съседни народа, на които сетнините не ще бъдат добри и потомството има да ги кълне до века".¹⁴ Ето още едно "приятелско упоменание", още един предупредителен, но не нападателен акт. Очевидно до Освобождението епитетът "приятелско" все още е последица от базови, а не от конюнктурни нагласи. Това особено ясно проличава чрез факта, че през същата година, когато Вазов отхвърля категорично сръбското определение за българския народ като "подъл", пак той пише стихотворението "Южнославянска солидарност" по повод свалянето на 50-тима българи бунтовници от парахода "Радецки", т.е. във връзка със спасяването им от австрийските власти, които искат да ги предадат в турски плен:

Приймете мойто чисто, горещо поздравленье,
о внуци на Душана, о, братя наскърбени!
Вий чувства по-достойни явихте къмто нас.
О, вий сте нежни братя, покланям се на вас.
Напразно враговете зарадваха се тайно,
че таз вражда минутна у нас бе нещо трайно,
че тя като задуши естествения глас,
дълбока, вечна яма ще тури между нас.

Трябва на това място да се отбележи, че сръбските нападки срещу българските доброволци не са само плод на негодуванието им от пораженията, които турците им нанасят със завземането на Княжевац и Зайчар. Вазов отбелязва в "Неотдавна", че българските юнаци още от самото начало са приети студено и "скоро станаха предмет на най-оскърбително недоверие, ненавист и презрение"¹⁵.  По-нататък той конкретизира наблюденията си в тази посока след разбиването на сръбските войски при Крушевац¹⁶:

Подир разгрома на сърбите, с което се осуетиха и нашите патриотически надежди, деятелността на Комитета (Българското централно благотворително общество в Букурещ - бел. В. Т.) доби много неблагоприятен характер. Понеже изворите на паричните помощи пресекнаха поради последвалото разочарование в сръбското дело, той трябваше всеки ден да повръща гладни или неудовлетворени купуве върнали се от войната роптаещи доброволци, които се обръщаха към него за помощ.

Според историка К. Манчев българската обсесия на сърбите се оформя по-рано: "Сръбските опасения от решаването на българския въпрос се проявяват още по време на учредяване на Българската екзархия през 1870 г. Белград тогава протестира пред Портата и цариградската патриаршия срещу териториалния обхват на екзархията; настоява се тя да действа като българска национална църква само в границите на някогашната Търновска патриаршия. По време на Източната криза от 1875-1878 г. идеята за Сърбо-България или Българо-Сърбия вече е забравена, сега на преден план стои съперничеството и противопоставянето, а Балканският съюз от 1866-1868 г. е погребан".¹⁷ Нашата сръбска обсесия се изостря още повече по време на Събско-черногорско-турската война, като се имат предвид и трудно скриваните завоевателни сръбски цели, и хулите към българските доброволци и изобщо към българския народ. Всичко това като че ли отприщва нова вълна от омерзение към "сръбското оръдие" Л. Каравелов, който - според в. "Възраждане" на Тодор Пеев - безнаказано върлува и интригува между сърби и българи в качеството си на "самозван български посланик".¹⁸ "Неуспехът на последната (Сърбия - бел. В. Т.) във войната, натрупалото се недоволство между сърби и българи и настроението на голяма част от емиграцията в Румъния срещу самия него, дори закани чрез вестниците, а не е изключено и в писма - обобщава М. Димитров, - всичко това Каравелов понесъл с цената на силни страдания, то му струвало нерви и здраве".¹⁹

Поредното българско разочарование от сърбите, дължащо се както на преувеличаването на някои несъществени организационни недостатъци, така и на надценяването на някои скрити или полускрити геополитически замисли, допринася за стереотипизирането на сръбската надменност и пренебрежителност спрямо българите, от една страна, а, от друга - за стереотипизирането на българското разочарование и омерзение от Сърбия и сърбите. Във връзка с това проявите на българския героизъм на сръбска земя се конотират различно и противоречиво в рамките на един и същ текст. Например в дневника на видния общественик Пера Тодорович²⁰, който споменава, че като доброволци във войната насила са били изпращани живеещи и работещи в Сърбия като занаятчии или обикновени надничари българи, без обаче да икономисва истината за героизма на българските четници под ръководството на Ильо войвода²¹:

Връщам се в Алексинац около шест часа вечерта. Щабът беше се вече върнал. Българската дружина, която видяхме сутринта, се би добре. Колко ни е скъп всеки човек, а как лекомислено изгубихме днес стотици!

Успешният за българите ход и край на Руско-турската война активизира пропагандистите на Милош Милоевич, които освен това, че трайно се настаняват в Пирот, през пролетта на 1878 г. започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели и софийските села, както личи от епистоларния разказ на един очевидец²²:

Туй се случи татък около 21 май. Не зная с какво намерение сърбите пуснали проповедници по софийските села да примамват селяните на сръбска страна, за да се казват сърби. Те им обещават, че няма за три години да им вземат нито данък, нито войници. Простият и глупавият селянин туй търси. И тъй като голяма част от селяните софийски се подхвърлиха на тяхна страна, сърбите дойдоха и в Сливница. С туй тяхно разпръсване по селата причиниха анархия в софийски окръг. Русите гледаха хладнокръвно, при все че софиянци се вълнуваха и казваха, че ако дойдат в София, както се носеше глас, то те били готови да се бият със сърбите, но по никой начин не ще да търпят сърбите да окупират София. [...] Най-после губернаторът като видя, че и заптиета, които се изпращаха от София по селата, почнаха да ги връзват селяните и да ги предават на сръбските войници, които пък ги препращаха под стража в Пирот, тогава взе в сериозност тази дръзка постъпка на селяните и на сърбите. Трябва да е всичко туй съобщил на главната квартира. Губернаторът изпровожда член от окръжния съвет с окръжния началник, за да разнасят билети по селата, които като дойдат сърбите, да им покажат, за да не ги закачат, но голяците и глупците сърби туй и не гледаха, но напредваха да завземат села, които попадат под София.

Ето как току-що освободени, софиянци замалко да бъдат поробени наново, този път от православните си братя сърби, съседи по местоживеене и сродни души в много отношения, включително и по вироглавство (особено очевидно е сродството им по дебелоглавство тъкмо с шопите). Ето защо никак не е преувеличена хипотезата за това, че и сръбската опасност, сръбските териториални претенции също са причина, ако не главната, то онази, която е допринесла в последния момент най-много за избиране на София за столица на нова България²³. Или както лаконично се изразява италианският хронист Вито Мантегаца: "Русия искаше столицата близо до сръбската граница - да противостои на Сърбия, покровителствана от Австрия".²⁴ "Ние знаем - посочва по-късно на свой ред П. Тодоров, - че Сърбия не беше настроена добре спрямо новото княжество още от момента на неговото създаване. Разочарованието на всички сръбски политици е било особено голямо, когато стават известни първите граници на България. Сръбското правителство е внесло своя дан усилия, за да се предотврати една велика България. [...] Неправилният поглед на сръбските държавници върху техните задачи на Балканите не се дължи само на страха от възможна С. Стефанска България, нито на съединението на двете български половини. В най-ранните времена, когато не са долавяни още първите зари от свободата на България, отговорните фактори в Сърбия не са били с по-широки схващания по взаимните отношения на балканските държави. Сърбия, също и Гърция не са гледали благосклонно на създаването на още една свободна балканска държава независимо от размера на нейните граници. [...] При подобна психология, която се гради на крайно погрешни разбирания, избухналата Сръбско-българска война и нейният завършек разстрои още повече взаимните отношения. В гърдите на едни тя загнезди чувството за отплата, в главите на другите - крайната подозрителност. Вместо да се хвърли моста на пълното разбирателство и да се развие то до пълна съседска интимност, изкопаната пропаст погреба задълго проповедите за балканска солидарност. Не просветление на балканското съзнание, което би открило по други хоризонти, но настъпи буен шовинизъм, който помрачаваше ред години и млади, и стари. [...] Ако бъдещето на българския народ не беше оставено на кръстопътя и още от началото беше създадена една гранично и национално добре оформена държава, при всичкия романтизъм на това време, България щеше да се посвети предимно на културни, делови задачи, не щеше да мисли главно за своето оръжие, щеше да бъде също спасена в бъдещето от много и твърде скъпи илюзии. България заживя с пълно убеждение, че нейният път е този на крайния милитаризъм (подч. - В. Т.). Усвоена от началото тази система, поправките стават много трудни, а увлеченията са много лесни и опасни. [...] Но ние мислим, че когато изтъкваме като една причина за нашите нещастия милитаризма и крайния национализъм в известни среди, трябваше да се спуснем за момент поне над родилната люлка на нашата държава. Безразсъдството на Берлинския конгрес създаде едни прусашки балкани и, в много случаи, една фуриозна България (подч. - В. Т.)."²⁵

БЕЛЕЖКИ

1. Цит. по И. Николов. Добронамереност срещу какво?. - В: Българите и съседните народи в публицистиката на Раковски, Каравелов, Ботев, Яворов. Съст. И. Николов. С., 1996, с. 10. [обратно]

2. Данова, Н. Образът на гърците, сърбите, албанците и румънците..., с. 91; Трайков, В. Раковски и балканските народи. С., 1971, с. 118 и сл. [обратно]

3. Данова, Н. Цит. съч., с. 92; Трайков, В. Цит. съч., с. 121. [обратно]

4. Данова, Н. Пак там. [обратно]

5. Пак там, с. 92; Мирчева, К. Материали за образа на другия в българския възрожденски периодичен печат. (А-ФАР-И/13). [обратно]

6. Данова, Н. Цит. съч., с. 94. [обратно]

7. Цит. по Д. Казасов. Бурни години 1918-1944. С., 1949, с. 250. [обратно]

8. Пак там. Вж. подробно за българските обмисляния и обговаряния на модела за федериране в периода 1914-1918 г. у П. Петрова. Идеята за обединението на южните славяни през Първата световна война и България. - В: Представи за другия на Балканите..., 248-253. [обратно]

9. Павлов, Т. Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин (с две факсимилета, 18 клишета и 1 карта). Фототипно издание. С., 1991, с. 1, 6, 11. [обратно]

10. Димитров, М. Любен Каравелов. Библиография. С., 1959, с. 134. [обратно]

11. Пак там, с. 309. [обратно]

12. Пак там, с. 312. [обратно]

13. Игов, С. История на новата българска литература 1878-1944. С., с. 38. [обратно]

14. Цит. по. Н. Драганов. Сп. Славянско братство през освободителната Руско-турска война. - В.: Год. на СУ. Фил. фак. Т. LIX, 1. С., 1965, 300-301. [обратно]

15. Цит. по М. Марковска. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов. Част първа (1850-1895). С., 1981, с. 73. [обратно]

16. Пак там. [обратно]

17. Манчев, К. История на Сърбия. С., 1999, с. 199. [обратно]

18. Вж. подробно по този въпрос у М. Димитров. Цит. съч., с. 327. [обратно]

19. Пак там, с. 344. [обратно]

20. Пръв на това обръща внимание И. Конев. Из българо-сръбските литературни взаимоотношения (От Освобождението на България до Балканската война). С., 1968, с. 58-59. [обратно]

21. Пак там, с. 59. [обратно]

22. Цит. по М. Семов, Д. Иванов. С минало като в роман. Чужденците в политическия, материалния и духовния живот на българската столица 1878-1908. С., 1999, с. 11. [обратно]

23. Пак там, с. 12. [обратно]

24. Пак там, с. 15. [обратно]

25. Тодоров, П. Погромите на България.Част I. С., 1930, 34-36. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.