"ЮДА - ТИТО"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Изцяло в съзвучие с титовската персонификация на българския сърбофилски мит е и оличностяването на нашия "сърбоядски" изказ чрез образа на водача на "маршализирана" Югославия след разрива й със СССР и страните от сталинистката орбита през 1948 г. Юдаизацията на Тито, представянето му като нечуван и невиждан дотогава предател на комунистическата идея, е главният конструкт в практиките по срутването на дотогавашния кумир, по крушението на символа и изобщо по демонизирането на предишния идол. Едва ли ще е преувеличено, ако кажем, че веднага след съветската антититовска семиотизация не друга, а българската литература предлага най-много услугите си за масирано идеологическо компрометиране на Тито и неговата ревизионистична и националистично-шовинистична клика. Едва ли може да се намери сред другите народнодемократични държави от Съветския блок толкова очевиден антититовски консенсус, колкото ярко изразен е той сред българските писатели, които сякаш под строй, като войници на партията заемат отредения им аванпост! Новото им служене на Идеологемата ги довежда до участие в една рядко срещана в другите социалистическо-реалистични литератури РЕТРАКТАЦИЯ, публичен отказ от нещо, казано и изповядвано по-рано. В хода на това фрапантно отказване се изгражда и поредната българска естетика на ругатните спрямо сръбскостта. Казваме сръбскостта, а не Тито, титовизма и Титовата клика тъй като тази естетика постепенно от персоналистично омаскаряване се превръща в антиюгославски семиозис, чиято основна форма е табуизирането, премълчаването и недоизказването на сръбскостта по времето на Титова Югославия. Пресимволизирането след юни 1948 г. обуславя поредното "застудяване" в българо-сръбския диалог. То е болезнено, тъй като засяга не само управляващите, не само интелигенцията, но и обикновения народ, въвличайки ги в капана на идеологическата налудничавост. Болезнено е то и защото полага българската литература за известно време в руслото на идеологемните заклинания и шаблони, с които се разяснява инверсията на бившия югославски свят, този от 1945 до 1948 г., и света след тази паметна година, този на "касапина Тито" и "еничарите на Ранкович", на капиталистическа и буржоазна Югославия. Времето от края на 40-те и началото на 50-те години е наистина кратко, но интензивното антититовско стигматизиране за това време оказва въздействие и много по-късно - най-вече върху българската естетика на пропуските.

Разпадането на идеологическата илюзия "Тито" се извършва системно и масово по модела на юдаизацията, на сатанизацията и зоологизацията. И трите модела заедно с техните разновидности откриваме във фамозния от гледна точка на тогавашното изостряне на българо-сръбския диалог до степен на скъсване "сборник от стихотворения, разкази и очерци", съставен от неотдавна завърналия се наш дипломат (аташе по печата) в Белград Богомил Нонев и озаглавен "Юда - Тито" (1952). В него вземат участие много звани и незвани кандидати за самополагане в зараждащия се соцреализъм български творци: Х. Радевски, М. Грубешлиева, Д. Габе, Б. Балабанов, Б. Глогински, Б. Райнов, С. Чернишев, И. Бурин, Б. Божилов, Н. Стайков, А. Тодоров, П. Матеев, Н. Марангозов, П. Матев, Р. Ралин, К. Цачев, Д. Овадия, Г. Бицин, С. Пенчева, В. Голев, Д. Точев, В. Колевски, Д. Гонов, Л. Станчев, Д. Симидов, И. Русков, Г. Авгарски, К. Велков, Н. Ланков, П. Станчева, В. Андреев, С. Минков, Т. Генов, Б. Нонев, Д. Асенов, С. Ц. Даскалов, Б. Крумов, Х. Бенадов и др. За чакала Тито, за чакалската му слава, както и за убийците от Белград - фашистката банда на Тито - се говори изцяло отрицателно и се създават негативни образи: земята на Юда, навсякъде дебнат платени шпионски мутри, змия, змийско гнездо, заплют пигмей, новият Юда, Юдушка, самодържец, мракобесен вражески стан, размахал е Ранкович тежка нагайка, Югославия-тъмница, препълнена със затвори, бълха и дървеница, свиня най-лична в Дедине, удбаши на мърша вият, бандит, бандити, връхлитат удбовците бесно и пр., и пр. В "Детска рисунка" Б. Райнов риторично пита, след като е представил как на училищния стобор деца са нарисували "прасе с еполети/ как стои/ пред пълно корито":

Коритото
пълно е 
с едри монети, 
а прасето
е с надпис 
"Тито".

[...]

Изверго,
щом децата
те мразят така,
как те мразиме ний
помисли си!

Любим похват е сравнението между чезнещата Сърбия и цветущата България - "Наша пролет" от С. Чернишев:

Наша пролет, наша мирна пролет, 
с ясно жълти цветове и птици!  
В мартенската киша шляпат роти 
с титовски навъсени войници.

Сърбия тъмней под облак черен.
Вее вятър. Буря се надига.
Комунисти падат в престрелки.
И димят запалените книги.

Тито лази в тъмна нощ по склона,
Тито стреля в наште граничари  
и пълзят на изток еталони,
там където се синей България!

Градежът на Титовия социализъм "най-сполучливо" е направен от Д. Симидов:

Във Югославия със чуден идеализъм
строи се нова сграда - социализъм,
но с материали от фашистки произход;
Америка доставя архитектите,
във Англия изготвят проектите
и работата е в пълен ход.

[...]

Помощникът му е майстор Тито
с лице подпухнало, охранено и сито, -
той, без да спира,
върти наточената кървава секира...
Въртят секира и дюлгерските бригади
на Ранкович, Джилас и Пияде -
все ударници - майстори от класа -
и вик, и рев просторите оглася...

Строят, градят - все за доброто на
народа.
- Какво градят?
- Затвор, последна мода...

Покрай острите нападки срещу американизацията (доларизацията) и вестернализацията на Титова Югославия, заедно със саркастичните обрисовки на Титовата суетност в личностен план и с преекспонирането му в публичнто пространство българските писатели не крият омерзението си и от репресиите в отклонилата се от "правилния" страна. Много характерен в тази насока е очеркът на В. Андреев "Титовите лагери на смъртта":

"Живи трупове" - това са най-точните думи за страшното състояние, до което маршалът-чудовище е докарал десетки хиляди синове на югославските народи. Сърцето ти леденее от гняв и омраза към шапката убийци, като си представиш как затворниците - останали само кожа и кости - влизат голи в ледените води на Адриатика, разпенените води ги блъскат и задавят с мътната, солена вода, вятърът ги пронизва, ръцете и краката им се вкоченясват, но те трябва да работят денонощно, без да могат и дъх да си поемат, те трябва да вадят пясъка, с който ще зидат гбници за нови свои другари [...]. И най-ужасното е, като си помислиш, че това са комунисти, твои героични братя, чиято единствена "вина" е тази, че са останали верни на своя народ, на Съветския съюз, на великия вожд и човек който дава живота и смисъла на нашата епоха...

Титовци често си служат с познатата мерзост: били сме отричали героизма на югославските народи в народоосвободителната борба. Разбира се, не на предателите отговаряме ние, не на тия, които извършиха най- циничното светотатство и мародерство - като пращаха под огъня на врага достойните комунисти, а сега искат да се кичат с тяхната неувяхваща слава. Но югославските народи знаят: ние се възхищаваме от техния героизъм в тежката битка срещу немския фашизъм, ние се възхищаваме и днес от тия техни синове, които и сетния си дъх - най-мъчителен и скъп - отдават в неравната битка срещу титовия фашизъм...

Образът на честния югославски комунист е пресъздаден от Д. Асенов в разказа "Когато Тито награждава" от издадения през 1951 г. едноименен сборник. Случаят на инженер Тошич е описан схематично на фона на множество информации за борбата на титовци и тяхната вярна УДБ-а (Държавната сигурност) срещу "коминформците", както за образуването на нелегални групи за саботажи и партизански действия в Черна гора и Далмация. Около този информационен поток се ситуира конфликтът в драмата на И. Аржентински "Буря над Югославия". Антититовският и антиамериканският патос, просталинистката тенденция на петте действия и седемте картини са свързани с личността и поведението на генерала от Титовата армия Пеко Маркович, останал си "информбюровец" и стриктно противопоставящ се срещу ревизионистите, подкрепяни в конкретния случай от американския резидент в едно провинциално градче Джонсън. В творбата на Аржентински също гневно се протестира срещу омразната банда доносници на тайната полиция УДБ-а и отново се говори за нелегалния отпор срещу Тито, надигащата се буря, "страшната буря на народния гняв".

Инициаторът на българския антитовски гняв, Б. Нонев, издава през 1951 г. книгата "Предателство. Очерки за днешна Югославия". Пише за страната, която тогава не посещават само честните хора, комунистите. Пише за постоянните нейни посетители - аферисти и ласкатели, банкери и гангстери на перото, резиденти и шпиони, троцкисти, фашисти, геметовци, николапетковисти, империалисти:

Тито и Ранкович се стремят да американизират и фашизират културния живот. [...] Днес в Югославия единствено западните империалисти имат право да вършат пропаганда. Те издават бюлетини, подържат изложби, имат книжарници, внасят филми и книги, списания и илюстровани картички. [...] Сега площад "Теразия" е мястото за разходки и център на търговия. На север и на юг от този правоъгълен площад се откриват две дълги и тесни улици, носещи имената на един познат от миналото деспот, който смята себе си за "просветен абсолютист " - княз Михайло Обренович, и на един също така добре познат деспот от настоящето - Тито, когото народът нарича просто и изразително: фашист. [...] По "Теразия" вечер се разхожда титовата младеж, разхождат се празноскитащи, минават стотици граждани, които се прибират по домовете си. Всички са облечени в стари износени дрехи правени през 1940 или 1941 година. [...] Затова и всред минаващите хора се чувствува дъх на нечистоплътност, дрехите им са скъсани, без копчета, неизгладени. [...] По ъглите висят групички младежи с тесни панталони, дълги сака. Вратът им обрасъл със сплъстена коса, намазана с брилянтин, а на върха на главата се развява някакъв петелски перчем, старателно накъдрен на електрически апарат. У нас такива типове ги наричаме "суинги", те сега са твърде рядко племе, последни мохикани на една извратена и омразна мода, чужда на трудовия ни народ, чужда на нравите на новия наш морал. Тия господа се наричат " фрайери ", сиреч " свободни хора ", и тук те са възраждащо се племе. [...] Дългокосите гамени се трупат пред кинематографите на "Теразия", гледат американски филми и черпят пример от африканските подвизи на Тарзан [...]. "Фрайерите" са персонала на черната борса в Белград, която в последно време е достигнала страхотни размери. [...] Когато мракът слезе още по-ниско над централния белградски площад, тая "младеж" се премества ведно със своите перчеми и псувни, ведно с пистолета на кръста си, в "Палас", "Лотос" или "Загреб" - белградските нощни локали. Тук е мръсно и задушно, но има джаз и момичета. А това допада на ранковичевата "социалистическа" младеж. За тях сега белградският център е рай: американски филми, американски модни журнали, джазове и дансинги, гладни и лесно достъпни жени.

От тях се иска само едно: да крещят до прегракване:

- Ние сме титови, Тито е наш.

В политическия очерк "Титовци - врагове на мира" (1952) Б. Нонев подробно пише за "злостните врагове на свободата на българския народ", тръгнали по пътя на измяната, по пътя на "животинския империализъм и лакейската служба на империализма" (В. Червенков). Освен от доклад на тогавашния български партиен лидер Б. Нонев цитира в подкрепа на тезата си не кой да е, а самия Владимир Поптомов, който само преди няколко години критикува слабата степен на македонизация на Пиринския край, а сега нарича титовци заради териториалната им алчност "най-злостните врагове на българския народ". Уточнява Б. Нонев и факта за враждебното държане на Титовата народноосвободителна армия срещу българката армия и Трети украински фронт през есента на 1944 г., държане в полза на изтеглящите се от Гърция германски части. Споменава се и за силно развитата титовска шпионска и саботьорска мрежа в Пиринския край, както и за най-честата форма на вражеско отношение срещу България - гранични провокации и инциденти, въздушни нарушения от самолети, диверсии. Осъжда строго Нонев и клеветническите кампании срещу България, както и злостното отношение на титовци към българското малцинство в Югославия. Не пропуска да отбележи той и изключително дискриминационния режим спрямо българските дипломати в Белград, а за "най-гнусно" титовско злодеяние определя взривяването на държавното индустриално предприятие "Гео Милев" при гара Искър, извършено от "юдата" Асен Мадов Миланов "по заповед на майор Угрица, помощник военен аташе в югославското посолство в София".

Може без преувеличение да се каже, че след прословутата резолюция на Коминформбюро българският антититовизъм, намерил живописно изображение не само по страниците на в. "Стършел", но и в представянето на "жива картина" по време на манифестации - "а в следващата платформа прекарваха Тито, затворен в клетка", както свидетелства Г. Марков¹, - става най-важният фактор за смълчаването, спотайването, маргинализирането на сръбския изказ в българската литература от средата на 50-те до началото на 90-те години на XX в.

Неслучайно Весела Чичовска обобщава, че и най-малката проява на недоверие (дори това да е съвсем непредумишлено, както в случая с българското неразбиране на пиесата на словенския автор Иван Цанкар "Кралят на Бетайново" и югославското определяне на това неразбиране като удар на Коминформбюро) "възпламенява взаимно негодувание"²: "Внезапно българската тема губи своята актуалност в югославския културен живот, което предизвиква и реципрочни действия у нас. Характерно е, че в края на изследвания етап в международната ни дейност пламенните призиви за вечно приятелство и взаимната готовност за българо-югославски културен обмен са заменени с ледено мълчание. Не се достига обаче до острата конфронтация и до размяната на взаимни обвинения, намерили през последвалите три-четири години официален израз в информационните средства в Югославия и в България, т.е. в културната сфера, която е най-свързава с политиката. Така в края на 1948 г. е смутена онази атмосфера, установена от края на 1944 г. в отношенията между двете държави, в името на която българската интелигенция тогава е заставена да направи жертвения и с нищо неоправдан компромис (както доказват това и събитията от последвалите десетилетия) при оценката на националната ни история и култура."³ Сякаш в потвърждение на този печален извод Г. Марков констатира, че след 1956 г. покрай редица промени настава и следната⁴ :

Промени се и отношението към историята. Сръбско-българската война беше вече прогресивна, а Балканската още по-прогресивна. Боевете при Люле Бургаз и Булаир бяха признати за национални изрази на героизъм, макар Първата световна война да си оставаше територия на монархическата реакция.

Трудно преминавана територия става Югославия след 1948 г. Топосът "пространство с препятствия", разбира се, възниква отпреди това време. В "Път през годините" К. Константинов например споделя:

Ние, българите, по-остро от другите изпитвахме тия неприятности и мъчнотии, защото на първо място, бяхме в лагера на победените и криво или право си бяхме спечелили славата на пакостен и непочтен народ, второ, защото нашето участие, като съюзници на германците бе продължило войната и, най-сетне, защото съседката ни Сърбия, сега вече голяма държава Югославия, имаше доста основания да бъде злопаметна към нас и пречеше на минаването ни през нейна територия (подч. - В. Т.). Тъй че когато през 1925 година трябваше да отида служебно за няколко месеца в чужбина, минавайки през Югославия, на гара Цариброд (дето десет години преди това бях служил като мирови съдия) не ми беше позволено да сляза и да пия чаша вода, а освен това през цялото пътуване до австрийската граница бях под явен полицейски надзор. Същото беше и на връщане. Но трябва да се признае, че тая атмосфера бе типично балканска и че колкото по на запад отивахме, толкова по-слабо се чувствуваше някаква враждебност. Днес всичко това изглежда дребно-архаично, неважно. Но ето че трийсет-четирийсет години по-късно ("възвръща се вятърът по своите кръгове") същите страсти със същата сила отново определят отношенията между държавите и хората.

Породен още през 1885 г., развил се след 1918 г. и утвърдил се като един от важните мотиви за сръбскостта в българската литература след 1948 г. е шпиономанският мотив.⁵ "Когато през 1961 г. - припомня си Иван Джамбазов - Сатиричният театър за пръв път излезе в чужбина, на гастрол в Белград, роднините ми (скопските му братовчеди, "все музиканти" - бел. В. Т.) ме чакаха на гарата в 5 часа сутринта. 12 души с печено прасе, дамаджани вино и ракия. Тогава Калата и Стояна ме попитаха: "Джамби, ти да не си югославски шпионин?"⁶. Мотивът за взаимната шпиономания се среща и в спомените на С. Игов за студентските вълнения в Белград през 1968 г.⁷:

Наистина имах доста приятели сред бунтарите - млади интелектуалци, а и живеех близо до университета, при това понякога на шега ми казваха - "ти да не си български шпионин", (по-късно в България пък са ме обявили за "сръбски шпионин", един известен покоен поет дори публично наричаше заниманията ми с Андрич предателство, тъй като "Андрич бил фашист").

Всеки, разбира се, има право на собствено мнение, дори невярно. Работата обаче е в това, че от такива "мнения" (всъщност клевети) се изковаваше и официалното отношение, манипулираха се човешки съдби, прилагаха се по-груби или по-изтънчени репресивни мерки. С подобни "аргументи" журналистът и преводачът Ганчо Савов бе вкаран и прекара единадесет години в затвора.

Не иска да позволи Иван Ефрейторов да се формира подобно "официално становище" за него с оглед опитите на Сърбина да подмами като "мръсна каракачанска кучка" сина му, та и той да избяга в Сърбия като майка си. Сърбина от новелата на Й. Радичков "Последно лято" (1970) си спечелва прозвището само заради това, че направил неуспешен опит да избяга там, където бяга сестра му:

Няколко дни той живя обхванат от емоцията на страха. Зидовете, плевните, портите, всичко, което досега е било мъртво, оживя, почна да шепти. Зидовете, къщите, портите шептяха, че в Кулска околия въстанали: петстотин жени избягали с децата си в Югославия, като разбили целия военен гарнизон. Късно една нощ братът на неговата жена премина оттук, натоварен с хлябове, и му каза, че също ще бяга в Югославия; цяла армия се трупа там, сетне ще се върнат, когато този ад (колективизацията - бел. В. Т.) стихне, а ако не стихне, сами ще го загасят. Стегнатата от солта мисъл отказа, беглецът изчезна в нощта и след един ден само Иван Ефрейторов трябваше да заплати отново, за туй, че онзи избягал към границата и че не го предал, за съучастничеството плати.

Не е излишно да посочим, че при Радичков някои знаци на универсалното зло имат сръбски произход. Веднъж това са сръбските свине, които не само "не пълнеят", но и "щуреят", пък и на всичко отгоре "са свирепи" ("Свирепо настроение", "Суматоха"). Втори път това е "злата муха" ("Нова бубулечка"), която според Иван Татаров дошла през 1925 г. откъм Сръбско, "нападнала селцето и за половин ден повалила петдесет и две глави едър рогат добитък". Трети път това е "новостта" на Гераско от разказа "Ху-йовини"⁸:

По време на войната козар от моето село бе мобилизиран да служи е окупационния корпус в Сърбия, ако не ме лъже паметта, в района на Нишки бани. Казваше се Гераско. Бе простоват и възглупав човек, добродушен, бяха му намерили жена чак от сръбската граница. Подобно на младоженеца невестата също тъй бе възглупава и простовата, но за добродушие при нея изобщо не можеше да се говори. Нашите хора наричат жителите от селата край сръбската граница торлаци. Нямат особено високо мнение за тях, смятат ги за изостанали [...].

Един ден Гераско се връща от Нишки бани в отпуск "да нагледа невестата и да помогне в земеделската работа". Случва се нещо странно между двамата още първия ден, още първата нощ. Братята на торлачката идват да си я приберат. Гераско се връща в Нишки бани, войната свършва и по време на купонната система заедно с най-необходимите неща се раздава и "съвършено непотребна, залежала през войната стока, която жителите се задължаваха да купят". Веднъж такава стока били презервативите на каучуковата фабрика "Зебра" в Курило:

Тогава чак мобилизираният в Нишки бани Гераско призна, че с такваз именно хуйовина бил патил, когато през войната си идвал в отпуск. Срещу малко ракия той успял да се снабди с нея, защото искал, като си дойде при невестата, да опита като как е оная работа, когато не пускаш вироглавеца гологлав, ами го загугляш. Дотук всичко добре, но торлачката, като вижда как мъжът й се приготовлява, се слисва, прави такъв скандал, че човекът наистина се намира като в небрано лозе. Тя отказва да спи с него, подозирайки го, че с това нещо е спал със сръбкините в Нишки бани, които се лекували от бездетство на баните и били известни не само със своята разпуснатост, ами и с това, че псуват наравно с мъжете.

БЕЛЕЖКИ

1. Марков, Г Задочни репортажи за България. С., 1990, с. 285. [обратно]

2. Чичовска, В. Международна културна дейност на България 1944-1948. С., 1990, с. 351. [обратно]

3. П а к там. [обратно]

4. Марков, Г. Цит. съч., с. 373. [обратно]

5. Вж. подробно по този въпрос у Огнянов, Л. "Студената война" и "шпиономанията" в България (1949-1953). В: Модерна България. Сборник исторически изследвания в чест на 65-годишнините на професор д-р Величко Георгиев и академик Илчо Димитров. Съст. Т. Баева. С., 1999, 292-312. [обратно]

6. Дончева, 3., Джамбазов, И. Наричаха ме царя на дублажа. - Труд, 26. IX. 1999, с. 5. [обратно]

7. Игов, С. 1968. - Септември, 1990, №8, с. 11. [обратно]

8. Радичков, Й. Ху-йовини. - 24 часа, 21. VIII. 1993, с. 9. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.