"... ПА И СЛЕД ПЛАДНЕ ДА Я ПРЕСЕЧЕШ - НЕ Е ИНТЕРЕСНА"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Констатацията на пътеписеца Алеко Константинов е предшествана от първото уточнение във втория абзац на "До Чикаго и назад":

Сърбия минуваме нощно време и, разбира се, нищо не виждаме от нея [...].

Минаването през Сърбия, обикновено нощем, обикновено свързано с всевъзможни препятствия пред пътуващия българин поради политически причини, поради някакво проклятие над удобството и уюта да пресече той съседната страна като нормален, неунизяван за щяло и нещяло пътник, всичко това в малка или голяма степен допринася за незавидното място, което имат българските пътеписни бележки за тази страна. Всъщност, буквално погледнато, тя няма място в българската пътеписна литература: няма в тази литература нито едно представително, специално написано като пътепис произведение, има само конкретна жанрова преднамереност в немногото пътни бележки, като например тези на Бачо Киро или пък наблюденията и изводите на дядо Стоян от "Женитба" на Ц. Гинчев за гурбета му из Сръбско. Или пък в пътеписния очерк на Илия Волен "На гости в Чехословакия" (1956), в който се говори за еднаквостта на българската и сръбската земя, на баирите, на нивите, на птиците, на селяните, на езиците, както и за приликата на пътя от Бяла паланка до Ниш по река Нишава с Искърския пролом. Българската пътеписна представимост за Сърбия и сърбите почти изцяло е обусловена от поетиката на неизбежността и поетиката на случайността. В този смисъл и двата имаготворни механизма - задължителният и послучайният, които шестват "ръка за ръка" в "Сръбско гостоприемство" на К. Христов - обрисуват външния сръбски свят като своеобразен емпиричен безпорядък, в който обаче се фиксират и репрезентативни топоси, и исторически реални, и природни феномени, и предметно-телесното в обитаемото и необитаемото пространство. Задължителните и послучайните образи представят сръбския вещно-пространствен свят като израз на националния дух, който - за съжаление - покрай всичко положително е като че ли непрекъснато под въздействието на шовинистичната енергия, включваща и българофобския императив. Всичко това оказва много силно въздействие върху българския НЕПЪТЕПИСЕН или поне ПОЛУПЪТЕПИСЕН ИЗКАЗ спрямо сръбскостта, защото на практика Сърбия се рисува много по-често като страна, предназначена да възпрепятства пътуващите българи, поставяща пред тях "балкани" от гранични, митнически, полицейски, битови и какви ли още не пречки и поводи за подигравки, обиди и снизявания, отколкото като съвкупност от неповторими естетически обекти. В интерес на истината обаче трябва да кажем, че това е някаква обща балканска склонност към непропускливост спрямо другите, последица от комплекса "барутен погреб". Неслучайно в "Образ и подобие" (1986) от Й. Радичков съветникът Синя тога обяснява на краля:

Ваше величество, по-добре да не се спираме на туй място. Кралствата са пълни с балкани.

На 2 август 1897 г., рождения ден на крал Александър, нашият писател Иван Вазов се надява да види сръбския владетел на военен парад в Белград, откъдето пише "писмо" до в. "Мир", озаглавено "Един ден в сръбската столица". Всъщност вижда и разбира други неща: че сръбската войска се отличава със "свобода и цивилна разпуснатост"; че сърбите дават много свидни жертви за своето освобождение от турците; че "сръбский печат е възмъжал и стои по-горе от нашия"; че в Белград не се продават български вестници; че за разлика от това в София има сръбска колония, която "брои с хиляди членове, намерили гостолюбие и поминък у нас"; "че сръбските политически аспирации в Македония намират на пътя си българското право и нравствените завоевания". Тези констатации, разбира се, нямат пътеписен характер и не пречат на Вазов да направи един съвсем не "еднодневен" извод:

Впрочем, не само той (сръбският печат - бел. В. Т.): хиляди работи, във всички области на държавний и обществений живот на Сърбия, могат да ни послужат като мярка на културния напредък на сърбите, много по-горе от нашия, и пример за подражание. Не е зле да се повзираме в онова, що вършат нашите братя, ний има много да се поучим от тях и да заемем.

Има в това "белградско писмо" на Вазов, разбира се, и бегли пътеписни наблюдения:

За да се иде там, трябва да се премине през градината-парк, която също носи името Калемейдан. Тук е главната разходка на белгражданите, тяхната Княз Борисова градина, с която не може да се удари ни по простора, ни по многобройността на алеите. Но местоположението и е възхитително! Кацнала на темето на ръта, на който е яхнал Белград, тя обладава чудесен изглед, какъвто само босфорските брегове могат да имат. Дунава и Сава    лъщят лазурно в зелената и ниска Банатска равнина, а безконечния шириней на унгарските степи се губи в тайните на кръгозора. Отсам цветущите сръбски брегове приятно галят окото със своята тъмна зеленина.

За автора на "Книга за българите" непривлекателността на Сърбия е геостратегическо достойнство. Ето какво пише по този повод П. Мутафчиев¹:

Бедните земи на някогашна Сърбия пък никога не представляваха особена съблазън за северните хищници, а неприветливите й планини бяха най-добра нейна защита срещу всяка външна напаст. При това облагодетелствуваха я границите, които имаше през по-голямата част от средновековието: тя лежеше настрана от големите пътища, по които се извършваше движението на народите.

Идеализираните образи на сръбската земя, на нейния климат, на рудниците, на "сребърния и златен" град Ново бърдо, на флората и фауната, на планините и реките, както и на "прочутия" и "превеликия" Белград откриваме в Пространно житие на Стефан Лазаревич от К. Костенечки:

Както много пъти казахме, едва ли имаше някъде по света нему подобен, особено с просторния изглед и царствените крила на корабите, по всякакъв начин укрепен и подсигурен за снабдяване за всякаква храна. Никъде не намерихме в мислите си с какво да го сравним - нито такова прибежище, нито възможност да се достигне по вода и суша, така че колкото и да са многобройни нападателите, да разчита винаги на помощ и да атакува с внезапни нападения отвътре. Може ли някой да посочи някъде такъв град?

[...] Че кой е в състояние да опише всички ония местоположения и гледки, и красоти [...]. И наистина този град беше сякаш седмовръх, защото беше много голям и много красив и по предусмотрение приличаше на Сион от Горния Йерусалим [...].

Изброяването на топоними и сакрални обекти изчерпват изказа на П. Парчевич за сръбския външен свят, из който той общо взет най-често бяга от страх пред агаряните - "Бягство за Ипек до Карловци през 1737 година" и "Автобиография".

Трудно можем да определим дори и един Любен Каравелов като първия български HOMO VIATOR из външната сръбскост, тъй като и мотивите на пребиваването му в Белград и Нови Сад, и импулсите за дагеротипното им представяне и самите урбанистични образи имат идеологически, а не естетически произход. Имаготворният механизъм в "сръбските" повести на Каравелов разчита преди всичко на абстрактните спекулации от типа на тази в неговите "Мемоари":

Само в Белград човек може да познае себе си - дали е човек, получовек или животно: ако тук той страда - човек е; ако обикне живота и пожелае да живее - ще бъде безгрижен чиновник, или (...) гъсок. Публиката - това са господа чиновниците и офицерите...

В този смисъл Любен-Каравеловият Белград не е сякаш истински град, тъй като градът е "място, където се случва събитие" и следователно "градът като място е събитие"². Неслучайно авторът на "Крива ли е съдбата?" призовава:

Белграде, Белграде, от тебе няколко милиона люде чакат живот и светлина; ти трябва да бъдеш първият борец за всичко, що е хубаво и възвишено! А какъв си ти? Ти си пълен с цинцарски дух, пълен си с пакости, ти си затваряш очите, за да не видиш сълзите, сълзите на твоите еднокръвни и еднородни братя. Горко на народа, който очаква добро от тебе! Виж! Младежта от всички сръбски покрайнини се надига и ти си длъжен или да се предадеш, или да паднеш. Да живее младежта и всички честни люде!

"В търсене на еквивалент за "обществено мнение" в сръбското общество - с основание отбелязва Н. Драгова - Каравелов анализира всички явления, които му приличат или претендират да изпълняват функциите му. Чрез сюжетната последователност в повестта "Крива ли е съдбата?" (1868) героите и авторът-коментатор обхождат и наблюдават най-разнообразни публични прояви в Белград и Нови Сад: търговска улица, погребение, бал, панаир, съд, привечерна променада и други подобни. Но там, където би трябвало да се формира и да влияее общественото мнение бързо се оголват познати стародавни механизми: махленски сплетни, прицел на Каравеловата сатира още от "Българи от старо време", пустословие на аристокрацията, еднолични присъди на чиновници и държавници, продажна журналистика и съдопроизводство. Така си даваме сметка, че композицията на повестта "Крива ли е съдбата?" се изгражда чрез съчленяване-нанизване само на ситуации, в които бихме очаквали да открием така необходимия социален феномен. И нищо не ни пречи да поставим като лабораторно заглавие на повестта "В търсене на общественото мнение". [...] И пак по правилата на същата повествувателна поетика авторът е длъжен да открие общественото мнение и да го посочи на читателите си. В затрънената от предразсъдъци стъгда на сръбската столица революционерът-демократ може да си представи общественото мнение само като фикция [...]."³

Поетиката на идеологическата тенденция, на незбежното морализуване ясно се откроява чрез пристрастието на Каравелов към "дъното" за сметка на "лицето" на града: "Белград на Любен Каравелов - уточнява С. Пекович - е любимо местоживеене на градската беднота. Топологията на града е вярна и разпозпознаваема и, както и всичко останало, е подчинена на строгата функционализация на определена идея. Когато в разказа "Крива ли е съдбата?" той описва богата къща срещу реката с охранени птици в двора, тази външна изгладеност съществува, за да бъде противопоставена на вътрешната гнилота на собственика на къщата."⁴ По повод споменатата "топология на града" би трябвало да се каже и това, че с "Крива ли е съдбата?" Л. Каравелов прави първия български успешен опит да разкрие текста на един чужд град⁵ в художествено произведение. Вярно е, че Любен-Каравеловият Белград не е кой знае колко текстуален град, но все пак в повестта откриваме редица названия на квартали и площади, названия на редица списания и творби. Особено ценна е повестта, ако се разгледа от гледна точка на града като литературен жанр, т.е. с оглед тезата на М. Бютор за това, че "стилът на един голям град съдържа в себе си знаменателно количество от подстилове"⁶:

На поляната пред Батал-джамия се люлеят тълпи от разновидни същества: християни и чифути, цигани и турци, шваби и власи, сърби и българи, сръбкини и българки, с шапки и с кокове, с фесове и с цуцулки, с калимявки и бомбета, с високи кокове по цял аршин и с кърпи пребрадени глави, и какви ли не други хора, различни едни от други [...]. Жените особено - всяка в своята народна носия. Погледнете колко е чудно, колко е дивно хорото на момците и девойките! Колко живот, колко въодушевление в техните песни и в техните игри! Младият народ поздравява пролетта, поздравява новия живот и новата крачка в своето историческо развитие. Нека, мили народе, никой да не те спира в твоя път! Нека твоето развитие върви така бързо и така свободно, както е жива и свободна твоята песен и твоята игра! Стани, народе, добър пример на останалия свят и стълб на истинското свободно общество! Впрочем, аристократическата виенска цивилизация вече е успяла да подсече в Белград крилата на старите обичаи и обреди, тъй че напразно ще дириш да видиш на тая поляна сръбския народ в неговата пълна красота и прелест, защото тоя народ няма своя старина, както имат другите негови братя във вътрешността на Сърбия. Във вътрешността останките от престарите сръбски народни обичаи са се слели в едно с богослужението на гръцката църква и тъй са се съединили, че на всеки човек, който не се е родил сред тоя народ, му се струва че се намира на игрищата от времето на многобожието, когато още нищо не се е знаело за гръцката вяра. Който иска да опознае народа, нека отиде по селата и паланките на Георгьовден, и нека гледа колкото му желае душата; там поздравяването на пролетта не е като в Белград. Сърбинът е съумял да запази своята старина и да я слее с онова чуждо, което е хубаво и добро.

И въпреки своя скептицизъм и настойчиво менторство, въпреки критичния патос и реалистичния императив, Л. Каравелов намира място в "Крива ли е съдбата?" да изрази своето възхищение от Белград. При това прави го сякаш в стила на К. Костенечки:

Белграде, Белграде, майко на сръбската земя, татко на сръбския народ! Всеки те обича и сам знае защо. Но ти наистина си хубав! Обърнал си ведро чело към целия свят и се разговаряш с него, изпъчил юнашки гърди и Сава и Дунав ги разхлаждат. Белееш се отдалече, хубави граде, само че още по някой облак те притиска. Как да не погледнеш със светли човешки очи и чиста съвест в белградската чудна вечер!

В своите "Мемоари" Л. Каравелов прави прецизна характеристика на новосадските учени, на техния "идеализъм, леност и безделие , сантименталничене и фразьорство; пояснява, че "сърбинът се отличава с мълчаливост и оценява всяка дума едва ли не като златото"; издава запознанството си с твърде интересната от етнографска гледна точка област Крайна; оразличава шумадийските сърби, ерите, крушовчаните и преселниците от Банат. Със записките "Из мъртвия дом" Каравелов се представя като един от първите български описатели и тълкуватели на т. нар. затворнически топос⁷.

За разлика от Каравеловите записки, "погребани в сръбското списание "Млада Сърбадиjа"⁸, през 1883 г. по страниците на в. "Марица" се печатат "Писма от Сърбия" на Тодор Икономов: "В тях българският възрожденец - разкрива И. Конев - говори обстойно за бита, обществения и литературния живот на сръбския народ. При      това много от констатациите са правилни. Написани живо, с несъмнено белетристично умение, те привлекли вниманието на тогавашния читател. И. Вазов ги прочел с интерес, намирайки в тях любопитни данни за една действителност, която искал да опознае по- пълно. С положителен и обстоен отзив, поместен в кн. 11 и 12 на сп. "Наука" от 1883 г. той препоръчва книгата на Тодор Икономов, изтъквайки и сам нуждата от взаимното опознаване между българи и сърби."⁹ Обратно на това Г. Занетов в брошурата "В Сръбско и Хърватско" (1898) става инициатор на българската белградофобия¹⁰:

В Белград съм спирал и друг път, но никога не ми е правил особено впечатление. [...] Но във всичко се съглежда пустота на сръбския живот, една скрита бедност, едно суетно подражание. [...] Изобщо е не внушителен, не сериозен; чувствува се, че този народ има още много да учи.

Очевидно е, че след 1885 г. българските представи за Белград, българските образи на външната сръбскост като че ли от само себе си се разделят на положителни и отрицателни в зависимост от сърбофилския или сърбофобския заряд на конкретните текстове. В случая с Г. Занетов сърбите са "основният неприятел на България", белградофобията има "сърбоядска" мотивация.

Противоположната тенденция конкретизира в своите "пътни впечатления" от 1896 г. С. С. Бобчев, който критикува маджаризацията на хърватите, въздействието на католицизма върху тях и не крие съществуването на сръбско-хърватските разправии¹¹:

Аз дойдох в Нови-Сад май с прекалени за сърбизма мисли. Нови-Сад ми се представяше като Сръбска Атина, седалище на Матиица Сръбска, жилището на великия сърбин - д-р Светозара Милетич. [...] Тук сега се е въдворил и поетът Змай Йованович.

На следващата, 1897 г., Бобчев предприема ново пътуване из славянските земи¹²:

Във всеки случай Белград има извънредно хубаво местоположение. От трите му страни се идва тук по вода: Сава и Дунав го окръжават и бреговете му са от едно място на друго по-живописни. [...] Белград, сравняван със София, като по-весел, по-приятен, по-радушен. Сякаш той ви приема по- ласкаво. [...] не мога да знам до колко в Белград е разпространен шантанийският живот, който вече добива някакво право на гражданство в българската столица. [...]И в Белград, както и в София, животът е станал повече открит, от колкото затворен - домашен. Във всеки случай, обаче, сърбинът си остава много повече демократ, славянин, от колкото наший българин; той е по-общителен, по-отворен поне на вид, дори като че и по-откровен, за това пък той ми се вижда много по-горд, наклонен да се хвали, че май и фантазьор.

Войните от 10-те години принуждават дори и един С. С. Бобчев да проумее "новия великосръбски манталитет"¹³:

Един страшен антиславянски,  антидемократичен, античовешки манталитет. Всичко е позволено на великото сръбство в Югославия, ако то има за цел да смаже всичко несръбско. [...] Този скръбен манталитет от войните насам обхвана и проникна всички среди, управляващи Сърбия

Също скръбен, но едновременно с това и изпълнен с оптимизъм е манталитетът на някои от главните герои на "Японецът и потокът" (1993) от Златомир Златанов. В този роман за първи път български тест започва с глава "Гарата в Белград", в която се осъществява наполовина планът за бягство от социалистическа България, а за самата белградска гара се казва, че "ако още не е съборена, е едно много скапано място":

И Дора съставила следния хитър план. Тя ще замине уж на екскурзия, а на връщане женихът ще я чака в Белград, откъдето е по-лесно да си получи булката филашив паспорт.

Женихът, разбира се, е чужденец, но той така и не се вестява, а Дора в последния момент тръгва на екскурзията с Японеца. На гарата в Белград между тях се случва нещо, което остава загадка и вследствие на което Японеца духва на Запад, а "култовата проститутка в оставка" Дора Грашнова-Пънк трябва да дава обяснения на милицията в София:

Както се бе изразил един от Потока, гарата в Белград се оказваше черна кутия с толкова хитро изтрит запис, че ни караше безпомощно да живеем.

За младите хора от Потока гарата в Белград става емблематично място и като топос на свободата, и като топос на "връзването на тенекия". Тъкмо с тази емблематичност тя "влезе във фолклора, окупирайки твърдо върха на класацията":

Някой изплачеше ли проблемите си, моментално му се отговаряше след съответното озъртане: "Само гарата в Белград ще ни оправи, копеле!" Някое новоизлюпено курве започнеше ли прекалено да ни додява, многозначително се заключаваше: "Само гарата в Белград ще го оправи това чудо!" Гарата в Белград, само тя, сведена до пълна баналност.

[...] Странни превъплъщения,  странни обрати! А някакъв идиот продължава да си крачи по перона, маха гащи и си свирука през зъби: "Само гарата в Белград ще ни оправи, само тя!"

С нескриван присмех към грандиозния проект за построяването на нова гара в Белград се отнася Богомил Нонев в "Предателството. Очерки за днешна Югославия" (1951):

На мястото на гарата ще има огромен площад, държавна опера, прекрасни ресторанти, зелени алеи, широк поглед към Сава. Ще има, разбира се, и  "репрезентативни" сгради. Титовци са влюбени в думата "репрезентативност", те изобщо обичат всичко, което има внушителна фасада, смятайки, че тя ще прикрие това, което е вътре.

А бъдещата гара?

Тя ще бъде на четири места, както във всички световни градове, ще има северна гара, западна и източна. Ще се съединяват с подземни тунели, които ще пресичат утробата на града, ще бъдат покрити със стъкло, ще имат ресторанти и огромни салони, меки фотьойли и чакални, ще бъдат луксозни и приятни, с една дума - достойни за "титовата епоха" (друг любим израз на местната реклама). На човек просто му се иска в бъдеще да премести съществуванието си на гарата. [...] Планът е съкратен, гарата изоставена за втора петилетка, която, изглежда ще бъде... някъде отвъд "титовата епоха". А за Белград нова гара е крайно необходима.

Старата се намира на река Сава и е съвсем близо до центъра на града. Продълговата двуетажна сграда, прогнила и изхабена, бомбардирана и кърпена [...]. Пред нея има малка градинка, която сега е празна и пуста. Но през топлите месеци е пълна със селяни, работници и бригадири, мъже и жени, които никак не обичат да се вслушват в заповедите на общинското управление, не уважават оградата на тревните площи и лежат по изжълтялата и измачкана трева. Тая градинка представлява нещо като лятна чакалня на гарата. Стотици хора минават дневно през нея, лежат по земята и вадят от торбите и куфарчетата, които носят, изсъхнал царевичен хляб, който ядат заедно с някакви почернели свински ребра, и посипват градинката с измачкани парчета от вестници. Мнозина остават тука и да спят. В града хотелите са малко, а и парите не са тъй много - тук не е удобно, но затова е безплатно.

Зимно време хотела от градинката се премества в чакалнята на гарата. Тя прилича на чакалните на всички провинциални гари, с тази разлика, че такава мръсотия едва ли ще намерите някъде другаде. Пътниците, които се намират тук, не знаят нито кога пристигат, нито кога заминават влаковете. Седят и чакат. [...] Колкото пъти съм посещавал белградската гара, толкова пъти съм се питал: на какво се дължи това пълно разстройване на транспорта в Югославия, какви ще бъдат последствията от това. Титовци също виждат, че от ден на ден движението на товарните и пътнишки влакове става все по-трудно, че се увеличават авариите и закъсненията.

Антитовският изобразителен императив в случая не се нуждае от коментар, дори и да става дума за толкова важна от българска гледна точка сръбска реалия, каквато е "хетеротопията" (М. Фуко), наречена белградска гара. Не се нуждае от коментар и пробелградския изказ на Л. Стоянов, който в средата на 30-те години, по време на поредното краткотрайно затопляне на отношенията между "триединното кралство" и България, на път за Париж минава през югославската столица и намира за необходимо да отбележи преди всичко чертите на европообразния Белград¹⁴:

Белград, който помня от студентските години, се е променил твърде много. Същото е само местоположението му - щастливо съчетание от  вода, небе  и  зеленина.  Един  фантастичен  исполински  форум - това е     местоположението на тази столица, на чиято сцена се играе сложна политическа игра. Вложени са грамадни народни средства, които видоизменили физиономията на града, който от бедна провинциална паланка е взел размерите на внушителен град. Най-интересната монументална постройка е железният мост над Сава, който съединява Земун с Белград. Съединява Изток със Запад, вчера с днес, и всичко заедно - с неизвестността...

Феноменът на неизвестността е белградизиран в средата на 90-те години от безвреме отишлия си от този свят Васил Г. Трифонов по следния фрапиращ и в същото време отговарящ и на постмодерната ситуация у нас, и на тогавашната действителност в Югославия провокативен начин.¹⁵:

Белград
Син простор
и
бял мрамор.

борба
Белград
сръбска
душа

война
от мозъка
капят
лайна

БЕЛЕЖКИ

1. Мутафчиев, П. Книга за българите..., с. 159. [обратно]

2. Kosik, K. Predpotopni uvahy. Praha, 1997, s. 79. [обратно]

3. Драгова, Н. Светозар Маркович, Любен Каравелов и балканската културна традиция пред новия универсализъм на XIX в. В: Светозар Марковиh и ЛЬубен Каравелов у контексту словенске кньжевности и културе. Зборник радова. Београд, 1992, 111-112. [обратно]

4. Пекович, С. Урбанистичният разказ на Любен Каравелов в сръбския литературен контекст. В: Литературно-естетически процеси на Балканите. Съст. Л. Кирова. С., 1994, с. 229. [обратно]

5. Вж. подробно по този въпрос у Бютор, М. Градът като текст. - Летература, 1997, №17,23-25. [обратно]

6. Пак там, с. 24. [обратно]

7. Вж. подробно по този въпрос у Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. 4. С., 1978, 569-573.[обратно]

8. Пак там, с. 573. [обратно]

9. Конев, И. Из българо-сръбските литературни взаимоотношения..., с. 69. [обратно]

10. В Сръбско и Хърватско. (От 3.). С., 1898, с. 20. [обратно]

11. Бобчев, С. С. Пътьом из сръбските земи. У маджарите Сърби - Нови-Сад и Карловци. - Българска сбирка, 1896, № 8, с. 270. [обратно]

12. Бобчев, С. С. Из славянските земи I..., с. 12. [обратно]

13. Бобчев, С. С. Значението на сръбско-българските отношения за славянската идея (Отпечатък от "Славянски глас", 1929, № 3). С., 1929, с. 3. [обратно]

14. Стоянов, Л. Избрани творби. Т. 5. С., 1973, с. 9. [обратно]

15. Трифонов, В. Г Да живееш е да умреш. С., 2000, с. 111. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.