Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ВЛАДИМИР И КОСАРА"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

Старинното предание за пленяването на княза на Зета (Дукля) Иван-Владимир, за срещата на Самуиловата дъщеря Косара с него в тъмницата, за спонтанно пламналата между тях любов, за опрощението на Самуил и за благословията му да сключат брак, както за щението му да възкачи отново на престола в Зета своя зет, са съставните части на една сюжетна ситуация, която се оказва твърде плодоносна по отношение на образотворните механизими, които българската литература ползва за художественото представяне на сръбскостта. Ситуацията "в плен" е гранична стиуация, в която психофизическата и психосоциалната идентичност на пленниците най-често достига критичната точка на деперсонализацията, десоциализацията и изобщо дехуманизацията. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, в повечето случаи, представящи сърби в български плен, до тази точка не само не се стига, но самата ситуация става повод за появата на нови познавателни модели, в основата на които е общочовешкото начало, човещината, хуманността. Тоест асоциации и конотации извън рамките на "сърбоядството", на националния или съседско-роднинския рефлекс. Универсализирането на ситуацията "в плен", представянето й като ситуация на изначална християнска състрадателност или като ситуация на спонтанна интимност, е ПЪРВОТО ИЗКЛЮЧЕНИЕ от правилата на сърбофилския и сърбофобския мит в българската литература. Моделната ситуация "в плен" активизира различни образотворни механизми, чрез които се фиксира отприщването на различни емоции и добродетели, които в други ситуации е трудно да се представят художествено. В този смисъл подобна ситуация е много плодотворна и за образописа на българо-сръбския диалог. Нека първоначално да дадем само два примера от легендата на К. Христов "Владимир и Косара" (1903), единият от които разкрива любовта от пръв поглед между царската дъщеря и царския пленник, а другият - суеверието на стражите, които смятат сръбския княз и за светия, и за "лош знак":

И шъпот и кикот сподавен се чува,
и вино се лей до зори,
и страстно се пленник с Косара целува
и буза до буза гори.

[...]

"Светия е!" - шепнат си царските стражи
и слушат го псалми да пей 
от сутрин до вечер... Но никой да каже
на цар Самуила не смей.

Все пак намира се един "сляп божек" и приканва цар Самуил да върне земите на Иван-Владимир и да му даде Косара за жена. Имайки предвид плодотворността на ситуацията "Владимир и Косара", К. Църнушанов обобщава: "Тая връзка е оставила големи следи в душата на двата народа. Например не веднъж романтичната любов на Владимир и Косара е вдъхновявала българските и сръбските писатели да създават красиви страници в литературата. Същата роля е играла и общата почит пред паметта на княза Иван Владимир след мъченическата му смърт от вероломната ръка на [...] Владислав. Чрез тази смърт Владимир стана общ сръбско-български светец."1

Колкото и универсална да е сама по себе си ситуацията "в плен" конкретизирана по модела "сърбин в български плен", тя все пак е белязана и със съседско-роднинската, и с националната знаковост. Нека само си припомним края на втората част от трилогията "Самуил" (1965) на Димитър Талев:

- Аз го затворих, за да държа по-здраво непокорните от народа му. И той самият не се подчини, макар да се предаде в ръцете ми. Други прегрешения пред мене княз Иван-Владимир няма. Той е княз на Зета, под неговата власт бяха и жупанствата Требинъе и Захълмие, които управляваше с чичо си Драгомира. Той е мъж храбър и добродетелен; предаде се сам в ръцете ми, за да спаси народа си, както и сам каза. Той беше един от мощните господари в сръбската страна и ако аз... ако аз спечеля по някакъв начин сърцето му... ще спечеля и ще привържа към себе си целия му народ. Чрез него ще държа цялата сръбска земя. Но дали...

Ако съдим по стихотворението "Йоан Владимир" от сбирката на Л. Стоянов "Меч и слово", универсалното в споменатата ситуация също постепенно се измества от националното:

Аз ваш не съм, жетвари на смъртта!
Аз девственик, обречен на Христа! 
И в ранна утрин аз псалми пея! 

Но гасне, гасне моя морен глас.
Отново буря с ек кънти над нас,
И аз от тайна ярост пламенея.

В бележка под черта авторът обяснява кой е Йоан Владимир, "надарен с благочестие и удивителна физическа красота и младост", как Косара се влюбва в него и как баща й му дава "цялата Драчска област", както и за това как е убит от Йоан Владислав, "взел си главата в ръце и я носил до мястото, дето се пазят мощите"2.

Българският случай с пленяването и освобождаването на княз Владимир (веднъж сочен за херцеговски, друг път за далматински и най-често за сръбски владетел) е описан още в Летопис попа Дуклянина (XII в.). От т. нар. Дуклянска летопис мотивът за Владимир и Косара става "странстващ" и попада в "Приятен разговор на словенския народ" (1756) на хърватския просветител Андрия Качич Миошич. Пленен от Самуил - позовава се на хърватската версия И. Конев, - Владимир се намирал в окови, ден и нощ прекарвал в пост и молитва... Един ден дъщерята на Самуил, на име Косара, отива при своя баща и го моли да отиде със своите прислужнички при окованите и заробените и да им измие главата и краката..." Случаят помогнал на Косара да види красивия, скромния и възпитан Владимир. И тя го заобиква, но не поради страстно желание, а от жалост към младостта му и защото чула, че той е "крал от кралски род". [...]"3

Сюжетната ситуация "в плен" случва не само легендарния, старинния, романтичния изказ. Случва тази ситуация и злободневния, баталния, реалистичния изказ. Особено зачестяват появите на втория тип по време и след Сръбско-българската война от 1885 г. Случаят с "Иде ли?" е достатъчно известен и с антивоенния, и с хуманистичния си патос: "Вазов пръв въвежда в нашата литература образа на майката, изпратила на фронта своя син - посочва М. Цанева. - [...] Присъдата е в топлия майчински поглед, с който баба Цена обгръща сръбските пленници: "Боже мили... та тия ли са сърбите? Та те са добри хора... Клетите им майки... дали ги знаят. Момчета бре, я почакайте!" И майката на българския войник тича да носи ракия на уморените пленници - "Се божи христиени... Ами защо се биха?"4 Същата великолепна възможност да универсализира ситуацията "сърби в български плен", този път през Европейската война, има и Г. Караславов във втора част на "Обикновени хора", който наистина я използва, макар и с много повече думи. Прави това чрез гласа на леля Добра, която също чака вести от "наш Баля", пленен от сърбите:

При сръбските пленници, които работеха в реката под селото, тя ходеше комай всеки ден. [...] Те я посрещаха като своя родна майка, приемаха със синовна благодарност оскъдните дарове и я гледаха с умиление.

- Фала лепо, фала...

Тя говореше с тях дълго, разпитваше ги кой откъде е, какво работи, има ли жена и деца [...]. И се чудеше: селяни като нас, прости хора от нашата черга, и езика ни един, и вярата ни една, а защо се бъхтем, за е тая меретицка война, какво делим, какво не ни достига...

Пленниците бяха окъсани, комай голи. Тя тръгна из селото, събра и дрехи, занесе им ги. И все им разказваше за своя Баля, и все ги питаше дал не са го убили, като са го пленили. Те я гледаха със съжаление и от все сърце я уверяваха, че е жив.

Надзиратели на пленниците бяха трима души възрастни войници един старши подофицер на второсрочна служба. [...] Той побесняваше от най-малкото провинение на пленниците, ругаеше ги високо, грубо, а понякога и налиташе на бой. Един ден, като отиде при тях, тя видя как старшията биеше със сурова върбова тояга пленник. Тя се хвърли като квачка и докато побойникът да се усети, измъкна тоягата от ръцете му и замахна. Добре, че беше пъргав, та се отдръпна, а то инак старицата щеше да го цапардоса с тоягата. Че като го емна с приказки и клетви - сбърка го.

- Дето дърво дигаш връз тия сиромаси, ръката ти на дърво да стане, суха до лакътя да изсъхне, гиди готованино, сляп дано ослепееш макар, като не можеш да видиш на какъв хал са тия клетурци! - жареше го тя, а той само мигаше и не знаеше какво да прави и къде да се дене. - Какво ме гледаш като пуяк бре, дембелино? Вместо да работиш с тях и да им помагаш, лежиш по цял ден като куче на сянка и само гледаш кого да ухапеш, дано те чумата ухапе, фармасонино!

Реториката на християнската състрадателност е доминираща и в спомените на Иван Радославов за октомврийските дни на 1915 г. след превземането на Княжевац5:

На връщане от града срещам първите кервани - коли натоварени с покъщнина и деца. След тях следват пеш мъже и жени. В най-плачевно състояние. Това са сръбските бежанци, които се завръщат по селата си. Заплашени от властите или сами уплашени, те са бързали да се отеглят пред приближаващите се наши войски, и са избягали. Обаче приближаващата сурова зима, грозните перспективи, изпречени отпреде им, неизвестното бъдеще, което им запазваше съдбата, и което после стана страшна действителност, караха много от тия нещастници да се връщат, рискувайки даже. Но те не рискуваха нищо. Те спокойно се разотиваха по селата, без никой да им стори нещо. Бях свидетел даже, когато наши войници на своите обози и кола качваха малките деца, които бяха премръзнали и горко плачеха. Състрадателната душа на българския войник беше отзивчива. Собствено, никъде ний не можахме да забележим следи от жестокости, омраза някаква, каквото би трябвало да се предполага да е накипяла в душата на този унизен, въпреки победите му, народ (подч. - В. Т.). Колко лъжа трябва да е натрупана на наша сметка, за да може този народ да бъде представен като един от най-големите джелати в Европа! Изстъпленията на няколко фанатизирани типа, те съумяха да използуват и да превърнат в легенда повестта за българските големи зверства! Същият този народ, на когото членовете на Карнегиевата мисия, англичани, се удивляваха, че тъй великодушно се държи към своите пленници - турци! Това в Англия е невъзможно, забелязъл англичанинът..."

За българската състрадателност към сръбските пленници от Европейската война говори и К. Христов в "Чудесни есенни дни в Костенец". От един стар селянин там той разбира следното6:

Бил пленник у сърбите в края на Световната война. Настанили ги в Белград край Дунава. Давали им в два дена по половин хляб. Станали кожи и кости. [...] Някои преплували и избягали, той останал, щото не можел да плува. [...] Когато после ги повели да ги разменят със сръбските пленници, жените ругаели и хвърляли камъни върху им. При самата размяна всички били смаяни, че сръбските пленници у нас били охранени, здрави, а нашите едва вървели, торба кости. Дори един сръбски офицер се засрамил, като гледал това.

Кой как се държи в плен, е също толкова важен въпрос, както и този кой как се държи с пленниците си. Във връзка с първия въпрос трябва на всяка цена да цитириаме спомените на Д. Ганчев за 1885 г.7:

В болницата при военното училище донесоха ранен един сръбски офицер. Кап. Катанич се казва. Едър, здравеняк, силен мъжага. Надупчен с щикове по цялото тяло. Ударен в бедрото и с куршум, надупчили го нашите. Пред очите им застрелял наш войник. [...] Пред Княз Александра Катанич се държал дръзко, оскърбително. Нарекъл българските войници зверове, диваци. Защото го мушили, подир като паднал ранен. И в болницата бе дързък и оскърбителен. Не харесва ядене, не харесва пиене. По нареждане на лекаря дават му коняк. Не го харесва, кара се на слугите, псува ги. Стаята, дето лежи, се пълни с посетителки, сръбкини с леко поведение. Д-р Цачев запрети на тези "лепи девойки " да го посещават и му направи бележка, че ще вземе други мерки, за да го накара да бъде вежлив със слугите. И с него се скара. Груб човек, див човек.

Когато Катанич си отиде подир войната, крал Милан го обсипал с почести и награди. Орден му дал, чин му дал, с пари го наградил.

И ние си имахме тъкмо такъв герой в Сърбия. Казваше се кап. Ганчо Георгиев. Ранен и пленен, и той псувал сърбите в болницата, гдето лежал. Наричал ги коварни, подли, братоубийци. Дохождало до бой. Тъй писали за него сръбските вестници. И сам се хвалил с подвизите си, подир като се върна в София.

Друга и по съдържание, и по живописност, релефност и пластичност картина на българските пленници от Сръбско-българската война рисува Пенчо Славейков в написаното през ноември 1888 г. стихотворение "Пленници", което досега е оставено извън обсега на българските изследователи на темата за отражението на тази война в българската литература8:

През шумните белградски улици в строй
вървяха войници пленени,
под тръбните звуци на българский марш
те стъпваха гордо, спокойно.

Тълпа многолюдна валеше отвред;
и бързаше всеки да види к
акви са тез хора. От всеки уста
летяха псувни и обиди.

Там пътем ги срещна един офицер - 
и бодрий им изглед го сепна.
"Гледай на роби приличат ли те?" -
смутен и възчуден пошепна. 

"Я гледай как стройно те бодри вървят 
и гордий си поглед не снемат 
не робе, те сякаш идат на щурм 
белградский твърд да превземат." 

И смаен той мълком отмина край тях;
"Сега вече разбирам" продума
при Сливница грозна тоз дух надделя
над нашто геройство на думи.

А тръбните звуци далеч и далеч
низ улици шумни ечаха.
И гордо под такта на българский марш
войниците пленни вървяха.

"Една негърска музика, с тъпани и медни тръби" съпровожда навлизането на френски военни части в края на октомври 1918 г. в Търново, където две години преди това умира полковникът от "Крадецът на праскови" (1948), "едно от най-популярните произведения на днешната българска проза"9. Бихме си позволили на това място да изкажем предположението, че повестта на Емилиян Станев "Крадецът на праскови" всъщност е едно от най-представителните, ако не най-представителното българско произведение в областта на т.нар. пленническа тематика. Тя - покрай всичко друго - представя едно асиметрично отражение на легендата за Владимир и Косара и бележи кулминационната точка в развитието на сюжетната ситуация "в плен", очертана със сръбски маркер в българската литература. Полковникът, полуинвалид от 1913 г., когато е ранен от сърбите "с шрапнел в горната част на бедрото", през Европейската война е назначен за комендант на града:

По него време градът беше пълен с пленници. Грамадни коли със сено и слама се издигаха на Марно поле, което служеше и за плацдарм на войниците. Складове с храни се намираха из старите търговски изби и магазини. По копите работеха пленници, повечето сърби и румънци. В лагера на запад от града живееха русите, които се ползуваха с особено благоволение и симпатии, французите, италианците и англичаните, които не работеха нищо.

На полковника беше поверена тая разноцветна пленническа маса. Той презираше румънците и диво мразеше сърбите, " коварните подли съюзници " от Балканската война, които го бяха ранили и провалили военната му кариера(подч. - В. Т.).

И не някой друг от всичките пленници в Търново, а тъкмо сърбинът Иво Обретенович дръзва да краде праскови от имота на полковника. При запознанството си с пленника съпругата му се впечтлява от неговото "продълговато лице, мъжествена брадичка и открито, интелигентно чело". Той на свой ред, приличащ на "избягал каторжник", "колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж". Той също от пръв поглед - досущ на легендата за Владимир и Косара - независимо от двойната обреченост на ситуацията (крадец и при това сърбин) - се влюбва в полковнишата Елисавета. Тя се опитва да поговори с мъжа си, та да се подобри положението на пленниците в Търново, но заради въпроса й "Защо да не бъдем по-човечни?" бива сразена с аргумента, че това са "даскалски приказки". От ден на ден Елисавета, която не може да бъде Косара, и Иво, който не е бивш княз, а обикновен пленник, при това от тия, които полковникът особено мрази, все повече навлизат в играта на "Владимир и Косара" с ясното съзнание за нейното безумие и с неосъзнатото влечение към свободата. Елисавета наостря слух за всички военни информации:

Един техен съсед, бивш бояджия, беше донесъл от окупирана Сърбия няколко чувала плячка - главно дрехи и множество чорапи. Децата му обуваха по няколко чифта наведнъж и ги носеха вместо обуща. "Навярно са свалени от краката на убитите " - беше казала жената на учителя.

В желанието си все пак да даде на "крадеца" старите ботуши на мъжа си, Елисавета посещава пленническия лагер:

Тя видя парцаливата тълпа, от която идваше тежка миризма, и чу глъча на всички югославски наречия, но той не беше между тълпата. Часовите, възрастни войници, крачеха отстрани с мрачни лица. Заедно с жената на учителя Елисавета се опита да раздаде на пленниците кошница грозде. Но когато видяха как тия полуживи хора се сбиха край гроздето и как запълзяха на четири, прилични на полудели от глад маймуни, двете жени избягаха обзети от ужас.

И все пак - до своеобразно измиване на главата и краката на пленника (според преданието за Владимир и Косара) се стига. Противно на конюнктурата, на рисковите обстоятелства, на съвестта и еснафското благоприличие:

Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни...

И изцяло в съзвучие с новата конкретизация на сюжетната ситуация "в плен" - убиват Иво Обретенович, а Елисавета се самоубива заради своя любим. Финалният трагизъм прозвучава като апотеоз на опитите за допиране на душите и телата между ние и другите, и те, и ние пленници на конкретното - лично или национално, семейно или военно - зло. Крадецът на праскови от повестта на Е. Станев не можеше да не бъде сърбинът Иво Обретенович и той не можеше да не бъде застрелян.

Сюжетната ситуация "в плен" присъства и в мемоарната литература. Достатъчно е да посочим само два примера. През 1943 г. в пленническия лагер в Солун един от пазачите на по-късно прославилият се сръбски писател Михайло Лалич е Камен Калчев10:

Този прекрасен човек ми е останал в спомените като първия другар комунист, който след онези черни дни на смърт, пленничество и унижения ме върна към хората. Камен Калчев бе мобилизиран в българската войска и караулеше при нас. Аз бях пленник и всеки фашист можеше да ме застреля, без да отговаря за това. Комунистът Калчев с риск за собствената си съдба и живот ми даваше възможност да се чувствувам свободен. Това вероятно ми облекчи бягството от пленническия лагер.

Другият пример откриват Б. Димитрова и Й. Василев в дневника на Раде Драйнац от 1941 г. за престоя му в пленнически лагер11:

... Българите поне към нас, сърбите, този път се отнасяха меко. Записваха всички, че дори и онези, за които бяха стопроцентово уверени, че нямат нищо общо с българите. Присъствувах при изготвянето на един такъв списък и чух как един български поручик каза:

- Записвайте се, братя, всички наред, само по този начин можете да избегнете пленничеството!

Доста бяхме, които смятахме, че това е само примамка, за да имат те после доказателство за наличността на българско малцинство и от другата страна на Морава. Обаче самият аз по-късно можах да се уверя, че не е имало нищо подобно в техните намерения. Те твърде добре си знаеха какво носи враждата между два народа и тъкмо в този случай моята някогашна теза, че българите са ни по-близки от немците, намираше очевидно потвърждение. За българския шовинизъм, който беше плашило в миналото, аз не можех да се осведомя в лагера, когато нашите угнетени войници гледаха само как да си спасят главата...

За кратко време Раде Драйнац става българин по документи, посочвайки между своите гаранти от българска страна и Елисавета Багряна, но в крайна сметка напуска "малцинствената" група, пътуваща за Цариброд, към свободата, за да се "шмугне" из нишките улици и се върне в Белград..., към смъртта. В друг вид пленничество завинаги остава той подобно на Иван Владимир - в плен на Елисавета Багряна, на неговата въобразена Косара...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Църнушанов, К. Цит. съч., с. 20. [обратно]

2. Ояолнов, Л. Мечи слово. Героични песни за България...с. 107. [обратно]

3. Вж. подробно по този въпрос уКонев, И. Българското възраждане йЙЬоСйещението Т. 1...., 239-240. [обратно]

4. Цанева, М. Иван Вазов. Творчески портрети. С., 1083, с. 121. [обратно]

5. Радославов, И. Спомени. Дневници. Писма. С., 1983, 172-173. [обратно]

6. Христов, К. Съчинения. Т. 5. Ч. 1..., с. 757. [обратно]

7. Ганчев, Д. Спомени 1864-1887..., 263-264. [обратно]

8. Цит. по: Славейков, Я. Литературен архив..., с. 267. [обратно]

9. Василев, Й. Бележки. В. Станев, Е. Избрани съчинения в седем тома. Т. 2. Съст. Й. Радичков, Й. Василев. С., 1981, с. 393. [обратно]

10. Цит по: Кирова, Л. Литература и време. Литературно-критически статии и очерци С, 1974, 135-136. [обратно]

11. Цит. по: Димитрова, Б., Й. Василев. Кръстопътна среща. Документална новела. С 1999, с. 88. [обратно]

 

 

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.