"СЪРБОЯДСТВОТО"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Думата "сърбоядство", както се подразбира, е неологизъм. Нещо повече: тя е вторичен неологизъм, тъй като е стъкмена по модела на Кирил-Христовото новослово "сърбоядец". Появата му е много показателна за основното значение на думата - вербалния и действения български "канибализъм" спрямо сръбскостта. Омерзен от българските обществени и литературни нрави, безмилостно скандализиран от Александър Балабанов и македонските студенти в София по повод негова отдавнашна македонофобска епиграма, публикувана в поетичната му "Антология" (1922), К. Христов напуска България. От мемоарния разказ "Пръв параход с българи транзит през Югославия", включен в книгата "Ад в рая. Автобиографичен роман" (1997), става ясно как той за всеки случай уведомява спътницата си Весела, че "ако на сръбските власти е заповядано "татаробългарина" да го снемат от парахода", ще го направят на всяка цена, независимо от това дали има револвер, или няма¹. В този момент Кирил Христов е убеден, "че ако Балабанян (А. Балабанов - бел. В. Т.) е сторил всичко, за да уведоми сръбските власти, че през Сърбия минава най-големият "сърбоядец" от българите"², няма как да не го свалят. Да се опитваме да разберем кой колко е заслужил за българското сърбоядство след 1885 г. и особено след Междусъюзническата (1913) и Европейската война (1914-1918), както и през 20-те - 30 те години на ХХ в., е твърде изнурителна, не кой знае колко полезна и - в крайна сметка - съвсем неадекватна на нашия изследователски разказ работа. Струва си обаче да разкрием образотворните механизми и на вербалния, и на действения български "канибализъм" спрямо Сърбия и сърбите в посочените периоди.

Сърбоядският изказ се оформя най-напред чрез българските образи на сръбската пропаганда, чрез констатирането, разкриването и противопоставя-нето на сръбската фундаменталистка българофобия в Моравско и Тимошко, но най-вече в Македония. "Няма страна - обобщава П. Тодоров, - която да е изследвана тъй подробно етнографски; няма народ, който да е затрупан от книги до такава степен, с единствената цел да се уреди неговото положение. Македонският въпрос не биде разрешаван само отвлечено, в емигрантската литература, при шумните демонстрации, по професорските катедри, из политическите среди. На няколко пъти той беше практически поставен - стана флаг на две свети войни, от които излезе още по-замъглен, като че ли неразрешимо заплетен. [...] В тия големи, напрегнати борби, които изграждат бъдещето на Югославия, - борби с големи компромиси и неочаквани решения - не се споменава името на една единствена народност - Македония. На юг не е позволено да бъде произнасяно, в Белград съвсем не се чува, в северните части на кралството се също замълчава. Като че ли в тази изстрадала страна не живеят също славяни, като че ли на тази народност са дадени вече всички права и всички условия за спокойно съществуване. [...] Историческото развитие на идеята за сръбско-българското споразумение; по характерните негови моменти, които биваха заливани с потоци идеализъм - поне от българска страна - не събуждат вече в душата на нашия народ, и особено в интелигенцията му, много големи упования. Разучаванията в тази насока - включително и тия, които са освободени от излишен шовинизъм - показват, че Сърбия не се издигна нито през един момент над главния мотив, който създаде и движи балканската трагедия - повече земя (подч. - В. Т.)!"³ "Повече земя, разбира се, в посока към излаз на море... Но тази геостратегическа задача влиза в непреодолимо противоречие с ентелехията на България, с българската мечта за обединяване на изконните територии, с политическия мит "Македония". Целевата причина на българския народ също е геостратегическа задача, въпреки че се реализира много по-мудно, много по-шаблонно и много по-неефикасно от сръбската. "И по такъв начин - посочва П. Тодоров - се разгаряше все по-нервно словесният огън един срещу други, че "искали да ни ограбят" или "че искаме да ги ограбим"; и постоянно балканците си внушаваха, че всеки от тях е достатъчно силен да излезе срещу двама или даже срещу всички, за да брани "застрашените" идеали."

Сръбската българофобска пропаганда започва да се набива на очи в качеството си на експанзионистична доктрина веднага след Сръбско-българската война от 1885 г. Така например още във връзка с издаването на една песнопойка със стари сръбски песни авторът на брошурата "Сръбската пропаганда на Балканския полуостров" остро възнегодува срещу някои стихотворения, които си позволяват да напишат "най-развратни" хора като М. Милоевич⁴:

Бугарине рине,
Ей, ти море църни циганине
Причувай ми свиние,
Кат се вратим да ти платим
Два замаа, два шамара,
Кат се върним да ти...

"Така пламва словесната междусъседска война - уточнява П. Тодоров, - която се води дълго време с голяма енергия, но и с още по-голяма взаимна ненавист. Още оттогава са били заизпращани в Македония сръбски и гръцки чети, та с "черна съвест" да се борят с българските учители."⁵

Филологът славист Димитър Матов също се намесва в тази "словесна война", издавайки през 1893 г. брошурата "Сръбско-българската етнографска препирня пред науката", в която обвинява "сичката сръбска интелигенция: "Цяла паплач писатели пускат из народа книжки, календарчета и учебници по география и история, дето се проповядва теорията на Милоевич и Среткович [...]."⁶ И Яворов в статията си "Ако имахме само един враг" (1903) не остава безучастен пред развихрилия се сръбски шовинизъм: "Уви, за румънина, за сърбина, за гърка няма нищо по-ненавистно от македонеца, от македонския българин. [...] В Сърбия не можем да кажем, че сме македонци, ако не искаме след себе си тълпа властни и невластни пройдохи, които ще ни убеждават в "право сръбство" и които, покажем ли упорство, ще ни затласкат и запсуват както е подадине само на един "прав сърбин", разбира се, когато е у дома си, а не при Сливница."⁷

По поверителните рапорти, тайните писма, шифрованите телеграми и всички видове български дипломатически донесения може да се обрисува образът на сръбската пропагандна машина в Македония в края на XIX и началото на ХХ в. Като се започне от умелите заблуди на пътуващите чужденци и несъвсем умелите камуфлажи с оглед сърбизирането на външния облик на градове и села (шивачи, фабриканти, хотелиери, кръчмари, певачки и пр.), та се стигне до очевидни или скрити подкупи на турски сановници, влиятелни турци, свещеници и всички доносници, както и до открити насилствени действия срещу противниците на сръбската пропаганда. Образът на този сръбски "Натиск към Македония" откриваме в мемоарите на Петър Нейков, посетил Серско и Скопие през 1909 г.⁸:

В Скопие за гърци не ставаше дума. Тук настъпваха сърбите - упорито и методично, - а българите се бранеха, не без нападения и от тяхна страна. Българските училища в Скопие бяха стари, с традиции, с вдъхновяващи образци; те бяха добре устроени, учителските кадри бяха отлични, учениците - многобройни. Сръбските училища бяха нови, сега се организираха. Но сръбската държава изразходваше за тях значителни суми, строеше нови модерни сгради, вербуваше със силна пропаганда и с материални съблазни ученици от града и околността. И докато българското учителство лежеше на своите здрави някога позиции, новодошлите сръбски учители, подбрани по темперамента и фанатизма си, действуваха решително и смело, едва ли не като в завоювана страна, но без особени възможности за внушителни демонстрации и без особен успех.

От пет или шест години сърбите имаха в Скопие свой митрополит. Но българската духовна община, с по-дълбоки корени в града и околността, умело отбиваше нападенията, които идеха от Сърбия.

Оставаше трето средство: чрез субсидии и прииждащи от Сърбия търговци да се даде един по-силен сръбски облик на търговията. Тук успехът беше очевиден. Главните хотели - "Турати" и "Димър", повечето ресторанти и кафенета имаха собственици сърби или поне прислужници сърби. Но най-много цъфтяха нощните заведения, дето се подвизаваха грижливо отбрани по фигура и глас прочутите сръбкини певачки. Те привличаха голяма част от скопската турска младеж, но най-много турските офицери.

В поверителен доклад до министър-председателя И. Е. Гешов от 21 март 1911 г. четем⁹:

Първата по-осезателна проява на сръбската пропаганда в Скопско се отнася към 1882-1883 година, след като Берлинският конгрес постанови окупирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Несполучливата за Сърбия война в 1885 година накара нейните държавници да подирят диверсия в Македония, за изличаване претърпените на Сливница несполуки. До 1890 година сръбската пропаганда мълчаливо се организираше, сондираше почвата в Македония за своята бъдеща дейност, изучаваше местните условия. До тая дата тя не доби някакви резултати, които започнаха да излизат наяве едвам след тая дата. Към 1895-96 година се започнаха българските революционни движения в Македония, които се завършиха с известната Винишка афера и обрекоха на тежки изпитания целия Скопски край. Те именно създадоха твърде благоприятна почва за разширението на сръбската пропаганда. Българският елемент в Македония ставаше постепенно все по-подозрителен и по-опасен в очите на турската власт, която виде в лицето на сръбските агитатори добри съюзници за съкрушаване на българското единство в много места с компактна българска маса. От това време започна онова quasi-официялно покровителство на турската власт спрямо сръбската пропаганда.

Срещу сръбската открита политика на превземане на Македония със злато или с насилие, срещу създаването на сръбски колорит в северозападната й част, както и срещу сръбското омаломощаване на българския елемент в цяла Македония с оглед едно бъдещо определяне на "сфери на влияние" и "дележ на Македония" България противопоставя официалното си становище за "еволюционното реформиране на тая страна", т.е. усвоената веднъж "еволюционна политика"¹⁰. Пак в поверителен доклад (21. III. 1911) г.) и пак до И. Е. Гешов управляващият Българското консулство в Скопие И. Т. Икономов тревожно отбелязва¹¹:

Въпреки многочислеността на българската маса в Европейска Турция, въпреки съседството ни с тая страна, ние немаме още никаква българска банка, никаква връзка на железопътните мрежи, освен оная при Любимец, наложена от интересите на Европа. [...] Сръбската пропаганда вирее благодарение на следваната от нас досега политика. Турция ще продължава да я фаворизира догдето ний я заплашваме с чети и комюникета [...]. Требва да се определи едно направление, един път: в една или друга страна. Неопределеността не ще ни заведе надалече.

Според Антон Страшимиров началото на "сръбския книжовен поход срещу Македония" започва със съчинението на виенския публицист Спиридон Гопчевич "Macedonien und Alt-Serbien" (1889): "То възпламени и заслепи сърбите, отклони ги от Босна и ги насочи на юг. Книгата имаше всичките качества на голям фокус. Българското племе се отхвърляше зад Янтра и Места, а земите на запад се рисуваха като куриозни подробности, като чисто сръбски. И всичко това се придружаваше с множество илюстрации на крайезерните и крайморските български градове, които земаха очите на сърбите и ги опияняваха. А сръбското издание на книгата се придружаваше с такива позлатени корици (с великолепен сръбски държавен герб, който включва и българския лев), с каквито до днес не се е украсявала нито една сръбска книга."¹² С какво точно започва българският поход срещу сръбската пропаганда е въпрос, на който по ред причини ще си позволим тук да не отговаряме. Но че такъв поход има отпреди войните, е безспорен факт. Друг е въпросът, че този поход има причинно-следствен характер, че се случва като последица, а не като инициатива, че не е мотивиран като "кръстоносен", а като "митологоносен", т.е. като нещо, което не е свръхактуално, а преди всичко е свръхидеологемно, тъй като "ябълката" сякаш от само себе си ще падне у нас, а "раздорът" ще остане между другите съседи. От началото на ХХ в. до войните българското великодушие граничи с фрапираща сантименталност за сметка на съобразителността и трезвостта, в ущърб на националния прагматизъм. "Ние винаги сме бивали готови на подвизи и саможертви за бъдещето на Балканския полуостров - отбелязва Тихомир Павлов, - на почвата на равноправието и самоопределянето, а сърбите са се готвели за завладяване и за хегемония. Ние сме се стремили да вървим "с духа на новото време", когато сърбите са замислювали да денационализират и да асимилирват. Със своята наивност ние загубихме."¹³ Всъщност наивността ни остава преди всичко на политическо, на държавническо равнище. В областта на научната аргументация действията ни са систематични, а резултатите - безспорни. Достатъчно е да споменем уникалната книга на проф. Йордан Иванов "Български старини из Македония" (1908). Неслучайно в навечерието на Втория славянски събор, проведен през 1910 г. в София, в Белград се разпространява слухът, "че в България е издаден специален том за Македония с доказателства за нейната национална принадлежност"¹⁴, вследствие на което се редуцира съставът на сръбската делегация. Извън научните дирения и постижения обаче нашият геополитически изказ наистина остава в сферата на митологизацията, респективно в сферата на пиемонтизацията, както личи от спомените на А. Балабанов¹⁵:

Тогава, когато България се викаше "Пиемонт на Балканите", "Прусия на Балканите, "Япония в Европа". [...] 1912 година е. България е на върха на своята сила и слава. Прусия на Балканите. Япония на Балканите. [...]

Както е печално известно, България не само не става държавата обединител на Балканския полуостров, но за сравнително кратко време успява да обедини срещу себе си всичките си балкански съседи. Краткостта обаче е само хронологическа, конюнктурна. В структурален план тя се превръща в едно протяжно агонизиране на БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Или както отсича в "Българският народ" (1921) Емануил Попдимитров, чието родно село е разполовено между България и Сърбия след Ньойския договор:

Но ето ги: Сливница - вчера, и Одрин е днес.
И Солун - опасан от живи стени,
и кървава слава безплодна, без вест,
и в мрак - съсипни.
И ето на халост пролена
кръвта ти свещена...

В този период на възход и падения се оформя българският сърбофобски пропаганден изказ, насочен срещу "великосръбския бяс", срещу "нечуваната и невижданата" сръбска дързост в науката, срещу "нечуваните и невижданите насилия и злодеяния", вършени от сърбите в българските земи под тяхна власт": "И на края нека, подобно на Ботйова в 1875 г., заявиме високо и на всеуслишание, че ние, българите, и днес нямаме нищо против сръбския народ и против неговите искрени и честни синове, ако, за добра чест на южното славянство, наистина ще се намерят сега такива сърби, но се борим и ще се бориме главно, единствено против сеячите на великосърбиянската лудост, които разправят, че българщината била плод от руската българофилска политика и екзархийската пропаганда, и че ако не била тази политика и тая пропаганда, днес всичко до Черно море би било изключително сръбско, защото в действителност нямало българи, а всичко онова, що се зове българин, било кост от сръбската кост и кръв от сръбската кръв [...]."¹⁶ Изводът е на проф. С. Младенов, който е убеден, че преди всичко учените трябва да съдействат за изглаждане на българо-сръбските отношения след войните. Срещу "великосръбската напаст", срещу "великосърбиянската лодка на Милош Милоевич" според него може и е длъжна да се възправи най-вече всичко научната безпристрастна съвест¹⁷. През 1930 г. не един и не двама автори с нескривана болка говорят по страниците на сп. "Отец Паисий" за "страшното падение на велико-сърбиянския манталитет", за неизлечимата поквара на "един своего рода сръбски фарисейски дух, загубен за истината, справедливостта и цивилизацията", за това че "олтарът на сръбското национално възпитание е най-новият сръбски учебник по история за средните училища".

"Чудовищната система за изкореняването на българщината в тоя злощастен край"¹⁸, въведена от сърбите в Македония преди, по време и след Междусъюзническата война, е разкрита и в доклада на Карнеги от 1914 г.: "Какви са резултатите на тази неумолима система в началото на Сръбско-българската война? Един български учител ги описва както следва: "Ако човек няма никаква подкрепа и е непрекъснато под заплахата на неограничено разбойничество, поддържано от законната власт, дори да е европеец (подч. - В. Т.) той по всяка вероятност ще декларира, че е сърбин."¹⁹ В Карнегиевата анкета се акцентира и върху друго: "Сърбите и гърците хранеха илюзия, която скоро се изпари пред действителността. Сръбският, както и гръцкият войник твърдо и наивно вярваха, че в Македония ще срещнат само съотечественици - хора, говорещи на техния език, викащи "Живио!" или "Зито!", но вместо такива те намираха хора, говорещи друг език, които викаха "Ура!"²⁰ Ето защо не е случайно обстоятелството, че български антидот срещу сръбския експанзионизъм използва в своя дневник и д-р Васил Радославов, цитирайки откъс от една наша пропагандна брошура²¹:

Сърбия винаги е била наш враг, а при това не отявлен, а коварен - вълк облечен в овча кожа. Тази вражда, основана върху завистта, датира от древни времена и доказва за лишен път, че сърбите не са се въодушевлявали никога от чувството на "славянство", когато техните народни интереси, макар и не жизнени, са били в игра... Какво ще каже светът за тази нация на коварства и подлости, доказани многократно и то през течение на вековете, как ще дамгоса историята този народ на конспиратори и убийци - това не ни интересува. Но за нас българите се налага заключението, че Сърбия е била и продължава да бъде наш заклет враг...

Връхна точка на българската сърбофобска пропаганда, която се разстила без спазването на някаква определена геостратегическа стратификация след Междусъюзническата, в хода на Първата световна война и през 20-те и 30-те години, представлява брошурата на Боян Пенев "Сръбският шовинизъм" (1915). Основен образотворен похват в нея е "техниката на етикетизирането"²², съчетана с честото позоваване на презумпцията за сръбската вина. Двата етикета, с които борави Б. Пенев, са "пакостната мегаломания" и "безогледният шовинизъм": "Сръбският народ векове наред е живял с мисълта, че от всички славянски народи има най-велико историческо минало, най-храбри и славни юнаци, най-хубави песни и най-велики владетели. Всички други трябва да се очудват на Сърбия, да благоговеят пред нея и да я имат за образец - ала образец, който никой не може достигна, защото сърбите са единствени на земята: няма друг народ равен на тях по величие - "Србин има све, што други нема" се казва в една популярна сръбска песен. "Ал’ Србину раван се не наче" четем в друга. В тая нещастна страна, дето манията за величие е заразила и стари и млади, и правителството и народ (подч. - В. Т.), има само един аршин, с който се мери всичко, що е сръбско - в Сърбия всичко е велико: и държавата, и народа, и земята, камъните, и дърветата..."²³ Неслучайно в този цитат акцентираме върху Боян-Пеневото указание за това, че трагично-комичната грандомания е характерно поведение и на сръбския народ. До това указание, а и много дълго време след него у нас буйно вирее традицията да се оневинява сръбският народ за сметка на обвиненията срещу правителствените кръгове и изобщо официалните институции и фигури. Нужно е на това място да кажем, че именно Б. Пенев пръв категорично скъсва с българския унес по невинността на сръбския народ и интелигенция, с благородната наивност и безусловната доверчивост към онова, което не е СРЪБСКА ВЛАСТ. Особено безпощаден е той към учените факири, към манипулаторите на фактите, събитията и участниците в тях, към сръбската "мнима наука". Не пропуска да осъди и поведението на своя познайник и колега Й. Скерлич, мастит литературен историк, чийто авторитет Пенчо Славейков също употребява (в отворено писмо до делегатите) като аргумент срещу провеждането на Втория славянски събор в София през 1910 г.²⁴ В опита си да разкрие психологията на сръбския шовинизъм, да вникне в нравствените и интелектуалните особености на сръбския дух, Б. Пенев се позовава на един от тримата най-активни ругатели на името "българи" - редом с Милош Милоевич и Спиридон Гопчевич - проф. Йован Цвиич, географ и етнолог, "бащата" на названието "неопределен народ" за "македонските българи, което днес е изходна база за конструирането на мистифицираната македонска етнонимна политика, за изграждане на теория за уж изконни македонци, за славянски народ, различен от българския"²⁵: "В дадения случай - отбелязва Б. Пенев, - като поддържа едно заблуждение и извърта очевидни факти, сърбинът проявява неизкоренима повърхност, безсъвестност и плитколукавство; а в основата на всичко това се долавя безкрайна злоба и ненавист."²⁶ Според Цвиич типични за сръбската менталност са "лекият и повърхностен ентусиазъм", "неопределимата душевна лекомисленост", "вещото изклинчване", склонността към "измами и помагане на неистината или нагласяване на привидната истина", "несолидността" и "недобросъвестността". Боян Пенев остро реагира и срещу методите за националистично възпитание на учениците по история и география в Сърбия, възпитание изцяло българофобско: "Тук няма нищо за учудване. Пътят, по който бе тръгнала Сърбия, по който вървя толкова години, като създаваше болни поколения, отровени още в люлката от шовинистичната зараза, можеше да изведе само до един край - до тоя, на който сме свидетели днес - пише през 1916 г. Б. Пенев. - Когато цял един народ, заедно със своите наставници и водители, обезумее, когато неговото самовъзвеличаване мине всяка граница и го заслепи, той, без да забележи, идва все по-близо до своята гибел. Сърбите сами са виновни за съдбата си. Те я дириха, почти силом я накараха да бъде тъй жестока, каквато е днес."²⁷ Като се противопоставя остро срещу сръбската пропаганда в Македония, Б. Пенев категорично отхвърля обидните определения за българите от сръбската шовинистична поезия: чудовища и изроди, най-отвратителния и див народ, адско племе грозно, което трябва да се изтреби; българските войски са монголски пълчища, орда, черни людоеди; пияни българи, жалки нещастници, мерзки, подли, лукави, азиатски зверове, луд шоплук, изроди, гадни шопи; българските генерали са пияници, простаци, градинари; българите са хищни, муфтаджии, себични, непостоянни, празноглави типове; винаги покорна турска рая; народ, който не си е помръднал и пръста за своето освобождение, което получил като неочаквано и незаслужено наследство; хора, способни да извършат безподобни зверства. Не пести своя критически патос той и при разкриване спецификата на сръбския шовинизъм и сръбската грандомания чрез анализ на образци от поетическото творчество на сърбите: "Не може да се откаже, че тоя народ има необикновена способност да измисля, да се самозалъже и заблуждава другите. И до днес той се отнася към миналото си с легендарни и митически схващания, - преданията и песните счита за най-сигурни източници на своята история и вярва в тях, тъй както децата вярват, че е истина всичко, що се разправя във фантастичните приказки. И днес, както е било и преди, в Сърбия всичко се превръща на песен и приказка, минава в областта на легендата, която народът с течение на времето все повече украсява, докато най-сетне изчезне всякаква връзка между измислицата и действителния факт. За съвременните политически събития сръбските поети пишат само в тона и стила на народната сръбска песен, - използуват нейните образи, нейната реторика и фантастичност, идеализират сръбското племе и неговата юнащина, тъй както е сторено това в песните за Крали Марко и Милоша Обилич."²⁸

Фрапантен пример за манипулиране на исторически факти Б. Пенев открива в народните песни "На нашите завоеватели на Одрин" и в "Сръбска лира"²⁹:

Край Одрин сръбската войска стои,
Че от турчин тя не се бои...
От висините Архангела ни гледа,
И благославя сръбската победа.

Срещу това релефно изкривяване на прочутата българска победа българският военен изказ противопоставя антиципацията на Кирил Христов от седма песен на епическата поема "Чада на Балкана" (1928-1930):

Бе заповядано да се нагърби
сам българина с нея. Помагачи сърби
на южний сектор само да стоят
и да подприщят път;
че тръгнат ли - ще ни се струпа на главата:
ще си отворят сетне тъй устата -
те всичко свършили биле -
и току виж притиснали ни зле,
щом малко само ги кръв понакваси -
в награда майка си да искат и баща си.

Първата национална катастрофа - Междусъюзническата война (16 юни -18 юли 1913 г.) - и Втората, включването на България в Централните сили по време на Европейската война (14 октомври 1915) и в Ньойския договор (27 ноември 1919 г.), отваря пред българската литература нови възможности за представяне на баталната тематика, за нейното документално или художествено конкретизиране, за философското й осмисляне. Дават възможности българските победи и погроми и за една интензивна отрицателна стереотипизация на сръбскостта. Въпреки предупредителните и трезвите гласове и ръкописи, въпреки категоричния почерк на Вазов, намерил по-късно свръхубедително потвърждение в Димчо-Дебеляновото прозрение "мъртвият не ни е враг", въпреки въздържането на писателското перо, въпреки неговото оттласкване от "чистите" баталии към хуманистичните универсалии, въпреки всичко това стереотипизацията на Сърбия и сърбите остава не само отрицателна, но стига и до едно шумно огласено вербално сърбоядство, отговарящо на военните реалии и само по себе си предопределящо ги.

Неслучайно в своя "Манифест към българския народ" от 1 октомври 1915 г. Н. В. цар Фердинанд акцентира върху несправедливата за нас подялба на Македония в Букурещ през 1913 г., с оглед мотивирането на българската армия³⁰:

Само нашата коварна съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници. Сърбия не само не поиска да се вслуша в техните съвети, но в озлоблението и алчността си нападна дори собствената ни територия и наште храбри войници бидоха принудени да се сражават за защитата на собствената ни земя.

Не е случайно и това, което самият д-р В. Радославов си спомня за събитията от есента на 1915 г.³¹:

Победите на съюзните войски в Сърбия, завземането на Македония от българските войски и въвеждането на българско управление в тази област, която съставляваше обекта на българската намеса в световната война, се посрещнаха с извънреден ентусиазъм от целокупния български народ. В страната царуваше общо задоволство.

Съвсем друго обаче записва в дневника си Михаил Маджаров³²:

Превзимат се градове като Щип, Велес, Скопие, Врана и Пирот, които всекога са считани и от всички за български, но в България тия събития не произвеждат никакъв ентусиазъм: никъде не се чува едно "Ура", една песен, в никоя черкова не се отслужва един молебен. Хората четат вестници, питат за новини, но стоят замислени, загрижени, стреснати. Сякаш всичко това не е реално. А печатът и цензурата правят всичко възможно, за да създадат ентусиазъм (подч. - В. Т.). Никому не е позволено да каже една справедлива дума за страните от Съглашението... Че няма абсолютно никакъв ентусиазъм в тая война го признават и партизаните на правителството. Фактът е толкова очебиен, щото би станал смешен оня, който би се решил да го отрече. Той доказва едно нещо, че българският народ, колкото и да е мекушав и раболепен, по инстинкт чувствува, че това, което се върши, не е съобразено с неговата история и с добре разбраните негови интереси. Населението няма понятие за истинското положение на работите; то вярва, че Германия е могъществена, че тя е победила Съглашението, че войната се приближава към своя край, но какво ще стане по-нататък? Може би тоя въпрос не си го полага тъй ясно, но личи, че душата на народа се изпълва със съмнения...

Онези, които не се съмняват ни най-малко, лягат и осъмват със "Съюзници-разбойници!" на Любомир Бобевски:

Поехме ний ръка на брат,
У вас душа се крила ад,
Привичка на разбойник стар,
Погазил име, чест, олтар!
Съюзници-разбойници,
Коварни, подли и без срам,
Обрахте ни, ограбихте
Отечествения наш храм!
Не хора сте демони вий,
У вас престъпността се крий,
Загнездила се здраво днес;
Вий рожба сте на злоба, бяс!
За сатанинския ви план
О, подла, завистлива сган,
Помнете, сметка ний държим
И люто ще ви отмъстим!

За съмняващите се остава да се съюзят с подпоручик д-р Методий Попов, бъдещия именит български биолог, който в писмо от 21 януари 1913 г. пише до своя любим учител и професор в Софийския университет, хърватина Степан Юренич, като споделя обзелото го след победите при Люле-Бургас и Бунар-Хисар видение за "грозната и покъртителна картина на боя", за "ужасния", "недостойния кошмар", определен от някои като "въжделена мечта, идеал на съвременното "унизявано" човечество"³³:

Но не остана ли в сегашно време всяка война един анахронизъм. Не е ли това една дълбока ирония над това жалко човечество. Моето дълбоко убеждение след всичко видяно и преживяно е, че всеки народ, който води война, или се приготовлява за нея, е варварски. И варвари са всички сегашни тъй наречени "цивилизовани" народи. Каква гавра с благородните пориви в човешката душа.

Тематизацията на двата български възхода и двете български падения поражда две интересни полемики в българския литературен живот. Първата еза гледната точка към военния хронотоп:от фронта или от тила трябва да се мисли и пише за войната? Втората - за идеологическите и общочовешките референции на войните. В хода на двете полемики ярко проличава обстоятелството, че в българската литература се случва едно ново структуриране на значения, включващи батални смислови полета, които сами по себе си пораждат батална семиотика. Ще се опитаме най-напред да разкрием споменатите новости чрез творби на сливнишкия бард И. Вазов и на култовия творец на сърбоядството К. Христов. И двамата не се бият на фронтовете. И двамата пишат текстове, чиято поява сетне в една ли друга степен проблематизират. И двамата не успяват да създадат "епоха" в българската литература с военна проблематика...

И за двамата е писано немалко във връзка с интересуващата ни проблематика, което ни подтиква по-скоро към типологизиране, а не към ексцерпиране и анализиране.

В "Сръбският шовинизъм" Б. Пенев посочва, че "сръбският пощурял Пегас" не пощадява и Иван Вазов, на когото Драгутин Илич посвещава стихотворението "Ивану Вазову"³⁴:

От Средец та чак до Дрина
Паметниците ми се извисяват,
Вековете сръбски отброяват...

"В. Илич посвещава няколко стихотворения на Вазова - отбелязва Б. Пенев, - нарича го "софийски укротен Тиртей, лажни апостол льубави, братства, мира... Тартиф... Пилат..." и какво не още. Според Илича Вазов е сторил непростени грехове по отношение на Сърбия. За да ги изкупи, той трябва да убеди еднородците си, че Битоля е сръбски град, че Македония е сръбска, че от сръбския народ няма по-храбър в света. Вазов трябва да внуши на своите, че са долни, вероломни, диви и че се гордеят с чужда, сръбска слава"³⁵:

Когато отклониш тъй зла прокоба
И ужасът на нови боеве,
Легни си мирно, старче в гроба,
Че гробът вече те зове!

"Ала най-големият грях на българския поет е - продължава Б. Пенев, - че се осмелява да напомня на сърбите за Сливница. Този спомен помрачава ума им и ги кара да беснеят. Едно от стихотворенията, посветени Вазову, Илич завършва със следните стихове:

Чуйте ни добре сега:
На Сливница ний бяхме, ще бъдем там отново!
Там, през селата, градовете, равнините ваши
Ще прогърми пак "Божията правда!"... Сбогом
за сега и довиждане!
Да живее сръбска Битоля! Да живеят гаубиците!
Ура! Стегнете здраво сливнишките укрепления!

Тоя сръбски поет, обзет от шовинистичен екстаз, от непреодолима ненавист и злоба към всичко българско, желае да загине безследно българското племе. На Балканския полуостров нямало място за двата народа, - българският трябвало да изчезне:

Не могат едновременно да блестят на връх Балкана
И Симеоновата корона и скиптър на Душана!

Такива са песните, които са широко разпространени в Сърбия между простия народ. В продължение на две години те са претърпели десетина издания. Сърбите ги знаят наизуст, пеят ги, черпят от тях упование в силите си. Тия песни поддържат сръбската самоувереност и надменност, сръбската ненавист към България. От тях сърбите съдят за себе си и за своите врагове."³⁶

Има ли обаче и други причини за сръбския антивазовски изказ? Най-напред бихме искали да посочим обстоятелството, че подобно на масовото разпространение на сръбските шовинистични творби по време на войните Вазовите стихотворения от сбирката "Под гръма на победите" (1914) също се радват на широка популярност, както личи от бележката под черта към "По бойните поля не бях": "Авторът получи многобройни писмени привети от България, също и от бойните полета в Тракия и Македония за много от стихотворенията в тая сбирка и напечатани още през войната във вестниците."³⁷ Освен това, че не отива на фронта, но въпреки това остава за масовия читател "мил" и "оттука", от тила, защото "бойний трепет аз изпитах", пред И. Шишманов Вазов посочва и друго: "Аз зная отлично, че тенденциозните произведения не живеят дълго, но какво от туй? Стига поетът да е изпълнил своята обществена мисия... Националистическите стихотворения бяха полезни за времето си. Аз ги писах, за да възпитавам народа си в понятието гореща отечествена любов."³⁸ Менторският глас на поета обявява още³⁹:

Не! Сърби ний не сме! Далеко сме от тях,
кат херувим от бяс, като небе от ад!
[...]
В дните на триумфа, о, Софио, давай
пример за смиренье - Белград ти не ставай.

Трите военни сбирки на Вазов - "Под гръма на победите", "Песни за Македония" (1913-1916) и "Нови екове" (1917) - и включените в тях 242 стихотворения са обект на успешен имагинистичен анализ в статията "Образът на "другия" на Балканите в стихотворенията на Иван Вазов, посветени на войните за национално обединение (1912-1918) от историците Николай Кръстев и Константин Запрянов. Като констатират, че през втората половина на XIX и началото на ХХ в. се формира двойнствена българска представимост за сърбите - "братя по кръв" и "хищен враг", те с основание поясняват: "И определено най-интересният образ на балканския съсед, който изгражда Вазов във "военните" си стихосбирки, е този на сърбите. Като горещ славянофил и привърженик на идеята за южнославянското единство, Вазов е типичен изразител на двойнствения стереотип, който са изградили българите за северозападния си съсед. Още от втората половина на XIX в. става ясно, че между двете нации ще има големи конфликти в бъдеще. Сръбската общественост, далеч не е толкова романтично настроена като българската, не подема идеята за сръбско-българско единство. Всъщност до известна степен я споделя, но в доста различен план - гледайки на Сърбия като на балкански Пиемонт [...]. Макар и по време на война главно място да заема образът на врага, логично би трябвало да се очаква, макар и по-слабо очертан, да присъства и образът на съюзника сърбин, но в "Под гръма на победите" той напълно отсъства. [...] Всички други стихотворения, които са посветени на отношенията ни със Сърбия, влизат в първата част на "Песни за Македония" [...]. Явно разочарованието, болката от вероломството на сърбите у искрения славянофил е било голямо, защото само в единадесет стихотворения той 62 пъти дава характеристики на сърбите и на действията им към "нас" от типа на "брат вероломен", "злобен враг", "звер", "безумец", "хищник неумит", "коварен удар", "вдълба си зъбите в месата ни живи", "издевателства гнъсни". Оценките на Вазов са "позор", "безчестье", "подлост", "измена", "междубратска сеч", "срам", "безумие". Действията на сърбите в Македония са "нова тирания" - сърбите са сравнени с турците:

"... позор, побой, затвор, изгнаье -
невидени при прежните тирани."

И все пак именно в тая първа част на "Песни за Македония" е най-голямата честота на употребата "брат" в положителен акпект по отношение на сърбите[...]. Стихотворенията във втората част на "Песни за Македония" са писани по време на голямото настъпление на българската армия в Македония през трите месеца на 1915 г. и естествено основният "друг" отново са сърбите. Характеристиките на пръв поглед са същите - "грабител мръсен", "зли палачи" и "потисник" - но вече се появява и известна разлика - почти напълно изчезва "брат" в положителен аспект, започва все по-силно да се набляга на греха, на братския грях, който трябва бъде изкупен и се изкупва: "Грешна Сърбия", "Каин", "племе живяло в невярство", "той, кой разпъна своя брат". Въобще в стиховете ясно се усеща чувството за възстановяване на справедливостта. Тук за пръв път се появява християнското състрадание към вече победения брат - "народ опропастен", "преломен под тежкий кръст на страдания нечути, на терзания люти". В третата част на "Песни за Македония" след пълния разгром на сърбите и отстъплението им към Адриатика тези елементи все повече се засилват - "народ нещастен", "вечний Ахасфер", "ближен". Отново се появява и "брат" в положителен аспект и изчезват агресивните символи на сръбството - "ич", "Душан", "Милан", "газда Джуро" и "посърбявам". Но, разбира се, познатите отрицателни характеристики от типа на "сърбин хищник" напълно преобладават.

Като обобщение за образа на сърбите във военните стихосбирки на Вазов прекрасно могат да послужат характеристиките, дадени им в "Нови екове". В малкото упоменавания двойнственото отношение към тях се разкрива идеално - от една страна, "братя", "славяни", от друга, "джелати" или общо "лих брат", "възстават въз братя", "Душан".

Вазовото раздвоение между сърбофилство и сърбофобство не е някакво колебание в строгите очертания на личностната ментална нагласа. Според нас и Вазовият случай онагледява разполовяването на колективната българска представимост за сръбскостта. Това раздвояване се дължи (но и самото то поддържа) на една своеобразна, странна взаимозависимост между конюнктурните употреби на сърбите веднъж като братя (сестри, съюзници или покровители), втори път като врагове (заклети, вечни или временни). Ще си послужим с няколко примера от Вазовата раздвоеност. Три години след Сръбско-българската война той пише "Писмо от Белград", в което изразява своето възхищение от сръбското юначество: "Защото не само сега, когато се вглежда в лицата на белградските войници - пръв обръща внимание на този факт И. Конев, - за да почувствува в тях състоянието на вътрешния им дух; когато се разхожда из Кале мегдан и наблюдавайки крепостните стени, извиква в паметта си страници от миналото на сръбския народ, той възкликва: "Скъпо е костувала свободата на Сърбия!" Лестни думи за тази съседна страна и нейния народ той изрича и три десетилетия по-късно, когато идеята за българо-сръбската взаимност е изправена пред нова, още по-страшна пропаст. [...] В неспокойните дни на 1917 г. в разговор за сръбската поетеса Даница Маркович той споделя пред Стилиян Чилингиров: "Сръбкините са големи патриотки, повярвай ми, големи патриотки. Това го зная от лични (к. м.) наблюдения. Те знаят не по-малко от мъжете да се жертвуват за своята страна, не по-малко живо страдат от неволите й. Хвала им!"⁴⁰ През май 1896 г. Вазов е сред посрещачите на група сръбски писатели и книжовници, пристигнали в София по време на поредното затопляне на отношенията между двете страни. Връщайки се разплакан от гарата, Вазов споделя: "Видях как два народа, създадени и назначени да бъдат дружни, скарани неотдавна, разделени от скръбно недоразумение пак си подават ръка и с усмивка на уста, със сълзи на очи цалуват се нежно и си казват: Да забравим, братя! Да се обичаме, братя! [...] Ден велик, дело незабвено! Ден, в който плаках тъй сладко, ден, в който се възгордях, че съм славянин и почувствувах, че ставам по-добър (к. м.)."⁴¹ Достатъчна е обаче и една промяна в горепосочената корелация - посрещането на крал Александър в Скопие след Кумановската битка, поднасянето на букета от десетгодишната Веска Зойчева и височайшото питане "Па шта си ти?", - и филството веднага се заменя с фобство. През април 1913 г. Вазов изплаква с други сълзи онова, което след Ньойския договор от 1919 г. ще зазвучи другояче в София, пред военния клуб "Марш на другия тротоар!":

"Па шта си ти?" - таков въпрос задава
в твоя дом безочлив чужденец.
"Па шта си ти?" с такваз псувня смущава
душата ти неканен гост пришлец.
Мълчи! а вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
Тук българи са, българи от памти века!

Несъобразяването със съществуващата и невероятно чувствителната към всяка една промяна корелация между българското сърбофилство и сърбофобство е една от главните причини за дългогодишното наше изследователско смълчаване, премълчаване, полуизговаряне на спецификата на Вазовото батално писане⁴². Красноречив пример за подобно несъобразяване оставя не кой да е, а авторът на книгата "Войникът в строя и в литературата", Ефрем Каранфилов: "За другите войни (без Балканската от 1912 г. - бел. В. Т.), които беше принуден да води нашият народ, войни шовинистични, предизвикани от грубите интереси на държавната буржоазия и от интригите на немския агент Фердинанд, Вазов също написа стихотворения. В някои от тях той се изявява като защитник на великобългарските идеали и шовинистични стремежи. Ето защо в тях той не можа да възпее с присъщата му непринуденост, естественост и сила героизма на нашите войници! В тях той не можа да се издигне до значителна художествена висота."⁴³

До един от творците на българската сърбофобска реторика във военната литература от 10-те години на ХХ в. се издига Кирил Христов, който - покрай всичко друго - маниакално отстоява и възгледа за писането по батална тема от тила, а не от фронта. "Някога Кирил Христов - напомня В. Василев - поддържаше, че няма нужда да си бил на фронта, за да описваш войната, можеш да си стоиш в София, в стаята или в кафенето: чудо голямо да се опише едно сражение или направи една цяла сбирка "На нож!". Достатъчно е фантазия, вдъхновение."⁴⁴ На времето К. Христов недоволства от това, че Димчо Дебелянов избягва да пише за Балканската и Междусъюзническата война, а авторът на по-късно написания шедьовър "Един убит" му отвръща: "Написаното трябва да бъде преживяно."⁴⁵ Доколкото ни е известно това е едно от най-прецизните предписания за това как да се пише за войната изобщо, а в конкретния случай Димчо-Дебеляновият отговор звучи и като открита критика към податливия и на наполеонизма (култа към преживяванията на собствената личност) К. Христов. Това психическо поболяване е представено и в емблематичния за българската сърбофобия "спомен за Белград и Белградския затвор", наречен "Сръбско гостоприемство" (1915). През 1896 г. на път от Триест за София му се налага да прекара от 10 сутринта до 10 вечерта в Белград, където получава остър пристъп на пароксизъм: първо, заради отпадналостта си след боледуването в Триест; второ, заради очакването да се потвърди слуха, "какви кучета били сърбите, какви неприятности правят те на ония български студенти, които се е случвало да се спрат ден-два в Белград". От съкратения вариант на разказа "Сръбско гостоприемство", "Пред гибел", включен в автобиографичния роман "Ад в рая" разбираме следното:

Навред, където се отбих, дето влязох в контакт с хора, долавяха ли, че съм българин - неприязън, грубости, предизвикателства. Бях докаран до крайно възбуждение. Най-после не можах да издържа. Половина час преди заминаването на трена, в бюфета на гарата, трябваше за изстрелям куршумите от револвера си върху един полицейски. За щастие не можах да го омеря.

Повече от месец се води остра полемика между маджарската преса и сръбската. Отначало чуждите вестници съобщили, че след като съм стрелял на полицейския, бил съм съсечен от него. Същото явяват и някои български вестници, без да изкажат каквото и да е възмущение (правителството на Стоилов тъкмо по него време търсеше на всяка цена приятелството на Сърбия). Домашните ми направили панихида. Група студенти се събират и решават да ми издадат в една малка книжка стихотворенията.

След 35 дена, прекарани в един ужасен средновековен зандан, аз бях осъден само на шест месеца затвор - като непълнолетен. Още същия ден аз бях амнистиран. Бързаха да ликвидират с тая история, по която, покрай вестникарската война, бяха се разменили и доста писма между нашето дипломатическо агентство и сръбското правителство.

Военната поезия на К. Христов подробно е анализирана от М. Арнаудов⁴⁶, който с основание акцентира и върху каскадата от епитети и синоними, употребени за заклеймяване на враговете, върху "самодоволството на израза" (К. Христов), върху увлечението му по "изстъпленишкото творчество". Какво обаче конкретно явява "сърбоядският" изказ на К. Христов? В стихосбирката "На нож! Нови песни и стихотворения" (1913) лирическият говорител на всеослушание обявява кои още територии, градове и села са наши, а не сръбски. Предупреждава той сърбите да хукнат назад "кат жалки кокошкари", защото "ножът наш отзад ще ви опари", защото не може "свинарят сръбски там да тъпче нашта чест". Предупреждава той и българина:

Пак писъци зад Вардар свиден!
Та даалии ли са тия?
Какъв е тоя бяс невиден?
- Ей, българино, не бъди светия:
Сърби я Сърбия, сърби я!
Да мернаха се - оплениха!
Съюзници сме божем ния,
А и владиците ни биха!
- Ей, българино, не бъди светия:
Сърби я Сърбия, сърби я!
Многострадалните ни братя
Таз сган доведе до просия!
На Сливница не ни разбра тя!
- Ей, българино, не бъди светия
Сърби я Сърбия, сърби я!
Събра се много на душата -
И иде ден на олелия,
И иде кървава разплата!
- Ей, българино, не бъди светия:
Сърби я Сърбия сърби я!
Ти сам си отредил, о Боже,
За сърби тая орисия:
Гръб без чесало не може!
- Ей, българино, не бъди светия:
Сърби я Сърбия, сърби я!

В стихотворението "Българският Великден на 1913" от сбирката "Победни песни 1913-1916" (1916) К. Христов е възмутен от това, че при "славний Булаир, днес сърбинът тършува", че сърбите са "жалки съседи", "по дух безкрайно малки", "скапани в безумства", "в разврат безпаметен, чрез нас сте вие смели":

Народе племенен, затуй ли гина ти -
На връх Великден теб свиняр да безчести
И много векове отплата ще помни
Гърбът на сърбина коварен, вероломни!

А в една от първите български литературни прослави на тевтонщината, стихотворението "Германия", поетът моли нечувани беди да сполетят Сърбия, навсякъде да се чуват плачове, "с меч и огън" да мине Германия по сръбския край. От други стихотворения става ясно, че Сърбия е коварна, сърбите са изверги, изроди, низък род, род от кознотворци и вироглавци, който по Божия повеля ще се срине в пропастта и безславно ще загине. "Ниш" е показателна за поетиката на ножа творба:

Ликува българинът там, де копан бе гроба
на българский народ от вероломен враг.
Заврян е остър нож във вражата утроба
и гине сърбинът в безпределна злоба,
или навежда той глава, подвива врат.

(Тук само в скоби ще отбележим, че по време на обединителните войни през 10-те години на ХХ в. се полагат основите на българското оперативно изкуство.

Сред редицата новости в тази област се нарежда и всяващия ужас у противника устремен и мощен удар "На нож!" на българската пехота.)⁴⁷ Ето защо поетиката на ножа, на щика, на сечта, на пробожданията и различните възможни производни от тях словоформи, както и породените от тях асоциации и конотации са често срещани при представянето на баталиите във военната литература.) В съзвучие с Вазовата образна демонстрация на идеята от стихотворението "Па шта си ти?" К. Христов пише разказа "Малкият родолюбец" от сборника "Огнен път" (1917):

Това бе нечувана дързост! Тоя сръбски фанатик петнайсетина години се беше упражнявал в тетовско да прави от българи сърби и какви не случаи на българска упоритост бе виждал, но никога не се беше разгневявал толкова. В очите му изскочиха синкави петна, кръвта шумеше в ушите му, ноктете на свитите му юмруци потъваха в месото. Цялата негова апоплектична натура се тресеше. Той се обърна озверял към възпитаниците си:

- Има ли тука и други българи?

Тогава, като по даден знак, отделението се разкрещя:

- Всички сме българи! До един сме българи!

В книгата "Бурни години" (1916) К. Христов включва няколко статии, в които продължава "разчистването на сметките" със сръбскостта. Според него - колкото и парадоксално да звучи с оглед очевидната езикова близост - "едва ли могат да се намерят други два съседни народа в Европа, които по характер да са тъй различни, тъй противоположни, каквито са българският и сръбският", а сърбите и българите в най-важните си прояви да "изглеждат като хора от две планети". Основният оразличител за К. Христов е сръбският "империализъм", включващ "компактно сръбско население в Кюстендилско, Софийско, Самоковско, Трънско, Видинско и пр.". За трезвия българин тоя сръбски "империализъм" винаги е изглеждал "нещо смешно, нещо безумно." За К. Христов сърбинът е "лекомислено нахален", а българинът - "скромен до самоунижение": "Ние сме търпели много лудини на сърбите, а от 1913 г. насам пренасяме обиди и унижения, които биха били свръх силите на най-спокойните и самообладаващи се народи. Но не загубихме вяра в божествената правда, без която животът не би имал никаква святост."А в "Сръбският месанизъм" К. Христов направо отсича: "Най-добрият пример на масово полудяване ни дават сърбите. Тяхното безумство се очерта съвсем ясно и стана видимо и за най-слабозрящите през 1913 г.; обаче, то датира много, много по-отдавна. Известно е, че на техните най-близки в расово отношение - на хърватите - принадлежи авторството на класическата подигравка в стихове, която преведена на български, гласи така: "Небето е синьо - сръбската боя; в небето живее сърбин Бог. Около му сърби ангели славославят бога свой". Сръбският народ може би от рождение носи духовната си неустойчивост. Неговото болезнено надценяване себе си може би най-добре би се проверило по народния му епос - юнашките песни за косовската битка, в които обикновени работи се възпяват по чудовищно хиперболичен начин (подч. - В. Т.)." Споменава на това място К.Христов и за това как Гьоте и Адам Мицкевич хвалят сръбския епос, което подлудява тогавашната сръбска интелигенция: "И почва сръбската интелигенция да се чувствува солта на един богоизбран народ, гордост на славянството. А щом интелигенцията на един народ изпадне в таквоз маниакално състояние, недъгът много лесно заразява чрез училищата - и чрез волно и неволно фалшифициране на отечествената история - по-нисшите слоеве на обществото. [...] И ето, в съдбата на Сърбия ние виждаме днес величайше потвърждение на древнята мъдрост, че колкото по-жалък е един човек - или един народ - толкова по-сигурно голямата похвала го подлудява, обърква развитието му и го докарва до печален край." Подобно на Б. Пенев авторът на "Ей, българино, не бъди светия" подвежда под един знаменател и сръбските управници, и сръбската интелигенция, и сръбския народ, а това е много важно уточнение с оглед по-нататъшния ни изследователски разказ, тъй като у нас сякаш по инерция виновниците за усложенията в българо-сръбския диалог се търсят и намират само в управниците, в правителствата, действащи някак си все против волята на народа. В споменатата книга К. Христов помества и статията "Войната и литературата", в която се противопоставя срещу "едно старо заблуждение", според което "когато се воюва, не било време за литература; че когато се грабнат пушките, писалките трябвало да се сложат".

Става обаче така, че тъкмо на най-големия български "сърбоядец" бива отсъдено не само да се извини за това, че не "слага" писалката, а направо злоупотребява с нея по време на обединителните войни, но и да се откаже от стиховете си за тях. В статията "Поезия и разбирателство" публикувана на 9 декември 1926 г. в пражкия официоз "Прагер пресе" и поместена в превод на български във в. "Камбана" от 3 януари 1927 г. К. Христов признава личната си вина за това, че вместо да осъди, възпява грешките на политиците, довели до "много срамни братоубийства", поради което се отрича "почти от всичко, що съм писал между 1913-1918 г."⁴⁸ Покаянието на "татаробългарина" се посреща с нескривано любопитство в Прага и в Белград. От София се чуват поредните нападки: "Починът на Христов (актуализация на идеята за южнославянско сближение върху културна основа - бел. В. Т.) тъй и остава едно "благочестиво пожелание" - обобщава М. Арнаудов, - посрещнато с хладна симпатия от едни и недоверчиво скептично от други, без да допринася нещо за очистване на името му от напластените в общественото мнение предубеждения."⁴⁹Припомнят му се "шовинистично-лудешките писания", включително циничният стих "Сърби я Сърбия, сърби я!", припомня му се и неговото "егоистично съществувание в дълбокия тил, зад фронта". Подобно напомняне откриваме и в "Холера" от Людмил Стоянов, когато във воденицата на Лазар Ливадийски отстъпващите войници разпалено говорят за примирието, а домакинът се почесва и прозявайки се, полага разговора за голямото събитие в битово снизяващ план:

- "Сърби я Сърбия, сърби я... Как няма да я сърби бе брате, когато тя е потънала във въшки - само че управниците й вместо бръмбари имат ум в главата си...

- От кого беше тая песен? - питам. - Май че я четох в някой вестник...

- От кого може да бъде? От Кирлив Христо...

Илия Топалов се обади:

- Тоя Кирлив Христо, казваше ми един приятел, си пиел кафето в кафене "България" и оттам давал своите команди: "Идем, идем, сган проклета"... Пуста тояга за такива!" [...]

- Не е балама да го ядат въшки я! - казва Лазар. После добави: - Чевекът е гордост на нацията, есенция на нейните героични добродетели...

В последния автобиографичен фрагмент от "Ад в рая" Кирил Христов включва единствените по рода си в българската литература онирични кадри за сръбскостта, чрез които вероятно през 1925 г. поетът разчиства сметките си с виновниците за житейските му неудачи⁵⁰. Най-напред насън му се явява Алеко Константинов, който го известява за това, че сърбите намерили повод, нахълтали у нас, окупирали югозападна България, влезли и в София:

Тогава избухва в цялата страна гражданска война и простият народ в три дни унищожава градската интелигенция. Сърбите не се месели, те гледали от страна, как татарите се трепят помежду си.[...] Виждам се в София. До вчера мислех, че не бих се прибрал при тия зверове, дори ако бяха искали да устроят в моя чест една цяла година юбилейни празненства, а ето ме че ида да умра при своите. По улиците срещам сръбски войници и граждани, които говорят само сръбски. Никакъв познат. Минавам край Народния театър [...]. Приближавам се и чета афиша: "Велика Сърбиjа, позориштна игра от Алекса Балабанянович", втасахме!

Докато се чуди на всичко това и още не се събужда, изпод земята като че ли пред него изникват и Балабанянович и "литературните гъсоци" Й. Бадев и В. Пундев. Те на свой ред си разчистват сметките с К. Христов, а авторът на "Велика Сърбиjа..." извиква наблизо минаващия сръбски стражар и му заповядва да арестува татарина. Джандарът обаче прави друго, след като разбира, че К. Христов е болен - удря с камшика Балабанянович по лицето и продължава пътя си. Запътва се Христов към "Кафене България", но попада в кафене "Велика Сърбиjа", в което се говори на сърбохърватски, Елин Пелин играе табла с един сръбски офицер. Излиза като пребит и хваща пътя за градината зад Орлов мост. По променадата "Крал Петар" не среща никакъв познат, но бързо се скрива, като забелязва до големия прозорец на сладкарница "Цар Освободител" Гео Милев, Людмил Стоянов, Сирак Скитник и пр.. Наумява си да се самоубие, но... изведнъж се събужда. Мемоарният фрагмент "Сръбско гостоприемство" отзвучава като "Негостолюбива сръбска София"..., но колкото и патологичен да е случаят с Кирил-Христовото сърбоядство, все пак е много-много показателен! 

БЕЛЕЖКИ

1. Христов, К. Съчинения в пет тома. Т. V. Част първа. Време и съвременници. Откъси от дневник в единадесет тома. С., 1967, с. 539. [обратно]

2. Тодоров, П. Погромите... Част II..., 230-232. [обратно]

3. Тодоров, П. Погромите... Част I... , с. 65. [обратно]

4. Сръбската пропаганда на Балканския полуостров. От А. К. Т. С., 1886, с. 18. [обратно]

5. Тодоров, П. Погромите... Част I..., с. 64. [обратно]

6. Сръбско-българската етнографска препирня пред науката. От Д. М. С., 1893, с. 5. [обратно]

7. Яворов, П. Ако имахме само един враг. - В: Българите и съседните народи в публицистиката на..., с. 195. [обратно]

8. Нейков, П. Завчера и вчера. Скици от миналото. Второ издание. С., 1981, с. 102. [обратно]

9. Георгиев, В., Трифонов, С. Гръцката и сръбската пропаганда в Македония. Краят на XIX - началото на ХХ век. Нови документи. С., 1995, с. 490. [обратно]

10. Пак там, с. 400. [обратно]

11. Пак там, с. 502. [обратно]

12. Страшимиров, А. Българи, гърци и сърби. Народоведска студия. С., 1918, с. 69. [обратно]

13. Павлов, Т. Българите в Тимошко и Моравско..., 6-7. [обратно]

14. Манафова, Р. Култура и политика. България в навечерието на Балканската война. С., 1987, с. 238. [обратно]

15. Балабанов, А. И аз на тоя свят. Спомени от разни времена. С., 1983, с. 72, 361. [обратно]

16. Младенов, С. Предговор. - В: Павлов, Т. Цит. съч., с. Х. [обратно]

17. Младенов, С. Кой на първо място може и трябва да съдействува за сръбско-българското споразумение. - Отец Паисий, 1930, кн. 8, 109-111. [обратно]

18. Цит. по Е. Лазарова. Славянското движение в България. С., 1997, с. 96. [обратно]

19. Цит. по П. Панайотов. Берлинският конгрес и докладът на Карнеги 1914 г. - Литературен форум, бр. 22, 9-15. VI. 1998, с. 6. Вж. подробно за мита "Македония" у Х. Силянов. Сръбско-българският спор и Русия. С., 1915. Фототипно издание. С., 1993; К. Палешутски. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918-1941. С., 1883. [обратно]

20. Косев, К. Подвигът 1912-1913. С., 1983, 163-164. [обратно]

21. Радославов, В. Дневни бележки 1914-1916. Съст. И. Илчев. С., 1993, 81-82. [обратно]

22. Илчев, И. Родината ни - права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските страни (1821-1923). С., 1995, с. 421. [обратно]

23. Пенев, Б. Сръбският шовинизъм. Сръбската отечествена наука. Учебна литература. Популярна литература и поезия. Сръбската пропаганда в Македония. С., 1916 (Фототипно издание. С., 1996), 2-3. [обратно]

24. Вж. подробно по този въпрос у П. П. Славейков. Събрани съчинения. Т. 5. Критика и обществени въпроси. Очерци. Пътеписи. С., 1959, 303-304. [обратно]

25. Балкански, Т. Никола Вапцаров, България и българите. Към просопографията на поета. Велико Търново. 1996, с. 70. [обратно]

26. Пенев, Б. Сръбският шовинизъм..., с. 27. [обратно]

27. Пак там, с. 67. [обратно]

28. Пак там, с. 41. [обратно]

29. Пак там, с. 62. [обратно]

30. Цит. по В. Радославов. Цит. съч., с. 168. [обратно]

31. Пак там, с. 172. [обратно]

32. Цит. по В. Радославов. Цит. съч., с. 173. [обратно]

33. Вж. подробно по този въпрос у И.Конев. Българо-сръбски и българо-хърватски книжовни взаиомоотношения (Материали и документи). С., 1966, 110-111. [обратно]

34. Пенев, Б. Сръбският шовинизъм..., с. 64. [обратно]

35. Пак там, 63-64. [обратно]

36. Пак там, 65-66. [обратно]

37. Вазов, И. Стихотворения и поеми. С., 1985, с. 436. [обратно]

38. Цит. по Кръстев, Н., Запрянов, К. Образът на "другия" на Балканите в стихотворенията на Иван Вазов, посветени на войните за национално обединение. - История, 1997, кн. 1-2, с. 31. [обратно]

39. Пак там, 36-39. [обратно]

40. Конев, И. Из българо-сръбските литературни отношения. От Освобождението на България до Балканската война. С., 1968, с. 70. [обратно]

41. Пак там, с. 72. [обратно]

42. Вж. подробно по този въпрос у И. Хаджов. Македония в песните на Вазова. С., 1920; М. Милетич-Букурещлиева. - Македония в българската поезия. С., 1929. [обратно]

43. Каранфилов, Е. Войникът в строя и в литературата. Литературно-исторически статии. С., 1956, с. 22. [обратно]

44. Василев, В. Студии, статии, полемики. Съст. А. Йорданов, С. Гюрова, Т. Жечев, Ш. Барух. С., 1992, с. 496. [обратно]

45. Илиев, С. Димчо Дебелянов между греха и разкаянието. С., 1985, с. 325. [обратно]

46. Арнаудов, М. Кирил Христов. Живот и творчество. С., 1967, 285-294. [обратно]

47. Косев, К. Цит. съч., с. 208. [обратно]

48. Вж. подробно по този въпрос у М. Арнаудов. Цит. съч., 172-173. [обратно]

49. Пак там, с. 173. [обратно]

50. Вж. подробно по този въпрос у А. Бенбасат. "Адът - това са другите...". - В: Христов, К. Ад в рая. Автобиографичен роман. Съст. Н. Христова. С., с. 208. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.