Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ХИЧ ЧИЛЯК, ДЕТО ПСУВА БОГА, ЧИЛЯК ЛИ Е?"

Величко Тодоров

web | "Знам ги аз тях!"

В "Женитба" от Ц. Гинчев, след като разбира от дядо Стоян, че сърбите са "гнусни в устата" и че "освен дето се псуват, както сварят, попържат бога и всички светци", кехаята смаян обявява, че такива хора са "мискин-миллет":

- Бог шега ли е? Той е по-долен от дявола, и дяволът не смее да псува бога... Гледай ги ти мискините, гледай. Ами вий не им ли казвате, че това е грехота и срамота?

-Ако искаш да ти изсипят и тебе една кола попръжни, кажи им.

- Ами откъде са се научили на тоя мискинлък?

- Кой знае, ама някои казват, че го научили от маджарите.

Сякаш обратно на възмущението на кехаята, Павел от "Гераците" на Елин Пелин остава във възторг от писмото на "някоя си Любица" и десетократно го препрочита. Писмото "почваше с нежности, написани на развален език, и свършваше със закана":

"Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я че тебе да узму..."

Тихият и плах Велико от "зимната поема" на Й. Радичков "Януари" посещава през целия си живот само сръбското село Йовановац, откъдето купува кози и откъдето му е останал един-единствен спомен:

В това село Йовановац всички жени псуват наравно с мъжете.

На път за Дрезден главният герой от "Германия - мръсна приказка" на В. Пасков спира в Белград, обикаля набързо квартала около гарата и се връща тъкмо навреме, за да спаси куфара си от един сърбин:

- Твойта мама! - креснах.

- Айде, айде!... - озъби се той и лениво напусна купето, сипейки псувни по адрес на всички българи, майките, сестрите им, кучетата и кокошките, всичко в къщата им, девет метра наоколо и десет метра у земята ... Ей това бяха псувни!

Горенаправеното изброяване няма за цел да открои връзката между сръбските психически нагласи към света и ругателния речеви акт, както и да посочи като специфичен белег на сръбския език тъкмо това "екзотично" лингвистично поведение. Направихме това изброяване само с оглед открояването на ТРЕТОТО ИЗКЛЮЧЕНИЕ правилата на сърбофилската и сърбофобската "игра". Това изброяване онагледява българската представимост за по-голямата честота на употребите на псувните в сръбския език в сравнение с българския. Очевидността на този сръбски вербален знак също се взема под внимание, когато се създават български образотворни механизми за сръбския език като отражение на сръбската менталност, на Хердеровия Volksgejst.. Тази акцентираност повечето пъти е натоварена с отрицателни значения, оразличаващи и йерархизиращи двата езика, разбира се, в полза на българския. Независимо от това, че навремето К. Фотинов не крие съжалението си по повод раздалечаването на двата езика1. Независимо и от уверението на Л. Каравелов в "Глупостта почти никога не оставя диря подир себе си" (1874):

Аз съм твърдо уверен, че и между българите (както и сред някои професори в богословската Белградска школа - бел. В. Т.) се намират такива личности, които мислят и говорят, че сръбският език е груб и необработен; а аз мога да уверя почти секиго, че секи един език - ако само тоя език се говори от умен и честен народ - е достоен за уважение и че той е такъв, каквито са и сичките други езици. Езикът се обогащава и украшава от хората.

Като един от тези българи през 1907 г. много категорично се проявява Пенчо Славейков. Става дума за неговата полемична статия "Език и култура", в която той, ругаейки българските филолози, настоява за конституирането на един културен език, "каквито са европейските езици", а не на "провинциален, какъвто е сръбският": "Чрез основния принцип, прокаран в сръбския език от Вук Караджича - пиши, както говориш", - е въведена анархия в душата и мозъка на интелнтелигент, в душата и мозъка на носителя на сръбската култура. Това ви се вижда смело, нали? При все това е истина, която и авторитетни сръбски филолози като Ст. Новаковича отбелязват и съжаляват, че е тъй. Принципа: "пиши както говориш" има един разбойник брат, който се нарича мисли както можеш! Ако някому мисълта е като мисълта на ония сръбски и наши поети, на които в душата има само едно възклицание, тогава наистина принципа на Вука е най-добър. Защото това е принцип на убогите духом, на онези, които душевния багаж е само едно възклицание! [...] А език, който държи за принципа: "пиши както говориш", е език на разединение, на омудняване на културата. Вижте как е в Сърбия. В езика им там властвува тоя принцип на своеволието [...], а това води до изличаване чувството за духовно единство на нацията. [...] Ако сърби, хървати, черногорци, далматинци и пр. си вадят очите на всяка стъпка в живота, то в доста голяма степен за това е виновен техният език, родител на анархията в душите им. [...] Сръбският книжовен език никак не се отличава от обикновения разговорен език, език на улицата. У сърбите се пише както се говори. Този език е еднакъв по израз, колорит и нюанси: език сгоден за изказване на обикновена логическа мисъл, за написване на повест из народния живот, вестникарска статия и пр., и най-високо може да се достигне с него до простата лирическа песен, сантименталната, в стила на Айхендорфа, па донейде и на Хайне и Верлена. Тоя дивен в основата си език го поквариха филолозите - като тласнаха хода на развитието му в "кьор-сокака" на своите принципни недомислия. [...] Защото, както е неоспоримо, че изобщо в езика е отразен народния живот, тъй неоспоримо е, че езика на писателя е израз на негова душевен живот - der Abdruck des Geistes und der Weltanschauung des Redenden, както казва В. Хумболдт. - Селски език, селска мисъл, селски дух. И докато сърбите не се отърват от тая селащина, т.е. докато езикът им не добие културност, сума културни неща ще минат покрай тях, без да ги засегнат. Както минаха такива покрай тях, когато те - в продължение на половин век - водиха отчаяната война на безмислието, дали да приемат буквата j или не. Че културата на духа не върви подир слепи водачи, като принципа "пиши както говориш", брат на разбойника: мисли както можеш! От друга страна фактът, че дори и духът, и сферата, в които се върти сръбското творчество, не са го довели до по-сложни и художествени концепции, та дори и композиции, говори  не в полза на това творчество. И това не е резултат от отсъствие на таланти, а на спъване и тормозене на таланта от езика. Сръбският език - негова днешен характер - гнети мисълта и творчеството у сърбите2.

Език, бит, народна душевност - всичко това в своята взаимосвързаност вълнува и народоведа Антон Страшимиров, за когото "българите не са мистичен народ, не блуждаят по отвлечени съзерцания на божественото, но не могат без черква и са единствен народ (подч. - В. Т.) на Балканския полуостров, който не псува бога, светците и религиозните символи - кръста, причастието и пр."3 За нашite западни съседи Страшимиров отбелязва: "Основна черта: горещ, разгулен (почти лишен от пестеливост), любител на игри и песни, но музикално много примитивен. Пие сравнително много, съвсем не е любознателен, той е човек на възторг и излияние, не е разсъдлив и е ромънски лек в нравите си. Употребява предимно месна храна и се задоволява с царевичен хляб; в селата не знаят да точат баница и не квасят кисело мляко. Национален инструмент у сърбите е свирката, те не познават гайда. Сърбите също не са мистичен народ, наопаки, тяхна основна черта: не търсят и не се нуждаят от черква. Те псуват Бога, светците и религиозните символи."4 До крайност в оразличаването на българи и сърби по езиков белег А. Страшимиров стига в статията "Език", посветена на Вук Караджич, в която тълкува езика като "огледало на народния характер, народната психология и народната самобитност". За Страшимиров езикът, това "велико (почти мистично) средство за единение", за българи и сърби, за тези "два злочести народа" се оказва най-дълбокото различие 5. В тази статия той отново се противопоставя на "Шумадийските идеолози и политици", за които отваря дума и в брошурата "Българи, гърци и сърби": "Преди създаването на днешната българска държава - напомня Страшимиров, - в северозападните български покрайнини слънцето изгрявало от запад: оттам идва книга, изгладена реч, нова песен. Във Видин еснафът и досега помни, как в ония времена младежта се е тюфкала: "маки, що е сладък сръбскио език! Оти не умеем да го думам!" По тоя път сърбоманството се е явило още тогава в Ниш, Лясковец, Враня. Отпървом самите сърби са помагали из Белград за откриване на български училища тук прочее, нямало е сръбска пропаганда.

Но това сръбско обаяние решило ли е въпроса за основно различния характер на българските маси по Нишава и Българска Морава от тоя на сръбските такива на запад?"6

В зависимост от мотивацията на появата, както и с оглед същността на употребите им, българските образи на сръбския език най-можем да разделим на три групи. Първата включва негацията на сръбския език и използването на този имаготворен механизъм за положително оценностяване на българския език. Това е случаят на Пенчо Славейков и Антон Страшимиров. Втората група включва номинацията на сръбския език в български художествени творби в зависимост от конкретни смислови или стилистични употреби. Елин-Пелиновото обръщение "свиньо бугарска", с което Любица нарича Павел, в конкретния случай би трябвало да се тълкува изцяло в семантичния ред, предхождащ появата на писмото - от далечния крайдунавски град отвреме навреме в селото идвала някоя и друга новина, че Павел "се пропил, че станал лош, живеел с държанка и го ударил на разврат". Да питаме на това място дали тази държанка е въпросната Любица, би било върхът на непомръкващото позитивистично любопитство. Струва ни се обаче, че няма да е зле да задоволим и това любопитство с оглед разкриването на някои от образите на българските сърби и техния сръбски език, фиксирани като топоса "другите" в българската литература.

Пристигайки в току-що обявената за столица София, Д. Ганчев намира "мръсен и скъп" подслон в хотел "Одеса"7:

В новата столица надошел свят от всички краища на българското отечство, та че и от чужбина. Дошли по служби, по търговия, по разни работи. Много евреи от Австрия. Плячка помирисали, тичат. Отварят кафенета, бирарии, ресторанти, разни други увеселителни заведения. Мъчат се да преобразят турския град. И Сърбия взема участие в туй усилие за преобразуване. Оттам надошли келнери, келнерки, всякакви тъмни личности (подч. - В. Т.).

В главата "Чиновничеството" от неговите "Спомени" социалният статус на софийските сърби от ресторантьорски рязко се снизява8:

Балове, вечеринки - никакви. Места за удоволствия и за развлечения много малко. А пък за таквизи какво множество алчущи и жаждущи! Освен Руското офицерство, има рой млади чиновници и български офицери. Млади, сити, охранени, търсят пай от радостите в живота. Доставчици на този род радости и удоволствия са изключително сърби (подч. - В. Т.). "Инвентаря " си тези газди водеха от Сърбия и от Австрия. Български нямаше. Не бяха още дорасли да се мерят на този пазар със сръбкините.

И как ще се мерят те със сръбкините точно в най-древната професия?

Въпросът получава частично отговор в "глумата в три действия" на Иван Вазов "Двубой", писана през 1892 или 1902 г., преработена през 1919 г. и за първи път отпечатана през 1939 г. Госпожа Трифкович, "жена с минало", живее в София и дава стаи под наем на чиновници и творци, чиито фамилни имена изговаря на "ич", тъй като е убедена в едно: "Сви сте вие овде сърби от Адама." Фарсът с неосъществения (типично по български) дуел между Чушкарев и Драгалевски " по любовни причини" е в основата на конфликта, а госпожа Трифкович "къса, дебела жена, презряла" е убедена и в друго: "Любав е лоша ствар." Госпожа Трифкович далече не е изпаднала сръбкиня. Достойнството си подчертава със следната констатация: "Моя куча честна куча." Фразата става крилата както заради бурното минало на самата госпожа, така и с оглед подготовката на квазидуела в нейния дом. Амалия, "певачка от Орфеум, тьнкоснага, лекомислена", също квартирантка в дома, избягва Трифкович тъкмо заради злоупотребата й с този псевдоморалистичен извод:

Друска се земята, госпожа Трифкович иде. Да си бягам. Пак ще се закара и ще ми запей пак: "Моя куча честна куча!" Рекла е котка да не пуска при Чушкарова. Иска да вкара хората в раят. Ще ли бъде тя там? На масата си държи албума с фотографиите на своите любовници в Белград от младо време. Всеки ден ги гледа и въздиша... Има цивилни и офицери, и млади дякони...

Дуел в "Двубой" на Вазов не се случва. Пропада и опитът да се намери динамит и да се обяви, че в къщата на госпожа Трифкович се подготвя "комплот". Демира, "селянка от Белоградчишко", и тя някак си умесена в любовните похождения на квартирантите, в края отсича:

Честна, честна, твоята къща. А изгалатваш чуждите мъже! Но да си изляза. При тия хора нямам никаква работа.

С "Двубой" И. Вазов не "изгалатва", не измамва популярния в края на века у нас сръбски комедиограф Коста Трифкович. Напротив, пред И. Шишманов той признава, че "... написва "Дуела" по подражание на сърбина Трифкович", тъй като именно от него чете "подобни фарсове"9.

Третата група български образи на сръбския език са свързани с политическата конюнктура, с българските възпротивявания и борби против сърбизирането на българския език в Македония и Поморавието. И тъй като в тази насока вече казахме някои неща, а, от друга страна, съществува обширна литература по въпроса, тук в заключение бихме искали да откроим две негови конкретизации. Първата се свързва с П. Ю. Тодоров, автора на дисертационния труд "За отношението на славяните към българската литература", в който е направен следният извод: "С най-голямо постоянство българската литература се следи от южнославянските. Макар и да няма много преводи, близостта на езика, еднаквия уровен на културата, общото минало, многото спорни въпроси между южните славяни всякога са способствували за тяхното литературно сближавание. Писатели като Веселин, Алеко Константинов, Ст. Михайловски, Пенчо Славейков, които не са могли да бъдат разбрани поради интимния си битов характер или не са интересували никого в чужбина поради общочовешки системи, в Сръбско се чувствуват като свои."10 Силно разочарован от Лондонския договор, от това, че сръбските политици и сръбската интелигенция не се противопоставят срещу "циничната откровеност", с която се върши посърбяването на Македония и западните покрайнини, непротивопоставяне, напомнящо "някакво нравствено обезличаване", П. Ю. Тодоров с горчивина констатира: "И срещу всички тези произволи и безчовечни насилия над съвестта на един народ, в Сърбия не се дигна ни един едничък глас на протест."11 Втората конкретизация откриваме в спомените на Симеон Радев за една от срещите му със сръбския поет Йован Дучич, "патриот с всичката страст на душата"12:

Но херцеговинец, ми казваше, че се чувствува чужд на Шумадийска Сърбия. Неговата гордост беше, че той принадлежи към динарската раса - хубавата славянска раса на запад от Дрина, и мечтанията му го пренасяха в Дубровник. [...] Възторжеността му стигаше до най-високите върхове, когато заговореше за сръбската реч. Еднъж той се провикна: "Даем ти Македонию! Даем ти стару Сърбию! - и с един широк замах - Даем ти све! Али мораш признати да jе диван српски jезик!

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. подробно по този въпрос у Данова, Н. Образът на турците, сърбите, албанците... В: Връзки на съвместимост и несъвместимост..., с. 83. [обратно]

2. Слаейков, П. П. Цит. съч., 243-244, 246-247. [обратно]

3. Страшимиров, А. Българи, гърци и сърби..., с. 69. [обратно]

4.Пак там, 63-64. [обратно]

5. Наши дни, 1921, №4, 1-3. [обратно]

6. Страшимиров, А. Цит. съч., с. 62. [обратно]

7. Ганчев, Д. Спомени..., с. 95. [обратно]

8. Пак там, с. 227. [обратно]

9. Цит. по: Мавродиев, В. За някои връзки на българския театър със славянските страни. - Год. на ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Т. 9, 8. С., 1964, с. 339. [обратно]

10. Тодоров, П. Ю. Събрани съчинения. Т. 3. Статии. С., 1980, с. 129. [обратно]

11. Пак там, с. 272. [обратно]

12. Радев, С. Погледи върху литературата и изкуствто и лични спомени. Ново разширено издание. С., 1996, с. 270. [обратно]

 

 

© Величко Тодоров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.04.2002
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Величко Тодоров "Знам ги аз тях!" Сърбия и сърбите в българската литература. София, 2000.