"МЕКЕРЕ НА СЪРБИЯ"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Не пропуска Ботев да каже някоя и друга критична дума по повод българите, които много очакват от Сърбия, "патриотите", "гнусливите псета" очакващи подхвърлянето на сръбски кости. Не пропуска да направи това, макар и по друг начин, и В. Левски, който през юни 1871 г. в писмо до група дейци във Влашко сочи, че там работата "вървяла като жаба през угар; един води сръбска политика..., друг руска, трети турска..."¹. И за да не остане съмнение, че водещият "сръбска политика" е Любен Каравелов, Левски му пише²:

Бай редакторе, чрез вестника Ви или както намерите за по-добре, питаме братята сърби: ще ли ни подадат ръка против общия враг в едно време или не. Нека ни кажете искрено, та да знаем, какво да работим и ние, и те, щото да не проливаме много кръв.

За Ботев нещата като че ли постепенно се изясняват. В писмо до Драсов от юни 1875 г. той споделя опасенията си във връзка с нелоялността на сръбското правителство към българите³:

Аз мисля, че трябва чукане и че трябва да се покажем самостоятелни. Ние от подобно правителство не ще да имаме никога помощ. Ах, колко би било добре да можеше и г. Панайот (Хитов) да се откаже от тяхната помощ, но де пари! Дано на това идуще събрание направим нещо. Г-н Панайот е необходимо да живее тука. Ами ти не можа ли да се научиш кой е просил пари от сръбското правителство в името на редакцията на Знаме? Аз нямам никакъв хабер. А тука трябва да има някаква комедия. Попитай г. Панайота.

Според Борис Делчев установилият се в Белград по това време П. Хитов доверява на Ботев, "че Каравелов поискал от сръбското правителство 150 жълтици помощ за вестник "Знаме": "Това станало без знанието на Ботев, преди вестникът да мине в друга печатница. "Той предвиждал - казвал Ботев, - че аз ще да зачеша неговите патрони и искал да налее злато в устата ми, като глътне и той, разбира се, половината за миситлик (посредничество - бел. - В. Т.)." Сдържайки възмущението си, той се задоволява да съобщи голия факт и пита: "Какво искате от подобен човек?" По този начин, вместо да натрапва своята преценка, оставя на другия сам да си направи заключение."⁴ Малко по-късно Ботев С. Стамболов твърде отчетливо натрапват на Драсов едва ли не шпионския образ на Каравелов⁵:

Ти знаеш добре, че у него има документи, които могат да повредят много на народа ни, ако той някой път, движим от своя гняв или подъл интерес, се реши да ги изпрати отсреща (подч. - В. Т.). Многото обвинения и подозрения, които падат отгоре му, неговите глупави и лъжливи слова и действия, на които сме първите свидетели, и шарлатанското му отеглювание от работите ни народни - сичко това ни кара да му не вярваме нито за бодка счупена. Документите трябва да се земат от ръцете му, трябва да се орежат ноктите на дивия звяр, инак...

На това място психографът Б. Делчев се чувства длъжен да се намеси в защита на Каравелов: "Нещо много повече, отива се до допускането, че документите или все едно архивът на организацията, който се е намирал в ръцете на Каравелов, може да бъде изпратен отсреща, сиреч да бъде предаден на турските власти. Това е вече прекалено. Каравелов беше изменил на революционната идеология, без да измени на България, разчиташе прекомерно много на сръбската помощ (подч. - В. Т.), но на никаква цена не беше способен на такова заслепяване в гнева си, което би го отвело до предателство."⁶ И именно заради това ПРЕКОМЕРНО РАЗЧИТАНЕ, без да изключваме причини от най-лично до най-случайно естество, от чиста принципност до чисто самозалъгване, появява се през 1875 г. в Букурещ сбирката "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова", където - в "Знаете ли кой съм аз?" от Стамболов - "ноктите на звяра" ВСЕ ПАК биват подрязани и започва очернянето на своето и своите, на сръбските мекерета у нас. И тъй като за широката обвързаност на Каравелов със сръбскостта вече е говорено много пъти, за детайлните взаимозависимости - също⁷, което съвсем не пречи на В. Мутафчиева⁸ в последно време да твърди, че сме "несправедливи" към Л. Каравелов, който "може би е най-слабо таченият всред голямата четворка" (Раковски, Каравелов, Левски, Ботев - бел. В. Т.), на това място ще си позволим да цитираме целия омаскаряващ текст на С. Стамболов, тъй като точно той най-красноречиво разкрива интересуващата ни трипластова (след двупластовата - Паисий и П. Мутафчиев) стеротипизация в черно. Ще си позволим да цитираме целия текст и поради други причини: първо, защото текстът е почти неизвестен, т.е. почти не е употребяван от изследователска гледна точка, да не говорим за читателската; второ, защото представя типичен и съвършен образец на българско персоналистично омаскаряване; и трето, защото - детайлно разкрива тогавашните български представи за това как и защо се става "мекере на Сърбия":

Народен бях, дорде бях гол
И нямах хляб да ям;
За народът си бях готов
И животът си да дам.
Народен бях, дорде имах
Аз нужда от народа;
Цели пет години крещях
За чест и свобода.
Но видях аз от свободата
Парички не печели;
Сал кражбата у хората
Лежи в меки постели.
И видях, че сичкото
Продава се с парици;
а почет са само онези -
Богатите с жълтици.
И заклех се пред себе си
Парички да добия;
С дяволът станах ортак,
Мекере на Сърбия.
Продавах аз народът си
За лъскави жълтички,
Продавах аз брата си
За пустите парички.
Ще каже някой, на тоз свят
Че подлост съм направил
И юнаци без срам, без грях
На онзи свят отправил.
Но...хвала ми! Спечелих си
Две хиляди жълтички;
Ще хванат те веч от сега
Да се въдят самички.
Ще стана аз човек почтен,
Не ща съм вагабонтин
И аз ще да спусна корем
И пак ща съм"народен".
Ще ми стискат ръчицата
Нашите великаши;
"Пълна му торбичката",
Ще казват, "той е наши".
И аз, честит, ща си купа
Файтон с два бели хата,
Ще да разхожда по Букурещ
В него мойта Ната!

Разбира се, независимо от усъмняването в Каравелов не помръква неговият безспорен авторитет в областта на българо-сръбското сближение, за което съдим по спомените на Д. Маринов. В периода 1873-1875 г. той се подготвя за фолклорист във Филологическия отдел на Великата белградска школа и "под влиянието на проповядваната от Любен Каравелов юго-славянска конфедерация, бех голем и горещ привърженик на тая идея, и понеже Сърбия трябваше да бъде начинателка на осъществлението й, аз искрено обичах сръбския народ"⁹. В последния клас на класическата гимназия в Белград Д. Маринов има очевидни преракания с учителя си по сръбски език Милош Милоевич, "предводителя на шовинистичната идея, пансръбска, според която не само Македония и половин от Северна и Южна България са сръбски страни, но и ангелите на небето с Бога заедно са сърби"¹⁰:

Сръбският учен свят остана изненадан. Всичките сериозни вестници и списания я подложиха (издадената от Сръбската академия на науките етнографска карта на Милоевич - бел. В. Т.) на най безпощадна укорителна критика и укориха не автора й, който беше човек извън всяка критика, а самата Академия. А в Скупщината, дето стана въпрос за тоя скандал, тая карта бе наречена "Милоевичева кусля", т.е. "престилка". И Академията бе принудена да я прибере от книжарниците, дето беше я дала за продажба.

Но да се върнем към особеностите на Каравеловото сърбофилство, включващо и яростни укори срещу насъскването на българи срещу сърби, както и не по-малко яростни протести срещу пансърбизма и срещу нашето сърбофобско суеверие, че ще бъдем "осърбени". В "Кредитът на Наполеона пада" (1870) Каравелов пророчески отсъжда:

Ние тряба да разбереме, че ни сърбинът без българинът, ни българинът без ромънинът не можеме. Не ще да прокопца и оная нация, която мисли да се възползува от слабостите на своят брат и съюзник и да го употреби като орудие, дорде само си достигне своите частни цели, а после го зареже. Който пожелае да отнима от другите, той изгубва и това, щото има.

За Каравелов сърбите извършват своеобразно чудо в областта на образоваността след освобождаването си от турците. Според него "обязаността" на Сърбия е много по-голяма, отколкото нейните управници смятат. В уводната статия "Султанът управлява държавата по своят кеф" (1873) той неслучайно предупреждава:

Ако Сърбия се реши да гледа и занапред равнодушно на турските злодейства, които стават сяка минута в Босна, в Херцеговина и в България, то тя ще да изгуби своята симпатия, а тая симпатия се не добива твърде лесно (подч. - В. Т.).

Каравелов говори и против сръбското съчувствие към Гърция, което ще допринесе за "охлаждането" на българите към сърбите. Според него -"Руско-австрийското споразумение и Восточният въпрос" (1874) - между "хърватите и сърбите съществува някаква си идиотическа ненавист и презрение; между сърбите и българите съществува някакво си хладнокръвие и невнимание (подч. - В. Т.); между Черна гора и Сърбия съществуват някакви си мними племенни отличия и някакви си исторически или династически права; между самите българи, сърби, хървати, босанци и херцеговинци не съществува ни единомислие, ни определени цели, ни черногорска енергия и т.н."

В статията "Естествените съюзници на Сърбия" Каравелов акцентира върху типологията на грешките в Славянския юг и по-конкретно в българо-сръбския диалог:

Но ние сме говорили и други път, ще да кажеме и сега, че южните славяни не познават още нито своите интереси, нито своите естествени съюзници, нито своите свещени обязаности. Щом се излечи раната после българската легия в Сърбия, то се появиха различни милоевичевци; а щом се дойде до едно малко споразумение, то се появиха нови неудоволствия и нови препятствия.

В този ред на мисли е много показателен фактът, че Каравелов използва една сръбска пословица като мото към стихотворението "Плач Еремиин" (1871) - "От сговорни братя и дяволите бягат". Именно в този контекст на разединението трябва да положим и реторичните въпроси на Каравелов още от дописките му в руския печат. Например въпросите от "Да вдигнем славянското знаме! Сега или никога!" (1867):

И по-леко ли му е на днешния българин от това, че Симеон е бил сърбите и гърците? По-леко ли е на сърбина от това, че Душан или Неман са избили някога си няколко хиляди българи? По-леко ли му е на черногореца, че той си има някакво князче и не се подчинява на Сърбия? Вземете която искате история - българската, сръбската или хърватската - и отворете на която и да е страница; вие няма да намерите в нея нищо радостно, нищо велико освен кървави борби със съседите, вътрешни борби, борби между деца и бащи. Смятаме накрая, че южните и западните славяни са длъжни да забравят историята си или да се възползуват от нея и да се помъчат да разберат, че могъществото на Душановци и Симеоновци не е довело до нищо и че турците властвуват у нас пет века(подч. - В. Т.).

Или пък представата му за това, "какво щастие би било за сърби, и за българи, ако тия да би били дружни и искрени между себе си и ако тия да не би презирали един другиму народността", фиксирана в дописката "Милош Милоевич не представлява Сърбия" (1872):

Или ние сме майстори само да се оплакваме? Олеле, мамко, сърбите щат да ни осърбят! Олеле, татко, гърците щат да ни огърчат! Олеле, байко, власите щат да ни овласят! Олеле, лельо, турците щат да ни отурчат! Ако не си достоен да си помогнеш сам, то сичко е напразно.

За Каравелов използването на историческите факти като аргументация на съвременни претенции е и нереално, и коварно с оглед общото бъдеще на балканските държави: "Отношението към историческото право, на основата на което се градят политическите планове за възстановяване на Душановото царство и за създаване на Велика Сърбия, доколкото България е още под чужда власт - с право отбелязва К. Шарова, - има първостепенна важност за възможността да се изгради необходимият за сърби и българи съюз между двата народа. Така че разбирането на Каравелов и Маркович за историческото право като пречка във взаимоотношенията между южните славяни и балканските народи изобщо, заслужава особено внимание, когато преценяваме онези схващания на българския и сръбския революционер, които ги сближават в мисленето и които правят възможно действеното сътрудничество през 1871-1872 на революционните сили в Сърбия и България."¹¹ Необходимо е да се наблегне и върху обстоятелството, че Л. Каравелов в най-голяма степен се обвързва с митологемата "Сестра Сърбия" с оглед насочването на българското обществено мнение към особеностите на идеята за федериране на южните славяни, идея, която в една или друга степен е толерирана от Русия и която, а това е също много важно, разкрива възможности за подклаждане на българската елинофобия. "Редица фактори - обобщава В. Китанов - определят силното влияние на идеята за южнославянско федериране в българската политическа мисъл през епохата на Възраждането. Преди всичко славянското в етническия произход прави тази идея по-близка до българите, отколкото останалите федеративни начертания. Не е маловажен и фактът, че тази идея се подхранва периодически от Сърбия, а за един значителен период през XIX век сръбските културно-политически центрове и Сръбското княжество играят съществена роля в българското националноосвободително движение и въздействат върху сформирането на политическата философия на българския политически, културен и обществен елит."¹²

Докато върши всичко онова, необходимо за разпознаване и назоваване на сръбскостта, а самият той на свой ред е възприет от членовете на "Омладина" в Нови Сад като "брата бугарин", у нас, по-точно сред българската емиграция във Влашко, Любен Каравелов е снизен до "мекере на Сърбия". Превръщането е от същия имаготворен ред, каквото е превръщането на "Сестра Сърбия" в "Мащеха Сърбия", тъй като второто очерняне, проблематизирането на своето и своите и в двата случая се дължи на първоначално очерняне на конкретно обозрима сръбскост, вследствие на което се очерня част от своето и своите. Нещо повече: върху основата на това второ очерняне, се задейства друг образотворен механизъм, чрез който се проблематизира пак своето и своите. И в този случай на дъното пак е очернената веднъж сръбскост, но този път третото снизяване обхваща друга част от своето и своите, онази, която е обрисувала - или по-точно казано - продължава да мултиплицира образа на сръбското мекере. Става дума за една поредица от статии, които Захари Стоянов публикува през 1885 г. във в. "Търновска конституция" под заглавие "Любен Каравелов и неговите клеветници". Смята се, че кампанията е подета от консервативните кръгове в Княжество България, от обществени дейци като П. Кисимов, А. Андреев и др.: "Това била в основата си една неморална акция на всички уязвявани от Каравелов, които 5-6 години след неговата смърт чувствали още незаздравени раните си и отмъщавали на един покойник, който не можел да се защити. Според историка Г. Тодоров има конкретни данни, че на дъното на кампанията е стоял като вдъхновител известният консервативен водач Григор Начович. Неговите мотиви не трябва да се търсят само в това, че е бил идеен противник на Л. Каравелов, те имали и конкретно-политическа основа. Кампанията целяла да нанесе удар и срещу брата на Любен - Петко Каравелов - в това време водач на либералната партия и министър-председател на България."¹³ В своя забележителен от различни гледни точки възпоменателен текст З. Стоянов се изявява като имаготворец, който защищава Л. Каравелов и очерня неговите ругатели¹⁴:

И в друго отношение ставате вие Дон Кихот (става дума за упрека на З. Стоянов към клеветника А. Андреев - бел. В. Т.). "Аз се борех върху осуетяването на сръбската измамлива политика за народа ни" - говорите вие, като разбирате Любена, който бил сръбски агентин уж. Чудя се на ума ви и на логиката ви! Мен ме е смях само даже да се спирам на тоя въпрос, но пак ще ви попитам две думи. Я кажете, ваше словесие, т.е. отговорете на следующите въпроси: първо, каква беше тогава сръбската политика? Второ, какво искаше да прави тя с българите или, по-добре, с оние позорни раи, на които се подиграваха по онова време и циганите? Трето, какво предлагаше Сърбия и по кои причини именно щеше да бъде опропастителна нейната политика за нас, българите; най-после, какви условия подписа Любен със сръбските министри, та ваша донкихотска милост нанесохте удар на неговите действия? - Пусти тъпанари! Пуста деятелност! (подч. - В. Т.) Бе, човече божи, защо вие не ми укажете поне един ред от неговия вестник, в който той да заповядва на българите да слушат сърбите? Напусто ние търсихме подобно нещо във вестника му. Най-сетне коя беше по онова време Сърбия, кой я бръснеше нея за пет пари? Доволно бяха 2000 души зебеци да накарат всичките сръбски министри да се издавят в Дунава. "Сръбски агентин", "сръбска измамлива политика"! - Това е чист донос, а нищо повече, както по-рано беше донос и нихилизмът в България, измислен и съчинен по начин твърде подъл, да не река разбойнически. А тия доноси са единственото оръжие на хората от бухалското царство. А коя беше България по онова време, какво цяло и мощно представляваше тя, щото Христич да уплаши с нея турците, както казвате вие? Бошлаф.

Че Любен е бил сръбско мекере, вие имате факти. В 12 брой на в. "Отечество" някой С. излязва и говори следующето: "... През 1870-1871 г. аз се намерих случайно във Велес... Там дойде Милоевич, сръбски пропагандин." После това велесчани с помощта на турските власти поискали да изгонят тоя Милоевич. Има само един българин, който е приятел верен на Сърбия, и тоя приятел е Любен Каравелов, другите - всичките са предатели - казал Милоевич. Е, тук вече няма що да се каже; устата ни е запушена и на Любеновите последователи не остава друго нищо, освен да червят лице, пред тоя г-н С... Негова милост допълня една празнота в отечествената ни история; но и това остава да се знае, че неговата историческа морда непременно е била или е понастоящем шпионин. От моя страна не остава друго нищо, освен да обадя на читателите, че ако има някой сърбин, когото да е псувал Любен, той е бил Милоевич.

Срещу аксиологията на сръбската тайна¹⁵ на Л. Каравелов и по-конкретно срещу слуха, че той е "продал" В. Левски "за седем хиляди жълтици" се изказва и Константин Величков - "Един разговор с госпожа Наталия Каравелова" по случай 25-годишнината от смъртта на съпруга й¹⁶.Но през 1886 г., непосредствено след Сръбско-българската война, шпиономанската теза излиза на преден план. Авторът на издадената през 1886 г. брошура "Сръбската пропаганда на Балканския полуостров", скрит зад инициалите А. К. Т. тенденциозно пита защо Л. Каравелов не предупредил българите за "сръбските злонамерения"¹⁷:

Не зная, но никой не може да ме увери, че само сръбското кафе, което Любен беше свободен да пие и в княжеския палат, да го увлекло в такава степен, без да са повлияли и някои други по-практични неща, което не е голяма тайна за тези, които са живели в Белград, щото да си затваря очите, да забравя интересите на своя народ и да бъде тъй апатичен.

Покойният Любен, със своето пламенно перо и с фактите, които ги имаше на ръка, можеше много лесно да предупреди всички българи за адските намерения на сърбите, тъй щото първите да не имат наивността да тичат с хилядници и с най-голямо самоотвержение на помощ на братска Сърбия във време на Сръбско-турската война. [...] Сякаш българите тогава лееха кръвта си за осъществлението на сръбската мисия - българския гроб! Нечуто всенародно дебело заблуждение, нечута глупост.

Аз от моя страна не мога никого другиго да обвиня за това наше заблуждение, за тези наши жертви, освен Л. Каравелова, който, водим от своята сърбомания беше като риба безгласен.

Виновникът не само се открива, но постепенно се и стереотипизира в черно, както проличава в пиесата на Людмил Стоянов "И певци песни за него пеят. Драмата на един живот в пет картини". В първа картина, пресъздаваща "влашка зима" във вятърна мелница, Левски и Ботев водят следния диалог¹⁸:

Ботев. Наистина, какво прави Каравелов? Защо вика хората, а после мълчи?

Левски. И то чрез вестника! Хората оттатък са по-благоразумни. Казват ни: Брате Левски! Защо Каравелов те вика? Ето вече шарят шпиони навсякъде [...].

Ботев. Каравелов е честен човек, но много вярва на Сърбия. Чувам, че ме вика на работа във вестника, но при тая обстановка [...].

БЕЛЕЖКИ

1. Цит. по Г. Грозев. История на българската философия. I част. С., 1957, с. 164. [обратно]

2. Пак там, 164-165. [обратно]

3. Цит. по З. Стоянов. Христо Ботьов. Опит за биография. С., 1976, 196-197. [обратно]

4. Делчев, Б. Христо Ботев. Опит за психография. Пловдив, 1981, с. 146. [обратно]

5. Пак там, с. 147. [обратно]

6. Пак там. [обратно]

7. Освен посочените по-горе трудове за сръбските обвързаности на Л. Каравелов тук открояваме и следните: Светозар Марковиh и Лубен Каравелов у контексту словенске кньижевности и културе. Зборник радова. Београд. 1992; Леков, Д. "Брата бугарин" и сръбската читателска общност. - В: Представата за "другия" на Балканите. С., 151-155; Пекович, С. Урбанистичният разказ на Любен Каравелов в сръбския литературен контекст. - В: Литературно-естетически процеси на Балканите. Съст. Л. Кирова. С., 1994, 224-231. [обратно]

8. Процесът 1873 (из непубликувана анкета на М. Карабелова с В. Мутафчиева). - Литературен вестник, 7-13. IV, 1999, с. 6. [обратно]

9. Маринов, Д. Спомени из моя живот или моята биография. С., 1992, с. 101. [обратно]

10. Пак там, с. 111. [обратно]

11. Шарова, К. Любен Каравелов и Светозар Маркович за освобождението на южните славяни - паралели. - В: Светозар Марковиh и Льубен Каравелов у контексту..., с. 65. [обратно]

12. Китанов, В. Един поглед върху алтернативите за Европейския югоизток през XVIII-XIX век и предпоставките за федератизма на Балканите. - В. Балканистичен форум, 1995, кн. 3, с. 154. [обратно]

13. Цит. по З. Стоянов. Съчинения в три тома. Т. III. Публицистика. С., 1983, с. 681. [обратно]

14. Пак там, 443-444. [обратно]

15. Вж. подробно по въпроса за българската шпиономания през Възраждането у И. Пелева. Раковски - аксиологии на тайната. - Литературен вестник, 18. V. - 3 VI. 1997, с. 12. [обратно]

16. Величков, К. Съчинения. Т. II. Художествена проза. С., 1986, 139-147. [обратно]

17. Сръбската пропаганда на Балканския полуостров. (От А. К. Т.) С., 1886, с. 26. [обратно]

18. Стоянов, Л. Избрани творби. Т. I. Драматургия. С., 1966, с. 457. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.