ИЗВЛЕЧЕНИЕ ОТ КАРТИНАТА НА ЗАСВАЖДАНИЯТА И СВИЖДАНИЯТА

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

С всякакви души се срещаме на този свят. Едни минават и отминават непознати, други се прилепят към нашата. Те са измама, защото душата винаги е самотна и колкото и да жадува обич, не може да търпи за дълго време друга душа край себе си, понеже и двете се мъчат всяка поотделно и допирът им е като допира на грешниците в ада.

Емилиян Станев

Изводът на Еньо от "Антихрист" е последица от запознанството му с Лаврентий, който му доверява исихастката тайна. Полагайки като мото към настоящата част от проучването точно този извод, бихме искали, от една страна, да потвърдим тезата на Е. Станев за българския нихилизъм: "Той иде и от постоянното отрицание на всичко чуждо, на всичко, което ни е притеснявало, защото българинът има угнетена, потисната душа."¹ От друга страна обаче, като въвеждаме този паратекст на това място, ние искаме да подскажем, че в българо-сръбския диалог се случват най-различни приключения (изкушения) на българската душа и на българското тяло при различните им общуванията с всички проявления на сръбскостта. Веднъж те се разминават с тях и ги отминават като врагове, подвластни на сърбофобията. Втори път се "прилепят" по братски към тях, водени от сърбофилската нагласа. Има обаче и друг вид допирания между тях, които не са като онези на грешниците в ада. Има приближавания и сближавания, които са своеобразни изключения от правилата на филството и фобството. Своеобразни и донякъде даже са тайнствени те, защото далече невинаги потвърждават тези правила, защото представят едно ИЗВЛЕЧЕНИЕ от нашите духовни и телесни приключения с конкретизациите на сръбскостта, което в една или друга степен страни от опеката на двата мита - от истерията на противопоставянията и от мистерията на роднинството. Откроените от нас пет изключения, разгаданите пет тайни, съставящи това извлечение от картината на засважданията и свижданията в българо-сръбския диалог, разбира се, не се предпазват напълно от ерозията на правилата, от официалния глас или от институционалното двуличие. Затова те в един или друг период, повече или по-малко се предопределят от сърбофилските или сърбофобските напътствия. Има обаче случаи, когато тази взаимозависимост или не съществува, или остава невидима за участниците в диалога. И това не е следствие на т. нар. психика на "общия славянски рефлекс"², а преди всичко последица от конкретен вид УНИВЕРСАЛЕН РЕФЛЕКС при общуването между свои и други в съвсем произволно създадени или - най-малкото - в непреднамерено създадени ситуации. Но дори и при тези условия те не съществуват в "чиста" форма, взаимопроникват се, взаимодействат си, взаимоцитират се в стремежа си да разпознаят знаците на сръбскостта и да се обвържат с тях независимо от временното стечение на филски или фобски обстоятелства, т.е. независимо от стереотипа на заговорите или от стереотипа на договорите.

Една такава ситуация например откриваме при общуването между българи и сръбски учители у нас. От фактическа гледна точка този наратив на сръбскостта е проучен много добре от И. Конев³. От концептуална, т.е. с оглед конкретното случване на универсалния рефлекс, с оглед задействания образотворен механизъм за представяне на миграционната съставка "сърби в България" като "учители по цивилизация", този изследователски мотив остава незаченат. Става дума за "новата комедия" на Т. Шишков "Не-ше-може! или Глезен Мирчо", издадена в Цариград през 1873 г. В нея за първи път литературно се разкрива ролята на сръбските учители в Българското възраждане. Всъщност става въпрос за съвсем бегла илюстрация на тази роля, при това илюстрация, която е изцяло в семантичния код "криворазбрана цивилизация". Има обаче в тази недовидяна досега творба от изследователите на българо-сръбския диалог една любопитна новост - учителят по аритметика Миланович съвсем не е склонен заради едната плата да си криви душата и да псевдоучителства:

Бога ми! Я не знам шта ке быти с вами; вий сте свагда не готов на лекцiи, свагда не можете и сее за вас е трудно!

Майката, Кера Проданица, която е свидетелка на унижението на своя син, възприето от нея, разбира се, като мъчение от страна на учителя върху Мирчо, приключва възникналия спор а ла Бранислав Нушич:

Не се мъчи залудо сине, синко! Аз ни пара вече не давам; та и няма за какво. Туй не е наука, то ти е тебе мъка и празна работа! Няма ли пары - кво ше смяташ? Има ли пары - и без даскал ги смятвам...

Казано с думите на Г. Гачев, в случая чрез сръбското "НЕ" на Миланович ние получаваме българското "ДА", колкото и фалшиво да звучи то в дадения текст.

"Нений-ците (неологизъм, използващ модела "не-Ние", другите - бел. В. Т.) - обобщава Георги Гачев - са необходимите окръжаващи народи, за да заработи националният рефлекс. С оттласкването от техните качества, очевидни отстрана, получаваме лъч-отговор за себе си."⁴ Едно подобно фаворизиране на националния рефлекс за сметка на универсалния наблюдаваме при А. Страшимиров, за когото "нений-ците" са сърбите. Може обаче това фаворизиране да е само привидно, както е в случая, а в действителност да става дума за един подтик за размисъл как да се универсализира ДОБРОТО у всеки национален рефлекс⁵:

Такава е гражданската същност в днешна Сърбия. И върху нея се гради там държавна и национална дисциплина. Тя поразява нас, българите. Защото сърбинът е социално циментиран. Той и днес е само частица от своя клан, както е бил и преди хиляда години. Човекът в сръбските работни маси не търси да има свое мнение, да го изказва и, значи, няма как да попадне в "своеглавие", от каквато слабост е обхванат днес и последният българин. И това е голямо наше достойнство. Остане ли обаче, сърбинът без началник, чувствува се обезглавен: той го търси, - търси своето стадо, за да диша. Значи, той разполага с незиблемо социално чувство. И такъв, той е непоколебим в защита на своето племе и на своята страна: можеш да го унищожиш, но не можеш го разколеба. А това е основна ценност за запазване на рода, на земята му, на неговата държава. У нас, българите, тази основна ценност е крайно отслабена (подч. - В. Т.). И това е резултат, за жалост, не на култура, не на окончателно оформена (изработена) личност у нашия човек. Аз писах за това по-изчерпателно в своята "Книга за българите". Ние, българите, тепърва ферментираме гражданствено. А лихата политическа съдба ни пречи на всяка стъпка и ни устройва главоломни изненади.

Ето един красноречив пример за това как представянето на една част от националното води до издигането й в пример, т.е. до нейното универсализиране. В случая обаче българската оценка на сръбското "ДА" предизвиква самооценката "НЕ", при това направена от автора на не една и две антисръбски хули, особено стане ли дума "простотията на сърбина, когато се затвори в своите Шумадийски планини"⁶.

В пресечните точки на националния с универсалния рефлекс българо-сръбския диалог винаги - явно или скрито, огласявана кат панацея или снизявана чрез въпиющи ругатни, - стои етнокултурната презумпция "братя, сестри", т.е. съседско-роднинският рефлекс. Никак не е случаен фактът, че Екатерина Каравелова в придобилата европейска публичност статия "Българката вчера и днес" апелира: "От 52 години България е свободна, тя има известна култура... Но мира, уви, вие и ние го нямаме! Югославски жени, да съединим нашите усилия, за да го дадем на нашите два братски народа след толкова много изпитания. Тази дума "братски" да не е само в устата ни, но и в най-тайния кът на нашите души. Да работим за благородната задача лоялно, с чистота, със съвест."⁷ Трите рефлекса определят степента на зависимост между изключенията и правилата в българо-сръбския диалог. Те диктуват кога нашето отблъскване от тяхното "НЕ" действа като открояване на нашето "ДА" и обратното - кога нашето открояване на тяхното "ДА" случва оттласкването от нашето "НЕ". В различните периоди от просъществувалия диалог посоките са различни, изводите също, но поетиката на осъразмеряването остава една и съща - било чрез съпоставянето на познания, мнения, вери, желания, стремежи, било чрез съпоставянето на цели, амбиции, претенции, необходимости или възможности. Ето една блестяща конкретизация на тази поетика в областта на ежедневния, битовия, социалния живот, т.е. чрез сравняване на единици от "ниския", идиличния, обикновения диалог. Тази на Бачо Киро от "Пътуването ми до Сърбия" (1873):

Какви   са   сърбите
Сърбите са и те хора като нази, 
но някак стоят по хайлази; 
работата твърде не обичат,
сутрин, вечер в механата притичат,
ракийцата твърде много смучат, 
приказват, на кураж се учат. !

[...]

Сърбите са гордички, надути,
повечето се носят като арнаути,
има и таквиз със гащи съдрани -
пък се казват да са капитани!
На тежка работа се не залавят:
всичките им къщи арнаути правят, 
по цели чети от Пиратско
работят татък по Сръбско,
градинарите все лясковци оттука,
има няколко и от Кованлъка
работят и без сън остават,
на сърбите краставици продават,
и зелето, пипера, и лука,
дето го работят, все са оттука.
А онези сърби, дето са в селата, 
те се намират повече в мехната  

[...]

Всичката, цяла свободна Сърбия 
не струва колкото нашта нахия - 
оттука колкото излязват храни
Сърбия има с години да храни.

Ето и една не по-малко блестяща конкретизация, този път в областта на културата и политиката, т.е. чрез сравнение на единици от "високия", прагматичния, официалния диалог. Тази на Кирил Христов от вече споменатата статия "Поезия и разбирателство"⁸:

[...]Много се преживя през последните тринадесет години. Много грешки бидоха направени от политиците и много братоубийства бидоха възпети от поетите, които първи трябваше да ги осъдят. Аз сам, приближаващ се към края на своя тежък живот, се чувствам твърде виновен и се отричам почти от всичко, що съм писал между 1913-1918 г. Струва ми се, днес само един съвсем сляп партизанин на шовинистическа организация може да не вижда, на къде води развитието и растящата зрялост на южните славяни, каквито са и българите. Единствено ония, които съзнателно или несъзнателно служат на враговете, могат да не съдействат и дори да пречат да се извърши процесът, що ще доведе измъченото южно славянство до такава организираност, щото то да престане да бъде играчка в ръцете на тая или оная сила и спокойно да се отдаде на своето развитие.

Може би днес, пред светлите перспективи на това бъдеще, взаимното разпознаване с най-съвършените литературни паметници на южните славяни е по-уместно и належаще, отколкото когато и да било по-рано. Пътят на проникването в душата на един народ води неминуемо през неговата писменност, която отразява и надеждите му, и най-скъпите му особности. На едно такова същинско сближение често са пречели и от двете страни фактори, на които не е ясно, че вътрешната уреденост, модерно земеделие или индустрия, добри финанси, силна армия, благоприятно международно положение - всичко това не е цел, а само средство, само условия за духов живот. Но не може да има съмнение, че въпреки всичко би могло да се направи твърде много за взаимното опознаване на южното славянство.

В силата на тия разбирания аз се поставям на разположение на ония сръбски, хърватски и словински художници на речта, които са на мнение, че може да се предприеме нещо, за да се проникнат душите на народите ни с най-хубавите свои лъчи.

Циклотимията на К. Христов е безславно известна, за да я коментираме тук. В редуването на депресии и мании обаче той с лекота назовава неведнъж оригинални разпознавателни еталони. В тази статия той прави тъкмо това - предлага българо-сръбският диалог да загърби веднъж завинаги геополитическата доминанта и да се отвори към безбрежните хипостаси на духа. Принципът на духовната обозримост, на интелектуалната прозрачност, познавателните ориентации чрез думите, звуците, изображенията и пр. залягат и в сказката на В. Златарски "Книжнина между българи и сърби", изнесена в Казанлък на 25 ноември 1930 г.⁹:

[...] Ако е уместно тук да назова и аз пътя на благодатно живуванье българско-сръбско той ще се нарича преди всичко човещина, из която сияят истина, правда, любов и всички други благородни ценности на достойния живот. [...] Един от пътищата за преуспяване в мир и в доволство между българи и сърби е свободно и почтено устроено духовно общуванье. Най-мощно оръдие на това е новата книга. Нека всеки българин и сърбин уважават и обичат взаимно книгата и словата на своя съсед и брат, нека си я обичат и покровителствуват между своите събратя и сънародници. Пренебрегне ли се тоя път за духовно общуванье, та се даде тласък и вяра само на някакви други пътища, наверно ще се заблудиме и пак ще се срещнеме отново с бедата и отчаянието. [...] И това става самодоволно от чувството на естествена духовна потреба, от зачитане на съседското достойнство и значение. Това става и при съзнание, че между двата народа има нещо добро, общо и сродно, еднакво мило и еднакво полезно; че двата езика, български и сръбски, взаимно си помагат и не внушават страх един от друг, а камо ли да заничат взаимно да се преследват и унищожават.

БЕЛЕЖКИ 

1. Сарандев, И. Емилиян Станев..., с. 56. [обратно]

2.Термините са на професора по философия от Загребския университет В. Дворникович. Вж. подробно по този въпрос у Малиновска, С. Славянството и културната ориентация на закъснелите народи. - Философски преглед, 1931, № 5, с. 466. [обратно]

3. Конев, И. Българо-сръбски литературни взаимоотношения...., 91-121. [обратно]

4. Гачев, Г. Ипостаси на българина. Алеко и бай Ганьо, или как портретът уби художника. В: Възрожденският текст. Прочити на литературата и културата на Българското възраждане. В чест на 70-годишнината от рождението на проф. Дочо Леков. Съст. Р Дамянова, Л. Михова, Х. Манолакев. С., 1998, с. 52. [обратно]

5. Страшимиров, А. Българи, гърци и сърби..., с. 61. [обратно]

6. Цит. по: Каранфилов, Е. Антон Страшимиров и душевността на българина. С., 1987, с. 101. [обратно]

7. Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. Представила Ф.Дренкова. С., 1984, с. 414. [обратно]

8. Камбана, № 1, 3.1. 1927, с. 2. [обратно]

9. Цит. по: Българо-балкански културни взаимоотношения 1878-1944. Съст. А Алексиева, Л. Кирова, Н. Савов, Т. Стаменова, А. Тодорова. С., 1986, 109-110. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.