ПЪСТРО БОБЧЕ

Велина Петкова

web

Бяха седем бобчета в шушулка, наредени като в топла люлка. Само леко вятър да повее, тя започваше да се люлее. Ден след ден едрееха безгласно и им ставаше в шушулчицата тясно. Почнаха да чуват: ”пук, пук, пук...”. От какво ли беше този звук? Бобчетата даже не разбраха как се по земята разпиляха. Вместо мрак в шушулката и сън, чакаше ги златно слънце вън.

Поогледаха се седемтях – пъстро бе едничко между тях. Сбутаха се и му се присмяха. Някое продума: “Да се маха!”.

Пъстричкото сви се в прахоляка и горчиво тихичко заплака.

- Охо, я виж, бобче! – чу тогаз.

- Кой говори?

- Вятърът съм аз. Фиууу! Ще дойдеш с мене надалече – каза му и бързо го завлече в облак прах, сред сламки и осил.

То изстена:

- Вихре, лош си бил!

Колко го е хласкал, не запомни бобчето нещастно и бездомно. Да почине искаше, но как и къде сред този прахоляк!

Случаят помогна – до рекичка падна. Вдигна го една ръчичка. Тъй се запозна със Светозар – мъничък, но умен градинар.

- Пъстро бобче! – с радост той изрече и към къщи право се завтече. На тавана между две сита скъта го да чака пролетта.

Първото поизкривено сито, старо и от работа пробито, бобчето посрещна с доброта, с благи думи на грижлив баща. Второто едва очи отвори, но от мързел не му проговори. Нищо. Стигаше му дядо Сито. Вечерта, под сянката му свито, слушаше как кротко то шептеше, ей такива думички редеше:

- Радост е за малките деца да открият бобче с петънца. Съберат ли девет, почват с мама или с татко да играят “дама”. В бобена чорбица някой път заедно те с беличките врат. Пъстричките бобчета са вкусни, всеки иска първо тях да хрусне.

На света не си едничко ти. Ей, след зимата, щом запролети, ще разрови Светозар земята и ще те посее там, в лехата. Туй момче е градинар прочут. То не се бои от тежък труд. Всичко може, всичко, всичко знае: да сади, плеви и да копае. В теб е скрито чудно сърчице. То ще пусне нежно стебълце. Светозарчо колче ще забие, та стъблото лесно да се вие, трупнато с цветчета и листа. Наближи ли, чедо, есента, пълни с пъстри бобчета шушулки, пожълтели, непотребни люлки, ще се спукат...

- Дядко, май разбрах. Ще посее Светозар и тях.

Мързеливото съседно сито слушаше, към бобчето извито. Бавно рече:

- Чуй ме, длебосъче, заслужава си да се изпъчиш.

Старото присви добри очи. Каза му:

- Съседе, замълчи! Да му даваш ти съвет, не бива. Скромността от гордостта загива.

Новото започна да крещи:

- Ще си патиш, вехторийо, ти! - и... замахна, но се сгромоляса.

Подът беше влажен.

Там ръждяса.