"ГЪМЖИЛОТО ЛУДИ ГИДИИ"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

По този начин, след като развива тезата защо българският народ отхвърля (за разлика от сръбския например) като свой "епически репрезентант" Крали Марко, Пенчо Славейков определя "книжната война", съществуваща между българи и сърби по въпроса "кому собствено принадлежат песните за "гъмжилото луди гидии, начело с Крали Марко": "Аз мисля, че тая разправия не е мъчно да се реши, ако се вземе под внимание поетическият стил, в който са възсъздадени както Марко, тъй и неговите храни боже другари. В сръбските песни тия юнаци са твърде идеализирани, отрупани тъй да се рече с най-разнообразни добродетели; - искам с това да кажа, че те са гледани отдалеч, та както делата им, тъй и душевните им качества са възсъздадени доста хармонично. Българите са стоели по-близко до юнаците и са ги възсъздавали в песните си по-верно с действителността, по-реалистично. Камердинера вижда по ризата на царския син такива неща, за които комшиите нямат никакъв хабер. Има и такива авторитети, които гледат на Крали Марка като на национален херой, и искат да видят в негова образ синтезирани характерните черти на народа. Нищо по-фалшиво от това. Марко е един ренегат, чужденец на трона, като такъв чувствуван от народа, и възпян като такъв. Макар и владетел на своя трон, той е един чужденец, нехранимайко, делибашия, недостоен съпруг - тъй го слави песента - и неговата сила е хитростта, измамничеството. А поговорката е още по-жестока към него: - "На безюнащина и Марко юнак!"¹ Другата поговорка - "Свърши я като Марко на Косово поле", т.е. безславно - също подкрепя започнатото от П. Славейков развенчаване на кралимарковския мит за сметка на възвеличаването на Секула Детенце, Дете Дукатинче, Груица Детенце, Дете Големеше и др., все деца, нещо, което според Славейков има "дълбок смисъл": "Това значи, че народът е преживял и Крали Марка, както по-предишните нехранимайковци, погребал е и него в оскърбената си душа и е обърнал поглед към бъдещето - към децата."² Своеобразното антимарковско говорене на Пенчо Славейков е ВТОРОТО ИЗКЛЮЧЕНИЕ от филството и фобството и има за цел да оразличи българските от сръбските юнашки песни: "Както не един от изследвачите на българските народни песни бележи, те стоят на равна нога с прославените в Европа сръбски юнашки песни, макар и да не са окьршвани и оглаждани, както сръбските, от майсторската ръка на талантливия Вук Караджич."³ Оразличаването, разбира се, е в полза на българските песни, но Славейков пропуска да отбележи онова, което вижда И. Хаджийски и фиксира в няколкото реда от предсмъртната му наброска "Как се твори новата сръбска юнашка песен": "Борецът бива възпяван не само в очевидните си подвизи, а в целия си живот, от раждане до смъртта, като с това се възпяват семейството и родът му. Това издава онази борческа душа, която стига до най-мъчния героизъм. Героизмът на Хектор (който знае, че ще бъде убит, но който приема борбата, защото иначе няма да бъде Хектор), саможертва, по-ценна от живота."⁴ На свой ред по-късните изследователи на кра-лимарковската проблематика пък недовиждат "похода" на Пенчо Славейков към фигурата на Крали Марко⁵.

Пенчо Славейков на практика е инициатор и на един друг "поход" към народнопесенната сръбскост, като продължава съпоставителния си анализ на българските и сръбските народни песни и стига до извода, че в първите "изразът на епическите песни е твърд, и тая негова твърдост се придава и на общия тон на песните", докато в сръбските "мекостта е характерен елемент": "Като поети, българинът и сърбинът стоят на равна нога. Но не и като художници. Формата на българската народна песен е сравнително много по-разнообразна; разпоредбата й на строфи и поантираният завършек говорят за по-развит вкус и за такова творческо съзнание, каквото няма у сърбина."⁶ Съпоставките от статията "Българската народна песен" (1904) всъщност продължават съпоставителната практика на П. Славейков, установена в статията "Народните любовни песни" (1902): "В любовта си българинът не е тъй егоист-мъжкар като сърбина, нито декламатор като гърка, не раб като ромънеца, нито зноен като италианеца и сантиментално хладен като бирокръвния немец."⁷ Като отличителен белег на българските любовни песни Славейков посочва техния "свенлив реализъм" и наново прибягва до сравнението им със сръбските: "За нас е най-интересно да отбележим основния тон на сръбските народни любовни песни, с което би се установила една разлика между тях и нашите, разлика изобщо между народната поезия на двата братски народа, която разни учени авторитети май не им се ще да признаят. Като оставим настрана тъй наречените бачвански песни, в които прекаленият реализъм тъй силно бие в очи, и които са възникнали в по-ново време под разни чужди влияния, ще забележим, че общият тон на сръбската народна любовна лирика е - нерадостта в най-жизнерадостното чувство. В любовните отношения на младите девойката е поставена в твърде несгодна подчиненост спрямо момъка, при чиито спахийски наклоности щастието на момата не е твърде завидно. Може би това е изворът на оная меланхолия, що лъхти от любовните сръбски песни."⁸

Всъщност началото на "гюрултията", на надхващането между българските и сръбските народни песни поставя Иван Шишманов със занаменитото монографично проучване върху песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи (1896-1898), което отхвърля сръбската доминация, сръбската вариантност спрямо останалите инварианти⁹. Убеден в тезата за това, че демопсихологията на балканските народи може да се открие просмукана в народнопесенното творчество, Шишманов определя като водеща сръбска народопсихологическа черта "нежността между сестричетата" и "силата на братската любов". По-нататък "гюрултията" продължава Боян Пенев, който подчертава отсъствието на циничния реализъм в българската народна песен, срещащ се в гръцката и сръбската народна лирика. По този начин Пенев на свой ред педкрепя Пенчо-Славейковата теза за нашия "свенлив реализъм", в който няма място и за еротиката, отличаваща турските народни песни: "Въобще със своите нравствени особености тъй ясно определени през вековете на робството, нашият народ се е отличавал твърде много от сръбския през същата епоха: през XVII и XVIII век една голяма част от сръбския народ, особено емигрантите в Унгария, е прекарвала в леност и нравствена развала. Това ние срещаме не само между сръбските емигранти, но и между населението на същинска Сърбия."¹⁰ Особено любопитно в тази посока на разчитане на националния дух чрез народнопесенното творчество е категоричното предупреждение на Борис Йоцов да не се предоверяваме на данните за демопсихологията, съдържащи се в народните песни. Става дума за една негова рецензия на статията "Българите като символ в сръбската народна лирическа песен" от Душан Неделкович¹¹. Като анализира вещо тенденциозното и еднозначното сравнение, което прави сръбският учен само на две песни — "Смильана девоjка и Jова Чобанин" и "Беhар Мара и Перо Бугарин", - Йоцов оценява прибързаната генерализация, непромислеността и субективността на изводите: "Още повече - с прискърбие трябва да се отбележи - се обезценява тая метода, когато с нея оперира учен, който не се издига над страстите на своето време, като Цвиича и Белича, на един учен, който е безсилен да излезе от омагьосания кръг на оная идея, която се носи от сръбската интелигенция с крилата на националната гордост и така гьрмовно се изнася пред света - идеята за нравственото превъзходство на сръбския народ над българския, идеята за сръбската хегемония на славянския Балкан (подч. - В. Т.)."¹²

Опити за вникване в душата, в умствения и нравствения свят на сърбите чрез фиксиране на народопсихологически дадености в устното народно творчество прави - както вече беше посочено - и Б. Пенев в книгата "Сръбският шовинизъм". Тук няма съзнателно да засягаме феномена Стефан Веркович, тъй като той вече и фактически, и концептуално е достатъчно добре разработен¹³. Ще се спрем обаче на въпроса има ли в българските пътеписни изкази за сръбскостта данни за сръбското народно творчество. В "Пътуването ми до Сърбия" Бачо Киро надълго и нашироко описва как сърбите орат, но не отронва и думичка за това пеят ли, не пеят ли, и изобщо не дава някаква друга фолклорна информация:

Всеки сърбин няма чифт волове,
защото няма дукати готови - 
там са скъпи, лесно се не вземат,
а селачите твърде пари нямат,
на пет къщи в двама-трима има,
задружно работят по 5 - 6-ма
на мехната като се сговорят 
сутрин, по обяд отиват да орат -  
макар да е нивата като буклук,
но сърбите пак я орат със плуг:
един води, а друг вика, 
други кара, попържа и тика, 
всеки от тях, както мой, попържа,
един от подире плуга придържа -  
като излязат на края бърже, 
единът със клечка плуга си стърже,
наоколо вървят и з[а]обикалят, 
отиват друга брезна да залавят - 
колата вървят, плугът се тътрузи,
орат сърбите, сеят кукурузи: 
и жените си на рахат не оставят, 
и те подире им с мотики копаят,
с мотиките мисирите сеят, 
другояче, горките не умеят, 
както че и ний по нази умеем - 
подир оралото мисирите сеем. 

Малко по-щедър на информация е скрупульозният етноописател Цани Гинчев в "Женитба", където дядо Стоян разказва на кехаята:

Земята им не е голяма - колкото наша Добруджа, ама е планинеста и гориста; имат много хубави гори, и то все меше. За работение земя нямат твърде много освен в равнините край реките и някои гавани, ама въдят добитък, а най-вече свине. [...] Аз съм ходил и по други земи и царщини, ама такъв заяптлък нигде няма. Затуй там хората, дето ходят, все пеят (подч. - В. Т.). [...] А от друга страна, не ги бива, хайлази са, пият по механите, играят на комар [...]. Затуй както ти казах, са мързеливи и сархоши. Та и занаяти не щат да се учат: дюлгери, калдъръмрджии, кръчмари, бакали, касапи, млекари, фурнаджии, халваджии и др. - все са от Македония, из Арнаутлъка [...], а абаджии, бахчеванджии, коначи, терзии са все от нашите страни. Туй дето се работи у нас като аби, шаяци, гайтани, у тях и името му не се знае, оттука се носи.

Като допълва разказа си и с това, че сръбските жени много плетат "хубави шарени чорапи от вълна" и че ги носят както жените, така и мъжете, дядо Стоян отговоря на въпроса на кехаята как поминуват сърбите, като не работят:

Че и поминъкът им какъв ли е? Фукарлък, голотия, сиромашия, в къщи като кошери, немазани, с една дума - цял мискинлък е в селата им навътре освен по синура, къде нас, дето има българи, които са по-башка. [...] На хазната те малко дават [...]. А пък за другото - продаде няколко шопара и земне пари за другите нужди. Така я карат. Ама салтанатът по селата йоще не е влязъл; носят просто, живеят в какви да са къщи; заедно с добитъка си, и не им трябват много харчове.

Българският положителен образ на сръбската народна песен достига връхната си точка в пътеписците бележки на С. С. Бобчев. По време на посещението си в Белград през 1896 г. той отбелязва за нея следното:¹⁴

Сръбската песен, подир езика, иди да ви напомни в Белград, че вий не сте по чужбина!...

О, тази сръбска песен!...

Аз имам слабост към нея. Кога я слушам, чини ми се, че слушам нещо родно, нашенско, префинено, пречистено, отървано от голямата част турски и гръцки елементи. Защо това мое увлечанье?... Аз съм я слушал най-много от един рано загинал приятел... Покойният Светослав Миларов - вечна му памет - беше един от очистителите по сръбски тон и на българските песни. Той пееше чудесно хубаво и сръбските и българските. Той внасяше при специалната си, като детска, сърдечност, задушевност и униние в песента нещо, което мене не ми се е случило да подхвана, да уловя у други певец. Че и колко ли пък певци имами?... [...] Сядам на масата и си поръчвам нещо да хапна... Един звук ме изненадва. Вслушвам се... песен... Пее се песента на Кара-Мустафа. Женски глас, който иде от към готварницата... аз трепнах... Пред мене се възстанови една домашна картина. Пренесох се веднага у дома, в Пловдив [...]. Песнопойката от готварницата, без да се съмнява в нещо, ми правеше нов сюрприз. След "Кара-Мустафа" дойде "Хайдут Велко"..., а след него една песен, мотивът на която ми се стори чисто български, но която аз не можах да си спомня...

Сякаш не бях в Белград, а някъде в средата на България...

А българското отрицание на сръбската народна песен, оттласкването от нея в сравнителен план кулминира в гневните реплики и изводи на К. Христов през един чудесен есенен ден на 1940 г. в Костенец, когато се отбива в препълнената с хора кръчма¹⁵:

Радиото, и то гърмеше, макар никой да не го слушаше. Изведнъж песента свърши и чувам - белградската спикерка. Викам кръчмаря и го питам:

- Каква е тая?

- Сръбски песни, много приличат на нашите, та ги слушаме.

-Мислите ли, че някой селски или градски кръчмар в Сърбия ще остави посетителите си да слушат нашето софийско радио?

Мъчно, мъчно ще мога живя вече без скандали сред тоя народ с таквоз слабо национално съзнание и с толкова душевни сакатлъци.

Сръбската песен в България... - 70-те и 80-те години на XX в. РАХАТЪТ на една немалка част от народа, денонощно опияняващ се от т. нар. "сръбско", нарицателно име за една твърде съмнителна и твърде безвкусна по наше мнение, но така или иначе непозволявана у нас и затова гьлтана като "забранен плод" субкултурна песенна традиция, полегнала първа в основите на българската чалга от 90-те години, причинила САКАТЛЪКА на друга част от същия народ и превърнала мотива за "гъмжилото луди гидии" в темата за "котилото лепи брени"...

БЕЛЕЖКИ

1. Славейков, П. П. Събрани съчинения в осем тома. Т. 5. Критика и обществени въпроси. Очерци. Пътеписи. С., 1959, 107-106. [обратно]

2. Пак там, с. 106. [обратно]

3. пак там, с. 102. [обратно]

4. Хаджийски, И. Неизвестно от него, неизвестно за него. Съст. М. Хаджийска С 1989,288-289.[обратно]

5. Вж. подробно по този въпрос у Романска, Ц. Въпроси на българското народно творчество. Избрани студии и статии. Съст. П.Динеков, С. Стойкова. С., 1976,34-62,85-118. [обратно]

6. Славейков, П. П. Цит. съч., с.117. [обратно]

7. Пак там, с. 113. [обратно]

8. Пак там, 46-47. [обратно]

9. Шишманов, И. Избрани съчинения. Т. 2. С., 1966, с. 147. [обратно]

10. Пенев, Б. Изкуството е нашата памет. Съст. И. Радев. Варна, 1978, 27-28. [обратно]

11. Йоцов, Б. Българската национална психология според една сръбска преценка - Златорог, 1925, № 10, 448-459. [обратно]

12. Пак там, с. 459. [обратно]

13. Вж. подробно по този въпрос у Богданов, И. Веда Словена и нашето време. С., 1991. [обратно]

14. Бойчев, С. С. Из славянските земи I. (Откъслечни бележки). С., 1903, 5-6. [обратно]

15. Христов, К. Цит. съч., с. 766. [обратно]

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.